Днес в Майко Мила публикуваме откровения разказ на Мартина Лазаревич за живота ѝ като жертва на домашно насилие. Тя пусна историята си в групата ни “Положението е Майко Мила 2.0” и ни позволи да я споделим и с вас, за да може да стигне до повече хора и да е полезна на всеки, който има нужда да чуе тези думи.
Нейният разказ е ценен и важен и за жертвите на домашно насилие, и за всички останали, които се чудят “Ама как така го допускаш!”. Жените, които се намират в момента в ада на насилието, могат да видят от думите на Мартина, че е възможно да се измъкнеш дори когато ти се струва непостижимо. А онези хора, които се чудят защо “той я бие, а тя седи” с леко осъждане, може би ще разберат някои неща и ще признаят пред себе си, че невинаги всичко им е ясно.
По отношение на домашното насилие съм чела мнения, чудещи се: “Ама колко проста трябва да си, че да търпиш?”; “Аз ѝ викнах полиция, тя каза, че всичко е наред, какво повече да направя?”; “Коя нормална жена ще позволи подобно поведение върху себе си?; “Коя майка ще позволи баща да млати детето си?” (тук и аз се доближавам до мнението, но имам обяснение)…
Ето ме! Изключително умен и интелигентен човек, не само по моя преценка, а на всички, които ме познават достатъчно. С много силно изразена емпатия към всеки проблем.
Бях на 25, с обещаваща кариера, собствено жилище и...
Огромно желание и копнеж за истинско, здраво и щастливо семейство. Такова, каквото не бях имала шанса да имам...
Проблемна осиновителка, смятаща, че съм проблем, защото не се връзвам в нейния калъп и представи. Или просто защото не знаеше как да бъде майка. Биеше ме, наказваше, обиждаше и обезценяваше още от малка.
Когато бях на 14 или 15 замина за чужбина и ме остави на грижите на баща ми. Който пък сам изобщо не можеше да се оправя с нищо, защото вкъщи беше матриахат. И от рано-рано ми се наложи да се справям сама в живота си, както мога и сметна за добре. Което май и ме спаси после, имах силите, куража... Вече бях тренирана да се боря сама!
Та скъпи майки и татковци, много внимавайте в отглеждането на децата си. Вие полагате настилката на пътя, по който ще поемат децата ви.
Та на 25, едва успяла да добия самочувствието и да открия коя съм, силно исках обич, подкрепа, любящ мъж, деца... Като по филмите.
Още тайно се надявам на подобен развой, де, но категорично не ми е приоритет, защото цената, която платих за тези мои мечти, е много висока и е непосилна за много жени. Затова и не си тръгват.
Срещнах един харизматичен мъж.
С дълбоки зелени очи, обещаващ ми всичко, за което копнеех. Търсещ същото. Обгрижваше ме, караше ме навсякъде уж за да не пътувам с градския и той да е спокоен.
Но всъщност това беше първа стъпка на контрол. Започна да ми обяснява колко ни завиждат всички за любовта, за къщата, за всичко. Нещо, в което никога не повярвах истински, защото, както казах, съм силно емпатична.
Но за да не се дразни от опитите ми да му покажа обратното (не малко на брой), просто спрях да дружа с тях. Спрях да контактувам и с майка ми, с която и без това имахме сериозни разногласия (до ден-днешен). Там умело се използваше как тя не е майка за пример за разлика от неговата. Между другото, тя, неговата майка, първа агресира върху мен, първа посегна и т.н.
Появи се първото дете.
Безпроблемна и много приятна и щастлива бременност. Не излизахме никъде, но всичко се оправдаваше с безпокойство за мен и детето. Но той започна да си пише с разни, излизаше уж за цигари вечер, пък го нямаше с часове, мислейки, че спя. Тогава осъзнах, че се вижда с една. Дори показах доста доказателства.
Неговата майка започна да оправдава всяко негово действие: “Всички мъже са такива, важно е семейството да си запазиш. Нали си ляга до теб, нали през деня е до теб…”
Спря да работи, ако изобщо наистина работеше преди това, пак с тази идея - “Искам да съм до теб и детето, пари имаме”. Аз взимах много добро майчинство, те продаваха имоти. Смятах, че ще мога да преглътна, а и че с раждането на сина ни ще поумнее. Поумня, да - в наглостта си.
И след като се роди синът ни...
Майка му започна с психическия тормоз. “Така не се слага детето на една страна, така не се готви…” Съответно и синът ѝ ми правеше страшни драми за готвенето. “Не си изчистила, оправила, ама време за разходки с детето имаш!" Правеше снимки, уж да ги качва у Фейса, ама не искала да засрамва сина си каква жена си имал.
А аз сама си гледах детето, никой не ми е помагал. Синът ѝ започна да ме обезличава и в леглото, до степен че ме беше страх всяка вечер, когато си лягахме. Страх ще успея ли да не пресъхна, пак ли ще стане по средата да ми обяснява, че за нищо не ставам. Не ми даваше да заспивам рано - каква такава мързелива съм била.
И колкото повече се опитвах да му докажа, че греши, толкова повече ме изстискваше и толкова повече желание нямах нито за готвене, нито за чистене, нито за секс. Но трябваше да правя всичко, за да не го ядосвам.
С манипулации и за да докажа, че аз държа на тях, си продадох апартамента. Мдааа, пълна глупачка, знам... Но се бях примирила, че такава ми е съдбат и че съм си го заслужила.
После се започнаха и скандалите, ударите. Когато казах, че го напускам ме влачеше по стълбите, душеше, риташе. Може би единственият сериозен такъв побой. Психически ме смачкваше.
Впоследствие майка му се качваше и го спираше да ме убие.
Нищо че веднъж каза, че го предизвиквам и си го заслужавам и тя ще ме излежи, защото вече е стара и няма да му съсипва неговия живот. Аз станах тая, дето им е разрушила живота и семейството. Аз станах тая, пропила сина ѝ (всяка вечер), нищо че след като си тръгнах, разбрах, че си е пийвал още ехеее...
Надявах се второто дете да го върне в реалността, да се върне онзи любящ мъж от първата бременност, онези безметежни дни. Е... Не се случи. Скандали, удари, шамари, заплахи, ритане по краката (все пак си пазеше бебето)...
С бебе на няколко месеца и дете на 3 избягах.
Защото усетих как искам да си сложа сама край на живота, а не исках децата да бъдат възпитавани в злоба, ярост, алкохол и агресия. Но не бях готова за реалността - сама, без дом, без нищо... Без пари, защото вече не работех и бях никой.
И след негови увещания и дори такива от социалните работници в един кризисен център на Анимус (“той не изглежда лош човек, ти си свястна с две деца, как ще се оправиш сама…”) Върнах се. Но пък знаех, че посегне ли пак, ще е за последно. Вече имах сила и поставих граници. Успя да издържи 7 месеца на тия граници и накрая избухна.
Слава Богу, не ми разби бутилката в главата и го спряха. Вече всички там знаеха, че мога да извикам полиция и вече има пускани жалби, дела. Беше в разгара на пандемията, в локдауна, и шанс за бягство нямаше. Но тогава започнах да правя план. И след година се изнесох. Завинаги.
Под наем, с ниска заплата, с две деца, едното още не ходеше и на градина. И борбата е адски тежка! Нито работа се намира лесно… Защото в собственото ти съзнание ти си се провалил. Можеш много, но сблъсъкът какво си бил преди и какво си сега е унищожителен.
И ако нямаш приятели, нямаш подкрепа (чужди хора са ми събирали пари няколко пъти, от което също ме е било срам и което хем помага, хем те закопава, защото, видиш ли, сам не можеш да се справяш). До ден-днешен много хора виждат в мен жената, позволила някой да се държи зле, жената, дето сама не може, та ние и събирахме пари.
Но трябва да виждате или да знаете, мили момичета, че да превъзмогнеш страха за живота си (защото дори това, че говоря, пиша - има хора, които могат да покажат думите ми на когото трябва и просто някой ден да не се прибера…); страха ще мога ли да си намеря работа, да си отгледам децата; да повярвам аз в себе си, за да повярват другите; да докажа, че нито съм проста, нито малоумна, нито някой прошляк. Просто бях момиче, вярващо в любовта.
Жените не казват пред полицията, защото:
Не са готови за реалността след това.
Защото безумно ги е страх за живота им.
Защото ги е страх да не им вземат децата - в много случаи няма къде да отидат... (Майка ми беше щастлива, че отивам в кризисен център и някой ще се погрижи за мен, тя не го направи никога.)
Не съдете жените в това състояние, говорете им. И не се отказвайте да им говорите, защото те са ви казали, че всичко е наред. И те знаят, че не е. Но са обвити в страх, недоверие, самота.
Звънете в полицията всеки път, правете записи през стените/вратите и ги подавайте като сигнали. Законът трябва да се промени и това е факт. Все повече организации има, които се борим за всяка една. Само тя да поиска и да е готова. Ако не е, поне да ни допусне да опитаме да ѝ помогнем.
И знам, че сега това ще го прочетат много жени, имащи нужда от подкрепа. Тук сме, много сме, НЕ СИ САМА. Ако някой има нужда, нека пише!
И спрете да обиждате тези жени само защото вашият мозък, акъл и сърце не осъзнават какво, как и защо.
Ако сте жертва на домашно насилие или някой покрай вас е жертва на домашно насилие, не се колебайте да потърсите помощ. Националната горещата линия за пострадали от домашно насилие, обслужвана от Фондация “Анимус”, е на разположение безплатно: 0800 1 8676 или 02 981 7686.
