Публикуваме текст на наша читателка, която говори по тема, за която на никого не му се говори – самоубийството. Но точно с мълчанието си подкрепяме проблема.
Мила Атанасова е психолог, работи като консултант „Човешки ресурси“, а в момента е в майчинство. Тя е майка на две деца.
„Написах текста, който Ви изпращам, в израз на личните си емоции по темата. Впоследствие ми хрумна, че може да е полезен на повече хора, отколкото биха го прочели в личните ми контакти, и реших да го изпратя на Вас. Виждам, че правите много за информирането на по-широка аудитория за теми като следродилната депресия чрез видео поредицата с д-р Сотиров“, пише Мила.
Ще започна с лична история. Моята баба имала трима братя. Но приказката не е „Тримата братя и златната ябълка“, а „Тримата братя и въжето“ – в някакъв момент от живота си и тримата се обесили. Първият загубил коня, когато бил на 17. Конят сигурно е можело да се намери, но малкият брат – вече не. Вторият го обвинили несправедливо за нещо, бил млад баща. Третият бил болнав, кой знае още какво го е мъчило.
В България последната статистика е, че на 100 000 починали мъже 11 загиват от самоубийство. При жените цифрата е 3 на 100 000. На пръв поглед не звучи много, нали? Средно 7 души от 100 000? Но самоубийството е като експлозив в социалното обкръжение – катастрофална болка в близост и летящи надалеч шрапнели.
В същото време смъртта от самоубийство е една от най-предотвратимите, ако ние сме по-информирани и по-рационални като общество. Не е достатъчно най-близките да знаят повече по темата, защото те често са твърде близо – твърде притеснени, твърде емоционално въвлечени, за да предприемат правилните действия.
Нужна е промяна на ниво общество – институции, които работят за превенция, не само когато една тема стане „гореща“. Специалисти, които изпълняват и роля на обучители. И най-вече всеки от нас да има поне базисно разбиране за това какво е депресия, как да я познаем и какво да правим. Едва когато имаме социална среда, в която търсенето на психологическа помощ се подкрепя, а не стигматизира и осмива, тази смърт наистина ще бъде предотвратима.
Ей тази зловредна фраза е част от отговора на въпроса защо мъжете, които умират от самоубийство, са повече, въпреки че жените правят повече опити и имат повече мисли за край на живота. В традиционно-патриархалните култури социализираме момчетата да са СИЛНИ. Само че криворазбраната сила се превръща в трудност да търсиш помощ, изолация и липса на подкрепяща среда, неспособност да разпознаваш и споделяш емоциите си. Започва да звучи като „аз ще се справя на всяка цена, няма да се предам, няма да си почина, няма да позволя да ме видят слаб“.
Един от най-силните мъже, които някога съм срещала, се самоуби наскоро. Остави деца, любяща съпруга и купища хора, които му се възхищават. И ако дори за миг ви е хрумнала мисълта: „Как може да си остави семейството, силните хора не правят така?!“, моля, прочетете този текст. Може за някого да сте човекът, чиято информираност ще спре таймера на тиктакащата бомба.
60% от хората, които се самоубиват, страдат от депресия. Разбира се, не всички, които страдат от депресия, се самоубиват (до суицид се стига при 10-15% от случаите на тежка депресия). Но ако близък човек има такива симптоми, бъдете този, който ще ги забележи и няма да каже „Ще ти мине!“ (За списък на още фрази, които не помагат, изчакайте малко, ще има.)
Репликата „депресиран съм“ се е превърнала в изтривалка напоследък и се използва за всичко от рода на потиснатост, тъга, меланхолия, лошо настроение. Но ако лошото настроение продължава седмици или е придружено от някои от тези неща, включете първа сигнална лампа:
Ако чуете някоя от тези или подобни реплики: „В нищо не виждам смисъл“, „То няма за какво да се живее“, „На другите ще им е по-добре без мен“, „Искам всичко просто да приключи“, включете втора сигнална лампа и една аларма.
Инстинктивната човешка реакция, когато чуем такива тежки чувства и мисли, е да избягаме надалеч от тях. Правим това, казвайки подобни неща (ето и обещания списък с фрази, които не помагат):
Вариации на тези фрази има много, но посланието отзад е едно и също: „Не ме натоварвай със своето страдание, не искам да го чувам, това е страшно!“. И огромното опасение – да не споменем думата „самоубийство“, защото може да наведем човека към тази мисъл.
Изследванията системно показват, че, зададен по подходящ начин, въпросът дали човек има мисли за самоубийство, носи облекчение и дава пространство за споделяне. Какво значи подходящ начин? „Съжалявам, че се чувстваш така и се тревожа за теб! Минавали ли са ти мисли за самоубийство?“
За самоубийството се шепне. Тихо, да не чуят съседите, да не разберат децата. „Страх ме е да направи нещо“, казват хората. Нещото не се назовава. Темата е обградена с митове и заблуди, които пречат на справянето с проблема. А статистиките са ясни – в културите, където самоубийството се стигматизира и темата е табу, честотата е по-висока.
От една страна заради това табу хората не искат да питат. От друга – не знаят как да реагират, ако се окаже, че има суицидни мисли. Намесва се и друга заблуда – щом говори за самоубийство, значи няма да го направи наистина. Не е така. Повечето от хората, които правят опит за суицид, са заявили намеренията си и/или са демонстрирали други сигнали за риск. В някои ситуации обаче знаците може да не са толкова праволинейни.
При част от хората (особено при мъжете) депресията може да не се прояви като потиснатост и чувство за безнадеждност. Вместо това те могат да са по-раздразнителни и гневливи от обикновено; да се оплакват от телесни симптоми – особено болка в гърба, главоболие и отпадналост; да прибягват по-често от обичайно до алкохол или други упойващи вещества.
Основните фактори, които влияят върху риска за самоубийство, се отнасят до човека – генетични, социални и психологически. Интуитивно усещаме, че след негативно лично събитие като загуба на работа или партньор, човек е по-уязвим. Но има и някои общи фактори от средата, които утежняват страданието на хората с депресия и се отразяват върху честотата на самоубийствата:
В такива моменти бъдете особено внимателни, ако имате близък в риск. Не знаете кое камъче ще затъркаля лавината.
Още не сме свършили, скрол надолу
Някои знаци са особено притеснителни и от тях трябва алармената ви система да свети като коледна елха:
Когато забележите, че някой е в депресия и чуете или подозирате за мисли за самоубийство:
Няколко думи обаче за психотерапевтите в България. Не всяко нещо, което се преструва на психотерапия, е такава и можете да попаднете на абсолютни шарлатани. Един от най-ужасяващите моменти в професионалния ми живот беше, когато чух една дама, работеща като терапевт, да дава съвет в следната ситуация:
Мениджър в компания има служител, който споделил намерения за самоубийство, като казал, че няма да се видят на следващия тиймбилдинг, защото не планира да е жив. (Вашата алармена система вече пищи, нали?) Въпросната терапевтка“ посъветва: „Кажи му, че понякога и на теб ти иде да се гръмнеш“... (Това също влиза в списъка за реплики, които не се казват!)
Така че избирайте внимателно. Проверете в какъв тип терапия е обучен да работи специалистът, при когото отивате. (Пример за различни психотерапевтични школи са когнитивно-поведенческа терапия, психоанализа и т.н) Вижте дали има научни доказателства, че този метод действително работи и за какъв тип проблеми е най-подходящ. При депресия най-много доказателства има за ефективността на когнитивно-поведенческата терапия и специфични методи от нея.
Докато тази проста истина не достигне до умовете на повече хора, много трудно ще преодолеем стигмата към самото състояние и тази към посещаването на психиатри и психолози. Масово тази идея не може да „захване“, защото хората все още възприемат тялото и ума като отделни неща, а те НЕ СА.
Съжалявам, ако го чувате от мен, но нямате безсмъртна душа. Имате си мозък, в който текат химични процеси. Когато нещо в тях се обърка, имате „психични проблеми“. Конкретно депресията е промяна в начина, по който работят определени невротрансмитери в мозъка – съвсем пълноправна болест. Тогава какво казваме, когато твърдим, че някой е „избрал да умре“ в такава ситуация? Здравото, рационално „аз“, което би избрало да живее, не е там в този момент. Болестта дърпа спусъка, връзва въжето, прескача парапета. Самоубийството е антиизбор. А на нас остава да променим мисленето си, за да стигнат по-малко хора до него.
Аз не съм експерт по темата. Психолог съм, магистър по семейно консултиране и съм преминала обучение за работа с хора със суицидни мисли, но съм далеч от най-добрия човек, който да дава специализирани съвети. Но впечатленията ми са, че хората не са наясно с темата и по-добре малко и непълна информация, отколкото никаква.
Ако имате притеснения за близък, познат, колега не стойте в надеждата, че всичко ще се размине, а потърсете повече информация и подкрепа.
При спешни ситуации, обадете се на 112!
В София има спешно психиатрично звено в Център за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски“ – ул. „Екзарх Йосиф“ 59. Телефонът на спешния кабинет: 02/9810006
Къде изчезна свежата и забавна мацка, след като роди? Защо плаче, защо лежи неподвижно на дивана, защо не се радва на бебето? За бейби блус състоянието, което засяга до 80% от майките, но отминава за месец и за следродилната депресия, която погубва животи, говорим с Александра Козбунарова-Михайлова, създател на „Ведри мами“. Именно тя наскоро публикува безплатен наръчник как да разпознаем симптомите на следродилната депресия и как да помогнем на родила жена да се справи с изблика от емоции.
„Наскоро роgих третото си много чакано и желано gете и откачих. Постоянно си мисля, че съпругът ми ми изневерява, въпреки че слеg работа веgнага е вкъщи и много ми помага. Аз не съм се променила, изглежgам си както преди. Но не мога gа се избавя от тези мисли. Постоянно вgигам сканgали и ме е страх, че ще го отблъсна и загубя.“
Александра Козбунарова–Михайлова споделя именно тази – една от стотиците истории на анонимни майки във Фейсбук групите в стил „родих и полудях“ – за начало на наръчника си. „Ако партньорката, приятелката, дъщеря ти или твоя близка е родила наскоро и все по-често се чудиш защо е тъжна, отнесена, защо е апатична или раздразнителна, вдига скандали от нищото, изтрещява ли, защо не го оставя това дете за секунда и не прекалява ли малко… Може би е време да светне една сигнална лампичка за съществуващ проблем. Твърде вероятно е в главата ѝ да е пълна каша и като нищо си задава подобни въпроси. За съжаление, има голяма вероятност да я е срам да си каже“, споделя Александра.
В една или друга степен, всяка жена минава през това – статистически около 80% от родилките. Това е така наречената „родилна“ или „майчина тъга“. Но при 10–15% от родилките тя се задълбочава. Пренебрегнато, премълчано и потиснато, това състояние на тревожност през първите две седмици до месец, може да се задълбочи и да се стигне до следродилна депресия.
Бейби блус и следродилната депресия са две състояния, които засягат жените след раждането. Разликата между двете е важна, защото ранното разпознаване на симптомите и навременната намеса могат да помогнат на майката да се възстанови и да се наслади на първите моменти с бебето.
Докато бейби блус обикновено преминава от само себе си, следродилната депресия изисква подкрепа от специалист – психолог, психиатър или терапевт, а понякога и медикаментозно лечение.
„Ние, българите, сме корави, жените едно време на полето са раждали, а сега с този интернет и достъп до информация се сетиха да се депресират. Я да се стегнат!”
В резултат на тези разсъждания, родилките се срамуват да си признаят, че имат проблем, категорична е Александра Козбунарова–Михайлова. Ако го направят, шансът да се сблъскат с неразбиране от страна на най-близките е огромен. И дори да не се стигне до най-страшното, дори да е в лека форма, това състояние води със себе си сериозни проблеми между двамата партньори, между майката и детето и конфликти с близките.
„Със сигурност в Англия и Шотландия например, както и в Скандинавието, темата е доста по-застъпена. Попадала съм на официални препоръки, касаещи следродилната депресия. В България проблемът не е само, че няма психологична грижа в болниците. В интерес на истината в някои частни има дори психолози и скрининг. По-скоро виждам проблем в това, че темата не се обсъжда и има огромна стигма около нея. Дори за жени, които преживяват състоянието, е трудно да го определят и назоват, а следователно и да потърсят и получат помощ от каквото и да било естество”, допълва авторката.
„Аз лично, да, преживявала съм в различна форма и интензитет и при двете си раждания. Продължи по 6–7 месеца и двата пъти, като и при двете така и не можах да призная пред себе си какво е и да го адресирам адекватно.
Имала съм и крайни тревожности и психотични мисли, определено мислeх, че полудявам.
Все се мъчех да се организирам по-добре, да се държа заета, да не се глезя. Понеже такова е разпространеното разбиране в България по темата. Това е начинът, по който масово се схваща такова състояние – като глезотия и недобра организация. Именно от тази позиция и близките ни с най-добри чувства ни критикуват и съветват, което само може да влоши състоянието.
Трябваше ми доста време да осмисля нещата, но едва когато успях да погледна проблема в очите – макар и поотминал – и да се изправя срещу него. Брошурата създадох в помощ на близките на жени като мен, които често с най-добри намерения и от незнание не помагат или дори влошават ситуацията. Формалният повод беше една млада майка, която отне живота си през октомври.“
Едни от симптомите, че имате следродилна депресия, според Американския институт за психично здраве, цитирани в наръчника, са:
Още не сме свършили, скрол надолу
И не на последно място, наръчникът предлага как да помогнем в този момент. Като за начало попитайте как е тя, а не бебето. После изслушайте, без да съдите и веднага да предлагате тонове съвети и идеи. Позволете ѝ да чувства каквото чувства и не я обвинявайте и съдете за начина, по който се чувства. Попитайте съвсем конкретно как да ѝ помогнете сега, днес.
Това е историята на една жена, която се омъжва и адски скоропостижно се развежда. Три месеца след сватбата. Причините са стари като света, усещанията за тъга и за вина – също. Както и крайният резултат, който е като от приказките или романтичните филми. Дай боже всекиму, дет’ се вика.
Не мога да определя точния момент, когато всичко започна да се разпада. Но си мисля, че началото на края дойде, докато избирахме сватбения порцелан. Спомням си този ден, сякаш беше вчера. Стояхме по средата на „Мейсис“ и спорехме кои чинии да сканираме с онзи глупав четец. Той искаше нещо просто и непретенциозно. Аз клонях към шарките и цветовете. Мислех, че просто се поддаваме на стреса по планирането на сватбата. Всички двойки се карат по време на този процес (или поне така твърдят списанията).
Но тези чинии бяха метафора за цялата ни връзка. Просто бяхме фундаментално различни хора. За съжаление го разбрахме с четири месеца закъснение.
Трябваше да отменя сватбата ни дузина пъти, преди да стигнем до заветните думички „да“. Но не го направих. Просто продължавах да се движа напред, защото вярвах в лъжата, която ми бяха продали булчинските списания: че всичко ще стане по-лесно, след като стресът от планирането на сватбата приключи. Просто трябваше да свършим с този ден и щяхме да имаме целия си живот, за да се върнем в правилния път.
„Нека просто да приключим с това“ не е мантрата, която искате да си повтаряте, докато вървите към олтара. Но това беше мелодията, която се въртеше в главата ми, докато баща ми ме водеше към брачните обети.
Подходящо за начало на живота ни като семейство, валеше почти всеки ден от медения ни месец. Бяхме мокри и кисели, когато отново се карахме за чинии в малък мексикански магазин за сувенири. Бях се влюбила в смелите цветове и ацтекските щампи, които ни заобикаляха по време на престоя ни в Мексико, но той изглежда искаше да държи дома ни безцветен.
Споровете продължиха по време на полета към вкъщи и през първите няколко седмици от брака. Вместо да празнуваме нашата новооткрита свобода от планирането на сватбата, ние започнахме да търсим свобода един от друг.
Един месец след сватбата седях сама в леглото и ядях суши. Съпругът ми беше някъде навън, вместо да яде суши вкъщи с мен. Един месец след сватбата ни, сама в леглото, потърсих в Google „брачни консултанти“ и „развод“.
Прекарахме следващия месец в търсене на чудото, което да спаси брака ни. Той предложи да спре да ходи на бар с несемейните си братя всяка вечер. Обещах да правя повече забавни неща и да работя по-малко. Полагахме усилия известно време, но след това се връщахме към старите навици.
После плачехме, карахме се и плачехме още малко, докато се питахме как сме стигнали дотук. Най-накрая уговорих среща с брачен консултант, но ден преди да се видим с нея, той ми се обади, докато влизах в офиса си.
„Дори не съм сигурен, че искам този брак да проработи“, призна той. Знаех какво има предвид.
Глупавите чинии, за които се карахме, стояха неотворени в свободната ни спалня. Как може бракът ни да свърши, преди дори да сме прибрали подаръците? Все още имаше парчета опаковъчна хартия, залепени с тиксо отстрани на една от кутиите. Забелязах го, докато минаваше с тях през всекидневната ни в деня, когато се изнесе.
Майка ми ме заведе на среща с бракоразводния адвокат. Той беше мил човек, който тихо плъзна кутия с кърпички през бюрото си, когато започнах да плача. На път за вкъщи майка ми ме заведе на бар. Седнахме там в 14 часа във вторник и тя тихо плъзна леденостудена бира в ръката ми, когато започнах да плача.
Никога не съм била по-нещастна в живота си, колкото през годината преди онзи следобед в бара. Но краят на брака ми не беше решението, на което се надявах. Просто ми се искаше никога да не се бяхме женили.
Още не сме свършили, скрол надолу
Не след дълго се ядосах. Чувствах се измамена, защото се бях омъжила за мъж, който нямаше намерение да остане женен за мен. Все едно беше крадец на време. Крадец, ограбил от мен както последните няколко години, така и идните.
Заливаха ме и вълни от вина. Какво можеше да направя различно? Къде сгреших? Трябваше ли да се променя заради него? Трябваше ли да се променя заради семейството му, което никога не ме е смятало за достатъчно добра?
В крайна сметка стигнах до цялата истина. Истина, която включваше надхвърлен лимит на кредитната карта и други жени. Чувството ми за вина се измести от това да се обвинявам за провала на брака ни към въпроса защо не съм успяла да видя, че е бил обречен през цялото време. Гневът ми се върна – сляпа ли бях, или просто глупава?
Дните и седмиците след развода ми със съпруга-за-четири-месеца бяха пълни с тъга и срам. Скрих се вкъщи, докато не мина достатъчно време, за да мога да приема, че новината е обществено достояние.
Тъгата дойде и си отиде. С течение на времето осъзнах, че скърбя за нещо, което никога не е съществувало. Мъжът, в когото се бях влюбила и за когото се съгласих да се омъжа, не беше същият мъж, на когото казах „да“. Скърбях за загубата на този живот почти толкова, колкото скърбях за това, което очаквах да се нареди като собственото ми лекьосано бъдеще.
Бях изненадана от разнообразието и силата на тези емоции. Но най-големият шок в крайна сметка беше колко бързо животът се върна към нормалното. Един ден седях сама на дивана си и плачех над реклами за памперси, а на следващия се смеех насред мола със сестра ми. Сякаш последните няколко месеца се бяха случили на някой друг.
В една от онези съвсем нормални нощи, пет месеца и две седмици след деня на сватбата, срещнах истинската любов. Не му пукаше, че съм почти 30-годишна разведена жена с няколко котки. Не му пукаше, че бях срамежлива и нямах интерес към нищо повече от леко непринудено забавление. Той не искаше да се променям. Харесваше ме такава, каквато съм.
Пет години и седем месеца след онзи съдбоносен сватбен ден отново тръгнах към олтара. Беше петък 13-ти и това е най-късметлийското решение в живота ми. Все още сме много доволни от чиниите си, синьо-бял комплект, който взехме от Target. Всяка вечер ги използваме, за да вечеряме с двете си дъщери. И не бих променила нищо от това, което се случи, защото всичко ме доведе тук – на мястото, където винаги е трябвало да бъда.
Автор: Лорън Уелбанк
Една от мисиите на Майко Мила и на общността, която се зароди през тези шест години, в които съществуваме, е да си помагаме, както можем. Със съвети, с информация, с добра дума или със смях.
Преди няколко дни на редакционната ни поща пристигна този текст. Авторката му помоли да остане анонимна, ако решим да го публикуваме. А ние решихме да го публикуваме, защото ни се струва, че всеки от нас е изпадал в тежка ситуация, в която винаги е добре да има кой да ти напомни, че и това ще мине.
Понякога се случва да не си най-добрата версия на себе си. Даже изобщо не си добра версия на себе си. Понякога дори не знаеш на какво прилича тази добра версия, какво обича, как се чувства... Толкова ти е абстрактна тази идея, че не можеш да я визуализираш, че да я поискаш.
Няма значение дали дупката е Сатурнова или такава, в която да си разбиеш шасито. Все е дупка. А дупките имат интересното свойство да почерняват понякога и да завличат в себе си проблем след проблем, докато не погълнат и теб цялата. А стигне ли се дотам, ставаш мъничка като Алиса и всичко ти се струва адски трудно и непреодолимо. И се чувстваш сама и празна, и искаш нещо или някой просто да те хване и да те издърпа, но осъзнаваш, че трябва сама да се издърпаш. А Барон Мюнхаузен е само измислен образ. Освен това и историите не се смесват току-така една с друга.
И дори нещата, които са те радвали доскоро, сега ти се струват тъпи и жалки. И ти си жалка в собствените си очи, жал ти е, но не успяваш да се помилваш. Не успяваш да се обикнеш в този момент, мразиш се, искаш да те няма и никога да не те е имало. И без това съществуването ти нищо не променя. Искаш да изчезнеш, заедно с всичките ти измислици, идеи, глупави, неосъществени мечти. В,ъобще най-добре целият свят да изчезне. Даже най-добре би било да дойде един апокалипсис и да се свършва вече тая мъка. Поне отговорността няма да е само твоя...
Млада си все още, кой ще ти гледа децата после? Абе, жалка работа! Гледаш се, не можеш даже да вземеш едно решение като света, всичко ти е наполовина. Чувстваш се незавършена, започваш нещо, оставяш го, започваш следващо, после трето... И все това усещане за неудовлетвореност, което оправдаваш с липса на време или възможност.
Умората, стресът, многото неща за вършене, твърде многото хора, на които трябва да обърнеш внимание. Отвсякъде ти набиват колко е важно да отделяш време на близките, на психичното си здраве, здрав дух в здраво тяло и дрън-дрън. Въобще, кога животът стана толкова бърз и труден? Задъхваш се. Как се очаква да оправиш всичката тая бъркотия?
А пари откъде, а и хайде, хайде, баба ти все на психолог е ходила. А време? Имаш го в излишък само ако е да скролваш безкрайно в социални мрежи и да се занимаваш с животите на другите, вместо да си оправиш твоя. Абсолютна неудачница!
Да се поболееш съвсем или да изчакаш търпеливо, повтаряйки си вечната мантра „и това ще мине“. И това ще мине, сигурна съм, нали животът е поредица от възходи и спадове, като вълни. Сега си долу, но следващия път ще си горе. Не се знае колко време ще отнеме, но го знаеш, изпитано е.
Почакай, не се отчайвай, нали помниш – унинието е един от седемте смъртни гряха. И знам, че точно сега не ти пука особено дали ще умреш от грях, обаче някой някъде го е измислил това послание, трябва да има логика, щом е просъществувало чак до теб.
Свий се на кълбо като мечка и похибернирай малко. Ще дойде пролетта, ще се събудят птиците, ще ти запеят, ще родиш нови идеи, които няма да ти се струват тъпи. Ще замечтаеш отново, ще бъдеш пак цяла и пълна с хубаво, ще се отдадеш на нещата, които те правят това, което си, които те правят различна и специална. Защото ТИ СИ! Всеки човек Е!
Още малко и ще бъдеш част от онова голямо, което те вдъхновява, което те вълнува и ти дава усещане за смисъл, доброта, красота, взаимност и човещина. Ще бъдеш пак някой, а не нещо!
Обичай се и не давай на кофти мислите и на страха да надделеят. Знам, че звучи лесно, особено отстрани, а е трудно изпълнимо, но то пък и не ти остава много избор, като се замислиш...
Бих могла да ти кажа и още един вариант, с риск да ме заклеймиш и да ме наречеш цинична и безочлива. Докато чакаш, опитай да направиш нещо мъничко и хубаво за себе си. Нещо дребно, което ще те накара да се почувстваш мааалко по-добре. Смени си прическата, изяж сладоледа, който си отказваш от страх да не развалиш диетата, купи си червилце, лакче за нокти, нов сутиен... Отиди на кино, направи си пейка парти в парка с най-добрата си приятелка.
Знам, че не искаш да виждаш никого, но се накарай, насили се, трудно е само в началото. Може това дребно нещо да повлече крак за следващи хубави неща. И всъщност да се окаже началото на добрата вълна, началото на изсветляването на дупката, на изглаждането на проблемите един по-един, започвайки от най-малкия, и лавинообразното случване на добри новини.
Направи го за себе си, за да знаеш, че каквото е зависело от теб в този гаден момент, си го опитала. Не те карам да правиш нищо непосилно, защото знам, че е трудно. Просто опитай, по-зле няма да стане, нали?
Ако знаете коя година сме, колко е часът, къде се намирате, къде са ви децата, какво ще вечеряте, кой уби Кенеди, кой стреля по папата, кога ще свърши пандемията и как да сте в калориен дефицит, без да ставате зли - вие сте супер. Вие сте върхът! Животът ви е песен и приказка, и роман на Джаки Колинс в едно.
Очевидно, че последните години на пандемия, несигурност и хронична умора от всичко не са ви се отразили по никакъв начин и заради това сте напълно в правото си да се наречете успели и щастливи хора.
От друга страна, ето ни и нас - тези, които не знаят, че вече е 2022 г.; тези, които се притесняват, че може и да има война, газова криза и на всичкото отгоре изпрано, но непроснато пране; тези, които не могат да спят до 4 през нощта заради мисли какво трябва да се направи, какво не трябва да се направи и какво точно трябва да се купи от магазина утре.
Има и още, но няма да прекаляваме. Знаем, че схващате накъде бием, защото не сме сами. Много сме. По целия свят. Някои обаче, се лекуват с крещене. Но не какво да е, а терапевтично крещене. И, честно да ви кажем, на нас това ни звучи като великолепен план.
Идеята е на психотерапевтката Сара Хармън, която създава групата за ментално и физическо здраве “Училище Майка”. В нея се събират майки, които много имат нужда да изкарат цялото напрежение и гняв от себе си.
“Обучавам ги какво е гневът и какво се крие под него, защото там лежат много емоции. Има тъга, тревога, страх, обида. И никоя от тези жени не знае къде да сложи всички тези емоции, как да ги прибере”, казва Хармън пред Today.
Не само в България, но и навсякъде по света майките бяха тези, които се прибраха вкъщи, за да се грижат за децата, докато училищата бяха (а някъде пак са) затворени. Огромен брой жени бяха принудени да напуснат работа, за да се грижат за семействата си вкъщи. Останалите правеха и това, докато са хоум офис.
Сара Хармън решава да помогне именно на такива жени, като им даде една малко по-различна перспектива към терапията. Всяка среща се състои от пет рунда крещене.
Започва се с крещене както си трябва - с пълно гърло. После идва ред на псуването - отново крещейки. След това е волната програма, в която всички участници трябва да изкрещят онова, от което имат нужда.
По този начин жените имат възможност да почувстват сигурност, за да излеят всичко, което им е отвътре, като междувременно успяват да се свържат и с други, които се чувстват по подобен начин. Сара Хармън се надява това, което правят, да позволи и на други хора просто да пускат емоциите си на свобода. “Отидете на сигурно място, вземете приятел и се разкрещете на воля”, казва тя. Защо пък не, казваме ние.
Следродилната депресия е състояние, за което вече знаем доста и едва ли някой го отрича и заклеймява като "лигавщина", както се случваше често преди години. Има обаче още едно състояние, за което не се говори толкова често, а то може да причини доста проблеми – следкърмаческата депресия.
Споделяме ви историята на една майка, която след немалко психически и физически неразположения си дава сметка с помощта на консултант по кърмене, че това, през което минава, всъщност е депресия и тя е провокирана от края на кърменето. След нейния разказ ще прочетете и професионалното мнение на Христина Янева-Хедра, която е IBCLC – сертифициран от международен борд консултант по лактация.
Имам две деца, разликата им е 3 години и 2 месеца, всяко е кърмено 2 години и половина. Което общо прави 5 в кърмаческия ми стаж.
С нито едното не беше лесно в началото – първото ми къса нервите само седмица, след като се прибрахме вкъщи. Второто ми разказа играта – засука, както трябва, на 43-ия ден след доста интензивна хирургична намеса, поради всякакви видове „юздички“, „високо небце“ и други проблеми.
Не се отказах в желанието си да го кърмя, докато се решаваха тези проблеми. Но полудях. Не знам колко изкуствени зърна, помпи за кърма и адаптирано мляко съм хвърляла по всяко време на денонощието от осмия етаж – от безсилие и бяс. И с ясното съзнание, че май този път няма да стане, потопена в ада на единствената мисъл, която тогава се въртеше на скрол в главата ми: „Баси, кърмих едното, сега как няма да мога да кърмя другото, какво ще му кажа един ден?!“ Малоумна история, все едно много ще му пука и на тая земя само кърмени деца ходят. Но факт.
Така – започна да яде като хората, да наддава като хората – стана си човек. Не съм сигурна колко продължи, но поне шест месеца след това се обаждах или пишех съобщения на консултанта ми по кърмене, които общо взето гласяха: „Ние се кърмим!“
Гениално от моя страна и поклон към тази, която ме изтърпя, ама наистина ме изтърпя и се вълнува с мен, и ми даваше съвети през цялото време. Настъпиха заветните 2 години и половина откакто кърмя второто – ще го отбивам, вече знам как, минава гладко – от серията всяко чудо за три дни.
И тук настана една вселенска празнота. Да вметна – мислих си, че ми е адски досадно това с кърменето – особено при първото, непрекъснато питах разни „колеги“: „Добре, сега е на година и половина, кога приключва това?“ Те през смях и с цялото си спокойствие ми казваха: „Е, спокойно, де, за къде бързаш?“
После разбрах колко ми е било удобно, вероятно и заради това се борих толкова и второто да е кърмено. То не са били болници, болести, дълги пътувания, непознати за тях места – те си имаха през цялото време успокоение. Както и аз. А аз съм много нервен човек.
Някъде по време на кърменето на второто, консултантът ми каза, че имало следкърмаческа депресия и ако нещо се почувствам зле или не в кожата си, да ѝ звънна. Много се смях. Викам си, ще има следкърмачески купон!
Не. Имаше вселенска тъга. Децата ми бяха по детски градини, аз си имах работа, нямаше коронавирус. Но имаше голяма тъга. И аз разбрах каква е причината може би повече от година, след като спрях да кърмя.
Не искам да си признавам, но кърменето ми липсваше. Плюс гушкането, мачкането, лигавенето с децата – не, че е спирало, но кърменето си беше част от нашия живот и ни даваше още такива моменти. Мина време и се сетих за думите на моя консултант. Аз заспивах трудно без деца в леглото (а как си мечтаех за този момент!), завивах ги по сто пъти на нощ, а през деня ги обгрижвах повече от необходимото (за което си патя в момента). Все едно нещо ми липсваше и някой лош е дошъл и ми го е взел. Който плюс това ми остави паник атаки, нервни кризи и всякакви видове тръшкане.
Знам, че всичко това си има обяснение – научно, но да си кажа просто – да, момичета, има си депресия и след кърмене. Тя е тъжна, самотна, неясна, не се разпознава на пръв поглед и трудно минава.
Депресия след приключване на кърменето е състояние, за което действително много малко се споменава, а се случва по-често, отколкото си мислим. Тя може да има различни лица в зависимост от това кога и по какъв начин е завършило кърменето на конкретната двойка майка и дете.
Най-често се среща тогава, когато кърменето е приключило внезапно и неочаквано и майката, детето или и двамата не са били подготвени за този момент.
Това може да се случи при трудно вървящо кърмене, когато майките се отказват поради сериозни проблеми – и независимо че знаят всички рационални причини, поради които са избрали да спрат кърменето, изстрадват усещането за несправяне и загубата на представата за общуването чрез кърмене и идиличните кърмачески моменти, които са желали от все сърце.
В тези ситуации у майката може да остане трайно болезнено чувство на тъга и неудовлетвореност, които траят известно време и могат да се провокират с месеци и години. Парадоксално, но това понякога води до силно и ревностно отрицание на важността на кърменето заради негативните емоции, които майката трудно обработва – разкъсването между облекчение, че мъките са спрели, вината, че детето няма да получи най-добрия старт, който така си желала да му дадеш, и тревогата поради разбирането за важността на кърменето в здравословен и емоционален план, са една буря от емоции, които са наистина трудни за овладяване.
В някои случаи може да се стигне и до нежелание изобщо да се опитва кърмене при следващо бебе, за да се спести тази болка и отрицателните чувства, свързани със спомените за това какво е станало предния път.
Подобна е ситуацията и при отбиване, което се е наложило по различни причини (често медицински) и не е било желано и от двете страни, като нито майката, нито детето са имали достатъчно време и възможност да се подготвят за процеса и това се изживява болезнено и от двамата.
Понякога медицинските причини може да са от страна на детето – при тежки боледувания например е възможно то да не може да суче или сученето да е силно болезнено (например при отит, но и при различни други състояния, при които, да речеим, има затруднено дишане и т.н.), заради което при малкия човек се изгражда връзка кърмене-болка и детето силно страда както от болестта, така и от загубата на обичайния си начин за приспиване, утешение и облекчаване на болките.
В други ситуации може да се наложат спешни интервенции при майката и раздяла с детето за известен период, в който то по принуда се храни и задоволява емоционалните си нужди по алтернативен начин. Тъй като това се преживява болезнено от детето и е свързано със силен дискомфорт и плач, в тези случаи майката обичайно, наред с тъгата заради загубата на начина на общуване посредством кърменето, най-често изпитва и силно чувство за вина заради това, че от нейна гледна точка тя е причината за силно страдание на детето, което би искала да можеше да му спести.
В моята практика обаче най-често срещам това състояние на изстрадване на края на кърменето, когато майката е имала нагласа за продължително кърмене, а детето я изненадва и се отказва от кърменето значително по-рано, отколкото тя си е представяла и е желала.
Това често се преживява като отхвърляне и несправяне и майките обикновено търсят причини в себе си и в начина, по който са подходили. А реално детето е съвсем отделен човек, който си има собствена представа и нагласа към процеса и има пълното право да прекрати едностранно този начин за връзка с майката, без това да се дължи на някаква грешка или на проблем, който е възникнал, както и не представлява отхвърляне на майката, а просто преминаване в следващ етап от порастването.
Кърменето на последното бебе също е много особен емоционално момент. С приключването му се затваря един интензивен период от живота на майката и нейните деца – периода на най-ранното детство. В края му бебетата са вече пораснали и са се превърнали в несравнимо по-независими, макар и още малки човеци.
Интензивната връзка с майката, която е толкова важна през първите няколко години от живота им, постепенно се вплита във все по-разклоняващата се мрежа от връзки със семейството и близките роднини, а светът на детето се разширява неимоверно много. Това във всички ситуации е горчиво-сладък момент – и всяка майка има моменти, в които изпитва тъга, че този период остава зад гърба ѝ. Когато детето е първо, това често не е толкова силно изявено, тъй като го има очакването за евентуално ново бебе и осъзнаването на възможността пак да се повтори.
При последното бебе обаче осъзнаването, че тази страница от живота приключва завинаги и че никога повече няма да имаш свое бебе и малко дете, за което да си центъра на неговия свят и още повече – да си просто напълно достатъчна – може да се преживее наистина драматично и да доведе до силна тъга и усещане за загуба на нещо съкровено.
И макар че майката обичайно го свързва с кърменето като процес, тъй като то е било централната нишка, свързваща я с бебето и впоследствие с малкото дете, реално същите емоции може да възникнат и без човек да е кърмил нито ден или когато отдавна е оставил кърменето зад гърба си.
Психолозите наричат тези моменти „нормативна криза“ – моментите, в които животът минава през закономерни, но болезнени за нас промени. За сравнение много подобна е един друг вид депресия, за която се говори по-често, макар и също недостатъчно – депресията, съпътстваща излитането и на последното дете от семейното гнездо и оставането на родителите без деца, за които пряко да се грижат.
Усещането за тъга и загуба в тези моменти е напълно разбираемо и абсолютно нормално. Всички ние имаме нужда от време, за да се приспособим към новия етап в живота ни, промяната на ролите, осмислянето и „подреждането“ на завършилия етап в спомените и емоциите ни. Понякога този процес тече трудно и човек има чувството, че са дави и не се справя, а негативното надделява над положителните неща, които също са част от етапа.
Тогава може да имаме нужда от помощ, за да излезем от блатото на депресията. Тъй като приятелите често са на различен житейски етап или преживяват по различен начин емоциите си, те може да не са от полза и човек да се чувства много самотен, неразбран и да се съмнява дали е „нормален“, щом преживява толкова тежко нещо, с което очевидно „всички други“ се справят „лесно“. В тези случаи разговорите с психолог може да помогнат изключително много да разберем себе си по-добре, да намерим изгубения баланс и да успеем да празнуваме порастването на децата и собствената си относителна независимост, идваща с това.
Чувствате ли се странно? Но как точно? И колко точно странно? Какво усещаме тези дни и защо сме ту горе, ту долу? Същото се питат и от изданието Харвард Бизнес Ревю и решават да поканят за разговор Дейвид Кеслър* - експерт по тъгата и справянето с нея. Ние четем и само кимаме с глава.
– Хората изпитват безброй чувства в момента. Прави ли ще сме, ако назовем някое от тях "тъга"?
– Да, абсолютно, освен това изпитваме и различни видове тъга. Чувстваме, че светът се променил, и това е така. Знаем, че е временно, но не го усещаме така и осъзнаваме, че нещата ще са различни. Точно както минаването през летището е различно след атентатите в Ню Йорк от 11 септември. Загубата на нормалността, страхът от икономически крах, загубата на общуването. Всичко това ни удря и ние скърбим. Всички заедно. Не сме свикнали с такава колективна тъга.
– Казахте, че има повече от един вид тъга?
– Да, чувстваме и предварителна тъга. Това е чувството на притеснение, което изпитваме, когато не сме сигурни какво ни чака в бъдеще. Обикновено то се върти около смъртта. Чувстваме се така, когато някой получи тежка диагноза, или когато ни осени нормалната мисъл, че някой ден ще изгубим родител.
Предварителната тъга включва също така по-общата представа за бъдещето. Идва буря. Има нещо лошо навън. При наличието на вирус такава мъка е объркваща за хората. Примитивното ни съзнание знае, че става нещо лошо, но човек не може да го види. И това разрушава чувството ни за сигурност. Усещаме загуба на сигурността. Не мисля, че някога друг път колективно сме губили усещането си за сигурност по такъв начин. Индивидуално или в по-малки общества хората са се чувствали така. Но по-общо погледнато - това е ново. Скърбим на микро и макро ниво.
– Какво може да направи всеки един от нас, за да се справи с тази мъка?
– Като за начало да проумее стадиите на скръбта. Всеки път, когато говоря за тях, подчертавам, че те не са линейни и може и да не се случат в познатия ред. Това не е карта, но може да ни осигури някаква примерна конструкция в този несигурен свят. Има го отричането: "Този вирус няма да ни засегане." Има го гневът: "Добре, де, ако се дистанцирам социално за две седмици, всичко ще е наред, нали?" Има я тъгата: "Не знам кога ще свърши всичко това." И накрая го има и приемането: "Случва се, трябва да разбера как да живея с това."
Приемането, както може да си представите, е най-важното. Контролът идва, когато приемем нещата. "Мога да си измия ръцете. Мога да спазвам безопасна дистанция. Мога да се науча да работя дистанционно."
Когато човек скърби, има и физическа болка. И препускащо съзнание. Има ли техники, които биха намалили тези ефекти?
Нека се върнем към предварителната тъга. Тя всъщност е чувството за безпокойство и именно то е усещането, за което говорите. Съзнанието ни започва да ни показва картини. Родителите ми се разболяват. Виждаме най-лошите сценарии. Така умовете ни се защитават. Целта не е да игнорирате тези картини или да се опитвате да ги изгоните - съзнанието ви няма да ви позволи, а и ще бъде болезнено да се насилвате.
Целта е да намерим баланс в нещата, които си мислим. Ако ви се струва, че най-лошата мисъл придобива заплашителни размери, наложете си да мислите за най-хубавия вариант. Всички малко ще поболедувам и светът ще продължи. Не всеки, който обичам, ще умре. Може би никой няма да умре, защото вземаме правилните мерки. Нито един сценарий не бива да бъде игнориран, но и нито един не бива да доминира.
Предварителната мъка идва когато съзнанието ни препуска към бъдещето и си представя най-лошото. За да се успокоите, трябва да се върнете в настоящето. Това би бил познат съвет за всеки, който е медитирал или е практикувал осъзнатост, но хората винаги са изненадани колко прозаично може да е всичко. Може да назовете пет неща в стаята.
Има компютър, стол, картина на куче, старо чердже и чаша за кафе. Толкова е просто. Дишай. Осъзнай, че в настоящия момент нищо от това, което очакваш, все още не се е случило. В този момент си добре. Имаш храна. Не си болен.
Използвайте сетивата си и осмислете какво минава през тях. Бюрото е твърдо. Одеялото е меко. Усещам как въздухът минава през носа ми. Това ще свърши работа, за да се лишим поне малко от тази мъка.
Може да помислите също и как да се разделите с нещата, които не са във ваш контрол. Това, което прави съседът ви, е извън вашия контрол. Това, което можете да контролирате, е да седите поне на метър и половина от него и да си миете ръцете. Фокусирайте се върху това.
И накрая, това е хубав момент да заредите със състрадание. Всеки ще има различни нива на страх и мъка и това излиза наяве по различен начин. Онзи ден един колега беше много рязък с мен и аз се замислих, че това не е типично за него и вероятно това е начинът, по който се справя с това. Виждам неговия страх и чувство за безпокойство. Мислете какви са хората по принцип, а не какви са в този момент.
– Един от особено сложните аспекти на пандемията е липсата на срок. Всичко може да продължи безкрайно...
– Това е временен етап. Помага, ако го кажем. Десет години съм работил в болница. Обучен съм за подобни ситуации. Освен това съм изучавал пандемията от испански грип през 1918 г. Мерките, които вземаме, са правилните. Историята ни го казва. През това се минава. Ще оцелеем. Сега е време за свръхмерки, а не за свръхреакции.
И вярвам, че ще намерим смисъл във всичко това. Добавил съм шеста фаза на скръбта: смисъл. Не исках да спирам с приемането, когато имаше момент, в който тъгувах. Имах нужда от смисъл в тези най-трудни моменти. И вярвам, че можем да намерим светлина в тези мигове.
Сега хората осъзнават, че може да поддържат връзка чрез технологиите. Не са толкова изолирани, колкото си мислят. Дават си сметка, че може да използват телефоните си за по-дълги разговори. Оценяват разходките. Мисля, че ще продължим да намерим смисъл и сега, и когато всичко приключи.
– Какво бихте казали на някой, който е прочел всичко дотук, и все още се чувства пълен с тъга?
– Опитвайте се. Има нещо изключително могъщо в назоваването на това чувство като скръб. Помага ни да усетим какво има вътре в нас. Миналата седмица много хора ми казаха: "Споделих на колегите си, че ми е трудно в момента" или "Снощи плаках." Когато го назовавате, го усещате и то минава през вас. Емоциите имат нужда от движение.
Важно е да си даваме сметка през какво преминаваме. Един вторичен продукт на движението за самопомощ е, че ние сме първото поколение, което има чувства относно чувствата си. Казваме си неща като "Чувствам се тъжен, но не бива да е така; за много други хора е много по-зле". Можем и трябва да спрем до първото чувство. "Тъжен съм. И нека пет минути да бъде тъжен."
Работата ви е да почувствате тази тъга или страх, или гняв, без значение дали някой друг се чувства така. Ако се опитвате да се борите срещу това, няма да си помогнете, защото тялото ви така или иначе създава това чувство. Ако позволим на емоциите да се случват, те ще се случват по каналния ред и това ще ни даде сили. И тогава няма да сме жертви.
– По каналния ред?
– Да. Понякога се опитваме да не чувстваме това, което чувстваме, защото мислим за тази "сбирщина от чувства". Ако съм тъжен и го пусна в себе си, никога няма да спра да тъгувам. Сбирщината от лоши чувства ще ме прегази. Истината е, че това е чувство, което минава през нас. Усещаме го и после минаваме на следващото. Няма шайка чувства, която се опитва да ни докопа. Абсурдно е да смятаме, че не трябва да тъгуваме в момента. Позволете си да ви е тъжно и после минете нататък.
*Кеслър е един от най-известните световни експерти по тъгата. Той е съавтор с Елизабет Кюблер-Рос на "За тъгата и тъгуването: Да намерим значение на тъгата през петте етапа на загубата". Новата му книга добавя още един етап към процеса - "Да намериш смисъл: Шеста фаза на тъгуването". Кеслер е работил близо десетилетие в система от три болници в Лос Анджелис. Бил е част от екипа за справяне с биологични опасности. Доброволческата му работа включва и участие в екипа на лосанджелиската полиция за травматични събития, както и служба в Червения кръст в екипа за природни бедствия.
Вече сме ви разказвали част от историята на Цветелина Радулова - приемната майка, която учи изоставени деца на обич. По повод Международния ден за борба с насилието над жени, който беше преди няколко дни, тя реши да разкаже и за друг период в живота си - или по-скоро за два периода, свързани с нечовешки физически и психически тормоз от страна на тогавашните ѝ партньори. Историята е публикувана в блога на Национална асоциация за приемна грижа, на чийто управителен съвет Цвети е член, а днес я споделяме, за да покажем за пореден път размерите, до които насилието може да стигне и колко е важно да го посочим и осъдим още при първия сигнал, че то е в дома ни!
Обикновено името ми се свързва с приемна грижа, с майчинство, със забавни случки, но зад мен има друга история… История, за която обикновено не се говори и която знаят само близките за мен хора.
От опита си обаче разбрах, че е важно да излизаме с лицата си. Да говорим, да споделяме опит, за да е ясно, че не сме единствените, на които им се е случило нещо страшно. И да знаем, че винаги има изход!
Била съм жертва! Два пъти!
Една от причините да съм самотна майка е точно тази! Насилието.
Петгодишна връзка, изградена върху ревност, скандали, юмруци, ритници, изхвърляне от кола в движение, пистолет, допрян до слепоочието… Ад. Истински.
Стоиш в клетката, страхът те държи за гърлото, денонощно си преследван, искаш разрешение за всичко. Криеш се. Непрестанно, от всички.
Отричане на събития, които често се случваха публично, но никога нямаше свидетели, защото той беше Някой.
Забременях, пиех лекарства за задържане, но освен тях приемах и редовната доза възпитателни хапченца. "Ако е момиче, зарязвам те!“…
Молех се денонощно да е момиченце. Трябваше да направя избор - дали да се боря за живота си, моя и на нероденото ми дете, или да свърша в някоя канавка. Оттам - в тъжните статистики: инициали, възраст и констатация, че съм претърпяла случаен нещастен инцидент.
Избрах първия вариант. Да оцелеем.
Когато той разбра пола на детето, откачи. Беше толкова страшно. Събрах смелост и затръшнах тази врата с цялата сила, която имах – завинаги.
Днес той е просто донор на моята дъщеря, не я познава, тя него – също. Благодарение на детето ми, продължих живота си. Тя беше моя спасител, моята любов, моето всичко.
Самотна майка в малък град – ужас!
Подмятания, упреци, шушукания… Все по-често някакви случайни хора ме питаха аз на това дете няма ли да му дам истинско семейство. С баща, макар и втори. Хм, все едно е имала първи.
Дълги години бягах от това. Някак си подсъзнателно, за да се предпазя, се стараех да живея като мишка – невидима. Семпли дрехи, обрано поведение. Бях намразила гримирането по обясними причини - бях свикнала да слагам грим не за да изглеждам по-добре, а за да скривам рани, синини, дори и тъгата.
През живота ми преминаваха някакви мъже, но нямаше нито един, с когото бих желала да запозная дъщеря ми.
И тогава се появи Той! Шеметна любов, внимание, уважение… За първи път си позволих да заживея с някого, чувствах се сигурна. Уважаваше детето ми и го приемаше. Обаче, колко време може да се носи маска? Кратко.
Обикновено съм грижовна, напълно отдадена, моногамна, обичам да глезя, да издигам на пиедестал хората, пленили сърцето ми. Обичам ли, в целия свят виждам един единствен мъж – Него.
Казваха, че сме прекрасна двойка. Но розовият период отмина неусетно. Постепенно в отношенията ни се отваряше пропаст.
Търсех вината в себе си. Всеки ден чувах, че съм лоша майка, че предметите, които докосвам (в собствения ми дом), не са върнати на точното им място, а на 1-2 см. Встрани. Че съм пропуснала непочистено местенце. Но най-честото, което чувах, беше, че нищо не става от мен, че съм изключително глупава, грозна, непохватна.
Постепенно се изнесох от собствената ми спалня, защото трябваше да деля леглото си и с куче. Трябваше да внимавам, за да не му причиня някакъв дискомфорт. Избрах неудобното легло в хола.
Скъсах се от работа, изкарвах луди пари, които никога не му бяха достатъчни. Всяка нощ си позволяваше да взима парите от портфейла ми. Подхвърляше ми за цигари, за всичко останало трябваше да му искам. От собствените си пари! Оказа се, че в продължение на две години съм издържала приятелката му - едно елитно Барби.
Няма нищо по-ужасно от психическия тормоз. След него от теб остава развалина с комплекси, бледо копие на това, което си всъщност. Движиш се като зомби и изпълняваш заповеди.
Един ден намерих сили и изхвърлих багажа му. Да, наистина бях лоша майка, щом позволявам детето ми да става свидетел на всичко това и щом позволявам да си създава погрешен модел на поведение.
Тогава мислех, че е малка и не разбира нищо, но скоро ми каза: "Виждах и чувах всичко! Исках да го убия!".
Това ли исках да научи тя? Да е компромисна, мълчалива робиня, която търпи унижения? Не! Не ми пукаше какво ще кажат хората! Те ли живеят моя живот? Те знаят ли за моя ад?
Изхвърлих го от живота си! И заживях с комплексите си, с ниската си самооценка, с очакването новият ден да дойде и да си замине. Носех се без цел и посока. Вегетирах.
Той не спря месеци наред да ми се моли за прошка, да ми повтаря: „Съжалявам за всичко". И до ден днешен настръхвам, когато чуя тази фраза. За какво съжаляваш, по дяволите? Въпреки всичко, го прибрах отново. Беше успял да ми втълпи, че съм кръгла нула, че без него съм нищо - жалка женица, ама толкова жалка, че никой няма да ме погледне, пък и с дете.
И стана страшно! Дойде и физическото насилие. Точно с един удар успяваше да ме запрати в някой ъгъл. Стоях без да мърдам. Единственото, което правех, е да се моля всичко да свърши по-бързо. Имаше моменти, в които не усещах болка. Нищо, просто мрак.
Имаше си време за тези неща - докато детето е на училище, а родителите ми - на работа. Вечерта всичко беше само любов – аз, гримирана като за бал, а той – помагащ в приготвянето на вечерята. Идилия с привкус на филм на ужасите. На улицата бяхме перфектната двойка - влюбени, държащи се за ръце. Никой не знаеше за малката ни тайна.
Често стоях по цяла нощ будна на неудобното легло, мислех какво да направя. Питах се докъде може да стигне всичко това. Знаех много добре, че може някой път да не оцелея.
След поредния екшън, раздърпана, с разкъсани дрехи, разкървавена, просто излязох в този си вид на улицата и отидох в полицията. Беше ме срам, страх, чувствах се смазана и унижена. От полицията ме изпратиха в прокуратурата. Изведоха го от нас и се спасих!
Намерих сили да се изправя лице в лице с проблема. Исках да оцелея. Исках да спася детето си. И оцелях! Умирах от страх! Толкова ме беше страх, че избягах от България за три месеца… Отидох в чужбина, бях роб, работех в нечовешки условия, но бях жива!
След него ми остана битката със себе си, липсата на петцифрена сума, смазана душевност и много други неща… Но всичко това е нищо в сравнение с това, което можех да загубя - живота си.
Много години от живота ми преминаха в сивота. Единственият различен цвят беше червен. Но не като страст, а като кръв – моята. Днес в живота ми има цвят. Всички възможни нюанси.
Днес можеше да съм мъртва! Или в психиатрия, или да съм алкохоличка, наркоманка. Можеше да се влача по дъното. Аз направих своя избор! Да съм здрава, цяла, да правя нещо значимо в живота си.
Днес съм щастлива жена. Смятам себе си за успял човек, постигнал неща, за които е мечтал! Повярвах отново в себе си и продължих!
Днес съм повече от щастлива, защото мога да си позволя да ходя без грим! Мечтала съм дълго време за това! Да сваля маската от проклетия грим!
Днес осъзнавам, че ако съм била жертва, това е било изцяло мой избор и от мен зависи дали ще остана или ще си тръгна! От никой друг! Днес не се поддавам на страховете си, а се изправям смело срещу тях! И не, не мразя мъжете. Не слагам всички под общия знаменател.
Момичета, бъдете смели и не се страхувайте! Не се срамувайте! Борете се - за себе си, за децата си, за бъдещето си! Трудна е само първата крачка! Тръгнете и никога не се обръщайте назад! Насилникът винаги ще е насилник. Изправете се и признайте първо пред себе си, а после и пред всички останали "Аз съм жертва на насилие!" И потърсете помощ, за да излезете от тази роля!
Момчета, с действията или бездействията си може да съсипете цял един човешки живот! Даже няколко. Този на децата ви също! Мислете винаги, когато вдигате ръка срещу момичето, на което казвате "Обичам те"!
И сега, пушейки в тъмното и загледана в светещите прозорци, се чудя колко ли жени търпят това? Колко ли от тях преглъщат сълзите и гримират лицата си? Колко от тях живеят с надеждата, че той ще се промени? Че този шамар са си го изпросили и заслужили и той никога няма да се повтори... Колко от тях гледат новините и се надяват, че няма да са част от статистиката с убити жени?
И ви моля, не ме съжалявайте. Аз съм победител!
Още по темата:
„В оковите на травмата“ или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват
Не стойте „заради децата“ – махнете се заради тях
Сексът може да бъде страхотно изживяване, но дори след зашеметяващ хеттрик из завивките може да ни споходи нещо съвсем неочаквано – желанието да си поплачем. В сайта health.com откриваме причините за това, както се оказва, доста често срещано чувство.
От секса има доказани ползи: облекчава болката, помага за по-добър сън и укрепва имунната система. Обаче сексът влияе изненадващо и на настроенията – може да ви накара да се чувствате тъжна и унила толкова силно, че често да води до сълзи.
Тази специфична тъга си има име: post-coital dysphoria или PCD, на български „посткоитална дисфория“. Това представлява „усещане за тъга, гняв и депресия след секс и често след оргазъм“. Може да ви се случи след първия секс с нов партньор или дори когато отдавна сте с някой, който ви е близък и самият секс е бил приятен. Всъщност PCD може да се случи и без да сте правила секс – по време или след мастурбация.
Не само че това нещо съществува, но се оказва и изключително често разпространено. Изследване от 2015 година сред колежанки, публикувано в Sexual Medicine, показва, че на 46% от жените се е случвало поне веднъж, а при 5% се е случвало няколко пъти в рамките на един месец. Учените откриват връзка между PCD и интимността във връзката. Изследването се фокусира върху жени, но това се случва и на мъжете.
Ако имате случайна сексуална афера, все пак усещате влиянието на окситоцина. Но ако усещате тъга и депресия след секс с партньора си, това може би показва неудовлетвореност от връзката.
Сексът ни прави и уязвими, и именно усещането за уязвимост може да ни доведе до сълзи. След секс човек се отпуска и тогава изплуват емоциите, които иначе съзнателно сме погребали дълбоко. Учените дават пример с двойка, която е влязла в поредица от скандали и не спира да се кара, но един ден прави секс за сдобряване. В контекста на караниците, сексът може да е страхотен, но след това да осъзнаете, че имате сериозни проблеми във връзката и да си припомните за какво се карате.
Ако сте жертва на травма, споменът за това може да влоши депресивното настроение след секс. Жертвите на сексуален тормоз може да си припомнят предишен негативен опит, дори настоящият секс да е бил страхотен и да е с човек, към когото изпитват близост и доверие. Учените казват, че за хората, които основават самочувствието си върху това какво мисли партньорът им за тях, е по-вероятно да изпитат депресия и тъга след секс, особено ако партньорът им не покаже очакваната близост и нежност.
Понякога животът не ни поднася просто лимони, а направо ни шамаросва с такива – като смъртта на близък човек, която е адски болезнена и много трудно преодолима. Днес споделяме с вас емоционалната история на Катлийн Фолк Милър, директор на докторската програма Книгоиздаване в университета „Дрексел“ във Филаделфия, която неочаквано, в рамките на едва няколко месеца, остава сам родител на три деца. Тя публикува разказа си в Ню Йорк Таймс и споделя преживяванията от повторната си среща със смъртта – този път с малка птица на предната веранда.
********
От предната веранда долетяха най-странните звуци – пищене и нечовешки крясък. Децата побягнаха уплашени в кухнята с викове, което аз също исках да направя. Но трябваше да се справя с това, каквото и да беше то.
Огледах се и видях котката ни, Ехо, която държеше в устата си един кардинал, а птицата удряше с криле и пищеше, опитвайки се да се измъкне. Първата ми мисъл беше да се обадя на съпруга си, след което веднага осъзнах: не можех. Преди месец той беше умрял. Още се будя всяка сутрин в шок от тази нова реалност.
Дон разбра, че е болен през септември и почина през юни. Като преподавател, не можех да не отбележа времето – смърт за една учебна година. Не трябваше да умре от този рак. Два дни преди това все още слушах: „Това е само крайпътен камък. Ще се справим.“.
И аз предавах убежденията си на децата: „Ще бъдем в Поконос до август. Няма да пропуснем риболова тази година.“.
Децата бяха твърде малки, за да го посетят накрая в интензивното отделение, и така и не видяха тръбата в гърлото му, нито знаеха, че е в медикаментозна кома или че нивата му на албумин са под прага на гладуване – доказателство за неговото бързо влошаващо се състояние. Последното не ми бе казано, докато не стана твърде късно.
Сега исках само да спася тази птица. Влязох в кухнята, грабнах метлата и изтичах обратно навън, без да обръщам внимание на въпросите на моите деца какво е това и как ще се справя.
Казах им да включат телевизора и да останат вътре. После излязох на верандата и започнах да налагам Ехо, опитвайки се да я накарам да пусне птицата. Децата се страхуваха да погледнат през прозореца или да дойдат на входната врата, но чух, че едно от тях извика: „Какво става?“.
Метлата нямаше ефект. Удрях Ехо прекалено внимателно, защото не исках да я нараня. Перата летяха и дори в този миг си мислех колко красиви изглеждаха те и блясъка на червените криле на птицата на фона на черната козина на Ехо. Отне ми няколко замаха, за да осъзная, че вече крещях с пронизителен вик „Ааааайййййй“, съпровождайки всеки удар.
Бях наложила пол върху птицата и тя беше "тя" – прелестно, малтретирано същество. Никога не бях виждала кардинал толкова отблизо и ми се стори невероятно, че такъв цвят може да съществува в природата; че може да принадлежи на нещо, което лети в небето.
Ехо пусна кардинала и я грабна обратно, а докато за секунда птицата лежеше на верандата, виждах, че тя бе сериозно наранена, разбита. Въпреки това червеното навсякъде беше само от перата ѝ, нямаше кръв. Собствената ми кръв бумтеше в ушите.
Дон умря за около три часа в една неделна сутрин. Сепсисът се разви: органите му отказаха; сърцето му беше последното нещо, което се предаде. Родителите ми ме закараха до нас от болницата и влязоха с мен, за да бъдат допълнителна подкрепа за децата.
Исках да се докосна и до трите си деца, докато казвах думите, а когато ги изрекох, най-голямото се отдръпна невярващо. После се изправиха и казаха, че не може да е вярно.
Бях им казала, че ще ходим на риболов.
Скръбта и объркването им бяха твърде силни, за да разберат, че бях казала това, което се надявах да е истина. На 13, 11 и 5, те все пак вземаха всичко, което казвах, за чиста монета. Родителите ми им говореха нежно и се опитваха да ги успокоят, но аз приех обвиненията им, гнева им, защото вярвах, че съм се провалила и се чувствах като лъжец.
Не бях го спасила за тях.
А сега бях застинала на верандата, с метлата хоризонтално в ръцете си като пушка. Нямаше какво да направя, освен да наблюдавам края на птицата. Ехо я пускаше и ѝ се нахвърляше отново и отново.
Птицата спря да пищи и децата заедно се приближиха до входната врата, а трите им глави бяха скупчени, но намериха достатъчно място, за да погледнат. Не говорихме. Видяха сцената и се отдръпнаха, оставяйки ме сама.
В края на краищата, беше моя задача, като единствен родител, като „пораснала“ (което завинаги ще бъде оградено с кавички), да събера перата, да се справя с последиците. Това е, което правех по цял ден, всеки ден, в продължение на седмици – да се справям с последиците.
Мислих за деня на погребението на Дон, когато осем от моите приятелки от различни моменти на 40-годишния ми живот се озоваха на същата тази веранда с мен.
Говорихме и пихме вино, тюхкахме се на колко от нас им се искаше все още да пушехме. В един момент стоях на най-горното стъпало, гледах навън и чувствах тези жени зад мен. Стоях кротко и просто слушах звука от разговора им повече от думите им и се чувствах по-силна от това. Усещах как гръбнакът ми, се пълни с течна стомана и знаех, че ще мога да продължа.
Когато се родиха моите деца, други хора искаха да бъдат в родилната зала – сестра ми, снаха ми, майка ми. За мен преживяването на раждането беше толкова интимен момент, колкото и зачеването, и ние взехме решението съвсем автоматично: разбира се, че само двамата щяхме да сме в залата.
Но отсега нататък решения за родителството и домакинството щях да взимам сама. Не знаех какво да правя с тялото на Дон. Не бяхме обсъждали неговите погребални желания, защото прогнозата до края на часовете му беше съвсем добра. И сега не знаех какво да правя с тази осакатена птица.
Взех капак от кофа за боклук и сметох перата с все птицата в него, и отново бях поразена от красотата ѝ. Очите ѝ не бяха затворени и си помислих, че трябва да проверя дали птиците имат клепачи. Ехо започна да мрънка пред входната врата, за да я пусна вътре и аз я пренебрегнах. Представих си как децата седят на дивана, гледат нещо по телевизията и чакат да им кажа, че всичко е свършило и вече е ОК.
Сложих капака върху ракитената масичка и събрах перата от мебелите на верандата – някои се бяха заболи в ракитака на дивана, а други – в кадифените възглавници. Поставях всяко перо върху черния гумен капак и се надявах, че ще мога да намеря лопата измежду инструментите на Дон, които дори не бях поглеждала още. Погребението на кардинала също беше нещо, което не ми се случваше по желание.
Бях погребала Дон, щях да погреба и птицата.
Три месеца по-късно, вече се бях върнала на работа, и отново си спомних тези червени пера, когато децата бяха вкъщи без мен, а котката – все тая котка! – влязла в къщата с дълбока рана на опашката, от която шуртяла кръв при всяко мърдане.
Децата я взели и се втурнали към верандата, а после, още по-разумно, към двора. Те преценили ситуацията и наличните материали, и направили превръзка от сгънати хартиени кърпи и тиксо. Поставили Неоспорин на раната, защото съм слагала Неоспорин на почти всяка рана, която някога са имали, независимо каква е била.
Правейки го, чувствах, че има процес, който трябва да бъде следван, протокол.
Когато се прибрах вкъщи, те ми разказаха цялата история едновременно, прекъсвайки се един друг и показвайки ми опашката на Ехо, колко добре беше фиксирана превръзката, как знаеха, че лейкопластът нямаше да работи върху козината ѝ.
Те изглежда бяха най-горди от факта, че не ме бяха повикали – бяха се справили със собствената си спешна ситуация с изобретателност.
След като ги целунах и ги похвалих, влязох в кухнята, за да приготвя вечеря и да поплача за моите смели деца.
Казвам на студентите си, че най-големите моменти в живота – автомобилни злополуки, дипломирания, дори смъртта – може и да не са най-добрите вдъхновения за тяхното писане.
Казвам им, че най-значимите моменти се случват в някой случаен вторник.
Денят на кардинала всъщност беше вторник. Не бях спасила тази птица и не бях спасила съпруга си.
Но почистих верандата и предпазих децата си от най-лошото, и това бе най-доброто, което можех да направя.
И децата ми се бяха научили да са жилави, което е най-важното.
