Ако се чудите как да задържите тийнеджъра вкъщи по време на ваканцията, ви предлагаме четири коледни филмa, които да гледате заедно с порастващото дете. Обещават много забавление и премерен екшън за цялото семейство.
Дядо Коледа е отвлечен от мистериозна сила, застрашаваща съществуването на празника по света. За да бъде спасен, началникът на елитната охрана на Северния полюс – Дуейн Джонсън, е принуден да се обедини с най-неочаквания си съюзник – легендарен ловец на глави. Филмът е неангажираща екшън комедия с много ирония. Заради екшън сцените има ограничение до 13-годишна възраст.
В концептуалния свят на Spirited призраците работят по график. Всяка година, когато Коледа наближи, трите духа на миналото, настоящето и бъдещето посещават по един човек от Земята, за да му покажат къде греши и да изкупи греховете си. Духът на настоящата Коледа (Фаръл) е на прага на пенсионирането, но иска да остави следа, затова избира Клинт Бригс (Райън Рейнолдс) – безсърдечен медиен консултант, който си изкарва прехраната, създавайки конфликти и интриги. Той е от т.нар. „неподлежащи на изкупление“ – човек, неспособен на истинска промяна, но заедно с духа на миналото (Сунита Мани) и Бъдещето (с гласа на Трейси Морган), те са решени да довършат мисията.
Празничният сезон обикновено се рекламира като най-прекрасното време на годината. В Jingle Bell Heist съвсем не е така. Криминалната комедия на Netflix (която излезе в края на ноември) ни запознава със София (Оливия Холт), която се грижи за болната си майка, докато работи на две места, едното от които е голям супермаркет в Лондон. Ник (Конър Суиндълс) е бивш затворник и баща, който се опитва да издържа себе си, бившата си партньорка и дъщеря си с мизерна заплата в магазин за телефони. Двамата организират голям удар и създават план да оберат супермаркета, в който София работи – естествено, на Бъдни вечер.
Александра Брекинридж и Райън Еголд се влюбват по Коледа в My Secret Santa. Класика, нали? Тук сюжетът не е толкова банален. Когато губи работата си, самотната майка Тейлър (Александра Брекинридж) е отчаяна да запази мястото на дъщеря си в елитен отбор по сноуборд в скъп курорт. Затова тя се маскира като по-възрастен мъж и моли да бъде наета като Дядо Коледа в местен хотел в ски курорта, в който са и уроците на дъщеря ѝ. Превъплъщението ѝ ѝ осигурява работата, но измамата започва да излиза извън контрол, когато тя се влюбва в привлекателния мениджър на курорта (Райън Еголд).
Публикуваме писмо и отговор на специалист, част от рубриката на Independent „Скъпа Викс“. Виктория Ричардс е автор в секцията Voices на Independent, редактор на бюлетина Independent Women и консултант в „Скъпа Викс“, където дава съвети за любов, работа, семейство и връзки. Била е репортер, редактор и колумнист.
Скъпа Викс,
Дъщеря ми, която е тийнейджърка, се събира със смесена приятелска група – всички са свестни деца и се разбират много добре. Често им позволявам да „висят“ у дома в петък, но досега ситуацията винаги е била свързана с „вземане в 22:00“. А сега тя ме моли настойчиво да ѝ позволя цялата група – включително момчетата – да пренощува заедно за 14-ия ѝ рожден ден. И аз съм раздвоена.
От една страна, искам да ѝ покажа, че ѝ имам доверие – говорим открито за секс и за тялото, и не се тревожа прекалено, че наистина би се случило нещо неуместно. Но от друга страна, не мога напълно да изключа такава възможност и ме измъчва мисълта, че ако се случи нещо нередно, това ще стане под моя покрив и следователно ще е моя вина!
Не искам детето ми да се чувства зле, след като не е направило абсолютно нищо нередно. Също така не искам тя или приятелите ѝ, които са чудесни деца, да си мислят, че се съмнявам в тях. Тя не разбира защо казвам „не“. Как да ѝ обясня това?
Скъпи загрижен родител,
Какво облекчение е да прочета имейла Ви. Преживявала съм нещо много сходно – и също се тревожа как да покажа уважението към детето си, без да подкопавам вярата и доверието си към него.
Идеята, че децата ни може да правят нещо, за което не са готови, звучи обезпокоително и може да бъде плашеща, знам. В един момент всички ще трябва да пуснем юздите и да им позволим да се справят сами – да правят грешки и да се учат от тях. Желанието ми е, когато това се случи, да съм създала топло, любящо и приемливо пространство, където децата ми да могат да задават въпроси и да искат помощ, ако имат нужда. И изглежда, че сме на една и съща вълна.
Ако дъщеря Ви беше на 16, 17, 18 години… може би бих казала нещо различно – че не можете да контролирате какво се случва, че трябва да приемете, че тя ще прави избори – и че вие можете само да бъдете до нея и да се надявате, че ще вземе правилните решения, базирани на това, на което сте я научили: да бъде независима, да обмисля (и да е внимателна към другите). Да се грижи за себе си и тялото си. Да разбира какво е да си съгласен.
Но искам да Ви уверя, че на тази възраст – въпреки че е почти сигурно, че имате право и че нищо неподходящо няма да се случи – всъщност смятам, че взимате правилното родителско решение, като казвате „не“.
Още не сме свършили, скрол надолу
Не искаме да демонизираме децата си, но всички знаем, че тийнейджърите може да действат прибързано, импулсивно, да взимат глупави решения, без да осъзнават напълно сериозността на действията си в момента. Често тийнейджърите са по-емоционално реактивни и им е по-трудно да обмислят нещата, защото мозъкът им все още се развива – особено префронталният кортекс, който отговаря за анализа и оценката на риска.
На 13 години дъщеря Ви и нейните приятели просто не са биологично готови да вземат ясни, рационални и правилни решения през цялото време. И не виждам нищо лошо в това да демонстрирате малко повече протекция, докато не узреят.
Що се отнася до това как да ѝ обясните, аз бих казала нещо такова:
„Знам, че е дразнещо, но когато сте тийнейджъри, нещата са малко по-различни. Когато сте на 13 или 14 години, момичетата и момчетата порастват и невинаги взимат най-добрите решения. Знам, че си отговорна и заслужаваш доверие и винаги искаме да бъдеш независима. Просто мисля, че нощуването с момчета и момичета е малко рисков сценарий. И аз някога бях на 13 и 14 и помня какво е. Но разбирам, че е неприятно да ти откажа.“
На финала Викс признава, че някога на нея са ѝ казали почти същите думи и са проработили.
Източник: Independent
Британското издание Guаrdian ни запознава със сленга на младите през рубриката си Pass notes, в която се симулират забавни чатове по въпроси, за които не ви трябва да знаете кой знае колко. Ето едно измислено интервю между възрастен и дете (може би), което се опитва да ни обясни всичко. Хайде заедно да разшифроваме какво е това „6-7“ и защо дойде, както и кога ще си тръгне?
Име: „6-7“
Възраст: По-малко от година.
Къде се появява: Навсякъде.
Какво означава „6-7“?: Просто „6-7“.
Код ли е? Не, това е „6-7“!
– Това някакъв модерен начин ли е да се каже, че някой е объркан, или в безпорядък, тоест „at sixes and sevens“ (бел. ред. преведена от английски, тази фраза означава: в пълен безпорядък, объркан, хаотичен, като може да се използва за хора, ситуации, за места или чувства)?
– Определено не е това.
– Тогава какво означава?
– Просто нещо, което младите днес казват. Или крещят.
– Искаш да кажеш, че е модерно да се крещят две поредни числа?
– Повече от модерно е – това е чума. „6-7“ се превърна в напаст за учителите навсякъде.
– Защо?
– Защото побърква. Представете си да кажете на учениците да отворят на страница 67, и всички да ви изкрещят „6-7“ в отговор.
– Не, имам предвид защо децата го правят?
– Дори и те не знаят защо.
– Все трябва да идва отнякъде.
– Да, но преди да обясня, трябва да кажа: това е дълга история и няма значение.
– Аз ще реша дали има значение.
– Добре. Фразата „6-7“ изглежда произхожда от песента Doot Doot (6 7) от 2024 г. на рапъра от Филаделфия Skrilla, в която това е или препратка към полицейски радио код, или към 67-ма улица, или към нещо друго.
– Разбирам.
– Но вайръл стана, когато песента започна да се използва многократно като фон на видеоклипове с баскетболната звезда от NBA ЛаМело Бол, който е висок точно 6 фута и 7 инча (2 метра).
– Добре, мисля, че схванах.
– Повярвайте ми, не сте. Някъде по пътя фразата придобива и съпътстващ жест с ръце: двете длани застават обърнати нагоре и се повдигат и спускат като везни.
– В такъв случай може би е препратка към нещо „нито хубаво, нито лошо“, тоест шест или седем по десетобалната система?
– Добър опит, но не. Фразата се превърна в такъв феномен в САЩ, че беше включена в епизод на South Park, в който предизвиква дори морална паника.
– И сега е стигнала до класните стаи на Обединеното кралство (и не само там)?
– Очевидно е така. И така завършва историята на „6-7“.
– Беше прав – беше дълго и няма никакъв смисъл.
– Изобщо. Това е меме жаргон, който препраща единствено към себе си, не означава нищо повече от способността на средностатистическия 13-годишен да бъде досаден и и готовността му да повтаря едно и също до втръсване.
– Какво може да се направи?
– Някои учители са го забранили, но други са го включили в преподаването си.
– Предполагам, че скоро ще отмине.
Още не сме свършили, скрол надолу
– Възрастните вече говорят за него, така че то вече е приключило.
– Учители, казвайте: „Отворете учебниците на страница 55, а после обърнете още 12 страници.“
– Не казвайте: Скибиди.
Източник: The Guardian
Стивън Греъм, носител на „Еми“ и най-известен с участието си в хитовия сериал на Netflix Adolescence, за който вече ви разказахме ТУК, е започнал нов проект, с който приканва бащите да пишат писма до синовете си за това какво означава да бъдеш мъж. Целта е създаване на книга, посветена на мъжествеността, съобщи Guardian.
Проектът приканва бащи от цял свят да пишат лични писма до своите синове, в които да разсъждават върху преживяванията си като родители. Греъм ще работи съвместно с преподавателката по психология Орли Клайн, за да съставят Letters to Our Sons (*буквално: „Писма до синовете ни“, бел.ред.) – книга, която ще бъде издадена през октомври догодина.
„Може би в днешни дни разривът между бащи и синове е по-голям от всякога“, казва Греъм.
„Искаме да чуем от мъжете от всички възрасти – такива, които стават бащи за първи път; отсъстващите бащи; онези, които физически са били там, но никога не са присъствали истински; бащи, които са преживели загуба; и такива, които просто искат да намерят начин да кажат „Обичам те“, да споделят със синовете си какво означават за тях и да говорят открито за това какво значи да бъдеш мъж.“
Бащите могат да изпращат своите писма от сряда, 15 октомври, до 12 януари 2026 г. през уебсайта на проекта. Подбрани писма ще бъдат включени в книгата, заедно с текстове от самия Греъм и други известни личности.
Проектът идва след успеха на Adolescence – лимитирания телевизионен сериал, един от създателите на който е Греъм. Сериалът, което се превърна във второто най-гледано англоезично предаване на Netflix в световен мащаб, изследва съвременната мъжественост и натиска, на който са подложени тийнейджърите в дигиталния свят.
„След Adolescence осъзнах колко малко пространство съществува, в което бащите и синовете могат да говорят открито за това какво означава да бъдеш мъж днес“, споделя Греъм.
Сериалът предизвика широка обществена дискусия във Великобритания и извън нея относно ролята на бащите, мъжките ролеви модели и токсичните онлайн влияния. Депутатката Анилис Миджли призова сериалът да бъде излъчен в парламента и в училищата, като аргументира, че това може да помогне в борбата срещу насилието над жени и момичета. Премиерът Киър Стармър подкрепи предложението, като заяви, че гледането на сериала, заедно с децата му тийнейджъри, „го е разтърсило дълбоко“. На 31 март беше обявено, че сериалът ще бъде предоставен безплатно на средните училища във Великобритания.
Идеята за книгата възниква и от личен експеримент на Клайн: когато синът ѝ навършил 13 години, тя помолила своите приятели мъже да му напишат писма с житейски съвети за навлизането в зрелостта. И споделила това с общ приятел на Греъм, който ги свързал, осъзнавайки, че „в тази история се крие идея за книга“.
Клайн, чиято академична работа се фокусира върху маргинализацията, идентичността и младежката култура, преди това е работила по проекти като Room to Rant, който използва рап музиката като терапевтичен инструмент за млади мъже.
Още не сме свършили, скрол надолу
Активисти и педагози предупреждават за нарастващото влияние на фигури от т.нар. „маносфера“ и на крайни идеологии, насочени към уязвими млади мъже. По-рано тази година изследване установи, че 69% от момчетата на възраст между 11 и 14 години, са се сблъсквали с публикации, насърчаващи мизогиния.
Междувременно проучване на организацията NSPCC показва, че 42% от родителите са чували синовете си да правят неуместни коментари – включително сексуални, насилствени или унизителни забележки – по адрес на жени и момичета, вследствие на съдържание, на което са попаднали онлайн.
Издателството на книгата – Bloomsbury – я описа като проект с потенциала да предизвика „истинско социално и културно движение“. Греъм и Клайн ще даряват средства за всяко публикувано писмо на благотворителната организация MANUP? и социалното предприятие Dad La Soul – две организации, които помагат на млади мъже, борещи се с психични проблеми.
Източник: Guardian
Водеща снимка: Стопкадър от YouTube
Текстът е създаден с подкрепата на Банка ДСК.
Когато бях дете, джобните пари се появяваха мистериозно – сякаш някой невидим спонсор се грижеше да имам винаги монета за сладолед или банкнота за албума за футболни стикери от будката пред училище. Баба пъхваше стотинки в джоба ми „за късмет“, дядо ме изпращаше за Пловдив с банкноти, мама оставяше дребни, „за да си вземеш нещо сладко“. Не питах откъде идват, не мислех колко им костват. Просто ги харчех – без особено голям план и без колебание.
Днес при много от нас, децата от края на миналия век, ролите са сменени. Мнозина вече са от страната на родителите, които броят и решават кога и колко джобни е „правилно“ да даваме. Да е седмично, за да се следи по-лесно и да няма големи загуби, ако парите „изчезнат“ твърде бързо? Или месечно, за да се учи детето да планира? А дали изобщо е готово да борави с пари?
Джобните пари са много повече от дребни за закуска. Те са първият инструмент, с който децата се докосват до истинската стойност на парите. Това е моментът, в който разбират, че изборът има цена. Когато едно дете само̀ реши дали да похарчи всичко веднага за нова игра, или да спести за нещо по-голямо, то прави първия си личен бюджет. И да, много вероятно и първата си финансова грешка. Но именно от тези грешки идват най-ценните уроци.
В Германия Институтът за младежта е съставил препоръчителни суми: няколко евро седмично за най-малките, до около 75 евро месечно за 17–18-годишните. Логиката е проста: по-малките още не могат да мислят в рамките на месец, а по-големите вече имат по-големи разходи – обяд с приятели, билет за кино, подарък за рожден ден на съученик.
Ако превърнем джобните в награда за добри оценки или в наказание за лошо поведение, те губят ролята си на учебен инструмент. По-добре е да бъдат постоянни, предвидими и свободни за харчене – с ясното условие, че отговорността е на детето.
Има и друг въпрос, който разделя родителите – трябва ли джобните да се „изкарват“ чрез домашни задължения. Някои смятат, че всеки трябва да помага вкъщи, защото е част от семейството, а не срещу заплащане. Други вярват, че джобните са шанс децата да усетят връзката между труд и доход. Няма универсален отговор, но има балансиран подход – една част от сумата да е постоянна, а допълнителни пари да се дават за извънредни задачи. Така се запазва усещането за принадлежност, но се въвежда и принципът „работа срещу възнаграждение“.
Още преди десетина години родителите, по онова време предимно в Западна Европа, Азия и САЩ, забелязаха, че децата им вече рядко виждат пари в брой – пазаруването се правеше онлайн, джобните се пазеха в спестовна сметка, плащанията бяха с карта. Парите постепенно стават нематериални. Въпросът е как тогава да научим децата им стойността им.
Отговорът е в комбинирания подход – реални пари за малките покупки и контролирана карта за по-големите. Или пък с карта за всичко. Светът на тийнейджърите е дигитален и плащането с карта е естествено продължение на живота им онлайн.
Миналия месец един колега ми разказа как дъщеря му, седмокласничка, получила първата си карта ДСК Тийн. „Първото нещо, което направи, беше да я снима с намерение да я качи в Instagram с надпис: „Официално голяма“, каза, хилейки се, колегата. Първото нещо, което той е направил, разбира се, е да ѝ обясни, че снимането на картата не е добра идея от съображения за сигурност. И детето намерило по-добро приложение на новата си придобивка – отишла веднага до кварталната пекарна да си купи кроасан „с карта“. На касата осъзнала, че всъщност не е запомнила ПИН-а и звъннала на баща си с шепот: „Тате, а как беше ПИН-ът?“. Оттогава и двамата имат семейна шега, че първият ѝ урок по финансови навици е бил „Не забравяй ПИН-а, иначе рискуваш да останеш без обяд“.
Още не сме свършили, скрол надолу
Безплатните продукти като ДСК Старт и ДСК Тийн дават на децата удобството да плащат навсякъде – без да носят кеш, който лесно могат да загубят. ДСК Старт се заявява от родител или настойник в офис на банката и е подходяща за по-малки деца – от 7 до 13 години, които тепърва започват да учат финансовите си навици. Дневните лимити са малки, а техните родители имат възможност да следят движението по сметката през своя DSK Mobile и да насочват, когато е нужно, без да отнемат усещането за самостоятелност.
ДСК Тийн пък е специално разработена за нуждите на тийновете, които освен джобните получават и стипендии. Освен че с нея могат да правят дребни покупки онлайн, имат и достъп до мобилно банкиране и дигитален портфейл. Тези функционалности ги запознават с бъдещето на финансите, като в същото време носят спокойствие на техните родители. Картата може да бъде заявена във всеки офис на Банка ДСК, в присъствието на родител или настойник само с лична карта на тийнейджъра, както и през училище партньор на банката.
Този септември Банка ДСК направи още една важна крачка към образованието на младежите, подарявайки безплатен достъп до водещи дигитални образователни платформи. Така картите ДСК Старт и ДСК Тийн вече са много повече от средство за разплащане – те са ключ към знание, развитие и финансова самостоятелност. Защото истинската стойност на джобните не е в това колко харчим днес, а в уроците, които ни помагат да усвоим за утре – че парите не са мистерия, а инструмент, който можем да управляваме разумно и с увереност за цял живот.
Текстът е създаден с подкрепата на Банка ДСК.
Преди 20 години Банка ДСК издава първите детски карти ДСК Старт и ДСК Тийн – иновативна стъпка към изграждането на финансова култура още от най-ранна възраст. С нея банката поставя началото на мисията си да подкрепя децата и младите хора в отговорното управление на средствата им.
Днес, две десетилетия по-късно, Банка ДСК продължава да надгражда портфолиото си от продукти за деца и младежи, като остава вярна на своята цел: да помага на младите да израснат финансово независими и уверени.
„Майко мила, говорим за пари!“ е специална поредица на Майко Мила, в която очевидно си говорим за пари, но и за всичко, което парите могат да ни дадат или да ни отнемат – свобода, време, възможности, сигурност. С други думи, говорим за финансова грамотност и се опитваме да разкажем някои важни и полезни неща за парите и отговорностите, които вървят с тях.
Вечерен час вероятно донякъде звучи ограничаващо. В същото време обаче не може тийнейджърите да се прибират, когато им хрумне, нали? Как да го наложите на децата си, без да е точно налагане? Испанското издание El País предлага златната среда, която е фина работа. Някъде между правилата и свободата. Според нас съветите на испанските психолози са съвсем приложими и в българска среда. Но преценете сами.
Юношеството е етап, изпълнен с предизвикателства, както за самите тийнейджъри, така и за родителите им, които често се чувстват объркани по различни причини. Една от тях е свързана с промените в прехода от детство към юношество: разлики в настроението, желание за изолация… и приятелите, които се превръщат в новото им семейство. Или поне така го усещат децата. Всичко това води до желание да прекарват повече време с приятелите си. В този момент започват да стават по-самостоятелни, но се появяват и първите съмнения, конфликти и належащата нужда от договаряне. Особено що се отнася до това къде ще ходят, с кого и в колко часа ще се приберат.
Патрисиа Алонсо, общопрактикуващ клиничен психолог и невропсихолог, смята, че определянето на час за прибиране на децата е препоръчително, но вместо да се налага строго ограничение, е важно да се подхожда индивидуално спрямо тийнейджъра, степента му на зрялост и семейната динамика.
Границите и правилата в юношеството помагат за създаването на емоционална стабилност, чрез която децата, въпреки общоприетото мнение, имат нужда да усещат, че за тях се грижат възрастни, които ги забелязват и поставят определени граници, за да ги защитят.
Психоложката Лорена Гонсалес казва, че е добре да има определен час за прибиране, защото децата са непълнолетни и освен това във възрастта 14 – 16 са особено уязвими. „Добре е децата на тази възраст да се социализират, всъщност е необходимо, но също така е добре да се прибират вкъщи в такъв час, че да могат, ако е възможно, да вечерят със семейството“, добавя тя.
„Да са вкъщи за вечеря е добро решение, защото дава възможност на децата да се социализират преди това, а на нас като родители ни позволява да поддържаме връзка и диалог с тях“, смята тя.
Има родители, които вярват, че поставянето на граници е възпитателен метод от миналото. „Разгледали сме и сме потвърдили в клинични случаи, че липсата на граници може да предизвика тревожност и емоционална дезорганизация при младите хора“, коментира Алонсо.
„И всъщност границите насърчават постепенното поемане на отговорност, като целта не е само детето да спазва правило, а да разбере функцията му и да се научи да се саморегулира“, добавя експертката.
Добра практика е часът за прибиране да се установи чрез диалог. Не става въпрос детето да решава свободно без рестрикции, а да участва в договарянето.
Вечерният час може да бъде гъвкав в зависимост кой ден от седмицата е, какво ще прави детето навън, както и от доверието, което си имате с него, уточнява тя. Не е едно и също да останеш навън с приятели след футболен мач във вторник и в петък. Психоложката напомня: в този процес е ключово да се обясни, че правилото не е произволно, а е свързано с доброто състояние и безопасността на детето.
„Да им дадем насоки за режима означава и да говорим с тях за свобода. А даването на свобода и автономия е много съществено, защото така им казваме, че им имаме доверие. И в зависимост от зрелостта и отговорността, които ни демонстрират, тази свобода може да бъде по-голяма или по-малка. Важно е да го знаят“, допълва Гонсалес.
Алонсо добавя, че свободата, която се дава на детето, трябва да бъде придружена от ясно послание: „Имам ти доверие, но също така съм тук, за да те напътствам.“ Според нея е важно тийнейджърът да усеща, че родителите му вярват в способността му да взема решения, но също така са на разположение, за да го насочват, когато е необходимо.
„В клиничната практика“, продължава Алонсо, „се установява, че прекомерният контрол може да доведе до бунтарство, а свръхзакрилата възпрепятства развитието на умения за справяне с предизвикателства.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Важно е да се помни, че развитието на идентичността в този етап до голяма степен зависи от преживяванията, които младият човек има със заобикалящата го среда: „Това решение зависи от няколко фактора, включително възрастта на тийнейджъра, опита му в използването на обществения транспорт и безопасността, която средата осигурява. Не е едно и също да живееш в голям град или в малко село. Развиването на независимост трябва да бъде постепенно и съобразено с всеки индивидуален случай.“
Алонсо препоръчва в началото родителят да изпраща до дадено място или да посреща тийнейджъра, „не само от съображения за безопасност, но и за укрепване на връзката и за откриване на нови възможности за разговор.“ Въпреки това тя подчертава, че е важно придружаването да не продължава по-дълго, отколкото е необходимо, за да не се създаде зависимост или да се предаде послание за недоверие.
Според Алонсо е нормално, ако младежите послъгват за това къде са били и какво са правили, да загубят част от свободата си като последствие – не толкова като наказание, а по-скоро заради нарушеното доверие.
„Мисля, че по някакъв начин децата трябва да понесат логичните последици от действията си – ако лъжеш, се нарушава доверието“, подчертава Гонсалес.
Алонсо добавя, че вместо да се прилага наказание, е по-важно да се разбере каква функция изпълнява лъжата, тъй като в тийнейджърска възраст тя не бива да се тълкува само като акт на неподчинение, а като индикатор за емоционалното развитие на детето и за връзката му с възрастните.
„В терапевтичния контекст лъжата често е стратегия за справяне, която тийнейджърът използва, за да избегне негативни последици, да защити независимостта си или, в някои случаи, да изрази вътрешен дискомфорт“, обяснява Алонсо.
Затова, когато тийнейджър лъже, е от съществено значение да се разберат причините или контекстът на поведението му.
Вместо да се прибягва до наказания, които обикновено създават още по-голяма дистанция, психоложката предлага различни стратегии, основани на възстановяване на доверието и на комуникацията.
„В много случаи не става въпрос за произволно порицание, а за прилагане на последици, свързани с конкретното поведение. Например ако младежът е излъгал за това къде се намира, логична последица може да бъде за известно време да дава по-детайлна информация за излизанията си, докато доверието се възвърне“, предлага тя.
Източник: El País
В един момент фийдът ми във Facebook плувна в анализи и статуси за Adolescence. С мъдри заглавия, предупреждения, че трудно се преглъща, и голям удивителен, че е добре да се гледа, особено от родители. Запретнах ръкави, защото съм брутален фен на Netflix и след като Black Mirror не ми се опря на нервната система, нито пък The Asunta Case (сериал по действителен случай за убийството на осиновено дете), колко може да увелича обичайната доза тревожност във всекидневието си след филм за юношеството, в което вече съм била.
Съвсем фина фактология, за да няма спойлери за онези, които още не са гледали, а искат. Минисериалът е с 4 епизода. Всеки от тях е свързан с конкретния повод от сюжета, но всички поотделно са като индивидуална перспектива. Нещо като опит за всички гледни точки (или поне непопулярните). Автори на Adolescence са Джак Торн, британски драматург и телевизионен сценарист, който заедно с Дж. К. Роулинг пише „Хари Потър и прокълнатото дете“, както и един от главните актьори – Стивън Греъм, когото сме гледали и преди (евентуално, нали) във филми като „Гепи“ и „Това е Англия“. Режисьор на сериала е Филип Барантини.
Този текст никак не претендира за анализ на филмов критик. Всеки от вас ще добавя и зачерква част от написаното. Но друго е важното. Какви въпроси задава сериалът.
До половината на първия епизод бях почти убедена, че тук няма какво да ме хване за гърлото. Сюжетът се завърта около убийството на тийнейджърка, за което е арестуван потенциалният извършител – 13-годишният Джейми Милър. В ролята – убийствено (ах, каква ирония, а!) сладкият Оуен Купър. Който е, вярвам, умишлено търсено визуално олицетворение на измамно симпатичен по детски образ, съчетан със злокобната невъзможност, присъща на възрастните, да регулираме поведението си.
През цялото време усещам необичайно присъствие в серията. Сякаш има още някой с мен в стаята, когото не виждам. С времето разбирам, че това съм аз самата. Аз съм слонът в стаята, с цялата толерантност, в която има забита доста предубеденост. Да съдя, да преценявам по външен вид, да отричам. Говоря в единствено число. Но дали не важи за всеки от нас? Тъкмо това „всеки от нас“ авторите на филма ни го въвеждат в съзнанието, като без да са ни предупредили, са ни „набутали“ в сериала.
Заради начина на снимане. Една камера, която ходи след героите като воайор и запечатва думите им. Този някой сме ние поотделно. От една страна, сякаш символизира адската ни нужда се наврем в чувствата на страдащите, за да знаем какво е, ако някой ден ни се случи и на нас. А от друга страна, е символ на съпреживяване. Превръща сериала в дълбоко личен момент, въпреки че разказва чужда история. Обаче май ни пита – а дали не е възможно един ден да е твоята?
Преди надписите за финал на първия епизод в главата ми останаха още питания:
От втората серия започна да се присламчва усещането за непреодолим гняв. За яд, който се събужда в училището на главния герой – Джейми. За сленг, който различните поколения дори буквално четат по различен начин. Знаете ли какво е инцел? А маносфера? Скоро ще проучим тази терминология в друга статия.
Въпреки профила на полицая (в тотален асинхрон с българската действителност), който се сближава с учениците и се старае да влезе в обувките им, водещи са липсата на уважение и хаосът, с който в училището не могат да се справят.
В епизода се прокрадва името на Андрю Тейт, чиято философия до голяма степен се оказва лайтмотивът на сериала. Вметваме, че Андрю и брат му Тристан са нещо като богове в TikTok, Instagram и за всички, които желаят да получат оправдание на омразата си към жените. До имената им може да запишем като синонимно гнездо думите изнасилване, трафик на жени, унижения, издевателства, мизогиния… Братята Тейт изповядваха пред милиони последователи, че жените са празни съдове, които не могат да имат своя мисъл.
Вече виждам задаващите се надписи за края на втория епизод от Adolescence, които преобразувам във въпроси:
Как сте вие с тази тема? Защото ми се струва, че тя се е стоварила с грандомански юнашки юмрук баш по нашите териториални граници. Много се страхуваме сякаш да не е нещо изнежено, ако мъжете ни заплачат. Ако невинаги могат да се справят. Ако и те се провалят. Ако имат нужда от подкрепа? Терапия ли каза някой?! Анатема, да не е луд човекът!
Още не сме свършили, скрол надолу
Извън сарказма – мъжествеността не се открива във физическо надмощие. Тя не е доминантност. Нито е по-силен пол. Но в сериала се разплита идеята за мъжкото превъзходство. Като послание, предадено поколенчески. Понякога и неумишлено.
В този епизод Джейми разговаря с детския психолог Бритъни Аристън (в ролята влиза Ерин Дохърти). След серията вече почти съм забравила за началния му невинен по детски образ. Луничавото му личице е изпълнено с бърз гняв. Героят на Оуен Купър получава нещо като умопрамечние и изпада в истерия от яд, а само минути по-късно се държи, сякаш нищо не се е случило, демонстрирайки мъжествеността такава, каквато я описах. Доминантна.
Приключвам епизода с въпросите:
И редом с питанията, отеква една размяна на реплики между главния герой, обвинен в убийство на тийнейджърка, и терапевтката:
Тя: Повечето хора мислят, че са лоши.
Той: Повечето хора са.
Бам! Нов въпрос: Колко добър пример сме за децата си?
Тук виждаме как се чувства семейството на Джейми. Какво е за родителите му да знаят, че синът им е убил друго дете. Как бащата се опитва да се фокусира в битовизмите, за да избяга от тежестта. Въпросите, които с майката си задават – сбъркахме ли, заради нас ли е, заради това, че дядото на Джейми е пребивал с колан баща му? Сякаш гените са запечатали кодирани символи на гняв… Предава ли се по наследство насилието?
Семейството иска да оцелее, но сякаш оцеляването им е възможно само на физическо ниво. Емоционално са убити. Синът им ще излежава присъдата си. А тя дали не идва от тях? Дали родителите му не са изпуснали да видят, че Джейми е спрял да бъде дете? Той чудовище ли е?
В края на сериала виждаме празна стая. Отсъстващо дете. Човек, който е жив, но няма да се появи. Като болест, с която ще свикнеш и ще ѝ даваш всеки ден от себе си.
Adolescence е филм за гнева и филм, в който накрая не съдим. Наблюдаваме разрушените мечти, липсата на бъдеще заради един миг невъзможност да овладееш емоцията. Гледаме края на живота, докато го има. И наред с уголемяването на емпатията, която започваме да усещаме, си задаваме същия въпрос, който не спира да се пита бащата на Джейми (Еди Милър, в ролята: Стивън Греъм):
Как да бъдем по-добри родители?!
Отговорът отеква като дълбоко сдържан рев в празната стая. С дете, което не е там. Наказано за миг невнимание, породен от гняв, носен по наследство години наред.
Родителството е като едно дълго и непрестанно пътуване. В момента, в който мислите, че сте се справили с трудното, детето ви пораства с още eдна година или достига нов етап от развитието си. И без изненада се появяват нови поведенчески прояви, навици и вкусове. С които трябва и вие да свикнете.
Разбира се, някои ще кажат, че най-трудният етап от родителството е този, в който се намират в момента. Но докато всички деца преминават през възходи и падения, определени етапи от развитието носят повече предизвикателства от други. Периодът на новороденото е синоним на безсънни нощи. Тийнейджърските години са изпълнени с учебен и социален натиск. А какво да кажем за екшъна в годините между тях?
Крилатите фрази обикновено се основават на истината и „ужасните две“ не са изключение. След периода от 1 до 2-годишна възраст, когато бебетата обикновено спят спокойно и изглеждат възхитени от новата си мобилност, децата от 2 до 3-годишна възраст сякаш внезапно придобиват ново усещане за света и се появяват нови и силни емоции, които могат много бързо да излязат наяве, което води до така прословутото тръшкане. И то може да се случи навсякъде и по всяко време – от посещенията при лекар до избора на грешното сладко, с което сте намазали филията хляб. Тези изблици могат да включват викове, плач и дори удряне. Те могат да продължат няколко минути или дори часове (Ауууч).
Въпреки че може да ви изглежда така, сякаш етапът на тръшкането продължава вечно, децата са склонни да регулират по-лесно емоциите си след третия си рожден ден. Изследванията показват, че емоционалните изблици се появяват при:
Отдайте го като фактор от здравословното развитие на мозъка. Докато ги запознаваме с нови места, хора и преживявания, малките деца развиват предпочитания и стремеж към по-голяма независимост. Но на повечето им липсват език и умения за контрол на импулсите, за да изразят ясно и спокойно своите нужди до около 4-5-годишна възраст.
8-те години страхотна възраст ли е? Разбира се, това е възраст, в която много деца изграждат по-широк приятелски кръг, научават по-сложни умения и развиват нови интереси, като започнем от музика и стигнем до спорт. Мнозина изглежда процъфтяват социално, академично, спортно. Въпреки това според проучване, направено по поръчка на Mixbook, най-трудно е с децата на 8-годишна възраст.
Има резон: това е възрастта, в която мозъкът и тялото започват да се променят. Предпубертетът обикновено започва още на 8-годишна възраст за момичетата и на 9-годишна възраст за момчетата. В резултат на това децата на тази възраст често се чувстват разкъсани между света на малките и големите. 8-годишните могат да затръшват врати и да въртят очи, за да отстояват своята независимост и индивидуалност. Често, когато вършат задълженията си вкъщи, се държат така, сякаш това е акт на изтезание, а директното игнориране на родителите им е отличителна черта за тази възраст. Те искат сами да избират какво да обличат, да ядат и да играят. И въпреки това те все още избухват в плач от нищото и търсят прегръдки и валидация от възрастните.
Ако 8-годишна възраст е вратата към пубертета, 12-годишна е основното препятствие – с акцент върху думата „препятствие“, за много семейства. Мащабно проучване показва, че майките на децата между 12 и 14 години са доста по-нещастни. Защо е толкова трудно с тази възрастова група?! В юношеството децата преминават през големи хормонални промени, които променят телата и настроенията им. Може внезапно да се почувстват неуверени относно външния си вид или способностите си, което ги кара да не желаят да участват в предпочитани преди това дейности. Юношите може да имат периоди в лошо настроение и да се дистанцират от семейството. Социалният живот изглежда е приоритет за тази възраст, но тормозът и игнорирането достигат своя връх именно в годините на средното училище. Дори когато изглежда, че тийнейджърът не иска да има общо с вас, той все още се нуждае от съветите и подкрепата ви, повече от всякога.
Още не сме свършили, скрол надолу
Източник: Parents.com
„Скучно ми е.“ Това е не по-малко дразнещият домашен вариант на въпроса „Стигнахме ли вече?“, който децата повтарят безброй пъти по време на пътувания. Според новите проучвания решението е родителите да се снабдят със слушалки за потискане на шума.
Шегата настрана – данните, цитирани от Parents.com – показват, че децата във всички възрастови групи изпитват високи нива на скука. В проучване, проведено от OnePoll, по поръчка на Elmer’s, сред 2000 родители на деца между 3 и 12 години, участниците споделят, че на децата им отнема средно 33 минути, за да се отегчат.
Тийнейджърите също не са имунизирани срещу скуката. Анализ на YahooLife върху годишното проучване Monitoring the Future на Университета на Мичиган, сред ученици от 8-и, 10-и и 12-и клас, показва, че нивата на скука са се повишили по време на локдауните в пандемията и отново са нараснали през 2023 г.
Експертите посочват увеличеното време пред екрана като една от причините за нарастващата скука. „Живеем в технологична ера“, казва Джилиан Амодио, лицензиран социален работник в Waypoint Wellness Center в Мериленд. „Затова, макар да е изкушаващо да кажем, че децата вече не играят както преди, нещата не са толкова прости. Децата не играят както преди, защото светът, в който живеят днес, не е същият като този, в който са израснали предишните поколения.“
Какво могат да направят родителите, които са всичко друго, но не и отегчени, докато жонглират с домакински задължения, работа извън дома (а понякога и от вкъщи) и грижата за децата? Остават с минимална подкрепа и са под голямо психическо напрежение?
Има много за осмисляне, но експерти по психично здраве споделят своите виждания за причините зад нарастващата скука, конкретни стъпки, които могат да се предприемат, и важността на това да сме по-състрадателни към себе си като родители.
Проучването на Elmer’s установява, че 81% от анкетираните общо 2000 родители съобщават, че децата им на възраст от 3 до 12 години „винаги търсят нещо за правене“, след като се приберат от училище или детска градина. Въпреки това, тъй като възрастовият обхват е доста голям, е полезно да разгледаме какъв е „нормалният“ диапазон на вниманието. Експертите имат леки различия в определението си за „нормално“ внимание според възрастта, но общо взето, то варира между една и три минути за всяка навършена година.
„Минимално това е два пъти възрастта им в минути, а максимално – три пъти възрастта им“, казва Лесли Тейлър, доктор по психология и детски психолог в UTHealth Houston. Така че при дете, което не е с невропсихологично разстройство, нормалният диапазон за задържане на вниманието би бил:
Изводът е, че е нормално, макар и да създава неудобство, едно 3-годишно дете да се концентрира в рамките на по-малко от 33 минути.
„Мисля, че проучването показва, че това, което се възприема като скука, често е естествено отражение на възрастовите диапазони за задържане на вниманието“, казва Зишан Хан, доктор по медицина, сертифициран психиатър за деца, тийнейджъри и възрастни в Mindpath Health.
Така че наистина ли става въпрос за отегчение? Отговорът е сложен и до известна степен отразява съвременната ера.
„Родителите трябва да прекарват много повече време с децата си у дома“, казва Алехандра Галиндо, лицензиран терапевт по брачни и семейни въпроси в Thriveworks в Хюстън. „В действителност те рядко разполагат с време, подкрепа, финанси или психически капацитет да подсилват посланията и уроците чрез други дейности толкова последователно, колкото може да е необходимо.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Галиндо обяснява, че това включва съвместно гледане на екран с децата и обяснение на послания от 20-минутно шоу. Вместо това, родителите опират до използването на екрани, за да разсейват детето, докато се опитват да се справят с множество други задачи, без да оказват почти никаква подкрепа.
Според проучването на Elmer's 80% от родителите признават, че децата им са по-склонни да гледат телевизия извън учебната среда. Около две трети твърдят, че децата предпочитат да играят с играчки (67%) или с братя, сестри и приятели (62%). Иронично и за нещастие, използването на екрани може да увеличава нивата на скука.
„Макар че прибягването до екрани е разбираемо, особено за заети родители, зависимостта от екрани може да създаде цикъл, в който децата свикват с постоянна стимулация. А това може да намали способността им да се занимават със самостоятелна, творческа игра“, казва д-р Хан. „Тази зависимост може неволно да допринесе за по-кратко задържане на вниманието и увеличаване на чувството за скука, когато не са ангажирани с екрани.“
За намаляване нивата на скука д-р Хан предлага:
Още преди локдауна, заради COVID-19, скуката при децата нараства. Проучване от 2019 г. установило, че тийнейджърите в САЩ започват да се оплакват, че им е скучно все по-често още през 2010 г., а честотата на оплакване се увеличава с 1.17% всяка година до 2017 г. След това пандемията принуди училищата да преминат на онлайн обучение, бяха отменени различни дейности и стана невъзможно да се излиза с приятели и близки — вероятно не е нужно да ви припомняме.
Не е изненадващо, че YahooLife установява, че броят на тийнейджърите, които са съгласни или по-скоро съгласни с изявлението „Често ми е скучно“ достига най-високото си ниво през 2021 г.. Като повече от 21% е делът на осмокласниците и 45% на дванадесетокласниците, които говорят за скука. Тези стойности са с 13.2% по-високи при осмокласниците и десетокласниците и с 37% по-високи при дванадесетокласниците в сравнение с 2014 г.
След като през 2022 г. нивата на чувството за отегченсот намаляха, през 2023 г. те отново се повишиха. Експертите отново посочват екраните като един от факторите, но не и единствен.
„Постоянното дигитално ангажиране може да доведе до свръхстимулация, което прави офлайн дейностите по-малко привлекателни и допринася за усещането за скука“, казва д-р Хан. „Въпреки това е важно да се отбележи, че днешните тийнейджъри често имат по-малко свобода да изследват заобикалящата ги среда самостоятелно, в сравнение с предишните поколения, което също може да доведе до чувство на затвореност и отегчение.“
Галиндо добавя, че липсата на контрол също може да играе роля за тези изводи.
„Когато тийнейджърите чувстват, че нямат думата или поне не им се предоставя възможност за избор или предизвикателство, те често стават неангажирани“, анализира Галиндо. „Например, ако помолите вашите деца тийнейджъри да направят сандвичи с шунка и кашкавал за вечеря, вероятно ще се опитат да избегнат задачата или ще възразят срещу това.“
Родителите могат да работят с тийнейджърите си, за да намалят чувството на скука.
Скуката не е непременно нещо приятно, но експертите посочват, че обикновено тя е полезна в умерени количества.
„Самата скука по същество не е нещо лошо и може да служи като катализатор за творчество, самоанализ и решаване на проблеми“, казва д-р Хан. „Въпреки това хроничната скука без конструктивни решения за справяне може да доведе до негативно поведение или проблеми с психичното здраве. Често виждам как децата се държат неподходящо, когато им е скучно или търсят стимулация.“
Също така понякога скуката и проблемите с вниманието могат да бъдат знак за дефицит на вниманието и хиперактивност и родителите и децата може да имат нужда от подкрепа.
„Докато обичайното отегчение и пропуски във фокусирането са нормални, перманентните трудности със задържането на вниманието, импулсивността и хиперактивността може да са признак за ADHD“, акцентира д-р Хан. „Ако това поведение е постоянно и влияе на всекидневното функциониране, включително в училище, консултация с психиатър е препоръчителна.“
Интензивното родителство и натискът детето ви да е постоянно ангажирано – като ръководите всеки момент от живота му извън училище или детската градина – бяха посочени като основни фактори за стрес през 2024 г. от бившия главен здравен инспектор на САЩ д-р Вивек Мърти.
„Никога не очаквам родителите да бъдат перфектни“, казва Галиндо. „Всички ще направим грешки и ще се поддадем на капана на времето пред екрана, но това не означава автоматично, че на детето ви ще му бъде постоянно скучно или че ще бъде повредено.“
Галиндо добавя, че е добре понякога да се използват екрани, за да имате време за почивка, но е важно да се намерят и други начини, с които да съдействаме на децата да регулират поведението си. Един от начините е чрез подражание.
„Насърчавам родителите да практикуват саморегулация с децата си от време на време“, съветва Галиндо. „Когато ангажиментите ни стресират или се чувстваме претоварени, е напълно нормално да се спрем и да си поемем дълбоко въздух, да правим разтягания или да приложим други механизми, които включват сетивата ни, за да ни помогнат да се възстановим. Например – да помиришем неща около нас или да си пуснем музика, за да се успокоим.“
Източник: Parents.com
По време на форум-експо „(Почти) Всичко за родителството“ ще имате възможност да посетите над 12 лекции по различни теми – от бременност през ранното детско развитие и предизвикателствата да си родител на тийнейджър до красота, стил и лични финанси. Ето кои ще бъдат говорителите и темите.
Ася Демирева е един от първите консултанти по кърмене, сертифицирани и работещи в България. В дългогодишната си практика Ася твърди, че е присъствала на най-специалните и вълшебни първи стъпки по Млечния път между майките и бебетата им и смята работата си за най-приказната на света. По нейни думи – „по-добра от дегустатор на сладолед“.
Темата на нейната лекция е: „Кърмене – първи стъпки“.
Валентина Куцева е сериен предприемач, запален маркетолог и майка на 3-годишния Мартин. По време на своето майчинство тя решава, че иска да използва знанията и ресурсите си, за да създаде компания, която да се фокусира върху важността от пълноценна игра в първите години на детето.
Така се ражда Witkid.bg – онлайн платформа с развиващи играчки за деца от 0 до 7 години, подбрани от специалисти по ранно детско развитие.
Темата на нейната лекция е: „Пълноценната игра днес създава успешните личности утре“.
За себе си Владимир Сотиров казва, че е известен Facebook скандалджия. В публичното пространство се подвизава с псевдонима „Д-р Владимир Сотиров – психиатър“ и за изненада на мнозина действително е практикуващ клиничен психиатър.
Тема на неговата лекция е: „Женско психично здраве – тъгата в радостта“.
Дериа Хюсеин (RD, MSc, CertHE, DipHE, BSc) е клиничен диетолог (HCPC) с опит както в обща, така и в интензивна медицинска грижа в клинични и болнични заведения. Нейните специални интереси включват контрол на теглото, диабет и метаболитни заболявания, спортно хранене и здравословно хранене.
Посветена е на промяната на човешки съдби чрез персонализирано хранене и предоставяне на достъпна, базирана на научни доказателства, подкрепа за всички.
Д-р Иван Сигридов е акушер-гинеколог, специалист по фетална морфология и експерт в проследяването на високорискови бременности. Визионер в своята област, той непрекъснато надгражда знанията си и прилага иновативни подходи в работата си.
През 2020 г. д-р Сигридов създава своя едноименен медицински център, който е специализиран в грижата за женското здраве, с фокус върху подготовка за зачеване, проследяване на бременността и персонализирани терапии.
Йоана Станчева и Илона Нешкова са акушерки и създателки на акушерска практика „Зебра“ – първата самостоятелна акушерска практика в България.
В рамките на форума Илона и Йоана ще разкажат за опита и наблюденията си върху двойките в периода на превръщането им в родители. За нуждата от подготовка, за това кой взема решенията и носи отговорността за тях и как става така, че накрая все се оказваме изненадани.
Йоана Маринова е консултант по детски сън с над 5 години опит и създател на най-популярната платформа за детски сън „Мамо, спи ми се!“. Мисията на Йоана и екипа ѝ е да покажат на родителите, че сънят на бебето не е въпрос на късмет.
Темата на нейната лекция е: „Как да постигнем спокоен сън на бебето?“.
Медицински комплекс „Д-р Щерев“ се гордее с постижението си на водещ родилен дом в България с над 1000 раждания годишно, от които близо 70% са т.нар. нормални раждания (раждания по естествените родови пътища).
Ак. Кристиана Угринска е старша акушерка на родилното отделение на медицински комплекс „Д-р Щерев“.
Д-р Васе Дукоска е специалист неонатолог, завеждащ oтделението по неонатология към медицински комплекс „Д-р Щерев“.
Д-р Милена Доленска е специалист акушер-гинеколог част от екипа на родилното отделение на медицински комплекс „Д-р Щерев“.
Д-р Севдалина Маразова е специалист анестезиолог, част от екипа на отделението по анестезиология и интензивно лечение на медицински комплекс „Д-р Щерев“.
Лазар Радков е дипломиран парамедик. Освен всички останали неща, с които се занимава, в последните години посвещава немалка част от времето си да обучава ученици и младежи как да реагират адекватно в застрашаващи живота и здравето ситуации.
На форум-експо „(Почти) Всичко за родителството“ Лазар ще покаже какво да правим при най-често срещаните застрашаващи живота и здравето състояния при децата и бебета. И още по-важно – какво да НЕ правим.
Маргарита Асадурова специализира интерперсонална комуникация с акцент върху визуалния ѝ аспект. Основният предмет на дейността ѝ е теоретичната постановка и практическото приложение на архетипното визуално профилиране, което се осъществява чрез метода на индивидуалните анализи на цветовете и личния стил.
Темата на нейната лекция е: „Дрехите като инструмент в търсенето на себе си“.
Младен Запрянов е трансформационен консултант на компании с амбиция за растеж, професионален бизнес обучител, сертифициран медиатор и коуч. Вижда грамотността, образованието и личностното развитие като решение на значимите социални въпроси, които стоят пред обществото.
Автор е на поредицата „Финансова грамотност за деца с Пеги и Мози“. Темата на неговата лекция е: „Лични финанси и как да ги управляваме ефективно“.
Нели Георгиева е основател и администратор на най-голямата Facebook общност за красота и естетична медицина – „(без)Опасна Красота“. Над 5 години алармира българките за рисковете от естетичните операции, процедури и продукти. Идеята на Нели и на създадената от нея общност не е да отказва, а да образова жените; да спре унифицирането на идеала за красота и да върне естетичните ни предпочитания към натуралното и уникалното.
Темата на нейната лекция е: „Постижима ли е безопасната красота?“
Орлин Тодоров е психотерапевт, професор по обществено здраве. Той е от първото поколение български психоаналитици, квалифицирани според изискванията на Международната психоаналитична асоциация.
В тазгодишната си среща с публиката на форум-експо „(Почти) Всичко за родителството“ Орлин Тодоров ще проведе беседа за юношеството и какво всъщност става с децата ни, когато станат тийнейджъри, като ще бъде готов да отговаря и на въпроси от присъстващите.
Доц. д-р Румен Русев е международно признат експерт в областта на репродуктивната имунология, ендокринологията и диагностичната имунология.
Доц. Русев е основател и управител на Репро Инова – лаборатория, посветена на диагностиката и терапията на имунологично и ендокринологично обусловените причини за репродуктивни неуспехи като безплодие, повтарящи се спонтанни аборти и неуспешни инвитро опити.
Темата на неговата лекция е: „Имунологичен и/или тромбозен риск преди и по време на бременност“.
Д-р Славяна Янева Стайкова е молекулярен генетик, част от екипа на генетична и медико-диагностична лаборатория CellGenetics. Главните ѝ задължения включват биоинформатичен анализ на генетични данни и консултации с пациенти. Основният ѝ интерес е в сферата на репродуктивната медицина – инфертилитет, пре- и постконцепционен скрининг на родителски двойки, инвазивни и неинвазивни пренатални тестове, скрининг и диагностика на новородени и деца.
Темата на нейната лекция е: „Ръководство за родители: миниатюрни гени, големи открития. Как генетиката помага на родителите да вземат информирани решения.“
Станка Стоянова е създател на кулинарния блог Know How To Cook, където споделя изпитани сезонни рецепти, подходящи за цялото семейство, идеи за планиране на менюто и практични съвети за храненето у дома.
За нея храната е не просто начин да се нахраним, а възможност да се свържем със сезоните, природата и хората около нас. Темата на нейната лекция е: „Как да улесним готвенето и да спестим време с планиране на меню и заготовки.“
Александър Миланов е специалист по клинична социална работа и активен застъпник за правата на децата в България. Той е изпълнителен директор на Националната асоциация за приемна грижа (НАПГ). Александър подчертава необходимостта от подкрепа на родните семейства, за да се предотврати изоставянето на деца, както и важността на социалната сигурност за приемните родители.
Темата на неговата лекция е: „Другото родителство: Приемната грижа и осиновяването“.
Стела Русева e мениджър Автомобили под наем в Moto-Pfohe и вече 18 години това е нейната професионална кауза. Страстта ѝ към автомобилите и бъдещето на мобилността обаче е не по-малка от тази на отговорен родител.
Стела смята, че автомобилният бранш е за смели жени, които обичат предизвикателствата, имат широкоспектърно мислене и са готови да живеят живот на скорост. В същото време вярва, че креативната женска енергия допринася изключително много с нестандартните си решения и визия за бъдещето.
На 8 и 9 март на целия пети етаж на НДК ви очакват и десетки изложители, които ще представят своя бизнес и ще дадат възможност за закупуване на продуктите и/или услугите им с ексклузивни оферти за посетителите на форума.
За да могат родителите да се насладят пълноценно на преживяването през двата дни на събитието, за децата са осигурени кътове за игра и богата програма от различни детски работилници.
Събитието, което е съвместен проект на Майко Мила и 9 месеца, е с вход свободен за всички деца и билет от 8 лв. на ден за възрастен, като билетът важи за всички работилници и лекции, както и за цялата изложбена част и съпътстващите събития в рамките на форума.
Билетите са в мрежата на EPAYGO, на касите на EASYPAY, както и на място в деня на събитието.
