Това е Милена, която може да вдига тежко. Ама много тежко. И го прави в олимпийски стил с изхвърляне и изтласкване, защото тренира вдигане на тежести. Не е спряла да "вдига тежко" и по време на бременността си и даже тогава е имала съвсем добри резултати.

Милена се определя като мечтател, човек на ръба, експериментатор и идеалист. Работи като IT, а сред любимите ѝ занимания са спортът и готвенето. Днес в рубриката ни “Жените могат всичко” ви представяме именно нея, защото смятаме, че е вдъхновяваща с труда и постоянството си, а и с това че може да дърпа стотина кила тяга, докато е бременна. Следим я в Mom & Weightlifting.

Как ви привлякоха олимпийските щанги?

Започнах преди около 5–6 години случайно. Беше изблик на спортна злоба. Мъжът ми, който тогава ми беше гадже, се беше зарибил и гледаше постоянно клипчета, опитваше движения в залата и т.н.

Не намирах този спорт за особено привлекателен, но не приемах той да може да прави нещо, което аз не мога. Така започнах да се бутам между шамарите и да се уча наравно с него. Е, надминах го, влюбих се в спорта и той се превърна във важна част от живота ми!

Каква е разликата между вашето вдигане на тежести и вдигането, което повечето от нас практикуваха във фитнеса, когато имаше фитнеси?

Аз тренирам изключително олимпийско вдигане на тежести – движенията изхвърляне и изтласкване. Дотолкова се бях запалила, че с мъжа ми движехме доскоро две зали, в които се тренираха различни спортове, включително и вдигане на тежести. 

По стечение на обстоятелствата точно преди планираната ми сватба останах без зала, но намерих начин да продължа да тренирам. Малко след това забременях. Истината е, че през последните години все имаше обстоятелства, които ми пречеха да гоня високи цели и да отдам наистина време на тренировките, но по-важното е, че така и не се отказах и продължих да се развивам, съобразявайки се с обстоятелствата. 

През тази толкова особена година на карантини, се оказа, че наистина трябва да съм креативна на макс. Родих сина си Алексей през февруари и веднага почнах да правя планове как ще тренирам. През март вече бяхме закотвени вкъщи, та нямах много избор. 

Въпреки това ми се роди идеята да тренирам лятото на двора на нашите, за да може те да гледат Алекс, докато тренирам. Получи се да ви кажа – добре, че баща ми ми се връзва на акъла. Сега след като пак няма зали, измислих дори по-голяма „магария“ – тренирам в хола на нашите.

Как изобщо се “осмелявате” да влизате в толкова мъжки спорт? Не ви ли е казвал някой нещо подобно? И какво всъщност са ви казвали, когато е ставало дума какво тренирате? 

Доста години се занимавах с бойни спортове, така че за хората не беше кой знае каква изненада, че тренирам щанги. Разбира се, майка ми постоянно ми обяснява как това е абсурдно и ще си докарам какво ли не и как не може жена да вдига тежести. Тя, разбира се, знае, че няма да я послушам, но си е нейна работа да ми го повтаря. Мъжът ми ме подкрепя.

Добре, а никой ли не ви е казвал, че бременните не трябва да вдигат тежко?! Кажете ни, Милена, за вас какво е “тежко” в буквален и преносен смисъл? 

Като разбрах, че съм бременна, първата ми мисъл беше „Край, повече няма да тренирам с това желязо“. През третия месец от бременността бях две седмици на обиколка по Адриатика – нещо като меден месец, и не тренирах, свиквах с новото ми състояние и се примирявах. 

През това време бях обсъдила притесненията, които имах, с треньора ми и решихме, че все пак стресът ще е твърде голям, ако спра да тренирам изобщо, и просто ще го караме много леко. Успях да намеря и моя си лекар, който някак ме подкрепи с тренировките или може би не знаеше точно какво тренирам, и нещата почнаха да се случват. 

През тези 9 месеца спрях да гоня високи цели и постижения. Исках да се чувствам добре, да бъда в движение и да имам енергия. За учудване на всичките тренировките ми се получаваха доста добре и напредвах сериозно. Чувствах се силна, във форма, в настроение и най-вече спокойна. Можех и сама да си връзвам връзките на обувките до последно! Отдавам тези положителни усещания именно на факта, че не промених коренно начина си на живот по време на бременността и тялото ми не се наложи да премине през допълнителния стрес и от подобна промяна.

През цялата си бременност ли вдигахте тежести? Имаше ли момент, в който спряхте?

Тренирах точно до датата на термина ми, като преносих 7 дена. 

Сега да питаме дежурното “А какво казаха хората?” и започваме с “хората” по домовата книга: мъжът ви, лекарят ви, треньорът ви, майка ви, момчетата в залата? 

Мъжът ми ме подкрепяше, защото виждаше сам резултата и колко добре ми се отразява. Родителите ми ги пазех малко настрани, защото знаех, че ще се притеснят много, още повече че аз съм недоносена и майка има своите основателни притеснения. 

Хората в залата много ми се кефеха. Някои в началото бяха скептични и мислеха, че поставям себе си и бебето в ненужен риск, но с времето се убедиха, че тренирам напълно осъзнато и контролирано. Сигурна съм, че на доста хора им беше интересно как и кога ще родя и дали няма да ми изтекат водите в залата.

Получавали ли сте критики и кофти подмятания?

Най-често чувах „Ще родиш в залата, момиче, спри се“, а аз пък взех, че преносих.

Да си поговорим за рекорди и постижения преди и след детето. Колко може да носите и колко може да не спите?

Докато бях бременна кляках и дърпах тяга със 100-ина кила без грам напъване. След като родих, 40 кг ми тежаха. За моя радост, Алекс си спеше, нямаше колики и като цяло е чудно бебе. В началото ми даваше нужното време да се възстановя и да тренирам. 

Сега, разбира се, няма спирка и е доста по-голям зор. Винаги като ми се отдаде възможност, го мятам на баща му. Най-голямото ми постижение е, че той е супер самостоятелен и активен и мисля, че му давам добър пример. Признавам си, че съня не си го давам и правих какви ли не схеми да може максимално да се наспивам. От ден 1 си спи в неговата стая, а при нощното кърмене го вземах при мен и докато си хапва, аз спях. Проявата на креативност е задължителна. Когато съм преуморена, просто не тренирам, а се опитвам да поспя повече.

Приличат ли си по нещо щангите и отглеждането на дете? 

Със сигурност. Най-малкото 3 кг бебе рязко става 6, 8, 10 кг и почва да си тежи. На моменти ми е много по-леко да вдигам щанги, отколкото да приспивам Алекс. Гърбът ми е постоянно схванат и бицепсът ми расте всекидневно. Направо гледането на дете си е като да си профи щангист.

Колко пъти тренирате седмично и как успявате сега, когато залите са затворени? 

Тренирам колкото мога. Целта ми е да се движа всеки ден – разтяжки, мобилност, свободни тежести, щанги. Невинаги успявам и понякога ми се отразява това, че не мога изцяло да контролирам времето си, но пък осъзнавам, че тази първа година на Алексей няма да се върне и искам да изживея с него каквото мога. 

Важно е да не спирам да тренирам и да се движа, но съм се заредила с търпение и съм сменила приоритетите си. За всичко има време. Тренирам от вкъщи, от хола на нашите или навън.

Има ли някакъв съвет, който искате да дадете на жените, които никога не са си и помисляли да пробват с щангите?

Щангите не са за всеки, но аз не познавам човек, който да е тренирал олимпийски щанги и да не се зарибил. Те са пристрастяващи и освен че тестват физиката и психиката, развиват мобилност и гъвкавост и на мен лично ми помогнаха със стари травми. 

Определено от всички спортове, които съм тренирала, този е най-щадящият. Знам, че звучи странно, но е така. А дали е женски или мъжки спорт – не знам. Жените са доста издръжливи – бременността и раждането го доказват, така че въпросът остава отворен. 

Важно е, като при всеки спорт, да се тренира с треньор професионалист, който да те научи да изпълняваш правилно движенията и да направи целесъобразни програми. Каквото и да тренираме, трябва да сме осъзнати, да изпитваме удоволствие и да се учим постоянно. Движението е здраве, особено в такива времена.

Публикуваме без съкращения и редакции материала на Светла Енчева за сайта Тоест, в който тя засяга темата за отсъстващите грижи за тежко болни деца у нас и тоталната липса на физическа, финансова и психологическа подкрепа за родителите им. Благодарим на Тоест.бг за възможността да публикуваме този текст.

Между 6000 и 8000. По прогнозни данни толкова са децата у нас, които имат нужда от палиативни грижи.

Палиативни се наричат грижите за тежко болни пациенти, в резултат на които се облекчава страданието им и животът им се прави възможно по-поносим и човешки. Целта е „не просто да се добавят повече дни към живота на болните, но и повече живот към дните, които имат да изживеят“, се казва в анализ, изработен от екип към Фондация „Ида“, чийто фокус са тъкмо палиативните грижи за деца.

България и Кипър са единствените страни в ЕС, в които този тип подкрепа за деца и техните родители не е нормативно уреден.

Макар лекари редовно да подават информация към Министерството на здравеопазването за тежко болните си пациенти под 18-годишна възраст, официална статистика за тях няма. Ето защо от „Ида“ правят изследване за потребностите от палиативни грижи за деца в България. Те публикуват в интернет анкетна карта, на която се отзовават 801 респонденти, и провеждат интервюта с 28 лекари, психолози, родители и пациенти от София, Пловдив и Стара Загора. Освен това проучват и законодателството у нас, както и нормативната рамка и практиките в други държави.

Количественото изследване не е представително, но за сметка на това значителна част от участниците има отношение към темата. Близо две трети от тях имат познати, които са загубили дете; над една четвърт е делът на онези, които са се страхували, че собственото им дете може да е тежко болно, а децата на 6% от респондентите са със заболявания с очаквана намалена продължителност на живота. 40 души от анкетираните вече са губили дете, половината от тях – преди раждането; а още 11 не желаят да отговорят на този въпрос.

Оценката на „Ида“ за броя на тежко болните деца е само ориентировъчна. За база за сравнение се взема делът им в скандинавските страни, в Германия и Франция. Прибавя се предположението, че у нас майчиното и детското здраве са на по-ниско равнище, следователно е силно вероятно да има повече такива деца.

У нас палиативните грижи като цяло са на светлинни години назад спрямо тези в повечето развити страни.

За да има право медицинското лице да практикува палиативни грижи в България, е достатъчно да прекара… едва осем часа в онкологично отделение. Онкологично, защото по нашите ширини разбирането за палиативни грижи се свежда основно до това – да се слагат системи с морфин на умиращи от рак пациенти. За което Здравната каса през 2017 г. отделя по 65 лв. на ден, и то за не повече от 10 дни. Ако човекът агонизира два месеца например – ами, негов проблем. И на близките му, ако има такива. За сравнение – издръжката на дете в хоспис в Германия струва между 750 и 950 евро. На ден. И не, не просто в липсата на пари е проблемът. А в липсата на нещо много по-важно – на базисно равнище на хуманизъм.

Ако тезата за липсата на хуманизъм ви изглежда твърде патетична, ще дам пример. Представете си осемгодишно дете, болно от рак, което е на химиотерапия. Помислете колко тежко се понася химиотерапията и физически, и психически. А знаете ли, че според родните правила това дете

вече е достатъчно голямо, за да бъде самичко по време на процедурите, и присъствието на близък човек до него не се предвижда?

Това е само един пример за античовешкото отношение към тежко болните деца у нас.

Каква е очакваната продължителност на живота на дете със заболяване, от което се очаква то да умре? Не може да се даде точен отговор на този въпрос. Една от майките, попълнили електронната анкета, споделя, че детето ѝ е било бебе, когато му поставили диагноза, и лекарят прогнозирал, че то ще живее още около две седмици. Към момента на изследването на „Ида“ детето е вече на 11 години. И е все така „на ръба“ между живота и смъртта.

Какво означава едно дете да има нужда от палиативни грижи? Накратко: че то е не просто тежко болно, а понякога е непоносимо тежко болно. Непоносимо както за самото него, така и за близките му. У нас все още не е рядкост родители на практика да изоставят такива деца в т.нар. домове за медико-социални грижи за деца (ДМСГД). Нека не бързаме да ги съдим. Онези членове на изследователския екип на „Ида“, които не са лекари, не са допуснати да видят пациентите в един ДМСГД… за да не припаднат. Защото се случвало например държавни чиновници, дошли на посещение, да губят съзнание. За такива състояния говорим, когато казваме „непоносимо“.

В същото време продължава да има лекари, които съветват родителите да си оставят децата в дом, за да не разбият семействата си.

„Никога не сме мислили да я оставим. За 27 дни в неврологично отделение половината от лекарите това ми казваха – да я оставим. Всички специалисти казваха: „Оставете го, за ваше добро е. С такова дете не се живее.“ Но не можеш да прецениш така, това е дете, това е душа“, споделя една от майките.

Освен това родителите на тежко болни деца не получават и психологическа подкрепа. Други от интервюираните майки споделят:

„Питах в болницата дали имат психолог. Те ми се изсмяха и казаха, че Ида [в доклада имената на всички деца са заменени с „Ида“ – б.а.] е много малка за психолог. Казах, че е за мене. Те казаха да си търся навън. Тях майките не ги интересуват. Те се занимават с децата…“

„Нямаше психолог. Минаваха едни хора и ми казваха, че тези деца не се гледат. Казваха: „Ще си имате друго, родете си друго.“ И това лекари ми го казваха. Казваха: „Тези деца не се гледат, ще те напусне мъжът ти“, „То не се знае дали ще живее“.“

Бащите впрочем нерядко действително не издържат и напускат, като не пропускат да хвърлят вината за цялата ситуация върху майките. Понякога напускат майките, а бащите остават да гледат болното дете, но това се случва по-рядко.

Много често семействата на деца с тежки заболявания у нас се съсипват или най-малкото страдат от сериозни проблеми:

„Мъжът ми много се паникьоса. Той ми казваше: „Виждам как ти бавно полудяваш.“ Но той все пак е на работа, през деня е сред хора. Вечерта заедно плачем.“

„Ние сме се сраснали с Ида. Нямаше приятели, излизания, почивка. Ние се загубихме двамата като партньори. Ние две години нямахме интимни отношения. Аз си казвах: „Аз нямам право на щастие, аз имам болно дете, нямам право на свой живот.“

„Мъжът ми отказа психолог. Той дойде само на една среща. Каза: „Жена ми е луда. Аз съм добре. Аз нямам нужда. Ако жена ми е добре, значи и аз ще съм добре.“ Докара си метаболитен синдром.“

„Мъжът ми казваше: „Аз ти направих здраво дете, но ти го увреди, ти го съсипа.“ С всичките етикети, „защото ти си такава и такава, и такава“. Много тежки неща сме преживели…“

Освен че се разбиват семействата им, родителите на деца с тежки заболявания често пъти жертват социалния и професионалния си живот.

Много от тях не могат да си позволят да отидат на заведение или кино, да не говорим за почивка. Практика е майките да престават да работят, защото специализираните грижи са скъпи, а и повечето потенциални детегледачки се страхуват да се грижат за „такива деца“:

„По едно време бях наела една студентка, за да мога за 4 часа да върша нещо. Но на който и да предложа, хората се плашат. Повече не можах да намеря човек.“

„Ние никога не сме ходили на кино заедно. Ама никога… Не сме излизали на вечеря. Прекрасно би било [ако я има – б.а.] дневната грижа. Мобилната грижа също. Ако има една сестра, която да дойде вкъщи. Това е безценно!“

„Ние не сме ходили на почивка, защото тя плаче, а хората са отишли на почивка, не дете да им плаче…“

„Спрях да вдигам телефона, с никого не разговарях. Дистанцирах всички – майка ми, баща ми, сестра ми… Една моя приятелка дойде и започна да чука на вратата. Каза: „Излизай, не може само вътре да седиш. Ти трябва да продължиш да живееш.“ И на втория – на третия час отворих вратата. Защото ми стана жал за нея. Аз отвътре рева, тя отвън реве. Накрая отворих. Измъкна ме за малко.“

Ако изобщо ходят на психолог, родителите на тежко болни деца го плащат от джоба си. Често пъти се налага да плащат и за скъпи изследвания, които не се покриват от Здравната каса. Както и за лекарства, които понякога също не се покриват, а в други случаи е по-лесно да ги закупят, отколкото да разкарват детето по болници и да чакат пред всяка врата с часове.

Разбира се, когато семействата се разпадат, а родителите са в перманентна криза, това се отразява и на болните им деца.

Някои от тях са с незасегнати интелектуални способности и могат много добре да разберат какво се случва около тях. И е вероятно да изпитват вина, че са такива, каквито са. Ала дори децата, които „не разбират“, емоционално усещат атмосферата около себе си, любовта, която получават или която им липсва.

„И аз млъкнах. Устата ми беше затворена, залепена. Сърдех ѝ се, че е болна, че е различна… Мълчах. Имаше време, когато ѝ мълчах… И после прочетох как в китайските затвори ги наказват с мълчание“, споделя една от интервюираните майки. Друга разказва:

„Трудно приех, че е такава. Че Ида иска безусловна любов. Че тя на това е способна и ще ни научи на безусловна любов… Убедена съм, че го разбира. Тя ни усеща на друго ниво. Баща си боготвори. Гушне ли се в него, седне ли в него – и е щастлива…“

Какво ще се промени, ако има развита система от палиативни грижи в България?

На първо място, дилемата вече няма да бъде дали да си оставиш детето в институция, или да жертваш всички останали аспекти на живота си, за да му се посветиш изцяло. Палиативните грижи могат да бъдат предоставяни както от мобилни екипи, така и в специализирани хосписи, където детето да може да остава за известен период от време. Така родителите и здравите деца в семейството ще могат да предприемат различни неща заедно – да отидат например на кино или даже да си позволят почивка.

Освен това хосписи за палиативни грижи не означават, че в тях децата и родителите са разделени. На такива места близките са добре дошли, а на децата им се предоставят грижи, които родителите трудно могат да осигурят с такова качество и в домашни условия. Качествените палиативни грижи за деца са свързани и с психологическа подкрепа за родителите им.

Най-важно е обаче отношението към самите малки пациенти. Тежко болните и умиращите деца също са деца. Те също имат нужда от радост, а в степента, в която са способни на това – и от образование, игри и забавления, приятелчета… Болестта не ги изчерпва като хора. Дори смъртта може да бъде направена по-„добра“ – не само с притъпяване на физическата болка, а и с организиране на позитивни преживявания. Именно това означава, че специалистите по палиативни грижи „не само добавят повече дни към живота на болните, но и повече живот към дните“.

Разбира се, няма как да не си зададем въпроса: кой да плаща за палиативните грижи, ако ги има в България?

Нереалистично е да смятаме, че у нас за целта биха се давали между 750 и 950 евро на ден, както е в Германия. Но там и трудът струва много по-скъпо, отколкото у нас. От друга страна, 650 лв. за всичко (по 65 лв. на ден за 10 дни) са крайно недостатъчни.

Сред попълнилите анкетата на „Ида“ няма категорично мнение откъде да идва финансирането. 9% от тях смятат, че финансовите разходи за деца с тежки заболявания трябва да се поемат от държавния бюджет. На второ място идва Здравната каса с 8,71%. На трето – с 6,61% – са родителите. Чак след това идват гражданският сектор, частните застрахователи, религиозните общности, корпоративните и индивидуалните дарители, международните донорски организации. Според екипа на изследването поставянето на родителите толкова напред в „класацията“ е симптом за недоверие в публичните политики у нас, както и за тежко социално отчуждение. Болните деца се свеждат до семейна трагедия, а качеството им на живот не се мисли като нещо, което зависи от цялото общество.

От друга страна, директорите на ДМСГД са убедени, че палиативните грижи не могат да минават през Здравната каса, тъй като не отговарят на „философията“ на клиничните пътеки. У нас най-дългата клинична пътека за деца е едва две седмици и често пъти се налага на малките пациенти да се поставя поредица от фалшиви диагнози, за да е изобщо възможно те да получават медицински грижи.

Няма особен смисъл обаче да се питаме откъде ще дойдат парите, докато палиативните грижи за деца у нас не бъдат правно регламентирани.

Защото дори утре някой да успее да осигури финансиране за детски хоспис, този хоспис ще бъде незаконен. Законно е родителите да се справят сами с децата си у дома или да ги дадат в ДМСГД. Както и децата да са в болница, ако се намерят „подходящи“ клинични пътеки, но това често става по начин, който не отговаря на потребностите на тежко болните деца.

Затова според екипа на „Ида“ за палиативните грижи за деца и детските хосписи трябва да се говори открито и систематично. А това включва и разговор за детското страдание и детската смърт. Въпреки че темата е болезнена и е почти табу у нас – за болни деца се говори най-вече в рамките на дарителски кампании, когато има някаква надежда за излекуване.

Необходимо е да се въведат и истински медицински курсове за палиативни грижи, които да включват и съвременните практики, и психологическите аспекти, а да не се изчерпват с осем часа седене в една онкология. И разбира се, да се регулира законово този тип грижи за деца, но след сериозни проучвания – и на потребностите, и на нормативната рамка, и на опита на други държави.

Защото е лицемерно да искаме в България да се раждат деца заради общото благо, а когато те са тежко болни, това да е проблем само на тях и на родителите им.

Заглавно изображение: „Болното дете“, картина на Оскар Вергеланд от 1906 г.

Този проект се реализира благодарение на нашия страхотен партньор минерална вода БАНКЯ, който се включи с готовност в инициативата ни, тъй като екипът зад марката също вярва в това, че жените трябва да са силни, за да са щастливи и да живеят пълноценно. БАНКЯ ще бъде до нас през целия период на проекта и ще се грижи за това да сме добре хидратирани по време на тренировки и всякакви спортни активности. Заедно ще ви разкажем много любопитни факти за водата – колко да пием на ден, за какви процеси в тялото ни отговаря , защо е важна за здравето, за красотата и дори за доброто ни настроение.

Не е ли вредно жените да вдигат тежко? Сигурни сме, че всяка жена наоколо поне веднъж в живота си е била предупредена да внимава с вдигането на тежко да не вземе да се "изсипе" (както и да си представяме въпросното изсипване). Live to Lift влизат в играта с тежестите, за да ни помогнат малко да се ориентираме можем ли да вдигаме тежко и ако да – защо ни е.

Какво значи: “Не вдигай тежко?”

Често при контузии, някои заболявания, проблеми с опорно-двигателния апарат или бременност препоръката е “не вдигай тежко!” Подобна препоръка идва най-често от лекарите и… хората в интернет. “Какво точно значи “тежко”?”

Две момичета – два сценария!

Запознайте се с Вели и Вили. В даден момент от живота си Вели клякаше със собствено тегло по време на тренировка, а Вили клякаше с 50 кг щанга на гърба си.

Въпросът към вас е – коя от двете дами вдига тежко? Ако сте заложили на отговорът, че Вили кляка с 50 кг повече тежест, защото Вели кляка без допълнителна тежест, не е вярно. 

Ако имахте възможността да видите как кляка всяко от момичетата по-горе, без да виждате коя с каква тежест и дали изобщо кляка с тежест, щяхте да заключите, че Вили кляка със собствено тегло, а Вели най-вероятно има поне 500 кг на гърба си.

Това е истинската история на Вели и Вили. 

Вели дойде при нас, за да се стегне и да подобри времената си на тичане. На първото си клякане [със собствено тегло], не успя да се изправи, просто нямаше мускулната сила да преодолее гравитацията върху собственото си тяло.

В същото това време Вили правеше повторения с щанга над 100 кг на гърба си. Т.е. клекът със собтвено тегло за Вели беше над 100% от възможностите ѝ, а клекът с 50 кг за Вили беше дори под 50% от възможностите ѝ.

С други думи Вели кляка с тежко, а Вили – не.

Ако получите съвет „да не вдигате тежко“ от човек в интернет, можете директно да пратите въпросния човек да се пързаля.

Ако получите подобен съвет от медицинско лице и особено от такова, към което сте се обърнали за професионален съвет и помощ, задължително изчакайте пояснения.

“Какво точно значи “тежко”?”

В много случаи лекарите обичат да се застраховат. Имайте предвид обаче, че и конкретиката може да бъде подвеждаща.

“Не вдигай повече от 5 килограма!”

Ама как? От земя ли? Над глава ли? За бицепс ли? Или от лежанка? А на лег преса може ли? Това са различни движения, които натоварват по коренно различен начин опорно-двигателния апарат.

Както видяхме от примера с Вили и Вели – 5 кг за един могат да бъдат десетки пъти по-тежки от 50 кг за друг. Затова, вдигайте на 50% … 25% … 10% от възможностите си! Научете се да клякате, да вдигате предмети от земята и да се навеждате с хубава техника. Научете се да дишате с корема, да го стягате и отпускате. 

Това е.

Успех с вдигането!

Нов случай на починала родилка в страната, този път "инцидентът" е от Сливен. Близките ѝ подозират лекарска небрежност.

30-годишната Ренета Томова влиза да ражда преди дни в местната болница, но така и не излиза жива оттам, а бебето също е в много тежко състояние - с пареза на едната ръка и мозъчен оток, разказва близка на починалата пред телевизия 
BgOnAir.

По думите на жената, "докторите са се редували да скачат върху корема на родилката, за да избутат бебето". "Денят след раждането, отидох да я видя. Рени изглеждаше просто потресаващо", разказва нейната близка и добавя, че в момента близките на починалата Ренета се борят за възможността да ѝ бъде направена аутопсия в София.

Рени е починала два дни след началото на раждането. Ето какво разказва за случая Петя Йорданов в страницата Born in Sliven:

"Раждането започна на 15 август в 20 часа. След дълги мъки, часове наред, събраха екип с водеща д-р Пашева. Казаха ни, че раждането не върви и се налага секцио, което, за жалост, не знам поради каква причина те не предприеха. Извадиха бебето с форцепс, скачали са отгоре ѝ. Рени разказваше, че дори тавана и стените са били в кръв. На 16 август в 4 часа ни казаха, че бебето и майката са добре. На 17 август в 11 на обяд майката се чувстваше по-добре, но не спираше да казва, че я болят гърдите. Малко след това ѝ стана лошо и не можеше да диша. Изпадна в кома. Докторите казаха, че има вода в белия дроб. В 19 часа ни съобщиха, че е починала.

Ренета Томова е роденa през 1985 г. По образование е икономист, има магистратура по „Международен алтернативен туризъм“. През 2010 г. печели награда “Млад мениджър на годината“.

Рени е позната на съгражданите си в Сливен със своята конна база и природозащитната си дейност. Тя също така е член на „Зелените“ от 2007 г. и два пъти се е кандидатирала за общински съветник на местните избори през 2011 и 2015 г. Миналата година бе водач на листата в Сливен за кандидат-депутати на "Да, България", "Зелените" и ДЕОС.

Трагедията с Рени се случва дни след като в края на юли почина 39-годишна родилка в Плевенската университетска болница. Маргарита е била приета за планирано раждане, но издъхва на операционната маса след поставяне на упойката. Според документите ден по-рано починалата жена е била здрава и без проблеми с кръвното налягане. Маргарита е майка на пълнолетен син. Бебето ѝ е в кома.