„Не ги съдя заради парите, а с възпитателна цел. Защото направиха грешката да си помислят, че имат пълен контрол над финансовата ми свобода. Да решават кога слагам храна на масата и дали ще стигна до морето. Дали ще си облека детето навреме, или не. Поведението ми е огледало на тяхното – от коректен и съвестен бачкатор ставам евтина мутра, която няма какво да губи и това я прави опасна.“ Този съдържателен монолог в телефонен разговор с приятел юрист пренареди картинката на социалния климат у дома в края на юни.
Попита „Какво се случва?“ три седмици по-рано, когато осъмнахме с 20 евро в джоба, празен хладилник и два билета за метро в Париж. В деня за заплата банковата ми сметка беше куха като хралупа. Трябваше да гася пожари на няколко кредитни фронта и изпаднах в ситуация, в която заседнахме като гаврошовци на тротоара пред една буланжерия до Нотр Дам, за да изчакаме спасителен превод от приятел.
По-веселата част бе, че когато си в падеж на задължение, за разстоянието от витрината до касата рискуваш банката да си дръпне вноската и да нямаш с какво да си платиш дори кроасана. За щастие ни се размина и се прибрахме в София благополучно.
От планове за отразяване на глобални фестивали в Европа и ключови партньорства с българи в Холивуд рязко получих покана да акостирам на трудовата борса. От днес за днес. Без предизвестие. И след няколко разговора, в които стана ясно, че плащам за неадекватните мениджърски решения на човек, който вместо фризьорски салон е решил да си направи медия, преминах директно към съд.
Вече не бях объркана от забавеното плащане като в Париж, когато след грозен имейл от въпросната фирма ми пуснаха колосалните 500 лв. от заплатата, „за да успокоя системата“. Вече бях гневна и в открита война, защото изгубих основния си източник на доходи в разгара на лятото. Без да получа насреща адекватна комуникация на чисто човешко ниво и картбланш от каквото и да било време, за да се огледам и да пренасоча живота си в друга посока.
„Офис“, който беше капариран, но не и изплатен. Тогава дъщеря ми чу разговора с юриста. Същият ден ме беше питала можем ли да се върнем в Париж след няколко седмици за концерт на любимата ѝ група. В последните години положих доста усилия да живеем интересно и да пътуваме заедно. Бачках здраво по 12–14 часа на ден, жонглирах успешно с минимум по три проекта, и да планирам концертен календар, който всеки месец ме праща в различна точка на Европа, за мен беше обичайно. За нея също.
„Мами, още си чакам заплатата. Бавят я повече от месец. Заради неприятния начин, по който се разделиха с мен, ще ги съдя. Защото това, че съм добър човек, не значи, че съм тъпо парче и всеки може да ми се качва на главата, или да прави с парите ми каквото си иска. Човек трябва да си търси правата, особено ако е бил дебилно коректен като мен“, казах ѝ аз.
„Докато не разбера кога ще си получа парите не мога да планирам Париж за втори път това лято. Имаме за плащане сметки и каравана, ако искаме да сме на морето през август. Трябва и да ядем нещо междувременно. Знаеш, че не се занимавах само с този сайт, така че ще се справим, идват някакви пари от други места. Но докато търся работа, пътуванията в чужбина стават екстраваганца. Знаеш, че съм победител. Като намеря моето нещо ще полетим пак накъдето си искаме.“
До толкова, че на Comic Con като я снимаха на опашка пред някакъв аниме щанд, безцеремонно изстреля: „Никой не ме е питал дали давам да ме снимат! Ако качат нещо в Instagram на фестивала, ще ги съдя!“. Освен това изтегли джакпота – отиде в Париж с баща си, а къмпингарското си лято сподели с мен, както си бяхме обещали.
Смятам, че честността, опакована в подходящите думи за възрастта на детето, се отплаща. Тушира излишни тревоги и не го вкарва във филми. Показва му, че ситуацията е нормална, обратима и нищо лошо не е окончателно. И каквато и да е развръзката на проблема, тя няма да спре нито потока на джобните ѝ, нито ще разклати всекидневието ѝ по брутален начин. Като човекът оркестър в живота си съм научила също, че да показвам уязвимост пред детето и да казвам „Не знам“, когато наистина нямам отговор на наболял въпрос, също работи за спокойствието и добрия климат вкъщи.
Какво още можем да направим по въпроса, когато сме безработни и трябва да информираме децата за промяната по сравнително безболезнен начин?
Ако родителят съзнателно е избрал да забави споделянето на новината за внезапната загуба на работата си, децата ще надушат, че нещо не е наред. Достатъчно е да засекат дребна, но системна промяна в настроението ви или да промените плавно рутината им. Например, да намалите извънкласните им занимания, за да спестите, или да се измъкнете с хитър предтекст от рожден ден на тяхно приятелче, който иначе никога не бихте пропуснали.
Отделете време, за да поговорите с тях и да им обясните ситуацията. Изключително важно е да го направите в момент, в който вече рационализирате обстоятелствата и сте успели да овладеете гнева и разочарованието си от случката. Като с всяка загуба в живота, раздялата с основния ви източник на доходи също има нужда от гратисен период – за да скърбите, за да анализирате процесите, довели до тук. Това, което се иска от вас, е да поднесете новината спокойно и без излишен патос, защото загубите са неизбежна част от пътя ни и от нас зависи дали ще ги приемем като катастрофа, или като трамплин.
Преди да обсъдите промяната в трудовия си статус с децата, бъдете наясно каква е целта ви и какво ви предстои. В зависимост от предпочитанията ви, вида на раздяла с работодателя и възрастта на децата, начините за справяне с безработицата в семейството ще варират.
За родителите на малки деца, например, това би могло да значи, че ще прекарват повече време у дома. Бихте могли да започнете разговора така: „Ще остана вкъщи за известно време, защото търся нова работа. Ще си намеря нова и ще се постарая да направя всичко възможно, за да се чувствате добре и осигурени.“
Ако отглеждате тийнейджъри, обяснете им защо обикаляте къщата като буреносен облак и кое провокира нивата ви на стрес да ударят тавана на лятното кино. Бихте могли да започнете така: „Ще се огледам за ново място, в което да работя и да се чувствам добре, докато изкарвам пари. Сигурно виждаш, че съм леко изнервен и разочарован от тази промяна, но това няма нищо общо с теб. Ще се постарая нещата у дома да останат, доколкото е възможно, същите.
Загубата на работа обикновено е съкрушителна и върви в комплект с чувство за срам и унижение, независимо дали сте били част от поголовно уволнение, или закриване на компанията. Правилната артикулация на емоциите ви ще помогне на децата да асимилират промяната. Ако не им кажете „Притеснено ми е“, тогава те могат да се почувстват зле заради тревожността, която изпитват, докато са свидетел на поведението ви.
Още не сме свършили, скрол надолу
Провалът е част от живота на всеки, но родителите обикновено се стараят да изплетат предпазна мрежа около детето и да го имунизират от разочарованието. Ако минавате през турбулентен и стресиращ период, използвайте го, за да покажете на децата си как изглеждате „повалени“ и какви усилия полагате, за да се „изправите“.
Кажете нещо от типа на „Нали познаваш усещането, когато адски силно се стараеш да постигнеш нещо, а то не се получава? По този начин се чувствам аз сега. Разочарован съм. Яд ме е. Трудно е. Но ако не ми е трудно, значи не вървя напред с достатъчна скорост. След тази издънка с работата ще имам радар за хора с проблемен профил, както и за ненадеждни фирми. Проблемът не определя същността ми. Начинът, по който решавам проблема, ме определя.“
Тексас не е от най-любимото ни място на земята. Жега – истинска, брутална, смазваща жега, тотална автомобилна зависимост, много престъпления (защото има повече оръжия, отколкото хора, и високо ниво на бедност). Тексас, разбира се, има и своите плюсове – барбекюто, няма щатски данъци и е деветата най-силна икономика в света.
Но от гледна точка на нормалността, трябва да отчетем един голям плюс на Тексас. От началото на месеца в сила влезе закон, който изглежда съвсем логичен. Пияни шофьори ще плащат издръжка, ако са осъдени за убийство на родител или настойник на дете, докато детето навърши 18 години или докато завърши гимназия. Шофьорите, които попадат в дефиницията на закона, управляват на публично място „МПС, самолет, кораб или туристическо влакче и са интоксикирани, а в резултат на тази интоксикация причиняват смъртта на друг човек без значение дали случайно, или по погрешка”.
В закона пише още, че ако пияният шофьор не може да плаща издръжката, защото е в затвора, той има една година да го направи, след като излезе от затвора. Издръжката се плаща месечно, а размерът ѝ се определя от съдията по делото. Размерът ѝ зависи от средствата, които са отделяни за детето преди смъртта на родителя/настойника, както и от стандарта му на живот.
Тексас е един от над 20-те щата в САЩ, в който „Законът на Бентли“ е в сила. Битката за неговото приемане и прилагане започва в Мисури от Сесилия Уилямс. Тя губи сина си, неговата съпруга и едно от децата им в катастрофа, предизвикана от пиян шофьор. Сесилия трябва да се грижи за още четири внучета – Джейс, Мейсън, Камдън и Бентли. Но заедно с грижата за тях, тя търси и справедливост. „Отнел си живота на трима души, а влизаш само за осем години в затвора. Този убиец ще излезе преди Мейсън и Бентли да са станали тийнейджъри. Къде е справедливостта? Няма я. Затова започнах битката за този закон“, казва Уилямс.
Още не сме свършили, скрол надолу
И макар че статистиката в САЩ е брутална – 37 души умират на ден заради шофиране в пияно състояние, в Мисури се бавят две години с приемането на закона. В други щати, като Тенеси, Кентъки и Луизиана, „Законът на Бентли“ е приет много по-бързо. Освен това негова версия вече се прилага и в Република Южна Корея.
В България също може да се претендира за обезщетение за дете при смърт на родител, предизвикана заради ПТП. Разликата е, че се минава през съдебно дело, което вкарва несигурния елемент на човешкия фактор.
Съдебно жури от американския град Портланд, Орегон, призна за виновна писателката Нанси Крамптън Брофи, авторка на есето “Как да убиеш съпруга си”, за убийството на собствения ѝ съпруг, предава The Guardian.
71-годишната Нанси е призната за виновна по дело за убийство втора степен.
Съпругът ѝ Даниел Брофи (63 г.) е убит на 2 юни 2018 г., докато се приготвял за работа в Кулинарния институт на Орегон.
Нанси Брофи не показала никаква по-специална реакция по време на произнасянето на решението на съдебните заседатели в претъпканата зала. Един от адвокатите на писателката обяви, че ще обжалват.
През 2011 г. Нанси Брофи пише текст, в който детайлно се описват различни начини да извършиш убийство, без да те хванат. Произведението е написано под формата на творческо упражнение за писатели.
Началото му гласи: “Като писател в жанра романтичен съспенс, прекарвам много време в мисли за убийства и - съответно - за полицейски процедури. В края на краищата, ако целта на едно убийство е да ме освободи, няма да ми се иска да прекарам каквото и да е време в затвора. И нека да го кажа ясно за протокола: не обичам гащеризони и оранжевото не е моят цвят”.
По-нататък се навлиза в детайлизиране на мотивите - финансови, “лъжливо, невярно копеле”, насилник, както и в обсъждане на възможните начини за извършване на убийството.
Ножовете “значат личен мотив и предполагат скъсяване на дистанцията. Както и кръв навсякъде”. От друга страна отровата, “считана за женско оръжие”, е прекалено лесна за проследяване”, пише Нанси Крамптън Брофи. Пистолетите са “шумни, създаващи суматоха и изискващи определени умения”.
Съдията е изключил есето от процеса, отбелязвайки, че е публикувано преди години. На съдебните заседатели не е било позволено да се опират на него за преценката си. Въпреки това прокурорът е направил определени алюзии към текста, без да го споменава специално, когато е разпитвал пред съда авторката му.
Прокурорите обявили пред съдебните заседатели, че Нанси Крамптън Брофи била мотивирана от парични проблеми и от застраховката живот на съпруга ѝ.
Нанси обаче свидетелствала, че няма причина да убива съпруга си и че финансовите им проблеми са били решени почти изцяло след изтеглянето на определена сума пари от пенсионните спестявания на Брофи.
Доказателства и свидетелства по делото показали, че тя притежава същия пистолет, с който е убит съпруга ѝ, и освен това е забелязана на камери как кара към и от кулинарния институт.
Според прокурорите Нанси е купила “пистолет фантом” - непроследимо огнестрелно оръжие, и е заменила някои от частите му с тези от официално притежаваното оръжие. Полицията така и не успява да намери оръжието, с което е убит Брофи.
Защитата смята, че размяната на частите на пистолетите е идея, която Нанси Крамптън Брофи имала за нова книга. Тя самата предполага, че някой може да е убил мъжа ѝ по време на неуспешен обир. Обвинената за убийството на мъжа си писателка свидетелствала още, че близостта ѝ до кулинарното училище в този ден е абсолютно съвпадение и просто е паркирала наблизо, докато работи по текстовете си.
Нанси Крамптън Брофи е под стража след ареста ѝ през септември 2018 г. Официалната присъда ще бъде произнесена на 13 юни.
“Мисля, че е много по-лесно да ти се иска хората да са мъртви, отколкото реално да ги убиеш”, пише в текста си от 2011 г. Нанси Брофи. “Не искам да се занимавам с кръв и части от мозък, пръснати по стените. На всичкото отгоре никак не мога да помня какво съм излъгала. Но едно знам за убийството: всеки от нас може да го направи, ако е притиснат до такава степен.”
Почти пет години по-късно и след 108 000 лв. за адвокати на Столична община (СО) граждани и граждански организации, сред които екологично сдружение "За Земята" и "Спаси София", успяха да осъдят на първа инстанция СО, че с действията или бездействията си е допуснала сериозно и опасно за здравето на хората замърсяване на въздуха.
Това решение практически задължава Общината в кратки срокове да предприеме конкретни действия и работещи мерки, за да намали наднормените емисии на фини прахови частици, които са основният причинител на замърсяването.
Част от тези мерки включват:
Съдът намали драстично искането на частните адвокати на Общината за разходи по делото от 108 000 лв. Сумата, определена от съда за възнаграждение на адвокатите, е 4800 лв. Гражданските организации са работили с адвокати, които се занимават с делото pro bono.
Очаква се план за действие от Столична община, а всички граждани очакват най-сетне мерките – каквито и да са те, да проработят по същество. Защото това е въздухът, който дишат децата ни и който разболява всеки един от нас – и в краткосрочен, и в дългосрочен план.
Ние от Майко Мила в партньорство с неформалната родителска мрежа “Въздух за децата” започнахме серия от разговори със специалисти по темата за мръсния въздух. Може да видите всички, публикувани материали по темата, тук. Очаквайте и още.
"Майко Мила!" препечатва текста от Свободна Европа. Автор на материала е Борис Митов
Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.
Възможно ли е при констатирано от властите на две държави системно домашно насилие, включително физически посегателства и психически тормоз от баща над малолетно дете, съдът да позволи по-чести контакти между тях?
Оказва се, че за Русенския районен съд това е напълно възможно, при това „най-вече защитавайки“ интересите на потърпевшото момче, което многократно заявява пред съдебен психолог, че се страхува от баща си. Свободна Европа промени имената на замесените в случая, за да запази в тайна самоличността на детето.
Такъв е случаят с 8-годишния Христо, чийто баща Петър печели на първа инстанция дело за разширяване на режима на срещи между двамата. Въпреки че през последните осем години срещу мъжа са издадени общо седем акта, констатиращи упражнено от него насилие върху майката Гергана, детето им, а и върху настоящата му жена.
Петър и Гергана се женят през 2010 г. и се развеждат година по-късно, след като той нееднократно проявява агресия. Това е констатирано от властите във Фрайбург, където живее към онзи момент младото семейство.
Серия от съдебни заповеди срещу бащата
През 2011 г. местната полиция издава две ограничителни заповеди срещу Петър. Същата година следва трета – от Службата за обществен ред в германския град. През 2014 г., когато двамата вече са разведени, Русенският районен съд постановява заповед за защита на Гергана от бившия ѝ мъж заради установено домашно насилие.
През 2016 г. съдът издава същата заповед и по отношение на тогава 6-годишния Христо, която се повтаря през 2018 г., а през 2019 г. е потвърдена и от от местния Окръжен съд. По-тежки санкции срещу бащата обаче не са наложени, въпреки че нарушената от него предишна заповед го предполага.
През 2018 г. пък Районният съд във Велико Търново издава подобна заповед и по отношение на настоящата жена на Петър, която е потвърдена и от Окръжния съд в града. Причината отново е основателна жалба за домашно насилие.
През последните години с малкия Христо работи съдебен психолог, който периодично констатира „повишени нива на тревожност, безпокойство и страхова зареденост“ заради срещите с баща му. Всеки път препоръката е към детето да се подхожда с „щадящо отношение“ и „много внимание“.
Накрая дори самото момче е изслушано от Русенския районен съд в т.нар. „синя стая“ (там психолог говори с малолетното дете, докато от другата страна на стъкло наблюдават и слушат съдия и социални работници). Тогава Христо неколкократно заявява, че се страхува от баща си, защото той го бие, заплашва и обижда. Казва също, че не иска да се вижда с него.
Въпреки това съдия Татяна Илиева от Русенския районен съд отменя на 8 февруари тази година режима на срещи между двамата, определен от Районния съд във Фрайбург през 2014 г., добавяйки право на бащата да взима сина си и 20 дни през лятото. Магистратът игнорира разказаното от самото дете, констатациите на съдебния психолог, както и множеството доказателства за системните прояви на насилие от страна на бащата Петър. Който на всичкото отгоре към този момент е разследван от прокуратурата за нарушаване на съдебна заповед за защита.
Вместо да вземе предвид всичко това, съдия Илиева посочва в мотивите си, че „от изключителен интерес за детето е родителите да преодолеят противоречията помежду си относно неговото отглеждане и възпитание“.
Колкото до доказателствата за насилие спрямо малкия Христо от страна на баща му, отбелязва следното: „В създадените от всеки от тях нови семейства съществуват коренно различни порядки и разбирания за родителстване. При нежеланието на майката да разговаря с биологичния баща на Христо, няма как ищецът да знае на какви порядки е свикнало детето в семейството, в което се отглежда, какъв режим на живот му е създаден.“
Първият случай на констатирано насилие е отпреди 8 години
Първата агресивна проява на Петър е констатирана от полицията във Фрайбург на 7 април 2011 г. Тогава срещу него е издадена спешна ограничителна заповед за срок от четири работни дни. На 22 юли 2011 г. местната полиция взима същата мярка срещу мъжа, а четири дни по-късно Службата за обществен ред във Фрайбург ограничава достъпа му до семейството за две седмици и го глобява с 500 евро.
След развода Гергана и малкият Христо се прибират в България, а Петър ги последва. Не закъснява и следващата му проява на агресия срещу майката – на 5 ноември 2014 г. Русенският районен съд издава заповед за защита на Гергана срещу Петър. След като тя се омъжва за настоящия си съпруг – Константин Кузманов, бившият ѝ мъж насочва вниманието си към сина им.
Агресията се насочва срещу детето
На 18 октомври 2016 г. същият съд констатира, че срещу Христо е „осъществен акт на физическо насилие от баща му Петър, който представлява домашно насилие“, но отхвърля молбата на майката за забрана на свиждания. Глобява бащата 200 лева и го предупреждава, че при нарушаване на поредната съдебна заповед за защита, този път на детето, следва арест и сезиране на прокуратурата.
На 5 август 2018 на Христо е издадено съдебномедицинско удостоверение, в което 7-годишното тогава дете съобщава, че било ритнато от баща си два пъти в областта на лявата подбедрица. Съдебният медик констатира „охлузване на дясна слепоочна област и кръвонасядане на лява подбедрица“.
Тази констатация спомага за нова заповед за защита на детето от домашно насилие, постановена от Русенския районен съд на 17 октомври 2018 г. и потвърдена от Русенския окръжен съд на 18 януари тази година. Магистратите обаче не взимат предвид, че срещу бащата вече има издадена такава заповед през 2016 г., което би трябвало да послужи за налагането на по-тежки санкции срещу него. Освен това подобно нарушение представлява и престъпление по Наказателния кодекс.
Междувременно досието на Петър продължава да расте със заповед за защита, издадена и на новата му жена Анелия. Великотърновският районен съд констатира акт на домашно насилие срещу нея на 9 октомври 2018 г., а на 1 ноември същата година срещу мъжа е издадена ограничителна заповед и е глобен с 200 лв. На 25 февруари тази година Великотърновският окръжен съд потвърждава това решение. Петър има две малки деца от този брак.
"Детето не се чувства сигурно и в защитена среда"
Докато се развиват тези събития, големият му син Христо започва да посещава психолог през 2016 г., който нееднократно констатира влошаване на емоционалното му състояние след срещи с бащата.
„Касае се за дете на 6 години. През периода 18.09.2017 г. – 1.11.2017 г. е провел три консултации. Установи се, че детето не се чувства сигурно и в защитена среда по време на режима на лични отношения с бащата, най-вече поради създадената агресивна и враждебна среда. Това създава чувство на безпокойство и тревожност, което е констатирано и е видно както от специализираните методики, така и от неговото поведение по време на консултациите“, констатира съдебният психолог Силвия Крушкова на 16 ноември 2017 г.
На 17 април 2018 г. тя установява у детето „повишени нива на тревожност, безпокойство, страхова зареденост, кумулиране на агресивни тенденции“. „Емоционалното състояние на Христо, както и неговото поведение, е в резултат на серия от преживени стресогенни събития и агресивни модели на партньорско отношение между Петър и неговата съпруга“, отбелязва тогава Крушкова.
На 29 юни 2018 г. тя за пореден път констатира влошеното емоционално състояние на детето заради случай от 24 юни, когато баща му се карал и заплашвал да го бие, защото момчето скъсало батут в детски кът на ресторант. Същия ден детето позвънило на настоящия съпруг на майка му Константин и поискало да го вземат и да извикат полиция.
"Пикльо, дрисльо, тъпанар и малоумник"
На 7 август 2018 г. Крушкова пак констатира „емоционален дисбаланс и дистрес, вследствие на поредица от стъресогенни събития при режима на лични отношения“. „Страховите преживявания при Христо са в риск да „хронифицират“ ако детето бъде постоянно поставяно в агресивна и заплашителна среда, за каквато приема отношението на биологичния си баща Петър и неговото семейство“, отразява съдебният психолог. По време на консултацията детето разказва, че баща му го е ритал и го наричал „пикльо, дрисльо, тъпанар и малоумник“.
„Като ме ритна Петър много ме заболя, уплаших се, но ме беше страх да се обадя на мама, защото много ме е страх от Петър. Аз разказах всичко на мама и на Косьо в неделя като ги видях… Жената на Петър ми каза, че съм гаден и ужасен също…“, разказва Христо пред Крушкова.
На 22 октомври 2018 г. тя констатира, че „страховите преживявания при Христо са в момент на „ремисия“ поради защитената и спокойна среда, в която се намира в момента“. На 8 март тази година обаче отново записва в заключението си от поредната консултация с детето, че забелязва „повишени нива на тревожност, безпокойство и страхова зареденост“.
Състоянието му е провокирано от среща с баща му на 17 февруари 2019 г., за която той разказва на психоложката следното: „Предишната събота и неделя Петър не дойде… Това е супер и сега тази събота и неделя няма да идва да ме взима. Това е много добре… Последният път като бях с него той ми удари шамар по бузата, защото той говорел, а аз не съм го слушал и съм си гледал в телефона. После той ме блъсна и аз паднах и той започна да ми дърпа ръката и да ми дърпа часвника от ръката, за да не се обадя на мама… Викаше ми, че съм дрисльо и пикльо и да не казвам на друг за това… Петър живее в нов апартамент… Страхувам се от Петър, не искам да го виждам…“
Въпреки всички тези недвусмислени доказателства за агресивния нрав на бащата на Христо и постоянно нарушаваните от него заповеди за защита, съдия Татяна Илиева от Русенския районен съд решава на 8 февруари тази година, че ще е добре за детето да се вижда още по-често с него.
„За да се чувства спокойно и щастливо в сложната ситуация, в която е поставено детето на страните, освен подобряване на комуникацията между тях, са необходими и още значителни промени. Бащата от своя страна трябва да е по-търпелив към сина си, да се вслушва повече в неговите чувства и желания и да не допуска лошо отношение към него както от своя страна, така и от страна на другите членове на новото си семейство. Когато момчето изпитва желание да разговаря с майка си по телефона, да не му забранява, да не демонстрира заядливо или обидно поведение спрямо майката нито лично пред нея, нито в новото си семейство“, пише в решението си съдия Илиева.
Майката да създаде "положителна нагласа" у детето към баща му, указва съдът
По отношение на майката Гергана, съдът посочва, че тя трябвало „да преодолее негативното си отношение към ищеца, колкото и трудно да е това, да се опита да създаде у сина си положителна нагласа към бащата“.
„След всяко посещение в гр. Велико Търново тя го води на поредната психологична консултация, образува дела за защита от домашно насилие, опитва се всячески да държи Христо само в своята семейна среда, защитен от срещи с биологичния си баща, стремейки се вторият ѝ съпруг да замести бащата като втория родител, от който детето има нужда“, отбелязва съдия Илиева без въобще да коментира по същество многобройните и еднозначни констатации на съдебния психолог за крайно негативното влияние на бащата върху сина му.
Вместо да направи връзка между случаите на домашно насилие и емоционалното състояние на детето, магистратът подчертава в мотивите си, че „от изключителен интерес за детето е родителите да преодолеят противоречията помежду си относно неговото отглеждане и възпитание, както и съществуващата неприязън в личните си отношения, което неизменно се отразява на психическата и емоционалната стабилност на сина им“.
„Ето защо и най-вече защитавайки интересите на малолетния Христо, съдът намира, че режимът на лични контакти между него и баща му следва постепенно да се разширява“, заключава Русенският районен съд без видима логическа връзка с характеристичните данни и съдебното минало на бащата. В момента предстои по делото да се произнесе и Окръжният съд в града, който вече го разгледа по същество и го обяви за решаване.
"Баща ми всеки път ме бие…"
На 11 октомври 2018 г. съдия Татяна Илиева от Русенския районен съд изслушва малкия Христо в т.нар. „синя стая“. Разказът на детето би трябвало да е сред основните доказателства, на които да се основава решението ѝ по делото. Противно на мотивите ѝ обаче, от думите на момчето всъщност не личи желание да се вижда по-често с баща си.
„Сега живея с мама и Косьо, той е съпруг на мама. Те се разбират. Виждам се с баща ми в Търново, като първо ме вземат в Русе на операта, после отиваме във Велико Търново. Когато се виждахме в Русе с тати, ми беше гадно, защото ме беше бил. Също във Велико Търново с жена си ми викат дрисльо, пикльо, малоумник, обиждат ме.“
„Занапред не знам дали искам да се виждам с баща ми, не искам да се виждаме, той иска да се чуваме. Аз не искам да се виждам с него, защото той всеки път ме бие и ми крещят. Освен този случай е имало и друг, когато ме беше удрял на един басейн и ме беше хвърлил във водата, после ми беше хвърлил часовника. Аз само пръсках с воден пистолет във водата и той ми каза, че съм пръскал към другите деца, но не е вярно. Като ходех в Търново не ми беше много хубаво, нямаше хубави моменти. Той ме обижда и удря. Когато бяхме в Русе ме беше удрял по дупето с ръка. Когато му бях на гости, не ми разрешаваше да се обадя на мама, аз исках да ѝ кажа лека нощ, а той не ми дава.“
„Баща ми всеки път ме бие и ми казва, че ще има шамари, ако нещо не направя и така ме заплашва. Това е всеки път. Страх ме е от него, защото се крия в тоалетната да се обадя на мама, той не ми дава да се обадя. Ако се обадя на мама, ми се кара.“
По темата:
Повече от 120 британски депутати са се обърнали към правителството с искане да се предприеме разследване как семейните съдилища в Англия и Уелс третират жертвите на домашно насилие, съобщава BBC.
Най-малко четири деца са убити от своите родители през последните пет години, след като при или след бракоразводни дела съдът им е разрешил достъп без надзор до децата.
Когато родителите се разделят и не могат да се споразумеят за правата върху своите деца, основна презумпция в правото е, че е в най-добър интерес на детето то да има контакт с двамата родители, коментира BBC.
Десетки родители обаче съобщават, че бившите им партньори са получили разрешение от съда за безнадзорен контакт с децата. Това позволява до тях да имат достъп родители насилници - включително осъдени за изнасилване, нападение и престъпления, свързани с наркотици.
Цитирайки данните за случаите, в които 4 деца са убити по време на контакта си с родител, предоставен му от семейните съдилища, BBC добавя, че във всички случаи социалните служби са били запознати с историите за домашно насилие в семействата.
Прегледите на един от случаите пък установява, че няколко държавни служители, включително социален работник и учител, са били твърде уплашени да останат насаме с баща, борещ се за правото да вижда децата си, заради агресивното му поведение. По-късно той убива двете си деца.
Като причина за друг инцидент е посочен терминът "токсично трио", който се използва за родители, които едновременно имат психично заболяване, зависимост от наркотици и проявяват насилие.
Извън смъртните случаи, броят на децата, пострадали от родител по време на разпореден от съда контакт с него, може да е много по-голям, коментира още BBC и разказва историята на жена, чиито деца са тормозени от бившия ѝ партньор.
"Бях напълно наивна по отношение на семейните съдилища", казва Мери (не е истинското ѝ име), която е похарчила 130 000 британски лири за съдебни такси, за да се опита да защити децата си.
Тя казва, че децата ѝ се прибират от срещите си с бившия й партньор с наранявания.
Мери споделя, че той е упражнявал насилие върху нея още откакто е била бременна. След като се разделят, той подава молба до съда за достъп до децата. "Мислех, че ще му позволят контакт само под надзор на социален работник, имайки предвид присъдите му за престъпления, свързани с насилие и наркотици", споделя Мери. Бившият ѝ партньор обаче получава право на контакт с децата без надзор.
Моят адвокат ми каза: „Ако не те е бил до посиняване, той ще се смята за достатъчно добър баща. Дори не си прави труда да се опитваш да се изправяш срещу това.“
Тя добавя: "Никой не казва, че детето не трябва да има връзка с баща си. Просто трябва да е безопасно за здравето му".
Междувременно 123 депутати от седем различни партии вече са се обединили и са подписали писмо до държавния секретар по правосъдието Дейвид Гоук, в което призовават за независимо разследване на семейните съдилища, за да се установи степента на проблема и при необходимост да бъде предприета по-голяма реформа.
В писмото се казва: "Макар че запазването на личния живот на семействата и децата е от съществено значение, липсата на прозрачност в семейните съдилища не позволява проверка на решения, които са в противоречие с интересите на жертвите на домашно насилие, изнасилване и насилие - или техните деца".
Луиз Хай от Лейбъристката партия казва, че е "ужасяващо" на мъжете се дава достъп до децата, след като са били осъдени за свързано с насилие престъпление. Тя добавя: "Щом е ясно, че те вече представляват риск за майката или детето, тогава трябва да приемем, че контактът с бащата вероятно не е най-подходящ за детето и да го предоставим само при определени обстоятелства."
Ако единият родител не позволява на другия да вижда детето (при условие, че съдът е дал разрешение), първият може да бъде глобен или да отиде в затвора, пише още BBC.
Адвокатът Шарлyт Прудман, специалист в случаи на насилие срещу жени, казва, че в съдилищата опитът на майките да възпрепятстват контакта на бащата с децата се смята за недостатъчно основателен. "Чувала съм съдии да неглижират тормоза, казвайки: О, това е само някакво малко домашно насилие."
Cafcass, неправителствената службата, която оказва подкрепа на деца и семейства с дела в семейния съд, също се включва в дебата: „Една от най-трудните ни професионални задачи е да преценим кое ниво на достъп на родителите е безопасно и в най-добрия интерес на детето, в случаите, когато родителят има история, свързана с домашно насилие. Трябва да продължим да намаляваме риска родителите да нараняват децата си, като вникваме в случаите по-дълбоко и ги разглеждаме по-широко от съдебния процес.", казват от службата в изявление.
По темата:
Районният съд във Варна реши да остави в ареста Христо Христов, който беше задържан на 1 март за побой над непълнолетната си дъщеря, предаде 24 часа.
14-годишно момиче е пребито от собствения си баща, който после го е провесил от терасата. Момичето е било прието в болница с травми в корема, главата и със счупен нос.
Преди три дни майката на детето Ирина Янкова каза пред бТВ, че дъщеря ѝ е удряна със свещник по главата и е имала множество кръвонасядания.
Двамата водят дела за родителските права над децата им. По думите на Янкова по време на развода бащата е поискал трите им деца да бъдат изслушани в съда и под негово влияние и от страх са казали, че искат да останат при него. Родителските права над момичето са присъдени на бащата. През декември Сливенският районен съд решава да ги даде на майката, но решението още не е влязло в сила.
Майката разказа също, че е била заплашвана с убийство. Бившият ѝ съпруг дори е опирал нож в гърлото ѝ.
През февруари момичето изразило желание да отиде при баща си във Варна, защото се затъжило за сестра си, която също е при него. Тийнейджърката казала на майка си, че баща ѝ се е променил. На 1 март обаче, той я пребива.
Според днешната публикацията на 24 часа, в съдебната зала е станало ясно, че през последните шест месеца Христов е бил двукратно осъждан на пробация за идентични престъпления.
Той е поискал по-лека мярка за неотклонение, защото има хотел, който е основен източник на препитание за семейството и децата му. По думите му, 14-годишната му дъщеря Девора, за побоя над която бе задържан, в момента е сама и се страхува.
Адвокатът на Христов Васил Василев обяснява, че клиентът му е бил провокиран да прояви агресия спрямо детето си, заради инсценирана кражба на пари. В учебник на детето са намерени 1200 лева и други пари до 2000 лева. Според адвоката, бащата се е ядосал, защото момичето е откраднала сумата, за да я изпрати на майка си и на свои приятелки в Сливен, където тя живее.
По-рано днес говорителят на Районната прокуратура Вяра Алексиева обясни пред бТВ, че повдигнатите към настоящия момент обвинения са за нарушение на заповед за защита от домашно насилие. "Има издадени две заповеди от август и юни 2018 г. "Другото повдигнато обвинение е свързано със закана за убийство към детето", обясни Алексиева.
Предстои събирането на доказателства, тъй като разследването е в начален етап, каза още тя. При наличието на такива ще бъде повдигнато и обвинение по новия текст от Наказателния кодекс за домашно насилие, по време на което е причинена телесна повреда.
„Това беше едно необходимо изменение във връзка със зачестилите случаи. По този начин работата ни е значително улеснена, защото с всички способи на закона бихме могли да защитим пострадалия и да преследваме извършителите”, коментира Алексиева.
Предвиденото в закона наказание за този вид престъпление е лишаване от свобода от 2 до 10 години.
По темата:
Аз съм Даниела Седмакова, майка на 7-годишната Мария, която е в неизвестност от 24 август. Тя е била изведена от дома ѝ в София, кв. Дианабад, където през последната година живее с баща си Христо.
Бащата я укрива, за да не може да бъде изпълнено съдебно решение на Софийски Градски Съд от май 2018 г., потвърдено от Софийски Апелативен Съд на 21.08.2018 г., с което детето трябва да бъде предадено на майката и върнато в Англия като страна на обичайно местоживеене.
Семейството ми живее в Англия от 2008 г. С течение на времето отношенията ни с Христо се влошиха, аз не работех, грижих се за детето ни и бях финансово зависима от него.
Христо се превърна във вечно недоволен и изключително контролиращ човек. Започна да става агресивен, след като думите му вече нямаха въздействие върху мен.
След една лятна ваканция в България през 2013 г. аз пожелах да остана с детето при родителите ми в България временно, докато преразгледаме отношенията си, исках също да съм близо до майка ми, която точно тогава имаше сериозни здравословни проблеми.
Той реагира яростно, имаше заплахи за живота ми и на следващия ден аз успях да избягам с тогава 2-годишната Мария. Той започна дело по Хагска конвенция за връщане на детето в Англия и въпреки моите показания за влошените ни семейни отношения, съдът взе решение за връщане на детето в страната по обичайно местоживеене Англия. Конвенцията е доста категорична относно местоживеенето и не взима предвид националността или други извинителни причини за действията на родителите.
Христо ме накара да вярвам, че се връщаме всички заедно, но ме остави без билет и отведе Мария обратно без мен.
След многократни разговори в рамките на няколко дни той все пак даде шанс на семейството ни и ние отново заживяхме заедно в Англия. Щастието не продължи дълго и скоро нещата се върнаха към обичайното положение.
Не разрешаваше детето да поддържа връзка с родителите ми, дори по Skype. Изискваше половината от заплатата ми, въпреки че беше поне 6-7 пъти по-малка от неговата. Никога не ми е давал пари за лични разходи, а аз продължавах да плащам за храна или покупки за детето, които покривах с моята част от заплатата.
Когато психологическият и физическият тормоз прекрачиха всички граници, аз потърсих емоционална подкрепа в лицето на организация за защита на жените от домашно насилие. Те ме свързаха с адвокат и задвижихме документите за представяне в съда. Отне доста дълго време и Христо разбра за действията ми, след като провери личния ми имейл и използва компютъра ми без мое разрешение.
Той беше много ядосан и искаше да напусна апартамента моментално без детето. Аз отказах и въпреки че активно търсих жилище, не исках да напусна преди да има някакво писмено съгласие помежду ни - доброволно или съдебно, за отглеждането на детето.
Притеснявах се, че няма да мога да я видя, ако аз напусна сама и седмици спах на неудобния двуместен диван в хола. След направени две срещи с медиатор в опит за уреждане на споделено попечителство, Христо се отказа и не пожела да продължи в тази насока. След като опитите за медиация пропаднаха, аз подадох документи в съда за разрешение да се изнеса заедно с детето и такова ми беше предоставено.
Последва дълъг съдебен процес в Англия, който приключи със споразумение за споделено отглеждане на детето, което Христо не прие. Само месец след решението, през юли 2017 г. дъщеря ми беше незаконно изведена от юрисдикцията на Англия и задържана в България от баща ѝ без моето знание и съгласие.
В становището си пред СГС той потвърждава, че е действал напълно съзнателно и е започнал да организира преместването си в България, още докато е било в ход делото за споделено попечителство в Англия. Неуважението към английския съд и неспазването на постановеното решение показват неговата нестабилност и готовност на всяка цена да се изпълни неговата воля въпреки пълно осъзнаване на нарушаването на закона и последствията от това.
Никой не може да гарантира, че този човек ще спазва което и да е съдебно решение от тук нататък, което го прави неконтролируем и непредвидим. Неговата единствена цел е да отстрани мен, майката на дъщеря му, от живота ѝ без каквито и да било основателни причини. В момента този сценарий се повтаря отново след решението на САС.
От отвличането на дъщеря ми през юли 2017 г. всякакъв контакт с нея ми беше отказван, в продължение на 7 месеца не я бях виждала или чувала и не знаех къде се намира. След започване на съдебното производство през февруари 2018 г. съдията постанови привременни мерки и можех да виждам Мария всеки втори и четвърти петък от месеца за час и половина в офиса на ДСП-Слатина поради опасенията на бащата, че искам да отвлека Мария. Всички знаем израза за крадеца, който вика “дръжте крадеца”.
Христо беше подал декларация с невярно съдържание в частното училище, което Мария посещаваше - Британско училище в София, с която ми забраняваха да получа какъвто и да било достъп или информация за детето и развитието му.
Училището иззе функциите на съда и ме лиши от родителски права без да е в компетенцията им. Въпреки показаните документи и съдебното решение от Англия. Подадох сигнал в Прокуратурата и не последва нищо.
Преди постановяването на привременните мерки, през януари 2017 г. при опит да се видя с Мария пред апартамента, в който живеят в кв. Дианабад, бл. 56 ет. 11 ап. 69, Христо действаше агресивно и нападна мен и баща ми, държейки детето в ръце. Не ми даде никакъв контакт. Постави я в опасност, тъй като докато риташе и блъскаше нас, се подхлъзна в снега, падна на земята и легна с цялата си тежест върху нея и продължи да лежи така с минути.
Случайни минувачи го молеха да стане, защото на детето не му е комфортно, но той не искаше. Този човек е опасен за себе си, детето си и всички около него, когато изпадне в пристъп на ярост.
Въпреки постановените привременни мерки Христо нееднократно не водеше детето на срещите ни, говореше ѝ срещу мен и я поставяше в ситуация да избира.
За пропуснатите срещи има преписки в Софийска Районна Прокуратура, по които се работи. Под претекст, че детето е на училищна екскурзия той не я доведе два пъти, но от училището не потвърдиха тя да е посещавала такива мероприятия. Друг път, когато съдебното заседание съвпадаше със срещата ни, Христо отказа да доведе детето след това.
Не съм виждала дъщеря си от 27 юли 2018 г.
След влизането на съдебното решение на СГС в действие без право на обжалване на 21.08.2018 г. Мария отново е отвлечена от баща си, никой не ги е чувал и виждал от тогава. Наетият от мен частен съдебен изпълнител не успя да го намери в рамките на две седмици и когато разбрах, че е напуснал работа, това беше алармиращ сигнал, че той отново е избягал с нея. Сигнализирах в полицията веднага.
Обявяването им за общодържавно издирване обаче беше забавено поради многото процедури, които всички институции трябва да спазват. Търпението ми се беше изчерпало и в средата на септември направих публичен призив във Facebook с надеждата, че ще бъдат забелязани някъде.
След 2-3 седмици на напразни надежди и липса на следи, полицията реши да се обърне към медиите. Краткото им съобщение за издирване на баща и дъщеря обаче не представя пълната история и това стана повод за много спекулации и грозни коментари. Затова исках да внеса повече яснота и да разкажа моята история и битките си с един егоистичен баща и с институциите.
Като цяло Хагската конвенция е доста категорична за условията, при които детето трябва да бъде върнато в държавата, където е пребивавало преди това. Процедурата е опростена и предвидените срокове са кратки. Например в Германия и Полша целият процес може да приключи за седмици.
В България обаче процедурата е тромава, институциите си прехвърлят отговорност постоянно. Вместо предвидените 6 седмици за обработка на документите от отдел “Международна защита на детето” към Министерство на правосъдието, процесът отне месеци. Документите бяха внесени в съда 4 месеца по-късно.
Със сигурност можеше да се вземат и превантивни мерки след обявяване на окончателното решение, за да не се повтаря сценария с изчезването на детето отново. Многократно молих паспортите им да бъдат задържани, докато приключи делото и има решение и изпълнение. Не беше в компетенцията на никой да го направи.
Също така, след обявяване на решението не последва никаква реакция от “Международна закрила на детето” с цел подпомагане на изпълнението. Трябваше аз чрез адвоката ми да се свържа с частен съдебен изпълнител, който да се заеме с изпълнителното дело. През това време бащата вече е бил изчезнал с детето.
Мария отново е поставена в неблагоприятна ситуация, далече от майка си, от роднини и приятели, които е имала около себе си до този момент, далеч от дома ѝ в последната една година, непосещаваща училището, в което е била ученичка предходната година. Тя е под физическия и емоционален контрол на баща си и третирана като куфар, който може да бъде местен по негово желание.
Христо е нестабилен и непредвидим. Неговите действия са срещу интересите на детето и осигуряването на сигурна среда за отглеждане. Той се води единствено от неговите интереси и желанието му да нарани мен, майката.
Надявам се институциите да започнат да комуникират помежду си и да намалят сроковете за елементарни запитвания, за да не бавят работата на полицията, която се опитва да ги открие вече месец!
Надявам се скоро да мога да прегърна отново дъщеря си и да можем да наваксаме пропуснатите моменти, да ѝ предоставя спокойна и любяща обстановка, в която да расте щастлива и уверена в себе си!
Разтърсваща история на The Guardian за една жена, която убива мъжа си с чук и е осъдена на доживотен затвор. Осем години след убийството безпрецедентно обжалване може да разкрие истината за брак, пълен с емоционално насилие.
Една дъждовна съботна сутрин през август 2010 г. Сали Чалън напуска дома си в Клейгейт, Съри. Тя е купила имота година по-рано – като първа стъпка след края на 31-годишния си брак. В онова утро тя се връща в дома, който е делила със съпруга си Ричард.
Малцина знаят, че 56-годишната Сали и 61-годишният Ричард са имали намерение да се съберат. Щели да разчистят семейната къща и да я обявят за продан. Домът на Чалън е оценен на 1 милион британски лири, с които двамата планирали да отидат на дълга почивка в Австралия, едно приключение в късен етап от живота им, преди да решат къде да заживеят след това.
Но първо, Ричард иска бекон и яйца за закуска, затова Сали отива до магазина.
Когато се връща, тя е обзета от съмнение, като че ли Ричард е гледал да се отърве от присъствието ѝ. Бърза проверка на телефона му потвърждава, че той е звънял на номер, за който Сали знае, че принадлежи на Сюзън Уилс – жена, с която Ричард се запознава в сайта Dinner Dates. Предишната нощ Сали проверила сайта в Google. Сега тя иска от Ричард обяснение за обаждането. Той отвръща: „Не ме разпитвай.“
Сали поднася закуската на Ричард и, докато той се храни, взема чук и го удря по главата над 20 пъти. В случай че все още диша, натъпква в устата му кухненска кърпа, преди да го увие в някакви стари завеси. Написва „Обичам те, Сали“ на малко листче, което поставя върху тялото на Ричард. След това измива съдовете и се връща в дома, който дели със сина им Дейвид.
На следващата сутрин Сали закарва 23-годишния Дейвид на работа и отива в „Бийчи Хед“. Паркира колата, обажда се на братовчедка си, за да признае за убийството, и се запътва към ръба на скалата. На екипа за предотвратяване на самоубийства отнема часове да я върнат оттам.
Десет месеца по-късно Сали стои на подсъдимата скамейка в съда в Гилфърд и по нищо не прилича на някогашната добре поддържана жена. Косата ѝ е разчорлена. Загубила е преден зъб. Пръстите ѝ са никотиново жълти. Почти не говори.
Докато предявява обвинението в убийство, прокуратурата обрисува една обсебваща – или обсебена – съпруга.
В показанията си Сюзън Уилс обяснява обаждането, което е накарало Сали да загуби самоконтрол:
Уилс и Ричард имали уговорка да се видят на нейната лодка в деня след убийството, но Ричард се обадил, за да отмени срещата заради лошото време; след малко тя също го потърсила с предложение да се видят на обяд в неделя. Според Уилс, връзката ѝ с Ричард била „платонична“, а той самият – „чудесен мъж“ с „приятно чувство за хумор“.
Съдът чува, че Сали е обсебваща. Тя проверява електронната поща на Ричард, хаква съобщенията му, брои Виаграта.
Попитана защо го е убила, тя обяснява: „Не знам. Просто не смятах, че той иска да бъде с мен.“
В края на 7-дневния процес Сали е призната за виновна. Докато произнася присъдата – доживотен затвор, – съдия Кристофър Кричлоу казва на Сали, че тя е била „проядена от ревност“ заради „приятелствата“ на Ричард с други жени. „Ти си жена, убила мъжа, когото обича“, казва той. „И ще трябва да живееш, знаейки какво си извършила.“
Сали и Ричард в сватбения си ден през 1979 г. Снимката е предоставена от Дейвид Чалън на The Guardian
Днес случаят на Сали отново е на първите страници, но събитията са описани в друга светлина. През март тази година тя печели молба за обжалване на присъдата на основание, че е била жертва на „принудително и контролиращо поведение“ от страна на съпруга си – деяние, криминализирано през 2015 г. – 4 години след делото за убийство. Очаква се датата за обжалването да бъде насрочена по-късно тази есен.
Адвокат на Сали е Хариет Уистрич, съосновател на организацията „Справедливост за жените“, която спечели свободата на няколко жени, убили своите съпрузи-насилници.
Но случаят на Сали Чалън е ново предизвикателство, първото по рода си. Тя не е жертва на непрекъснато и задълбочаващо се физическо насилие. Няма счупени кости или престои в болница, на които Уистрич да се опре.
Вместо това има множество свидетелски показания от 2010 г., които не са били използвани в съда; имейли от Ричард до жена му; месеци на свиждания в затвора и видео разговори със самата Сали. Така адвокатът се надява да докаже, че в продължение на 30 години поведението на Ричард е тласкало съпругата му към пропастта.
„Тази жена е обожавала своя съпруг – тя е много старомодна домакиня, която никога не е извършвала посегателство или криминално престъпление“, казва Уистрич.
„Погледнато отстрани, случилото се е изключително странно. Едва когато човек се разрови в целия им брак и разбере насилническия контрол, картинката започва да добива смисъл.“
Но достатъчно ли е това, за да обясни смъртоносно нападение с чук?
Двамата синове на семейство Чалън, Дейвид – вече на 30 – и 34-годишният Джеймс, смятат, че е достатъчно.
Съседи, приятели, роднини – включително близките на Ричард и неговият най-стар приятел – подкрепят обжалването. „Това е прецедент“, казва адвокат Уистрич. „Обикновено в такива случаи – а аз съм имала доста – семейството на убития иска най-суровото наказание. ‚Тя го уби, заслужава да гние в пандиза‘, казват. Този път обаче, никой не излезе в защита на Ричард.“
Няколко фрази изскачат отново и отново по адрес на Сали. „Тя не би наранила и муха.“ „Тя е много грижовна.“ „Ако ме питате кой – от всички хора, които познавам – би могъл да извърши убийство, Сали ще е в дъното на списъка.“
Тогава защо го е направила?
Сали се запознава с Ричард, когато е едва на 15. Той е на 22. „Това е важна подробност, за да разберем какво се е случило по-нататък“, казва синът им Дейвид, който живее в Лондон, работи в компания за разпространение на филми и води кампания в защита на майка си.
“Докато растях, наистина имах чувството, че татко е детската любов на майка ми", азва Дейвид. „Този романс продължи през целия ѝ живот и изглеждаше много чист и неопетнен. Но вече мога да видя последиците от възрастовата им разлика. Мама никога не е имала възможност да преживее други интимни връзки или да си изгради собствена идентичност като зрял човек. Баща ми и начинът, по който се държеше, бяха единственото, което тя познаваше.“
Сали произхожда от спокойно, старомодно семейство. Баща ѝ, Реджиналд Чарлз Нейпиър Джени, е бригадир в Royal Engineers, който прекарва по-голяма част от живота си в Индия. Сали е „изненада“ – четиримата ѝ братя са тийнейджъри в училищен пансион, когато тя се появява на бял свят. Баща ѝ умира, която тя е на 6 години. Отглежда я майка ѝ, в Съри, където завършва основното си образование. Според самата Сали, майка ѝ смятала, че „не приляга“ на момиче да преследва бакалавърска степен. Братята ѝ обаче имат изключително успешни кариери, но от Сали обаче се очаква да върши секретарска работа, да има съпруг и деца.
Приживе Ричард е забавен, харизматичен и изкарва добри пари от продажба на автомобили. Баща му пише за коли за News of the World и Ричард е маниак на тема „Формула 1“. Най-старият му приятел от училище, Делън Блекмор, го запознава със Сали, когато тя е тийнейджърка. „Тя беше много красива, мила и сърдечна – би направила всичко за всекиго. Ричард се възползва от това.“, разказва Блекмор.
В онези години Сали е силно отдадена на Ричард и всеки ден след училище ходи у тях, за да чисти и готви, но Ричард се държи ту топло, ту студено с нея.
Той винаги има други жени.
Две случки се открояват в този ранен период.
Първо, Сали забременява на 17-годишна възраст и братята ѝ я отвеждат да направи аборт във вече напреднала бременност. След това отиват да потърсят сметка на Ричард, който им казва: „Детето може да е от всекиго.“
Втората случка е първият акт на насилие от страна на Ричард. Сали разказва на Уистрич, че го конфронтирала за това, че се среща с други жени, заради което той я завлякъл надолу по стълбите и я изхвърлил през входната врата (от страх това да не се случи отново, Сали избягва конфликтите с него до края на съвместния им живот).
И все пак тя се омъжва за Ричард. Блекмор е кум на сватбата – спомня си я като „не много празнична“. „Не мисля, че семейството на Сали беше особено щастливо, а и в големия ден тя ми сподели, че Ричард я е накарал да подпише предбрачен договор, за да предпази парите си. Всички се шегувахме с него, че винаги е бил много стиснат. Но Сали го обичаше. Беше дълбоко привързана към него.“
Сали и Ричард в двора на къщата си. Снимката е предоставена от Дейвид Чалън на The Guardian
Отстрани бракът им изглежда успешен.
Ричард работи 6 дни в седмицата и отваря собствена автокъща в Ричмънд, Съри. Раждат им се двама синове и семейството се мести на „Ръксли Ридж“ № 1. Сали е покорна, сляпо предана майка и съпруга. За Дейвид и Джеймс Ричард изглежда като „нормален баща“. „Често се сгушвах на дивана до него, за да гледаме телевизия“, разказва Дейвид. „Водеше брат ми на картинг, а аз имах едно малко моторче. Празниците бяха хубави – „Дисниленд“, Марбела. През първите 10 години приличахме на нормално семейство.“
За другите обаче нещата изглеждат различно. Джак Коуди е местен жител, чиято дъщеря е връстничка на Джеймс. През годините той опознава семейство Чалън доста добре. „Ричард имаше коли, дизайнерски дрехи и беше мачо", казва Коуди.
„Често критикуваше Сали пред чужди хора – ‚Боже мой, задникът ти е огромен!‘ – и искаше да ги спечели на своя страна.“
Освен общоприетите норми, Ричард погазва и законите.
През 1991 г. полицейски хеликоптери преследват мотоциклета му за превишена скорост, но в съда органите на реда не успяват да докажат, че той е карал. През 2006 г. Ричард отново се връща в съдебната зала, след като разбива „Ферари“-то си на състезателна писта в Белгия, а после го изпраща обратно във Великобритания и иска застрахователят да покрие щетите, твърдейки, че е бил ударен от камион. Съдът го признава за виновен в измама и той получава 51 седмици условна присъда.
„Странните инциденти бяха твърде много“, казва Коуди. Две години поред Ричард разпраща коледни картички, на които е облегнат върху скъпа кола и заобиколен от голи или полуоблечени жени.
„Хората не го харесваха – жена ми казваше, че е развратник“, допълва Коуди. „Много хора отказваха да идват на приеми, на които се знаеше, че ще присъстват Ричард и Сали.“
Думите на синовете
С възрастта, момчетата също започват да си дават сметка за проблемите у дома. „Майка ми беше стожерът, движещата сила в семейството. Грижеше се за цялото домакинство и вършеше всичката административна работа в бизнеса на татко“, казва Дейвид.
„Когато бях на 13, тя получи работа в Полицейската федерация и започна да поема всички разходи за дома. Татко си купи „Ферари“, часовник „Картие“, ходеше на автомобилни състезания. Сякаш беше скъсал със семейството си и гледаше само своя живот. Един ден ме попита защо не съм на училище – по време на лятната ваканция.“
„Мама беше любяща, грижовна, спокойна и толерантна – всичко, което човек може да поиска от една майка. Винаги слушаше. Когато разбрах, че съм хомосексуален, тя първа поговори с мен. Имахме негласно споразумение да не казваме на татко.“
И двамата синове на Чалън си спомнят непрекъснатите му обиди и дребнави правила.
„Тлъсти бедра“ бе една от фразите, които често чувахме по адрес на мама“, казва Дейвид.
„А ако някой ѝ направеше комплимент, татко отвръщаше: ‚Не сте я виждали без дрехи.‘“
„Атмосферата се променяше, когато татко се прибереше от работа“, спомня си Джеймс.
„Всички бяхме на нокти, заради вечните спорове дали майка ми е сготвила според неговите изисквания. Ако говорехме, докато той гледа телевизия, усилваше звука – и нямахме право да пипаме телевизора в негово присъствие, защото това щяло да скъси техническия му живот‘.“ (Приятелка на Сали споделя, че понякога Ричард заключвал телефоните, преди да излезе, тъй като той плащал сметката.)
По думите на Сали, сексуалният ѝ живот с Ричард включвал само ласки, които той харесвал, когато ги поискал. Изпращал Сали на горния етаж, за да се приготви, тъй като му било неприятно да я гледа гола – първо трябвало да си вземе душ, защото, според него, миришела (това толкова разтревожило Сали, че тя се обърнала към лекар, който я уверил, че в твърденията на Ричард няма нищо вярно).
Ричард открито преследвал други жени. Имал няколко мобилни телефона – след смъртта му още тайни устройства са открити в резервната гума на колата му.
Веднъж Сали го проследява до някакво „масажно студио“, на метри от работното ѝ място. Скоро след това полицейска акция разкрива, че персоналът се състои от жени, жертви на трафик.
Но Ричард не се разкайва. Това, казва Дейвид, е най-трудната част.
„Татко лъжеше и отричаше, и обвиняваше мама, че е луда или алкохоличка. Когато пораснахме, с Джеймс също започнахме да му търсим сметка – особено за бордея. Но той беше като тефлон. Не изпитваше нужда да отговаря на въпросите ни.“
Къде е Сали в цялата тази каша?
Документи сочат, че тя често посещавала личния си лекар заради безсъние, липса на апетит и „домашен стрес“. На социални събирания Сали се прочува с прекомерната употреба на алкохол и цигари и непрестанното си говорене.
„И единственото нещо, за което говореше, беше Ричард“, казва една от приятелките на Сали, Сара Гудуин. „Нямаше край. Откакто я познавам, е обсебена от него - абсолютно, отчайващо влюбена. Не искаше да го ядосва или разстройва; просто искаше той да я обича. А всеки страничен наблюдател знаеше, че това няма как да се случи.“
Сали е и силно изолирана. Някои хора избягват двойката, а Ричард не одобрява жена му да се вижда сама с приятели (Гудуин е изключение само защото Ричард пръв се сприятелява със съпруга ѝ на автомобилен фестивал, а и тя живее в Шотландия).
Когато насилническият контрол влиза в Наказателния кодекс, законът приема нещо, което жертвите на домашно насилие обясняват от десетилетия: че физическите посегателства „не са най-лошото“.
Най-лоша е комбинацията от изолация, унижение и доминиране, която ги пречупва и лишава от собствения им живот.
Това е трънлива област за полицията и съда, защото процесът протича бавно, неусетно и обхваща редица възможни поведения. Той е дълбоко личен, обяснява Давина Джеймс Ханмън, независим консултант към Violence Against Women. „Извършителят интимно познава жертвата и може да приспособява тактиката си на насилие и контрол“, казва тя.
Ханмън пише доклада, който Уистрич подава в защита на обжалването. В него тя посочва някои от методите за контрол, които Ричард често използвал:
От една страна, той кара Сали да се съмнява в психическата си стабилност, а от друга - налага дребнави правила, за да я унижава. Изолация. Постоянни критики. Емоционално насилие.
Ричард поставя Сали в капан от чувства на абсолютна безполезност и, същевременно, на все по-силно привличане към него.
За това свидетелстват и близки на самия Ричард. Единственият му брат емигрира в Австралия преди години и вече не е сред живите, но съпругата му Триш си спомня едно посещение на Сали и Ричард. Двамата са поканени на семейна сватба, на която той унижава съпругата си, опитвайки се да танцува само с по-младите дами.
„Стана ми ясно, че бракът им е в беда и че Сали страда“, споделя Триш. „Тогава за първи път Сали говори с мен за връзката им. ‚Ако някога го напусна, той ще ми стъжни живота‘, каза ми. Като погледна назад, съжалявам, че не бяхме по-голяма опора за семейството си във Великобритания.“
Най-накрая, през ноември 2009 г., Сали успява да се отърси. Споделя на Гудуин, че телевизионният репортаж за полицейската акция в бордея я накарал да си тръгне. С наследени пари Сали купува малка къща и взема Дейвид (тогава на 22) със себе си. Джеймс, който по това време е на 25, вече се е изнесъл и живее с приятелката си.
Сали не може да се справи без Ричард. „Непрекъснато беше на телефона“, казва Гудуин, „и ми обясняваше колко нещастна се чувства. Не знаеше какво да прави с живота си, защото Ричард не беше там да ѝ нарежда. Повтарях ѝ, че постъпва правилно, че трябва да си даде време.“
Вместо това Сали моли Ричард да я приеме обратно. Той отговаря с имейл, който Уистрич е виждала.
Този мейл гласи:
„Ще обмисля връщането ти само при следните условия. Ще се разведем, като ти ще приемеш обезщетение в размер на 200 000 лири.“ Тази сума е значително по-малка, полагащата ѝ се след 31-годишен брак. „Когато излизаме заедно, излизаме заедно. Непрекъснатото ти общуване с непознати е грубо и нетактично. Ще откажеш цигарите. Ще спреш да ме прекъсваш, докато говоря.“
Сали отчаяно иска да се помирят и когато това става, Ричард предлага двамата да започнат начисто в Австралия. Но тя се страхува, че това е някакъв номер, че той продължава да се вижда с други жени и ѝ предлага тези „условия“, за да се измъкне с по-голямата част от парите им.
Бракоразводният ѝ адвокат потвърждава, че тя подава и оттегля молбата си за развод цели 13 пъти, докато двамата са „разделени“. Сали се връща в „детективски режим“, преглежда телефона му и чете съобщенията.
„В двете седмици преди убийството мама се държеше странно“, спомня си Дейвид. Той не знае, че двамата са се сдобрили, но подозира, че отново поддържат връзка. „Беше разсеяна, разконцентрирана, не слушаше. Години наред е била тормозена и разигравана, и сякаш чашата преля.
Когато разбрах какво е сторила, дори не ми мина през ума да я попитам защо.“
Делото от 2011 г. е катастрофално за Сали Чалън. Адвокатите ѝ се отказват от аргумента, че клиентката им е била провокирана – ход, който можеше да спечели обвинение в непредумишлено убийство (вместо предумишлено).
В свидетелските показания на Коуди, Гудуин, Джеймс Чалън и други, думата „контрол“ присъства нееднократно, но през 2011 тя не задейства червената лампичка. „За всички освен специалистите в сферата, домашното насилие имаше само физическо измерение – насинени очи и счупени кости“, казва Уистрич.
Вместо това, защитата залага на „ограничена отговорност“ и използва медицинската анамнеза на Сали и доклад от психиатър, който я е диагностицирал с депресия. „От една страна, има логика, защото Сали очевидно не е била на себе си,“ казва Уистрич. „Но психиатърът на обвинението оспорва тази диагноза.“
Поведението на Ричард остава на заден план. Коуди присъства на делото и пита кралския адвокат защо не се обръща повече внимание на брака им. Отговорът му бил: "Нека не отиваме там".
„Защитата сякаш смяташе, че нападките срещу жертвата на убийството ще се отразят неблагоприятно на Сали. Но не мисля, че съдебните заседатели имаха представа докъде се простираше отношението на Ричард.“
Днес Сали е на 64, а от началото на 18-годишната ѝ присъда са минали 7 години. Ако обжалването ѝ се провали, на 75 ще получи право на условно освобождаване. „Майка ми няма да посегне на друг човек“, казва Дейвид. „Ако спечели, ще има време да живее живота си. Ще може да вижда момчетата, на които е помогнала да станат мъже, и, да се надяваме, внуците си. Хората като че ли не могат да повярват на това.“
В това число и адвокатът ѝ. „В общуването си със Сали ми е трудно да проумея нещо, което тя непрекъснато повтаря: Все още го обичам и ужасно ми липсва“.
Може би това, повече от всичко, доказва колко силна е била хватката на Ричард Чалън. Нито един от съседите, приятелите и роднините му няма добро мнение за него.
Изглежда единственият човек, който скърби за него, е преданата му съпруга, излежаваща присъда за убийството му.
За много от нас Фейсбук е място, където неограничено споделяме снимки на своите деца. Колкото и невинно да изглежда това, зад всеки потребител, който се наслаждава да разглежда този постоянен поток, седи и един злонамерен такъв, който би се възползвал от така лесно подадената му лична информация.
Точно по тази причина италиански съд забрани публикациите на детски снимки във Facebook, ако единият от родителите не е съгласен. От социалната мрежа трябва да бъдат изтрити и стари снимки в случай, че някой от родителите забрани публикуването им.
Решението на съда беше взето, след като разведен баща спечели дело срещу майката заради споделянето на снимки на детето им. Подобно решение бе взето неотдавна и от австрийски съд, който задължи родител да махне всички информации и фотографии, свързани с дете.
Показването на детски снимки крие доста неподозирани рискове. Изображенията с деца могат да бъдат използвани от педофилски сайтове, а личната информация, която неусетно се споделя заедно с тях - да помогне на недоброжелатели лесно да установят къде се намира детето ви, къде учи и тренира, например.
Създаване на профил на деца във Facebook се позволява само на лица над 13-годишна възраст. За да е в рамките на закона, децата лично трябва да публикуват свои снимки на стената.
Във Франция например, родителите могат да бъдат осъдени от собствените си деца за споделянето на информация от личния живот без изричното им съгласие.
Италианските власти предупреждават да не се публикуват снимки на деца по бански и да не се дават данни за местата, които детето посещава. Забранено и да се публикуват общи снимки с други деца без разрешението на техните родители. В противен случай се налага парично обезщетение.
От Фейсбук също обмислят възможността да въведат автоматични аларми, които предупреждават преди споделянето на детска снимка пред широката общественост.
За това следващия път, когато решите да пуснете поредната снимка на детето си, се замислете какво и колко споделяте – вълнуващо е да покажеш детето на приятелите си, но истината е, че потенциалните неприятели са много повече.
