Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Колко е важно времето и защо все си мислим, че имаме толкова много от него? Това ни кара да се замислим с историята си Ирина Живкова.
За целите на историята нека започнем с кога разбрах, че съм бременна.
Фатална дата.
И сега някой може да си помисли, че това е от онези истории, в които бременността е непланирана, родителите са неподготвени и в шок, и чак когато бебето се роди и погледнат в мъничките му очички, разбират що е то любов и осъзнават, че за това малко същество биха скочили пред влак, биха се хвърлили в пропаст и биха надвили Хълк.
Е, последната част е вярна – не мисля, че има нещо, което не бих направила за детето си. Но останалото... ами останалото не беше точно така.
когато през лятото на същата година ми се случва най-лошото за една очакваща дете жена: спонтанен аборт в ранна бременност. С мъжа ми се съвземаме, минавам лечение и скоро опитите ни за бебе са подновени, а успехът идва съвсем бързо.
В началото на ноември усещам, че нещо в мен се е променило, но от страх и премисляне, от желанието да не се самонавивам и да не бързам, чакам ли чакам и не правя тест. И така до петък 13-ти, когато вече любопитството ми надделява и започвам да дебатирам (със себе си) няма ли да донеса лош късмет на предполагаемото ми бебе, ако разбера за съществуването му на тази фатална дата. Толкова ли не мога да изчакам до утре например, за да му спестя каквито неприятности дяволът и лошата съдба биха му подготвили.
Залъгвам се за час-два, че съм голям човек и мога да проявя търпение, после излизам, купувам си тест и за втори път тази година с мъжа ми виждаме двете чертички.
А и едно решение – моето решение – че отсега нататък петък 13-ти няма да ми носи лош късмет, а точно напротив, ще бъде моята късметлийска дата, моят малък личен празник.
С първата ми бременност исках едва ли не целият свят да узнае за радостта ми. Представях си как споделям с всички близки, как сме радостни и празнуваме. Но след загубата новината за втората ми бременност ми донесе тиха радост и премисляне на всеки един детайл около малката точица, растяща в мен.
Последваха месеци на притеснения преди прегледите, ежедневни страхове дали всичко е наред и мисли от сорта:
и още с появата си доказва, че е малък ангел, пратен при нас, за да ни покаже, че въпреки всичко животът е прекрасен и доброто винаги побеждава.
Първите месеци са мъгла. Не знам кога намирам сили и време да ям, да се изкъпя, да подредя и разчистя и въобще да правя нещо различно от това да се грижа за бебето. Мисля си, че времето е спряло и че ще мине цяла вечност, преди да се почувствам отново себе си.
Знаете ли онова чувство, когато отидете на почивка или на екскурзия, и първите дни си мислите как имате много време, как ще можете да посетите всичко набелязано, ще успеете да направите мечтаните снимки, да се докоснете до всички онези мънички магазинчета или пък до бляскавите бутици, ще си откраднете време за опознаване и релакс, а само след няколко мигвания е време да си тръгвате? Не сте успели да направите и половината от нещата, които сте искали, защото сте си повтаряли „Има време, има време“. Ами напоследък си мисля, че и с майчинството е същото.
Миниатюрните бодита вече са заменени от рокли на Елза и Ана, бебешките чорапчета – от „елегантни обувки като на мама“, а дрънкалките и залъгалките – от смело размахвани вълшебни пръчици, с които дъщеря ми създава вълшебства. Прави светът ни по-пъстър, по-весел и по-смислен.
Аз я уча на всичко, а тя ми връща жеста. И в някои дни съм убедена, че ме учи на много повече. Опитвам се да хвана всеки един миг, но често ми се изплъзват, а аз продължавам да се самозалъгвам, че има време.
Това е и всичко, което искам – време. Време с нея. Време за нас като семейство. Време за обич, за прегръдки и за много, много игри. И още много споделени „фатални“ петъци, 13-ти.
