Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Колко е важно времето и защо все си мислим, че имаме толкова много от него? Това ни кара да се замислим с историята си Ирина Живкова.
За целите на историята нека започнем с кога разбрах, че съм бременна.
Фатална дата.
И сега някой може да си помисли, че това е от онези истории, в които бременността е непланирана, родителите са неподготвени и в шок, и чак когато бебето се роди и погледнат в мъничките му очички, разбират що е то любов и осъзнават, че за това малко същество биха скочили пред влак, биха се хвърлили в пропаст и биха надвили Хълк.
Е, последната част е вярна – не мисля, че има нещо, което не бих направила за детето си. Но останалото... ами останалото не беше точно така.
когато през лятото на същата година ми се случва най-лошото за една очакваща дете жена: спонтанен аборт в ранна бременност. С мъжа ми се съвземаме, минавам лечение и скоро опитите ни за бебе са подновени, а успехът идва съвсем бързо.
В началото на ноември усещам, че нещо в мен се е променило, но от страх и премисляне, от желанието да не се самонавивам и да не бързам, чакам ли чакам и не правя тест. И така до петък 13-ти, когато вече любопитството ми надделява и започвам да дебатирам (със себе си) няма ли да донеса лош късмет на предполагаемото ми бебе, ако разбера за съществуването му на тази фатална дата. Толкова ли не мога да изчакам до утре например, за да му спестя каквито неприятности дяволът и лошата съдба биха му подготвили.
Залъгвам се за час-два, че съм голям човек и мога да проявя търпение, после излизам, купувам си тест и за втори път тази година с мъжа ми виждаме двете чертички.
А и едно решение – моето решение – че отсега нататък петък 13-ти няма да ми носи лош късмет, а точно напротив, ще бъде моята късметлийска дата, моят малък личен празник.
С първата ми бременност исках едва ли не целият свят да узнае за радостта ми. Представях си как споделям с всички близки, как сме радостни и празнуваме. Но след загубата новината за втората ми бременност ми донесе тиха радост и премисляне на всеки един детайл около малката точица, растяща в мен.
Последваха месеци на притеснения преди прегледите, ежедневни страхове дали всичко е наред и мисли от сорта:
и още с появата си доказва, че е малък ангел, пратен при нас, за да ни покаже, че въпреки всичко животът е прекрасен и доброто винаги побеждава.
Първите месеци са мъгла. Не знам кога намирам сили и време да ям, да се изкъпя, да подредя и разчистя и въобще да правя нещо различно от това да се грижа за бебето. Мисля си, че времето е спряло и че ще мине цяла вечност, преди да се почувствам отново себе си.
Знаете ли онова чувство, когато отидете на почивка или на екскурзия, и първите дни си мислите как имате много време, как ще можете да посетите всичко набелязано, ще успеете да направите мечтаните снимки, да се докоснете до всички онези мънички магазинчета или пък до бляскавите бутици, ще си откраднете време за опознаване и релакс, а само след няколко мигвания е време да си тръгвате? Не сте успели да направите и половината от нещата, които сте искали, защото сте си повтаряли „Има време, има време“. Ами напоследък си мисля, че и с майчинството е същото.
Миниатюрните бодита вече са заменени от рокли на Елза и Ана, бебешките чорапчета – от „елегантни обувки като на мама“, а дрънкалките и залъгалките – от смело размахвани вълшебни пръчици, с които дъщеря ми създава вълшебства. Прави светът ни по-пъстър, по-весел и по-смислен.
Аз я уча на всичко, а тя ми връща жеста. И в някои дни съм убедена, че ме учи на много повече. Опитвам се да хвана всеки един миг, но често ми се изплъзват, а аз продължавам да се самозалъгвам, че има време.
Това е и всичко, което искам – време. Време с нея. Време за нас като семейство. Време за обич, за прегръдки и за много, много игри. И още много споделени „фатални“ петъци, 13-ти.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Това е историята на Елица Атанасова, в която най-много се набляга на „... и какво стана след това“. А то в нейния случай е като мистерия, достойна за разгадаване само от Еркюл Поаро: НА КОГО ПРИЛИЧА ТОВА ДЕТЕ??!?!
Първото дете беше изненада тип „Честито, имаш награда, без да си участвал в томбола“. Закъсня ми пет дни и – хоп – две чертички. Без планове, без умишлени опити, без интуиции и прочие.
С второто вече беше професионална работа: опити, графици, направо ексел таблица на овулацията. И точно в разгара на лятото, когато най-накрая щях да изляза без мъжа, детето и колата, след няколко неуспешни опита и решение за кратка пауза, една бледа втора черта реши да ми размаха среден пръст от теста.
Така не само че не можах да се насладя на спокойствие и малко вино, не само че трябваше да измисля достоверна лъжа и да я кажа убедително, ами си направих и абонамент за „За мен една минерална вода, моля“ на всяко парти, който ползвам вече 13-ти месец. (Да, да, знам. Телето ще порасне и аз от дойна крава отново ще се превърна в нормална жена. Ще си пия вино колкото ми душа пожелае, а сега трябва да се наслаждавам на този съкровен момент.)
Проблемна бременност, преждевременно раждане в пика на COVID пандемията, рехабилитации, консултации с различни специалисти. С две думи: сериал в три сезона, ама от онези, на които повече плачеш, отколкото се смееш.
С второто – всичко перфектно, чак скучно… докато не се роди. И тогава се появи загадката на десетилетието:
Родата (да се чете основно свекървата) започна дискусия дали новороденото е копие на мен или на баща си. Не можеше да прилича и на двамата. Трябваше да е „одрало кожата“ или на единия, или на другия. И в никакъв случай не можеше да прилича просто на себе си. Обсъждането беше като на научна конференция и се задържа като тема номер едно в продължение на четири месеца.
То си е класическо новородено – смачкано, набръчкано и прилича най-много на… новородено.
Чух какви ли не реплики, сравнения и предположения. Първоначалните залагания бяха, че прилича на моята рода. Ама на кого точно – на майка ми или на баща ми – не беше ясно. Те двамата така си приличат, че все едно са еднояйчни близнаци: тя със сини очи и светла кожа, той – с почти черни очи и тъмна кожа. Та върви разбери на кого точно приличал.
В един момент приличал на брата на свекървата, после – на девер ми Петко, зълвин син… От девет кладенеца вода се вадеше, само и само да заприлича на „другата рода“. Чух и „В определени моменти прилича на теб, в други – на баща си.“ Ежедневните обсъждания не секваха, а аз – с търпението на прясна родилка – ги прекъсвах леко нервна.
Тъкмо когато си мислех, че битката е приключила и няма голямо значение на кого точно прилича, получих обаждане от свекървата:
– Гледам снимката, дето снощи качи в албума. Е, извинявай, ама няма нищо от вашата рода. Все едно гледам батко му!
А батко му, според нея, е 100% на баща си. И така… В последните два месеца живея спокойно, че загадката бе разрешена. Или поне така си мисля аз. Защото знае ли се, не се ли знае... Утре може пък да заприлича на брата на съпругата на петия братовчед по бащина линия от майчина страна.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Лидия Якимова се включва в конкурса ни с разказ за второто си забременяване, от което резултатът са първо две точки на видеозона, а после още много страхове, радости и емоции, умножени, разбира се, по две.
Аз съм от онези жени, които забременяват само няколко минути след предложението „Искаш ли да опитаме?“, и въпреки всички примери около мен, че нещата не стават толкова лесно по принцип.
Като типичен Овен, обичам да планирам всичко, като предварително чертая в главата си всички възможни сценарии. С мъжа ми (тогава все още със статус „гадже“ пред социалните медии и семейството ми) решихме, че 10 години са достатъчно дълго време, през което бяхме заедно, за да се решим, че ни е време за деца. Беше нещо като нашият начин да отпразнуваме неговата магистратура след дълго и трудно следване, установяването на стабилна работа и постоянни доходи.
Вродената ми прагматичност набързо сметна плюсовете и минусите. И още на следващия месец се пулехме срещу двете чертички с онова смесено чувство между щастие и страх дали ще се справим.
Цялата ми бременност протече като по учебник, като в онази глава, в която пише, как би трябвало да се развиват и майката, и бебето през всичките 9 месеца. Имахме лек смут, породен от следящия ме лекар. Той до четвъртия месец се колебаеше дали пък онова безформено авокадо, което растеше в мен не е момче, и попари цялата рода на мъжа ми, когато категорично отсече „Момиче е“.
От тези, които по форумите и социалките ги наричат еднорози. От ден първи започна да спи по цяла нощ, растеше си по табличките на всички педиатри, не плачеше много и не боледуваше. И някак много лесно ни тласна към идеята за второ дете. И двамата със съпруга ми имаме голяма възрастова разлика с брат или сестра и категорично решихме, да не чакаме толкова. Само месец след като празнувахме втория рожден ден на дъщеря си, вече я подготвяхме за идеята, че ще става кака.
С мъжа ми си разменихме няколко шеговити съобщения, но ясно си спомням как ми написа: „Имам много работа и не мога да говоря по телефона. Ако не са поне 2 – не ми се обаждай“. И с това изречение на екрана на телефона влязох с усмивка в кабинета и се покатерих на магарето. И тогава стана нещо, за което не бях подготвена.
Лекарят разходи по корема ми студената глава на видеозона. Огледа ме от всички възможни ъгли. Разпечата няколко черно-бели снимки и уверено загради 2 точки, които по това време приеха кодовите имена Т1 и Т2 (Twin 1 + Twin2, близнак 1 и близнак 2).
Че мъжът ми се е разбрал с лекаря, за да се пошегува с мен и затова ми е написал онова съобщение. Дори не съм сигурна, че тогава повярвах на доктора напълно, колкото и пъти да ми показваше кръгчетата. После ми обясни, че в този момент са просто два сака. Все още няма признаци, че и в двата има ембрион. Говореше за проценти, за шансове, за празен сак, за това, че е нормално понякога да отделям повече от една яйцеклетка и т.н.
Излязох и както може да се досетите, първото нещо, което направих, беше да се обадя на съпруга си. Даже ми мина някаква мисъл, че сега шегата е за негова сметка, без изобщо да осъзнавам какво е да имаш малко дете на 2 години и близнаци. Впоследствие имах и мъж, оцелял след катастрофа със средна телесна повреда и извадено рамо, но това е друга история.
Пауза. Прекалено драматична пауза. „Ще ти звънна след малко.“ И ми затвори. Малко по-късно имаше още много емоции, много страх, много сълзи, много трудности, радости, кувьози, помпа за кърма, пюрета, гърнета, безсънни нощи, болести, операции, първи стъпки, първо колело, първо падане от колело, от пързалка, от люлка, откъде ли не.
Понякога се шегувам, че обичам да планирам всичко, и само едно от децата ми е непланирано, но не знам точно кое. Скоро моите малки проценти и ниски шансове тръгват на училище и нямам търпение да разбера с какво още ще ме изненадат.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Анна Ангелова е бременна отскоро (честито!) с дълго чакана рожба. Тук е историята на нейното забременяване, което според лекарите не е имало как да се стече точно така, но една почивка в Испания променя нещата.
С моя партньор сме заедно от три години и половина и още от началото мечтаехме за дете. Опитвахме почти веднага, но една година мина, без да се случи нищо. Тогава започнахме посещения при репродуктивни специалисти – изследвания и на двама ни, спермограма, хормонални тестове...
Промених начина си на хранене, взимах витамини и добавки, преминах през безброй тестове за овулация… но бебе така и не идваше. Годините се нижеха.
Преди около шест месеца отново посетих ендокринолог. Коригирахме терапията и хормоните влязоха в норма. Но и тогава надеждата не се превърна в реалност. При последния преглед и направена цветна снимка се установи, че фалопиевите ми тръби са нагънати, което силно намалява шанса за естествено зачеване.
Един от водещите специалисти в Пловдив ни каза ясно: „Единствените реални възможности са инсеминация или инвитро“.
Започнахме да се ориентираме към клиника в Турция. Оказа се обаче, че за процедурата задължително трябва граждански брак, а ние нямахме. Вече бяхме избрали дата и кумове, почти бяхме готови да резервираме ритуалната зала…
И тогава, като по чудо, предстоеше почивка в Испания. Там за първи път от години изцяло забравих за мислите за бебе. Починахме си, насладихме се на времето заедно и се прибрахме заредени.
„Може би съм бременна.“ Купих тест, направих го… и две ярки черти се появиха мигновено. Не повярвах на очите си. Повторих теста – пак положителен. Кръвният резултат показа висок ЧХГ, а при първия преглед вече се виждаше сакче.
Днес съм в 13-та гестационна седмица. Всичко засега е наред и всеки ден благодаря на Бог за това чудо.
След толкова години борба, надежди и разочарования сега най-съкровената ни мечта е на път да се сбъдне. Сърцата ни са пълни с вяра, че догодина ще държим в ръцете си нашето дългоочаквано малко момиченце.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Следващата история е на Вера Валериева е пълна трагикомедия. То стана ясно още от заглавието!
Запознавам се с мъжа на живота си след сериозни изисквания и хиляди претенции, които никой не покрива, разбира се. Но господин Живот си има планове за нас, или по-скоро чака ние да имаме за него, да се посмее малко и да ги разбие на пух и прах.
Мъжът ми няма 1% общо, с това, което търся, искам и мечтая, но е той! Знам го с цялото си същество (дори и сега – 11 години по-късно). Всичко между нас върви прекрасно, освен че
Накратко ще вметна, че въпросната жена, докато е бременна от моя мъж, вече беше срещнала нейния си човек – детето се роди, мъжЪТ го припозна като свое и правата на всички останали замесени свършиха дотам.
Законодателството в България е такова… ДНК тест се разрешава само със съгласието на майката. А и може би едно дете има нужда да живее в здраво семейство, макар и не при истинския си баща, и може би така би било по-щастливо.
Но аз там някъде започнах ежедневно да мисля за това дете – щастливо ли е, ще знае ли истината някога, какво ще се случи с моето момиче, когато някога родя, защото и аз исках детето ми да се казва Яна?! Гледах си го в душата това дете и лекувах душата на истинския му баща…
Докато чакам това дете, което не познавам, няма да познавам, но винаги ще го има в живота ни,
Аз още повече в него и между разговорите на неговата непризната Яна и нашата бъдеща такава, аз:
Цикълът ми закъснява и аз решавам, че ще си направя тест за всеки случай – да не взема да цъфна и вържа по време на операцията, и да объркам съвсем нещата.
Е, господин Живот!
Двамата са като близнаци на външен вид – ангели със слънчеви усмивки. Четири години след Кубрат влача някаква шевна машина на баба ми, а един приятел ми казва да не влача така тежки неща, че току-виж могло да имам още един Кубрат или пък най-сетне момиче – Мария или Калояна.
Изсмивам му се в лицето, точно както господин Живот в моето. Обаче тази идея за Мария или Калояна търпи развитие. Една по една всички приятелки и семейството ми ме убеждават как аз съм бременна – това не прави, онова не прави, детето не го вдигай.
Накрая ми писна! Аз се чувствам супер!!! Каква бременност ги гони тези, ако миналия път щях да предам Богу дух още в първите дни и така до последните, сега съм си абсолютно същия човек! Викам си – ей сега отивам, вземам един тест и ще ви натрия носа на всички, дето сте се филмирали с още една бременност!
3 години я чакам и не става, така че аз не съм бременна! Чухте ли ме всички!?
Влизам в банята, правя теста, оставям го на мивката и излизам със самодоволна физиономия.
Е, господин Живот..
Няколко месеца по-късно разговор с лекар:
– Вие какво дете имате?
– Момче – Кубрат. Сега ще е Калояна, сантимент към К – Кубрат, и едно друго дете – Яна.
– Ахам. Разбирам. Обаче аз тук виждам, че Кубрат ще си има брат…
Не прилича на другите двама, освен по усмивка. Такъв е, какъвто дойде – олицетворение на любов и надежда. Усмивката е от тате и на тримата.
Сега не смея да кажа – планирам ли Яна, Калояна, Омуртаг или друг хан, че Господин Живот само това чака – планове да имам…
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Ния Йотова винаги е вярвала, че майка ѝ е най-великата разказвачка на планетата – и най-голямата майсторка на преувеличенията. Има един разказ, който Ния цял живот е слушала със скептицизъм – този за собственото си раждане. Налудничава комбинация от медицинска драма, една голяма бебешка глава и танцово шоу на чистачка с мокри галоши върху корема на майка ѝ. Докато не идва и нейният ред да влезе в родилната зала.
Има ли прогрес в болниците от 1979-та до 2007-ма? Какво смята свекърва ѝ по темата? Какво е правил мъжът ѝ, докато Ния е раждала? И дали самата Ния не е вторият най-добър разказвач на планетата, след майка си (без да преувеличава)!?
За това се е погрижила най-великата разказвачка на истории на планетата земя, а именно сладкодумната ми майка.
Нейните разкази изобилстват от невероятни случки. Можем да започнем с тази как като ученичка, докато е прескачала между вагоните на един уж спрял влак, той е тръгнал в посока Северозападна България. И чак на гара „Лакатник“ тя е успяла да се хвърли от него в движение, за да не закъснее за часа си по физика. Отварям скоба, че всичките ѝ геройства неизменно са извършени в името на това тя да спази буквата на закона.
Или пък как през 90-те, въоръжена само със смелостта и остроумието си, се е преборила с една банда мутри контрольори в тролея, които са се опитвали да я глобят въпреки прилежно продупченото ѝ билетче.
Майка ми притежава таланта чрез „леко“ преувеличение от най-обикновената история да извади наяве невиждано и нечувано приключение, в което тя е многострадалният протагонист. В допълнение към мъченическия и героичен неин ореол разказите ѝ винаги по някакъв начин индиректно ни вменяват някаква вина – наша, на нейните слушатели, както и на другите страни участници в нейния разказ.
вината за страданието ѝ се споделяше по равни части между бездушните лекари, санитарките и мен – плодът, пръкнал се по време на въпросното раждане. Моята вина се състоеше в несъразмерно голямата ми глава, която ѝ е докарала невиждани болки, по чудо успявайки да премине през така тесния ѝ таз.
Ако приемем за чиста монета всяка една дума от разказа ѝ, въпросната глава при подаването си на бял свят е събрала около себе си и към прикаченото към нея телце екип патолози. След експертното съвещание учените не са могли да излязат с експертно становище дали размерът на главата е патологичен, или не, затова ме оставили (с особено мнение, разбира се, и няколко гласа „въздържал се“) при нормалните бебета.
В ретроспекция мога уверено да заявя, че освен че си взимам най-големия номер шапка, не съм забелязала кой знае какви проблеми с размера на главата ми. Това е само една от причините винаги да подхождам с щипка недоверие към майчините ми истории.
А дали е прецизен летописец и хроникьор – за това може да се поспори. Всеки неин разказ изобилства от щрихи и елементи, толкова скандални, че с право могат да бъдат определени като кацнали на ръба между истината и художествената измислица.
Позволявам си да обединя основните точки от историята за раждането ми в спретната пиеса по-долу. Базирана е изцяло на майчните ми разкази и е издържана в стил film noir.
Главни действащи лица:
Обстановка: предродилно и родилно отделение във Втора градска болница в гр. София. Люта зима. Късен социализъм;
Санитарка 1 (спокойно плетяща плетката си към майка ми, която се гърчи на 9 см разкритие без упойка):
– Реви, реви, ама като си разтваряше краката, ти беше хубаво, нали!? Така ти се пада, сега ще ревеш.
В синхрон със строгата, но справедлива санитарска присъда чудовищен повей на вятъра удря прозорците на родилното и те изтракват зловещо.
Санитарка 2 не е удостоена с реплики в нашата пиеса. В нея тя просто подава на майка ми един мръсен парцал и я кара между контракциите да отиде и да си изчисти каквото е имала наглостта да изцапа след клизмата в тоалетната.
Майка ми се връща след почистването. С нагърчена походка едва се добира до магарето.
Докторът:
– Детето губи тонове, главата му е прекалено голяма.
След тази констатация докторът се отдава на лек флирт с медицинската сестра през корема на майка ми.
Майка ми:
– Направете нещо.
Докторът, двете санитарки и медицинската сестра свиват рамене. Медицината и нейните работници са безсилни пред големината на главата ми.
Кулминацията в пиесата на спомените от раждането ми се дължи на случайно преминаващата през стерилното родилно по време на раждане чистачка. Може би поради факта, че майка ми на 9 сантиметра разкритие е минала с парцала пода преди малко, чистачката се шляе без работа и решава да си оползотвори времето с малко акушеро-гинекологична дейност.
С МРЪСНИТЕ СИ МОКРИ ГАЛОШИ чистачката скача върху корема на майка ми, изиграва върху него един казачок и така се появявам аз на бял свят.
Единствените хора, които си вършат не само тяхната, но и чуждата работа в държаните учреждения, това изглежда, че са само и единствено хигиенистките.
Нека ви напомня за една достойна наследница на моята чистачка с мокрите галоши, благодарение на която съм поела първата си глътка въздух: а именно – хигиенистката в Софийския затвор, която, размахвайки парцала, единствена се опита да спре двама опасни рецидивисти, които през 2018 г. посред бял ден избягаха през парадния вход.
Само тези жени успяват да свършат и своята, че и чуждата работа добре. Или имат смелостта и хъса поне да се опитат.
Докторът:
– Дано тази госпожица е наследила дългите крака на майка си.
Обикновено тук завесата на майчините спомени се спуска.
Аплодисментите на слушателите ѝ са бурни като на полет на Райънеър, кацащ от Лондон в София. Аз бих могла да се окачествя като единствения чужденец на този полет – ръкопляскащ заради общия тренд, но дълбоко в себе си крайно скептичен.
Чак когато дойде моят ред да родя първото си дете през 2007 г., установих, че доколкото се отнася за раждането ми, майка ми може и да не е преувеличавала чак толкова много. Моите преживявания, макар и различни по характер, бяха белязани от същото ниво на незаинтересованост от част от персонала.
Главната лекарка е близка семейна приятелка, и добре че беше тя.
Бебето ми започна да се ражда в осмия месец, вероятно вследствие на някаква неустановена навреме инфекция. Поради тази причина, бидейки в абсолютно неведение, че след час ще започна да раждам, аз се бях навечеряла прилично. Лекарският екип се позова на този факт, за да не ми сложи упойка нито докато раждах, нито докато ме шиеха след това.
Може би заради въпросната инфекция родилният процес, който при нормално протичане се характеризира с цикъл, в който контракциите се редуват с почивки, при първото ми раждане той беше една 45-минутна непрекъсната контракция.
Раждалите без упойка знаят за какво иде реч – много пъти съм се чудила как да опиша въпросната болка, но нямам база за сравнение.
Предполагам, че така би боляло, ако те подложат на средновековното мъчение да ти вържат четирите крайника за четири коня, които да се разпръснат по четирите посоки на света. И едновременно с това да пускат електрошокови вълни право към мозъка ти.
Въпреки че му се наложи за всеки случай да стои 3 дни в кувьоз под наблюдение, всичко приключи. Точно тази мисъл „всичко приключи благополучно“, се стрелна през съзнанието ми, когато усетих да ме облива топлината на облекчението при изваденото бебе. Не се сетих да помоля да ми дадат да гушна детето, още не бях осведомена колко е важен първият контакт с майката и си мислех, че е нещо нормално направо да го отнесат в другата стая.
Поне чистачката не ми е скачала по корема с мокрите си галоши и санитарката не ме е карала да си чистя тоалетната, докато съм в последен стадий на разкритие.
Е да, ама не.
Трябваше да ми извадят разкъсаната плацента, а това се оказа почти безболезнено. Като че ли леко разочарован от ниското ниво на болка във въпросната процедура, лекарският екип ми каза, че сега ми предстои да сложат 11 шева на родилния орган – както вътрешни, така и външни.
Напомниха ми, че наскоро бях вечеряла. Е, хора, по време на контракциите някак си успях да се държа прилично, понеже знаех, че ще боли и се бях стегнала психически. Но при вече приключен родилен процес капацитетът ми за носене на болка също се беше изхабил. Просто нямах сили да се стегна и да издържа геройски и с достойнство да ме закърпят отдолу без никаква упойка, без дори един лидокаин. Много ми се искаше да припадна, но и това щастие не ме споходи и издържах поредното средновековно мъчение в пълно съзнание.
Пищях и се въртях, докато докторът, който ме кърпеше, ми се караше да не подскачам толкова, че да не вземе да зашие нещо, което не е за зашиване.
Как съм осмивала всяко нейно геройство, как съм смятала, че унесена в собственото си сладкодумие тя хиперболизира… Вече установих от опит, че поне що се отнася до раждането, тя даже може и да е поспестила някои унизителни детайлчета.
Както правя аз в момента, спестявайки ви определени реплики на помощния персонал, подмятани както към мен, така и към другите родилки. Спестявам ги, тъй като целта на разказа ми е въпреки всичко да развеселява, а не да изобличава.
Започнах да събирам в кафенето на „Майчин дом“ семейство и приятели и да ги образовам на тема „естествено раждане без упойка“. Бях приела за лична мисия възможно най-много момичета да разберат навреме колко боли да раждаш без упойка и винаги, ама винаги да си искат още на 4 см разкритие, за да не кажат после лекарите, че е много късно.
Да не ядат нищо в дните, в които се очаква да родят, не ги посъветвах, понеже човек при естествено раждане не знае кога ще роди, а и някак си не ми се връзваше да са ме оставили без упойка понеже съм се хранила наскоро. Всички жени, които раждат естествено и с епидурална упойка, също не знаят кога ще започнат да раждат. Така си мисля аз де, не съм експерт.
Като стана дума за експерти, мъжът ми, който изслуша определен брой просветителни лекции от моя страна на няколко смени мои приятелки и роднини, дошли да ме видят в болницата, в един момент тропна с крак.
– Нийо! – ревна той, компрометирайки авторитета ми на мъченица пред поредната порция слушателки. – Престани да преувеличаваш, ти си същата като майка си! Въобще дори не те е боляло, защото ти докато раждаш, твоят организъм произвежда ЕСТЕСТВЕНО ОБЕЗБОЛЯВАЩО!
– МОЛЯ??? – ревнах аз
Като започнем от недвижими имоти и инвестиции, минем през спортни постижения и завършим с популярна психология. Но най-много от всичко обича да е експерт в нещата, от които няма и понятие – като например раждане и кърмене. Там е във вихъра си.
– Ти докато раждаше – мъжът ми наблегна на думата „раждаше“ с тон, който вменяваше на останалите, че всъщност съм си гледала кефа – аз прекарах цялото време да науча повече за раждането в Google.
– Ми да беше влязъл с мен да видиш какво е, щеше да разбереш от първа ръка.
Мъжът ми любезно беше отклонил моята покана да ме придружава, докато раждам първородния ни син, с обяснението, че ако стори това, никога повече нямало да успее да погледне на мен като на жена.
Опцията да прекарам остатъка от живота си в брачно целомъдрие в замяна на това да ми държат ръката за около час, ми се стори недотам добра сделка, затова повече и не настоях.
– Аз прочетох всичко в Google. Да, другите мъже се напиват, докато жените им раждат, аз си избодох очите да чета……
Вместо това аз го боцнах с непокорна шпага:
– Ти докато четеше как се правят нещата, аз ги правих. Не ми обяснявай на мен боляло ли ме е, или не! Като изкараш цяло бебе през задника си, тогава ще имаш право да изказваш мнение по темата!!!
– Ейй, всичко ще направиш, за да си център на вниманието, всякакви измислици ще наговориш!
Този спор щеше да се проточи навеки, ако свекърва ми, дипломат до мозъка на костите си, не го бе прекратила, ловко извъртайки темата на разговора:
– Нийка, бебето много прилича на тебе… Ама ти не се притеснявай, ще видиш как като порасне, ЩЕ СЕ ОПРАВИ!
Тъкмо бях спряла да се притеснявам за здравето на детето си, което преди 48 часа беше излязло от кувьоза. Въобще не бях съобразила, че е крайно време да започна да се безпокоя за външния му вид. Но просто задълженията на млада майка ме затрупваха отвсякъде и беше нормално да изпусна някое и друго от задължителните притеснения.
Един дерт предварително се свлече от новобранските ми в майчинството плещи! Имало шанс и моето детенце някой ден да започне да изглежда добре! Просто трябва да почакам времето да свърши своето и великолепните гени на татко му да се разгърнат в тяхната пълнота и да неутрализират всяка потенциална щета, която моято ДНК е нанесла върху красотата му.
Още не сме свършили, скрол надолу
Колко е хубаво, когато научиш, че тялото ти произвежда естествена анестезия, а всичките ти гени, за щастие на наследниците ти, са рецесивни. Както се казва, бъдещето е светло и най-доброто предстои!
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Диана Стоева ни напомня с този текст да внимаваме какво си пожелаваме, защото може да се сбъдне. И ни разказва историята за трето ѝ бебе, което се появило в семейството ѝ във възможно най-неподходящия момент. Но има ли изобщо подходящ момент, питаме ние?
Напълно естествено, непланирано и без да се интересува, че ние вече си имаме бебета под ръка. Или по-точно по едно бебе във всяка ръка. Беше началото на януари, първите дни след Нова година. Усещах, че с мен се случва нещо необичайно, но просто нямах време да му обърна внимание. От година не бях спала истински, защото от толкова време имахме двама нови членове в семейството. След години неуспешни опити за забременяване и след инвитро процедура, бяхме щастливи родители на момчета близнаци.
Те се родиха недоносени и въпреки че вече бяха на година и два месеца, още не можеха да ходят. Единият имаше огромно желание и настояваше да обикаля апартамента, държейки някого от нас за ръка. Другият нямаше никакво намерение да се изправи и беше усвоил пълзенето до такава степен, че вече се притеснявах, че ще стане първи клас без да проходи.
Аз бях майка за пръв път и се държах точно като такава с първородните си деца – готвех им сама храната, затварях бурканчета с разнообразни пюрета, изварявах шишета и залъгалки, пазехме им тишина и спазвахме строг режим. Обличахме им сладки дрешки, правехме им домашна фотосесия всеки месец, измисляхме им песнички и дори им купихме играчка-проектор със „звездно небе“ за детската стая.
Беше трудно, но някак си се справяхме и си мислехме, че оттук нататък ще става само по-лесно. ХА. ХА. ХА.
Както казах, малко след Нова година реших „за всеки случай“ да си направя тест за бременност. Казвам за всеки случай, защото с две деца на по годинка възможностите за зачеване са силно ограничени. Не искам да звуча все едно се оплаквам, но втората чертичка синееше пред мен, вследствие на декемврийскиТ секс. Пълен член, което го характеризира като единствен за месеца в съобщителното изречение.
Не защото моментът не беше подходящ, а защото на нас няколко доктора ни бяха казвали да забравим за естествено зачеване. И ние наистина бяхме забравили. А ето сега седяхме с теста в ръце и се чудехме това чудо ли е, майтап ли е или някакъв вид компенсация. Десерта ви се забави много? Ето ви направо три – за причиненото неудобство и като комплимент от нас за вас.
Който е чакал дълго за дете, знае – мисълта ни беше само една: къде да сложим третото легълце.
Въпросите „Как ще се справим?“, „Ще работя ли някога отново?“ и „Каква кола ще ни трябва?“ звучаха приглушено – не защото не бяха важни, а защото близнаците отново бяха гладни и ревяха с цяло гърло. Не можехме да си представим да се лишим от дете, което е дошло при нас не от люлката на науката, а направо да си го кажем свише. И въпреки че това дете ни разказа играта, решението да го имаме е най-важното в живота и на двама ни.
Никой не му обръщаше особено голямо внимание, все пак беше трето дете. Износваше дрехи и си играеше с играчките, които вече имахме. Реално освен единичната количка нямаше нищо свое. До година и половина го наричахме просто „Бебето“ и рядко ползвахме истинското му име. Растеше в шумен дом, с голяма конкуренция и крайно недоспали родители.
Още не сме свършили, скрол надолу
Може би там, откъдето идваше, му бяха описали ситуацията по друг начин, защото първите месеци ревеше почти постоянно и отказваше да се храни. През каквото и да минахме, в крайна сметка оцеляхме в тази първа и най-трудна година. Малко по малко това дете се успокои, разбра, че не сме лоши хора и че да си трето дете има и добри страни. Порасна слънчево, умно и изключително отговорно дете. Отдавна го наричаме с истинското му
име. Нашият подарък от съдбата се казва Дарин.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Публикуваме разказа на д-р Радина Валентинова Ботева, в който има физическа болка, но има и голямо геройство и доза смях.
Пиша този текст, докато в лявата ми ръка спи моето малко момиченце, а на фон върви десет часа запис на звука „шшшшш“ в YouTube. Остроумен подход след като един час си правила звука сама.
Октомври, дни преди 29-ия ми рожден ден. За съжаление, не мога да пазя пуста тайна от мъжа ми и още при най-беглото съмнение затичахме заедно до аптеката за тест. Такъв не бях правила никога до момента и доста се втрещих, когато още при попадането на първите мокри капки върху него, чертите светнаха като фойерверки на Нова година.
Така започна – гледахме се като гърмяни зайци и си викахме един на друг „ами, к'во“ (въпреки че правехме опити от една година).
Две седмици преди термин бебето постигна невероятните 3 кг 800 г на кантара и очите на моята лекарка удариха ултразвука и се върнаха в очниците.
„Голямото бебе“, както стана известно в медицинските среди, щеше да се ражда с индукция пет дни преди термин.
Това ме окрили – знаех точния ден на раждането и можех да подготвя ума, тялото и духа си. Започнах сериозни тренировки за разкритие, което за жена, изглеждаща като планетата Сатурн, означава мандръсане върху йога топка и разтъркване на баджаците по 2 км на ден.
Постъпих в болницата с 3 см разкритие и без тапа. В приемния кабинет отново получих опулени погледи: „Ама то главата му не се хваща на екрана“ – толкова била голяма. Всички тайничко се чудеха
На другата сутрин с изгрева дойде и моят миг – влязох в родилна зала с 5 см разкритие и много настървена да се докажа (каква кукувица съм). Моят мъж пристигна в залата за кураж и пуснаха системата окситоцин. В следващите два часа аз обикалях стаята със системата, а той ми пускаше майтапи. С една дума – бихме си лафче, докато в 8:30 не заревах за упойка. Тя ме погали като ръката на самия Бог и не след дълго акушерката обяви шийката ми за готова.
– Да, ама бебето ти е високо, я се опитай да напънеш, да видим дали ще се спусне малко – предложи с недоверие тя.
„Ето го“, викам си, моят момент. Сега ще ви покажа кука ли кукувицата. И се напънах като звяр. Акушерката се втрещи:
– БРАВО, БЕ! ДАВАЙ! ОЛЕЛЕ!
Бебето се спусна за секунди.
– Чакай да извадя чаршафите и да викна екипа – започна да се суети из стаята.
– Можеш да си напъваш лекичко през това време.
Да, ама мен вече ме преряза и с остър демоничен глас през зъби изръмжах:
Следващите точно седем минути протекоха като сцена от филма „Екзорсистът“. Аз напъвам и ръмжа, чупя стойките, дето ми държат краката, идват две яки стринки да ги държат отворени, докторката над главата ми прави заклинания да напъвам, мъжът ми трепери зад пердето. И изведнъж тежко облекчение. „Голямото бебе“ се роди и изрева с цялото си дробче. Е, оказа се едва 3 кг и 400 г, с което мама избегна рязане и шевове.
На излизане акушерката с усмивка се обърна към мен:
– Ще дойдеш ли пак?
– Абсолютно – отговорих ѝ аз.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Следва историята на Дияна. История, която няма да се изчете лесно, защото в нея се усеща тежестта на неслучването... Но има и такива съдби.
Трудно ми е да пиша за тази болка, защото тя има толкова много нюанси. Чудех се как точно да започна, че накрая просто започнах оттам, където мисълта ми беше тотално зациклила.
В тази болка няма никакъв смисъл и го казвам с цялата си убеденост. Аз я болея и знам. Просто сме изтеглили късата клечка от съдбата, завъртяли сме колелото на „Фалит“ и някак трябва да приемем отреденото. Не. Трябва да го приемаме всеки ден, защото
Всеки ден нещо малко и досадно банално ми напомня, че нямаме дете. Че не можем да имаме дете. Ние сме от онези „късметлии“, за които медицината казва, че няма обективна причина на неслучването. Но неслучването се случва.
Вече над три години чакаме онзи заветен момент на „най-подходящото време“. Изречение, което съм чувала многократно и при което ми иде да крещя. Кое време е по-подходящо от това, когато имаш мечтаната любов и искаш да я видиш в очичките на детето ви? Звучи толкова красиво и простичко. Това „подходящо“ време ми се струва все по-неосъществимо и далечно.
Усещам сякаш съм преполовила търпението си. После обаче идва поредната възможност за опит и се изпълвам с надежда, все едно всички шансове са на наша страна. Историята показва обратното. Но отиваш, действаш, правиш всичко, което зависи от теб. След това чакаш. Чакането ме убива, не спя. После… историята пак показва, че после е разрухата. Поредна.
В мен се блъскат ужасни и ужасяващо силни емоции – болка, разочарование, тъга, отчаяние, безпомощност, гняв… Толкова много гняв и едно тъпо, онемяло безсмислие. Моментът, в който гледам в точка и мълча. Главата ми е гъмжилка от гласове, а най-упорит е онзи, дето казва, че имало смисъл. Да, в децата има смисъл. И не – в болката да нямаш дете няма никакъв смисъл. Не и за мен. Тази болка не извисява, не моделира по-обичащи бъдещи родители. Тя просто изморява, износва, състарява. Може би е така с всяка друга болка.
Още съм на себе си, не защото е лесно, дори понякога не защото искам, а защото животът си свърши работата и ме кали в други борби преди тази. На себе съм и благодарение на мъжа ми – любимия ми човек на света и единствения мъж, с когото някога съм поискала да имам дете.
На себе си съм, защото се обичам и се грижа за себе си. И този урок е научен по трудния начин. След разрухата винаги се връщам към себе си и всичко любимо – чета, готвя, пътувам, ходя на театър, спортувам, творя.
Много искам всички жени, които водят тази битка, да знаят, че имат право на себе си.
Имате право да си живеете живота, да се радвате, да се наслаждавате, да се глезите. Имате право и на тъгата си, но още повече право имате да се гневите. И още нещо – вие вече сте майки. Ние вече сме майки. Да, все още не прегръщаме децата си, но вече сме дали и жертвали толкова много от себе си за тях, че няма как да не сме майки.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Магдалена Трифонова ни разкрива за своите... ТРИ бременности и за подкрепата, която е получила от баба си.
Мисля, че в нас, жените, е заложен механизъм за забравяне на болките при раждане (или голяма част от тях), за да имаме желание да се възпроизведем отново.
Знае се, че жените от рода на бъдещата майка оказват най-силна подкрепа преди, по време и след бременността. Такъв беше и моят случай. Получих тази подкрепа от баба Джо (Гергана, по-известна като Джорджия). То не беше точно подкрепа, а бутане, пришпорване, не много деликатно. Но нали адреналинът и мобилизирането на тялото при стрес са водещи в еволюцията... Така се изграждат силни жени.
Ето защо неведнъж съм била на крачка да поканя баба да дойде с мен пред гинекологичния кабинет. Обикновено в чакалнята имаше повече мъже, та се чудех дали не си следя бременността при уролог, но в днешни времена как да се довериш на външния вид на хората?
В онези ранни дни той дори не е подозирал, че ще е изместен от спалнята за години напред, отстъпвайки мястото си на три бозайника. Това би внесло допълнително смут. Притеснен беше и това му личеше. Основно в действията и бездействията му, чрез които сякаш ми казваше: „Не ти трябват деца, ето, грижи се за мен. Подреждай ми обувките, сервирай ми, готви ми глезотии, отсервирай ми, гушкай ме, когато съм с лека настинка и толкова много още неща.“
Според баба Джо, която е родила мама на 17, аз съм дърта първескиня. Забременях за първи път на 29 г., родих на 30 г. Дотогава баба изрязваше от нейните вестници всички статии за безплодие и ме осведомяваше за личния живот на комшийките и техните далечни братовчедки, които имат бебета или проблеми със зачеването. Деликатна тема.
Една седмица преди термина започнаха леки болки и аз реших, че моментът наближава, но не ме беше страх. „Тия кратуни, дето ги гледаш навред, все са раждани от жени. Не бой се, не си по-различна.“ Мили думи от баба. Та станах, изкъпах се и към 4 сутринта бях пред родилното, където попълвах документи около половин час. Когато приключих и болките бяха приключили. И какво правим сега? Толкова писане за нищо. Вкараха ме в една стая да се наспя и да чакам. Родих на следващия ден, отпочинала.
От втората бременност почти нищо не помня, но раждането стана внезапно. Отидох за тонове преди термин и ми казаха направо да оставам. Отидох и сама си взех багажа с такси. Няколко часа по-късно казах на баба, че има втори правнук, тежащ почти пет килограма.
„Е, а честито! Всяка майка ражда своя крадец. Децата ти крадат най-ценните неща – младостта и силите, красотата и парите. Ама да сте живи и здрави.“ Това бяха нейните думи.
Когато шест месеца по-късно отново бях бременна, тя много се тревожеше какво ще кажат хората и приятелките ѝ. Според нея само индоевропейците от малцинствата раждали, докато могат и колкото могат. Честно казано, тези коментари имаха за цел да ме наранят и успяха, но не много.
От известно време не съм смущавала спокойните води под родословното ни дърво. Може би защото вече съм на 40 и никой не очаква, че ще имам четвърто момче. Но дали?
