Случвало ли ви се е да се опитате да предпазите бебето си от слънцето, като покриете детската количка с одеяло или плат? Оказва се, че с този уж безобиден начин да осигурим сянка на малките си деца, всъщност може да им навредим повече, отколкото да им помогнем, предупреждава Parents.com.
Според д-р Сванте Норгрен, педиатър в детската болница „Астрид Линдгрен“ в Стокхолм, Швеция, дори най-тънкото одеяло, поставено върху количката, може да създаде парников ефект, при който вътре се създава опасно висока температура. Това значително намалява циркулацията на въздуха и излага децата на риск от топлинен удар и дори синдром на внезапната детска смърт, тъй като телесната им температура може бързо да достигне опасни нива.
Ето какво трябва да знаете за тази потенциално опасна грешка с количките и как най-добре да защитите детето си от задушаване и прегряване.
Родителите не трябва да покриват децата си с одеяла в количката, тъй като това може значително да намали циркулацията на въздуха и да доведе до задушаване. „Вътре в количката става изключително горещо, почти като в парник“, обяснява д-р Норгрен. „Освен това циркулацията на въздуха е лоша и е трудно да се вижда бебето, когато количката е покрита.“
Според данни на Глобалната информационна мрежа за топлинно здраве покриването на количката с одеяло в горещи дни може да повиши температурата вътре с до 32 градуса само за 20 минути. Това е сериозна промяна за толкова кратко време и за едно малко дете може да доведе до прегряване.
Д-р Рашми Джайн, педиатър от Ървайн, Калифорния, и основател на BabiesMD, също е съгласна, че покриването на бебешка количка с одеяло може да бъде опасно. „Това може да попречи на правилната вентилация и да задържи топлината в количката, което да доведе до прегряване на бебето“, обяснява тя. „В най-лошите случаи, ако прегрее, бебето може да спре да диша в тази гореща и зле вентилирана среда.“
Освен това, допълва д-р Джайн, одеялото е свободен плат, което крие и допълнителни рискове. „Ако падне в количката и покрие лицето на бебето, това може да създаде опасност от задушаване“, казва тя.
И така – как можете ефективно да предпазите детето си от слънцето, като същевременно осигурите безопасността му? Важно е да изберете подходяща количка – например такава със светъл цвят и лека, дишаща материя.
Друга ключова препоръка е да се спрете на модел с голям сенник и подвижен заден панел. „Хубавите колички вероятно имат задна клапа, която се отваря и позволява въздухът да циркулира в количката отзад“, обяснява д-р Джайн. „Също така често имат сенник, който предпазва от слънце и топлина, но не пречи на въздушния поток. Тези сенници обикновено предлагат UV защита и отразяват топлината. В определени случаи може да се използва удължител за сенника, който осигурява допълнителна сянка за седалката.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Освен избора на подходяща количка, съществуват и други начини да защитите детето си от слънцето.
Избягвайте да покривате бебето с одеяло в количката, тъй като това може значително да повиши температурата вътре и да доведе до прегряване. Това може да се предотврати чрез избор на количка с добра вентилация или като взимате предпазни мерки относно времето, в което извеждате бебето навън, и поддържането на добра хидратация. Ако подозирате, че бебето показва признаци на топлинно изтощение, незабавно го приберете на прохладно място. Давайте му течности и наблюдавайте състоянието му. Ако симптомите продължат и детето ви изглежда като да не се чувства добре, незабавно се свържете с педиатъра си.
Източник: Parents.com
Дайте света на коалиция от баби и ще го оправят. Сериозно ви говорим. Ако не ни вярвате, прочетете текста на Димитър Георгиев и след като спрете да гледате екрана просълзено (защото сълзи ще има!), пак ще си говорим.
Петък, 7 сутринта, линия U4 на виенското метро. На седалката до мен седят баба и внуче. Влакчето спира и бабата се втурва към вратата. Помага на млада жена с двойна детска количка да се качи. Връща се при внучето и започва да му говори на сръбски. Завършва всяко изречение с "razumiješ?", "shvataš?" или "znaš?" (разбираш ли?, схващаш ли?, знаеш ли?).
"Помагай, винаги помагай. На всички помагай. Нито по-бавно ще стигнеш, нито имаш по-важни неща за вършене. Болни стари, сакати, натоварени, всички имат нужда от помощ. Запомни, най-много нужда имат майките. На тях трябва ВИНАГИ да им помагаш.
Жена с малко дете е най-чупливата част на обществото ни. Ако тя се прекърши, с нея се чупи и детската душа. Видиш ли майка, дори да няма нужда от помощ, просто ще я погледнеш. Ще се усмихнеш, ще ѝ покажеш, че я виждаш, че я има.
Малък си, но като пораснеш, ще ме разбереш. Ще я гледаш. Нагло, с желание. Да се почуства желана, дори от непознат. Не вярвам сега да ме разбираш, но поне запомни - всяка жена има нужда да бъде заглеждана, желана, красива в нечии очи. А всяка наскоро родила жена се усеща грозна. Няма да пипаш, но ще гледаш. РАЗУМЙЕШ?"
Метрото наближава централната спирка по линията и майката с двойната количка се подготвя за слизане. Почти едновременно се случват няколко неща: поне 5 човека посягат да ѝ помогнат, майката отначало се оглежда леко изплашено, после се усмихва.
Вагонът изригва в смях.
Чувам глас: "То си ясно рекла. Сви смо разумели."
От детските предавания и филмите сме свикнали да гледаме супергероите като същества с криле, които се спускат бързо от небето, катерят се по стени, правят задно салто във въздуха и всякакви други гимнастически упражнения, докато спасяват случайни хора да не ги блъсне метрото. Определено никой не си представя майка с количка в образа на супергерой, но в България тя е точно това – същество от фантастична поредица, което се справя с всякакви предизвикателства, без да ѝ трепне окото и бицепсът.
Ето пет ситуации, в които всички майки с бебета ще се разпознаят като супергерои:
Да улучиш работещ асансьор на метростанция „Сердика“ е като да спечелиш шестица от тотото. Колко пъти сте удряли шестица от тотото? И аз така. НУЛА ПЪТИ. Както съм писала и преди, когато родих, живеех близо до метростанцията (по време на самото раждане бях в болница, де).
Никога до този момент не бях се сещала, че може да ми потрябва асансьор, но веднъж въоръжена с количка с тегло 30 килограма (с все бебето, одеялата, кърпичките, шишетата и цялата друга посуда за една лежерна разходка), разбрах, че без асансьор съм погубена. Как да стигна до така наречената Градска градина, когато не мога да премина от другата страна на улицата? Можех, разбира се, да заобиколя накъде през Пазарджик, но нямах толкова време – трябваше да си правя базов лагер някъде по пътя.
Така животът ми беше подчинен на напълно непредвидимите моменти, в които асансьорът работеше и в които НЕ работеше. И преди да ми кажете – ами слез по стълбите, аз ще ви отговоря – а вие бутали ли сте количка с тухли по стълби? Ако не сте, не го препоръчвайте на нито една майка, която сигурно не е спала и яла нормално от месеци.
Така наречените рампи в подлезите са направени за някакви колички – в това спор няма – но майчинското общество още не е открило КОИ са тези колички (а имайте предвид, че майките откриват всякакви неща – пъпки, евтини памперси, кога дават детските и прочие мистериозни неща).
Може би релсите са подходящи за строителна количка с вар? За товарна количка с картофи? Може би. Но за количка с малко дете, бутана от майка, не е. Та какво прави тази майка, когато асансьорът ПАК не работи, а гумите на количката не влизат в релсите? Ами има два варианта:
Нарамва в ръце количката и, подобно на участник в състезание за борба с глиган, започва да се бори с тая количка и с естествената земна гравитация, за да успее 1. да свали количката надолу, да я стовари на равното, да си поеме въздух, и 2. да я нарами пак и да я изкачи до горната земя.
Обикновено това продължава поне 2 години, след което майката е готова да стане опитен кранист, а детето е подготвено за всякакви космически полети, тъй като е било обръщано надолу с главата, тръшкано, носено във въздуха с все количката и прочие полезни за космоса тренировки. Демек – и двамата са супергерои!
Не може да не сте сменяли памперс поне един път на публично място. Това е от уменията, които човек придобива по спешност и трябва да ги овладее за секунди. И така, имате бебе и си въобразявате, че то ще си стои кротко в количката, докато вие гордо го разхождате из града (ако сте успели да прекосите метростанция Сердика). Сядате на някоя пейка, изваждате пашкула от коритото и изведнъж ви лъхва ужасна миризма.
НАСРАЛО СЕ Е!
Когато ви е за първи път, шокът е голям. Какво ще го правим сега? Някои от нещата, които НЕ трябва да правите, е да го плакнете на обществената чешма, както и в локва, колкото и да е примамлива идеята. Не че няма да се измие, но хората ще ви гледат лошо и вие ще се депресирате.
Какво трябва да направите? Първо, да се освестите. След това – да се подготвите за борба. Поотрасналото бебе, което е наддало на килограми и на глас, ще се съпротивлява ожесточено. То НЕ желае памперсът да бъде сменян, въпреки че и с него не желае да стои, и въобще ще установите, че то непрекъснато не знае какво иска. Но вие затова сте родител – за да знаете кое е по-добре за него, или поне до някое време. Затова, приклещвате бебето в количката или, ако разполагате с някаква постелка - например ако си носите навит килим в кошницата под количката, го разпъвате на някоя поляна и полагате бебето отгоре.
Събличате го (отнема около 10 минути), и тук идва важната част с махането на памперса. Отдолу гледката не е хубава, но важното е да ограничите щетите само там, където и без това са нанесени – гледайте да не се омажете и вие, и постелката.
След това почиствате с кърпи, борите се с бебето, което се опитва да избяга с търкаляне по поляната, нахлузвате чист памперс, обличате всички бодита, ританки и блузи, сгъвате цирка, слагате бебето в количката и сядате, разтреперани, на пейката, за да се съвземете. Ако това ще ви успокои, след 1 месец ще сте толкова обиграни, че ще можете да спечелите състезанието по смяна на памперси за норматив.
Любимо препятствие на майките с бебета, които вече могат да се пресягат през количката и координирано да събарят яйца на пода в магазина. За съжаление, това ви чака в следващите две години, защото бебето не е куче, което можеш да завържеш пред магазина – налага се да влизате с него.
Какво е различното, когато пазаруваш с малко дете? Като начало, огромната количка – това е един огромен топуз, който събаря пакети с тоалетна хартия, бута хората по колената и не може да вземе завоя между два коридора в магазина. Вие обаче не се шашкайте – хората ще го преживеят. Ще крещи ли това дете? Ще крещи. Ще ви е срам ли? МНОГО.
Обаче трябва да се вечеря и тия картофи няма сами да се напазаруват. Затова – влизате смело в магазина, бутате кашона с бананите, казвате „ИЗВИНЯВАЙТЕ МНОГО!!!“ шейсет пъти, правите подсечка на няколко човека, бутайки ги в гръб, взимате си всичко, което ви трябва, или ако детето е будно и много бойно настроено – взимате МИНИМУМА, без който семейството няма да оцелее, оставяйки глезотиите за друг път, крещите МОЛЯ, НАПРАВЕТЕ МИ ПЪТ!!!, класирате се първи на касата и излизате победоносно с кашкавала и двете скумрии, абсолютно готови да участвате на следващото състезание Витоша 100 с велосипед.
Както разбрахме, майките тук са супергерои денонощно, а виждали ли сте някога супергерой да пикае? Не сте, защото те сигурно нямат отделителна система или поне филмите не ѝ обръщат достатъчно внимание, за да знаем.
Така очевидно се очаква и от майките – да бъдат едни железни същества, които не ходят до тоалетната. Така че, ако сте свикнали досега да си пишкате по 8 пъти на ден, пригответе се да няма къде да го направите, след като тръгнете на разходки из града.
Градските тоалетни са малко и някои от тях понякога не работят (като асансьора на Сердика). Например турбо космическата автоматична тоалетна в НДК, струваща колкото два апартамента в центъра на града и работеща срещу левче. Тя ту работи, ту не и е истинска лотария кога ще е първото и кога второто.
Другият вариант е да молите хората по заведенията да ви пускат в техните тоалетни И същевременно да ви наглеждат детето, защото няма как да се заврете с него вътре. Така че – или стискате, или разчитате на добрите непознати хора из града, или си планирате разходката по работещите тоалетни. Пинвайте си ги в картата, за да знаете винаги колко километра ви остава до следващото изпикаване и бъдете истински супергерой.
Има бебета, които спят там, където ги оставиш (общо шест в света, описани в Червената книга на бебетата еднорози), но има и всички останали бебета, които спят малко, в най-неочакваните часове и най-вече при развиване на висока скорост. В автомобил това е лесно, но я търчете с 80 км/ч из града?
Да ти заспи бебето в количката е дар от небесата, но всяка майка трябва да се грижи този дар да не се събуди на шестнайстата минута с рев и писъци. Това означава, че романтичните представи, в които майката стои на сенчеста пейка, чете роман и си гледа лакираните нокти през скъпите си слънчеви очила, е абсолютно измамна.
Майката на заспало в количката дете ДЕ ФАКТО е една торпила, която спринтира из града, потна, рошава и изтощена, само и само това дете да поспи едни два часа на спокойствие – на негово спокойствие, не на майчиното. Защото какво спокойно има в един галоп из улиците на града, докато се опитваш да не паднеш в дупка, да не си изгубиш гърдите някъде по тротоарите, да не се напикаеш и още няколко подобни неудобства?
Имайте предвид, че тичането не може да бъде осъществено на любимите ви токчета или с дамска чанта на рамо – хванете ли се на тази игра, обувате най-удобните маратонки, мятате на гръб един самар с вещи и хуквате от единия край на града в другия, молейки се да не срещате познати от ерата преди раждането.
Всъщност дори и да ги срещнете, няма да имате време да говорите – ще прехвърчите с бясна скорост покрай приятелите си и на тях ще им се стори, че са се припознали. Защото важното е бебето да спи и успеете ли, вие ще сте истински супергерой!
Животът на майката, разбира се, не се изчерпва само с тези пет ситуации – ще имате още много, които изобщо дори не ви хрумват в момента. Ще пробвате да се качвате в градски транспорт с количка, ще опитвате да си платите сметките, да пресечете улица, опасана с контейнери за боклук, ще се чудите дали ще спрат колите на пешеходната пътека, или е по-добре да останете да живеете на тротоара няколко години, няма да спите дълго време, ще сте уморени и няма да се къпете всеки ден, въобще – ще ви се случва какво ли не.
Вашето бебе обаче е най-големият супергерой във всички тези ситуации, защото макар и трудно, то ще успее да се нагоди към всички предизвикателствата и да бъде ваш партньор в тях. Представете си с какво се сблъсква то веднага след като е напуснало най-удобната и защитена среда – вашата утроба.
От преминаването през подлези и смяната на памперса през спането по неравен терен и свикването с шумове и хора, вашето бебе е подложено на толкова нови ситуации, че неслучайно природата ни е дарила с безпаметност за тези първи години.
Припомнете си всичко това, когато бебето ви пак плаче или е неспокойно – та то е на тази земя едва от дни или месеци и има нужда от вашата любов и разбиране, за да пристъпи смело към следващите вълнуващи моменти, които го очакват в живота му. През него пък вие ще откриете себе си и ще си припомните отдавна забравени забавления и не на последно място, да – и вие като него ще се чувствате като истински супергерой. Защото и двамата наистина сте такива.
На кого и как се оплаквате, когато за пореден път се сблъскате с нещо абсурдно в средата, която съвсем отговорно, възпитано и съвестно обитавате. Във Facebook, на съседите и приятелите, ругаейки вселенската несправедливост наум или крещейки срещу телевизора?? Антония Петрова има готова стратегия, а вие споделяйте пробвали ли сте я и работи ли.
Преди време ми се наложи да отида до пощата в нашия квартал със сина ми, който беше на седем месеца. Оказа се, че не мога току-така да вляза в пощенската станция с количката. Стълбите не са пригодени по никакъв начин за детска или инвалидна количка. Помогна ми човекът от охраната, но какво щеше да стане, ако той не беше услужлив или ако имаше проблеми с кръста?
Реших, че това положение е абсурдно.
Какво си мислите направих след това? Дали се оплаках във Facebook или на съседката?
Седнах и написах един мейл до Български пощи! Попитах ги кога ще сложат край на това абсурдно положение и ще пригодят рампи, както е редно в 21-ви век. След няколко седмици получих отговор: пари за рампи нямало, но щели да сложат релси.
Разочаровах се, че не се намират пари за достъпна среда, но хората си удържаха на думата и вече има релси. Моята количка е прекалено тясна за тях, но се надявам да са полезни на други родители.
Разбира се… една птичка пролет не прави!
Започнах да проучвам защо хората не подават сигнали.
Мит 1: Нищо няма да се промени
Пробвали ли сте? Сигурна съм, че ако 200 родители изпратят мейли, парите за рампи може и да се намерят. Убедена съм, че ако се получат достатъчен брой сигнали, някой някъде ще се размърда. При всички положения мълчанието не помага! Получавам отговор на всички жалби, които пиша. Да, понякога отнема два месеца, но жалбата ми е разгледана и взета предвид.
Мит 2: Отнема прекалено много време
Един мейл или жалба до съответната институция отнема 5 минути. Буквално само за 15 минути на месец можете да промените средата, в която живеете.
Мит 3: Да посочваш проблемите в средата е мрънкане и не е достойно
Мрънкане е, ако го правиш на кафе или по форумите. Да отстояваш гражданска позиция и да изискаш държавата или организация да си свърши работата е достойно и движи света напред. Това е примерът, който искам да оставя на децата си.
Наистина няма нужда всички да подемат големи индивидуални инициативи, да отделят часове за срещи и обсъждания. Обаче има отчайваща нужда от малки интервенции, които показват, че ти пука какво се случва. Има нужда от широка обществена подкрепа за идеи и каузи, с които животът ни се променя към по-добро. Всеки малък принос допринася за промяната!
Ако се чудите откъде да започнете, ето няколко предложения:
-- изберете си една конкретна идея, която инициирате или подкрепяте (например: искам да се ремонтира тази детска площадка или да се изгради нормална тоалетна в този парк; искам шкафчета във всички училища, за да не носи детето тежка раница; искам здравословна храна в детската градина и т.н);
-- подайте сигнал до съответната институция или организация (използвайте техните формуляри или адреси в интернет; ето някои полезни сайтове: call.sofia.bg , kzp.bg , ombudsman.bg, peticiq.com, както и апликации през телефона - Гражданите, HelpBook;
-- подайте сигнал до медиите и дай гласност на инициативата/проблема;
-- подкрепете подписка или създайте своя собствена, след това разпратете информацията на приятели и познати, мобилизирайте повече хора;
-- използвайте мейлинг мобилизация: копирайте текста, който сте изпратили до съответната институция, и го споделете с другите, така че всичките ви съмишленици да могат да го използват по същия начин (посочете им и адресите, на които да го изпратят). Ще им отнеме само две минути да участват, а това ще ги мотивира да ви подкрепят.
Още:
Изречена от дете, фразата "ЕЙСЕГАИДВАМ" означава само едно - че животът ви в миг ще се скъси с поне 10 години, както стана ясно от коментарите под разказа на Цветелина Цекова Детето изчезна. Публикуваме някои от най-кошмарните случки с офейкали за секунди деца, за да знаете, че никога не сте сами, когато ги изгубите от поглед.
Dima Arabadzhieva: Двойно изгубване. Моят син и негов приятел си играят пред блока му след детската градина. Снимаме ги и се навеждаме с бабата на другото дете за две секунди над телефона, за да ѝ пратя снимките. Вдигаме глави, децата ги няма. Викаме, викаме, никой не се обажда. Бабата в техния вход, аз - в другия. Аз зад блока, бабата зад другия. Бабата хвана към детската градина, аз към магазина, към сладкарницата, към зеленчуковия. Целият квартал разбра, че децата ги няма и разни непознати хора хукнаха да ги търсят и те. Връщаме се - потни и на ръба да умрем от уплаха, ще звъним в полицията. А те двамата седят пред блока и ръфат филии и салам. Качили се в дома на другото момченце, че били гладни... Да знаете, детската градина е виновна, че не предлага нищо вкусно следобед.
Явор Костов: Оставих ги да се гледат с брат му, докато хапна набързо, че щях да ги водя на Витоша. Буквално преглъщах като корморан от бързане. Като влязох в хола - Лъчко си играе на таблета, брат - йок!
-- Къде е брат ти?
-- А, тука е, ей сега го видях.
Видял, ама вече не е тук, нито в банята, нито в стаята, нито под балконите (и там надничах, да не е паднал), никъде. Асансьорите са с чип, не може да слезе с тях, бегом 12 етажа по стълбите, няма го. Пред блока също го няма, в магазина до нас - не. Започнах да се давя от страх, когато видях двама полицаи да го водят. На полиция не съм се радвал така през живота си.
-- Къде беше, момче?
-- Сок купи.
Сок искал и тръгнал... Щях да повърна от адреналина... Още ми е загадка как за пет минути слезе 9 етажа, та чак и с полицията се намери...
Жулиета Михайлова: С дете на 3. Минаваме през касата, слиза от количката, аз се накачулвам с 3 торби, правим 4 крачки към изхода, той казва "Аз не искам да си ходя пък!" и се втурва обратно между рафтовете. Чудя се къде да оставя торбите. Тъкмо откривам местенце и ги подпирам внимателно, той се връща, бута едната торба, аз не успявам да я хвана и 1 л водка се разбива върху краката ми. Аз съм олята, детето е олято, половината фоайе е във водка и стъкла. Наследникът започва да се дере, все едно го колят, защото се е счупила бутилката, а аз се чудя да рева ли, или да го опердаша...
Почти на 4. Тръгваме си от морската. Минаваме през подлез - аз бутам количката с бебето и мъкна колелото му. Стигаме до стълбите и той тръгва нагоре. Поръчвам да ме изчака, като се качи, награбвам колелото и количката и тръгвам нагоре. Качвам се пуфтейки, обръщам се, НЯМА ГО!!! Булевардът е от едната страна, улица от другата страна и него го НЯМА! Викам го - не отговаря. Добре, че една жена нагоре по улицата се наведе между паркиралите коли и той се разкрещя да се маха. Криел се от мен... Стигнахме до колата, през 2 пресечки, натоварих двете деца, количката и колелото вътре, седнах и ревах 10 минути. А той ме успокояваше от задната седалка…
Tatyana Milanova Yovkova: В мола съм с двете деца - единият на 3, другия на 1 г. и 6 м. Взимам им сладолед и докато плащам, малкият го няма. Обиколих целия мол, междувременно и охрана го търси. А той до щанда за сладолед, намерил щанд с бонбони, чиято продавачка явно е била в почивка. Награбил две шепи бонбони и се скрил отзад да яде... Животът ми се скъси с минимум 10 години. След седмица имах бял кичур коса зад ушите си...
Ивелина Попова: А случвало ли ви се е да преоблечете изпотено внуче, после да забравите, че е с друга блуза и да го търсите на детската площадка?
Ифигения Даунтфайер: ДКЦ. След 2 часа идва моят ред. С едната ръка бутам количката с бебето, с другата отварям вратата и... по-големият брат изчезва. Изпарява се във въздуха, заедно с микробите си. Е, намерих го в градинката през две улици. За чест на пенсионерите никой не ми призна реда и чаках още два часа.
Natalia Dimitrova Andonova: На 4. Взех го с мен в офиса една събота, която се отработваше. Обиколи всички колеги, после стоя в гардероба половин час и после изчезна по коридорите. Като си свърших работата, излязох да го търся. И го намерих. Легнал по гръб в коридора на управителите. Добре че този коридор имаше пътека, нали е на управителите. Та моят син легнал напряко на коридора, тогава беше с черни кожени обувки, и си пъхнал крачетата в машината за лъскане на обувки. Не зная колко време е лежал там, но като се изправи, обувките му светеха.
Тони Ангелова: На 4 години е. Правим ремонт на покрива. Навсякъде лудница. Сядаме да обядваме, малкия остава на двора - заключен. В един момент настава тишина, излизам, започвам да го търся, няма го. Обикалям къщата, стаите, тавана, мазето никакъв го няма. Започвам да си представям, че е паднал от покрива. Тръгвам по улицата, но нещо привлича вниманието ми от кучешката колиба. Той се наврял вътре, че даже и задрямал....
Boriana Todorova: На 3 г. Излизаме заедно от офиса ми и той, без да се огледа, пресича си улицата и влиза в магазина отсреща. Баща му вика по него: "Къде отиваш?" -- За судулед - отговаря той...
Elena Topchieva: Племенницата - 3-годишна. Баба ѝ я гледа в къща с лятна кухня и външна тоалетна. Бабата влиза по нужда, госпожицата пуска резето отвън и отива в близката сладкарница да пие сок... Бабата, вика, крещи - никой... И така около половин час...
Мая Енева: Детето на 2 и нещо, много палаво. Събираме си партакешите след рожден ден на басейн. Оглеждам се да не съм забравила нещо. Питам КЪДЕ Е ДЕТЕТО, всички мълчат, пак питам къде е, с нарастваща тревога, а другите почват да ме гледат все едно на челото ми е изписано "идиотка". Пък аз съм я оставила в количката, а тя както никога мирна и кротка, все едно я няма...
Ина Каменова Гатева-Йотова Гривна за родителски контрол:
Още:
Ако някога сте участвали в маратон или полумаратон, знаете колко е изтощително. Сега си представете да избягате дистанция от 42 км, бутайки количка с три деца, едно от които на 6 г.
Немалко жени го правят, а в края на юни Синтия Лорън Арнолд разби рекорда в тази своеобразна дисциплина на маратона Мисула в щата Монтана.
Бутайки в количката своите дъщери (на 6 и 2 г.) и 3-годишния си син (с количката това е тегло от над 83 кг, според данни на ScaryMommy), тя подобри предишния рекорд от 4 часа и 6 минути на Ан Мери Коуди. Миналата година Коуди бяга на маратона в Модесто, Калифорния със своите 15-месечни тризнаци.
През по-голямата част от времето Синтия тренирала сама, като понякога взимала децата със себе си, за да се увери, че би могла да се справи с маратона, бутайки количката. Точно преди състезанието избягва 27 км с тях.
Оказва се, че Синтия вече е подобрила и друг рекорд на "Гинес" - през 2018 г. тя е постигнала най-добро време с трите си деца на полумаратона в Мисула.
Синтия планира да бяга на маратона отново през 2020 г. Прави го, за да намери баланса между майчинството и страстта, която е имала в продължение на години, преди да роди. "Участието в маратон с детска количка е много добър вариант, ако тичането е част от идентичността ти", казва Синтия. "Всеки, който обича бягането, ще ме разбере - не можеш просто ей така да се откажеш с него. А децата ти дават възможност да го правиш по нов начин."
По темата:
В първия ден след Евроизбори 2019 Велина Георгиева тук с кратък текст на тема гласуване с дете, количка и много стъпала към заветните урни.
Европейци сме. Имаше избори за евродепутати. Значи сме. Нали така? Нали? Дали?
Отивам да гласувам в кварталното училище, което обичам. Години наред, прекарани с приятели, учители, учебници, смях, слънце, което прозира през тънките пердета - бели и чисти като всеки ден от детството. С мен е моето дете.
Докато приближаваме входа, му разказвам, че ще отидем на специално място. Тук мама е идвала всеки делник с усмивка. Надява се след още някоя година нейното момче да ходи по същите стъпки. Днес училището е още по-важно място, защото отиваме на избори. “Гла-су-ва-ме”, старателно повтаря Сами и се смее.
Страх ме е да му секна ентусиазма, че май няма да успеем. Стигаме до стълбите отвън и едва тогава си спомням, че някога някой беше обещал да направи рампа за колички. Явно този някой, също като мен, е забравил обещанието.
Хората ни подминават (по европейски маниер, предполагам) и след като минута-две се чудя как ще стигна до урните, се решавам - напрягам всички сили в адската жега и качвам количката сама.
"Ура!", мисля си, европейското победи, една малка стъпка за човека, голяма за ЕС.
Обаче поглеждам в списъците, че секцията ми е на втория етаж. Още 2-3 загубени в главоблъскане минути. Денят за размисъл е минал, но мозъкът трябва да бъде стимулиран непрестанно, решили са отговорните фактори за липсата на улеснен достъп до избирателните секции.
Не мога да изкача 45 стъпала така. Взимам сина си и багажа на ръце и се понасям към стаята за гласуване. Приличам на Големия кораб, който минава с високи нива на решителност и товароносимост.
После гласуването беше лесно, с изключение на лекия сблъсък с мъж на средна възраст, който явно се стараеше да ме избута от списъка, та да види пръв къде да гласува. Детето в ръцете ми май му подейства повече като стимул, отколкото като спирачка да ме изпревари.
Сами пусна бюлетината в урната и минахме през всички вече изброени препятствия повторно, но в обратен ред. Само чичото, който като малък очевидно е обичал да се вози на блъскащи се колички, ми бе спестен. Бързак е, нали ви казвам.
Никой не ме попита имам ли нужда от помощ по пътя надолу. Правилно, Като ги раждате тия деца, да сте мислили как ще гласувате! Аз пък ще мисля как да обяснявам на сина си, че трябва да се ходи до урните. Особено, ако бута детска количка. Ще го запиша на лека атлетика, нали там е бягането с препятствия, дано помогне!
Европейци сме, няма съмнение. И по резултатите си пролича, и по процеса.
По темата:
Заради генетично заболяване, Силиан Джексън има нарушени двигателни функции и нужда от удобна инвалидна количка. Когато родителите му започват да търсят начин да му осигурят повече мобилност, те разбират, че моторизираните инвалидни колички са ужасно скъпи и че застраховката им не може да покрие разходите за добър модел.
Вместо да търси пари за нова количка обаче, бащата на Силиан Тейлър се обръща към учениците по роботика в гимназията, в която е учил.
Досега ученическият екип Rogue Robotics във Farmington High School, Минесота, е печелил много награди за своята изобретателност. И когато роботехниците се сблъскват с проект, който може да промени живота на едно 2-годишно момче, те не се колебаят да се захванат с него.
Тийнейджърите използват играчката Power Wheels, предоставена от родителите на Силиан, като основа за инвалидната количка (вижте по-долу във видеото). Новата машина на детето се управлява и контролира с персонализиран джойстик. За седалка използват столче за велосипед за деца, купено от Amazon, а за брони - макарони за плуване. Добавят 5-точков предпазен колан, за да бъде сигурен Силиан в стола. Нито един от тези компоненти не е бил скъп, а резултат очевидно е безценен.
Когато учениците най-накрая виждат Силиан, който щастливо обикаля работилницата им с новата си кола, те казват, че чувството е несравнимо. "Мисля, че тази победа е много по-ценна от успехите в състезанията, в които участваме", казва един от изобретателите, а друг добавя: "Вместо да изпълняваме поредната задача, успяхме да променим нечий живот."
Повече за изобретението във видеото:
По темата:
След призива си за стикери по колите БРЕМЕННА ЗАД ВОЛАНА, Антоанета Енчева продължава темата за безопасността още по-епично. Призовавайки управителите на големите супермаркети да предпазят клиентите си от урагана с РДП (родители с деца на пазар). Ето защо:
Както е казал народът, човек и добре да живее, рано или късно му се налага да отиде до близкия супермаркет за продоволствия от първа необходимост.
Това за мен не беше никакъв проблем, докато не се появи на бял свят отрочето Ива, позната с кодовото име Иви Светкавицата, чието кратко описание звучи така: бръм, бръм, бръм – фиууу. (Още в родилна зала започна да се опитва да се измъкне от леглото, а по-късно лазенето протече на бърза скорост, т.е – тичаше, докато лазеше, и, съвсем естествено, проходи много рано - и то пак с тичане.)
И така - хладилникът е празен, време е за пазар. Започва подготовка в стил „Рамбо се готви за война”. Въоръжени сме с любими играчки, списък с необходимото за пазаруване и голямо търпение. Мацваме по една черна линия под очите за маскировка, връзваме лента на главата, че да не вземе някой да ни познае, и зареждаме пълнителите.
Пред супермаркета стоим мълчаливо няколко секунди в колата и след това, с боен вик „Атакаааа”, пазаруването започва.
Иви стои мирно максимум 3,45 секунди в пазарската количка. Естествено, ПРАВА, хванала се за страниците и заела поза на начинаещ сърфист, докато някой от нас се опитва да се движи максимално бързо между появилите се на пътя препятствия (да, разбирай добри хора, пазаруващи кротко в магазина).
Чувството е като да си участник в Бързи и яростни, но с таратайка тип трабант, без хидравлика и без добро сцепление на гумите, насред пешеходна зона. Къде крак прегазен, къде челен сблъсък с количка, къде ударен щендер. Сигурно оставяме доста синини по краката и задните части на клетите купувачи, тези добри хора, които силици нямат да отговарят на моето сконфузено „извинете”.
По пътя успяваме, като опитни баскетболисти, да хвърлим нещо в количката, просто ей така, защото ни е било по път. Времето ни е доста ограничено, преди Светкавицата да загуби интерес и да започне великото мрънкане.
От тези нахвърлени нещица, половината ще бъдат наръфани, смачкани и олигавени, докато стигнем до вкъщи. Най-зле е с киселите млека – капачките им получават по два зъба и са готови още в хипермаркета за пиене. В количката обикновено се хвърля и нещо за примамка, подходящо за гризане, за да спасим каквото можем. Например, шоколад с по-здрава обвивка, който след това изгребваме с лъжичка от опаковката. Все едно багер е минал през него. Няколко пъти.
Многократното „Ъ”, „Ъ”, „Ъ” ми подсказва какво Светкавицата иска да хвърля в количката. Ако не го получи веднага, се чува писък. ОНЗИ писък, който казва „ще викам, ще рева и ще се тръшкам и ако ще спец части да се намесят, няма да ти помогнат”.
Звуците пък, които издава, докато прелитаме покрай щанда за животинска храна, наподобяват рев на тигър, маймуна и слон, затворени в обща клетка. Все едно тичаме през бойно поле, прескачаме окопите, заобикаляме мините (разбирай добри хора, пазаруващи кротко в магазина) и галопираме към крайната цел – касата!
Светкавицата може да стои в покой не повече от 17 секунди и половина. Единият от нас мята каквото хване от количката върху лентата, а другият се опитва да удържи Светкавицата да не разпилее всичко, което успее да докопа.
За "смешните" физиономии, които се налага да правим, няма да разказвам, нито за изумените погледи на другите купувачи, докато наблюдават нашето фиаско. Все едно жонгльор, клоун и акробат са събрани в една личност, която прави картофено пюре във въздуха, мятайки картофи, масло и мляко едновременно!
Обикновено на касата се явяваме с няколко разпечатани опаковки и задължително с нещо, захапано здраво в устата. Касиерката ме гледа въпросително, но аз съм непоклатима, а погледът ми казва „Ако искаш да го маркираш, сама го дръпни от устата ѝ, аз няма да рискувам! Не съм готова за ОНЗИ писък!”
В повечето случаи захапаното нещо се маркира, докато аз провесвам напред към касата отрочето. Жената успява, с повечко късмет, да намери бар кода върху надъвканото и олигавено нещо.
Ако все пак някой не е успял да придобие представа за събитието поради моите непретенциозни писателски умения, моля да изгледа бойните сцени в който и да е военен филм в стил Тънка червена линия.
След битката се прибираме изтощени в къщи и започваме да правим равносметка на понесените щети: изтекли млека, разкъсани опаковки и забравени продукти...
Наскоро споделих с една съседка за преживяванията ни, а тя, с две деца, ме вкара в техния апокалиптичен филм, в който и двете деца държат да бутат собствени малки колички, а те с мъжа ѝ карат третата, в която мятат продуктите. Лунапарк! Поради невероятните шофьорски способности на децата, все някой щендер е на земята, нещо е разпиляно, някой невинен клиент е покосен по пътя.
Та, мили хора, ако видите движеща се с двеста пазарска количка, от която се чуват странни звуци и след която се сипят разни продоволствия, моля, хвърлете се встрани, залегнете в някой окоп и изчакайте на безопасно място бедните родители да прелетят покрай вас!
А най-добре е за подсигуряване на безопасността на околните хипермаркетите да измислят пазарски колички със светлинна сигнализация. Да се вижда отдалеч, че да знаят добрите пазаруващи хора, че са в голяма опасност и към тях се приближават родители с дете на пазар! Звуковият сигнал си го правим сами.
Още от същото:
Отглеждането на деца изисква много отдаденост, упорита работа и жертвоприношение, но с малко въображение и творчество със сигурност можете да направите живота си по-лек. Bored Panda ни показва най-гениалните родителски трикове, някои от които може би сте пробвали, но за други със сигурност ще си кажете: "Е, как не се сетих по-рано!"
