Какво е важно да проверим в колата, когато тръгваме на път – това е поредният въпрос от Групама Застраховане. Гледайте няколко съвета и следете социалните ни мрежи за още видеа, свързани с пътната безопасност.
Ако ще си купувате кола скоро, вероятно при избора ѝ пред вас се е изправила дилемата: автоматик или със скорости? Почитателите на ръчната смяна едва ли ще си помислят за автоматични скорости, въпреки че в сериозните градски условия би било далеч по-удобно. Но то като те влече да ръчкаш от втора на първа и от първа на втора в трафика, влече те!
И все пак, в статията тук ще изведем предимствата и недостатъците на двата вида, пък вие си решете сами накрая. Големи хора сте!
С навлизането на новото поколение електрически и хибридни автомобили, автоматичните скорости са все по-предпочитани. И въпреки че при леките хибридни автомобили може да има ръчна трансмисия, обикновено те се предлагат само с автоматични скорости поради особеностите на двигателния им механизъм. Той засега не позволява използването на класическа ръчна скоростна кутия, каквато познаваме от традиционните автомобили. Това ни води до въпроса защо все пак си струва да изберем ръчната скорост.
Обикновено един и същ автомобил с ръчна скоростна кутия е по-евтин от този с автоматична. Ръчните трансмисии изискват по-малко поддръжка, тъй като имат по-малко движещи се части и са по-прости като конструкция. Освен това, при повреда, разходите за ремонт обикновено са по-ниски при ръчните скорости.
В миналото автоматичните трансмисии увеличаваха разхода на гориво. Трябва да се отбележи обаче, че днес системите са значително усъвършенствани и все по-често се изравняват с ръчните, а в някои случаи дори ги надминават по икономичност.
Ръчните скорости дават по-голяма свобода при ускоряване, въпреки че при автоматичните вече се разработват технологии, които имитират тези предимства. Друго предимство на ръчната трансмисия е, че тя може да бъде добър избор за водачи, които искат да имат по-голям контрол над автомобила. Необходимостта от ръчно превключване на предавките създава усещане за по-тясна връзка между шофьора, колата и пътя, което може да повиши удоволствието от шофирането.
Много шофьори твърдят, че се чувстват по-сигурни, когато управляват автомобила чрез ръчни предавки, а и този тип шофиране е по-малко монотонно. Ръчната трансмисия е особено полезна в условия, изискващи по-голям контрол – например при сняг или лед – тъй като водачът може да избира най-подходящата предавка според състоянието на пътя.
Още едно предимство е, че ръчната скоростна кутия е подходяща за начинаещи шофьори, защото им помага по-добре да разберат как работи автомобилът и да развият по-добре шофьорските си умения. Освен това, повечето практически изпити за шофьорска книжка се провеждат с автомобили с ръчни скорости, така че е важно новите водачи да са запознати с този тип трансмисия.
Вероятно обаче ръчните трансмисии постепенно ще изчезнат и ще останат единствено при някои специални модели на ексклузивни марки, които могат да продължат да произвеждат автомобили с двигатели с вътрешно горене.
Това вероятно е най-важният аспект. Можем да забравим за педала на съединителя и да се съсредоточим само върху ускоряването, спирането и самото шофиране. Автоматичната скоростна кутия осигурява по-голям комфорт както за водача, така и за пътниците. Тъй като няма нужда да се натиска съединителят, шофьорът може да се концентрира върху пътя и да се наслади на пътуването.
Освен това, смяната на скоростите става плавно и без прекъсвания, което прави шофирането по-спокойно и удобно. Единственото, което трябва да знаете за безопасно управление, е значението на буквите върху автоматичния лост.
В града и при задръстванията най-често се налага честа смяна на предавки – нещо, за което при автоматична трансмисия не трябва да се притесняваме. Това не само намалява стреса и умората на шофьора, но и повишава безопасността при градско движение.
Благодарение на по-усъвършенстваната електроника, автоматичните скорости могат да адаптират управлението спрямо терена и нуждите на автомобила. Съвременните автоматични трансмисии използват електронни системи, които анализират пътните условия и автоматично избират най-подходящата предавка. Например при изкачване скоростната кутия може да включи по-ниска предавка, за да осигури повече мощност и да улесни движението нагоре. Така шофирането става по-ефективно и безопасно.
Автоматичната смяна на скоростите допринася за по-правилното използване на двигателя, като намалява риска от повреди, причинени от неправилна ръчна употреба.
Освен това тя предпазва двигателя от излишно натоварване, тъй като винаги избира подходящата предавка за конкретната ситуация и предотвратява работа на твърде високи или твърде ниски обороти. Така се намалява износването и се избягват грешки при смяната на предавките.
Автоматичната трансмисия също така увеличава безопасността, тъй като елиминира възможността за човешки грешки при избора на предавка.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разбира се, винаги трябва да сме внимателни на пътя, но при този тип трансмисия трябва да се следи особено внимателно кога да се сменя предавката. В извънредни ситуации може да е по-трудно да се избере правилната скорост, което може да се отрази на безопасността.
Освен това, шофирането по наклон или неравен терен може да бъде по-сложно с ръчна кутия, тъй като водачът трябва едновременно да контролира педала на газта и съединителя, за да предотврати спиране или връщане назад на автомобила.
Автоматичните коли са проектирани така, че да сменят предавките според нуждите на двигателя, докато при ръчните това зависи изцяло от уменията на водача. При автоматичните системи е невъзможно да се направи „лоша смяна“, тъй като електрониката не позволява превключване в неподходящ момент.
При ръчните обаче решението кога да се смени предавката зависи изцяло от шофьора, което увеличава риска от грешки, а те могат да доведат до повреда на скоростната кутия.
Това е част от автомобила, която може да се износи значително, ако смяната на предавките не се извършва правилно. Повреденият съединител може да доведе до сериозен разход за ремонт. Затова при превключване на скоростите трябва да се действа внимателно, за да не се повреди трансмисията.
Въпреки че цените постепенно се изравняват, автомобилите с автоматична скоростна кутия обикновено са по-скъпи. Това се дължи основно на по-сложния механизъм, който използват. А това прави както производството, така и евентуалната подмяна по-скъпи.
Макар че съвременните автоматични системи стават все по-ефективни, се изчислява, че автомобил с автоматична трансмисия може да изразходва средно около 10% повече гориво в сравнение с еквивалентен модел с ръчна кутия.
Това е особено забележимо при трансмисиите с двоен съединител, които при превключване леко увеличават оборотите на двигателя, за да направят смяната на предавките почти незабележима.
Заради по-голямото количество електроника, автоматичните скоростни кутии изискват по-задълбочени и по-чести проверки в сравнение с ръчните автомобили.
Въпреки че предлагат по-комфортно и лесно управление, това може да доведе до по-малка ангажираност на водача и евентуални разсейвания по време на шофиране. Този недостатък може донякъде да бъде компенсиран чрез ръчния режим на автоматичната трансмисия, но не всички автомобили разполагат с тази функция.
Дали си струва автоматичната трансмисия зависи от личните предпочитания, стил на шофиране, честота на пътуванията и други фактори.
Източник: motor.flexicar.es
Материалът е създаден с подкрепатa на Moto-Pfohe и Volvo.
Качваме се в колата заедно с един от най-успешните български автомобилни състезатели – навигатора Янаки Янакиев, който в момента е част от екипа на Safety Driving Academy. С него говорим за хората, пътищата и автомобилите и междувременно получаваме някои важни уроци за кормуването и поведението ни на пътя.
Още не сме свършили, скрол надолу
... и още много интересни и полезни неща за шофьорите и шофирането, разказани от човек, посветил живота си на автомобилния спорт и високите скорости.
Материалът е създаден с подкрепатa на Moto-Pfohe и Volvo. Благодарим им за чудесния автомобил, който ни предоставиха, за да заснемем това видео.
Безопасността на децата зависи не само от столчето – тя започва още от самия автомобил. Съвременните технологии вече играят ключова роля в защитата на най-малките пътници. Най-новото електрическо Volvo EX90 е доказателство за това – най-безопасното Volvo, създавано някога. Моделът е оборудван с усъвършенствани сензори, камери и LiDar – технология, която вижда заобикалящия свят с изключителна точност, дори в тъмното или при лоши атмосферни условия.
Особено важна е и иновативната система за разбиране на водача, която следи внимателно за признаци на разсейване, сънливост или неадекватно поведение зад волана. Ако е необходимо, автомобилът може сам да забави, да спре и дори да извика помощ. Неслучайно тази система е отличена от списание TIME като едно от най-добрите изобретения за 2024 г.
Само преди няколко дни, в началото на юли, 2-годишно дете почина, след като е било оставено с часове в кола, паркирана на слънце. Случаят е от Испания. И въпреки че по темата се е говорило неведнъж, смъртните случаи и решенията на родителите да отскочат да свършат работа наблизо, докато спят в колата, продължават.
Автомобилите се нагряват много бързо. Оставянето на прозореца открехнат не помага, пише Caller Times.
„Дори с леко открехнати прозорци, температурата в колата може да достигне 52°C само за няколко минути.“
Това информират от Kids and Care Safety – американска неправителствена организация, посветена на спасяването на живота на деца и домашни любимци във и около превозни средства. Според техни данни:
При външна температура от 22°C вътрешната температура в автомобила може да достигне 47°C само за 60 минути, според National Safety Council.
„Колата ви се превръща в истински парник“, обяснява за Cleveland Clinic д-р Пурва Гроувър, педиатър в бърза помощ. „Топлината остава заключена вътре и не е необходимо много време, за да станат условията опасни.“
Д-р Гроувър добавя, че отворен прозорец или паркиране на сянка създават само фалшиво чувство за сигурност. „Тези мерки няма да попречат на колата да се нагрее.“
Високите температури са особено опасни за малките деца, тъй като техните тела се загряват три до пет пъти по-бързо от телата на възрастните, информират от Американската академия по педиатрия.
Топлинен удар при деца може да настъпи, когато вътрешната им температура достигне около 40°C. Ако телесната температура на едно дете стигне 41,6°C, това може да доведе до смърт, според данни на транспортното министерство на САЩ, цитирани от Caller Times.
От Kids and Care Safety уточняват, че да оставиш детето в колата е нещо, което може да се случи на всеки: „Повечето хора са с погрешна представа и предпочитат да вярват, че никога няма да им се случи. Но може да се случи на всеки.“
От данните от проучването им става ясно, че в повече от половината случаи на фатални инциденти в гореща кола отговорният възрастен несъзнателно е оставил детето вътре. Става дума за грижовни, внимателни и любящи родители, които са учители, зъболекари, социални работници, полицаи, медицински сестри…
Когато става въпрос за състояния, причинени от жегата, децата са много по-уязвими от възрастните. Това важи особено за бебета и малки деца, информират от Cleveland Clinic.
Както споменахме и по-горе, телесната температура на децата се повишава от три до пет пъти по-бързо от тази на възрастен. Една от причините е, че децата не се потят толкова, което означава, че не могат да се охлаждат ефективно. Над половината от фаталните инциденти в горещи автомобили включват деца под 2-годишна възраст.
„Ако дете и възрастен се окажат в една и съща гореща среда, детето ще пострада първо“, казва д-р Паула Сабела.
Топлинният удар е животозастрашаващо състояние. То може да доведе до нарушен сърдечен ритъм (аритмия), отказ на органи и дори мозъчен оток.
Никога не е безопасно да се оставя дете в затворен автомобил, дори и за няколко минути. „Основното послание е, че наистина няма безопасна температура или безопасен период, през който дете да бъде оставено само́ в кола – без изключения“, добавя д-р Сабела.
Американската академия по педиатрия съобщава кои са признаците на топлинен удар, които изискват незабавна медицинска помощ:
Преди да се стигне до тежък топлинен удар, децата в гореща кола проявяват симптоми на топлинно изтощение, включително отпадналост, замайване, гадене, усещане за прималяване, главоболие и повишена телесна температура.
Куче в кола. Снимка: Haberdoedas II/ Unsplash +
Последствията от оставяне на дете в гореща кола са много сходни с тези, ако изоставим в автомобила домашния си любимец. Според Американското дружество за предотвратяване на жестокостта към животните (ASPCA) най-застрашени от прегряване са по-младите, по-възрастните или животните с наднормено тегло, както и тези с къса муцуна, гъста или тъмна козина.
От Ирландското дружество за предотвратяване на жестокостта към животните ISPCA обясняват какво се случва с кучетата, ако ги оставим заключени в гореща кола.
Още не сме свършили, скрол надолу
От ASPCA дават няколко съвета как да предотвратим топлинен удар при домашния любимец в жегите.
Източници: Caller Times, Kids and Care Safety, National Safety Council, ASPCA
Не ставаш шофьор, когато вземеш книжка. Опитът също не е достатъчен. Защото по-голямото изпитание от това да знаеш какво е амортисьор или поне да налучкаш отговора в листовките, както и да разбереш посланията на регулировчика (изключваме реалните ситуации, в които ти подвиква „Айде, бе, ти си“), е да шофираш с дете в колата. Подозирам, че дори психотестовете на професионалните шофьори не могат да предвидят широкия спектър от въпроси, ситуации и истерични викове на титлата „МАМО“, които едно дете съвсем натурално прилага.
Закотвен прилежно в детския си стол, с явен гняв заради невъзможността да се покачи на своя трон и да спретне някой маймунджилък, синът ми разиграваше редица пиеси в жанра тръшкане. Докато беше на 2 години, се наложи да спра движението в района на Женския пазар, да сляза от колата и със супер силата на Жената чудо да закопчая колана му, от който някак се беше отскубнал.
Обикновено подобни акции в разрез с естествения трафик биха довели до върло бибиткане, тук-таме някоя крехка псувня, но кой смее да каже „гък“ на майка, разярена като бик пред шаващ червен плащ? Още повече ако действията ѝ са под акомпанимента на детски рев! Историята приключи с успешно стигане до точка „Б“, към която се бяхме отправили, а малкият викинг дори заспа.
Скоро след това изпълнено с напрежение шофиране детето получи и първия си урок по псуване. Няма да намерите клетвите и лошите думи в листовките, но бързо ще ги усвоите по естествен начин. А заедно с вас ще ги овладее и пътникът на детския стол. Лошото е, когато започне да ги вербализира по улиците. И вървейки наперено до родителското тяло, нарежда онези „еб**и“ скорострелните шофьори и ги пита нормални ли са???!!!
Още не сме свършили, скрол надолу
Карането на кола с голямо „У“ и знанията, които инструкторите предават, не ви подготвят и за други редица напрегнати моменти. Възможно е да трябва да направите незащитен ляв завой, в който сте длъжни да изчакате трамвай, минаващите отсреща коли, както и пресичащите на зелено пешеходци, но точно в този миг концентрацията ви да бъде застреляна от екзистенциален въпрос тип „Мамо, ти защо нямаш пиш*а?“ Спокойно, този път не спрях движението, за да отговоря на въпроса. Урокът по анатомия даде предимство на левия завой.
Може да съм се опитвала да заглуша някое и друго сюрпризиращо детско възклицание с музика. Да, опитвала съм се. Но и тук гласчето от задния ред успява да надделее тоналностите. Въображението на сина ми превръща текста на Beat It на Майкъл Джексън в „Сол пиле, джаз пиле“. Лейди Гага пее за „Хапла, Хапла Варси“ (песента, по-известна като Paparazzi). И не били никакви „Master and Servant“. Лирическите герои в парчето на Depeche Mode всъщност са „Мастър и Събев“.
Изводът е, че може да знаете с кой знак се обозначават товарните автомобили с допустима максимална маса над 3500 кг и дължина над 7 метра, но това не ви прави реален шофьор. Карането с малко дете е един паралелен таен свят, за който никой инструктор не ви открехва. Там дупките по пътя са вълни на бурно море, а колата ви е спасителна лодка. Но също така и подвижен кабинет по родителство. Бон воаяж!
Пак е лято, пак е топло, пак има комари, пак тръгваме на море, планина, на село. И пак трябва някак да се пътува с тия деца. Кое ще мрънка, кое ще пищи, кое ще реве с мощта на тиранозавър. Малко са децата „еднорози“, които седят кротко в столчето си за кола, зяпат през прозореца или просто заспиват.
Повечето питат по 1367 пъти „Стигнахме ли вече“, тръшкат се, почервеняват от зор да скъсат тези адски колани, които ги задържат в седнала позиция... И като цяло на родителите ни иде да повърнем щом дойде време да потегляме нанякъде.
И понеже все пак искаме да ви остане поне малко здрав разум, докато стигнете мечтаната дестинация, днес ви предлагаме няколко неща, които можете да правите с малките си деца в колата, за да не реват те като динозаври, да не ви питат още колко остава и вие да не се държите мъченически за главата. Даже може и да се забавлявате!
Вземете няколко по-малки играчки, с които детето ви отдавна не е играло или не е виждало. Елементът на изненадата със сигурност ще отвлече вниманието му и ще се сдобиете с поне 15-тина минути тишина, докато то разглежда новите си придобивки. Е, след това ще трябва да измислите нещо друго, защото знаем колко бързо им омръзва всичко.
Още една класика, която ще ви спечели 15 минути спокойствие. Заредете се с моливи, пастели и малки книжки за оцветяване. Най-добре е да са с по-дебели страници, за да бъде по-удобно на детето да рисува, докато пътува.
Вземете стикери на любими анимационни герои / животни / превозни средства, както и тефтер или малко блокче за рисуване, където детето ви да може да лепи лепенките. По-авантюристично настроените от вас могат да му позволят да украси с тях столчето си за кола. Но рискувате много, защото някои стикери остават залепени за вечни времена.
Може да си ги изтеглите от интернет на флашка или пък да използвате някое приложение. Със сигурност аудио приказките ще привлекат вниманието на децата ви поне за малко, а и са приятни за слушане от цялото семейство. (Освен ако, разбира се, не сте ги слушали вече 9700 пъти.)
Още не сме свършили, скрол надолу
Саймън каза: „Пипни си носа“. Саймън каза: „Вдигни си дясната ръка“. Тази игра е любима по детските партита и може да се играе в автомобил. Трябва да изпълняваш командата, само ако е изречена от Саймън. Ако изпълниш командата, но преди нея няма „Саймън каза“, изгаряш. Пробвайте и „Саймън каза: „Заспи“ – да видим какво ще стане.
Това е забавна игра за една идея по-големи деца. Преди пътуването си направете списък с неща, които да търсите в движение – мостове, тунели, червени коли, реки, големи дървета и т.н. Накарайте детето да се оглежда, докато пътувате, и да ви казва, когато види дадения обект. Можете да отбелязвате в предварително направен списък и да трупате точки. Който има най-много точки, печели нещо. Какво да е то – оставяме на вас.
Може ли пътуване без нещо за хапване? Винаги взимайте по нещо любимо за леко похапване в колата – солети, крекери, плодове, бисквити и всичко, което знаете, че детето ви обича. (Нека не е супа топчета обаче.) Така също ще си осигурите няколко минути тишина и много трохи, разбира се.
Ина Софийска участва в конкурса ни за летни истории с този симпатичен разказ за едно дълго пътуване на три мацки.
Включете се и вие, като ни изпратите текст на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.
Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“, както казахме, е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Когато се върнах от това пътуване, се зачудих как изобщо съм решила да го направя!? Никога не съм шофирала толкова дълго без алтернатива за шофьор, с дъщеря на 8 години и женско йорки на годинка.
Намечтахме го с дъщеря ми, беше ясно, че йоркито идва с нас, планирахме и един чуден петък тръгнахме. Честно да кажа най-голямото ми притеснение от цялата работа беше скъпият интернет в Сърбия и необходимостта от навигация. Толкова съм зле с ориентацията, че няма накъде. Намерих решение и на това и вече заредена с няколко аудио книги, храна и вода започнах да отмятам километрите.
Оказа се, че в определени бензиностанции не може да се влиза с куче, макар и малко, което доста усложни процеса. Трябваше да ходим поотделно, съответно да се справяме с различни системи за плащане, което ни забави до известна степен. По някое време пристигнахме в Загреб, където беше първата ни нощувка по план.
А дано! Ама надали. Сутринта тръгнахме спокойно с очакване да стигнем дори преди времето за настаняване в хотела и да хапнем наблизо. Очакванията са хубаво нещо, стига да са управлявани правилно. Малко преди известния тунел Караванке установих, че нещо нетът не ми е сработил и, въпреки че пред нас има огромно задръстване, времето не се актуализира. Ех, нация техническа! Пристигнахме малко преди вечеря, смазани от дългия път.
Обаче къде пристигнахме!? Уникално място! Красота и великолепие! Място за истинска почивка, без навалици, шум и дрънчащи чинии и прибори. И толкова ориентирано към децата…Един ден отидох за втори път да се опитам да взема дъщеря ми от детския кът, за да я водя на басейн и тя за втори път отказа. Тогава едно от момичетата, грижещи се за децата, ми каза – „Наслади се на почивката си. Стига с тези програми. Ако ѝ стане скучно, ще ти се обадим. Почивай си, затова си тук“. Очите ми се напълниха със сълзи, както и сега, когато пиша тези редове. Нали това исках – басейн и спа, спокойствие и забавление за дъщеря ми.
Изкарахме си чудесно, имахме време заедно и поотделно за атракции и за релакс. За спорт, за онлайн математика и всичко, което искахме. И въпреки че валя през повечето време, това е една от най-хубавите ми почивки!
Писах нещо горе за очакванията... Тръгнахме в събота сутринта, 10 минути по-рано от плана. И два часа и половина по-късно от необходимото. Валеше дъжд. Този път навигацията сработи. И въпреки че от хотела ми бяха казали, че няма алтернатива на тунела, картата предложи да спестя два часа. Ооооо, няма аз да чакам пак пред тунела, я да взимам прекия път. Опознай Словения, за да я обикнеш!
Толкова пъти не съм си виждала задния номер по никой друг път. Мислех, че след като почти всеки две седмици ходя до Боровец, вече няма завои, които да ме стреснат. Е, Боровец не е Кранска гора. Дъжд, завои и пак дъжд и завои и измежду завоите – заден номер. Често. Вече не могат да ме бутнат с въпрос за регистрационния номер на колата.
Слязохме от планината и се набутахме в първата бензиностация – не за гориво. Аз заредих предния ден и мога да си карам, ехееее. Да, но не всички са спрели за източване. И малката бензиностанция е задръстена и няма минаване без изчакване на зареждащите. И тоалетна нямат. Може би тук усетих, че нещо на този ден не му е наред. Обаче аз идвам от Алпите, заредена, нищо не може да ми развали настроението.
Стана ясно, че ще стигнем по тъмно в Земун. Тъмно и късно. Разбира се някъде преди Белград имаше затворен път и навигацията заби, та карах известно време на интуиция, тъй като ориентацията ми хич я няма. Е, поудължи се пътят. Звъннах на хотела да питам до колко часа работят ресторантите. Нямало проблем. 22:30 пристигнахме в хотела мега изтормозени.
И изненада – не може с куче. Бях сигурна, че при резервацията съм сложила филтър за домашни любимци и паркинг, но бяха непреклонни. Дъщеря ми беше на път да се разплаче. Насочиха ни в друг хотел, уж същото ниво, по-евтин и на 1 км. Беше на 3 км, долнопробен и на същата цена – заради кучето. Миришеше на цигари, стаята не се заключваше, а хотелът беше над игрална зала. Умрях от притеснение да сляза да взема нещо от колата и да оставя дъщеря ми и кучето сами. Тогава се запитах – аз къде съм тръгнала?
Още не сме свършили, скрол надолу
На другия ден приключението из Сърбия продължи, но на светло всичко изглежда, че някак ще се нареди. Пътувайте по светло, мили хора! Имаше риск да останем без бензин и други щуротии, но намерихме решение. Докато не пристигнахме на сръбско-българската граница. Толкова близо и все пак толкова далече…
След около 3–4 часа чакане (не помня, а и не искам да си спомням вече) стигнахме до гишето на нашата гранична полиция. Подавайки документите, красивата дама ме попита – „Само двете мацки ли сте?“. „Да“, казвам. „А кучето – мъжко ли е?“ „Не, и то е женско“. „Е, значи сте трите мацки.“
Трите мацки се завърнахме вкъщи и вече правим планове за нови пътешествия. Само тази Сърбия ни е трън в пета, но ще се справим и с нея. Вече имам усещането, че за мен няма невъзможни пътувания… Най-доброто предстои!
Смяхме се много с разказа на Ния Йотова за конкурса ни „Истории от лято 2023“. Посмейте се и вие и след това ни пратете и вашата лятна история на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.
Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Месец август винаги е специално време за мен. Всеки един ден – светъл, искрящ и дълъг – е благословия за жадуващото ми за топлина същество. Хубаво ми е, като знам, че има време дори за още едно море.
Единствено фактът, че през август пак става време да закарам Хюндая си на технически преглед помрачава този, иначе прекрасен за мен, период от годината. А тази година не мога да отлагам с прегледа, тъй като съм обещала на майка ми да закарам децата при нея на вилата.
За мъжката половина на човечеството моят страх е неразбираем. Отиваш за половин час, закарваш колата си да клекне върху една голяма яма, изровена на пода на сервиза, и изпълняваш дадените ти указания.
Проблемите поне при мен са два.
Първият, абсолютно ирационален, признавам, е свързан с адската бездна, зейнала по средата на пода на сервиза, върху която трябва да успея така прецизно да паркирам колата си, че двечките с нея да не бъдем погълнати от ненаситната ѝ паст. Обляна в студена пот, под уверенията на персонала, че ничия кола не е толкова тясна, че да падне в дупката, успявам да разкрача и застопоря четирите ми гуми по краищата на бездната, която в сервиза наричат „канала“.
Служител на сервиза застава точно пред колата ми с команди от рода на „натисни оборотите на 4000“ и аз се боря с вътрешното си усещане, че като настъпя педала на газта, без да искам ще връхлетя върху него и ще го сгазя.
По-миналата година например изпаднах в пълно безсилие, когато ми каза да пусна „стоповете“, за да видел дали работят. Панически започнах да натискам напосоки копчетата на таблото и така съм успяла да му покажа, че ми работят реотаните за затопляне на задното стъкло. От този човек разбрах, че стоповете се активират като натисна спирачката.
Тази година атакувах сервиза с тежката артилерия. Предната нощ не можах да заспя от притеснение, че ми предстои технически. Чудех се дали да сложа къса пола, или дълбоко деколте, за да спечеля симпатиите на проверяващия. За най-сигурно се спрях на комбинацията къса пола с дълбоко деколте.
След успешното паркиране върху канала започнахме със заповедите. „Пусни стоповете“, „вдигни ръчната“ и т.н. Справях се блестящо с всичко, докато не чух: „Я сега ПУСНИ ДЪЛГИТЕ!“
Държа да отбележа, че ако пътувах извънградско през нощта, аз щях да знам как се пускат дългите. Все пак шофирам от 13 години. Но тъй като не съм шофирала на магистрала през нощта, знанията ми за дългите светлини са леко мухлясали.
– Искате ли първо да пусна късите? – инстинктивно се опитах да спечеля време, въпреки че ми бе пределно ясно, че тук дори и Времето, тоз велик учител, няма да помогне.
– Пускай ги и тях, да.
Пуснах късите. Но тези ми знания не впечатлиха достатъчно, че да ме освободят от демонстрацията на дългите. Имах някакви смътни спомени, че дългите се включват от същата ръчка, откъдето и късите, но просто се врътва едно пръстенче накрая на ръчката. Врътнах го.
– Не халогените, момиче. Дългите искам да видя.
Запази спокойствие, Нийка – повтарях си наум – засега всичко върви наред. Паниката не е добър съветник. Запазвайки мнимо спокойствие, огледах ръчките около волана ми. От едната страна беше ръчката за късите и, както току-що си припомних, за халогените. От другата страна беше тази за мигачите. Видях и на нейния край пръстен. Завъртях го.
След няколко дни с успешно взет технически преглед, тръгнах да карам децата към вилата на майка ми рано сутринта, тъй като обещах тържествено на служителя от авто-сервиза, че ако пътувам извънградско, ще го правя само по светло.
Семейната вила се намира в село Габарево, едно селце на 5 км от Павел баня.
Криво-ляво пристигнахме и намерихме майка ми в двора в извънредно разтревожено състояние на духа.
Посрещна ни с две горещи новини. Кака ти Мичка била починала. Майка ми искала да намери координатите на една траурна агенция, но „духовете“ пак ѝ бяха скрили очилата.
Тук трябва да отворя една скоба и да обясня, че моята майка е духовно същество.
Откакто се помня, тя винаги е избягвала ортодоксалната медицина и ни е лекувала с алтернативни методи. Основно с рейки. Също така и с натривки с чесън и масажи със свинска мас, куркума и оцет.
С напредъка на годините окултната жилка в нея се усили и вече освен с чесън, мас и т.н, тя ни лекува с много по-мощно средство – със собствената си аура, комбинирана с мощната ѝ лечебна енергия.
Това заклинание тя научи от настолната ѝ книга, а именно нашумeлият преди години бестселър „Стопанката на Господ“.
Тоест, поздравява ме така само когато го няма мъжът ми Емо. Веднъж като ме благослови така, прекръствайки ме с церемониален израз на лицето си в негово присъствие, си навлече недоволството на зет си, че насърчава съпругата му да бъде „споделена“.
А през последните години, откакто си направи профил във Facebook и научи да цъка из фейса, както и да сърфира из Google, мистичните сили на майка ми вече завзеха заплашителни размери, тъй като беше паднала невинна жертва на ремаркетинг стратегиите на дигиталните маркетолози.
Но всичко по реда си. Както вече споменах, докато ни посрещаше, тя беше обезпокоена от изгубените си очила. Безпокойствието беше само леко, защото това е нещо, което ѝ се случва непрекъснато.
Едно време, когато още не беше развила паранормалните си способности, тя обезсилено обикаляше наоколо и ги търсеше на всички логични места, на които един чифт очила биха се скрили – в печката, в микровълновата, в хладилника, навсякъде.
Сега вече действа стратегически. Сяда примирено със заключението, че, цитирам, „като че ли някой дух ѝ ги е скрил нарочно“. Това я успокоява. В края на краищата не е възможно простосмъртен човек (дори и с нейните способности) да намери нещо, което е скрито от онези безплътни хитреци. А и от опит знае, че след около 15 минути духовете, нейни стари познайници, ще се прекършат пред козирожкото ѝ търпение и ще ѝ върнат очилата. Обикновено ги оставят на видно място на масата, баш пред нея. Все едно ѝ се подиграват колко е разсеяна.
Този път също реши да действа така. Майка ми оползотвори тези 15 минути чакане за очилата си, търпеливо цъкайки си в телефона. Същевременно направи строга забележка на внуците си, че прекаляват с ТЕХНИТЕ телефони.
Децата безочливо я попитаха защо тя непрекъснато ръчка в телефона си, след като телефоните са толкова вредни. Баба им търпеливо им каза за ен-ти път, че Кака ти Мичка е починала и че се опитва да намери в Google координатите на една позната траурна агенция, за да ги даде на семейството на покойната. Докато вършеше това, не пропусна да подметне на внуците си, че за разлика от тях тя е имала прекрасно и щастливо детство.
– Не като вас двамата – сгърбени и изкривени над телефоните си – заключи тя, мижейки съсредоточено над екрана на собствения си телефон.
Също така знаем, че в никакъв случай не бива да бъдат прекъсвани. Изслушахме търпеливо за прекрасното детство на майка ми, огласяно до късни доби от щастливите викове на децата в квартал „Хаджи Димитър“, играещи на народна топка и кър. Деца, които са обядвали по един голям истински домат със сирене, който не е имал вкус на пластмаса и т.н., и т.н.
Докато се унасяше в щастливите спомени, тя остави телефона си и започна механично да си играе с някакъв предмет, който се намираше на масата пред нея. Докато го въртеше в ръцете си погледна към него и установи, че това са дълго търсените очила.
Децата се разотидоха по двора и в къщата. Облекчени, че няма да даваме никому лош пример, двете пак захапахме телефоните си. Майка ми си сложи очилата и влезе във фейса, за да продължи издирването на траурната агенция, която беше намерила онлайн преди време и чието име не можеше да си спомни.
Накратко за тези, които не знаят – ако потърсите нещо в Google или влезете в някой електронен магазин и не завършите покупката си там, платформата ще се погрижи да направи всичко възможно, за да ви продаде това, което сте търсели. На всички ни се е случвало. Търсим нещо в нета и след това седмици наред ни заливат с реклами за същото това нещо от всички възможни канали – Facebook, YouTube и т.н. Това не е съвпадение или телепатия, а е похват в дигиталния маркетинг. Нарича се ремаркетинг.
А идеалната „жертва“ на този ремаркетинг са такива като майка ми, които във всичко виждат провидение свише. Точно това се случи и в този момент. В историята на сърча ѝ седеше въпросната траурна агенция, която се активира при ползването на съответните ключови думи. След само 5 минути майка ми вдигна глава от телефона.
– Кака ти Миче току-що ми се яви и ми предаде съобщение от отвъдното! Последното ѝ желание е да бъде погребана с траурна агенция „Черна Роза“. Гласът на майка ми беше тържествен.
– Как ти се яви? Как ти предаде съобщението?
– Странно – по-скоро на себе си каза майка ми. Защо ли Мичето избра да ми се яви на мен, а не на собствената си дъщеря…?
– Мамо, как ти се яви Кака ти Миче?
– … дали нещо не са се били скарали с Лилето точно преди да си отиде…(Лилето е най-добрата приятелка на майка ми и дъщеря на Кака ти Миче.)
– Мамо! – изтръгнах я от унеса ѝ.
– Ох бе, дете… През телефона ми се яви Мичето, ами как иначе.
– Как точно през телефона?
– Докато си четях една статия за ползите от куркумата във Facebook. Отнякъде ми изскочи голяма снимка на жена, смирено свела поглед, облечена траурно – в черна шамия. Беше погледнала надолу, затова не можах да видя лицето ѝ. Но съм сигурна, че това беше Кака Миче! Познах я по розата в ръцете ѝ. Ах, как само ги обичаше Мичето тия рози… А отдолу под снимката ѝ имаше адрес и телефон на погребална агенция „Черна роза“.
Майка ми звънна по телефона на Лилето, за да ѝ съобщи за последната воля на покойната. Лилето потресено съобщи на майка ми, че „Черна роза“ е било и името на най-любимия телевизионен сериал на Кака Миче приживе. След което побърза да затвори, за да резервира услугите на въпросната агенция.
А майка ми, вече с циментиран статут на екстрасенс, реши да продължи да твори добро.
Сега се е заела с непосилната задача с помощта на хипноза да ме научи как да си пускам дългите светлини. Не че тя самата знае как. Но току-виж, благодарение на мистичните си способности, другия август да ме е пратила напълно обучена на следващия ми технически преглед. Никой летен ден не е достатъчно дълъг, за да побере всичките чудеса, които майка ми може да сътвори.
Текстът на Любов-Мария Бекова (18 г.) е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
Всяко лято аз, родителите ми и сестра ми ходим на море и все нещо се обърква - или някой ще се разболее, или ще вали постоянно. Но всъщност тази година изобщо не беше толкова лошо, дори напротив. И с една съществена разлика – семейството ни се бе увеличило с още един член и вече имах не една, а две по-малки сестрички.
Невероятно приятно ми е всеки път, когато усетя допира на пясъка върху кожата си. А също и когато вълните се удрят в тялото ми. Вечерните разходки под нощното небе оставят дълготраен отпечатък. Магазините с интересни сувенири и дрехи приковават погледа ми във витрините. И почти винаги ме изкушават да си купя няколко сувенира и чифт обувки, чанта или нова дреха. Освен това бяхме наели апартамент на брега на морето. Щом излезеш на балкона и погледнеш напред, виждаш морето и чуваш приятното му шумолене.
Дори беше толкова тиха, че в една приятна вечер решихме да се повозим на двуетажен автобус до Несебър. Навън беше тъмно. Само пълната луна, уличното осветление и светлините на хотелите правеха атмосферата загадъчна и някак романтична. Вятърът брулеше лицата ни и аз се наслаждавах на това усещане.
Беше време да пътуваме обратно към родния ни град. И... кошмарът беше нашето завръщане. Качихме се в колата. Слънцето ставаше все по-ярко и горещо. Не успяхме да стигнем дори до Стара Загора и колата започна да се разваля. Баща ни беше изключително притеснен. В крайна сметка той караше кола с три деца, едно от които е 8-месечно бебе.
Наложи се да налее вода в разширителния съд за антифриз. Дори дадохме част от водата, която имахме за пиене. Но най-лошото не беше това, че почти нямахме вода за пиене. Чакахме половин час, докато колата се охлади под жарките лъчи на слънцето, при това без климатик в колата.
Продължихме пътуването си. Но тъкмо минахме Стара Загора и колата отново се затопли. Спряхме още веднъж на поредната отбивка на магистралата. Баща ми се обади на един свой приятел, който поправя автомобили. Но той сигурно е бил зает или не е чул телефона. Тогава баща ни се обади на друг приятел, който не беше автомеханик, но често ремонтираше собствената си кола. Не успя да се свърже и с него.
А и бяхме още толкова далеч. Татко реши да се обади на неговия брат, нашия чичо. Той беше готов да дойде и да ни вземе, но трябваше да чакаме поне шест часа, за да дойде. Добре че баща ни беше запомнил телефона на Пътна помощ, който беше видял на предишната отбивка. Обади им се и те обещаха да дойдат бързо.
Не знам колко бързо дойдоха, но чакането ми се стори като цяла вечност. И ето, че след около 40 минути дългоочакваната помощ дойде. И никога няма да познаете какво се случи! Тяхното превозно средство също се повреди. Ние им се обадихме да ни помогнат, а в действителност татко беше този, който им помогна, като тичаше и буташе буса им, за да може да потръгне.
Да се смееем ли, да плачем ли, се чудехме ние! Какъв трагикомичен момент! Явно нямахме никакъв късмет. А как ли се е чувствал баща ни в този момент, притеснявайки се, че не може да прибере у дома семейството си?
След известно време те успяха да го поправят. Качихме се в буса им, а те прикачиха колата ни. И ние продължихме по пътя си към Пловдив. Е, никога досега не бях преживявала подобно друсане. По пътя татко се обади на една колежка, тъй като тя и съпругът ѝ имали приятел в Пловдив, на когото се обадили да ни посрещне там и да ни заведе в Кюстендил.
Стигнахме до Пловдив. Отидохме първо за малко в апартамента на човека, който се отзова да ни помогне, за да можем поне да отидем до тоалетна. Оставихме нашата кола до блока му и се качихме в неговата. Мъжът ни закара до вкъщи. А той щеше да закара колата ни до една автокъща в Пловдив. Идната седмица щеше да ни я докара. И така, след дългото и изтощително пътуване се прибрахме у дома някъде около 12 часа през нощта.
Така че това е една от най-интересните почивки, които съм имала, и искам да изразя огромната си благодарност към нашия спасител от Пловдив. Не мога да кажа, че е най-лошата или най-добрата почивка, защото тя си беше една от най-добрите, но завръщането до дома беше направо трагично. Въпреки това съм сто процента сигурна, че никога през живота си няма да забравя това пътуване.
Кратката случка на Мария Добрева е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
Качваме се в колата да тръгваме за морето и аз сядам да карам. Тригодишната ми дъщеря е на задната седалка и се провиква:
- Мамо, може ли аз да карам?
В отговор ѝ казвам:
- Мамо ,ти нямаш книжка.
Чувам шумолене отзад и виждам протегната детска ръка с готов отговор:
- Ето, мамо, имам книжка!
Подава ми нейната книжка за разглеждане и настоява тя да кара.
