Така като я гледате, може и да не решите в първия момент, че е способна да счупи корпоративната визия, в която е облечено всекидневието ѝ, и на бърза ръка да смени токчетата с маратонки за бягане. Освен че е способна, го и прави с такава лекота, сякаш не тича по 40 км, а е излязла на лежерна разходка в парка.
„Живота си в офиса“ Ния Йотова живее в ИТ индустрията. А животът извън него, често минава в тичане. В което всъщност е адски добра – съвсем скоро се върна от Световното първенство по маратон за ветерани (40+ години) в Сидни, за което се беше класирала с покрит норматив.
Освен бягането, Ния има още една страст – писането. Авторка е на романа „Лара“ (2018 г., изд. Софтпрес), както и на част от хумористичните разкази в сборника „Няма страшно“, който публикува в съавторство с баща си. Виждали сте я сигурно и на страниците на „Да оцелееш като родител 3“, където има поместен неин разказ, който ни беше спукал от смях.
„Коя е тази жена? Какво работи?“, както се казваше навремето в един от скечовете в „Улицата“ (ако има изобщо хора, които все още си спомнят тези гениални парчета телевизия) – на тези въпроси оставяме да отговори сама Ния Йотова в интервюто по-долу.
Казвам се Ния, на 44 години. Работя в ИТ сферата, като ролята ми е да отговарям за бизнес развитието на компанията. Търся нови бизнес модели, нови бизнес партньорства и нови парични потоци за фирмата, в която съм. Това включва и много нетуъркинг, презентации и комуникация.
Имам две всепоглъщащи страсти – бягането и писането. Омъжена съм, с двама сина – на 17 и на 13 години.
„Помагам на хората да станат още по-богати.“
Досега основно съм работила за визионери. Те вече са създали продукт и търсят пазарната му реализация на световно ниво. Аз съм им помогнала в осъществяването на визията им и целите им. Две от фирмите, за които са работила, са български, като в едната основателите са 10 години по-малки от мен. И двете компании са започнали от нулата, а в момента са солидно реализирани на световния пазар, като в портфолиото им от клиенти фигурират световни имена.
Интересно ми е да работя с хора визионери, които не се страхуват от големи стъпки в неизвестното и от поемане на рискове. Впечатляват ме дълбоко, тъй като аз не притежавам размаха нито на мисълта им, нито на действията им.
Иначе, като конкретни дейности, от всичките ми работни задължения, които са доста разнообразни, винаги съм харесвала най-много публичните изяви – когато трябва да говоря пред хора. Дори и това да е да презентирам компанията пред потенциални инвеститори, пак го намирам за вълнуващо и отработвам всеки детайл от изпълнението си, макар по принцип да не съм много по детайлите.
Напълно органично. Денонощието има 24 часа, в 16 от които съм будна. Много е важно да отбележа, че децата ми вече са пораснали.
Започнах да пиша горе-долу по времето, в което започнах и да бягам. Явно това е било преломен момент в живота ми. До онзи момент, всичката ми енергия отиваше в работата ми и удовлетворението, което получавах от факта, че съм добър служител, беше огромно за мен. В един момент, гордостта ми „най-изпълнителният служител съм“ започна не само да не ми стига, но и да ме дразни. И в онзи момент, търсейки нов източник на мотивация и удовлетворение в живота си, и най-вече в опит да се само-анализирам, започнах да пиша.
„Лара“ е до голяма степен автобиографичен роман, като всъщност най-интересният за читателките му елемент – семейните изневери и от двете страни – е и единствената фикция в него. Не съм обмисляла как ще се развие романът, просто пишех. В един момент забелязах как доразвивам моменти от реалния живот, които са ми направили впечатление.
Ако съпругът ми в реалния живот е флиртувал, макар и невинно с някоя дама, или ако аз съм намерила разговор с друг човек за интригуващ, но в живота всичко е свършило дотам, то в „Лара“ аз разгръщах тези моменти до цели любовни истории. Избрах такова развитие за книгата не заради елемента на скандала, който знам, че продава, а защото винаги ми е било интересно как се чувстват и двете страни в подобен момент. Как човек винаги намира извинения за своите, да речем, грехове, но съди същите много строго у другите.
За мен най-ценното в книгата е това, че благодарение на перипетиите си, Лара се научава да мери околните с аршина, с който мери себе си. Качество, което ценя много високо.
Читателите определено се впечатляваха най-вече от любовните истории. Обикновено ме питаха кое от всичко е истина и кое не. Дори съвсем непознати хора са спирали съпруга ми на улицата, за да го разпитат по въпроса.
Аз лично съм получавала всякакви реакции – от изключително позитивни до крайно негативни, обиждащи главната героиня – не и съпругът ѝ обаче, което е много интересно. Но когато човек пише и дава текста си на света, трябва да е предварително подготвен, че ще има всякакви реакции, особено когато разнищва „щекотливи“ теми, а главните му герои не са черно-бели.
Мисля, че освен генетично зададено, чувството за хумор се изгражда и от заобикалящата среда. Родителите ми се славеха със забавните си истории, които обожаваха да разказват театрално пред приятелите си.
Израствайки в такава среда, за мен това беше единственото „нормално“ поведение. На всяка нова работна позиция, във всяка нова среда, веднъж поопознала малко колегите, започвах да се изявявам по същия начин – разказвах забавни истории от живота си, основно издънките си. Мисля, че това е и най-силната страна на „Няма страшно“ – самоиронията.
В подкрепа на мнението ми, че чувството за хумор се придобива и от заобикалящата среда, ще кажа, че мъжът ми отначало не споделяше моето чувство за хумор, но след 18 години семеен живот, започна да прави наистина хубави смешки на мой гръб.
Започнах да бягам през 2017 – 2018 г., когато бях на 38. На първото ми бягане на дистанция 5 км, организирано от сдружението 5kmrun, с много мъки и напъни, успях да пробягам петте километра за 30:52 минути. Мислех, че съм във форма, а по трасето ме надбягваха баби, дядовци и татковци с деца на рамене, които си говореха лежерно, докато аз пуфтях невярващо зад тях.
След финала обаче ме обхвана т. нар. бегаческа еуфория – организмът след силно натоварване започва да отделя ендорфини. Почувствах се толкова щастлива и тонизирана до края на деня – нищо че бях сред последните финиширали – че започнах да се връщам на бяганията. Исках да си набавям нови дози от ендорфиновата еуфория след финала.
Същевременно обаче се стремях да избягам дистанцията за 25 минути, понеже се бяхме хванали с мъжа ми на бас за 1000 лв., че ще успея за 10 опита да сваля от 31 минути на 25. Мислех, че това ще се случи много бързо, защото 25 минути се смята за много лесно постижим резултат. Но тръгнех ли, още след първия километър усещах как крайниците ми се схващат, как нямам въздух и най-доброто, на което бях способна, беше например 27 минути.
Казвах си – ето, дори и посредственият резултат, е непостижим за мен! И по някаква причина си помислих, че посредственото ми бягане е олицетворение на постиженията ми в живота като цяло.
Оказа се, че съм способна на много по-силни резултати. 25 минути за 5 км в момента е загрявка за мен. Най-доброто ми време за дистанцията е 19:33 и знам, че съм способна и на много по-бързо от това, въпреки че съвсем скоро ставам на 45 години.
Бягам не само 5-километрови дистанции, а също и 10, 21 и 42 км – последното всъщност е маратон. Правя това уточнение, понеже съм забелязала, че хората боравят много свободно с термина „маратон“ и наричат така всяко едно бягане. „Маратон“ е само и единствено дистанцията от 42 км и 196 м, пробягана за пръв път в Древна Елада от Фидипид, натоварен с мисията да съобщи за победата на атиняните над персите при Маратон. Тогава той пробягва разстоянието, донася вестта и издъхва.
Съвсем скоро се завърнах от Сидни, където участвах в Световното първенство за ветерани по маратон. Ветерани се водим всички над 40 години. За Сидни, за моя най-голяма изненада, се класирах с покрит норматив измежду жени от целия свят във възрастовата група 40 – 44 години. Там финиширах 36-та от 119-те участнички от цял свят, всяка от които с покрит норматив.
Избягах много трудното трасе за 3 часа и 14 минути, което е само минутка по-бавно от най-доброто ми постижение. Много обичам да споделям тази снимка от финала ми в Сидни, на която жена с над 10 години по-възрастна от мен финишира наравно с мен, и то правейки си поредица от селфита. Споменът за нея ще ми дава надежда за много време занапред.
Бягането е толкова ключово в моя живот, тъй като благодарение на него успях да избягам от усещането за предопределеност, на което съм робувала още от дете. А именно, че над мен има един невидим таван, който не мога да премина.
Бях приела, че мога нещо, каквото и да е, до една определена степен, да речем – средна. И оттам нататък, не мога да вдигна нивото над средното. Другите може и да могат, но не и аз.
Бягането тотално разби този ми примиренчески мисловен стереотип. Показа ми, че това, което преди години ми е било толкова физически невъзможно, колкото например в момента да летя, сега ми е не само възможно, но и прекалено лесно.
По-горе дадох примера с 5-километровата дистанция, защото първо от нея видях, че клишето „няма невъзможни неща“ е истина. Да, промених начина си на хранене – бях вегетарианка, сега съм месоядна, и започнах да бягам по структурирана програма. Изготви ми я шампионката на България Милица Мирчева и тренирам по минимум час на ден, 6 дни в седмицата.
Разбереш ли кои са правилните стъпки и започнеш ли само да ги изпълняваш, всичко се нарежда. Резултатите се подобряват главоломно, а мотивацията органично скача до небето.
Така че накратко – с бягането успях да избягам от дотогава непреодолимите ограничения, които сама на себе си бях наложила за способностите си във всички сфери от живота.
Бягам към всички възможности в живота, които ми се разкриха благодарение на променения ми от бягането мироглед.
В момента бягам от рестрикциите, които сама съм си поставила, но вече в съвсем други сфери на живота си. Щом успях да постигна „невъзможното“ в една, защо да не мога и в повече?
Като например – „мога да напиша книга, но не мога да я разпространявам/продавам самичка“.
С „Няма страшно“ правя точно това. Издадох предишната си книга „Лара“ с издателство, но не останах доволна от това какво получи един сравнително неизвестен автор като мен от финансова гледна точка. С „Няма страшно“ реших да се самоиздам и да разпространявам книгата си през сайта си.
Да, предприех конкретни стъпки – да си направя уебсайт, на който да развия блог, да сложа онлайн магазин, да внедря възможност за плащания в него, да си построя и развия аудитории, да търся начини да ги активирам и т.н. Но ето – невъзможното отпреди няколко години в момента е реалност.
И я постигнах само чрез малки последователни ежедневни стъпки, в свободното ми време, без абсолютно никакви геройства от моя страна като например недоспиване. Продавам успешно книгата от сайта ми. Признавам, че продажбите ми вървят по-бавно, отколкото когато бях с издателство, но пък тази стъпка е финансово оправдана, уча много нови неща за дигиталния маркетинг и се чувствам оценена.
Бягам и към по-добри резултати в спорта. Всичките ми приятели ми казват как след 45-тата година натам жената се „срива“ физически и, съответно, това се отразява и на спортните ѝ резултати. Дори да е така в масовия случай, аз избирам да търся добри примери, които опровергават това. Следя в Instagram няколко дами, които са много над тази възраст и в момента имат резултати, които са много по-силни от моите. В Сидни срещнах на живо няколко такива.
Бягам и към други неща, които чувствам, че са важни за мен – в момента много искам да започна да прилагам наученото с годините в бизнеса и да започна да работя за себе си. Още съм на етап обмисляне, но само преди няколко години тази идея дори не би си позволила да прехвръкне през главата ми.
За мен „жените могат всичко“ е факт, а не фраза.
Това го казвам не в контекста „борба между половете“. За мен и жените, и мъжете са човешки същества, които, освен че имат нужда един от друг, имат нужда да вървят и по собствения си път.
За мен „жените могат всичко“, „мъжете могат всичко“ и най-вече „хората можем всичко“.
Да, жените често търсим вдъхновение от други жени, защото сме в една и съща социално-обществена позиция, която носи собствените си конкретика и предизвикателства.
Днес в рамките на поредицата ни, посветена на качеството на въздуха, която правим съвместно с неформалната родителска платформа Въздух за Децата, ще си поговорим за спорта и практикуването му, докато навън дишането не е особено леко.
Гледали ли сте по филмите едни хора, които стават рано сутрин, обуват маратонките и излизат да тичат по крайбрежни алеи или страхотни паркове, или дори по страхотни тротоари? Нито една кола не ги пръска с кал, няма пушеци, излизащи от ауспусите на автомобилите, никой не кашля и не се държи за гърлото с измъчен вид.
Ставаш рано сутринта, поглеждаш през прозореца и виждаш, че нищо не виждаш. Обуваш маратонките, излизаш и потъваш в мъглата. И да има коли, които те пръскат с кал, поне не ги забелязваш. Тичаш там, кашляш, надишваш се със съдържимото на мъглата и се прибираш като герой.
Може малко да преувеличаваме, но не съвсем. Говорейки си за мръсен въздух, няма как да подминем и влиянието му върху хората, които спортуват. Защото те спортуват целогодишно, а не само в дните със зелено на картата за качество на въздуха.
По време на летните Олимпийски игри в Рио де Жанейро през 2016 г., организаторите повдигат въпроса за ефекта на мръсния въздух върху представянето на атлетите. Същият въпрос е повдиган и по време на игрите в Лондон и Пекин.
В Бразилия най-големият замърсител във въздуха е етанолът, който съставлява около 40% от горивото на автомобилите в страната, което пък води до нездравословни нива на замърсяване с озон, с който етанолът прави реакция. В някои части на Рио де Жанейро нивата на озон са нормални само в един на всеки пет дни, а през лятото озонът е в особено високи нива.
Учените от години са наясно с това, че мръсният въздух влияе негативно на представянето на спортистите и дори застрашава здравето им. Причината е в това, че по време на тренировка атлетите поемат около 20 пъти повече въздух в сравнение с човек, който си почива. Това означава, че те са изложени на 20 пъти повече замърсители.
Няколко контролирани изследвания с участието на атлети показват, че тренировката, когато във въздуха има повишени нива на серен диоксид и озон (които са едни от основните замърсители на въздуха), може да причини констрикция (свиване, стесняване) на дихателните пътища, а това директно влияе и на спортното изпълнение.
Друго проучване на връзката между мръсния въздух и постиженията по време на маратон доказва, че с всяко 10 мг увеличение на фините прахови частици на кубичен метър намалява с 1,4% ефективността на спортистите. В ситуации като Олимпийските игри, където успехът зависи и се мери в милисекунди и милиметри, замърсеният въздух може да определя кой губи и кой печели, както и дали се поставят рекорди или не.
Серният диоксид, който е изключително разтворим във вода газ, е почти напълно абсорбиран от горните дихателни пътища, когато дишаме през носа. Когато дишаме през устата обаче, нивата на абсорбирания серен диоксид са значително по-ниски, а по време на тренировка и дишане през устата серният диоксид не се абсорбира от горните дихателни пътища, а преминава към трахео-бронхиалното дърво. Комбинацията от тренировка и вдишване на озон и серен диоксид води до бронхоспазъм и намален въздушен поток през дробовете.
Спортните резултати са важни, но още по-важно е здравето генерално. Мръсният въздух има краткосрочен и дългосрочен ефект върху спортистите особено заради факта, че при елитните атлети, и най-вече тези, които са периодично изложени на замърсен въздух, рискът от това горните и долните дихателни пътища да получат трайно увреждане, е голям.
Комбинацията от дехидратиране и вдишване на опасни замърсители може да доведе до астма, както и до хронично-обструктивна белодробна болест (ХОББ).
Ако обичате да тичате или сте сериозен спортист, който има редовни тренировки, организирайте ги рано сутрин и късно вечер. Когато замърсяването на въздуха е сериозно, особено с озон, най-добре е да ограничите тренировките на открито – тичане, каране на колело, спортно ходене – само в ранните часове на деня, когато нивата на озон са по-ниски.
Следете данните за качеството на въздуха. Много спортисти или хора, които бягат за удоволствие, казват, че, когато е горещо, не могат да си поемат дъх, но реално това се дължи на повишените нива на ФПЧ и озон.
Избягвайте булеварди и улици със задръствания. Там въздухът е абсолютно ужасен, но само на няколкостотин метра встрани той става по-добър. Тичайте в парк или из кварталите, където не минават много коли.
Тренирайте вътре, когато е възможно. Най-добре е, ако в помещението има и пречиствател за въздух.
* В текста са използвани данни от IQAir, базирана в Швейцария компания за технологии за повишаване на качеството на въздуха, както и от ScienceDirect.
Да имаш три деца е велико щастие и ужасно, ужасно, ужасно много работа. Всъщност - по три.
Това важи с пълна сила, когато и трите ти деца са породени, както в случая с авторката на този текст Джил Солоуей Джонсън.
Тя си спомня много ясно момента, в който е осъзнала, че въпреки нейното чувство за вина третото ѝ дете ще се оправи в този живот по-добре, отколкото си е представяла.
Третото ни дете – Номер 3 – практически се самоотглежда, откакто се е родило.
Когато се появи, вече бях майка на две деца с разлика 1 година. Имах много видеа от първата му година, но той рядко се появяваше в тях. По-често го чувах, че плаче в миманса, докато камерата се фокусира върху нещо сладко, което правят Номер 1 или Номер 2.
Един от любимите ми спомени с Номер 3 е ден в парка.
Когато се чувствах достатъчно смела да напускам комфорта на дома си, обикновено ги водех в близкия парк.
По-големите деца се разкопчаваха, отваряха вратите на минивана и почваха да тичат в противоположни посоки, изоставяйки ме с Номер 3 (и голяма доза адреналин).
Бързо се окопитвах, грабвах Номер 3 под мишница и тичах към бебешките люлки.
Слагах Номер 3 в люлката и знаех, че не може да избяга никъде, което значеше, че мога да се концентрирам върху това да “паса” другите двама.
Един ден тичах след Номер 2 и Номер 1, докато извършваха подвизи, обикновено запазени за цирковите артисти и олимпийските бегачи. Номер 3 (както обикновено) наблюдаваше хаоса от люлката, където го бях стоварила, веднага щом пристигнахме в парка.
Аз бях майката на детето, което правеше циркови номера на самия връх на катерушката, както и майката на детето, което тичаше към хоризонта, твърдо решено да се отдалечи от мен колкото се може повече.
И - да, почти забравих - бях майка и на онова клето дете, практически изоставено в люлката (благодаря на човека, който е открил люлките с предпазител).
Последвалите събития се случиха за части от секундата.
Майчинският ми мозък въртеше на най-висока скорост. За части от секундата прецених кое дете е в най-голяма опасност и затова реших да спринтирам към онова, което се е засилило към улицата, тъй като знаех, че другото на катерушката има уменията да балансира поне още минута-две.
Третото в бебешката люлка нямаше къде да ходи…
Така че се впуснах да бягам след Номер 2, грабнах я и я заведох пак на детската площадка. Потна, с разтуптяно сърце, почти без дъх чух сладкото гласче на Номер 3, който се обръщаше към някой преминаващ в близост: “Хей, може ли да ме залюлеете? Мама е малко заета.”
Това беше моментът.
Стоях в парка и се чудех в какво се забърках – три деца в рамките на две години и половина. Стресирана, пълна с вина и кълняща се, че повече никога няма да изляза от вкъщи.
В онзи момент, когато чух Номер 3 да моли някой да го залюлее, си дадох сметка, че ще си е добре.
Беше се научил да моли за това, което иска, и е експерт в преценяването на ситуациите, в стратегиите даже. В търсене на най-добрия възможен начин да отговори на нуждите си.
Беше усвоил това умение през многото дни в парка, прекарани в люлката.
Толкова много вина изпитвах към Номер 3, който плаче в столчето в колата, Номер 3, който го няма на видеата, Номер 3, който гледа от люлката как другите деца играят.
ВИНА.
Обаче онази люлка му беше дала най-добрия поглед как работи животът. Научи го да наблюдава внимателно и да разбира фините нюанси в човешките взаимоотношения.
От тази люлка ме е наблюдавал как трескаво тичам след другите две деца и е осъзнал, че ако иска да си прекара весело в парка, трябва да намери някой, който да му помогне. Видял е, че ръцете ми буквално са заети.
Номер 3 сега е на 16. Уверен, независим, мил и винаги, винаги забелязва детето в люлката в парка, което може би има нужда някой да го залюлее.
P.S. Бих искала да използвам възможността да благодаря на всички онези хора, които намериха време да залюляват от време на време Номер 3. Супер сте!
На 11 октомври се задава тазгодишният Уиз Ейр София Маратон, на който, ако планирате да потичате, може да го направите с кауза.
За четвърта година Софийският маратон и организацията, предоставяща адаптирана екипировка и целогодишни спортни занимания за деца, ParaKids обединяват усилия в името на една важна мисия:
децата и младежите със специфични двигателни и ментални потребности да имат достъп до спорт и занимания на открито.
Тази година каузата на ParaKids е идейно вдъхновена от двама доброволци - Валентин Стоев и Денис Димитров, и е под надслов Run for those who can't. Тяхното желание е да бягат на маратона, но им се иска да го направят в името на някаква кауза и избират да са полезни за ParaKids.
През 2020 г. организацията решава да събере средства за закупуване на специализирани колички за бягане за деца с двигателни затруднения, които да са свободно достъпни за ползване в София, Пловдив, Варна и Бургас.
С тази цел ParaKids свиква под знамената приятели, които ще бягат на маратона за тези, които не могат.
Всеки може да влезе в отбора на ParaKids като се регистрира за участие в маратона и по този начин част от таксата му ще отиде за купуването на количките.
Всяка от тях струва 2400 лв., а първоначалната цел е да се купят 5 такива, така че колкото повече хора се запишат, толкова повече средства ще се съберат - ясно е.
Защото с подобни колички децата с двигателни и ментални затруднения и семействата им ще могат да прекарват повече време на открито в спортни дейности, което повишава качеството на живот на всички – заради двигателната активност и споделеното време.
Идеята е количките да са достъпни на определени места в градовете, от които могат да бъдат вземани напълно безплатно и след това да бъдат връщани пак там.
Записвайки се в отбора на ParaKids, получавате валидна регистрация за официалния Уиз Ейр София Маратон 2020. Може да изберете да тичате в различни дистанции като всяка от тях носи различна сума като дарение за каузата.
А в случай че искате да подкрепите ParaKids и тяхната идея, но някак не ви се тича, все пак можете да го направите и в страницата на организацията или с дарение на сметката на клуба.
Първа Инвестиционна банка АД
Титуляр: Сдружение Спортен клуб ШАРК
IBAN: BG36FINV91501016892867
Основание: Дарение за кауза "Run for those who can’t”
Почнахте ли да загрявате вече?
Ако някога сте участвали в маратон или полумаратон, знаете колко е изтощително. Сега си представете да избягате дистанция от 42 км, бутайки количка с три деца, едно от които на 6 г.
Немалко жени го правят, а в края на юни Синтия Лорън Арнолд разби рекорда в тази своеобразна дисциплина на маратона Мисула в щата Монтана.
Бутайки в количката своите дъщери (на 6 и 2 г.) и 3-годишния си син (с количката това е тегло от над 83 кг, според данни на ScaryMommy), тя подобри предишния рекорд от 4 часа и 6 минути на Ан Мери Коуди. Миналата година Коуди бяга на маратона в Модесто, Калифорния със своите 15-месечни тризнаци.
През по-голямата част от времето Синтия тренирала сама, като понякога взимала децата със себе си, за да се увери, че би могла да се справи с маратона, бутайки количката. Точно преди състезанието избягва 27 км с тях.
Оказва се, че Синтия вече е подобрила и друг рекорд на "Гинес" - през 2018 г. тя е постигнала най-добро време с трите си деца на полумаратона в Мисула.
Синтия планира да бяга на маратона отново през 2020 г. Прави го, за да намери баланса между майчинството и страстта, която е имала в продължение на години, преди да роди. "Участието в маратон с детска количка е много добър вариант, ако тичането е част от идентичността ти", казва Синтия. "Всеки, който обича бягането, ще ме разбере - не можеш просто ей така да се откажеш с него. А децата ти дават възможност да го правиш по нов начин."
По темата:
Знаете, че в рубриката ни "Жените могат всичко" представяме жени, които по някакъв начин разбиват стереотипа и ни взимат акъла с това, което правят и което представляват.
Днес на гости ни е един абсолютен пример за жена, която може всичко, а ако не го може, ще се опита да го постигне. Тя редовно предизвиква границите на физическите си способности и вече години наред разбива рекорди, понякога - задминавайки и мъжете. Буквално!
Представяме ви Мария Николова, състезател по бягане в ултрамаратони, дългогодишен атлет, а от няколко години - и гордост за България в областта на планинското бягане и ултрамаратоните. Участвала е 8 пъти на състезанието Витоша 100, като 4 пъти е ставала първа сред жените, и останалите 4 - втора. Пет пъти участва на най-популярното подобно състезание в Европа - Обиколката на Монблан - ултрамаратон с дължина 170 км и 10 000 м положителна денивелация.
Бягала е на още десетки маратони по целия свят, а тази седмица ни покани на скоростно изкачване до Черни връх, за да ни разкаже за хобито си и как се става шампион - на собствени разноски и за удоволствие. Беше ни трудно, признаваме, но си заслужаваше! Приятно четене и няма да ви се разсърдим, ако след това хванете гората!
Представете се – коя сте, откъде сте и с какво се занимавате?
Казвам се Мария Николова, от Сливен, завършила съм икономика, но никога не съм работила по специалността. Израснала съм в спортно семейство и на 11-12 години бяха първите ми стартове в леката атлетика. Това продължи докъм 27-та ми годишнина, след това прекъснах и се насочих към кондиционните тренировки, а малко по-късно и към планинско бягане и по-специално – ултрамаратони.
Като дете започнах със седмобой, което представлява седем лекоатлетически дисциплини – 100 метра с препятствия, 200 метра гладко бягане, 800 м гладко бягане, скок на височина, скок на дължина, тласкане на гюле и хвърляне на копие. През годините съм се състезавала и в скок на височина, скок на дължинаи, 400м с препятствия, 800м и троен скок. В един момент обаче не бях достатъчно мотивирана да продължа с леката атлетика и тогава вече преминах към кондиционното трениране.
Как дойде влечението ви към ултрамаратоните?
Търсех си предизвикателство, харесах идеята да си тествам в нещо различно. Първото ми участие на такъв маратон беше на Витоша 100. Не знаех как ще потръгне, дали няма да се откажа, как ще реагира тялото ми в такива условия – идеята ми беше единствено да финиширам. Подготовката ми по това време се състоеше в тичане два пъти седмично в Борисовата градина, а уикенда – изкачване на Черни връх от НДК, с бързо ходене.
Не познавах трасето на състезанието, но, изненадващо, станах втора! Факт е, че по това време (2011 година) участниците не бяха толкова много. И въпреки това времето, което дадох, беше малко над 12 часа – при контролно време 20 часа.
По време на това състезание се запознах с други хора, които се занимаваха с такъв тип маратони. Тогава разбрах и за обиколката на Монблан, и така се зароди идеята за събиране на точки за лотарията за обиколката.
Обиколката на Монблан е много популярно – може би най-популярното подобно състезание в Европа. То обикаля около масива Монблан, минава през 3 държави - стартира от Франция, минава през Италия и Швейцария и финишира отново във Франция. Квотата за участници е 2300 човека, но обикновено кандидатстват над 10 000 души от цял свят, което е наложило въвеждането на лотария, с която да бъдат избирани участниците всяка година.
За да участваш в лотарията, трябва да събереш точки от три други състезания, които също са ултрамаратони, и въз основа на тези точки печелиш право да си в лотарията за Обиколката на Монблан. Тези точки освен това доказват, че си достатъчно подготвен, за да участваш в състезанието.
Мен 2012-та година не ме изтеглиха на лотарията и успях да се класирам чак следващата година, когато финиширах състезанието за 36 часа.
Обиколката е с дължина 170 км, с 10 000 положителна денивелация. Беше ми много тежко, но си бях казала, че целта ми е просто да финиширам, без да гоня време или някакви рекорди и задължително - без контузии. Още не бях стигнала половината от пътя и вече бях със страхотна мускулна треска, а накрая и безсънието ме мъчеше, освен че цялото тяло ме болеше. Но успях и го завърших.
Какво ви кара да искате да се тествате все повече и все по-тежки маратони? Кои са положителните и отрицателните черти на това ваше хоби?
Всичко идва от това, че ми доставя удоволствие и правя нещата не защото трябва. Да, има риск от травми и контузии, но то и във всекидневието можеш да се контузиш.
Звучи противоречиво, но тренировките и прекараното време в планината всъщност ме разтоварват. Това е моето хоби.
Колко време отнема възстановяването след състезание като обиколката на Монблан?
Тази година единствено в деня след състезанието не исках да виждам тичащи хора. На следващия ден вече катерихме нагоре в планината. На третия ден изкачихме четирихилядника Гран Парадисо. На четвъртия ден вече тичах.
След състезание не лежа вкъщи, напротив – разхождам се, гледам да се храня, да възстановя калориите. Предишните години обаче възстановяването ми отнемаше повече време.
Кой е най-тежкият ви маратон досега?
На Олимп имам най-тежкото преживяване. Там беше 100 км маратон, със 7000 м денивелация. Преживях много тежка хипотермия, но все пак финиширах, почти в несвяст.
Как протича едно състезание?
Първо трябва да се погрижиш за екипировката и най-важното от нея - обувките. Дрехите също са важни и трябва да са качествени, за да избегнеш протривания при такива дълги маратони. Всяко състезание има задължителна екипировка, която носиш в раница за бягане, и всеки път изискванията са различни – на Монблан примерно имат много изисквания за екипировка, заради атмосферните условия. Просто там рязко може да се влоши времето и условията да станат много тежки.
По трасето има определен брой пунктове, на които презареждаш с течности и храна, в зависимост от състезанието може да има помещения за спане, баня, масаж. Има контролно време – както общо, така и междинни, по трасето, и за да не те спрат, трябва да се движиш в него.
Имате състезания, в които минавате и мъжете. Какво е тяхното отношение към вас, като състезател?
Тази година имам два такива. Единият беше ултра маратонът Орехово Персенк Ултра, който правих преди обиколката на Монблан – 50 км тичане в Родопите. Преди това пък бягах в Сърбия и там станах втора в общото класиране.
Именно в Сърбия беше много комично, защото аз стартирах последна, най-отзад. Първите двама мъже бяха много напред – но на пункта на 40-я км се срещнах с единия от тях и сърбите доброволци се смееха, че изглеждам по-добре от него. След мен дойде и вторият мъж, после двамата навън пак ме задминаха – и когато стигнах пункта на 70-я километър, те пак бяха там... реакцията им беше много смешна. Определено бяха разочаровани, че ме виждат!
Накрая се класирах втора в общото класиране. Но истината е, че мъжете се държат спортсменски и с уважение. Или поне това показват, хаха.
Как живее човек, който всяка година иска да печели състезания? Какво е всекидневието ви?
Нивото в България в последните години се вдигна. Има все повече желаещи да участват, както и все повече състезания на родна земя, което налага да съм на ниво. Дните ми протичат различно, защото се съобразявам с моето свободно време, което не е еднакво всеки ден. Ако времето нависоко е хубаво – качвам и слизам Черни връх или тичам долу, по хоризонталата. Уикендите пък използвам за по-дълги тренировки.
През зимата тичам малко - основно пантирам (катеря със ски и спускам). Мисля че това е добра тренировка, защото през цялото време си нависоко и тренираш, а то си е усилие – и качването, и спускането.
Качвала сте и няколко високи върха – какво е да си там?
Тази година се качихме два пъти на Елбрус (най-високият планински масив и връх в Русия, 5600 м) – пешеходно и със ски, Монблан съм качвала 3 пъти, Гран Парадисо в Италия (4061 м) и Монте Роза, намиращ се между Швейцария и Италия (4634 м).
Да се кача на над 5000 метра беше много тежко и различно от всичко, което бях правила до този момент. Това, което помня, е, че се чувствах супер изтощена и изморена. Спирах през 20 крачки, които броях, за да не спра по-рано. Сърцето ми биеше много високочестотно, а по време на нощуването ни (на голяма надморска височина), имах и адско главоболие. Отдавам обаче някои от неразположенията на факта, че не направихме климатизация, а направо атакувахме върха.
Кое е най-дългото ви състезание без сън и как се възстановявате по време на маратон?
Най-дългото ми бягане без спане е тази година в Андора –
тичах 38 часа, без да спя.
По време на такъв тип натоварване трябва да пиеш доста течности - аз пия супа, ям паста и ориз. За съжаление, в един момент тялото отказва да яде и трябва да се насилваш да се храниш.
В Андора например имах един участък от трасето, на който ми стана лошо и мислех да поспя, но все пак се справих. Но мисля че ако се налага да тичаш повече от 50 часа, по-добрата стратегия е да легнеш за малко. И нещо, което съм забелязала - според мен жените се справят по-добре с безсънието от мъжете.
Покрай бягането кои са другите интересни неща, които виждате и срещате?
Маратонът в Хонконг е една от най-екзотичните дестинации на които съм била! Там имах близки срещи с маймуни, докато бягах, както и с разни други животни, които дори не знаех какви са. Там природата е много различна, пътеките са култивирани – рядко виждаш истинска пътека, винаги е застлана с нещо, катериш връх по стълби или подредени камъни... Всичко е различно.
Обиколката на Монблан пък я правя толкова години подред, защото ми харесва като природа и гледки. Не съм се наситила на местата, през които минавам - докато въртиш около Мон Блан, виждаш върха от различни места. Просто там е много красиво навсякъде. И има мармоти!
В България съм бягала из Родопите – състезанието Орехово минава през Чудните мостове. Там бягах със звънче в ръка, за да мога да вдигна шум, ако видя мечка... Срещала съм се с лисици също и най-страшното – овчарските кучета! Те са абсолютно неподатливи на команди и единственото, което правят, е да се зъбят и ръмжат. Знам за хора, които са се качвали от страх по дърветата и са чакали там някой да дойде и да отведе кучетата...
Имала съм и страшни моменти, в които ме е било страх (по време на състезание) от гръмотевици или да не се загубя. В Сърбия например падна мъгла, което затрудняваше проследяването на маркировката, заваля порой, много ниски температури, а аз бях абсолютно сама, при това – полу-заклещена в някаква безумна хвойна.
Истината е,че съм супер страхлива. Като видя следи от мечка страшно се панирам. Страх ме е от коне, от крави... от змии... много. Вдига ми се адреналинът и се разтрепервам веднага. И от високо ме е страх! Стремя се да преодолявам страховете си, което ме прави по-силна и в живота.
Кога човек трябва да си даде реална сметка, че рисковете са по-големи и трябва да се откаже?
В началото, когато почвах, за мен това да се откажеш беше проява на слабост. Дума не можеше да става! Сега обаче гледам по друг начин на нещата. Най-тежката ми травма беше, когато паднах на глезена си и получих увреждания, но... не се отказах. Това беше в началото. Ако сега се случи, ще спра. Отказвала съм се, когато съм била в много тежко състояние заради обезводняване и недохранване. Сега вече, ако имам болежка, която променя походката, тичането – ще спра, защото това може да доведе до дългосрочни последствия.
Какво ще кажете на момичетата и жените, които биха искали да тръгнат по вашия път и да правят същото?
Че първо това трябва да им доставя удоволствие. Имала съм дни, в които съм си казвала – сега не ми се ходи да тренирам. Обаче знам, че след това ще се почувствам по-добре. Няма значение с какво се занимаваш – то трябва да ти доставя удоволствие и да знаеш, че след това ще бъдеш щастлив.
Ето – аз, като отида в планината, това ме зарежда много. Чистият въздух, гледките... може да не се чувствам добре да тичам, но отивам поне на разходка. Сега... ако е 6 сутринта и навън вали дъжд, не излизам – не обичам да тичам в лошо време, въпреки че съм тичала в дъжд. Но ако има друга възможност, използвам нея.
Мъжът до вас подкрепя ли ви в това, което правите?
Хаха, в моя случай не само че ме подкрепя, а тича редом до мен. Последното му състезание беше преди дни – участва на ултрамаратон с дистанция 340 километра, които той взе за 112 часа, с около 2-3 часа ОПИТИ за сън. Аз, в компанията на една приятелка, обикаляхме по трасето с кола и се опитвахме да го мотивираме и вдъхнем сили по пунктовете, където можем да го видим. Носехме му дрехи, храна, нещо за пиене. Така че, ние семейно си тренираме и състезаваме. Него тази година просто не го изтегли лотарията за Монблан, иначе и там тичаме заедно.
Как бихте насърчили хората да обикнат повече планината? Ето я Витоша, на две крачки от нас, но като че ли много от нас не я използват по предназначение?
Бих посъветвала родителите да дават пример на децата – в днешно време децата, спрямо моето детство, водят много застоял начин на живот. Двигателната култура се гради от дете – тъй като, когато човек стане голям, психически трудно намира смисъл да се натоварва физически, ако няма този навик. Намира за много тежко дори и най-лекото усилие. Ето, затова дори и големите състезания и ултрамаратони организират по-малки стартове, така че и децата да се включат, заедно с родителите си. И говорим за наистина малки деца – около 5-6 годишни.
Как почивате?
Така, както другите хора тренират. Отивам в планината, без планове и графици. Гледам да не бързам, въпреки че съм много припряна и все искам да се случват повече неща, и да не изпусна нещо. Ходихме в Гърция наскоро за 3 дни... където се отчетох с кратко плажуване и в останалото време си взимах дозата планина, катерейки Олимп.
А как се храните, предвид факта, че тренирате всеки ден и тичате по над 10 км дневно?
Не съм пример за здравословно хранене – ям всичко, предимно въглехидрати, тъй като се натоварвам доста. Обичам пица, паста, суши, също и сладко – особено шоколад.
Като кондиционен треньор смятам, че една жена трябва да е преди всичко здрава и активна физически пред това да е определени (ниски) килограми и без сили, да изпада в крайни състояния от глад и да няма енергия.
Килограмите не са показателни и според мен повечето хора го осъзнават. Важното е да се чувстваш и да изглеждаш здрав.
Какво ви предстои и къде може човек да ви види и пипне на живо?
В планината :) Освен това следващия уикенд отивам на състезание в Кападокия, което миналата година спечелих. В началото на другата година ще участвам и на ултрамаратона в Хонконг.
Българи и чужденци, почитатели на бягането и активния живот, ще се съберат на 21 май в Плевен, за да потичат заедно в името на приятелството.
Маратон на приятелството - Плевен 2017 ще се проведе за четвърти път, а тази година участниците ще могат да се състезават в една от следните четири категории:
маратон (42.2 км), полумаратон (21.1 км), щафета (2х10 км) и безплатен градски крос (3 км).
Разбира се, децата също ще имат възможност да потичат - предвижда се провеждането на специален детски маратон, който цели популяризиране на здравословния начин на живот и сред най-малките.
Състезанието е отворено както за професионалисти, така и за любители, и въобще да всички, които искат да се заредят със спортен дух и добро настроение.
Желаещите да се включат в надпреварата, могат да се регистрират онлайн тук.
Миналата година маратонът събра над 300 участници от 17 държави, а за тази година прогнозите са за още по-голяма посещаемост - вече са се регистрирали десетки любители на бягането от страната и чужбина.
Разбира се, ще има и награди за финиширалите участници – тези, които успеят да завършат в дългите дистанции, ще получи дизайнерски медал на маратона, както и парични премии.
Освен популяризирането на бягането за здраве, Маратон Плевен ще прегърне и нова благотворителна инициатива, подробности за която организаторите ще разкрият съвсем скоро.
Плевенският маратон има три звезди за качество като шосейно състезание, присъдени от Европейската федерация по лека атлетика, и е включен в годишния състезателен календар на федерацията. Той е част и от румънската верига от исторически маратони – в него са регистрирани над 30 румънски бегачи.
Основните цели на Маратон Плевен са насърчаване на активния начин на живот, привличане на професионални и непрофесионални спортисти от цял свят в регионалния северозападен град, както и популяризирането му като атрактивен спортен туристически център.
