Продължаваме обиколката си из 100-те национални туристически обекта. Днес Магдалена Трифонова ни разказва за Етъра и защо е важно да се връщаме на местата, които смятаме, че познаваме.
Текстът на Магдалена е част от съвместния ни конкурс с Yettel и Българския туристически съюз. Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel (пъзели, плажни кърпи, туристически канчета) и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Като родител, щом попадна на табела, реклама или информация за туристически обект, първата ми мисъл е дали за децата ще е интересно. Дали сме събирали пари в някой клас за екскурзия и автобусът е извозил децата дотам, те са слезли бъбрещи и шумни, повече мислещи за сувенирите и сандвичите в раниците си? Минали ли са набързо през обекта и дали са запомнили нещо друго освен това, че Силвия е повръщала, а Тео си е изгубил шишето за вода?
Всеки път ще изживеете нещо ново. Ако има такъв обект в близост до вас и го посещавате често, годишните карти за достъп са добър вариант.
Етнографски музей на открито „Етър“ е често посещаван от организирани групи, което не е лошо, но човек поне веднъж трябва да го посети сам… Или да остави децата да се забавляват в детската работилничка и да се върне в началото, откъдето да тръгне сам.
Там, в началото, ще ви посрещнат трите невести (голямата дърворезба пред входа).
Дървената порта е мястото, където трябва да забавите скоростта на мислите и действията. Обувките трябва да са ниски, близо до земята. Само така ходилото усеща облите камъни и плочи по пътеката. Въобще не е за токчета и суета. Количка с дете също трудно върви. По-добре вземете детето и го носете прегърнато.
Влезте в работилниците, за да видите как ръцете могат да творят полезно изкуство. Качете се по тесните, скърцащи дървени стълби и влезте в балканджийските къщи, лете дъхащи на дъждовна гора и хлад, а зиме – на огън и вълна. Купете си геврече и шарено захарно петле, скрийте ореховка на дъното на чантата (след като я платите, разбира се), за да я намерите по-късно.
Тогава майсторите стават най-сладкодумни и слушайки ги, може да повярвате, че всичко може да бъде научено и вашите ръце могат същото. Хубаво е, когато ръми и пухкави мъгли са заседнали в гората. Тогава може да опитате кафето на пясък. Трябва да го изпиете на чардака, без захар и мляко. На бавни глътки.
Може да пожелаете да си купите гривна или пък да свалите вашите накити, ей така, за да е красиво и ново.
Седнете и погледайте дивата вода в рекичката и опитомената вода във воденицата.
Ако сте се огледали в реката, поглеждайки от каменния мост в началото и после видите отражението си в края на разходката, ще разберете как мястото променя.
Днес при нас е Антония Димитрова, която ни разказва за семейната си екскурзия до Царевец.
Текстът на Антония е част от съвместния ни конкурс с Yettel. Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel (пъзели, плажни кърпи, туристически канчета) и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Царевец е едно прекрасно място с невероятно красива гледка. Пристигнахме към обяд и, както се вижда на снимките, доста бяхме гладни. Пътят от Ямбол до Велико Търново доста ни поизмори.
Та след като си хапнахме кюфтенца се запътихме към върха и църквата. Времето обаче не беше на наша страна и задуха силен вятър. Небето беше надвиснало над нас и навсякъде имаше черни облаци.
Силният вятър и дъждът не можаха да ни спрат да стигнем до църквата. Влизайки в нея, сякаш времето ни чакаше да се скрием и започна още по-силен дъжд с гръмотевици и силен вятър. Прозорците на църквата бяха отворени и силният вятър ги люлееше. Едва не ги счупи. Помогнахме на уредничката да ги затвори и зачакахме бурята да отмине.
Снимки: Архитектурно-музеен резерват Царевец
Стоейки вътре в църквата на това величествено място, си мислех за хората, които са го построили, за хоратам които са влизали и излизали оттук. Представях си ги как са изглеждали. Царе, царици, боляри и обикновени хора... Колко труд са положили, за да построят това величествено място, запазено и до днес.
Дъждът премина. Слънцето огря целия връх и на небето се показа дъга. Време беше да се прибираме. От Царевец ни остана незабравим спомен. Със сигурност ще върнем там!
С голяма радост и с не по-малко вълнение започваме летния ни конкурс за разкази и истории от 100-те национални туристически обекта, който организираме заедно с Yettel.
Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel (пъзели, плажни кърпи, туристически канчета) и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
А ето я и Ана Димитрова с нейния разказ за Софийския зоопарк, който е част от 100-те национални туристически обекта на България.
Тя е за много и все повече и повече пътувания до Софийския зоопарк. Когато нямах деца, никога не съм се сещала, че мога да изкарам там половин ден. Или цял. Или 173 дни от годината.
Сега имам една любопитна госпожица на три и невъобразимия късмет да я приемат в държавна детска. Но животът е радост и тъга и с приема дойде милата молба на частната ясла да си я взимаме.
Така се озовах с дете за лятото, без опция за баба и дядо, и мога да кажа само едно:
Къде иначе ще възникнат въпроси като:
И докато се опитвам винаги да намирам що-годе точен и правдоподобен отговор, се чудя защо освен онова майчинско знание, което идва свише, когато родиш (кърмене, къпане, пюрета и целият майчински бакалавър, събран в 3–4 месеца), не идват и кратки факти за всички животни на света.
Но как да не е, то е туризъм от цял свят на едно място! По време на едно от поредните ни посещения се опитвах да обясня как в зоопарка живеят животни от различни страни, които не са диви и имат нужда от дом; как вътре се грижат за тях, за да ги опазват. И докато ме гледаше миловидно, моето слънце попита:
–– А кога ги готвят и ядат?
Обясних, че не всички животни се ядат, което не ѝ хареса. На следващия ден на закуска вдигна поглед и с цялата сериозност на едно тригодишно изстреля:
–– Искам да отидем в зоопарка, да уловим един глиган и да го изпечем, за да го изям.
–– Защо точно от зоопарка, нали ти казах, че там животните се пазят?
–– Там са в клетка и ще го хванем по-лесно!
Спах неспокойно тази нощ.
Очевидните са по биология, които със забавление наблюдавам как родителите се опитват да избегнат. Не ходете в зоопарка, ако не сте готови за сериозните теми от живота.
Един път, докато се разхождахме край понитата, видях един татко с малкото си момиченце. Изведнъж понитата започнаха да цвилят въодушевено. „Виж“, каза таткото, „понитата си играят“. И вдигна момичето на раменете си. Когато се приближиха, видя, че всъщност играеха на „прескочикобила“, но мъжкото не мислеше да прескача, а по-скоро да се заседи.
Не съм виждала по-бързо сваляне от рамене, обръщане в другата посока и опит за подкуп.
–– Тати, какво правят кончетата? Трябва да помогнем на бялото! (женската)
– Нищо, тати, я виж отсреща продават сладолед!
Те идват с истории като тази, която ще разкажа сега. Както вече може би стана ясно, моете дете обича да яде. Трудно учим, че не трябва да взима храна от ръцете на други, от непознати и от рафта на магазина, без да сме платили.
В зоопарка в делничен ден през лятото дебнат баби със своите внучета и нещо за черпене. На една от разходките ни дъщеря ми търсеше бабите с поглед, знаейки, че ще отмъкне нещо. Аз уморено повтарях, че Снежанка са я отровили, защото взимала храна от непознати, и настоявах да не моли хората като сираче.
След поредната леля, която просто ѝ даде малко пуканки на площадката, докато аз стоях отстрани, едната ми нервна клетка не издържа и... Нека да кажем, че настоятелно обясних, че не се моли за храна от непознати, и си тръгнахме.
Измина една седмица от това посещение и малката беше на урок по английски. Излезе запъхтяха и усмихната, приближи се до директорката и заяви, че иска бисквита. Аз я дръпнах настрани и попитах дали помни какво сме си говорили за просенето на храна. А тя с равен тон отговори:
–– Ти каза да не искам от непознати в зоопарка. Кики не е непозната и не сме в зоопарка.
Туше. Всичко се използва срещу мен в съда.
Зоопаркът в София има страхотно лятно училище за млади ентусиасти, които обичат природата. Аз изучавах биология в гимназията и исках да имам практически опит, който да изглежда добре в документите ми за кандидатстване в чужбина. Накратко: бях доброволец в зооучилището на Софийския зоопарк.
Имаше едно моченце – Радко, което беше най-малкото в неговата група (около 6-годишен). Радко беше в много тежка фаза на задаване на въпроси и по-конкретно на „Защо?“.
В една от игрите, които играеха, децата трябваше да разпознават различни предмети. Накрая на мен се падна да им обясня кое какво е. Стигнах до една коруба на костенурка. Вдигнах я и попитах:
–– Знаете ли какво е това?
–– Къща, черупка, обвивка... – започнаха децата. Най-накрая едно извика – Коруба!
– Точно така – казах, – Това е коруба. И реших да дам допълнително знание на малките главици. – Знаете ли как се разпознава дали е женска, или мъжка костенурката?
Мълчание. Аз не очаквах и да знаят. Тук е моментът да кажа, че децата в групата бяха по-големи – 13–14-годишни. Само Радко се беше озовал по неволя в тази група в този ден вече не помня защо. Обърнах корубата и обясних:
–– Женската констенурка отдолу е гладка, а на мъжката корубата е вдлъбната.
Беше Радко. Младежкото ми Аз се притесни, чудесните ми колеги и ментори от зоопарка започнаха да се подсмихват и видях, че няма да помогнат.
–– Ами Радко, – започнах аз бавно и несигурно. Имах опит с кисели родители, които са изпратили детето на зооучилище, но не искат то да разбира за размножаването, и не знаех как да не си навлека беля. – Идва един момент в живота на костенурките, когато мъжката трябва да се качи върху женската и да се закрепи там. Затова е вдлъбната.
По-големите деца започнаха да се хихикат и да се подбутват. Аз вече бях червена от притеснение и се надявах това да е достатъчно. Последва още едно защо от Радко.
–– Ами... – колегите ми се превиваха от смях в другия край на стаята. – Защото играят на прескочикобила!
Това роди съзнанието ми в този момент. Бурен смях от дъното на стаята и от големите деца. Радко изпадна в дълбок размисъл. Аз си отдъхнах, че съм задоволила любопитството му, без да рискувам сблъсък с родители.
Започнах да прибирам предметите, децата взеха да рисуват и за 2–3 минути настана тишина. И от нея изведнъж се чу тихото, но решително гласче на Радко:
–– Ами тогава женската костенурка как ще прескочи мъжката?
Последва светкавичен отговор от моя страна:
–– Радко, женската костенурка обикновено губи играта и това е!
Весело лято и винаги имайте едно наум, когато тръгвате за зоопарка.
