Съвременните деца буквално се раждат в интернет и вече не е изключение дори новородено да има профил в социална мрежа, създаден от родителите му. Поколението на възрастните обаче е израснало по-скоро в аналогова среда. Тук голямото предизвикателство е да се опитаме да влезем в обувките на децата. Има ли златна среда на поведение към дигиталните деца, в която не сме пъдари, а консултанти? Как да превърнем в приоритет живота офлайн и какви са децата ни, когато мисловно не са в стаята си, а в TikTok?
В проекта ни ДА ОЦЕЛЕЕШ КАТО РОДИТЕЛ В ДИГИТАЛНИЯ СВЯТ, който създаваме съвместно с Yettel и Центъра за безопасен интернет, даваме отговори на тези въпроси. Търсим експертна помощ от:
Мирела Христова, която е психолог и обучител в Центъра за безопасен интернет.
Мирела Христова е психолог и позитивен психотерапевт под супервизия. Завършила е бакалавърска степен по „Психология“ в Нов български университет и магистратура по „Социална психология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. В момента продължава обучението си за магистър по „Детско-юношеска и училищна психология“ в СУ „Св. Климент Охридски“.
И Антоанета Василева, която е част от екипа на Асоциация Родители и координатор на Центъра за безопасен интернет.
Антоанета Василева е експерт по онлайн безопасност, координатор на Националния център за безопасен интернет и част от екипа на Асоциация Родители. Антоанета е опитен обучител, консултант и експерт в мониторинга по темите, свързани с трафика на хора, миграцията и рисковото поведение в интернет. Има опит в директната работа с уязвими групи (като жени, деца, младежи, роми и др.) и подкрепа за жертвите на престъпления.
Синът ми на 11 години си беше забравил телефона в банята и понеже имаме еднакви калъфи, съм го взела, като съм решила, че е моят. Отидох до магазина и когато се опитах да платя с телефона, се оказа, че не е моят. Прибрах се вкъщи, а през това време синът ми беше обърнал цялата къща, за да си търси телефона. Беше пребледнял и притеснен. Като му казах, че съм му взела телефона по погрешка, ми вдигна изумителен скандал. Изглеждаше като човек, който има какво да крие. И тогава всъщност се притесних.
Как да разбера къде е детето ми, когато е в интернет? Не споделя като го питам какво прави на телефона. Да му ровя ли в телефона?
Да бъдеш родител на дигитално дете със сигурност е голямо предизвикателство. Детето много по-лесно и бързо се ориентира в новостите в онлайн света, знае как да използва приложенията и сърфира в различните платформи, казва психоложката Мирела Христова. Нейният съвет е да въведем програмата за родителски контрол, още щом детето получи първото си дигитално устройство.
Тези програми улесняват родителите да ограничават времето, прекарано онлайн, съдържанието, което достъпват, комуникацията, която водят, и приложенията, които искат да свалят. Подобна програма работи при деца до 5. клас, уточнява психоложката:
„Ако приемем, че първото устройство се дава на дете в първи клас, това означава, че родителите имат период от 4 години, в които да поставят правила, да научат детето на саморегулация и самозащита онлайн. Така, премахвайки програмата в 5. клас, родителят може да бъде спокоен, че детето вече има необходимата регулация и знанията как да се предпазва в дигиталния свят.“
Антоанета Василева отбелязва, че да бъдеш родител в ерата на технологиите, когато самият ти произхождаш от аналогова среда, изисква адаптация, разбиране и готовност за учене. Важно е като родители да познаваме платформите, приложенията и технологиите, които децата използват, за да разбираме техния свят, като същевременно приемаме, че опитът и възприятията им са различни от нашите.
„Говорете открито за онлайн безопасността, като обясните рисковете, свързани с кибертормоза, споделянето на лична информация и контактите с непознати. Насърчавайте децата да се обръщат към вас при проблем. Подкрепяйте ги в развиването на дигитална грамотност и критично мислене, като същевременно организирате активности отвъд екрана – разходки в парка и планината, спорт, настолни игри, четене и др. Поддържайте отворена комуникация, слушайте ги без осъждане и създавайте среда, в която те да се чувстват сигурни да споделят. Гъвкавостта е ключова, тъй като технологиите се променят бързо, а процесът на адаптация изисква време и търпение.“
Експертът съветва да потърсите подкрепа от специалисти, други родители или общности, ако срещнете трудности.
По-малките деца (до около 5. клас) предпочитат да използват дигиталните си устройства за игри и по-рядко за социални мрежи. Тийнейджърите предпочитат социалните мрежи и онлайн комуникацията. В момента повечето подрастващи са в платформите Instagram, TikTok и Snapchat – те са най-популярните и дават възможност както за комуникация, така и за достигане на различно съдържание. Там буквално има всичко – от ревюта на книга, рецепти за готвене, начини за играене на игри, модни тенденции, забавни видеа, кратки интересни факти или уроци, до пътешествия и опознаване на различни и екзотични дестинации.
Когато детето ви е в интернет, то се намира в един виртуален свят, който е толкова реален за него, колкото и физическата среда. Това е място, където то може да изследва, да учи, да общува и да се забавлява, но също така е и пространство, което крие рискове и предизвикателства, казва Антоанета Василева. Платформи като YouTube или стрийминг услуги като Netflix и Twitch са популярни за гледане на видеоклипове, образователни видеа, филми или игри. Освен това децата търсят информация за училищни проекти, развиват умения чрез образователни приложения или изследват хобита и интереси. Въпреки положителните аспекти онлайн пространството може да изложи децата на неподходящо съдържание, тормоз или рискови контакти.
Затова е важно като родители да се интересуваме какво гледат децата ни, какво правят, да разговаряме с тях за преживяванията им, да задаваме въпроси с интерес, а не с осъждане и критика. Така се изгражда открита и подкрепяща среда, в която детето се чувства сигурно да споделя, обобщава Антоанета.
Доверителната връзка е генералното вярване на детето, че каквото и да се случи онлайн или офлайн, то може да сподели с родителите си и ще получи разбиране, подкрепа и помощ, а не обвинения и наказания. Доверителната връзка е нещо, което се изгражда от самото раждане, и е чувството, което нашето дете изпитва спрямо нас в зависимост от нашите реакции в други ситуации. За постигането на тази връзка са нужни:
Както казва Антоанета, добре е да подходим с въпроси като „Какво ти е интересно в тази игра/платформа?“ или „Какво научи ново днес онлайн?“, вместо с критика или подозрение.
По-важно е какво прави детето онлайн, отколкото колко време прекарва, смята Мирела Христова. Онлайн то може да гледа урок по биология, който да му помогне с подготовката за следващия ден, да слуша книга, която да го накара да се замисли върху важни теми за бъдещето му.
И, съжаляваме, че ще го кажем, но какво ще прави детето и какво ще търси онлайн зависи до голяма степен и от това какво ние, родителите правим онлайн. Няма как да очакваме от дете в 6. клас например да гледа видеа за културата и живота в Южна Африка, ако примерът, който вижда, е постоянно скролване във Facebook и писане на коментари.
Важно е да се създадат ясни и разумни правила за използването на интернет. И е хубаво тези правила да се съгласуват с детето, за да се почувства включено в процеса. Само така то ще иска да ги спазва. Според Антоанета Василева е полезно да се споделят реални примери за онлайн рискове, без да се използват страх или заплахи, а по-скоро с цел обучение.
Постоянното демонстриране на доверие, без да се проверява тайно устройството на детето, също е ключово. Ако родителят има притеснения, е важно да ги обсъди спокойно и честно, вместо да предприема контролиращи действия. Създаването на време за споделени онлайн активности, като съвместно гледане на видеа, играене на игри или изследване на нови технологии, може да укрепи връзката. Детето трябва да усеща, че родителят му е съюзник, а не противник.
Като психолог Мирела Христова вярва, че родителите и децата не следва да бъдат приятели. Родителите могат и трябва да уважават децата си, но тяхната роля е да поставят граници и правила, с които да ги научат как да живеят спрямо нормите на обществото. Родителят си е родител, детето си е дете. Функционирането в приятелска форма обърква подрастващия – дава му се власт (като на възрастен), но без отговорностите, които имат реално родителите спрямо детето.
Антоанета Василева потвърждава, че да бъдете „приятел“ на детето си по отношение на онлайн заниманията му може да бъде полезно, но е важно да запазите родителската си роля и авторитет. Това означава не да се държите като връстник, а да изградите подкрепяща връзка.
За Мирела Христова най-здравословните взаимоотношения са, когато родителят и детето знаят, че могат спокойно да изговорят клип, които някой е видял онлайн, или новина, която е прочел, да играят игри онлайн заедно, да се обръщат един към друг за помощ, включително онлайн. Но родителят трябва да е фигурата, която да помогне на детето, ако то има проблем в дигиталното пространство.
Бъдете „приятел“ в смисъла на съюзник – някой, който проявява разбиране и любопитство, без да се опитва да заеме ролята на връстник, обобщава Антоанета Василева.
След премахване на програмата за родителски контрол телефонът, таблетът или компютърът стават лично пространство на тийнейджъра и те трябва да са неприкосновени, смята Мирела Христова. „Тайното“ проверяване на социалните мрежи на младежа би довело да кавги и загуба на всякакво доверие между детето и родителя.
„Скъпи родители, ако вашият тийнейджър иска да скрие нещо онлайн от вас, той ще го направи. Всяка платформа предлага опция за „таен чат“, който автоматично изтрива съобщенията след изпращане и прочитане. Ако имате изградена доверителна връзка, създали сте някакъв тип правила, които работят във вашето семейство, не губете целия труд, за да сте сигурни. Върнете се във вашите тийнейджърски години и си спомнете собствени си реакции и нагласи спрямо родителите ви, и имайте доверие на младежа вкъщи.“
Антоанета Василева добавя, че границата между личното пространство на детето в дигиталната среда и родителския контрол започва от разбирането, че сигурността и доверието трябва да вървят ръка за ръка. Родителският контрол е отговорност, която включва защита на детето от рискове, но не бива да се превръща в нарушаване на личната му свобода и на правото на неприкосновено пространство.
За по-малките деца е оправдано да има повече наблюдение и контрол – например използване на родителски настройки, филтри за съдържание и проверка на онлайн активността. Това е необходимо, защото те все още развиват критично мислене и невинаги разбират рисковете.
Антоанета Василева ни съветва да действаме по-скоро като съветници и ментори, а не като разследващи полицаи. Идеята е да запазим ролята си на настойници, които защитават, но и уважават независимостта на детето.
Виртуалната среда често предлага анонимност, липса на непосредствени последици и възможност за изразяване на емоции, които в реалния живот биха получили незабавен отпор или реакция. Това може да доведе до развиване на агресивни модели на поведение, които се пренасят и в офлайн взаимодействията, особено ако децата не са научени на емпатия и уважение към другите, казва Антоанета.
Има деца, които не знаят как да комуникират офлайн, как да изразяват емоции, когато нямат подръка емотикони, отбелязва Мирела Христова. Според нея такива деца са силно неглижирани от семейството и средата, те не са мотивирани да се научат как да комуникират.
Не са рядкост случаите, в които родители дават телефона на детето си „да играе и да не ме занимава“ или на вечеря в ресторант, „за да мълчи и кротува“ – как очакваме тези деца да комуникират офлайн, когато не им е показано как се комуникира, пита реторично психоложката. Тя добавя, че в социалните мрежи е пълно с коментари, които целят да обидят някого и тези коментари са масово от пълнолетни и възрастни хора. Тогава защо искаме децата ни да се държат адекватно и любезно един с друг онлайн, когато ние толерираме подобно поведение като възрастни? За да научим децата, трябва да покажем нашата толерантност и гласно да изразяваме, че тази комуникация не е приемлива. Само тогава можем да изискваме от тях да бъдат адекватни онлайн.
Когато децата прекарват значително време в дигитална среда, те могат да се почувстват по-неуверени в реални социални ситуации, което понякога се изразява в агресивно поведение като защитен механизъм, казва Антоанета Василева. Тя добавя, че при феномена „дигитална липса на потискане“ (Digital Disinhibition) децата имат склонност да изразяват емоции по-рязко и необуздано онлайн, защото не виждат директната реакция на събеседника. Ако на тези модели на поведение не се обърне внимание, те могат да доведат до трудности при изграждането на здрави социални връзки офлайн.
За да се избегне такъв ефект, е важно родителите и учителите да насърчават балансирано използване на дигиталните технологии и да стимулират децата да участват в дейности, които развиват социалните им умения в живо общуване. Разговорите как се чувстват и как влияят на другите хора, както онлайн, така и офлайн, са ключови за предотвратяване на агресия и за изграждане на по-добри комуникационни способности в реалния живот, обобщава експертът.
Вижте повече по темата безопасен интернет в страницата на Yettel.
Ако не сте сигурни как да защитите профилите на децата си, можете да потърсите помощ от Консултативната линия 124 123, в чата на safenet.bg или на имейла helpline@safenet.bg
Децата и присъствието им в социалните мрежи е неизчерпаема тема, предизвикваща много спорове. Авторката Амил Наязи oт The Cut споделя защо публикува снимки на децата си в социалните мрежи, как всъщност това ѝ е помогнало в тежък момент и защо смята да не спира да го прави.
Напоследък телефонът ми е пълен със семейни снимки и не защото аз съм ги правила – дело са на 4-годишната ми дъщеря. Нейната гледна точка към семейството ни, от мен до малкото ѝ братче, е изпълнена с нежност и от всички кадри струят радост, любов и забавление. Тя и по-големият ѝ брат са на вълна правене на снимки и си измислят всякакви пози и сценки, докато запечатват кадрите.
Бях скептично настроена към Instagram, не бях сигурна, че искам да поддържам още една социална мрежа. Бях достатъчно заета да си поствам текстове на песни във Facebook и да качвам странни видеа в Tumblr. По онова време постовете ми в Instagram бяха редки и случайни. След това Facebook се превърна в мавзолей, а Instagram излезе на сцената като място, в което да поддържаш връзка с близки и приятели и да виждаш какво правят с живота си.
Имах смътна представа, че следродилният период може да бъде „тежък“ и „изолиращ“, но не бях подготвена за реалните физически и психически щети, които ще ми нанесе. Можех да ги видя по селфитата, които правех и публикувах. В приблизително петте снимки, които качих през първите три месеца след раждането, държах бебе или го кърмех, но фокусът не беше върху него, а върху отчаянието в очите ми. Изглеждах изгубена, изтощена и жадна… толкова, толкова жадна... (кърменето на поискване ви причинява това)
Публикуването на тези снимки в Instagram отвори разговори с други майки, които постоянно ми изпращаха съобщения, за да кажат, че не съм сама, че ще стане по-лесно, че и те са били така. В описанието под снимките не молех за помощ, но те някак го виждаха в очите ми.
Когато скролвам през тези снимки сега, е потресаващо да видя колко изгубена изглеждам, но тези спомени ме карат да виждам през какво съм преминала и през какво преминават други майки. Сега, когато видя нова майка да публикува нещо подобно, знам, че трябва да се обърна със същите насърчителни думи, които много хора ми изпратиха в онези ранни, мъгливи дни.
За мен не е изненада, че именно майчинството намери своя израз в платформи като Instagram и TikTok, че жените откриват общност, творческа изява и кариера, като споделят тази част от живота ни. Може да бъде унищожително самотно да си цял ден сама с бебето, чудейки се дали някой друг се чувства по същия начин, дали някой също тъне в пране, скука и от време на време изпада в пристъпи на самосъжаление.
Но както показа това десетилетие на майки инфлуенсърки и семейни влогъри, залогът за споделянето на децата ви в социалните мрежи се промени. Децата, чийто живот е бил споделян онлайн и превръщан в съдържание, откакто са били бебета, сега казват, че биха предпочели личното си пространство. Децата инфлуенсъри дори се борят за правото да бъдат забравени и за обезщетение от родителите си.
Публикуването на всеки важен етап и момент от живота на вашите деца е в най-добрия случай досадно за тях, а в най-лошия – експлоататорско.
Така че алтернативата е или да спрете да публикувате изцяло, или да намерите начин да публикувате, като същевременно защитавате анонимността на децата, докато те могат да дават съгласието си.
Редица известни личности, включително Марк Зукърбърг, слагат емотикони върху лицата на децата си като някакъв компромисен вариант, който предизвиква смесени реакции. Някои хора вярват, че така защитават децата си от изтичане на лични данни и следене, докато други го намират за безсмислено. Ще призная, че попадам някъде по средата – разбирам, че предлага усещане за контрол в ситуация, която все повече се усеща извън нашия контрол. Но ми се струва малко абсурдно, когато виждам бебето на приятел, публикувано с голямо емоджи върху лицето, и то в личен и заключен акаунт с шепа последователи.
Още не сме свършили, скрол надолу
Правилно или грешно, споделянето на онези тъжни селфита от първите ми дни на майчинство ми даваше усещане за контрол. Те ме накараха да се чувствам сякаш все още съм човек и ме свързаха със себе си и с други майки. Документирането на променящите се руси къдрици на сина ми или сладките дрешки на другите ми две деца бяха проявление на радостта в живота ни, нещо, на което да се опрем, когато нещата станат непосилни и трудни.
Обичам да виждам как приятелите ми обявяват, че ще имат дете и да гледам как тези бебета се раждат, започват да гукат, да се кикотят и да пълзят. Обожавам да виждам как по-големите деца си стъпват на краката, намират себе си и започват да учат в гимназия или университет.
Не съм се замисляла много през годините относно споделянето на лични моменти в социалните мрежи, особено след като акаунтът ми е заключен и последователите ми са хора, които познавам лично. Но може би се заблуждавам относно опасностите, когато става въпрос за публикуване на децата ми онлайн. Най-малкото мисля, че все още вярвам в някаква версия на социалните мрежи и интернет, която вероятно вече не съществува. И може би никога не е съществувала.
Източник: The Cut
Познавайки добре навика на минувачите да питат неща от рода на "Ама това дете защо е с шапка/без шапка?!" или „Ама тя естествено червенокоса ли е?!“ (вижте скорошния текст Огнена коса, огнен характер – това е моето червенокосо дете), вече знаем какъв е редовният въпрос към майката на това великолепно 6-месечното момиченце:
„Ама това бебе защо е с такава прическа?!“
www.instagram.com/babychanco/
Защо е имало късмет да се роди с дар, за който всички си мечтаем – плътна, здрава, блестяща коса!
www.instagram.com/babychanco/
Запознайте се с малката японка Чанко, родена през декември 2017 г., която днес щастливо развява своята прекрасна коса, превърнала се в хит в социалните мрежи.
www.instagram.com/babychanco/
Майката на Чанко прави редовни снимки на своята очарователна дъщеря, публикувайки ги в Instagram профила babychanco, който вече има над 70 000 последователи.
www.instagram.com/babychanco/
Разгледайте няколко от най-магнетичните фотографии на Baby Chanco и споделете и вашите любими моменти, свързани с косите на малките ви принцеси и принцове.
www.instagram.com/babychanco/
www.instagram.com/babychanco/
www.instagram.com/babychanco/
