fbpx

Текстът е създаден с подкрепата на българската система за електронни плащания ePay.bg.


Едно от най-хубавите усещания на този свят е удоволствието от първите спечелени пари. Не говорим за петте лева, които родителите ти дават, защото си измил чиниите и си си оправил стаята, не говорим и за евентуалната печалба от търкане на талонче „Зодиак“ в тотото, а за истински спечелени с труд пари. В този момент човек го обзема усещане за изумителна свобода и дори малко започва да си въобразява, че ехее, само 2–3 години така и ще може да се пенсионира като милионер на някой карибски остров и да покаже на другите, че нещо не са го живели този живот както трябва.

ДО МОМЕНТА, В КОЙТО НЕ ТРЯБВА ДА СИ ПЛАТИШ ДАНЪЦИТЕ 

(А също и тока, водата, интернета, сиренето и други неща, които не се самозараждат от нищото в шкафа, хладилника и компютъра.)

Ако си мислите, че данъците са ни дадени на този свят, за да ни скапват настроението и да ни отдалечават от мечтата за карибски острови, може би сте в началото на кариерата си като данъкоплатец. 

Данъците и осигуровките са пари, които всеки гражданин, както и бизнесите в една държава, трябва да плащат, за да можем всички ние, в идеалния вариант на тези взаимоотношения с държавата, да живеем нормално и удобно. Да се придвижваме по поддържани пътища, да се разхождаме в чисти и красиви паркове, да можем да разчитаме на помощта на обществени услуги като полиция, пожарна, медицинска помощ, администрация. Без данъци самата държава няма как да съществува и да функционира и ще настъпи социален колапс.

Най-общо казано, всеки нормално функциониращ човек, който е здрав и прав, работи и печели пари тук, е длъжен да плаща данъците си, за да може да продължи да ползва всички тези и много други привилегии, които описахме по-горе. Те няма как да бъдат осигурявани напълно безплатно, тоест никой да не осигурява средства за тях. Защото това би означавало и всички учители, лекари, администратори и десетки хиляди други професионалисти да работят... безплатно. Което, сами разбирате, е нелепо и невъзможно. 

След краткото обяснение в любов към данъците стигаме и до съществената част на този текст, а именно – какви данъци (за физически лица) има в България.

Повечето хора знаят за основните и най-масово плащани данъци – данък общ доход, ДДС и, да речем, патентен данък. 

Данъкът общ доход, известен още като „ЛЕЛЕ, НЕ СЪМ СИ ПОПЪЛНИЛА ДЕКЛАРАЦИЯТА“

Това е данъкът, за който часовникът вече тиктака, защото крайният срок за подаването на декларацията за него и плащането на самия данък е 30 април. Добрата новина е, че Националната агенция за приходите (НАП) въведоха преди няколко години услугата „Автоматично попълнена данъчна декларация“, с което улесниха живота на няколко милиона души. Вие все така ще трябва да влезете в сайта на НАП с ПИК или с електронен подпис, за да видите и одобрите това, което излиза попълнено в декларацията ви, но усилията са в пъти по-малки и умрелите нервни клетки – също. 

Това, което трябва да знаете обаче, е, че декларацията ще е видима и попълнена в профила ви в НАП ОТ 10 МАРТ НАТАТЪК, тъй като дотогава счетоводителите подават към НАП съответните данни, а агенцията от своя страна започва да ги обработва и „налива“ по декларациите.
Този данък включва доходите от трудовите ни правоотношения, доходите от друга стопанска дейност, от наем, от прехвърляне на права или имущество и от други източници. 

МЕСТНИ ДАНЪЦИ И ТАКСИ

Патентен данък

Това е данъкът, който плащат всички хора, упражняващи занаятчийски професии – като шивач, фризьор, козметик, автомонтьор, тапицер и т.н., както и всички заведения, обектите с търговска дейност под 100 кв. м, продажбите на вестници, заложните къщи, развлекателните услуги и др.

Данък наследство

Ако сте български гражданин и някой ден се събудите като наследник на имот, гора, ценни книжа, превозно средство или нещо друго в България или в чужбина, зарадвайте си се подобаващо, а след това се информирайте какъв данък имате да платите върху полученото наследство. Например данъкът за братя и сестри и техните деца е в граници от 0,4 до 0,8 на сто за наследствен дял над 250 хил. лв., а за всички останали лица – от 3,3 до 6,6 на сто за наследствен дял над 250 хил. лв.

В Закона за местните данъци и такси влизат още данък върху недвижимите имоти, данък върху даренията, данък при възмездно придобиване на имущество, данък върху превозните средства; туристически данък; данък върху таксиметров превоз на пътници.

ДАНЪК ВЪРХУ ДОБАВЕНАТА СТОЙНОСТ 

Или така нареченото ДДС – данък, който се начислява върху стойността на всички закупени стоки или получени услуги. Това е косвен данък (тоест, дължи се за направени продажби, потребление или консумация), който се внася в бюджета и формира значителна част от държавните приходи. ДДС се внася от продавача, но де факто го плаща купувачът, тоест физическите лица са платците на този данък.

ДАНЪЦИ, ЗА КОИТО МОЖЕ БИ НЕ ПОДОЗИРАТЕ

За да има и нещо весело, ще ви разкажем за алтернативния данък върху доходи от събиране на диворастящи гъби и плодове например. Той се налага върху доходи на физически лица (които не са търговци по смисъла на Търговския закон) от събиране на диворастящи гъби и плодове, с изключение на такива от лечебните растения. Те се облагат еднократно с алтернативен данък в размер на 30 лв. за всеки месец, през който се извършва дейността.

Това не е толкова странен данък, ако се огледаме в други места по света като Естония, където собствениците на крави плащат данък „кравешки газове“, а на Балеарските острови, включващи Ибиза, Майорка, Менорка и други популярни дестинации, туристите плащат данък „слънце“ в размер на 1 евро за престой. Като се има предвид, че годишно там се изсипват милиони туристи, събраната от данък сума се оказва значителна. Целта е с тези средства да бъдат финансирани дейности като почистване на плажовете и възстановяването и поддържането на екологичния баланс на островите.

И КАКВО СЕГА?

Разбира се, това далеч не са всички съществуващи данъци в България, но са едни от най-често налаганите и плащаните. Истината е, че много хора не са наясно и се плашат от думата „данък“, защото темата за данъците никога не е присъствала в учебната програма, а е била нещо отдалечено и сложно, което възрастните се налага да правят, а децата не разбират, докато самите те не станат възрастни (а често и тогава не разбират). 

И ако попълването на данъчна декларация все още може да представлява някаква трудност за някои хора, то плащането на самите данъци отдавна не е. В случай че в главата ви изниква апокалиптична картина на 8-метрова опашка и хора, взели си отпуск, за да си платят данъците, моментално се отърсете от нея, защото вече сме в 2024 година и тези неща стават много по-лесно.

Можете например да платите както чрез системата за електронни плащания ePay.bg, така и на касите на EasyPay, които са вече над 3400 на територията на страната. Ако решите да го правите на каса, ще трябва просто да кажете ЕГН-то си. Така ще разберете има ли вече излязла сума по някой от дължимите данъци, включително местни данъци и такси.

Ако искате да платите с банкова карта, можете да го направите на ePay.bg, вижте как:

След като веднъж сте платили, ще получавате автоматично новите си задължения, когато излязат и ще можете да ги плащате само с няколко клика. 

Разбира се, можете да заплатите данъците си и на място в съответната община. 

Няма да казваме още веднъж да си платите данъците, но…

Знаем, че може би не живеем в най-уреденото, спретното и спокойно място на света. Обаче, колкото и клиширано да звучи, всичко зависи от нас и от готовността ни да сме нормални и съвестни граждани. Колкото по-нормални и съвестни са гражданите на една държава, толкова по-нормална е и самата тя. Макар „нормално“ да е доста разтегливо понятие, но сещате се какво имаме предвид.


ePay.bg е компания с 25 години опит в дигиталните разплащания в България. На практика предлага плащане на всичко, което дължите или пък много искате да имате – от битови сметки, през данъци и такси, до почивки и мебели за дома. Стремежът на екипа на ePay.bg винаги е бил да създава услуги, които да са търсени, достъпни и разпознаваеми от потребителите. И понеже никой не бива да бъде ограничаван как, къде и по кое време да си плати данъците или да си поръча торта – онлайн може да го направите през ePay.bg или мобилното приложение, но ако сте зажаднели за социални контакти и имате само пари в брой – тогава всички над 3400 каси на EasyPay са вашето място.    

Ходенето на море принципно трябва да е забавление и почивка. И доста често е така, макар че има и изключения. Каквото е и тази случка, разказана от Анжела Петрова, част от конкурса ни за летни истории.

Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“ е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. 


Нашето семейство е известнo с това, че никой не ни кани на сватба. Не е чак никой, но да кажем, че се случва натрапчиво рядко. То аз дълго чаках и избирах мъж – дето се вика, поживях си. А пък този, дето го чаках, се оказа, че си купонясвал в Германия. Каза ми после, че ходил да учи, че и да работи там. Реших, че съм ударила джакпота с този немски възпитаниk и леко вирнах нос.

Та докато дойде и ме види, па и ме „хареше“ (както казват в родния ми град), малко се забавихме във времето и куцо и сакато вече се бе бракосъчетало, докато смъртта ги раздели (може и колежката, съседката или някоя едрогърда мома – героините са различни, но схемата е една и съща).

Никакви сватби, кръщенета, погачи, новобрански, прощъпулници или каквото и да било друго. И както неведнъж се е доказало в историята, след затишието следва буря. Както си живеехме тихо, кротко, смахнато и леко изнервено от прословутото НВО след четвърти клас, се озовахме с покана.

Една покана, две покани. За сватби на различни места

И за да е по-запомнящо се организирането, поканите от една станаха две. А за да е по-интензивно изживяването, двете тържества се оказаха в две различни населени места.

Учудващо не бяха на една дата (три пъти гледах да се уверя), но пък са за едно лято. То долу-горе същата работа. Нали знаете колко е лятото? Набързо събереш багажа, покрещиш по плажа, после и по планината и хайде пак на опашка пред кабинета на личната за здравно-профилактична карта.

Ще си кажете: "Какво толкова, две морски сватби за едно лято.". Е да, ама не. Нали помните като казах, че дълго избирах мъж? Гледах, избирах, уж внимавах и накрая хоп – късата клечка. Къде дремах, та изтървах тая малка подробност, не знам. Значи, говоря за 10 от 10 по топ скалата на Северозапада, нооо с голям „бонус“. Той притежава нестихващ, всеобхватен, лавинообразен и на моменти припрян устрем за планиране, оптимизиране, организиране, синхронизиране, ъпдейтване, разчертаване и каквото още се сещате. Влече го, а и му се отдава.

Лято 2023 бе подредено, планирано и резервирано от избраника ми

И то още по шашкън пладне в първата събота след Свети дух през лято 2021. Всяка наченка за промяна би причинила стрес в подредената му душа, отлично знам това. Е, да ама нали в раздел невъзможни мечти в органайзера ти пише „сватба“ и чака да ѝ туриш отметка. И хей го на, започва да мисли, сумти и поглажда брада-как да намести те тия две сватби в това едно лято. Моята волна душа, колкото и да не разбира преживявания от такъв тип и интензитет, се опитва да проявява мълчаливо разбиране. С годините хванах цаката. Доловя ли тази енергия да витае из къщата, тутакси проветрявам от източни прозорци и паля паоло санто, тамян и салвия, започвам да дрънча с тибетски звънкови купи и поднасям питателна  храна през равни времеви интервали, че да нямаме допълнителни стресове. Дори децата мълчат и с поглед се разбират…..могло значи. Обаче аз си знам, че всичко е в мои ръце и съм спокойна. Привечер, седем минути след залез, с дълга рокля от органик котон и спуснати коси, заела боса поза лотос, изпращам намерение към Вселената, с потупване по точките за позитивни утвърждения, с молба да ни подреди лятото по най-добрия начин, с любов и светлина и като се събудя сутринта всичко е нагласено, усещам го просто…през сърдечна чакра. Ама кой ти го признава?

Но ето на, идва 15-ти юни. Мятаме набързо китки и дарове на учителките, грабваме свидетелствата за завършен клас, отново се прокрадва мисълта „Дали не сгрешихме с това училище“, пак одумваме безсмислието на НВО-то и си пожелаваме „Хубаво лято“. И ето тук чух как лятото се скъсва от смях. Ама нали още се уча кои вселенски знаци да приемам и кои не, нещо се отплеснах и този го игнорирах. Усетих се, ама вече бе късно. Забелязвате ли как въртя суча и за лято 2023 нищо не казвам?

То не ми се и пише. Пие ми се. И да ви кажа честно - пия си под една палма на първия ръкав. Опънала съм бедро до басейна на хотел 4*, защото на плажа пясък не намерих, не че тук видях четири звезди. А около мен реват деца в малкия басейн, в големия се вихри с гръмка музика аква зумба, тичат фалшиво ангажирани аниматори, майки ту летят подир наследниците, ту се карат на татковците, бащите целят кош с наакани памперси, един юнак реже рамка на бара с флекс, барманката пък пълни чаши от едни маркучи с течност с причудливи цветове и всички олинклузив пипъл ги разнасят, разливат и пият ли пият, че се и радват. Сигурна съм, че тая мома от бара, по обед с единия маркуч налива и цикън суп или пък фис суп. А от тая палма, под която пия, още капе инсектицид, дето сутринта го разпръскаха към 6:00, с оная шумната машина, че всички да се събудят и да си затворят терасите, а не да се издушат от тая химия.

Ама аз идвам от оня плаж в Царево. Аз знам, че щом онова съм преживяла, мене нищо ни мой мъ събори. Този тежък и задушлив аромат, най-много да ми поразчисти ешерихията коли дето си мисля, че нося от нашето море. Ама искала съм Гърция, те ми Гърция, мълча си…почти. Защо се омъжих за директор аз, ако ни мъ завиде по ръкавити на Халкидикиту? И той ми угажда и ме води. Ето на, второ лято вече. Аз я обичам Гърция… по свой начин. Всички хора дето познавам обичат да ходят в Гърция. И аз обичам, ама да си тръгвам от там и да не се сещам ни за нея, ни за обитателите ѝ. Но нали гледам да съм в тренда и веднъж в годината да стъпя по земите на древна Елада, та търпя. Добре де, харесвам нещо гръцко. Сещате ли се за една песен на оня чаровник Никос Вертис, ама от лайфа, дето е като “Жѝвим да те во̀лим” на онзи сръбски певец, ама звучи малко по кахърно…да ме прощават братята сърби.

Та тръгнах да ви разправям, че доживяхме 16-ти юни и по трети петли и изопнати нерви, колата бе натъпкана с връх, рибките дадени у едните съседи, кучето - завещано на другите, а доматите в градината бяха оставени под открито небе, но не и на произвола на съдбата. Бях подсигурила щастливото им био бъдеще, като бях изпратила позитивно намерение към вселената с молба за дъжд веднъж седмично и ако не е много нахално да е към седем сутринта.

Първа точка в календара – световен конкурс по балет в Прага,

където е класирана да участва малката ни балеринка. След десетина дни, шест танца, 6735 въпроса „Кога ще стигнем?“, 8206 запитвания „Колко остава?“, 308 желания за лакомство от бензиностанция, 5 пъти „Ака ми се?“ в неподходящ момент, само осем пъти „Пишка ми се“ и стотина опита за достъп до екран пак се озоваваме у дома…за 23 минути.

Втора точка в календара е футболен турнир в Железница

Имах време да пусна една пералня, да гушна кучето, да надена на юнака анцуг, кори, чорапи, бутонки и хайде на стадиона. Това събитие за нас приключи бързо, защото мамин сладък не обича да се поти и просто спира да тича по терена и тренера го вади от игра. Но детето иска да е футболист и аз го подкрепям. Не съм като майките през 82-ра да му плесна два шамара и да го откажа от футбола с думите: „Ще ти дам аз един футбол. В нашата фамилия футболисти няма“.

Трета точка в календара – сватба номер едно

След турнира имах трийсетина часа за разопаковане и опаковане на багаж. Пуснах 6 перални и 8 сушилни. Още се чудя откъде дойде това разминаване. Стъкмих пак куфарите, натъпкахме ги в колата, приклещихме там и децата, аха да тръгнем и гледам кучето тръгнало да изпада в депресия, че пак го оставяме. Разрових в дамската чанта, грабнах шишенце с австралийски цветни есенции и мигом ѝ капнах на езичето, че да се посъвземе. Капнах и във водичката, хей така, за всеки случай. Въпреки че като знам от какви дупки са ме вадили тия капки, бях сигурна, че и първата дозичка щеше да я вдигне.

Спомен нямам как сме стигнали Созопол, че сме се нагласили и запътили за ресторанта. Но едно знам. Пристигайки грабнах карта на този голям комплекс, набеден за луксозен, и разучих периметъра. Бях открила само една потенциална заплаха и я отстраних. Всичко беше оградено със здрава ограда, не можеше да излезеш без карта за достъп или пък да влезеш, имаше площадка за малката и футболно игрище за сина, няколко пункта с охрана, подвеждащо добре изглеждаше ситуацията. И се подведох. Добре че пъхнах в джобчето на детето моя телефон – явно започвам да развивам сензитивност от медитациите.

На мен мечтата ми бе едно хоро, един блус и една ракия на тая сватба. То с тази рокля и тия токчета нямаше как да мога повече. Така си мислих, ама излезе, че съм се объркала. Само след минути, аз бях преметнала роклята през рамо, заела аеродинамична форма и пръхтях (а си мислех, че тичам) по една тъмна стръмна улица към гората на върха на един хълм, ама под лунна светлина. След 15–20 минути вече бях горе и победоносно забивах българския флаг. Истината е, че детето се обади от това място, плачейки, че не знае как да се върне, защото е много тъмно. И верно беше тъмно като в гъ... гъсталак, да кажем. Върнах се до оградата на комплекса и взех едно момче от охраната да търси с мен детето. Намерихме го след известно време, прегръщахме се, детето ридае, аз роня сълзи от щастие, оня хубавец взе и той да подсмърча.

Много мил момент беше, като от филмите, само Брус Уилис ми липсваше. И в този момент момчето от охраната, леко прикривайки сълзите си, ме пита: „Госпожа, вие защо сте тичала в тъмното дотук, а не ви докараха с голф количка от рецепция?“ Причерня ми. Че нали точно тази елементарна частица от рецепция е изпратила дете без родител вън от комплекса до игрище, което е към комплекса, но за зла участ е извън него, и същият този избит електрон ме изпрати по тоя хълм, като споделих за възникналия проблем. Когато се съвзех от въпроса и отново виждах цветно, вече редях монолог на рецепция. Смятам, че преживях първата си телепортация. Знаех си, че с помощта на Вселената, редовна медитация, точните мудри и позитивните утвърждения, аз ще се докосна до тази сила, и то точно на Джулай морнинга. Нека силата бъде и с вас. Омм!

Ако се чудите за сватбата - изтървах я

И ето стигнахме до 1 юли 2023 г. Ама като знам какво следва, ще отскоча за още едно мохито. Като се посъвзема, мога да ви разкажа за следващия ден в този комплекс, набеден за луксозен. Денят, в който един сервитьор изтърва поднос с чаши, и мамин сладък, както си вземаше краставички, получи толкова дълбока прободна рана, че сякаш му бях закрепила роза дамасцена на крака. А пък да не решите, че спешното в Созопол е там, дето Google Maps ви изпраща. Не, на друго място е. То не знам и защо ми трябваше да го търся. Ние толкова пъти сме били в Пирогов, че вече съм наясно с протокола при повечето спешни ситуации. И всичко си нося, само иглата и конеца бях си забравила.

Докторката в Созопол отчете моята опитност на база уверения ми поглед и спокойното ми ритмично дишане, дезинфекцира ме, поднесе ми на тепсия всичко необходимо и ми вика: „Нали ще го лепнеш, че тук имам човек със стягане в гърдите?“ Аз като видях жена му на онзи клетник, ми стана ясно, че нищо му няма, а просто е искал да полежи на спокойствие и тишина, ама нищо не казах. Лепя, мълча, пак лепя, то шурти кръв и решавам да шия, че да не изтърва детето. Леко се оглеждам за дефибрилатор. То лепенки няма, аз за апаратура се озъртам.

Овладяхме ситуацията. Изтичах до колата, грабнах от малката една лепенка с Елза и Ана и прихванах тая дупка от двата края. Абе, друг път ще ви го разправям, че още се напрягам. Ще отскоча за още едно питие и ако се посъвзема, ще ви напиша за следващия ден, когато отидохме в Царево. Доста късно разбрах, че е било грешка, но нали не гледам телевизия, изпуснала съм оная блага вест за заразата с ешерихия коли, стафилококи, стрептококи, херпес, извънземни и др. Взехме оттам каквото можахме. Една вълна ми донесе щедър бонус, под формата на дънер, който ме шибна и отнесе. Сцепи ми крака, ама на мен ми бе останало лепилце от детето и окото ми не мигна.

Ще се наложи да спра тук, че се сетих, че оставих детето на училище за водолази, а гледам, че е ретрограден Меркурий и всеки знае, че този период не е подходящ за нови начинания. После ще допиша, защото заслужавате да знаете защо на 31 август 2023 г. още преди да си измия зъбите, аз удрям глътка узо. Ама узото не е като нашата ракия. С ракия можеш да решиш всякакъв проблем и да излекуваш всичко, знаете. С узо просто можеш да преживееш престоя в Гърция. Неслучайно мъжът ми (във вътрешна борба между немското си образование и северозападния си произход) често се чуди как да поздрави местните: с „Калимера“, с „Калиспера“ или с „Калимайка ви дее.а“…

Люси Стаменова е тук с епична история за едно още по-епично прибиране от морето, в която важна позиция заема възловата дестинация Павликени.

Споделете ни и вие вашите летни истории и участвайте в конкурса ни.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com и спечелете за страхотни награди.

Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“ е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!


Ходя на море сама с детето, понастоящем на 7. Не че си няма и баща, но баща му не се наема с такива издевателства. Не шофирам, така че се възползваме главно от удоволствията на обществения превоз.

Това лято в посока морето пътувахме със самолет.

Удобството за 36 минути да си във Варна обаче си има цена, която платихме на връщане. С лихвите! За самата почивка няма какво толкова да разказвам – аз пипнах стомашен вирус, а детето ми скъса нервите, обичайните неща, но връщането се оказа в най-добрите традиции на БДЖ. 

Варна, хващаме влака за София.

Приготвям се надлежно да си живеем 5–6 часа в него до Роман, където ще стоваря малкия при родителите ми за остатъка от лятото. Малко след тръгването разбирам, че има катастрофа около Павликени и останалите влакове са заменени с автобуси в участъка. Питам кондуктора, той от мен научава, клетият. Влизаме в Горна Оряховица с уверението, че „нищо не казват за нашия влак“. Внезапно и ненадейно обаче се дава заповед да опразним влака и да БЪРЗАМЕ! 

ТИЧАМ – с дете, две торби, емнайсе бутилки с течности в тях, солети и в добавка 65 литра раница, от която стърчат плажен чадър и лопата. Детето носи още 14 литра, пълни с панда, камила, рапан и джапанки. Спираме да галопираме насред гъста тълпа прегрели хора. Почвам да се чудя кога пък са слезли от влака. 

Малко след това градски автобус с шеговита дестинация НАДЕЖДА се опитва да ме сгази.

Влизаме в „Надеждата“ и купонът започва. Три-четири надъхани момъка скандират „БЪРЗАМЕ ЗА МАЧ! ПЛЕВЕН Е ПРЕД НАС!“. Идели от Добрич за (явно) титаничното дерби Спартак Плевен – Добруджа. В рейсчето всички си ставаме близки. Споделяме пот, аромат, рецепти за тутманик и ракия, разказват се морски свалки и се откриват далечни роднини.

При всеки по-отчаян вопъл „Де туй Павликени, м@кя му!?“ винаги се намира някой достатъчно гъвкав да извади телефон, да види в Google Maps и да извика достатъчно силно, та всички да се успокоим, че все пак надежда има.

Аз не смея да се обадя, в автобусчето има климатик, но от него можем да се възползваме само пресованите в правилния ъгъл. Чувствам се невероятен късметлия. Детето от отчаяние спира да дърдори. Футболните фенове установяват, че мачът е започнал, Плевен се превръща в тиква и може би е най-добре да не слизат от автобуса, а да се върнат към Горна Оряховица, този път смачкани с клетниците в посока Варна. 

ПАВЛИКЕНИ!

Там разбирам, че хората от предния влак не си пътуват вече щастливо за София, а кротко са чакали над три часа в Горна Оряховица да дойдем ние и заедно да се натъпчем в единствената композиция, чакаща на Павликени. Тая подробност я научавам след упорит разпит на всеки гаров служител, когото мерна, а те повечето нищо не знаят. Преди да тръгнем, става ясно, че два-три куфара мистериозно (или не толкова) са хартисали в Горна Оряховица и ще дойдат със следващия влак. Изчакваме още два-три автобуса с хора и потегляме с има-няма два часа закъснение (за нас, за други – пет). 

Като свикнала на тия неща не се впечатлявам особено, хиля се, детето пита що не се върнахме със самолет. Ми щото няма летище на село, само заради това! 


Снимка: Люси Стаменова

Николай Йорданов се включва в конкурса ни „Истории от лято 2023“ с една поучителна история. За кого е поучителна? Ами, май за всички замесени. А на нас ни беше интересно да прочетем какво се случва, когато решителните намерения на едно упорито дете изведнъж не срещнат родителска стена, а му се каже „Прави каквото искаш“.

Включете се и вие в конкурса ни, като ни изпратите текст на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.

Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!


Ден 8 от почивката в Гърция. Къща в село под Солун. Три деца плюс баба и дядо. „Идилия“ далеч не е точната дума, най-малкото защото е безобразно горещо. Средата на онзи период, в който не падаше под 35 градуса. А у наше село и през нощта не падаше под 27.

Положението е на ръба, но всички възрастни много внимаваме да не изпуснем думата, която може да запали скандала. 

Късно обедно време, деца номер едно, две и три са привикани да си измият ръцете. Едно и три го правят. Две обаче не е в настроение, защото му е прекратено заниманието. Идва намусен и отказва да яде. Отказва да прави каквото и да е. Няма проблем, топло е, не е задължително да яде. 

Лошото настроение и жегата обаче взимат своето. Както си седи и мърмори недоволно казва: 

– Писна ми от вас. Оправям си багажа и си тръгвам оттук. Връщам се при майка ми (с майка му сме разделени, тя не е с нас).

Опитите за убеждаване, че не може да стигне сам до границата – това са едни 200 км, не хващат дикиш. Също и обяснението, че не може едно 12-годишно дете да мине само границата. Показвам копието на пълномощното. Чете. „Няма значение. Ще се оправя“, казва.

Горните пет изречения се развиват в период от 20 минути и усещам как след малко ще има взрив.

Затова му казвам, че съм съгласен да си тръгне пеша, ако си оправи багажа. Захваща се с триумфален поглед. Тъпче упорито в раницата и след малко е готов. Давам му шапка и шише с вода. Междувременно съм му включил роуминга и мобилните данни на телефона. Едно – трябват му, за да знае накъде да тръгне. Две – майка му има апликация за проследяване на местоположението. 

Обаждаме ѝ се. Тя прави пет минути неуспешни опити да го разубеди. После аз си говоря с нея. И за двама ни това не е първи такъв случай. Като прищрака нещо в главата му и влезе в режим „упоритост“, всичко е безсмислено. 

Всички останали мълчат. И по-добре.

Четири без нещо следобед е. Навън няма живот. Листенцата не трепват дори. Няма мухи, няма оси, дори и мравките не мърдат. Нищо.

Детето тръгва гордо. Раница, шапка, шише, карта на телефона за посоката.

Аз се оправям и подхващам баща ми да отидем до големия магазин в съседния град. Той е в същата посока, в която би трябвало да върви детето. Даваме му 20 минути аванс. Потегляме бавно, оглеждайки всяка пряка, спирка и стол (пълно е с всякакви стари мебели, които често заместват спирките там, където има само желязна табела, маркираща, че тук спира някакъв транспорт). Няма го. До града са осем километра, няма как да е стигнал преди нас. Спираме на паркинга, когато майка му изпраща локация като снимка. „Седи под едно дърво. Изпил си е водата и му е топло“, пише тя. А, не бе. Хич не е топло. 

Въвеждам координатите. Минали сме оттам преди пет минути. Обаждам се на настоящата половинка, моля я да отиде да го прибере. Готово. След малко и ние се прибираме. Мълчанието е цар. Правя сандвичи. Яде. После отиваме към морето. Пеша. Далеч от напрежението. Не споменаваме опита за прибиране. Няма и смисъл. Аз знам, че съм бил прав. Той също. Но сега не е моментът да си признава, че е сбъркал. Няма никакъв смисъл.

Осмият ден. Всички ще спят по-уморено тази нощ. Пия джин и си мисля, че има напредък. Предишният път искаше да си тръгне на третия ден. 

Конкурсът ни „Истории от лято 2023“ продължава с текст от Ивелина Кусарова, която ни напомня, че понякога „вкъщи си е най-добре“. Особено когато детето ти се разболее от варицела, докато сте в хотела на морето.

Очакваме и вашите истории от лятото на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември. 

Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!

Привет от мен, Ивелина! Майка съм на едно момче на 3 години. Тазгодишната лятна „почивка“ определено ще бъде запомнена. Първо, тази почивка се планира 6 месеца по-рано. Освен това за първи път се организирахме да сме заедно с майка ми и баща ми, сестра ми с мъжа и двете ѝ деца, двете ми братовчедки със своите семейства, вуйна и вуйчо. Към компанията се включиха родителите и братът на съпруга на едната ми братовчедка.

Дано ми проследихте мисълта.

Близо 30 човека роднини за 7-дневна почивка. Уникално! Още в началото резервацията условието беше всички стаи да са на първия етаж на хотела. Пристигайки обаче, ни разхвърляха из целия хотел. Нашата стая беше на третия етаж без асансьор. Поне не напълнях от обездвижване с постоянното мъкнене нагоре-надолу на куфари, торби, раници и кисело дете.

Но не това ме напрегна.

Напрегнах се още първата вечер, защото детето спря да се храни, а цялото разнообразие от олинклузива остана непробвано през целия престой. Накрая пак купувах солети и марети. Напрежението продължи и когато отидохме на плажа. Детето стоя като препарирано в момента, в който го допра до пясъка. А се нахъсвахме цяла зима, как като отидем на море, ще копаем в пясъка, ще прескачаме вълните...

Поредна година писъци, рев и носене на ръце, докато сме на плажа.

Е, какво пък имаме басейн. Да, но! На третата вечер детето се изпъпчи... На сутринта – варицела! Пъпки по целия корем, гръб, лице, по скалпа, ушите. Впоследствие и температура. Бях готова да прекратя почивката и да загубя три нощувки, но компанията ме убеди да останем, защото всички деца и възрастни са преборедували варицела. Съответно повече нито морето видях, нито на басейн бяхме.

Но не само ние имахме проблеми.

Малкият син на сестра ми също беше с температура 4 дни, майка ми си сецна кръста от неудобно легло и едва ходеше, на баща ми кракът отново се схвана от неудобния диван, на който трябваше да спи (големият син на сестра ми го изолираха в стаята при майка ми и баща ми).

Накрая с вълнение и ентусиазъм си събрахме багажа и си тръгнахме. Както се казва „вкъщи си е най-добре“. Дано да се посмеете на моето преживяване, защото пишейки го, аз самата се смях, но докато бях в този филм, не ми беше смешно.

cross