DM - Page 3 of 5 - maikomila.bg

Текстът на Светла Грозданова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.

Моята майка не е най-добрата на света. Моята майка не е най-милата майка на света. Моята майка държи няколко рекорда по хвърляне на диск, моята майка не е най-меката майка на света, моята майка е професионален атлет, моята майка преминава през няколко унизителни общества със силата на това въртене.

Моята майка е гневна и критично оглежда настоящето. Моята
майка е избрала поет за баща ни и казваше, че от поетите по-лоши са само художниците. Днес обичам художник и разбирам какво има предвид.

Всичко, което мога, съм го научила от нея, а аз мога безкрайно много. Моята майка е уважителна и знае как да намери всички починали баби на гробищата, дори да и коства дни.

Моята майка ни уши всички дрехи и направи сама всички ремонти. Моята майка не е най-добрата на света, моята майка е всичко, което светът има. Моята майка се казва Мила.

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Текстът на Даниела Иванова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки, а в случая – баба.

Печката весело бумтеше. Парата жизнерадостно плетеше своята паяжина около чайника и разнасяше аромат на липа и шипки. Любимите дни на село. При баба. Жената, която ми даде много. Която като светица се грижеше всеотдайно за къщата, животните, църквата, читалището. И за хората.

С кака се боричкахме на леглото, смеейки се. А баба до масата месеше питката за Бъдни вечер. Любимите бабини ръце. Погледнах с каква сръчност премята тестото. Преместих погледа нагоре, към лицето ѝ. По него се стичаха сълзи. Тихи, безмълвни сълзи. А в същото време взривяващи с вика, който таяха. Нямах смелост да я попитам защо плаче.

Дали си бе спомнила как майчицата ѝ някога е месила същата такава питка с шепата брашно, получена след цял ден работа в нечия богата чорбаджийска къща?

Дали си бе спомнила как в нейното детство четири сирачета са били щастливи, че са имали точно тази единствена питка, над която да се прекръстят и да благодарят на Бог, че са заедно?

Дали си бе спомнила първото си влизане в тази къща и първата Бъдни вечер, която със страх и трепет е посрещнала като млада снаха?

Дали си бе спомнила детството на своите рожби?

Дали си бе спомнила първата Бъдни вечер, която посрещна без дядо?

Защо не те попитах, бабче? Тези сълзи тежат и на моето лице. Отпечатват се в душата ми. Дори след години, когато виждах как съзнанието ти се замъглява след загубата на вуйчо. Дори тогава все още имах шанс. Не посмях. И започнах да мечтая да сънувам. Да ми разкажеш в съня, да ми изпееш, ако трябва – така, както пееше „Заблеяло ми агънце“ и плачеше за загубата на нечия рожба.

Нощ след нощ. И утро след утро – без знак. Толкова силно го исках!

Благодаря ти, бабче, че тази нощ ме споходи и помилва съзнанието ми. И то точно в тази, която след себе си носи деня, в който навлизам в Христовата възраст.

Тази година ще замеся питката отново по твоята рецепта. И с моите сълзи ще я овкуся. Сълзите, които се предават от майка на дъщеря. От баба на внучка...

В памет на баба Гица

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Текстът на Екатерина Панайотова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Моята майка се казва Полина. Тази година на 8-и март стават точно 35 години, откакто тя е станала мама за първи път. Да, освен мамин празник, 8-и март е и моят рожден ден.

Затова реших чрез вас още веднъж да ѝ кажа колко я обичам. Този ден винаги е бил специален в семейството ми и за да не се губи магията на празника за нея, винаги съм се старала първа да ѝ се обаждам с поздравления и да ѝ поднасям подаръка си.

По професия майка ми е счетоводител. Цифрите не са ѝ най-любимото нещо, но все пак се справя отлично. Помня, че през летните ваканции в тинейджърските ми години ме караше да ѝ помагам в счетоводните сметки и справки и аз го правех, макар и с не много голямо желание.

Даже веднъж ѝ бях казала: „Ако някой ден реша да уча нещо с цифри, да ми припомниш, че не искам и че тези справки са ми били скучни!“. И по ирония на съдбата след десетина години завърших финанси. Не че мама не ми припомни каквото ѝ бях заръчала, но ме остави да взема решението сама.

Да, тя ми даде свободата да направя важните избори в живота си самостоятелно, макар да не е била докрай съгласна с всичко. Но винаги ме е подкрепяла и е насърчавала независимостта ми. Тя ме научи, че личното пространство на всеки един трябва да се уважава и не трябва да се навлиза в него, освен ако не си желан. И по много деликатен и ненатрапчив начин е говорила с мен по момичешките въпроси, „забранените“ теми и неудобните истини.

От мама ми е любовта към книгите. Тя сложи в ръцете ми "Пипи Дългото Чорапче", която обикнах с цялото си сърце и споделям днес с моята дъщеря. Мама се стараеше винаги да имам нови книги за четене и се правеше, че не знае, че тайно чета розовите ѝ романи. Не пропускам да ѝ разкажа за всяка нова книга, която съм прочела, обсъждаме заедно и не спирам да ѝ подарявам книги.

От мама ми е и любовта към цветята, тя ме научи да ги обичам и да се грижа за тях. А покрай това и как се отглеждат домати, картофи и разни други земеделски култури. От нея съм видяла, че на женските ръце отиват както черна пръст и гумени ръкавици, така и цветен лак на ноктите и бижута.

Тя също така много обича да танцува, преди много слушаше музика. Заради нея и баща ми знам цялата българска музика от 90-те наизуст и имам много мили спомени от безкрайните гледания на една и съща видеокасета от концерт на Тоника.

От майка ми знам, че думата „амбиция“ не е лоша, когато е подплатена със знания и добро възпитание. Че на красивата жена ѝ стои най-добре красив ум, който непрестанно трябва да се развива. Че всяка жена трябва да си знае цената и да има мярка за всичко – за количеството грим, за дължината на полата, за изпитите чаши вино.

Единственото нещо, което не се мери, е раздадената любов. Да, тя ме научи, че преди всичко човек трябва да дава от себе си – да дава любов, да прави усилия и да се труди за всяко нещо, за да е пълно удовлетворението от всяка измината стъпка.

От нея видях, че дори и след много, много тежка загуба може да се изправиш и трябва да продължиш напред заради себе си и заради близките си. Такава е моята майка, силна и любяща, и аз много се гордея с нея. Даде най-доброто от себе си на брат ми и мен, за което винаги ще сме ѝ благодарни.

Честит 8-и март, мамо, това е празникът на твоя успех – ти знаеш! Обичаме те!

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Текстът на Николет Дишкова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Много ми се иска тази история да стигне до мама. До мама и до всички жени, които биха се припознали в нея.

Мама се казва Силвия. Никога с нея не сме били близки, не сме били приятелки, които са си говорили за всичко една с друга, не сме обсъждали книги, нито изкуство, не сме споделяли вярванията, идеите си и представите си за живота.

Ние сме изключително различни, във всичко. Аз не одобрявам някои нейни постъпки, тя сигурно не одобрява мои. В крайна сметка, всеки човек е съвършено различен и това не трябва да е лошо. Но и всеки човек избира сам родителите си. Аз поне вярвам в това и все съм се чудела, защо съм се родила точно в това семейство, с което комуникацията ни се е свеждала до един телефонен разговор седмично.

Не знаех, но и никога не съм била ядосана или разочарована, не съм се бунтувала, всеки от нас си крачеше през живота и някак не се и опитваше да разбере идеалите на другия.

Винаги съм знаела, че мама ме обича, че никога няма да ни остави, че винаги ще ни посрещне, когато сме имали нужда от нея, но и никога не съм и звъняла да ми даде съвет, не съм я търсила за помощ, когато ми е било трудно, защото в моите представи тя нямаше да ме разбере и нямаше как да ми помогне. Нейната любов беше тиха.

Е, мама сега е с рак. Рак на гърдата. Голям тормоз, за нея и за всички нас. Не че съм си казвала, че такова нещо няма как да се случи на нас, при положение че една от осем жени е с такава диагноза, просто когато дойде и ти захлопа на вратата се чувстваш сякаш си вътре гол и не си готов да отвориш.

Страх те е. Притеснено ти е. Не го познаваш. Не искаш да го посрещнеш. Обаче той влиза и не пита. Покосява и нея, покосява и теб, защото ти не си готов да изгубиш майка си, нали? Никой не е, колкото и да сте различни.

Вече фактът, че майка ти не ти е давала съвети за живота няма никакво значение. Сега единствената ти мисъл е, дали точно твоята майка няма да е в онзи 1% болни, на които не им опадва косата от химиотерапията и дали изобщо тая химиотерапия ще има ефект.

Мама е силна, знам го и знам, че е силна и заради нас, защото ние и показваме колко прекрасен може да бъде животът и как не трябва да се отказваш от него. Сега си мисля, че понякога аз ставам майката, която бди над нея и помага, осъзнавам как дори и мълчаливо, дори и без излишни думи, дори и коренно различни, тя винаги е стояла зад мен, винаги е била горда, винаги ме е обичала така, както аз я обичам сега. Без да разбирам, без да съдя. Само обич.

Може би “обич“ е една от най-красивите думи в българския език, защото обичта не се описва, тя тежи на мястото си без необходимост от обяснение. Тя се показва без действия и се усеща без прегръдки.

Обичта е способна да опише изцяло майката, защото майките ни са обич. Те са домът на нашите лутащи се през живота душици и тяхната топлина. Майчината обич може да бъде не само едностранна, от майката към детето, тя може да бъде и обратната. Тази връзка е неразрушима.

Сега майка ми ме учи да бъда и нейна майка, да я карам да се чувства щастлива, да я правя силна, да бъда просто до нея, дори и без думи, дори и без да ѝ споделям убежденията, в които аз вярвам, а тя не.

И въпреки че не го осъзнава, в момента ми дава най-смислените съвети за живота. Как да оцелявам в трудните моменти, да бъда силна и да не се предавам. Как създаването на такава обич е може би най-ценното, за което може да се бориш, защото винаги можеш да разчиташ на нея.

Сега тя е моето вдъхновение. Ако болката е пътят към щастието, както казват доста по-изстрадали от мен, аз бих искала да добавя, че болката е и познание, себеоткриване. Болката е менторът, който не ни оставя да стоим и бездействаме, защото ще се саморазрушим.

Но е истина, че майчината обич е тази, която ни крепи винаги. Тя е прекият ни път към щастието, тя ни лекува от болките. Тя ни вдъхновява.

Тази история няма за цел да бъде тъжна или съжалителна. Тя е доказателство, че дори и да сме толкова различни, нашите майки са нас, ние сме тях и винаги можем да се огледаме и да намерим в тях по-силното и прекрасното си аз.

Бъди силна, мамо. Аз сега ще бъда твоята майка, защото обичта ни е еднаква. Вдъхновяваща.

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Текстът на Ирена Чавдарова-Узунова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Моята майка не е всичко, което си представям да бъда, тя е вдъхновение и стремеж мой. Тя е силата в мен. Тя е добротата в мен. Тя е любовта в мен. Тя е състрадателността в мен. Тя е всяко добро качество, което имам и НИТО едно лошо.

ТЯ е една-единствена в целия свят, в моя свят и в другия свят. Тя е примерът за всичко добро и НИКОГА изключение за лошо. ТЯ не знае, какво е лошото. Никога не го е виждала в себе си, аз никога не съм го виждала в нея. Всяка нейна клетка е изградена от микродобрини, които правят една безкрайна добрина.

ТЯ цялата е едно съвършено добро, което никой и никога не може да промени. ТЯ е вдъхновение за мен, но е вдъхновение и за всеки, до когото се е доближила. ТЯ не познава невъзможното, защото за нея всичко е възможно.

ТЯ е предана, както всеки иска да бъдат към него, но и както малко успяват да бъдат към другия. ТЯ е обич и ласка, каквито са във всяка детска приказка, но ТЯ е реалност. ТЯ е приятел, какъвто всеки си мечтае да има, ала не всеки може да бъде.

ТЯ, ТЯ е МОЯТА майка. ТЯ е сърце изпълнено с любов, човечност, искреност и много топлина. ТЯ е МЕЧТА и не мога да повярвам, че е точно моята сбъдната мечта. ТЯ е дъга в детския ми свят, но е дъга и в сегашния ми свят.

Знам, че никога няма да бъда като нея и никой, никъде по света не може да бъде като нея. ГОСПОДИ, благодаря за най-ценния дар, с който си ме дарил на този свят – моята свята майчица!

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Текстът на Мария Стефанова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

За моята майка няма да чуете, че е най-добрата домакиня, най-помагащата и всеотдайна майка или най-добрият човек на Земята.

Не, моята майка не е най-добрата. И не мисля, че трябва да бъде. Тя е просто човек и за мен си е най-добрата във всичко.

Тя е просто човек и допуска много грешки, но никога, абсолютно никога не оставя децата си. За нея те са смисълът.

Моята майка не е вървяла след гъ*а ми да ми чисти, да ми подрежда и да ми прислужва, но ме е научила на толкова неща, че цял живот няма да ми стигне да ѝ се отблагодаря.

Научи ме да бъда добър човек, научи ме да бъда и добра майка. Научи ме да бъда самостоятелно мислещо и осъзнато същество в свят на овце. Научи ме да обичам и че няма нищо лошо в това.

Е, научи ме по трудния начин, че трябва да си оправям стаята и да си подреждам гардероба (нещо, което и до ден-днешен трудно правя). Научи ме да не вървя с цигара и че трябва да спазвам етикета и да изглеждам женствена.

Винаги съм смятала, че мама е най-силният човек на света, че тя знае всичко и може всичко и когато разбрах, че и тя има слабости и може да бъде просто човек, ми беше трудно да го приема. Но в този етап тя ми показа, че всеки има чувства и че не трябва да бъдем прекалено силни, защото сме жени и сме нежни, и ни се плаче, и имаме нужда от любов. В този период ми показа и че една жена е способна на всичко.

Тя ме научи на най-важното нещо – да обичам себе си и да се оценявам. На това държа да науча и своята дъщеря. За съжаление мама не случи на мъже за разлика от мен, но целта ѝ беше да научи мен да бъда обичана.

Тя е домакиня, тя е жена, тя е майка, тя е кралица. Мама готви много вкусно, тя ме е научила да готвя и да се грижа за семейството. Въпреки това не бих казала, че си спомням майка си постоянно висяща на котлона, перяща, миеща и прочее.

Спомням си майка си в дълга ефирна рокля, с токчета, с цигара и чаша вино в ръка, червено червило и силен глас. Е, философстването съм го наследила от нея, но не бих казала, че ми е толкова лоша черта.

Безброй пъти съм я виждала да пада на дъното и след това да се вдига до небето. Тя ме научи, че животът е шарен и ние можем да се справим, защото "И това ще мине". И да не се отказваме, да падаме и да ставаме, но да обичаме живота.

Тя никога не ме обремени със своите грешки и амбиции. Тя ме остави да живея своя живот, да мечтая, да постигам, да греша и да падам. Остави ме да правя своите грешки, да научавам своите уроци, а след това само ми бършеше сълзите. Но благодарение на това и аз израснах силна и себеуважаваща се жена. Както и благодарение на нейните грешки, станах още по-добра и научих още повече уроци.

Не можа да ме научи да съм подредена, но и хаосът си има чар. Уважава мен и мнението ми – и тя се учеше от мен, вместо да властва и да знае всичко.

Благодаря ти, мамо, че създаде от мен добър човек, добра жена и ме накара да повярвам, че съм добра майка. Винаги си зад гърба ми и винаги сме заедно.

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Текстът на Александрина Морунова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Няма да чуете история за някоя известна дама. Няма и да ви занимавам колко таланти има жената, за която ще ви разкажа. Ще ви разкажа за една чакана бяла лястовица. Жената, която цял живот прави всичко!

От това да приготви вкусна храна, да научи децата да четат и пишат, да прегърне децата си, та чак до пренареждане на керемидите по покрива на бащината къща. Жената, за която ви говоря, винаги е получавала от живота много, но с много труд. И без късмет, защото животът много ѝ е отнел. На моменти всичко! Но плаче ли!? Страда ли!? Влачи ли се по земята!? Търси ли виновни за тежката си съдба!? - Никога!

Това е жената с най-перфектното червило. Винаги облечена стилно, с добре лакирани нокти, винаги сресана коса. Винаги с вдигната глава. Макар да съм родена като фина дребничка дамИЧКА, от мен тази жена направи воин. Във всички смисли на думата.

Заради нея днес умея да сготвя прекрасна вечеря за десетима, да разговарям за екзистенциализма и за фондовата борса, да лепя плочки и да фугирам камък, да си ушия модна дреха от стар чувал, да се усмихвам и да подавам ръка на хората, които имат нужда от нея.

Не бих повярвала, че може толкоз сила да е събрана в едно женско тяло и толкова добрина в едни очи, ако не познавах своята майка. И ако мислите, че съм прегръщана и вайкана за всяка драскотина, лъжете се. Веднъж ми каза, че след време ще ѝ благодаря, че не съм глезено дете.

Винаги съм учена да заслужавам и да оценявам каквото имам. И сега умея да се справям с всичко. Мога сама, защото тази жена ме е учила да се справям така, че да нямам нужда от помощ. Ако помощ дойде, да я оценявам, но да не я чакам.

И тя никога нищо не иска. Не очаква, не държи да получи. Едно, едничко нещо мечтае. Вперва поглед през прозореца и чака бяла лястовица. Мечтае да я види за миг, за да ѝ даде надежда.

Ако видите някъде бялата лястовица на мама, моля ви, пратете ѝ я, само да я зърне. Няма да я гони, няма да я затвори. Иска само да я види.

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Текстът на Силвия Славова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Изморена от дългия път, най-сетне пристигнах вкъщи. А първото нещо, което съзряха очите ми, беше ТЯ - МАМА. Жената на прага. ТЯ винаги е там. Стои и чака. Понякога имам чувството, че през всички месеци, в които не съм се прибирала, е стояла на вратата с надежда да ме види.

ТЯ е от тези жени, които не говорят за чувствата си, не изказват емоции, но любовта им извира и се лее като река в пълноводие. Когато ходи по улицата, пръска чар и светлина. Подава положителен заряд на всеки, който я доближи.

ТЯ не се примирява, не се страхува да поема рискове. Не се оплаква. НИКОГА. Това я прави психически непоклатима. Устойчива на всеки силен вятър. А бури в живота ѝ не липсват. Но ТЯ не говори за тях. А просто се усмихва. Тази усмивка и аз притежавам. Не съм я наследила. Научена съм на нея. От МАМА.

ТЯ не пилее думи и нерви. Често използва култувата реплика „Защо се ядосваш, като ще ти мине?“. Погледът ѝ действа като антидепресант. Чувам гласa ѝ не с ушите си, а с онази част на сърцето, която винаги ще бъде нейна.

ТЯ има приключенски дух. Не хаби дните си. Не се страхува, че ще се намокри в дъжда. Винаги носи международния си паспорт. Ей така, за всеки случай. Обича мириса на пътя и новите хоризонти. Крачи в непознатите земи и граби с пълни шепи от това, което ѝ предлага всяка новост. Носи душа на номад.

ТЯ не иска да притежавам нейния характер. Бяга от това да бъде модел за подражание. Учи ме на ценности, учи ме да мечтая и да градя свой собствен свят. Но така и не успя да ме научи да се справям без нейната подкрепа. И, независимо дали желае или не, ТЯ е моят модел, моят идеал, моят свят, пълен с любов.

А сега, прекрачвайки прага на дома, усещам онзи аромат – на закрила, на нежност, на безграничната любов на една природна стихия, на моята МАЙКА. Но първата целувка не е за мен, а за дъщеря ми. Сега и аз съм МАЙКА и мечтая да напълня със съдържание тази дума, така както ТЯ ме научи. ТЯ – жената на прага – МАМА.

ОТ ТЕБЕ, МАМО
И всички искат да узнаят
От де я имам таз усмивка блага.
Трябва гордо да призная,
че от тебе ми е, мамо.

В бедите как така успявам
сърце да имам винаги голямо,
страховете си назад оставям
и туй от тебе ми е, мамо.

Болка да преглъщам, без да плача,
за помощ търся само твойто рамо.
Нагоре и напред без свян да крача,
ето че и туй от тебе ми е, мамо.

Децата си човеци да направя,
сега за мен е важно само.
Майчин дълг да не забравям
и туй от теб да ми е, мамо!

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Текстът на Бранимира Димитрова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

В спомените ми от детството майка ми заема почти цялото пространство. Всеки мой риск и смелост са били наградени от нейното насърчение – да пробвам, да не се страхувам, да бутам линията на живота си още малко напред и още малко нагоре.

Това учи на търпение, мъдрост, осъзнатост, умение да се радваш на трудното, защото мама е казала, че ще успееш. И ти наистина си успяла. На хилядния път това учи и на гордост, още смелост и сила.

Аз съм сдържан човек, хората даже ме виждат като студена. Най-ценният ми урок по живот е майчината ми интуитивност, уязвимостта ѝ, способността ѝ да нацелва емоции, усещания и моменти с една смела и спонтанна топлота, към която хората се привързват.

Мама ме научи как се печелят приятели и как се задържат хора. Защото всеки има нужда да бъде чут, да получи пожелание за рождения си ден, да се усмихне, да е търсен и да знае, че е важен. А майка ми тези неща ги владее до съвършенство. Да даде живот и да го нахрани. Кога с пауч, който излиза от джоба ѝ за радост на бездомно коте, кога с дума или мълчание, които хранят нечия душа.

Мама е училище по любов.
Мама е красива, дребна, с желязна воля („Хитлер в пола“, чували ли сте този израз!), студени сини очи и топло сърце.

Майка ми е ураган, бистра вода, син простор и лъчи от слънце. Очите ѝ светят, когато се прибирам от летището. Духът ѝ свети, когато има да се решава проблем. Сърцето ѝ свети, когато е нахранила някого или нещо. Свети, когато чете книга, когато плаче на филм, когато се радва на дете. Тя просто си свети, защото знае как се обича и кога му е времето.

Майка ми е креативна, комбинативна, естет, сръчна е и е бърза. Цветята ѝ винаги са щастливи. Сладкото ѝ от вишни е феномен. Сармичките ѝ са Коледа. Маникюрът ѝ е съвършен. Може всичко. В един ден.

Следобед дремва 20 минути и е готова за нови подвизи. Умее да преобърне всяка черна дупка, петно, тъмница и лабиринт в очакване за нещо красиво. Майка ми е творец. На моята вселена от щастие.

Честит Осми март, Гуфи! Да си здрава!
Обичам те и ти благодаря!

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Текстът на Йолина Брунер е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Нямах търпение да стана чавдарче. Само като си спомня за вълнението тогава и до ден днешен ме заболява корема от вълнение. Самата организация, леко политизиран вариант на скаутската, бегло ме интересуваше. Мотивацията ми да съм част от нея се свеждаше до едно – униформата.

Няколко години по-рано бях попаднала на зашеметяваща илюстрация - на последната страница на книжката „Мечкоборец“: в голям формат се беше изправило момиченце с къса кафява коса, плисирана пола, три четвърти чорапи и синя връзка.

За първи път виждах картинка, която приличаше на мен, с други думи беше на светлинни години от русите, синеоки принцеси, които бяха център на интересите ми тогава. Въпреки огромното ми желание да бъда принцеса, видът им студено ми напомняше, че тази работа няма да стане.

Момиченцето в „Мечкоборец“ изведнъж се оказа алтернатива. То обясняваше без думи значението на израза „голямо дете“ – изльчваше увереността на възрастен, вдъхваше респект и – сега си давам сметка – някакъв социалистичестки гламур.

Веднага реших, че точно това искам да бъда, трябваше ми униформа. През следващите две години желанието ми се засилваше многократно от наличието на все повече истински деца с връзки, които прекосяваха ежедневието ми.

Безспорният елит в тяхната класа бяха „официалните“ деца, които посрещаха с цветя политически делегации на летището, бяха винаги в началото на телевизионните новини и явно не трябваше да ходят на училище, защото бяха твърде заети да бъдат обект на завист от всички останали на тяхната възраст. Дори униформата им беше с една идея по-шик, с опълченски калпачета, недостъпен елемент за простосмъртните чавдарчета.

За мое голямо разочарование униформата не идваше в началото на първи клас, а чак половин година по-късно, на Трети март. Подготовката беше интензивна, песни, стихотворения, и допълнително вдигаше настроението ми.

С наближаването на деня стана ясно, че тържеството ще се проведе в Дом Народен флот в центъра на града, на което майка ми реагира с възторг. Това ѝ даваше възможност едновременно да присъства на моя празник и да си напише материала (тя беше редактор в местния официоз „Народно дело“) с минимална загуба на време, тъй като редакцията също се намираше в центъра на Варна. Такъв късмет!

Тя повтори щастливото стечение на обстоятелствата в традиционните 88 дневни телефонни разговора със социалния си кръг: „Ще изпратя и фотограф да ги снима, че да имаме и хубава илюстрация!“, повтори тя на няколко пъти.

Още повече се развълнувах и започнах на свой ред да повтарям детайла със снимката в разговорите с моите приятели.
Тук трябва да отбележа, че майка ми беше журналист още далеч преди да се родя и ако професията ѝ през 80-те минаваше за екзотична и елитарна, аз съвсем не я намирах за такава.

Никога не съм имала желание да ме показват по каквито и да е медии, всъщност дори ми беше малко мъчно за хората, които се оказват неочакван център на внимание. Но една моя снимка във вестника би била венец на цялото събитие, обществено потвърждение на новия ми статус на голямо дете. Такъв късмет, наистина! Щях да сложа изрезката в „Мечкоборец“ и да се гордея със себе си.

„О, ама чакай малко“, сепна се изведнъж майка ми дочула мой разговор за събитието. „Аз ще изпратя фотограф, но той няма да снима теб.“

Помислих, че не съм я разбрала правилно. Защо ще идва фотограф, ако няма да снима мен?!

„Защото не е етично“, отговори тя без въобще да си прекъсва гладенето.

Разговорът навлизаше в абстрактни води.

Какво значи етично, поисках все пак да разбера.

„Това означава, че за всички ще е ясно защо на снимката си ти – защото майка ти работи във вестника.“

Е и?

„Е, това не е правилно. Тъй като снимката илюстрира събитие, което се случва на много деца, то не е редно тя да показва точно моето дете, трябва да е случайно дете.“

Продължавах да не я разбирам. Съвпадението да сме семейство беше, в този случай, чист късмет, защо да не беше редно да се възползвам от него?! Другите деца също имаха късметлийски връзки - например татко, работещ на далечно плаване, който им носи пластмасов електронен часовник в неонови цветове.

„Като пораснеш ще разбереш“, изключи тя ютията. „Гарантирам ти, че снимка ще има и че на нея няма да си ти.“ Тонът ѝ подсказваше, че темата е приключена.

Не ми оставаше нищо друго освен да пратя разговора в категорията „неща, които един ден би трябвало да станат ясни от само себе си, но за момента нямат никакъв смисъл освен да ме нараняват нарочно“.

Друг мелодраматичен разговор от подобен тип беше забраната ѝ да имам дълга коса, защото не било „практично“ за малко дете, от което следваше и невъзможността ми да бъда принцеса.

Спомням си много добре как я видях от сцената в Дом Народен флот благодарение на високия фотограф, който стърчеше като мачта в морето от деца и жени.

Тя го придърпа към себе си, посочи ме, той кимна. След това престанах да обръщам внимание.

Радостта от униформата до голяма степен изтри разочарованието, че на следващия ден във вестника имаше не моя снимка, а на Надето Миткова, която, още тогава си признах, беше сто пъти по-добър избор от мен. Надето беше от сияещите, дългокоси момиченца, като от реклама на шоколадово яйце.

Към униформата получих и допълнителен бонус – бял найлонов чорапогащник, далеч от „практичните“ бебешки памучни, които бяха задължителни дотогава. Изглеждах страхотно! Ентусиазмът ми към плисирани поли и чорапогащници попремина с времето, но и до сега комбинацията от бяла риза и пъстър шал ми е любима.

Днес майка ми щеше да е на 72. През петнадесетте години откакто я няма ежедневно ме занимава въпросът как да я запазя жива за околните, особено за моите деца.

Вярно е, че човек живее докато го помнят, но спомнянето при мен не се получава на гробища, църкви и задушници. Религиозните ритуали са ми чужди и не ми носят никакво удовлетворение, когато ги спазвам, но пък и чувство за вина, когато ги игнорирам.

Така стигнах до извода, че най-голямото уважение към паметта на майка ми не са цветята на гроба ѝ, а уважението на принципите, които цял живот беше следвала. И да, нетърпимостта ѝ към конфликта на интереси беше един от тях.

Тя вярваше също така, че историите които ми се случват, са интересни и трябва да бъдат споделени. Това са историите, които бих ѝ разказала по телефона, ако все още беше жива. Затова я споделям и тук.

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.