Случвало ли ви се е непознати да правят забележка на децата ви? Защото тичат, защото са шумни, защото съществуват? Авторката Амил Наязи oт The Cut разказва своя горчив опит с една такава случка и ни напомня, че децата са просто деца и от време на време (да не кажем винаги) трябва да им позволяваме да бъдат себе си и да се държат като деца. Защото светът не се нуждае от още начумерени и сърдити възрастни, а от повече смеещи се и щастливи деца.

Миналото лято заедно със съпруга ми и двете ни деца, тогава на 4 и 2 години, посетихме родния му град в Канада. Трябваше да отидем на погребението на родителите му. Служба, която подготвяхме и чакахме от известно време заради пандемията. Беше тежък период и ни се отрази доста.

По време на 4-дневното ни пътуване обратно към вкъщи, което се извършваше с кола, натъпкана с вещи, които искаме да запазим за спомен, само се молехме да не загубим нищо по пътя. Първата ни спирка беше за обяд в едно малко градче. Всички бяхме потни и изморени от горещината в колата, а емоционално се чувствахме още по-зле.

Последните няколко дни бяха тежки, но децата се справяха изненадващо добре.

Та спряхме в едно непретенциозно ресторантче с приятна музика, седнахме и поръчахме набързо. Поръчката ни се забави доста, защото бяхме уцелили натоварено време, а и персоналът ми се струваше недостатъчен. Докато чакахме, децата си играеха на масата, танцуваха на местата си и си намираха начини да се забавляват. Почти бяхме приключили с обяда си, когато възрастна двойка стана от масата зад нас и тръгна към изхода.

В този момент възрастната дама се приближи до мен и със злобен тон ми заяви, че децата ми са ѝ провалили обяда.

Признавам си – побеснях. Погледнах я и усетих как цялата пламвам от яд и ѝ казах, че току-що сме погребали родителите на съпруга ми и може би е редно да покаже малко уважение и състрадание. Веднага съжалих, че ѝ казах това. Какво значение има нашата мъка за тази непозната жена? И защо се опитвам по този начин да спечеля някакъв измислен спор? Дамата изглеждаше невъзмутима. Извиних се на съпруга ми, а децата така и не отразиха случката. След това дори се посмяхме с него на ситуацията, но чувствата на гняв, вина, срам и възмущение си останаха да тежат като топка в стомаха ми през целия път към дома. И през следващите дни се сещах за тази размяна на реплики доста често. И всеки път ме сполетяваха същите ужасни емоции.

Тези 10 секунди ме белязаха завинаги.

И сега, след като са изминали няколко месеца, а децата ми се готвят да посрещнат лятната ваканция, докато ние се готвим да ги забавляваме през лятото, онази жена отново изниква в съзнанието ми. Кой има право да съществува, да заема място на този свят без осъждане или укор? И ако това не са нашите деца, най-уязвимите създания, тогава как можем да се наречем любящо общество?

Независимо дали сме в самолет, ресторант, асансьор, или в автобуса, винаги във въздуха витае едно напрежение, което изпълва пространството, когато в него има и деца.

Има някакво неписано правило, че децата трябва да се слеят с обстановката, да бъдат тихи, неподвижни и да намерят начин да станат „невидими“, за да бъдат приети в публичното пространство.

Но докато въздишате, въртите очи или просто мълчаливо, но очевидно укорявате, бъдете сигурни, че никой не е по-напрегнат от родителите на тези деца. Ние сме на ръба и отчаяно се надяваме, че ще се държат добре, че ще внимават за думите и действията си, че ще намерят начин да бъдат най-добрата версия на себе си и да привличат възможно най-малко внимание и към себе си, и към нас.

Но те са деца. Дори и да са най-възпитаните и мъничките, те все пак заемат място. И имат право да заявят себе си.

Те плачат, смеят се, искат да си играят и да съществуват такива, каквито са. Грешат ли? Ако не можем да бъдем гостоприемни към тях, за кого ще направим място на този свят? Списъкът, изглежда, непрекъснато се свива.

Нещо се промени след локдауна и съпричастността на обществени места сякаш се изпари. Толерансът ни към дискомфорта на външния свят стана тънък като лист хартия. Усещам го много силно като родител – във всяко публично пространство затаявам дъх, наблюдавам погледите и слушам измърморените оплаквания, всяка среща подчертава, че не трябва да сме тук, че сме досадни и не принадлежим на това място. Това е враждебност, която се разпростира към всеки, който не е дееспособен възрастен. Ние проектираме нашите пространства, за да посрещнем една част от избраното население и да държим останалите настрана.

Всеки, който е уязвим, с увреждания или се откроява по някакъв начин, веднага знае къде не е желан, кои пространства са гостоприемни и кои не.

Разбира се, има и родители, които изобщо не се съобразяват, когато едно пространство е споделено, и оставят децата си да правят каквото си искат. Но тези родители са малко. По-голямата част от нас знаем много добре кога децата ни са непослушни и правим всичко възможно, за да ги укротим. Опитвам се да науча децата си на съобразителност, на добри маниери и на разбиране към останалите. Повече от всичко искам да бъдат грижовни, уважителни и да комуникират възпитано. Но те са все още деца. Шумни са и понякога пречат, но това е част от тяхното съществуване.

Това лято, ако попаднете на семейства с деца на летището (или където и да е), направете малко място за тях така, както бихте желали някой да направи място за самите вас.

Всички носим своята лична болка, тъга и страхове. Ето защо трябва да опитаме да бъдем по-състрадателни и човечни. Колко по-лесно би било?

Често си мисля какво ми се искаше да бях казала на онази жена, която отказа да покаже малко съчувствие. Знам, че вероятно тя няма да прочете този текст, но има още много, много други като нея  и се надявам, че те ще го видят. Междувременно, аз ще продължа да пътувам с децата си, ще ги водя в ресторанти и галерии и ще ги уча как да даряват този свят с добрината и любовта, която всички заслужаваме.

Източник: The Cut