fbpx

Пътували ли сте някъде по работа с приятелка? Изобщо пътували ли сте с приятелка? Не може да не сте. Ако не сте, тутакси трябва да го направите, защото няма друг начин да опознаете жената до себе си така добре, както ако тръгнете заедно на път. Сами. Без мъже, деца и домашни любимци.

Вероятно много от вас си представят, че ние с Красимира се виждаме едва ли не всеки ден, разменяме си дамски превръзки, дрънкаме си безкрайни часове за шампоани и кремове, проверяваме си главите за въшки и висим в градинките, а децата ни си мислят, че са първи братовчеди. Уви, това е далеч от истината. Ние с Красимира се виждаме ужасно рядко и даже понякога, когато я видя, ми се струва, че е пораснала на ръст от предишния път (тя е по-високата от двете).

Та, когато трябваше да пътуваме заедно, за да представим книгата "Да оцелееш като родител" в три града - Пловдив, Варна и Бургас, нито една от двете не знаеше какво да очаква освен обичайните неща, която всяка очакваше при всяко пътуване. Например, Елисавета очакваше, че ще си изгуби чантата,

ще изгуби Красимира, ще ѝ паднат гащите по пътя

и тя няма да забележи, или ще излезе пред публика и ще изпусне някоя цветиста псувня, защото, когато Елисавета е далеч от хорски очи, кълне като каруцар.

Красимира, от своя страна, очакваше, че ще ѝ се случат безброй ужасяващи неща, като например, че ще трябва да спят в канавка, защото нищо не са резервирали 15 дни по-рано, че ще умрат, минавайки през Твърдишкия проход (РИШКИЯ проход, Елисавета!), че няма да пият кафе, че няма да оживеят и, както винаги, се притесняваше, че ще получи пристъп пред хората и ще вземе да се напикае пред аудиторията.

Но както и да е, всяка със своите страхове тръгна. Натоварихме си раниците и багажите и веднага си пролича кой какви реалистични очаквания има от пътешествието.

Красимира не само че имаше къде да спи и то не беше канавка, но и не мина през Твърдишкия проход

(РИШКИЯ ПРОХОД, БЕ, ЕЛИСАВЕТА!!),

пи кафе и оживя, докато Елисавета установи, че си е забравила гащите, фланелките, пастата за зъби и пижамата, та се наложи да си купи всичко това.

И ето ги, седят двете в Мол Пловдив, и какво, мислите, правят? Вместо като едни две венетирайкови да си купят златни пръстени и да пият тънки коктейли, те се гримират в тоалетната, бутат се пред едно огледало и тичат из мола да търсят на Елисавета дезодорант, защото, естествено, тя си го е забравила. После трябва да се наядат, защото гладна мечка хоро не играе. Особено тия две циркаджийски мечки.

Към тоя момент, макар и да са на път само от няколко часа, Елисавета е разбрала една особеност за Красимира. Когато Красимира иска нещо, тя вмъква това нещо във всяка тема на разговор. Ето пример:

К: Трябва да пием кафе следващите десет минути. Да е хубаво. Аз от машина не мога.

Е: Добре, ей сега ще спрем. Взе ли паста за зъби?

К: Да, мисля, че взех, но не мога да съм сигурна преди да пия кафе ей сега, след десет минути.

Е: Да, ей сега. Божеее, гледай, котка на пътя.

К: Тая котка дали е пила кафе? Защото на мен много ми се пие. Ама да не е от машина, че не обичам.

Е: Красимира, гледай, пада метеор!

К: Начи, дано не падне върху мястото, откъдето трябва да си купя кафе!

За ваше успокоение, Красимира пи кафе, пристигнаха, ядоха, обгрижиха Елисавета и нейния бабешки мозък и представянето започна. Хората в книжарница Сиела в Пловдив бяха ужасно мили и грижовни –

имаше вино и собственоръчно направен кекс, който беше разкошен.

Уви, Красимира не разбра, защото тя през цялото време избягваше въглехидратите под формата на тесто, с което направо унищожи надеждите на Елисавета да си има алиби за безпаметно тъпчене (не че тя много има нужда от алиби, за да се тъпче).

Дори по-късно вечерта, когато Елисавета заведе Красимира във великия турски ресторант „Паша“, Красимира гнусливо погледна най-великото произведение на сладкарското изкуство – кюнефето, и отказа да има ккаквото и да било общо с тази работа (тук Красимира иска да вмъкне, че го е погледнала гнусливо не защото е видяла един огромен въглехидрат, а защото е яла и по-добре изглеждащи неща от печено фиде с кашкавал, захар и шамфъстък, положено в канче).

Колко ли не я моли Елисавета, как ли не се опита да я примами да надебелее. „Айде, бе, Красимира, хапни само хапчица кюнефе. Моля те, заклевам те в името на Баязид първи, хапни!“, но Красимира бе по-твърда от камък. Дори не близна.

А знаете ли кое е лошото кюнефе??? НЕСПОДЕЛЕНОТО.

Елисавета през това време в умопомрачението си изпи два огромни турски чая без да си дава сметка, че часа е десет вечерта и се налапа до смърт. И когато се прибраха в стаята си, не подозираше, че няма да заспи до 3, защото е глупава.

Хотелът в Пловдив с гръмкото и изискано име „Алюр“ предложи на Красимира и Елисавета една схлупена, тясна мансарда с две легла (РАЗЛИЧНИ ПО РАЗМЕР!!), малко телевизорче, по което дори нямаше кабелна, но истинското очарование на мястото се състоеше в това, че стените бяха направени от картон и докато Красимира сладко спеше и дори не помръдваше, Елисавета, възбудена от турския чай, стана свидетел на цялата симфония от отделителни звуци, които съседите по мансарда произведоха.

А те не се пестяха. До два и половина, те се секнаха, храчиха, подпръцкваха, въздишаха унило, подвикваха си, плацикаха се и дори разсъждаваха напрегнато, а стените бяха толкова тънки, че Елисавета дори имá тегобата да чуе и разсъжденията им. Най-сетне, към три, съседите се напъхаха в шушкавите си чаршафи и решиха да поспят. С тях заспа и Елисавета, която вече бе преработила чая.

На сутринта двете станаха на съмване, като едни истински кокошки, и бегом, марш към Варна през Бургас. Още в 10.30 двете майки мили бяха акостирали пред световноизвестния Галерия Мол и се хвърлиха да ядат, да пият кафета и да пазаруват.

Както уточнихме, първо трябваше да се закупят гащи на Елисавета,

после фланелки, после прах за пране и памперси, ЗАЩОТО НИЕ В СОФИЯ ПАМПЕРСИ НЯМАМЕ, НИТО ПРАХ ЗА ПРАНЕ. После си купиха дори чорапи и ластици за коса. А накрая си купиха една обща пудра за лице и тръгнаха весело и ведро към Варна.

Както знаете, една жена като се напазарува, и все едно камък ѝ пада от сърцето. Или както Красимира цитира О.Хенри с топлина в гласа, помъкнала праха за пране на Елисавета: „Изстрадалото сърце заслужава трошичка радост поне веднъж годишно“.

Пристигнахме във Варна, където ни очакваше безкрайно любезна жена на име Магдалена, нейният безкрайно любезен мъж и тяхното мило дете, за да ни приютят и да ни предоставят своя чисто нов празен апартамент, в чисто нова сграда. Още щом видя милата жена, Елисавета я халоса с вратата на колата, за да си знае, жената, с кого се е забъркала.

Но тя се оказа много упорита и вместо да избяга, когато е имала възможност, тя взе, че заведе и двете на вечеря с приятели след срещата в книжарницата, която, между другото, беше великолепна.

Хората бяха изключителни, книжарницата – прелестна, а Красимира и Елисавета дори си накупиха книги.

Сега, още едно малко разяснение за битието и житието на двете майки мили. Те не са никакви майки мили, а два утрепани вола, които по цял ден работят като изоглавени, мъкнат, готвят, чистят и работят. И толкова рядко имат време да излязат, че понякога, като излязат, и не знаят какво да правят и къде да се денат.

Но днес и двете решиха, че няма да работят до полунощ, както мислеха да направят. НЯМА!!! Ще идат на кино. Единственият филм, за който постигнаха съгласие, бе немски и толкова сложен и протяжен, че двете съжалиха триста пъти, че са си го причинили, излязоха по средата на прожекцията, унили, и се прибраха в апартамента в необитаемия си блок.

В този момент Елисавета разбра друго за Красимира. Че тя доста се страхува да спи в безлюден, необитаем блок. Един блок с две самотни жени, които заключиха всички ключалки, провериха всички врати на балконите, а Красимира, за да се разсее от мрачните мисли за варненски убийци, изнасилвачи и други дребни престъпници, реши да пусне музика на лаптопа си.

„Не надувай музиката така, Красимира. Ще привлечеш изнасилвачите. Те ще чуят тази емоционална музика, ще видят , че горе свети, ще проумеят, че горе има две беззащитни жени, и край!“, подиграваше ѝ се Елисавета, на която толкова ѝ се спеше, че просто искаше да легне и да умре, а клетата Красимира намали музиката и се огледа, докато Елисавета безжалостно ѝ се смееше, защото освен тъпанарка, беше и злобарка.

Но съдбата не закъсня да нанесе своя удар.

След като Красимира обяви, че сигурно няма да мигне, остави лампата в коридора светната, за да обикаля из апартамента цяла нощ, тя легна и заспа моменталически като мъртвец, а Елисавета получи такива болки в корема от злобата си, че не мигна до 4 и на сутринта приличаше на изтощено зомби от филм за апокалипсис.

Все пак тя успя да дремне 2-3 часа и сутринта - айде на колата и към Бургас за последно представяне, и най-сетне за среща на живо с великата Елка Стоянова – писателка от най-висок клас, която дойде да ни удари едно феминистично рамо.

В Бургас всичко бе прекрасно, жените - разкошни, а книжарницата - от уютна по-уютна.

Но колкото и да е хубаво едно нещо, то има своя край (дори и кюнефето, което е кръгло). И Елисавета, и Красимира трябваше да се върнат в София заедно с праха за пране, памперсите, новите си чорапи и цветята, които получаха в Пловдив (разкошни фрезии, между другото).

И сега тези две изморени, изтощени жени искат да благодарят на всички – на тези, които дойдоха, на книжарниците на Сиела, на майките на деца с увреждания от Варна, които участват в кампанията ни "Търся втора работа" и продават свои неща в сайта OLEMALE.BG - те дойдоха, за да се запознаем лично и ние им благодарим от сърце!

Благодарим и на на милите жени, които им правиха компания - специално на Бистра, София, Магдалена, които им търпяха идиотщините, водиха ги насам-натам и ги пуснаха в апартаментите си, а също и специално на детето на Магдалена (жената, която Елисавета се опита да утрепе с вратата на колата си) – това дете ни беше оставило прекрасен, ръчно направен кораб от плат, който ние ще си гледаме, когато ни стане мъчно за морето.

Благодарим също така и на слънцето, че беше с нас през цялото време, както и на бабите, бащите и дядовците, които гледаха децата ни, докато ние БУКВАЛНО се мотахме три дни по моловете!

P.S. И накрая, няколко вметки от Красимира, която също разбра някои неща за съратничката си Елисавета.

1. Красимира си мислеше, че е най-страхливият човек, когато някой друг я вози с кола, но се оказа, че жестоко бърка. Най-страхливият пътник се нарича Елисавета, която, само при вида на друга кола пред нас, започваше да нарежда кресливо: МНОГО Е БЛИЗО ТАЯ КОЛА, НАМАЛИ, НАМАЛИ, ТОЯ ТИР ЗАЩО КАРА ТУК, ТОЙ НЯМА ПРАВО!!!, НАМАЛИ, ОХ, МНОГО МЕ Е СТРАХ, СЕГА ЩЕ СЕ УДАРИМ, МНОГО БЪРЗО ИЗПРЕВАРВАШ, НАМАЛИ! (всички шофьори знаят, че най-удачният момент да намалиш е когато изпреварваш, та да може всички участници в движението хубавичко да се изнервят и наистина да се ударят).

2. Елисавета не пие вода. Пие турски чай, пие италиански чай, пие всякакви народности чайове, айрани и бира, но вода не близва. Сега, може би тя има скрита гърбица някъде, в която тайно посред нощ си налива вода и после цял ден кротичко си лочи от нея, но Красимира не може да се закълне, защото не е виждала гърбица, нито дори манерка.

3.  Елисавета е най-разсеяното същество на Земята. То е във вечно търсене - на ключа от колата, на самата кола, на запалката от колата, ама къде е тая запалка, бе, боже мой??, на маратонките си, на четката си за зъби, на якето си, на панталоните си, А, ето я запалката от колата, какво прави в джоба на дънките ми, бе, Красимира??, на жената с яркозелена кола, която трябва да следваме с нашата кола в Пловдив, за да ни заведе до хотела, дъра-бъра-дъра-бъра, АБЕ, КРАСИМИРА, ТОВА ПРЕД НАС НЕ Е ЗЕЛЕНАТА КОЛА, А НЯКАКЪВ ДЖИП!! - Да, Елисавета, изпуснахме я преди три завоя!!!

Въобще, как Елисавета си намира дома всяка вечер след работа за Красимира е една загадка, но да се надяваме, че ще се оправя с този тежък живот още дълги години, за да тръгнем отново на път и да ви разказваме какво ни се е случило!

В Майко Мила! добре се познаваме с депресията в първия триместър от бременността - чувството на отчаяние, самота и страх те поглъща и човек започва да се чувства като нещо, изпълзяло от канала. Преди да се паникьосате искаме да ви успокоим - всичко това обаче МИНАВА, при това още в началото на четвъртия месец - или поне така става при повечето бременни.

Ето какво трябва да знаете за този нестабилен период от 9-месечното приключение, което много хора наричат "най-розовия период в живота на жената", въпреки че ние нищо розово не виждаме!

Днес Красимира и Елисавета ще попътуват напред-назад във времето, облечени в автентични български носии, защото си имат специална готварска мисия!

Майко Мила се сдоби към едно изключително издание - готварската книга на... Петко Славейков и от него си избра рецепта за кокоша баница - сготвена с чисти и хубави продукти, като от едно време! Започваме!


Научете повече за farmhopping

Ние с мъжа ми обожаваме да си четем на глас. Споделяме това архаично удоволствие с невъобразим кеф. Предишната книга, на която се бяхме спрели, преживяхме във влаковете по линията Генуа- Флоренция – Рим, отворили бутилка коняк и ядейки шоколадови бонбони. Гражданите пътници бяха учудени да видят една двойка на средна възраст, която надига шише с алкохол, говори си на неразбираем език и единият чете на другия на английски с часове.

Но това беше преди месеци, онази книга отдавна свърши и миналата седмица, в един хотел в Родопите, в единайсет вечерта моят възлюблен ми подаде книгата на Яна Букова и каза „Дай да започнем, но страшно ми се спи и надали ще издържа дълго“.
3 часа по-късно двамата седяхме опулени, смаяни и останали без дъх, а сто страници бяха отлетяли без да ги усетим. След минута мълчание, мъжът ми обобщи с възхита:

„Ебаси мамата...“

Заспахме, защото не можехме повече, но на сутринта закусихме и хоп, обратно в леглото да четем. После си оправихме багажа и хоп, в колата по път за дома... да четем. Накрая се стъмни, аз затворих с рев книгата, плачейки за страхотната история, великолепния език и всичко, всичко на този свят.

Имали ли сте чувство, че нейде из хилядите книги, които сте прочели, има такива, които са писани и предначертани да ви накарат да преливате от щастие? Че там някъде, скрито сред стотици други корици, стои онова съвършено четиво, което ще предизвика у вас еуфория, мъка, възхищение, вълнение и ръцете ви ще се изпотят, докато го държите?

Тя ще се появи в съвършения момент, по съвършен начин, и ще се изсипе в сърцето ви като неконтролируема любов. Като планини от сладкиши, чували с пари, червен кабриолет, златна есен, наркотици и секс. Като най-хубавата бутилка вино на брега на Сицилия на верандата на вилата, за която мечтаете? И дълбоко и драматично ще заобичате тази книга като въображаем любовник, от когото слабините ви се свиват, сърцето ви трещи и кръвта ви бушува.

Така премина моята среща с книгата на Яна Букова „Пътуване по посока на сянката“ - най-хубавата българска книга, която съм чела, без съмнение. Аз, която изпитвам толкова висока степен на скептицизъм по отношение на българската литература, се влюбих, плаках, подсмърчах в колата, вълнувах се, държах се за сърцето и си бършех очите, докато мъжът ми се опитваше, развеселен, да ме успокои.

Апропо, ненавиждам изречението „така премина моята среща с книгата...“ защото ми мирише на мухъл и скука, но единствено по този мога да опиша туй явление – среща. Срещнахме се, аз се разплаках, мъжът ми каза „Ебаси мамата“, а книгата си стои и се гордее (надявам се).

"Пътуване по посока на сянката" е роман, потънал в езиков разкош и като всеки истински разкош, напълно достъпен за всеки, който се залови с него. Не ви трябва от нищо да разбирате, за да се почувствате безкрайно щастливи да я четете. Богатите ѝ дарове не са високо в клоните на интелектуалното, а избуяват необуздано от всяка страница и затрупват читателя. Който и да е той.

Романът започва в началото на 19-ти век и проследява едно семейство, променящо се с всяка глава. Членовете му се появяват ненадейно, умират, живеят свирепо и кръстосват съдбите си с други хора, които на свой ред заемат главните роли в романа.

Изключително интересните истории се преливат една в друга и влачат зашеметения читател напред в повествованието. Образите на книгата са толкова забележителни, че ги чувстваме живи от плът и кръв - Йована, Първан, Неделя - неустоими персонажи, които дишат, правят секс, бият се и умират дълбоко, сладко. Така, както винаги сме искали да го правим ние самите.

И нищо не ще ви подмине - нито любов, нито истински екшън, нито приказки, несметни богатства, страст, пътешествия и героични битки - в „Пътуване по посока на сянката“ има всичко. Легендите се смесват с приказки, изтъкани в килимите. Истина, история и измислица се преплитат до границата, в която няма значение какво се е случило и как – единствено искаш да продължи вечно.

Велик български роман, който без съмнение трябва да се изучава в училищата, защото вълшебният изящен език и страстта, с която е написан са шанс за децата да се влюбят както в най-романтичния период в българската история - предосвобожденска България, така и да станат свидетели на стил по-лек от перце, по-остър от кама и по-завладяващ от всичко, до което до момента са се докоснали.

Уви, в книгата на седем-осем места се ползва думата "ташаци", та ще трябва сама да я представя на подрастващата ми дъщеря, тъй като надали ще доживея в училище да бъде допусната толкова нова книга, че и с някоя и друга нецензурна дума тук там. Споделих с мъжа ми съмненията си и той отново коментира цветисто:

„Е, какво ѝ е на думата ташак, §%$%§****(€$$*((„ (тук се наложи да цензурирам)
Но шегата и цензурата настрана, щé ми се да ви хвана за ръката, да ви бутна книгата на Яна Букова в ръката и да ви кажа „Сядай да четеш веднага!!!“, а после, като я прочетете, и дойдете да си споделяме, да попитам с тънък гласец „Как беше? Страшна, а?“ и да скачаме и пищим като ученички от вълнение, че има нейде по света нещо тъй разкошно, дълбоко и завладяващо като „Пътуване по посока на сянката“.

 

Решихме да си го кажем направо.

Когато преди няколко месеца замисляхме кампанията "Ако имаш две дрешки...", нито една от нас, в Майко Мила, не очакваше тя да придобие чак такива размери. Представяхме си как получаваме две-три торби с бодита, малко пуловери, няколко плюшени маймуни и калинки, около двеста чорапа и максимум десет якета, които скромно ще раздадем за около 2 часа и всичко ще приключи мирно и тихо.

Реалността обаче ни опроверга.

На първото ни появяване на "София диша" успяхме с ДОСТА зор да занесем едва половината мазе, в което се помещаваха чувалите и кашоните с дрехи, завивки, обувки, играчки, книжки и шишета. Затова за втората дата си взехме бележка и се обзаведохме с ОГРОМЕН бус, благодарение на един добър човек на име Николай Илиев.

14124999_1778151612426662_4294623078451491853_oНики, вовеки сме ти благодарни, че ни отдели толкова много време и направи триста двайсет и седем курса от буса до мазето и обратно, така че и последният жълт чорап да бъде прилежно натоварен и отнесен където трябва!

След това идва ред на чудесните момичета-доброволки, които вместо ужасѐно да припаднат пред планината от блузки с дълъг ръкав за бебета от 3 до 6 месеца и да лежат в несвяст три часа, хладнокръвно се организираха и започнаха да раздават въпросните, докато изчерпаха и последната налична блузка. Момичета, и на вас благодарим от сърце, страхотни сте!

14079580_1778183309090159_5917437590835650154_nРазбира се, всичко това нямаше да е възможно, ако ви нямаше вас, мили родители, които месеци наред ни изпращахте ЗА ВАША СМЕТКА огромни кашони и пликове с дрехи, книги, обувки и играчки. Няма как да опишем колко много хора зарадвахте с даренията си - сигурни сме, че ако можеха, всички те биха ви казали едно голямо "Евала!".

14040201_1777516529156837_2706611487836895245_n

И накрая - благодарим на хората, които отделиха време на 7-ми и 28-ми август, за да дойдат, разгледат и изберат това, от което техните деца имат нужда. Признаваме, че на първата дата ни се сторихте малко по-плахи и срамежливи, но затова пък вчера акцията ни се разви толкова скорострелно, че в суматохата покрай хавлиите, торбите за спане и ританките изчезнаха и:

  • личните дрехи на сина на Елисавета, оставени в скромно пликче до стола с чантите ни
  • пет шарени щипки, посредством които се опитахме да защипем единия от рекламните ни винили
  • чувалче с връзки, в което прибирахме въпросния винил
  • цял кашон с детски обувки

Искрено се надяваме всички тези неща да бъдат използвани със здраве, където и да се намират!

14079716_1778206839087806_9069637470345830700_nЗатова пък имаме радостна новина за бременната жена, която много искаше ето тези бебешки обувки, но успя да намери само едната от тях. Обещахме да запазим другата, ако я открием затрупана някъде под дрехите (както и стана), и сега използваме случая да огласим наличността ѝ.

Моля, споделете поста ни, за да намерим Жената с другия розов ботуш! Тя може да се свърже с нас, за да ѝ го предадем!

14202802_10154578921964636_1709945566_o

От сърце искаме да благодарим на нашите партньори от Korres Bulgaria, на магазин Brave Moustache, чието мазе окупирахме в продължение на месеци, както и на мъжете ни, които самоотвержено и мълчаливо разнасяха чували и кашони от куриерските офиси до въпросното мазе без нито един път да се оплачат (честно!).

Ще ви издадем, че Майко Мила е в процес на уточняване на детайлите по продължението на кампанията, така че - очаквайте подробности в следващите дни в сайта ни и в страницата ни във Facebook.

И накрая. Имаме наградени майки, които са ни изпратили дарения. От съвършено честната и почтена томбола, която проведохме пред камера и качихме на страницата ни във Facebook, изскочиха три имена на жени.

Техните имена са:

1. Мария Русинова, София

2. Милена Вазарова, Бургас

3. Екатерина Петрова, София

Моля, трите дами да ни напишат съобщение на мейла ни maikomilabg@gmail.com или на съобщение в страницата ни във Facebook, за да ги наградим МОМЕНТАЛИЧЕСКИ И ПРЕБОГАТО.

А с останалите ще се видим на следващото раздаване на дрехи. Благодарим ви за всичко!!! Продължаваме с пълна сила!

 

cross