Вече втори месец младите български лекари излизат на протести, които (с малки изключения) никой не отразява така ведро и редовно както протестите срещу еврото, стачката на шофьорите в градския транспорт в София или други политически скандали и скандалчета. Младите лекари имат ВСИЧКИ основания да протестират, че и отгоре. Но те няма да си напуснат работните места, блокирайки живота на всички останали, за да бъдат чути.
Но няма проблеми, тука е така. Това не означава обаче, че трябва да спрем да бутаме в посоката тука да НЕ Е така. Затова преди време подкрепихме създаването на фонд „Лекари на бъдещето“.
Д-р Лилия Бозаджиева, с която ви срещаме днес, е първият млад лекар, изпратен на специализация в чужбина благодарение на фонда. В него се събират средства, с които се финансира програма за повишаване на нивото на педиатричната помощ в България. Тя е ориентирана към лекари специализанти в различни педиатрични специалности. Кампанията „Лекари на бъдещето“ се организира от Фондация BCause и инициативен комитет от граждани и медицински специалисти.
Общата ни цел е да се помогне на млади специалисти да натрупат професионален опит в лечебни заведения в чужбина. И после този опит да пренесат у нас, в лечебните заведения, в които работят. За да може един хубав ден, когато имаме мечтаната детска болница, в нея да работят и мечтаните медицински специалисти.
Заедно с новите знания и впечатления първата стипендиантка на фонда си тръгва от детската болница в Саутхемптън с абсолютно ясна представа колко е ярък контрастът между детските болнични стаи там и тук. И оборудването далеч не е най-фрапиращата разлика.
Д-р Бозаджиева, изминаха три месеца от Вашата специализация във Великобритания. Какво от видяното вече прилагате и се оказа полезно за практиката Ви тук?
Аз бях първият стипендиант на фонд „Лекари на бъдещето“. През февруари тази година бях клиничен наблюдател в Детското интензивно отделение на Университетската болница в Саутхемптън, Великобритания. Това беше прекрасна възможност за млад лекар като мен, за която благодаря.
Много са нещата, които научих и които ме вдъхновиха за моята практика в България. Обмяната на чуждестранен опит е незаменима част от повишаването на квалификацията на всеки медицински специалист. За себе си взех конкретни практически насоки за работа и методи за подобряване на комуникацията.
Ключов момент от лечебния процес е осъществяване на пълноценна комуникация, основана на доверие между лекар и пациент, както и с родителите на децата, които лекувам.
Още със завръщането ми от специализацията започнах да прилагам видяното и наученото във всекидневната си практика. Като преподавател водя практически упражнения, в които студентите да бъдат поставени в условия на потенциална спешна ситуация, където да могат да упражнят алгоритмите за поведение при критично болните деца.
Какви основни разлики с българското детско здравеопазване констатирахте?
Като основни разлики между българското и британското детско здравеопазване бих изтъкнала:
Българската система страда от остър недостиг на квалифицирани медицински специалисти, особено медицински сестри, в детските интензивни отделения. Съществува сериозно претоварване, водещо до физическа и психическа преумора.
Споменахте липсата на Национална детска болница в страната ни. Какви реални пречки създава това във Вашата работа?
Едно болно дете никога не идва само с едно оплакване и необходимост от само един специалист. В много случаи за поставяне на точната диагноза се преминава през многобройни медицински консултации и обсъждания. Някои от пациентите и техните родителите идват от другия край на страната до София по няколко пъти, за да се проследи състоянието на детето.
В хода на проследяването понякога трябва да обиколят и други кабинети в различни сгради, за да се консултират с даден специалист. Това е сериозна пречка в работата – липсата на едно място, където да се предлага комплексна грижа.
Как изглежда една детска болнична стая в отделението, в което бяхте?
Детското интензивно отделение в Саутхемптън е с капацитет 18 легла, просторно, светло и добре организирано. Включва две големи зали с централно разположени лекарски и сестрински постове. Леглата са оборудвани с цялата необходима апаратура, подвижни сестрински станции и удобства за родителите като кресла до всяко дете.
Част от леглата са в остъклени самостоятелни стаи за изолация. Въпреки техниката и алармите обстановката е тиха и спокойна.
Всяко дете се наблюдава от специално назначена медицинска сестра, която се грижи само за него.
А как изглежда тук?
Структурата на детските интензивни отделения в България е подобна, но те са само три на брой за София и спецификата на работата и местоположението им е различна. Това е твърде ограничен леглови капацитет за столицата. Сградата, техническата обезпеченост и дори броят легла са важен компонент, но грижата се осигурява от медицинския персонал.
У нас медицинските специалисти са единици и те обслужват в много случаи повече от едно интензивно болно дете. Време за изграждане на добра връзка с родителите на пациента почти не остава, което затруднява и лечебния процес.
Какви са условията за лекарите, които бихте искали да видите и в България – заплащане, часове труд, обучения?
На първо място поставям достойното заплащане за отговорността, тежкия труд и напрежението. Необходимо е създаване на възможност за развитие на младите лекари като обучения и практически курсове, което да бъде един от мотивите да продължат да работят в дадена структура и лечебно заведение, а не обвързването с продължителен договор за работа. Разбира се, всеки работен процес има своята рутина, изпълнена с много бюрокрация. В това отношение също може да се направят позитивни промени.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ако сте министър на здравеопазването и имате право да направите една-единствена, но съществена реформа, коя би била тя?
За подобряването на всяко едно направление само една реформа не е достатъчна. Българското здравеопазване се нуждае от няколко, и то сериозни реформи, инвестиции и стратегическо развитие, особено по отношение на интензивната грижа, дългосрочната подкрепа и кадровото обезпечаване.
Въз основа на своя опит бих изтъкнала нуждата от създаването на структура за деца с необходимост от палиативна грижа и обучаване на медицински специалисти. Това са децата, страдащи от тежки, хронични или терминални заболявания, за които трябва да се полагат комплексни грижи за облекчаване на симптомите, болката и стреса, свързани с основното страдание. Трябва да може да се осигури подкрепа и на пациентите, и на техните семейства.
Какъв съвет бихте дали на следващия стипендиант на програмата?
Да не се притеснява да задава въпроси – колкото повече, толкова по-добре. В българската образователна система това често не се насърчава, но в практиката, особено в чужбина, именно въпросите водят до по-добро разбиране, развитие и увереност.
Програмните цели на фонда са през 2025 г. да бъдат изпратени общо петима млади лекари на клинично наблюдение в болници в Европа. Необходимата сума е 50 000 лв.Може да дарите на:
Платформата.бг
През benevity – ако сте регистриран служител на компания с профил там.
На номер 17 777 с текст DMS LEKARI
Утре е един от най-смислените дни в годината. Казва се #ЩедриятВторник и от 2012-а насам следва Черния петък и ни дава възможност за реванш на доброто над консуматорството и харченето на пари за неща, от които невинаги имаме нужда.
#ЩедриятВторник дава начало на т.нар. сезон на благотворителността, който традиционно маркира седмиците преди коледно-новогодишните празници, когато сме свикнали да сме добри и щедри.
Няма какво да си обясняваме, че е хубаво да сме добри и щедри винаги и да се раздаваме за каузи, които са ни на сърце, целогодишно, но ден като #ЩедриятВторник е измислен по-скоро като празник на добротворчеството, а не толкова като напомняне защо е важно – ясно ни е на всички защо.
В ден като този може да изберем кого да подкрепим, може да споделим на любимата си благотворителна организация, че върши страхотна работа, или пък ако имаме време, сили и възможност с труда си да помогнем на някой, който се нуждае от това. А сега времената са именно такива – всеки има нужда от помощ за нещо, дори и само от едно окуражаващо “Супер си, ще се справим”.
За благотворителността, смислените каузи и доброто днес си говорим с Елица Баракова, изпълнителен директор на фондация BCause, която работи за развитие на дарителството и социалните инвестиции.
Организацията стои зад платформата за изпращане на дарителски SMS-и и онлайн дарения DMS 17777 (заедно с Български дарителски форум), дарителската онлайн Платформата.бг, системата за редовно месечно дарителство – дарителство по ведомост, и програмата за предприемачество център „Ринкър“.
Фондaция BCause е и организацията, която преди 4 години се включва активно в популяризирането на #ЩедриятВторник в България и благодарение на тях и ние сме част от едно от най-смислените световни движения.
Какво бихте направили за смислена във вашите очи кауза?
Работя във фондация и съм избрала да опитвам да помагам на много, на всички каузи. Дали е смислена една кауза се определя от хората, които стоят зад нея, и хората, до които те искат да достигнат, и моята работа е да ги срещна по най-добрия начин.
Естествено, понякога каузата или хората са ми по-симпатични, по-близки до моето светоусещане и енергията ми да я подкрепям се увеличава. Стоим до късно да мислим текстове, представяне, визии, стискаме палци голям дарител да одобри „нашата“ кауза, търсим още дарители…
Но най-вече на хората зад смислените каузи не спирам да повтарям, че са такива, че вършат достойна работа, че трябва да се гордеят със себе си. Ако им внуша самоувереност, ако се огледат в моите очи и се видят големи, важни, успешни – значи и аз съм успяла в работата си. И тази кауза ще се справи без мен, а аз ще продължа към следваща.
Как можем да сме сигурни, че доброто побеждава?
Преди 15 години каузата на „сираците“ беше преобладаваща, дарителите на първо място избираха да дарят „за дом“ и това често бе повърхностно и дори влудяващо.
Вярно, децата трябваше (и още трябва!) да получат помощ, но не за да ядат още торти, а за да избегнат съдбата на родителите си, да израснат с умения, с отговорности.
Така по сирашката тема се роди програмата „Готови за успех“ – стипендии за деца без родители за отличен успех. През годините дете от дом стана отличен студент по микробиология, други младежи завършиха медицина, като поддържаха успех над 5,70 през цялото време, трети започнаха работа и станаха дарители още с първите си самостоятелни доходи. А работодатели се оглеждат в групата на “Готовите за успех” в търсене на служители – е, това е добра история.
Както и тази за момичетата, които отиват в малки села, за да ги променят заедно с хората в тях. Първата, Ива Таралежкова, създаде сдружение „Деветашко плато“ като сдружи хора от 10 села и сега освен на пещери и пътеки, туристите там намират дори „Джаз под звездите“.
Втората, Яна Рупева, отиде в село Лютиброд, за да създаде проект с бъдеще. Проект „Северозапад“ е в подкрепа на заетост за младите и по-добри старини за възрастните.
Дали доброто побеждава винаги? Не, разбира се. Граден с много любов и професионализъм център за деца в Люлин затваря, протестите на природозащитници не успяват да спрат строеж, проектът за детска болница се развива без необходимата оценка на нуждите…
Понякога има причини за отчаяние, безсилие. Но правим почивка и продължаваме. Една благородна кауза не може да се провали. Хората, които работят за каузи в мнозинството си са създадени да правят това и дори един проект да загине, те ще намерят приложение на дарбата си да работят за кауза в друг.
В благородните каузи най-доброто, което можем да направим, е да подкрепим хората, които ги движат, и тази инвестиция винаги ще връща на страната на доброто.
Защо е важно след един Черен петък да разполагаме поне с един Светъл вторник?
Светът се развива, а обществата сякаш се вдетиняват – хората искаме да имаме още и още играчки. Всяко напомняне, че най-ценните неща не се купуват, е много важно, за да не загубим посоката.
А вторникът е замислен да пръска тази светлина по добър начин, без да порицава или наставлява, напротив – той е шарен, позитивен, празнува щедростта и награждава всеки малък жест.
Можем ли да кажем, че щедростта краси човека?
Е, не е толкова просто! Хората са щедри по толкова много причини – заради радост, заради болка, заради гняв, за да са като другите, за да забравят, защото не могат да забравят.
Красотата идва най-вече от спокойствието, че човек е намерил себе си и изпитва удовлетворение от това какъв е и какво прави. Но щедростта носи на човек уважение и самоуважение, които са стъпки към вътрешната красота.
Какво всъщност според вас означава човек да е щедър?
Често съм била свидетел как човек открива своята щедрост и чувствата, които го връхлитат. Благодарност, осъзнаване на собственото привилегировано положение (че съм здрав, че ходих на училище), учудване как малкото може да значи много за някого.
Понякога при нас идва дарител, доведен от външни причини – заради социалната желателност на това да си дарител –, който е поразен, привлечен от каузата и иска да дава още и още. Пари, време, да убеди и други, да сподели щедро своята дарителска радост и дарителска отговорност.
Каква е вашата дефиниция за благотворителност?
Отличителен белег за наличие на общност. Означава дарител-дарен, помагач-помаган и среда, в която това се случва, в която има подходящи ценности, в която е прието и очаквано да си помагаме.
Благотворителността възниква заради несъвършенствата в нашите общества и естественото неравенство между хората и отразява стремежа ни за справедливост и щастие за всеки.
Иска ни се за по-ощетените да има втори и трети шанс или възможности за компенсиране. Ако не го получим в обществения си договор, се опитваме да го осъществим с благотворителност.
Благотворителността има ли граници?
Периодично се питаме – къде е държавата да защити този общочовешки идеал, къде е личната отговорност на подпомаганите да се образоват, трудят, подобряват сами шансовете си за промяна.
Работата ми ме е срещала с хора, които се интересуват само от собственото си решение и са готови да размият всички граници, за да бъдат дарители. Опитът научава някои дарители да си поставят ограничения и да изискват отговорност.
Старая се да бъда близо до хората, за да изминат своята дарителска стълбица. С уважение към избора им, но и с максимална информираност – леко да ги възспираме и силно да ги насърчаваме да правят повече благотворителност с най-много ефект.
По какъв начин случки като тази с ХелпКарма влияят на цялата дарителска среда? Какви са последиците от това?
Това не е първият трус в благотворителността и впечатлението ми е, че реакциите са много различни според опита и ангажираността на човека.
Дарителите, които са направили своя избор да даряват обмислено, по вътрешна убеденост и за дълго време, не изпитват някакви притеснения. Дарителите, които са действали единствено по външни, емоционални подбуди, се чувстват предадени и несигурни как да постъпят следващия път. Хората, които не даряват, но обичат всяка тема, по която лесно могат да изкажат мнение, дълго ще правят това – ще обсъждат. Впечатлението ми е, че дарителите все пак не правят негативни обобщения, или поне не задълго, и сътресенията не се отразяват трайно.
Друго ми е болно – на евентуалната злоупотреба с дарени пари реагираме с остро чувство за лична обида и изискваме веднага промени, гаранции, удовлетворение. А към действия, които засягат пак наши пари, и то в доста по-големи размери – публичните на държавата – проявяваме безкрайна търпимост. А принципите за отчетност са същите и правата ни да изискваме са същите.
Сегашната криза срещна нашата организация с много нови хора, които искрено желаят да научат как работим ние и организациите, които подкрепяме. Техните въпроси ни помогнаха да се погледнем отстрани и да видим възможностите за подобрения в нашите комуникация и отчетност.
Освен това никога не се е говорило толкова много за даряване, както сега, а тепърва започва сезонът на даряването. Каква по-благоприятна среда за тези организации, които имат търсените от дарителите отговори!
Как се печели доверието на хората и как го задържаш?
Като с всяка друга дейност – с честност. Месиш хляб, продаваш, доволните клиенти се връщат и на другия ден. Ако излъжеш, ще ги изгубиш и ще останеш с еднодневната печалба.
За 25 години сме срещали всякакви хора и някои гневни въпроси. Радвам се, че почти всички са завършвали с добри чувства и разбирателство. Отчетите, одитите, прозрачността, свидетелствата на подкрепените са важни съставки за създаване на доверие, но има и нещо неуловимо, нещо, което се пропива в организацията с годините и времето. Дано никога не разбера как се губи!
