Учените са обезпокоени какво може да се случи, ако бременните последват съвета на президента на САЩ Доналд Тръмп да избягват лекарството Tylenol, познато у нас като парацетамол или ацетаминофен. В изявление на 22 септември Тръмп кaза, че приема на лекарството по време на бременност е свързано с аутизъм и други дълготрайни нарушения при развиващото се дете в утробата на майката. Но експертите предупреждават, че избягването на медикамента, когато е необходим, може да изложи бременните жени и децата, които носят, на още по-голям риск.
Парацетамолът е едно от най-често използваните лекарства по време на бременност и обикновено се счита за безопасен (доколкото можем да кажем това за лекарство). Той се използва за облекчаване на болка и понижаване на температурата, включително при вирусни инфекции, както и при бактериални инфекции, засягащи пикочните пътища или бъбреците например.
Американската администрация по храните и лекарствата (FDA) обяви, че продуктите с ацетаминофен ще получат нов етикет с предупреждение, което посочва възможна връзка между приема на лекарството и повишен риск от синдром на хиперактивност и дефицит на вниманието (СХДВ, известен повече с абревиатурата си на английски – ADHD) и аутизъм при децата. Комисарят от FDA д-р Марти Макари заяви, че промяната „може да накара много жени да избягват употребата на ацетаминофен по време на бременност“. Тръмп беше по-категоричен: „Борете се със зъби и нокти да не го взимате“, каза той.
Съветът беше отхвърлен от лекари, медицински организации и здравни регулатори в много страни, включително от Американската асоциация на акушер-гинеколозите, Агенцията за лекарствени и здравни продукти на Обединеното кралство и Австралийската администрация по терапевтични стоки. Световната здравна организация (СЗО) направи изявление, че няма „убедителни научни доказателства, потвърждаващи възможна връзка“. Причините за ADHD и за аутизма са сложни и генетиката играе значителна роля.
Но какво правим, ако бременните спрат да приемат парацетамол? Какво им остава? Имат ли алтернатива? Дали ще е по-безопасно без лекарството?
Има доказателства, че нелекуването на висока температура, особено ако надвишава 39,1°C или продължава повече от 24 часа, увеличава риска от негативни последици по време на бременността, казва Дебра Кенеди, изследовател в областта на женското здраве в Университета на Нов Южен Уелс в Сидни, Австралия. „Това се свързва с повишен риск от спонтанен аборт и някои вродени дефекти“, добавя тя. Сред тях са увреждания на гръбначния стълб и сърцето, както и лицево-челюстни аномалии. Жените не бива да търпят болка или температура, когато няма убедителни доказателства, че приемът на парацетамол вреди на детето.
Има данни, че нелекуваната висока температура по време на бременност може да да наруши развитието на мозъка на плода.
Кенеди предупреждава, че всяването на страх за употребата на парацетамол може да накара жените да използват болкоуспокояващи, които са по-малко безопасни.
„Със сигурност мисля, че ще има жени, които ще се поколебаят да вземат парацетамол по време на бременността си заради тези изявления,“ казва тя, добавяйки, че други лекари вече я питат за материали, които да предоставят на пациентки, притеснени от употребата на парацетамол при бременност.
Други антипиретици и болкоуспокояващи имат по-висок и добре доказан риск от увреждания, когато се приемат по време на бременност, казва Алекс Поляков, акушер-гинеколог и изследовател в Университета на Мелбърн, Австралия. Сред тях са аспирин, ибупрофен, напроксен, диклофенак и индометацин – лекарства от групата на нестероидните противовъзпалителни средства.
Проучванията свързват употребата им през първия триместър с повишен риск от спонтанен аборт.
Приемът им през третия триместър може да повлияе на бъбречната функция на плода и да намали количеството околоплодни води, което увеличава риска от недостатъчно развитие на белите дробове или скованост на ставите. Употребата на нестероидните противовъзпалителни в по-късна бременност може също да доведе до преждевременно затваряне на отвор между два кръвоносни съда в сърцето, което да причини животозастрашаващи дихателни проблеми след раждането.
Някои от тези алтернативни болкоуспокояващи все пак се предписват по време на бременност, но обикновено в по-ниски дози от стандартните, казва Кенеди. Например ниска доза аспирин се предписва за намаляване на риска от прееклампсия – състояние, което причинява високо кръвно налягане и може да ограничи количеството кислород и хранителни вещества, които плодът получава.
Още не сме свършили, скрол надолу
Един от големите проблеми е липсата на клинични изпитвания, включващи бременни жени, което означава, че безопасността на много лекарства по време на бременност е всъщност неизвестна. Това кара някои лекари да се колебаят дали да предписват определени медикаменти, а жените понякога спират или избягват лечение, от което се нуждаят, или дори прекратяват бременността от страх, че вредят на плода.
„Включването на бременни жени в добре проектирани клинични изпитвания би ни помогнало да разберем как лекарствата влияят едновременно на майката и на детето и би запълнило дългогодишните пропуски в научните доказателства“, казва Поляков.
Източник: Scientific Аmerican
Нели Фуртадо, която преди години изгряваше на екрана с подчертани скули и фино тяло, ни даде урок по позитивно отношение към себе си. Още в началото на 2025 г. тя публикува селфи, в което ясно личи разликата във физическите ѝ пропорции от времето, когато пееше I'm Like A Bird.
Напук на деспотичните критерии за красота тя показа в Instagram себе си по бански и ни пожела да имаме „неутрална в телесно отношение 2025-а“. И най-важното според нея: „обичайте с всеки милиметър от сърцето си“.
„Тази година осъзнах естетическия натиск на работата си по съвсем нов начин, а в същото време преживях нови нива на обич към себе си и истинска увереност отвътре“, написа още 46-годишната канадка.
Фуртадо твърди, че никога не се е подлагала на естетически хирургични интервенции по лицето или по тялото, освен че има фасети на горните зъби. „Досега не съм си поставяла инжекции или филъри за лице или устни от какъвто и да е вид“, пише тя в поста си. Признава обаче, че от 20-годишна се грижи за кожата си със серуми и кремове. А един ден преди фотосесии и поява на червен килим пие много вода и спи по гръб. (Ако ви се наложи да излизате на червен килим – имайте го предвид.)
„Понякога за събития или фотосесии гримьорът ми използва ленти за лице за лифтинг ефект на очите, кожата и грима като цяло“, казва още тя. „Понякога стилистът ми използва фиксиращи ленти за тяло, за да придаде определена визия на различни силуети. Гримът за тяло също понякога може да бъде контуриран, за да се постигне определен ефект.“
Изводът ѝ е, че като цяло гримът прави чудеса. За финал на пожеланието в социалните мрежи Фуртадо съветва:
„… изразявайте се свободно, празнувайте своята индивидуалност и знайте, че е напълно нормално да сте окей с това, което виждате в огледалото, и също е окей да искате нещо различно. Всички сме сладки малки човечета, които подскачат по Земята в търсене на прегръдки.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Това лято, докато пя на Manchester Pride в Англия, Нели Фуртадо успява да отговори многозначително на негативните коментари за теглото ѝ. Тя се появи на сцената с широкa тениска с нарисувано върху нея женско тяло. Дизайнът е с по-стройно тяло и прави препратка към дебютния ѝ албум от 2000 г. Whoa, Nelly! с надпис върху анимираната катарама на колана.
На гърба на блузата на Нели женската фигура е с татуировка, която е препратка към по-новата ѝ песен Better Than Ever, пише Cosmopolitan.
Междувременно, Нели Фуртадо споделя, че е диагностицирана с ADHD (Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност) през май 2023 г. Певицата е осъзнавала симптомите си още в колежа, но диагнозата е поставена едва след като ражда двете си по-малки деца, които са с 14 месеца разлика. Това интензивно преживяване ѝ помага да идентифицира и да разбере по-добре състоянието си, пише People.
„Вярвам, че съм го имала през целия си живот, но свиренето на инструменти по шест дни в седмицата като дете ме държеше под контрол“, казва тя пред списание Fault, цитирано от Los Angeles Times. И добавя, че дисциплината ѝ е помогнала. Затова се е обърнала към танците и хореографията – „като естествен начин да се справя с ADHD.“
Фуртадо казва, че ADHD е било „удивително важно“ състояние за креативността и кариерата ѝ. В същото време като майка на три деца си дава сметка, че синдромът може да бъде „много изтощаващ“ за личния ѝ живот, пише British Vogue.
И така, с три деца – на 21, на 7 и на 6 години, с двама бивши партньори, бащи на децата, с ADHD и килограми над нормата (или поне над обичайното, което сме свикнали да виждаме от нея в годините назад) Нели Фуртадо носи своите несъвършенства по един съвършен начин. С увереноста на жена, която се приема.
В текста са използвани материали от People, British Vogue, Los Angelis Times, Cosmopolitan.
Със съпруга ми сме заедно повече от десет години и сме женени повече от половината от това време. Въпреки че нито един брак не е идеален, бих казала, че мъжът ми е толкова подкрепящ и любящ партньор, какъвто малко имат щастието да срещнат. Независимо дали става въпрос за работа, помощ покрай бременността ми, или с дъщеря ни, не бих могла да искам повече.
Диагностициран е като дете и има много от класическите симптоми на разстройството – хиперактивност, импулсивност и лоши организационни умения. Но въпреки често негативните конотации, свързвани със СДВХ (или ADHD на английски), и собствените му проблеми с разстройството, то е вкоренено в различни аспекти от личността му. И това са някои от нещата, които обичам в него най-много. Желанието му да преминава от задача към задача е идеално, когато дъщеря ни иска внезапно да зареже магнитния конструктор, за да играе на Бел от „Красавицата и Звяра“. Начинът, по който работи мозъкът му, го прави схватлив и способен да вижда нещата от съвсем различна гледна точка.
Някои от симптомите, които са най-разочароващи и за него, и за мен като негов партньор, са забравянето, дезорганизираността, лесното разсейване. Преди да имаме дете, това бяха неща, които просто ме дразнят. Трябваше да му напомням да почиства, да върши домакинска работа. Или да му помагам да не забравя да си направи уговорки или да си запише нещо в календара. Но докато бяхме само двамата, нямаше проблем с това.
След като се роди дъщеря ни, научих за фразата родител по подразбиране (default parent). Това е този родител в семейството, който е отговорен основно за задачите, свързани с грижата за децата и управлението на домакинството. Тъй като и двамата имаме постоянна работа и се грижим за детето поравно, реших, че няма да e проблем да сме равни и по отношение на домакинските задачи (и товара от планирането им).
Една от най-големите изненади за мен в родителството беше колко много психическо натоварване има. По принцип това е невидимата работа, свързана с управлението на домакинството и семейството. Запомняне на ангажименти и срещи (в това число лекари, уроци, проекти за градината и после училище), планиране на грижата за децата, запомняне на всякакви подробности. Тук влиза и това да се уверите, че нуждите на всички в къщата са задоволени. Без да генерализирам, но при хетеросексуалните двойки това често пада върху майката. И в моя случай, поради състоянието на съпруга ми, се стовари върху мен. Нищо не е било злонамерено или целенасочено, но го има. Когато става въпрос за планиране на храненето на дъщеря ми, съм аз. Планиране на ангажиментите с градината – пак аз. Уговаряне на срещи, грижа за домакинството – аз, аз, АЗ.
Имах повече от 10 години, за да разбера как работи мозъкът му, и знам, че е в сила някакъв вид прекъсване, което го спира да поеме автоматично това умствено натоварване, както го правя аз.
Когато трябва да се пусне пералня, може да гледа купчината мръсни дрехи цяла седмица, преди да разбере, че трябва да направи нещо с нея. При мен тази мисъл идва след секунди. Когато му напомня да направи нещо, то ще бъде направено... Но, както му обясних и на него, необходимостта да му напомням само увеличава психическото ми натоварване.
Иска ми се да мога да кажа, че почти три години откакто съм майка, вече съм открила как да помагам и на него, и на себе си.
Още не сме свършили, скрол надолу
Това е тема, за която говоря много при терапевта ми, с ясната мисъл, че имам наистина силен партньор и родител на до себе си. Но също така ми се иска той да носи повече от психическото натоварване, което се налага да нося аз. Ако трябва да кажа къде в действителност сме в нашите отношения, то трябва да призная, че сме на етап много разговори, напомняния и опити да го „срещна“ там, където е той.
И макар че някои дни са по-лесни от други, трябва да приемем факта, че мозъците ни не работят еднакво.
И макар че психическото натоварване при мен да е по-голямо, поне съм благодарна, че той иска да отнеме част от това тегло. Дори и когато се налага ясно и конкретно да му кажа какво точно има да поеме.
Aвтор: Нади Бард
Източник: Scary mommy
Казвам се Елисавета и съм мързелива, непостоянна, мърла, разхайтена, егоист, разсеяна, ненормална, истеричка, малоумна и постоянно преча на другите.
Или поне така слушам цял живот за себе си. Откак се помня, където и да ида, чувам „Елисавета, по-тихо“, „Успокой се“, „Престани да мърдаш, изнервяш ме“, „Пак ли си забрави ключовете?“ „Много говориш“, „Защо се смееш така?“, „Престани да викаш!!“ и любимото ми „Дръж се като момиче“.
Дръж се като момиче…
Ако някога сте се питали как се държат момичетата, аз ще ви кажа, защото знам от личен опит как НЕ СЕ ДЪРЖАТ МОМИЧЕТАТА.
Момичетата са спокойни и тихи.
Това, обаче, са момичетата без ADHD или казано по-дълго и сложно – Attention Deficit Hyperactivity Disorder (Хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието).
Но да започнем отначало, да се върнем в годините на социализма, когато ADHD нямаше, киселото мляко се режеше с нож и саламът Бургас си беше салам, а не като сега модерна измишльотина.
Ако по време на соца бяхте влезли в класната стая, ясно щяхте да ме познаете, защото тогава имаше дисциплина. Наистина имаше. Дали беше породена от страх или от друго, но дисциплината беше на ниво.
Десетки клети деца седяха мълчаливо по чиновете си и вдигаха ръка. Тогава по-ясно можеше да се различат децата с отклонения като мен. Не помня учителката да е правила забележки на друг освен на мен, защото постоянно се въртях, падах от стола, приказвах си сама, приказвах на другите, драсках в учебниците. По едно време можех да се закълна, че се казвам „Елисавета, млъкни“.
Изглеждах много екзотично на фона на останалите, но, уви, без никакви специални умения, прикрепени към това.
В ADHD няма нищо специално. Не си като Рейнман и не можеш да сметнеш наум 347573920 по 1338643820. Не си Ван Гог, нито Юсеин Болт. Просто приказваш без да спреш, скачаш на едно място, получаваш нервни пристъпи, а клетата ти майка след години ти признава, че се е крила в тоалетната, за да си почине малко от постоянната словесна истерия.
Още помня как баща ми ме гледаше, докато правя цигански колела в коридора и пищя с всичка сила и викаше “Божке, т'ва дете е лудо.“
Виждали сте по филмите онези деца, дето се клатят напред-назад, гледат в една точка и говорят без да спрат. Веднага ти става ясно, че това са деца, които имат проблем, и те облива едно чувство на толерантност и състрадание.
Е, аз не се клатех и гледах много дружелюбно. Но не спирах да говоря и не спирах да си клатя краката и да тракам с вилицата. На такива деца им се вика мега досадни или в моя случай „Елисавета, млъкни“. Още от малка познавам погледа на хората, които искат да ме ударят силно по главата с тежък предмет, за да млъкна.
Забравях всичко. Името си. Ключовете. От първи клас се прибирам без чанта, без яке, ако въобще успея да се прибера, защото не знам къде се намирам през половината време. Веднъж се прибрах през ноември по гащи и джапанки и мама и татко жестоко се ядосаха. Но какво са знаели те по време на соца.
Пораснах и станах тийнейджър. Всичко около мен беше хаос. Ходех с пробити обувки, никога не се решех, не знаех как да уча, не можех да се концентрирам, момчетата ме мислеха за луда. Всички ме мислеха за луда, защото крещях, докато говоря, без да знам, че крещя.
После пораснах още малко и станах възрастен човек с проблем, който нямаше идея, че има проблем. Цял живот си повтарям сама на себе си „Елисавета, ти си мързелива и разхайтена мърла“ и се старая, и се старая, и се старая.
Работя като вол, готвя, гледам деца, подреждам колкото мога. После прочетох, че жените с ADHD непрекъснато се опитват да компенсират състоянието си, защото чувстват огромна вина, че не са добри домакини или са забравили детето си в детската градина.
Ако си мъж и работиш на три места е нормално да забравиш детето. Ако си жена, която работи на три места и си забравиш детето, си изрод.
Казвам ви го от личен опит. Виждам го в очите на учителките в детската градина. На мъжа ми, на децата, на колегите ми.
Забравих да кажа, че към всички симптоми като свръхразсеяност, постоянно говорене, хиперактивност, непрестанно мърдане, крещене и какво ли не, трябва да добавите неконтролируеми агресивни изблици.
Ще ми се да бях научила за това по-рано. За да обясня на всички, които са били жертви на състоянията ми, че просто съм човек с проблем.
Сега май вече е късно, но искам да се възползвам от случая и да го направя – съжалявам, не съм знаела.
Мислех, че съм зла. Сега знам, че просто имам състояние и знанието ми дава някакви сили да се справям.
Но стига лични истории. Какво трябва да знаете от първа ръка за ADHD.
Идете при специалист. Веднага. Има сертифицирани тестове в интернет, но основната симптоматика е системна, дълбока и непоправима разсеяност и липса на концентрация, която не се влияе от стрес или възраст – демек, откак се помните.
Ако сте забравяли къде живеете, ако не знаете всеки ден къде ви е чантата, ако не помните предходните дни, ако не знаете имената на децата си през половината време, ако плачете неутешимо, когато сте на две преки от адреса, който търсите, и това е системно състояние откак се помните – има смисъл да се замислите, че не сте мърла. Не сте мърла.
После хиперактивност – заради тая хиперактивност състоянието в началото е било приписвано само на момчета, а момичетата просто са били мърли. Вече е ясно, че и момичетата могат да са с ADHD и това им дава шанс да бъдат разбрани и лекувани.
Ако клетото ви момиче скача, тича, тревожи се, плаче истерично и прави цигански колела цял живот, комбинирано с горния абзац, струва си да проверите, за да не се мъчи, горкото.
Следващите редове са за останалите нормални хора. Как да разбират и да се справят с хора с ADHD. Как да се справят с мен, защото си мисля, че съм от най-тежките случаи, а натам са всички останали. Слушайте сега:
Като човек с ADHD и милион тревожности, ще ви кажа, че ако живеех сама, нямаше да е толкова страшно. Най-страшно е какво причинявам на хората около мен.
Когато съм сама, потъвам в света на объркаността и там има ред. За всички с моето състояние препоръчвам да почиват сами. Когато сте сами, можете за цяла седмица да спите на пода, обградени от разхвърляни дрехи и да говорите в празната стая без никога да ви прекъсват. Да скачате, да гърми музика, да плачете и да гримасничите на воля. Да треперите и да пеете.
Най-вече, когато съм сама, никой не ми прави забележки, че съм си изцапала панталона или че ям с пръсти. Това е добра терапия за състоянието ми, препоръчвам я на всеки.
Какво не бива да правите на човек с ADHD
Инак, хората с ADHD обичат като другите хора, но го преживяват по различен начин - в пълна истерия. Не помня някога да съм имала нормален ден в живота си с любим човек.
Представете си ден с партньора ви. Вече сте 8 години заедно. Разхождате се, ядете в ресторант, отивате да спите следобед и вечерта излизате на ресторант. Нормално, чудесно, животът върви.
Е, при мен това няма как да стане.
Всичко е супер специално. Всеки ден. Супер зле, супер добре, супер незнамкакводамисля, супер напрегнато, супер изумително прекрасно, супер гадно, супер спокойно. СУПЕР СПОКОЙНО!!!!!!!!
Научила съм се половината време да не ми личи и стоя като парализирана, за да не притеснявам хората.
Повечето хора с това състояние търсят лек всячески. Те са алкохолици, работохолици, пушачи, ползватели на джойнт, катерачи по планини, организатори на кампании, доброволци, досадници и прочие.
Това, от което имат нужда, е лекарство и психотерапия. Аз лекарство още не съм пила, а искам, признавам си.
Защото ADHD е ужасно мъчително състояние. Редовно заеквам, не мога да спя, крещя и се вълнувам за всяка глупост. Спрях да гледам спорт, защото получавах нервни кризи, а толкова обичах.
Боледувам главно психосоматично и никога не знам къде са ми ключовете. Забравям думи, имена, лица. Прекъсвам хората, изглеждам вечно напрегната и агресивна. Вечно съм уплашена и вечно чувствам вина, че съм неадекватна, груба, преуморена и разсеяна.
Мечтата ми?
Да мога да живея такава, каквато съм. Защото това състояние си има положителните страни. Всичко на света е толкова вълнуващо – цветовете, котките по улиците, буквите, филмите, книгите. Музиката и срещите с хора. Обвивката от вафла Боровец, паднала на тротоара, може да доведе до половинчасов размисъл. Животът е толкова изумителен и изпълнен с преживявания.
Но това са напразни мечтания. Реалността е свързана с много хора, които трябва да ме изтърпят. Старая се, колкото мога, но повече, отколкото мога, не мога. И това е най-важното, което трябва да знаете за нас. Ние не можем повече, отколкото можем. Вие – също.
А ето и една инфографика по темата, подготвена от д-р Бояна Петкова и публикувана в страницата Да растем здрави:
Нивото на разбиране на AD(H)D в България - освен в един много тесен кръг специалисти - е много ниско. Тази инфографика не претендира за изчерпателност, нито обяснява как точно се стига до затрудненията, които децата и възрастните с AD(H)D изпитват с ежедневието си, но ако познавате някого, който винаги закъснява, забравя, разхвърля около себе си и отлага елементарни задачи с месеци, той би могъл да има AD(H)D и... да не го знае.
Ако в училище децата ви не седят "мирно" в час, обикалят класната стая, прекъсват учителите, "пречат" на съучениците си, блуждаят, забравят си домашните, не могат да си планират деня; ако елементарни (за вас) задачи им отнемат 3 пъти повече, отколкото на другите деца, ако губят вещите си... те биха могли да имат AD(H)D.
Хората с AD(H)D трудно регулират емоциите си, изглеждат избухливи, страдат в повишена степен от тревожност, депресия и зависимости, понякога изпитват затруднения да поддържат близки отношения с другите, понякога трудно завързват и задържат приятелства, имат проблеми с мотивацията, трудно довършват започнатото, често скучаят, винаги казват "не", не понасят правила и авторитети...
Едната диагноза (хиперактивен тип) се поставя значително по-често от другата (невнимателен тип, inattentive type), защото проявленията ѝ са значително по-забележими за родители и учители. Тя е характерна повече за момчетата. За съжаление обаче това води до липса на подкрепа за голяма част от засегнатите деца (и възрастни), които не проявяват хиперактивност. Среща се и смесен тип.
Ако това описание ви "говори", препоръчвам да се запознаете с книгата на Gabor Maté "Scattered Minds" - надяваме се скоро да е достъпна и на български и с книгата на д-р Пег Доусън и д-р Ричард Гуеър "Умни, но разсеяни" (Smart but Scattered), издадена на български език от издателска къща "Хермес".
Ако искате да се свържете със специалист, който диагностицира нарушения на изпълнителските функции и ADHD, трябва да потърсите клиничен психолог, който работи със стандартизирани и валидирани за България тестове (например Жулиета Темникова)
Препоръчвам youtube каналите How to ADHD и ADHD Dude.
Много полезна информация можете да намерите и на сайта ADDitude.
Чували ли сте за ADHD?
Това е хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието, ХРНВ (на английски: Attention-Deficit Hyperactivity Disorder, съкратено ADHD) - наследствено заболяване, което засяга приблизително 3-5% от населението на света.
Проявява се през ранното детство и се характеризира със силно изразена импулсивност, хиперактивност и неспособност за самоконтрол и концентрация.
Проявява се два пъти по-често при момчета, отколкото при момичета. СДВХ започва да се диагностицира при възрастните едва през последните двадесет години.
Симптомите на СДВХ се изразяват в импулсивност, прибързаност, липса на самоконтрол, хиперактивност и невнимание/разсеяност.
Ако сте родител на дете с такъв синдром, вече сигурно сте свикнали околните да ви критикуват, особено, когато се опитвате да сте най-добрия родител за детето си.
Вероятно сте чували как просто "трябва повече да го дисциплинирате", защото детето ви е "лошо", "невъзпитано" и "извън контрол". Дори и да обясните на човека срещу вас за какво става дума, изглежда като цяло хората проявяват доста ниска толерантност и търпение към децата със СДВХ, да не говорим, че има и възрастни, които се борят с това заболяване.
Родителите има какво да кажат по въпроса какво е да отглеждаш дете с такова заболяване, но май е по-добре да дадем думата на децата, които сами да споделят.
Сайтът The Mighty е дал платформа на група деца, които страдат от дефицит на вниманието и хиперактивност, за да споделят това, което другите би трябвало да чуят за състоянието им.
"Иска ми се хората да не реагираха толкова негативно на хиперактивността ми."
"Иска ми се хората да спрят да го наричат "разстройство". Аз съм различен, мозъкът ми работи различно, но това не значи по-лошо или по-добро."
"Правя всичко възможно да не съм лошо дете."
"Мразя домашното. Цял ден пиша в училище, защо трябва и вкъщи да пиша? Нали вкъщи трябва да си почивам."
"Имам нужда да слушам силно моята си музика, за да спра препускащия ми ум. Говоря бързо, защото искам да изкарам всичко навън и, ако хората слушат внимателно, успявам лесно да следя какво се случва. Когато се прибера от училище, "кутията ми с умения за справяне" е почти празна. Имам нужда да изключа и да си почина. "Свършен" съм. Когато гледам телевизия, това да си клатя краката и да се люлея ми помага да следя действието. Освен това имам нужда всичко, което гледам, да има субтитри."
"Просто не мога да спря да повтарям едно и също движение."
"Когато бях малко дете, си мечтаех хората да разберат, че не мога просто да "го спра". Не можех да накарам ума си да спре да подскача от мисъл на мисъл, точно както не мога да накарам сърцето си да спре да бие или дробовете ми да вдишват въздух. И всичко това е еднакво фрустриращо за мен, колкото е и за тях."
"Иска ми се хората да разберат, че не съм мързелив и че наистина ми пука за задълженията ми. Просто мозъка ми е разпилян на хиляда парчета по едно и също време."
"Не мога да се контролирам, а това понякога ме кара да се чувствам като пълен провал."
"Иска ми се учителите ми да можеха да разберат, че просто не мога да стоя неподвижно по време на час. Не е справедливо да ме наказват за нещо, което не правя нарочно и не мога да контролирам. Понякога е хубаво, защото винаги имам ужасно много енергия да свърша всичко. Синдромът на дефицит на вниманието не е нещо лошо, то просто е част от мен."
"Щè ми се хората да разберат, че невинаги наистина мисля нещата, които казвам. Толкова много мисли минават през главата ми непрекъснато, че понякога някои излизат през устата, без значение дали искам или не."
"Това е като да си заседнал на летяща въртележка. Колкото и да се опитваш да се фокусираш върху това, което се случва около теб, всичко е размазано, защото всъщност се фокусираш върху всичко едновременно. Понякога имам чувството, че главата ми ще експлодира, защото всичко се случва прекалено бързо и едновременно, и не мога да реша кое да избера и кои да изключа. Както когато в час по някакъв език се опитвам да чета, обаче не мога да си спомня какво съм прочел, защото си мисля за математиката, и часа по химия, и какво има за обяд - при това едновременно.
Забравям много. Например, ако татко ме помоли да донеса нещо от стаята си, отивам там и нямам никаква идея защо съм там и трябва да се върна и да го питам пак, защото съм чул, че е трябвало да отида до стаята си, обаче в ума си вече съм мислел за други неща и съм забравил."
"Не че не внимавам. Проблемът е, че умът ми е на 1 милион места едновременно и лесно забравям, понеже винаги наоколо и в главата ми се случват толкова много неща, и е почти невъзможно рационално да реша какво да запомня и върху какво да се концентрирам. Държа да кажа, че "не съм тъп". Всъщност съм много добър в решаването на проблеми, моят проблем е запаметяването. Всички предмети и цялото училище изисква запаметяване, а не решаване на истински житейски казуси, а аз съм добър именно в това."
