fbpx

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Велислава Шуманска пише до своето 20-годишно аз, за да я успокои, че нищо не е напразно.


Мило мое, неопитно момиче,

Иска ми се да ти кажа толкова много неща. Да не бъдеш наивна, да не разчиташ само на чувствата си, а и на разума, да мислиш първо за себе си и после за другите, да виждаш отвъд думите и обещанията, НО... тогава няма да видиш нещата, които аз видях, няма да изплачеш сълзите, които ще те направят по-добър човек.

Знаеш ли, всяка сълза, която ще се стече по лицето ти, всяка болка, която ще изгаря душата ти, всеки път, в който си мислиш, че няма да се изправиш и пътят свършва – всичко това е само момент.

Моментът ще отмине, следите ще останат, но нищо, което ти се случва, няма да е напразно!

Знам, че в този момент не го осъзнаваш, но е така. Всяко нещо, което се случва в живота, е винаги и само за добро. За съжаление, ние не го осъзнаваме в дадения момент, а се вглъбяваме в болката си.

Затова продължавай да вървиш, да падаш, да ставаш, да се бориш и градиш. Не искам да променяш нищо! Чакат те едни от най-хубавите ти дни в живота. Чакат те и много трудни моменти, големи загуби и дори саморазрушение. Но ти ще се издигнеш отново, ще можеш да си поемеш въздух отново, ще се усмихнеш истински отново.

Никой друг не познава душата ти като мен, затова ти гарантирам, че ще успееш. Откъде знам ли? Защото аз съм твоето бъдеще и те обичам, и се гордея с всеки твой избор!

Бори се, можеш!

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Богдана Калъчева ни споделя чудесното писмо, което пише до сина си, навлизащ вече в тийнейджърската възраст.


Мило мое момче,

Вече навлезе в онази странна възраст, когато не знам дали все още мога да хвана ръката ти пред хора. Продължава ли да минава за нормално да ти казвам, че те обичам, когато те оставям пред училище? Присмиват ли ти се приятелите ти, когато ми се обаждаш по телефона и ме наричаш „маме“? Още ли изпитваш желание да набереш първо моя номер, когато имаш проблем или се удариш?

Често съм отсъстващата майка.

Учителката. Тази, която е някъде с други деца за седмица или две. Писателката. Тази, която за пореден път пътува сама в преследване на свои цели. Наближава моментът, в който ще ми кажеш дали ме разбираш, или моите отсъствия са били и продължават да бъдат сред болките в живота ти.

Ще ме обвиниш ли за пропуснатите рождени дни? Успях ли да ти покажа, че семейството е важно и всички възможни посоки губят смисъл, ако няма къде да се прибереш? Не е ли когнитивен дисонанс ситуацията, в която майка ти твърди, че си важен, но не е до теб в специалните ти дни? Или съм успяла да засея в теб зрънцето на търсещ, неспокоен, скитащ дух? Или пък съм допринесла обществото ни да се сдобие с още един неудовлетворен възрастен. Все още не знам кое от двете ще бъдеш ти, но ми се иска да вярвам, че си запомнил историите за пътешествия (физически и духовни), които съм ти разказала, местата, които съм ти показала, както и преживяванията, които сме споделили. И, надявам се, тези спомени ти носят удовлетворение и смисъл. 

Често съм майката с очакванията.

Моята огромна антибиблиотека вече те притиска с настойчивото си подканяне да прочетеш поне част от книгите, които аз не съм успяла. Знаеш кои са неосъществените ми пътувания и нереализираните планове. Ако корените ти са по-силни от крилете ти и никога не пожелаеш далечни пътища и не прочетеш натрупаните книги, какво ще ни свързва?

Знаеш ли, че прословутият „майчински инстинкт“ не е даденост и не се появява задължително с раждането на детето? Връзката майка – дете се изгражда. Имаме ли я? Успях ли да те чуя, когато през изминалите години ми казваше какво е важно за теб? Документирах първите зъбчета и първите стъпки, но запомних ли първите ни общи победи? И още по-важно – успях ли да разбера къде свършвам аз и къде започваш ти? Ти разбра ли кои мечти са мои и кои твои, кои са моите очаквания към теб и кои са очакванията, които ти отправяш към себе си и своето бъдеще?

Не спирам да се питам за връзката, за спойката помежду ни.

Какво ни свързва и ще продължава ли да ни свързва след онази точка, в която пътищата ни ще поемат в отчетливо различни посоки? Не съм мъжката фигура в живота ти, която би следвало да имаш за ролеви модел. Не съм те учила да караш колело и няма да ти покажа как да се избръснеш за първи път, когато му дойде времето. Жените, смятат учените, използват повече думи и говорят повече от мъжете. Само това ли ще ти остане от мен? Приказки (празни и недотам безсмислени)?

Знаеш ли, момчето ми, силата ми действително е в думите, не е в точните науки. Въпреки това, мисля си, онова, което ни свързва, не може да бъде вербализирно. Останалите може би никога няма да го видят, но аз ще го съзра в бъдещите ти избори. Най-вече когато ми покажеш жената на живота си. Ако си избереш търсеща и непримирима, ще знам, че си бил щастлив с майката, която винаги съм била за теб. 

Аз съм майката с многото въпроси. Ти си отговорът. 

Обичам те!

Мама

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

30-годишната Петя Адамова си говори с 18-годишната Петя. Чудото на интернет!


Мила Петя на 18 години,

Пише ти почти 30-годишното ти Аз! Искам да те посъветвам, освен ученето, да наблягаш повече и на живота и забавленията. Ходи по-често на екскурзии, дискотеки, механи, излизай, стой до още по-късно с приятелки и приятели. 

Цени всеки момент от студентските години, които ще излетят като миг, колкото и да не ти се вярва. Бъди благодарна за възможността да преживееш това, което много други не са – четири прекрасни, безгрижни години с много спомени и най-различни емоции и хора.

Прави повече дръзки неща, защото сега ти се е паднало.

Не че после животът няма да е шарен и хубав. Пак ще бъде, но по друг начин. 

С цвят на бебешко ако, с плач посреднощ и не само. С тревоги по болниците с детето, в спешните отделения... Пак ще е цветен, пак ще е различен и интересен, всеки ден и нощ, но не така. Не както сега.

Не исках да ти казвам, но колкото и да не ти се вярва, след 10 години ще си лягаш в часовете, в които сега мезиш с чаша вино/ ракия/ уиски/ водка в ръка и пресата за коса в другата, готвейки се за нови среднощни емоции. 

Е, тъжно е, но да, това е животът.

Различен, но прекрасен. Прави повече снимки, за да си спомняш студентските купони и дивотии с усмивка, когато пораснеш. Но не показвай снимките на децата си, защото все пак такива неща не дават хубав пример, нали така, купонджийке такава?!

Живей, дивей!

Ще се видим след 10 години или всъщност след един миг.

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Петя Адамова пише до сина си и „осмелява“ да каже, че не, майчинството не е щастие от първия миг. Хубавото идва малко по-късно.


Скъпи Никола,

Денят на твоето раждане не беше най-щастливият в живота ми, нито седмицата или месеца след това – противно на това, което всички ми казваха. Бяха най-неприятните и ужасни в съзнателния ми живот досега. Болка, безсъние, болка и голям дискомфорт. А престоят ми в болницата, беше мноооого кофти.

– О, как можеш да го кажеш, лоша майка, такава!!! Да имаш дете е прекрасно щастие!

Мдаа, щастие примесено с една торба емоции, чувства и състояния.

Страх, болка, тревога, еуфория, тъга, радост, гордост, пак страх, умора, недоумение, но чак пък безмерно щастие?!

Щастието идва след това:

  • когато свикнеш, че това човече е твое, че няма да дойдат да си го вземат;
  • когато го заведеш у дома и свикнете един с друг;
  • когато видиш да се усмихва насън или заспи с отворена устичка и потече кърма от устничките му, докато спи (кооолко сладко);
  • когато направи първото си обръщане, пропълзяване, прохождане;
  • когато изкара първото си зъбче, направи самостоятелно някое действие.

Щастлива съм от всички твои първи постижения. Дълго време не можех да усетя щастието, защото дори когато започна да спиш по цяла нощ, половин година след това аз все още лежах като бухал, без да мога да заспя. Организмът ми беше прецакан. 

Та, така, бабите казват, че това е да си майка…

Важното е да знаеш, че си много обичан и желан от мама, тате, бабите, дядовците – цялата рода ти се радва и те обича. Когато имаш свое си чавенце, ще разбереш. Но всичко с времето си, както казват бабите. Леле, само на 30 години съм, а говоря като баба ти…

Исках да кажа, че си страхотно дете и съм щастлива, че избра мен за своя майка. Обичам те и се надявам, когато четеш това, да си станал прекрасен мъж, с когото да се гордеем с баща ти.

(Вероятно пак ще плача, когато го чета след години). Бъди смел, щуро-разумен, здрав и щастлив, също като мен сега.

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Рени Пламенова участва в конкурса ни с писмо до своята по-млада версия.

Здравей, малка Ирена!

Пиша ти от бъдещето и имам да ти кажа няколко много важни неща.

На първо място, прекарвай повече време с мама, защото преди да навършиш 30-тата си година, тя ще ни напусне завинаги заради рака – ужасната болест, която я сполетя, и тя си отиде без време. Уважавай я и я изслушвай. Показвай повече, че я обичаш и подкрепяш. Тя има нужда от това.

Трябва да се грижиш и за братчето си, което много те обича и също винаги ще се нуждае от твоето внимание. За жалост животът не бе благосклонен към него и го изправи пред предизвикателствата на аутизма и ти винаги трябва да му бъдеш опора.

И не на последно място, помисли и за себе си.

В момента си сама, но на една много специална дата един прекрасен човек, с когото ще се запознаеш онлайн, ще преобърне живота ти и ще бъде винаги до теб – от най-щастливите до най-тежките ти моменти. Затова бъди силна, мъдра и върви напред въпреки всичко.

Остани до баща си ,баба си и брат си. Те ще имат още по-голяма нужда от теб в трудните периоди, които предстоят, и им покажи, че си до тях; че можете да разчитате един на друг. И един ден да посрещнете едно по-светло и щастливо бъдеще заедно, а защо не и да посрещнете нови членове и да разширите семейството – пораснали, поумнели и въпреки горчивия си опит с надежда за утрешния ден. Успех!

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Това е първото писмо на Радина Стефанова към дъщеря ѝ Мира. Радина си е обещала, че за всеки рожден ден ще пише писмо на дъщеря си и когато стане на 18, ще ѝ ги даде „по възможност на бала, пред всички роднини и приятели“, както казва самата Радина. Освен това планира да ѝ каже: „Ето, маме, толкова от нас с татко ти. Пари за силикони и учене в чужбина няма.“


Мила моя малка Мира, честит първи рожден ден!

Още докато беше в корема ми, си обещах с цялата сила на душата си, че за всеки твой рожден ден ще ти пиша писмо. Ще пиша, ще ти споделям така, както го правя всеки ден. Обещах ни го тогава, когато аз и ти бяхме едно. Ще ти пиша, дори когато станеш голяма и с досада се сетиш, че си получила поредния сърцераздирателен мейл от мама. Ще го правя с целия си арсенал от думи и чувства, защото отсега знам, че ти ще цениш словото и ще познаваш човешката душа. 

Мое прекрасно момиченце, ти имаш много имена.

За тази една година с баща ти успяхме да измислим цял набор от прякори и чак се учудвам, че успя да научиш името си. За нас ти си и винаги ще си останеш Миролета, Фърколета и всички чудати имена, с които те титулуваме всеки ден.

Последната ти обсесия е към чорапи. Под всякаква форма и вид, независимо на чии крака са били. Щом видиш чорап ти го грабваш и с несигурни, смешни, патешки крачки тръгваш нанякъде сякаш носиш Светия Граал. Мила Мира, няколко пъти ти обяснихме, че ти не си домашен дух*, имаш пълната свобода да ходиш, където искаш, не е нужно да имаш чорап в ръката или в устата си. Но не, сагата с чорапите сякаш няма край.

Мило мое дете, благодаря ти за хилядите часове смях, които донесе в нашето ежедневие.

Понякога, да не кажа често, с баща ти плачем от смях. Физиономиите ти са неповторими, писъците ти са великолепни, а начинът, по-който се впускаш към всяко интересно нещо около теб, е впечатляващ. Мило мое дете, моля се да запазиш тези неща завинаги в себе си. Показвай смело емоциите си, заявявай категорично мнението си и се впускай във всяко начинание без страх. Дори да паднеш, обещавам аз и тати да сме до теб и да ти кажем: „Нищо не е станало. Спокойно, ставай горе, ние сме тук.“

Мило мое дете, никога не се опитвай да скриеш коя си.

Единственият срам е да се срамуваш от себе си. Винаги заставай със сила зад това, в което вярваш. Винаги подлагай на съмнение това, което хората се опитват да ти налагат. Никога не съжалявай за миналото, огромна загуба на време е. Има причина за всяка грешка, за всеки неуспех, за всеки момент на слабост, за всяко ужасяващо нещо, което ти се е случило.

Расти с всяка грешка. Не забравяй, че единственият начин да спечелиш уважението на хората е като покажеш уважение към себе си. И най-важното – продължавай със същия дух да разхвърляш, крещиш на обществени места, хапеш с любов. Продължавай да танцуваш смешните си танци, да преследваш кучето в свински тръст, да обичаш така, както само ти умееш.

Продължавай в същия дух, мое малко чудо. И нито за секунда не се съмнявай, че ще съм до теб във всяко едно начинание. Никой на този свят не знае колко силно бие сърцето ми за теб. Само ти знаеш. Само ти си го чула отвътре.

*Домашните духчета в поредицата за Хари Потър нямат право на самостоятелност, освен ако някой човек не им подари дреха. Хари Потър подарява на едно от тях чорапи, бел. ред.

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Текстът на Мария Петкова ще ви разтърси. Или поне на нас така ни подейства. В писмото си до своето 15-годишно Аз Мария разказва за най-страшните неща на света и най-изумителното е, че го прави с куража и силата, които е придобила от другата страна на страданието.

Не се предавай. Можеш го. Дори да не вярваш, че е така.

Никога не спирай да се опитваш, Мария. Никога.
Ще се провалиш. Повече от веднъж. Ще се разочароваш от себе си. Повече от сто пъти. Ще ти се иска да се скриеш в самия край на края на всички краища на световете. Това няма никакво значение.

Има значение, че ще продължиш.

Един ден, някой ден, някога. Баницата ще стане точно толкова перфектна, колкото е в главата ти. Ще научиш испански така, че никой няма да вярва, че не си испанка по рождение. Ще започнеш да стреляш от безсилие, ярост и ужас. За да вадиш болката. Да преодоляваш срама и унижението. Но един ден ще станеш капитан на отбора си в университета и ще спечелиш толкова купи и медали, че колегите ще започнат да ти казват Златния пистолет.
И когато този ден дойде, ще си спомниш какво съм ти написала в това писмо, Мария.

Предполагам, от камбанарията на моите 50 без шест месеца, бих могла да напиша писмо до 20-годишната Мария. Или дори до-30 годишната. Но моето писмо е за моето 15-годишно Аз.

Момичето, което майка му мразеше, защото не е момче.

Дъщерята, която не беше син. Детето, което започна да глади на 6, да готви на 9 и да работи на 13. Брюнетката в рода на десетте блондинки. Те – слаби, стройни, руси, синеоки. „Идеални.“ Аз – тъмнокоса, тъмноока, нисичка. Интелигентна, работлива, справяща се. Но…„ДЕБЕЛА.“ И „ГРОЗНА.“ Според тях, разбира се. Според всички тях, които се предполагаше, че са моята „крепост“.

Нищо в този живот не е по-пагубно за едно растящо момиче от женската семейна среда. Нищо не е по-отровно, по-животозастрашаващо.

Мария издържа до 15. Опитът ѝ да си отиде от този ад не успя по чиста случайност. А на 16 тя вече беше далеч от това, от което пробва да се спаси сама, опитвайки да отнеме живота си. Затова искам да пиша на 15-годишната Аз.

Мария, скъпа. Ти още не знаеш, че тези, с които всеки ден те сравняват, ще се провалят напълно и окончателно, преди да навършиш 25. Не знаеш, че алкохолът, мързелът и обикновената тъпота ще съсипят животите на всичките ти „идеални“ руси братовчедки. Не ти и трябва да го знаеш.

Начинът, по който животът изравнява везните, не е твоя работа.

Твоята работа е да не се предаваш. Да не се отказваш от себе си. За нищо на света. Нищо, че ВСИЧКИ знаят какво става и НИКОЙ не ти помага. Защото в „чудесната“ комунистическа България „НЯМА“ насилие над деца в семейството. При това систематично и дългогодишно. Нищо че в единственият случай, в който събра смелост да поискаш помощ, чу: „Мълчиш и търпиш. Те са ти семейство. Какво ще кажат хората!?“ И това беше по-унизително и по-страшно от всяка физическа болка. И беше опасно. Много опасно. Защото те научи да не искаш помощ. Каквото и да се случва. Понеже няма смисъл. Помощ няма да има.

Не се отказвай. Недей. Да, ти така и не разбра какво е безусловната любов. Или безрезервното приемане. Ти така и не се научи да възприемаш хората открито. Но ти се изправи срещу себе си. Срещу демоните и мъката си. Направи, каквото можа. Не е малко, момиче.

Още не знаеш, че ще ти отнеме точно 14 години да спреш да се срамуваш от това, което си преживяла в „дома“ си.

14 дълги, жестоки години. Докато проумееш и приемеш, че не ти трябва да се срамуваш. Ти никого не си унижавала. Никого не си затваряла в мазе, защото не е измил чиниите. На 5-годишна възраст. Никого не си държала на колене върху орехови черупки цяла нощ. Защото е ударил шамар. „Толкова си грозна. А си и умна. Ужасна комбинация.“ Да, предполагам, че не е много красиво едно дете на седем да зашлеви баба си, но смея да предположа и това, че бабата все пак е можела да не повтаря горното с години. Със сигурност си я чула още първия път, нали така.

И друго си чула. Майка ти, която отново мълчи. Вместо да те защити. Защото за нея е по-важно чия дъщеря е, а не чия майка. И понеже баща ти е мъртъв, имаш само себе си.

Скъпа моя Мария, идва и по-лошо. И не ти трябва да се срамуваш от всичко, което ти поднесоха първите ти 15. Не ти, определено.

И не се страхувай. Душата ти ще е завинаги саката.

Сърцето ти завинаги разбито. Но ти няма да позволиш на болката да те превърне в чудовище. Няма да позволиш на никого да плаща цената на твоята мъка. Е, трудно ще допускаш хора. Трудно ще свикнеш, че не всички са като тези, с които си расла. Но ти ще се справиш добре. Достатъчно добре. На много висока цена, така е. Но ще успееш. И цената ще си я знаеш само ти.

Ти още не знаеш, че ще загубиш живота си, преди да е започнал.

Защото човекът, с когото искаш да го започнеш, ще напусне този свят 40 дни преди сватбата ви. Ще връщаш роклята. Ще анулираш празненството. А в черквата ще смениш часа на венчавката с такъв за опело. Ще минат години, докато се научиш да живееш с това. Докато допуснеш в живота си нещо друго, освен работата, книгите и операта. Вторият път ще си сигурна, че всичко ще е чудесно. И то ще бъде. Дори след като загубите дълго чаканото и единствено дете. Дори това няма да ви раздели.

Ти още не знаеш всичко това, Мария. Ти си на 15 и си в ада.
Но ти ще победиш. Въпреки всичко. И знаеш ли защо? Защото един хубав ден, когато си на около 30 и малко, ще се събудиш и ще разбереш, че всичко, което някога е било съществено за теб, се е случило. Орките, които те накараха да посегнеш на живота си, за да се избавиш от тях, ги няма. Някои, защото си ги изхвърлила от живота си некрасиво и категорично, други – защото животът ги е поставил от другата страна на везната.

Ще проумееш с цялото си същество, че си е струвало. Всеки ден дотук. Усилията. Лишенията. Несигурността. Съмненията. Мъката. По пътя към това, което винаги си искала да бъдеш. И в което си вложила всичко.

Ще си способна да обичаш въпреки всички опити на живота да ти покаже, че любовта я няма.

Ще си способна да преодоляваш всеки провал и всяка пречка – защото само който не опитва се проваля истински. Ще станеш профайлър и ще се специализираш в превенция на насилието срещу деца. Да, Мария. Това е клише. Но дори едно спасено дете е ок за теб.

Един ден ще се събудиш и ще осъзнаеш, че не виждаш бели стени. Нито в дома си, нито в кабинета си. Защото са пълни със снимки и рисунки. На децата и от децата, които си спасила. Ще виждаш техните дипломирания, сватби, медали по плуване и деца. На тези, които си спасила. От хора, които са там, където трябва. Е, ако би зависело от теб, ти ще ги разчекнеш с четири коня публично. Но приличните хора не правим така. Правим съдебни процеси. Така работи цивилизованият свят.

Един ден ще разбереш, че си успяла, Мария.

В това, което е важно за теб. Затова не се предавай. Не спирай да четеш. Повярвай ми, светът е пълен с „луди“ мъже, които обожават „грозни“ и по-умни от тях жени. Книгите те спасиха от полудяване. И те не са като хората – не си отиват, не те предават, не те нараняват. Продължавай да редуваш операта с Metallica, да гледаш мачовете на любимия Милан и да редиш пъзели. Внимавай с кафето, не прекалявай със сметаната и не забравяй – грижи се първо за себе си.

Човек, неспособен да се погрижи за себе си, е безполезен за всички останали. Цял живот са ти набивали в главата, че твоите нужди са след тези на всички останали. Не. Голямо, твърдо НЕ.

Първото нещо, което ще ти каже един ден любимата ти преподавателка по психология в Рим, е: „Колеги, запомнете. Егоизмът не е недостатък. Егоизмът е елемент от инстинкта за  самосъхранение. Егоцентризмът обаче е недостатък. Огромен. Моята работа е да ви науча да ги различавате.“

Мила моя 15-годишна Мария, в заключение ти трябва да се научиш точно на три неща. И по възможност, преди да станеш на 30.

Научи се да казваш НЕ. На близките си. Безусловно. Без обяснения. Без извинения. Категорично. Не. Никой няма право да те укорява и да определя приоритетите ти, изборите ти, решенията ти. Никой. При никакви обстоятелства. Не дължиш на никого нищо – освен на данъчните. Не дължиш на никого времето си. Себе си. Живота си.

Казват, че най-важната човешка способност е умението да взимаме решения. Не, Мария. Най-важно е умението да сме способни да живеем с последиците от решенията си. Особено ако и когато те засягат и други хора. Запомни добре това.

И последно, но не по важност. Не се извинявай, не се обяснявай! Постъпвай с хората така, както би искала да постъпят с теб. Как ще постъпят те, не е твоя работа. Твоята е да си възпитана, точна и с подходящите маниери. Само това е твоя отговорност. И не забравяй онази индианска мъдрост, която така те впечатли преди години: „Не можеш да съдиш никого, ако не извървиш поне три луни с обувките му.“ Мен ако питаш, принципно е лошо да съдим другите. Така мисля.

И се научи да си прощаваш. Това е важно за баланса на ума и душата.

И не очаквай молба за прошка от тези, на които има какво да прощаваш. Сложи черта. Премини я. И не се обръщай назад. Няма да ти е лесно, защото често ще чуваш: „Всъщност трябва да ми благодариш. Ти си това, което си, благодарение на мен.“ Това казва всеки насилник. И вярва, че е така. Затова сложи черта. Не се обръщай. И не забравяй, че и на 7 март, и на 9 март, и на 256 август си точно толкова жена, колкото и на 8 март.

Ще срещнеш мъж, който ще ти го напомня често. Пази го. И не му се сърди, че понякога ти купува жълти рози. Той ги обича. Позволи му да сподели това с теб. Подарил ти е всички червени рози в галактиката, признай си! Поне понякога му позволявай да ти подари своите любими цветя.

Ти си умно момиче, Мария. Винаги си била. Иначе нямаше да стигнеш до тук. А за напред – каквото сабя покаже.

И за протокола. Никога не отказвай цветя и подаръци за 8 март. Това е ден, в който празнуваме жените, платили с живота си това, което ние днес имаме за право. Да работим, да учим, да печелим пари. Да имаме живот. Днес, в този наш свят, докато ти и приятелките ти пиете кафе в обедната почивка, някъде убиват момичета, защото искат да ходят на училище. Този ден е за тях, Мария. За жените, които не се предават. Бъди една от тях. Можеш го.

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Това е чудесният текст на Гергана Ванкова, с който тя се обръща към трите си деца, и покрай това успява някак да събере есенцията на това да си родител. А то понякога изглежда така: всичко покрай децата ти тежи и всъщност никога нищо не ти е толкова тежко заради децата. Звучи противоречиво, нали? Ами да, това е донякъде родителството.


Мили деца,

Пиша тези думи в момент на безсилие, в момент на изтощение и (без)крайно напрежение. Ситуацията в световен мащаб е страшна, непредвидима, непредсказуема. Ситуацията в главата ми – също. 

Мисля си колко тежат грижите.

Колко е трудно всяка сутрин да обмислям пълноценно и здравословно меню, за да сте добре нахранени, здрави и енергични. И как в края на деня сте изяли по две молекули от изцяло балансираните си чинии, независимо колко часове край котлона ми е коствало. 

Тежи грижата за изпраните ви и изгладени дрехи, подредените раници за детска градина, сгънатите дрехи в гардеробите, измитите обувки. Обикновено го правя вечер, след като заспите, или рано сутрин, преди да се събудите. 

Тежи ми, когато сте болни. Меренето на температура през няколко минути, смесените чувства, с които давам лекарства и се моля да не се налага повече, киселите личица рано сутрин. И на обяд. И късно вечер. И по цяла нощ. 

Всичко това тежи. 

Тежи ми, че ви отглеждам в свят, който не просто не е розов, а е гнило черен и мръсен. Опитвам се да ви науча, че чудовища не съществуват, но истината е, че ги има. И са навсякъде около нас.

Как да ви науча да ги разпознавате и да се пазите от тях? Как да го направя, без да отнемам блясъка в красивите ви, жадни и будни очички? Как да не зацапвам прекалено вашия розов свят с моите пепеляви мисли?

Тежка е и отговорността да създам от вас здравомислещи, разумни и добри хора.

Всъщност, не да „създам“, а може би да насоча към самосъздаване… Изцяло моя ли е отговорността? Мога ли да ви моделирам, или просто да ви напътствам? Докога ще се вслушвате в думите и съветите ми? В каква среда ще попаднете? Ако някой ви предложи „нещо по-така“, ще чуете ли гласа ми в главите си? Ще си спомните ли, че ви приготвях броколи на пара с киноа и дива сьомга заради ползите за организма и менталното развитие?

Хиляди въпроси се блъскат, хиляди сценарии, хиляди варианти за подход и нито един не е правилен или грешен. Заради вас всичко това ми тежи. 

Истината е, че само вие не ми тежите!

Само вие вдигате огромните канари от плещите ми с малките си пръстчета и измитате гнусната житейска кал с прегръдките си. Вие тримата, вие, седнали в моя скут, облегнати на моето рамо, вие, които ме наричате „мамо“. 

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Теодора Дрянкова ни споделя своите съкровени думи към дъщеря си.


Благодаря на Господ, че ме „избра“ да бъда твоя майка!

Ти ме научи да обичам друг повече от себе си (баща ти не успя). 

Ти ме научи да се обичам такава, каквато съм – своенравна, импулсивна, понякога рязка до болка, но пряма в думите и делата си.

Ти ме научи, че никога не е късно да се променяш и учиш нови неща (на 45 години завърших втората си магистратура).

Ти ме научи, че провалите са част от пътя, който трябва да извървиш, за да стигнеш до успех.

Ти ме научи, че даването, без да очакваш нещо в замяна, е по-ценно от получаването.

Ти ме научи, че поддържането на добра физическа форма е важно и за емоционалното състояние на организма.

Мила Ния, очаквам следващите уроци с нетърпение! Благодаря ти за тези! Оставам жадна за нови знания и умения! 

С обич: мама

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Джули Миланова пише писма до по-младото си Аз и до своето бъдещо дете. Ето ги и тях:


Писмо до-младото ми Аз

Ако имах възможността да срещна по-младото си Аз, това отпреди 10 години, то щеше да бъде на 15. На тази възраст, като почти всички тийнейджъри, и аз бях твърдоглава, свободолюбива, интересувах се само и единствено от своето щастие. Разбира се, въобще не се замислях за бъдещето, радвах се на безгрижното си детство.

Сега съм почти на 25, вече възрастен човек с много отговорности.

И все пак, колкото и труден да е животът на възрастните, ако можех да се срещна с моето по-младо Аз, определено нямаше да я натоваря със сегашните си грижи, защото проблемите на възрастните са си техни и не бива да товарим децата с тях.

Децата трябва да изживеят своето детство с щастие и широка усмивка всеки ден. Именно това бих казала на моето 15-годишно Аз: радвай се на детството си, не бързай да пораснеш.

Единствено бих я посъветвала да прекарва повече време с близките си.

Когато бях на 15 години, не ми се стоеше в къщи, исках постоянно да съм навън с приятелите си. Дори на празниците предпочитах да бъда някъде с тях, защото смятах, че вкъщи ще ми е скучно. Сега, като по-голяма и разумна жена, съжалявам, че когато имах възможността да бъда с тях, не го правех. Сега почти нямаме време да се видим, но пък на празниците винаги се събираме и наистина ценя тези мигове заедно.

Писмо до моето дете

Все още нямам деца, но в бъдеще определено искам да имам. Като по-голяма сестра, винаги съм помагала на моята майка в грижите за по-малката ми сестра. Както самата тя казва, аз съм като нейна втора майка.

Моята майка е най-добрата майка и жена, поне в моите очи. Когато и аз един ден стана майка, искам и ще се постарая да бъда като нея. Макар че все още нямам дете, бих искала да му напиша писмо. Всъщност писмото няма да бъде само за него, но и за мен самата. Един ден ще го прочетем заедно и ще видя дали съм спазила написаното.

Бих му написала:

Мило мое дете,

Пиша ти това писмо още преди да си се появило на този свят, защото искам да обещая на теб и на себе си, че ще бъда добра майка. Да си майка е голяма отговорност, защото, давайки живот, ти трябва и да се грижиш за него. Само раждането не те прави майка.

Майката трябва да се грижи за своето дете, да се смее заедно с него, да го успокоява, когато е тъжно и плаче, да бъде да него, когато падне, да го вдигне и да му даде кураж да продължи напред. Сигурна съм, че ще бъдеш най-прекрасното дете. А аз обещавам да бъда винаги до теб.

Уморена от дългия работен ден, с куп грижи и тревоги на главата, обещавам да отделям време и за теб. Обещавам да те целувам и прегръщам, да ти пея и разказвам приказки. А щом пораснеш, макар и да се сърдиш, пак ще те целувам и прегръщам, защото колкото и голям/а да станеш, ти си оставаш моето малко бебче.

Дори ако неволно повиша тон, извинявай, възрастните имат навика да говорят на висок глас и да се ядосват за глупости.

Обещавам да те подкрепям във всяко твое решение, да бъда твоя опора. От теб искам само да бъдеш добър човек, да се отнасяш с уважение към по-възрастните, да не завиждаш на другите, да се радваш на това, което имаш, а имаш ли повече, да го споделяш с тези, които нямат. Усмихвай се, радвай се на живота и се наслаждавай на всеки миг от него. Каквото и да правиш, не забравяй, че аз съм твоя майка и винаги ще се гордея с теб и ще те обичам безрезервно.

cross