„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
Писмо до своето 15-годишно Аз ни изпрати Александрина Андонова. Благодарим ѝ за страхотната история.
Заставам пред вратата. Онази врата, която като дете затварях, за да се крием на шега с брат ми. Зад същата държахме в кашони играчките си, на тази врата бяха плакатите на всичките ми тийн банди, на всички неща, които харесвах. Там беше и старото тиксо, което вече е жълто, но все още е там и мама не е махнала, сякаш за да запази всеки наш детски спомен.
Няколко мои. Няколко на баща ми. Редували сме се да нанасяме удари, редували сме се да се разплакваме. И аз съм плакала от едната страна, а тати вероятно е плакал от другата. Дълго време чаках да вляза отново през тази врата, за да се срещна с онова момиче на 15 години, което се беше свило в своето убежище. Държеше мечове, саби и всякакви оръжия, за да се пази от целия свят, и в същото време възглавницата ѝ беше подгизнала, скрила в себе си толкова сълзи.
Влизам в стаята и виждам брат ми – още е малко дете, 10-годишен е, нищо не разбира. Кака му плаче? Голяма работа, тя все това прави. Не я виждам нея. Моето момиче е тя. Тя е моето смело момиче. Аз съм това момиче.
Тя е моето смело момиче. И я виждам. Легнала, свила се в себе си, котката ни – Буба, лежи до нея, а онази възглавница е започнала да съхне. Моето момиче е пресъхнало. Виждам размазаната ѝ спирала, сенките под очите ѝ, всички пръсти на ноктите, които кървят от откъснати кожички по тях.
Виждам те, мъничка моя. Знам колко силно искаш да бъдеш видяна. Отварям щорите, а тя отваря тежките си клепачи, подула се е безобразно от плач. Кой ден е? Не знае. Сяда на леглото и ме гледа. Не ме познава. Усмихвам се, сигурна съм, че ѝ приличам на халюцинация – никога не би ме познала.
Но тя хубаво ме преценява – поглежда косата ми – нейната перхидролено руса коса и моята тъмно кафява. Тънките ѝ, нарисувани с молив вежди и моите красиви, дебели вежди. Нямам черен молив под очите. Имам само лека спирала. Нося очилата, които тя упорито отказваше да носи и затова сега и двете не виждаме добре. Тя има обеци на пъпа, на устната, две на езика, има всичко, което аз махнах от себе си, когато открих какво искам в този живот.
Усмихвам се, а тя е ледена. Такава беше и тогава. Ледена. Дългите ѝ нокти с олющен лак не приличат на късите ми, поддържани нокти. Дрехите ми са като на „лелка”, както тя нарича всички над 20 години. А нейните – черни и тийнейджърски, издават всичките ѝ несигурности.
Слаба е. Не се храни, пуши цигари и пие алкохол. Аз не пуша от положителният ми тест за бременност и качих доста килограми. Може би ме презира. Понякога и аз самата го правя.
– Коя си ти? – решава да попита, а аз решавам, че не е сега моментът да ѝ кажа коя съм.
– Стара позната. Няма да ме помниш. Искаш ли да излезем? Не помня добре града, а вашите и без това ги няма. Никой няма да разбере, че си излизала.
– Хаха, сякаш много ми пука. Да правят каквото искат, все ми е тая. И за теб ми е все тая, ама искам да пуша.
Сядам на бюрото ѝ, нищо не докосвам. Знам, че ако докосна нещичко, ако само разместя каквото и да било, може да стане лошо за нея. Много филми съм гледала и знам, че не се пипа нищо от миналото. Гледам само себе си на 15. Събличам се безпардонно, тялото ми е покрито в синини. Знам от къде са. Знам, че не съм ги заслужила. Тя е убедена, че е.
Не забравя да се гримира безобразно. Прилича на изтормозен палячо. Не говори, само гледа лошо и пита дали имам кола. Имам, отговарям, и тя я вижда. „И аз харесвам тая марка“, казва ми. Усмихвам се. Знам.
Пътуваме мълчаливо, тя пуши в колата ми цигара от цигара, а на мен ми се гади от тях вече. Спираме над града, знам къде е любимото ѝ място. На това място нашите ни водиха, когато се провеждаше градският панаир, после съботният битак, а после идвахме с приятелите си да бъдем над всички. Там се научихме да караме кола. После там заведох моя съпруг. Банално скучна гледка, но знам, че залезите са красиви там и ни успокояват.
– Дай една цигара. – казвам с насмешка.
Дава ми. Пуша като аматьор и тя ми се подиграва.
Но аз нямам много време. Не бива да се застоявам. Не искам да ѝ казвам нищо за бъдещето, за да не променя нищо. Благодарна съм, че имам този живот и не искам да го променям.
– Виж какво, всичко знам. – казвам. – Всичко ми разказаха. Знам защо си така, знам какво си направила, знам и как се чувстваш. Знам как в момента ти идва да ми зашлевиш един и ревешката да си тръгнеш. Няма да стане. – Тя ме гледа и се смее. Първият ѝ смях от месеци.
Казвам ѝ всичко, което има нужда да чуе. И онова, което няма. Казвам всичко, което знам, че ще я накара да си даде шанс. Казвам всичко, което аз имам нужда да чуя. Някак успявам да я убедя, че сме се срещали в миналото, че не ме помни, но ме познава, и тя, за пръв път от години, се доверява истински. Да, моето момиче. На мен можеш да разчиташ.
Не си била толкова задръстена, колкото изглеждаш, казва, а аз отвръщам, че и тя не е толкова тъпа, на колкото се прави, и някак не усещаме кога сме обсъдили целия минал живот, докато не стигаме до онзи, бъдещия. Тогава тя ме поглежда с големите си, объркани очи и усмивката ѝ застива. Отмества поглед към талията ми, където се намира татуировката, която направих, когато бях на 15, и осъзнавам, че не съм готова да кажа истината, защото ще се разпадна и ще ѝ кажа всичко, а тя ще откачи.
Взира се в очите ми, в косата ми, оглежда ме и започва да трепери, мислейки си, че наистина е полудяла. Вдига блузата ми, колкото да види татуировката ми, която от стрии и времето се е поразмазала, но е там. Вдига нейната блуза. Прясна татуировка. Същата татуировка, правена един-единствен път.
– Ти си! – успява да изстене, а очите ѝ бликат с надежда.
– Аз съм, мъничка моя!
Притихваме. Гледаме се. Аз нея с обожание и толкова майчина топлина, а тя мен – с надежда, с гордост, с недоумение, с ужас, че полудява. Прегръщам я. Аз съм, мъничка моя. Аз съм и винаги ще бъда до теб, ти само не се предавай. Не предавай повече и мама и тати, обещавам ти един ден, че ще си струва. Само се дръж.
Целувам я, избърсвам сълзите си и не влизам в стаята. Крачка назад. Не влизам. Сънувала ме е. Нека спи. Ще се събуди по-силна. А аз... аз съм по-силна. Тя е моето малко, смело момиче, което не спря да се бори, и днес е благодарна за всичко, което има. Аз съм нейната гордост, аз съм всичко, което исках да бъда. Даже по-добро. Много по-добро.
