fbpx

Надежда Илчева (Децата не заслужават „етикети“- спестете им ги! и Аз съм интровертна майка и не ме е срам от това) е тук с една лична история, свързана не само с факта, че у нас за домашното насилие се мълчи. Много често такова мълчание очакват и институциите, които би трябвало да реагират на сигнал за насилие... 


Убити, пребити, изнасилени жени… А никой не е видял нищо.

Съседите вдигат рамене, не са чули крясъците, молбите за помощ. „Ми те нещо викаха, ама то си е тяхна работа, какво да се месим?“

Не, не си е тяхна работа – когато някой страда физически или психически, трябва да му се подаде ръка. Така правят в нормалните общества – там, където не ги е страх да вземат отношение, там където никой не мисли, че не е редно да се намеси когато мъж посяга на жена си.

Ами родителите, които крещят и унижават децата си – това пак ли си е тяхна работа? Колко трябва да си жесток, за да малтретираш  (физически или емоционално) едно невинно същество, което не може да се защити?! Защото си е нацапало дрехите, не иска да заспи в количката, не седи на едно място или просто защото не иска да изпълнява команди…

Виждала съм с очите си всички гореизброени случаи и винаги нещо ме е стискало силно за гърлото.

Ще ви разкажа една случка отпреди две години. Живеех на партерен етаж в престижен столичен квартал. Един следобед чух викове от близкия паркинг и видях мъж да крещи и да дърпа една жена. С тях беше и детенцето им – около двегодишно, което се беше вкопчило в майка си и плачеше.

Всичко ми се преобърна, исках да изтичам навън и да помогна на жената. И щях да направя, ако не беше спящото ми бебе в съседната стая.

Обадих се на 112. Още помня думите на жената, с която разговарях: “Госпожо, защото се обаждате като не е Ваша работа?“

Бях в шок и извиках: “Не, моя работа е!“ 

Жената се окопити и каза че ще пратят патрулка. Двамата се разправяха още един час, а патрулка така и не дойде. Накрая се качиха и тримата в колата и потеглиха нанякъде.

Нека не страдаме от „синдрома на съседката“ – да се месим в живота на хората, когато е лесно („Ама къде сте го помъкнала това бебе?", "Не му ли е студено без шапка?", "Кърмите ли?", "Защо не говори?", "Защо говори толкова много?“).

Зарежете злободневието. Но нека следващия път, когато видите някой да малтретира някого, да не извръщаме глава, защото „не е наша работа“. Защото някой ден може и да стане…

Още:

Защо викаме полиция за силна музика, но не и за домашно насилие?

cross