fbpx

Да отбелязваш празник с еднодневно честване е такава отживелица, че просто няма накъде. Ако не е … дни (попълнете според желанията и възможностите ви) яли, пили и се веселили, не ни го хвали. 

Ние собствено предпочитаме празници, които се точат напоително във времето, за да се потопим едно хубаво в празничната атмосфера, да се овъргаляме в нея, тя да полепне по нас и да ни държи празнична влага по-дълго време.

Затова с огромно задоволство установихме, че нашите любими герои от Маргаритка продължават с честването на 1 юни - разкошният празник на децата, и в събота и неделя (4-и и 5 юни). Това е чудесна идея, защото ще имаме много повече време, което можем да прекараме с децата, а и защото, както вече споменахме, сме по празниците, а не по делниците.

Какво

Маргаритка заедно с издателство Сиела организират страхотен детски празник с мъпет шоу, караоке, шоу със сапунени балони, игри, песни, танци, изненади, подаръци, хапване, пийване и всякакви други неща, необходими за празнично настроение. 

В двудневния детски фестивал ще се включат Биби и Мими, Маргаритка и Бухалче, Коле Китанов с неговото сапунено шоу. Ще се включат и всички деца и възрастни, които искат заедно да празнуват най-хубавия период от живота - детството и лятото. За съжаление детството е веднъж, затова компенсираме с лятото, което е повече пъти - по график.

Празникът съвпада и с излизането от печат на чисто новата книжка на Маргаритка - “Маргаритка и вежливите думички”. В нея любимото ни цвете и децата успяват да разкажат колко е страхотно, когато знаеш най-хубавите думички и не се притесняваш да ги използваш. Сега като се замислим, приказката си е малко и за възрастните, които често забравят важните думи и набързо сменят “извинете” с “опа”. 

Кога и къде

Събитието ще се проведе в Борисовата градина, съвсем близо до Слончето, в парк-театър “Борисова градина”. Началният час и за двата дни е 16:00 (гледайте да са се наспали децата, за да имат повече сили за игри и песни). Билетите за всеки от двата дни са по 15 лв. за деца и възрастни, като най-мъничките - под годинка, влизат безплатно.

Повече информация за празника и възможностите за закупуване на билети можете да откриете във Фейсбук страницата на събитието. А новата книжка на Маргаритка е тук

Обещахме ви втора част от вашите лични истории за успешни бели и ето я и нея. Припомняме, че преди няколко дни ви попитахме кои са най-големите ви пакости от детството.

Вие ни отговорихте, а ние толкова се впечатлихме, че направихме не един, а цели два материала. Защото това изобилие просто не може да се събере на едно място. Насладете се.

(Запазен е оригиналният правопис и начин на изразяване.)

Milena Stoyandzhova-Pavlova
Пуснах прасетата от кочината да се "разходят" из градината на леля ми, докато тя е на работа. Доволна от свършеното дело, излязох на разходка. Свако ми се прибрал и само дето не припаднал... Бяха яли домати, тъпкали навсякъде - абе, свинщина! Бой не ядох, привикаха нашите да си ме приберат в града и дълго време не стъпих там.

Много обичах калинки и събрах една шепа, за да си ги гледам в нас. В трабанта ги сложих в пепелника, като леко го отворих, за да дишат. Забравих за плячката и след месец някъде в колата някакво нашествие на калинки. Естествено, знаеше се кой е виновникът.

А имахме едно приятелско семейство с момче на моята възраст, обаче много нахално, постоянно ми взимаше играчките и чупеше нарочно. Никой не му се караше и чувството за неправда ме изгаряше отвътре. Идват един ден на вечеря и аз реших да му го върна тъпкано. Имаше течен шоколад в тубички, всички деца го обичахме.

Взех една туба с боя за обувки и му казах Сашо, искаш ли течен шоколад? Директно ми го грабна от ръцете и си изстиска в устата. Мълчи, гледа ме, ама яде... За негов късмет влезе майка му, като писна тази жена, като го грабна да му мие устата... Не знам как ми се размина, но повече Сашко не дойде на гости.

Gergana Panayotowa
Ами аз намерих под дюшека на баба на село едни готини розови хартийки и ги нарязах с ножицата ситно-ситно. Кой да ти знае к'во е т'ва купони за хляб…

Danka Atanasova
Раздадох златните бижута на майка ми на съседските деца като подарък..добре,че техните родители заподозряли нещо нередно,след като наследниците им се прибрали кой със златна гривна,кой с пръстен и дойдоха да ги върнат..след известно време намерих месечната й заплата на масата,и повторих номера..

Отхапах си от тънкостенна стъклена чаша,глътнах сръбски динар(доста са големички),гоних брат ми с кука за плетене в ръката,подхлъзнах се и си я забих така в дланта,че излезе от другата страна..и още

Деси Н. Друмева
Аз имам спомен как с моя приятелка решихме да пробваме току-що станалото вино на баща и. Беше си доста голяма бъчва. Опитахме ние от виното и продължихме да играем. Помня как се обърнах и погледнах към техния двор, а той целият беше червен, навсякъде всичко плуваше във вино.

Denitsa Georgieva
Майка ми и баща ми дълго време събираха пари, за да ми купят пиано. Аз реших да му почистя клавишите с лакочистител, който, естествено, махна покритието и ги разяде. Още помня как майка ми ме гони из целия апартамент.

Mihaila Lukanova Krusharska
Бяхме на гости за зимната ваканция на баба и дядо и вечерта преди Нова Година на братовчетка ми и хрумна, че трябва да поздравим съседите от входа като надпишем с флумастери по входните им врати пожелания за нова година + рисунки на снежинки, канбанки и т.н. Със съседката, която живееше под нас - Зорка, баба и дядо въобще не се разбираха и като стигнахме до нейната врата братовчетка ми реши, че трябва да я прескочим, ама аз я убедих с фразата "и Зорка е човек" :+)

та входната врата на Зорка получи семпъл ЧНГ надпис с черен, не с шарен фулмастер (защото все пак не бяхме в добри отношения). Та надписахме всички врати на всички съседи от входа с флумастери (тогава още намаше super washable ;+). Всичко завърши горе долу благополучно когато леля и калеко тръгнаха да ходят при приятели да празнуват и виждайки честитките по вратите се сетиха какво е станало. На дядо му се наложи да чисти със спирт от 11 до 12ч вечерта вратите на съседите.

I'wanna Be
Много се карахме с брат ми и аз като по-малка да му отмъстя, докато спи му лакирах ноктите на краката. Като се събуди имаше лак по чаршафите... отнесох си го. След това му намазах четката за зъби с чесън... Но гвоздеят беше у баба: имаше аквариум, излових вс риби с една цедка за чай и на кучето Джина през прозореца ги мятах

Ralitsa Russeva
Oх, доста бели имам, но най-голямата ми е, че нарязах всички четки на майка ми, която е художник - "подстригах ги". Това се случва по времето на соца - била съм на около 4-5 години. По това време качествените четки за рисуване са огромен дефицит (както повечето неща по соца). Полагат се по 5 бр. четки на година на човек официално - майка ми си ги е събирала с години (и от пътувания са ѝ носени)- има всякакви в две пръстени вази - дебели, плоски, с катеричи косъм, остри с връхче, меки, твърди - за масло, за акварел...

Та спомена ми е как аз с ножицата ги режа - особено се кефех на по-дебелите - не остана неокастрена четка! Мама ми каза, че се е почувствала така сякаш съм ѝ "отрязала ръцете" като ги е видяла. Сега осъзнавам наистина колко голяма е тази беля. Защото всеки художник с времето и процеса на работа прави четките да му паснат на неговото рисуване - те се изхабяват (косъма се изтърква) дори по специфичен начин. Това е май най-голямата ми беля.

Инак имам много други - скачала съм с чадър през балкона, заключих едно съседско дете в мазето на отсрещният блок в един стар хладилник Зил, че беше в затвора индианец...просвещавах всички хлапета в квартала от най-ранна възраст с една книга "Щъркел ли ме е донесъл" за ужас на бабите им. Крадях редовно всички креди на дядо ми (шивач), за да рисуваме с цветни неща на асфалта. Крадохме и тухли от един строеж помня децата от квартала и си построихме наша си къща в двора на отсрещният блок, ама ни хванаха и ни я развалиха...май доста съм крала:)

Andriyana Angelova
Съседите до нас се изнесоха, но оставиха каси с празни бутилки на терасата. Със съседчетата прескачахме терасата, вземахме празни бутилки, връщахме ги и си купувахме сладолед. Терасата е на шестия етаж.

Yanina Taneva
От детската градина ни водят на разходка, спомням си как намирам нещо интересно и се чудя, ще се побере ли в ухото ми. След няколко дни започва яко да ме боли ухото, водят ме на лекар, човърка той и да вземе да извади покълнало семенце леща...пита човекът, кой я сложи тая леща там, а аз невинно “ вятърът...”

При баба в Шумен, на терасата се държаха дините. Не като сега - по една-две да си вземе човек, а напазарували хората- 5-6. Още си спомням колко привлекателна ми се стори идеята да разбера от третия етаж, дините издържат ли... една по една - падат долу на плочките. Голям кеф! Съседите се завтекоха нещо да се оплакват, но баба ми като стомана - “Това кроткото дете, вижте го, не може да му хрумне да мята дини през балкона!”. Много хубаво се разцепваха!.

В училище знаехме, че госпожата по музика има фобия от паяци, колко ми е бил акъла, че да донеса гумен паяк с помпичка( като я стиснеш и паякът подскача- от Чехия ми го беше донесла леля) и да го сложим със съучастниците под капака на пианото. Такъв крясък и ужас. Още ми е гузно...

Радослав Георгиев
Запалихме една изоставена плевня. До скоро се пазеше вестника със заглавие "Малчугани запалиха недвижим имот"

Alexandra Ivanova
Ох, ужас. С брат ми се биехме нон-стоп и аз като по-малка се чувствах безсилна и затова взех една вилица и я хвърлих от него. И тази вилица да му се забие в бузата, а аз като видях да не ме хване бързо взех ключа и го заключих и отидох при майка ми на работа. Всичко беше наред докато той не се обади по телефона.

Kalina Nikolova
Живехме в къща с голямо черешово дърво в двора. Съседката от първият етаж си простираше чаршафите на двора. Пролетно време ни дойде идеята да замеряме белите чаршафи с остатъците от сочните червени череши. Още помня как ме събудиха.

Втората ми най-голяма беля е пожарът вкъщи. Трябваше да включа един радиатор, но съм пропуснала, че има хавлия на него. Хавлията беше тляла, подпалила мокета, дюшемето. Всъщност аз открих какво е станало, защото влязох втори път в спалнята, нищо не се виждаше, само гъст, черен дим като на кино. Тогава никой не ми се скара, всички бяха щастливи, че не беше изгоряла къщата.

Hristina Filipova
Надрасках с ключ новата кола на баща ми... от двете страни, огромни дълги линии 
яд ме беше, че обръща повече внимание на колата си, отколкото на мен

Лора Любомирова
Постригах си веждите ЦЕЛИТЕ и казах че съм ги изгорила на котлона 
Постригах половината си коса и казах, че е паднала сама
(емо стил)

Stefan Stamov
НЕ аз... но съм чувал че приятели са хвърляли балони с по 5 литра вода по колите от 16тия етаж на един блок... същите са крали автомобилни емблеми, дини, пъпеши, картофи, царевица, ловили са на забранени язовири и са тичали през гората докато са ги стреляли с патрони със сол... диванета... Аз не съм правил бели

Cvetelina Belichinova
Аз на 10, сестра ми на 4 г.Имам неудържим порив да постригвам, но освен куклите не след дълго увещание в един прекрасен летен ден постригах сестра ми, а косата и бе до дупето. Видейки оръфаното, като магаре дете я скрих в мазето с надеждата да не я потърси никой поне докато не и порасне коса.

За зла участ нашите се прибраха от разходка, а баба от лозето и настана суматоха де е малката. След намирането и погледите на всички бяха изпопадали от видът на косата.Мама крещеше в нервен срив, тати се смееше, а баба ни пердашеше.

Друг голям пердах ядохме с братовчед ми, като изчакахаме всички да полегнат на обяд и откраднахме магарето с каруцата на прабаба ни.Мотахме се по нивите около 2 ч.Дядо ми ни чакаше на портата с люлякова пръчка в ръка, а за прабабами бяха викали линейка за вдигнато кръвно.

Nadezhda Abramova
Изрязах гроздоберачките от една пачка двулевки на баба. Не беше особено очарована, впрочем.

Анелия Василева
Запуших широкия кухненски сифон с глава лук. После мълчах. Ама и бой ядох...

Lora Ivanova
Да боядисаме котката розова с остатъка от боята за яйца по великден! Ненадминато!

Stefanova Iva
Аз на около 6г.,сестра ми беше бебе,хванах един зелен лак на майка ми....цялото лице на бебето го направих на зелени точки

Irina Gyurcheva
Бях на летен лагер и хванах малка полска мишка, която пуснах в бунгалото на учителя ни по математика ... много ни мъчеше!

Hanzo Hasashi
С George Vachev запалихме огън в една бетонна... ще го нарека кашпа. После се сетих, че вкъщи имам празен флакон дезодорант, който може да хвърлим в огъня за да гръмне. Хубаво гръмна. Жоро и той имаше един дезодорант наполовина пълен, той гръмна още по-хубаво. Дадох идея да съберем джобните си и да вземем чисто нов дезодорант, но Жоро даде гениалната идея, тъй като дезодоранта е скъп, да вземем един флакон газ за запалки и... речено сторено. Още помня каква красота създадохме

Diana Nikolova
Най-добрата ми беля беше, когато си направих фалшив бележник. Даже подписите бях подправила и печата на училището с индиго! Никой не се усъмни, докато не започнах да нося само 6ци... тогава се усетиха , че нещо не е Ок и голям бой ядох от баща си.
Ама ако не бях писала само хубави оценки нямаше и да знаят вероятно.



Днес е 1 юни - Международният ден на детето, и Майко Мила! ще отбележи този ден и с един текст към родителите, учителите и въобще - всички възрастни, които обграждаме тези малки същества. Защото всички знаем, че поведението на децата е свързано с нашето собствено, с нещата, които им казваме или не им казваме, с това как се държим с тях - като с хора, които разбират всичко или като с деца, които трябва да се съобразяват и подчиняват, без да им е ясно защо. С днешния текст на психолога Доника Боримечкова - Балабанова, ще се опитаме да надникнем какво стои зад детската агресия и ще си пожелаем да се сблъскваме с все по-малко случаи на такова поведение. 

Доника Боримечкова - Балабанова има бакалавърска степен по Предучилищна и начална училищна педагогика и магистърска степен в областта на Психологията на развитието.

От 2008 година работи в областта на грижите, предоставяни на деца, а в продължение на пет години работи с деца в детска градина като детски учител. Член е на Българското общество за лаканианска психоанализа, както и на сдружение „Дете и пространство“. Отскоро работи и в проекта СВОБОДНО ПРОСТРАНСТВО, където освен детски, посреща и родителски терзания под формата на ателие за родители. Интересът на Доника е насочен към един специфичен клон от психоаналитичната практика, а именно учението на Жак Лакан.

************************

За да се роди едно дете на този свят, са нужни само двама – баща и майка. Но за да се отгледа и възпита човек, е нужно цяло село. Няма нужда да обяснявам тази добила популярност африканска поговорка, но все пак накратко ще споделя моята интерпретация.

Отговорност за всяко едно дете носи всеки един възрастен от обкръжението му. В този смисъл вървят и размислите ми около все по-набиращия гной проблем с детската агресия.

Това е проблем, който ескалира в съвременното ни общество, и той присъства в световен мащаб, не само в България. В САЩ училищните убийства вече се превръщат в хроника, а не в инциденти.

Агресия в детските градини и училищата обаче винаги е имало. Нека се върнем в нашето детство и честно да си признаем, поне пред нас самите, че изплуват спомени на бой между деца и съученици.

Какво обаче се случва напоследък? Защо сцените на агресия все по- често завършват с фатален край? Защо децата ни се избиват? Какво се случва при родителите? На какво се дължи тази паническа вълна?

Казвам паническа, защото паниката подбужда човек към бързи, често лишени от логика действия, имащи за цел да спасят живот (като в добрия стар виц за срещата с мечката и превенцията на изяждането чрез мазане с л...на. А от къде л...на? Ще има, ще има...).

Все по-често паническите действия взимат превес над логичните действия по превенция. Малко изпреварвам собствения си текст. Първо би следвало да се отговори на въпроса какво предизвиква паниката или с други думи къде е срещата с мечката?

Отговорът е прост – човешките същества изпитват ужас да не останат без поколение. Поколението - децата, са репродукции на нашите собствени същества. Страхът да не загубиш детето си, опира в едни много дълбоки недра на човешкото несъзнавано, където човек се среща с ужаса на собствената смърт.

Предишните поколения, тези преди нас, са се справяли чисто количествено с този проблем – раждали са повече деца, пожелавали са си “голямо да порасне” и т.н. Само че сега така не става.

Днес жените не изкарват живота си вкъщи, за да си гледат децата, или ако има такива, те са единици, а и е спорна интеграцията на тези жени в обществото (говоря за многодетни майки с над 3 деца и не визирам само ромска общност, а и тип “Анджелина Джоли”).

Татковците вече не ходят на лов и война, и не е толкова вероятно да не се върнат вечер, но за сметка на това ангажиментите им са се увеличили многократн: "жена ми работи - аз работя, тя гледа децата - аз гледам децата, тя домакинства - аз домакинствам". Виждаме, че вече почват да се размиват и споделят редица задължения, които преди са били чисто женски или чисто мъжки.

И така, хората вече не могат да си позволят масово да имат по единадесет деца и да разчитат на това, че все някое ще оцелее. Затова треперим над единственото, двете, най-много - трите. Затова сме толкова чувствителни към всеки риск децата ни да спрат да съществуват. Важно е тук да спомена мимоходом мнението си, че медиите все по- добре експлоатират този чисто човешки страх, и съвсем мимоходом да се запитам на глас за етиката журналистическа..., но темата е друга.

Защо започнах с това, че е нужно цяло село да се отгледа дете? Защото е точно така.

Децата ни прекарват много повече "будни" часове в детска градина, училище, занимални с хора, които това работят – грижат се за деца. И тези хора искат и успяват да си вършат работата добре. Разбира се, ще има коментари за учители и възпитатели, които не се справят с работата си, но не това е темата - темата е детската агресия.

Тя е провокирана от два основни фактора – малките други и големите други.

В детската градина агресията е по правило непреднамерена, извършена с цел детето да получи нещо, което иска и основно е насочена към другите деца. В училище ситуацията леко се променя и агресията се развива и като инструментариум, като все повече се наблюдават различни форми на вербален и социален тормоз, освен физическата агресия.

Забелязваме и промяна в насочеността на агресията. Жертви са не само връстниците, но и възрастните. По мое мнение, второто се случва все по-често, защото наблюдаваме невероятен упадък на авторитета на възрастния (учителя), на училищната институция, изключително ниско ниво на доверие във въпросната институция от другите значими възрастни за детето (родителите).

Съгласете се, че няма как един баща да псува учителката, а детето на другия ден да отиде и да я гледа с обожание в очите... От този упадък на авторитета на институциите, плюс професионалното прегаряне, плюс дехуманизирането на субектите, за които се полагат грижи (децата са приемани за туби, които трябва да бъдат нахранени, или компютърни файлове, в които трябва да се налее някаква информация), идва проблемът с агресията към деца.

И трябва ясно да кажа, че това не е проблем само на системата на образованието, но и на всички институции, предлагащи грижа (здравеопазване, например).

Пак ще се прекъсна и ще се върна към децата и тяхната агресия – защо децата в училище се бият все по-често до смърт? Изреждам основни за мен самата причини.

Няма ясна представа за тялото на другия – не от необразованост, а защото "щом ме пребиват в електронната игра и нищо ми няма, значи няма да стане нищо фатално и в реалността". Тук говоря за незавършеност на представата за собствения несъзнаван образ на тялото. Чисто познавателно децата знаят къде са им ръцете, краката и главата, не става въпрос за това. Иде реч за едно по-дълбоко познание, което е под пластовете на знанието и съзнанието.

Отделно от това се прокрадва чувството за безнаказаност – "те големите не вкарват в затвора, та с мен ще се занимават". Доказателства и обяснения за това не смятам да давам, може да си пуснете някоя централна новинарска емисия и сами ще си ги откриете. Ето тук е страшното – освен че има усещане за безнаказаност, отдолу се прокрадва усещането за незабележимост и незначимост. А това е страшно, всепоглъщащо усещане. То залива цялото тяло и същество, и не подлежи на контрол.

Освен субектът да крещи за помощ друго не му остава.

Именно вик за помощ е това, на което ставаме свидететли. Детската агресия много рядко е занимание, упражнявано за удоволствие. Има и такива проявления, но рядко са крайни и фиически.

Трябва да държим в главите си това знание - никой не удря без да се е почувствал застрашен. Особено децата. И ние трябва да им помогнем – всички ние. Не само родителите, не само учителите, не само полицията, не само съдът, а всички. Именно затова е нужно цяло село – не бива да преотстъпваме задължението да подкрепяме децата си на видеокамерите и телевизионния екран.

Нашата роля, на всички нас, е да се изправим с живите си тела до детето, независимо дали е жертва или агресор, да подадем ръка, да избършем сълзите, да превържем раната, да говорим на Другия с уважение и разбиране, независимо от календарната му възраст. Защото един ден той ще стане възрастен и ще използва начина, който ние сме му показали, за да отгледа ново поколение.

Казвам се Елисавета и имам най-прекрасното дете на света.

Не, това не е някаква субективна представа, това е широкоизвестен обективен факт. Не се обиждайте, но детето ми е най-страхотно и аз въобще нямам идея как се падна на мен.

Днес, например, щом стана сутринта, седна на дивана с босите си меки, бели крачета, с русия си перчем и сънените си очи и ме загледа толкова сърцераздирателно сладко, че просто ми просветна – ТОВА Е НАЙ-ПРЕКРАСНОТО ДЕТЕ НА СВЕТА. То е на цели две години и се смее най-сладко, пляска с босите крачета по паркета и има толкова мека гушка, че искам да я захапя и зацелувам с часове. Освен това, искам така да го мачкам и прегръщам, че да нямам сили после да си изпия кафето.

Това свръх сладко дете, което побеждава по сладост всички деца в галактиката, много обича да пие чай с мляко и мед, и да носи навсякъде една Барби - русалка, която свети. Това, разбира се, скандализира хората, които не са свикнали да виждат момче с Барби под ръка, но те не знаят, че това най-прекрасно дете на света има сестра, която е

НАЙ-ПРЕКРАСНОТО ДЕТЕ НА СВЕТА!

Не, моля ви, не преувеличавам, но аз не съм виждала никъде по-сладко дете на света от моята дъщеря. Заклевам се в предците си, ако видите усмивката ѝ с два предни паднали зъба, и чуете как рецитира стихчето си по случай завършването на детската градина, ще проумеете, че това е най, най, най-сладкото дете на света.

То обича кисело зеле, понита и понякога ми доверява в частен разговор, че мозъкът ѝ се размества и не успява да ме слуша, докато ѝ се карам, но после, като се успокои, мозъкът ѝ си идва на мястото и всичко е наред. Тази година тя ще бъде първи клас и малко се притеснява, затова попита какво ще стане, ако децата не искат да са ѝ приятели.

Тогава голямата ѝ сестра ѝ каза:

„Ако не искат, ще дойда и ще ги бия, докато всички не ти станат приятели“

Представяте ли си каква отдадена сестра? Това е, защото тя е НАЙ-ПРЕКРАСНОТО ДЕТЕ НА СВЕТА! Ако ще да обикалям Космоса с ракета и да се срещам лично с всяко дете, като бате Енчо, съм сигурна, че никога няма да попадна на такова прекрасно дете. То е шести клас, изхвърля боклука, простира, получи шестици на всички класни и обича да рисува. Понякога ме прегръща толкова силно, че ми образува синини, а освен това ми носи обувките – с други думи, тя най-прекрасното дете на света.

Обичам те, дете. Мое единствено най-прекрасно дете на света!

Честит първи юни!

Най-забавният американски детски писател, който сте срещали някога - Стефан Пастис, е на посещение в България и на 1 юни ще се срещне с деца и по-големи почитатели във Варна!

Авторът на култовата поредица за Тими Провала е у нас, за да отпразнува на българска земя Международния ден на детето, което ще се случи на първите по рода си литературни дни за деца и младежи „Варна Лит“, които ще се проведат в град Варна от 31 май до 3 юни.

Стефан Пастис ще посрещне с малки и големи изгрева на 1 юни във Варна. Негови верни помощници ще бъдат Тими и Мечо, а Пастис обещава да не прави много бели по време на представянето си, което ще се проведе на Деня на детето от 17:00  ч. в книжарница „Сиела” – Фестивален конгресен център Варна.

Едва ли тук има майка, която не е чувала за Тими Провала?! Ако има случайно, веднага да поправим тази грешка! Тими е на 11 и не си пада много по училището. И въпреки че фамилното му име е Провала, това не му пречи да бъде абсолютно успешен детектив със сериозни амбиции за величие.

Във „Видя ли сега какво направи“ например той тръгна по следите на откраднат глобус, защото наградата от $500 щеше да го уреди за цял живот. В третата книга, „Срещаме се отново“, детективската агенция беше на прага на световно господство, но на пътя ѝ към целта бе застанал един… доклад по биология!

Изобщо оказа се, че Светът е полудял!“ и само Тими и детективската агенция „Тотал Провал“ може да го спаси!

Тими печели симпатии и сред възрастни с някои откровено отрицателни черти – измамна самоувереност, която го прави да изглежда непохватен и малко абсурден. Но това само го прави още по-очарователен и смешен, пък и дава чудесен повод да говорите с детето си за това какво е добра и лоша постъпка.

А кой е авторът?

Стефан Пастис е художник на комикси, но големият му успех идва с Провала. На въпроса на TIME For Kids защо героят му Тими говори като възрастен, той отговаря, че малкият детектив много иска да изглежда голям и важен като известните му „колеги“ Филип Марлоу и Сам Спейд от „Малтийският сокол“.

Споделя също, че е направил илюстрациите с идеята да имитира детска рисунка и че най-голямото му желание е децата да се забавляват. „Тими Провала" на Стефан Пастис е издадена в 30 страни, изданието на български е в превод на Цветана Генчева (изд. „Сиела“).  Само преди месец Пастис обяви, че е подписал договор с „Дисни“ и предстои екранизация по хитовата поредица.

Малки и големи деца и техните (не)пораснали родители са добре дошли на 1 юни от 17:00  ч. в книжарница „Сиела” – Фестивален конгресен център Варна!

Здравейте, скъпи приятели. Отдавна не сме ви предизвиквали да ни пишете по някоя конкретна тема от безкрайно интересния живот на майките и днес ще поправим този пропуск. Веднага обявяваме, че смятаме да ви провокираме на една вълшебна тематика, а именно – коя е най-непотребната и досадна играчка, с която сте се сблъсквали в живота си!

Да, добре ни прочетохте – досадна, непотребна и адово влудяваща играчка.

Тоест, не ни разказвайте за любимото си мече, което тайно сте гушкали до 37-годишна възраст и отдавна е с едно око и едно ухо. Не ни разказвайте и за любимото си Барби, а ни разкажете за онази играчка, която сте получили за себе си или за детето си, която само като я погледнете, се чудите кой, за Бога, КОЙ би могъл да стигне до идеята за подобно нелепо, нефункционално и абсолютно непотребно нещо!

А в последните два дни на май и на 1 юни – Денят на детето, трите най-интересни, каращи ни да се заливаме от смях текстове, ще бъдат публикувани в Майко Мила! и ще получат супер яки, потребни и интересни играчки от нас от приятелите ни от Ozone.bg! Три фантастични комплекта, съдържащи конструктор "Лего", кукла и семейна игра ще отидат при три семейства, които споделят разочарованието и яда си с нас!

Аз, Елисавета, както вече съм отбелязвала в един текст от книгата ни "Да оцелееш като родител", бях онова странно, психотично, вероятно

ЕДИНСТВЕНО дете на планетата, което не обича играчки

(и шоколад, но това е друга тема).

Разбира се, трябва да вземем предвид факта, че прекарах детството си в един период, в който играчките бяха особено грозни, непривлекателни и решени в убити, мръсно сини, мръсно жълти и мръсно кафяви цветове (винаги съм се чудила как е възможно някой да успее да направи мръсно кафяв цвят, но ето, аз съм виждала такова нещо).

Уви, децата ми не са така - те са си съвсем нормални, благодаря ти, Господи, и естествено си искат съответния справедлив дял играчки, които да чупят, губят и главно НЕ ДАВАТ НА ДРУГИТЕ ДЕЦА.

Та, след 13 години практика, мога да кажа кои играчки се оказаха най-безполезни поне според моя скромен, личен опит, а вие ме допълнете, поправете или каквото решите да направите:

1. Огромното количество плюшени играчки - трябва да знаете, че плюшените играчки не са за моите деца. Те са за клети тинейджърки, които не могат да прегръщат Джъстин Бийбър или Петър от 7б клас, затова се обграждат с милиони мечки със сърца. На 2-годишното или 5-годишното дете не му пука за осемнайсетте пухкави слона, които сте му купили. Вероятно просто ще си избере някоя едноока парцалива котка и ще ходи навсякъде с нея. Останалите просто са нежелани. У нас даже има един тигър, който синът ми (2 г.) толкова мрази, че като се разболее, има изискване тигърът да излезе от стаята. Очевидно вярва, че тигърът нощем, тайно от другите, го трови и души с тигърския си, плюшен вид.

2. Ръчноизработени кукли за хиляди левове - напоследък се нароиха десетки и даже стотици художници, които правят прекрасни, ръчно изработени кукли, повечето пъти - уникати, които, естествено, струват доста пари. На нас те ни се нравят, защото ние имаме концепция за изящество, екология, изкуство, естетика и частен бизнес.

Бебетата, от своя страна, имат концепция за "неяко" и "яко".

Ще различите кое е "яко" от това кое е "неяко", че с "якото" бебето се занимава, блъска го, влачи го след себе си, крещи му и му научава името преди вашето.

"Неяко" е онова нещо, което слагате в ръцете му и казвате "ПОГЛЕДНИ ТАЗИ СТРАХОТНА КУКЛА ЗА 76 ЛЕВА, ВИЖ КАКВИ ТОЧИЦИ ИМА НА РОКЛИЧКАТА, КОЛКО Е ВИНТИДЖ", а то ви поглежда, усмихва ви се, защото сте му майка и сте доста сладка, отпуска лениво крайници, куклата изпада и то отива да удря с лъжица по масата.

Купувайте тези кукли, но ги подарявайте с едно наум. Ако пък имате дете, което залита по скъпи кукли, ПОЗДРАВЯВАМЕ ВИ, ВИЕ СТЕ ОТГЛЕДАЛИ АРТИСТ.

3. Бебето Аморе. Вече за втори път пиша за бебето Аморе. То е лична семейна травма. Това Изчадие от ада - Аморе, беше в рекламните блокове на всички детски канали 6 месеца преди Коледа, когато голямата ми дъщеря беше на 5 и ние с мъжа ми от октомври слушахме денонощно за бебето Аморе. "ИСКАМ БЕБЕ АМОРЕ" беше култовата фраза, с която дъщеря ми си отваряше очите сутрин и ги склопяваше вечер. Това бебе беше специално, защото можеше да ... ходи по малка нужда. Представете си вие това чудо. Пълниш бебето аморе с вода и то се "изхожда" в памперс (имаше и памперси към проклетото бебе).

Какъв избор имахме?

Какъв шанс пред един пикаещ демон, който денонощно изскача от телевизията, облян от мека, розова светлина?

Дядо Коледа донесе Аморето.
Всичко това резултира в една феерия от локви, които пикаещото бебе оставяше след себе си из цялата къща, защото дъщеря ми не си дваше зор да му слага памперси (не че не я разбирам). Всеки пък, когато кракът ми ненадейно правеше звучно 'джвак" , аз знаех - бебето Аморе си беше олабило мехура.

Един ден се прибрах вкъщи, мисля беше осми януари, и установих, че дъщеря ми е обезглавила бебето. Искала да види какво има вътре. Разплаках се от щастие, но тайно, след което взех частите на бебето и казах с назидателен тон "СЛЕД КАТО НЕ ЦЕНИШ ИГРАЧКИТЕ СИ, НЯМА ДА ИГРАЕШ ПОВЕЧЕ С БЕБЕТО АМОРЕ!" и го прибрах. Дъщеря ми потъгува 14 минути и си замина по нейните си дела.

Та, тази играчка беше незабравима по своята глупост, висока цена и вреди, които нанесе на мен и семейството ми.

Сега чакаме вас да ни споделите за вашата катастрофална история с играчки и ще получите от Ozone.bg нещо, което няма да оставя локви, да издава ужасяващо пронизителни звуци и въобще - да дразни централната и периферната ви нервна система.

Чакаме текстовете ви нетърпеливо на имейл maikomilabg@gmail.com!

А тези, които са пострадали от Бебе Аморе, ще получат изричен личен подарък от Елисавета!

cross