Дали може средното образование да се „избута“ до финала без частни уроци? И защо системата е такава, че преподаденото в клас не стига, за да се схване материалът, а основно дава пространство да се зубри? Николай Пеев е завършил гимназия съвсем скоро и с пресни впечатления към недъзите в образованието решава да създаде платформа за частни уроци. С него си говорим за последните промени на МОН, а неговата проекция за нивото на знания на учениците тук предлага един малко по-различен поглед.
С какво се занимавате, Николай? Как ще обясните работата си на дете например?
За по-възрастните съм предприемач с инженерно образование. За едно дете съм някой, чиято работа е да прави мечтите си истина. Точно това искам да предам на младото поколение – да пазят искрата в себе си, която ги кара да мечтаят, да създават и да постигат каквото си наумят. Завършил съм машинно инженерство в Шотландия, но вече от една година изживявам първата си мечта – да създам нещо смислено за младото поколение тук, в България.
Как решихте да създадете платформа за частни уроци?
В последните три години от инженерното ми образование съвсем случайно започнах работа като учител по математика и физика.
Толкова много ми трябваше работа, за да се издържам като студент, че като видях обява за учител, просто подадох документи. Нито знаех къде, нито на кого ще преподавам, присъствено ли е, колко е заплащането... За мой късмет се оказа, че позицията е на учител в най-голямата платформа за онлайн частни уроци във Великобритания. Първата година нямах никакви ученици и ми се наложи да работя какво ли не – доставки на храна с колело, чистене на автобуси нощна смяна.
В един момент обаче дойде първият ми ученик, а след това и вторият, и третият. И така в рамките на следващите 3–4 години имах 4000 часа уроци. Целият този стаж напълно промени виждането ми за британската и българската образователна система. Видях колко са натоварени децата и каква нужда имат от подкрепа от правилния за тях учител.
Каква е идеята на платформата и как работи?
Мисията ѝ е да направи качественото образование достъпно за колкото се може повече ученици. Правим го, като свързваме учители и ученици от всеки край на страната, а даже и на Европа, и им даваме виртуалното пространство, където да се срещат и развиват.
Предлагаме индивидуална помощ по всички предмети от учебната система за всички класове. Моделът на работа е следният: родител търси учител за своето дете, влиза в нашия уебсайт и се регистрира, индикирайки своите нужди и изисквания. След това вижда каталога с всички учители от нашия екип, които са най-подходящи за дадения ученик. Родителят избира преподавател по информацията в профила му, или понякога по наша препоръка, и запазва първи безплатен час с него. Пробните часове са най-важни, защото позволяват на всеки ученик да опита с двама преподаватели и да избере този, чийто стил на преподаване му допада повече.
Вярваме, че всяко дете има потенциал за развитие, но в стандартното образование никой няма право на избор на учител. Няма две деца с еднакъв стил на учене, както и няма двама преподаватели с еднакъв стил на преподаване.
Екипът ни в момента е с над 35 педагози и расте всяка седмица, което ни позволява да намерим най-подходящия учител за всеки ученик. Така процесът на работа е максимално ефикасен, а в редките случаи, когато се загуби връзката между двете страни, ученикът може да смени учителя си.
След първата безплатна сесия вече детето започва да има редовни уроци през платформата, като предлагаме виртуални класни стаи, качване на домашни и тестове, графично проследяване на прогреса на всеки ученик, а съвсем скоро и достъп до ИИ инструменти.
Защо в българското образование са нужни частни уроци?
В екипа си говорим, че частните уроци се превърнаха от нещо допълнително в нещо задължително. И въпреки че това е добре за дейността ни, събужда голямо недоволство у нас заради дълго продължаващата невъзможност на образователната система да запълни дупките си.
Без да навлизамe в политически дискусии и критики, фактите са, че в българската образователна система още от едно време съществува една свръхамбиция на родители, учители и на министерството. Плод на това е непрестанното увеличаване на учебния материал всяка една година. Темите по всички предмети в момента са поне с 15% повече, отколкото когато аз бях в последна година в гимназията през 2020-а. В момента преподаваме активно на ученици 10–12 клас и работата е много повече.
И когато завършвах, нещата бяха почти непосилни за нас, а с повечето ми съученици сме били на уроци от 5. клас.
В системата липсва дискусия какъв е реалният капацитет на един ученик и колко трябва да бъде натоварен, за да се развива добре в образователен, социален и личен аспект. Имам чувството, че всеки си мисли, че колкото повече материал се „покрие“, толкова по-успешен ще е един човек.
Като преподавател и като човек, който работи с учители по цял ден, знам, че това въобще не е така. Всеки човек има свой стил на мислене и на научаване и прилагане на информация. А и не всеки тръгва от едно и също място.
Сред основните причини наваксването и изравняването на темпото на учениците да е невъзможно е броят им в клас.
Докато материалът не бъде тестван с групи до 10–12 деца, което не е малко, той няма как да бъде адекватен и за по-голям брой ученици. Колкото повече се увеличат децата в една класна стая, толкова по-трудно е да се осъществи индивидуален подход. Това създава предпоставки за изоставане, несигурност и стрес.
Частните уроци дават онова, което липсва в държавното образование. Не казвам, че не може без тях. Но с очите си виждам, а и съм го преживял, че когато получиш цялото вниманието на някого, който все още има искрата в себе си, е като да си поемеш свеж въздух. Мисленето ти се освобождава, фокусът се сменя и започваш да растеш истински.
Започнах да ходя на частни уроци в 5. клас, за да мога да „издрапам“, и в 6. клас срещнах учителя, който ме изгради до началото на университета.
Почувствах се видян, изслушан, бях успокоен, че грешките ми са плод на стила ми на научаване и на мислене, а не на това, че не съм достатъчно добър.
Заобичах науките и математиката, от които бягах дотогава. Даже записах най-техническата специалност за висше образование.
И тук не става дума кой урок колко струва, защо системата не се справя и какъв е материалът. А за това да намериш някой, който да запали любопитство и жажда за знания у теб. Това е ценното на избора, който дават индивидуалните уроци. Особено при нас, където имаш възможността да опиташ и да смениш, ако не е твоето.
Учителите в държавните училища не са виновни. В екипа ни има прекрасни професионалисти с над 30-годишен стаж, които преподават в държавни училища. Имат хъс, носят искрата и искат да я предават на младото поколение. Масово обаче системата е изгасила тази искра в преподавателите и това рефлектира върху децата. Вярвам, че допълнителната индивидуална работа служи не само за запълване на пропуски в конспекта, а и за запълване на пропуски в мисленето.
Имате поглед към образованието в чужбина. Какви конкретни методи бихте приложили от западното образование в българската система, ако зависеше от Вас?
Покрай платформата имаме опит с различни образователни системи. Най-задълбочените ни знания са за системите на Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия, които имат съвсем малки разлики помежду си. Запознати сме как се развиват учениците във всяка възрастова група и какви проблеми имат. Тези системи не са перфектни. Българската система превъзхожда тази във Великобритания в преподаването на науките и математиката. Материалът е преподаден в по-голям обем, но в по-ранен момент и учениците при нас в 10. клас вече са покрили и усвоили теми, които на други места се появяват в 12. клас.
Изглежда, че учениците във Великобритания биват предпазвани от задълбочаване на знанията по определен предмет, което им изиграва много лоша шега в университета.
Главната разлика е, че учениците там могат сами да избират какви предмети да запишат в последните години от обучението си. Това до някаква степен предвещава по-добро усвояване на информацията поради доброволното записване за предмета. Получаваме коментари от ученици, че нещо подобно биха искали да видят и в България. В екипа смятаме, че във Великобритания този метод не е ефикасен, но за нашите деца тук би бил много подходящ. Защото на Запад забелязваме системни пропуски и липса на базови знания във всички предмети.
Учениците там нямат креативното и самостоятелно мислене, което е нужно, за да се направи съзнателен избор върху интересите и предметите, които искат да следват. Наблюденията ми са първо като студент и второ като човек, който е преподавал на ученици там в продължение на три години. Имам зад гърба си обучени 50 деца и около 3000 часа преподаване във Великобритания.
Децата цялостно вече нямат толкова много интереси в по-ранна възраст поради социалните мрежи – но това е друга тема.
Противоположно на повечето очаквания най-вероятно българските ученици имат в пъти по-богати знания, или поне по-добре усвоен материал от тези на Запад. Мисленето им има нужда от работа, разбира се, но някак си се отключва по-лесно. Ако нашите ученици имат възможността да изберат предметите, които ги вълнуват в 9. клас например, те ще могат ефикасно да използват тази силна основа. Нормално е в тази възраст всеки вече да гравитира към определена сфера и насилственото „тъпчене“ с материал, който не се изучава дори и през първата година в западен университет, е напълно излишно.
Свободата да решиш какво искаш да учиш ще се справи и с „Това за какво ми е да го уча“ и ще вкара кислород в системата.
Казвате, че българските ученици имат в пъти по-богати знания, но тестовете PISA например показват друго. Как стигате до този извод?
Наистина е вярно, че резултатите на България от тестовете PISA често са под средните за OECD (Organisation for Economic Co-operation and Development), но това по-скоро отразява уменията за прилагане на знания, а не тяхната дълбочина. От моя опит мога да кажа, че българските ученици – особено тези в силни училища или с частни уроци – често изучават по-сложен материал по-рано, особено в областта на математиката и литературата.
Образователната система насърчава задълбочено учене и запаметяване, дори ако това невинаги се превръща в добри резултати при решаване на практически задачи. Именно затова казах, че българските ученици понякога имат по-богати академични знания, макар и невинаги по-добри практически умения.
Какво мислите за актуалните реформи на МОН?
Радвам се, че нещата не са статични. Знам, че за да може нещо да се промени към по-добро, трябват три неща – желание, посока и търпение. Мнението по много от реформите е смесено, което е съвсем нормално в началото на промяна. Ако МОН се фокусира върху оптимизацията и адаптацията на всяка една реформа на база на резултатите, нещата ще се получат. Единственият проблем е търпението на хората и колко смени в системата могат да толерират, особено когато развитието на децата им зависи от това. Въпросите като религия, добродетели, дисциплина и ефектът на телефоните са добра отправна точка към разрешаването на проблемите в образователната система.
От една страна, часовете по религия и добродетели могат да бъдат нещо позитивно, ако бъдат преподавани по деликатен начин. Те могат да предложат базова морална и житейска рамка, за да знае едно дете как да се справя в различни ситуации. От друга страна, притеснението на повечето родители е в разликата в преподаването на тези предмети – което със сигурност ще е така – и това ще доведе до „промиване на мозъци“ или даване на грешна посока на тези деца.
Според нас тази рамка трябва да се създаде вкъщи, от семейството.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ако „час ПО религия и добродетели“ се смени на „час ЗА религия и добродетели“, нещата се променят коренно – и ние подкрепяме тази идея. Това ще означава, че се учи за различните религии без налагането на една конкретна. Това ще отвори светогледа и мисленето на децата, подготвяйки ги за реалния свят, където ще се срещат с много различни хора.
Казусът с оценяването на дисциплината е като кръпка на асфалт. Това ще превърне училищата в корпорации, ще създаде още недоволство и ще демонизира учителите допълнително.
Всякаква искра може да бъде загубена. Виждали сме как при интересно поднесена тема с любов към знанието и най-недисциплинираният ученик не може да откъсне поглед от дъската. Да бъдеш дисциплиниран означава да правиш нещо, независимо дали ти харесва, защото ти самият искаш да успееш и да си постоянен. Дисциплината е парадокс – прави́ това, което мразиш, но го прави́ все едно го обичаш. Тя не идва отвън, а отвътре. Наложената дисциплина се доближава до диктатура. При учениците в пубертета ще има голям сблъсък. Трябва да се подходи с любов, разбиране и искрено желание децата да успеят, а не със страх.
Като напълно дигитална платформа, темата за лишаването от телефони е точно в нашата орбита. В много училища във Великобритания се отнемат телефоните на учениците. Това, което се забелязва, са симптоми на абстиненция – децата нямат търпение да си наваксат времето на телефоните в края на деня.
Проблем ще бъде, ако това отнемане доведе до пълно игнориране на материала до момента, в който не получат устройствата. Според мен телефоните са инструменти, които трябва да бъдат използвани по правилния начин.
Например, ако ученик скролва TikTok по време на час, вместо учителят да му се скара, трябва да намери начин да извлече полза от това – да го включи в урока, да поговорят за тези социални мрежи, да даде думата на ученика по начин, който няма да го изложи или унижи, а да му даде възможност да изпъкне.
Шансът да се разсее след това е малък, защото хората обичаме инерцията – въпрос по въпрос и ставаш по-добър. Така се задържа внимание и се създава любов към предмет или учител – чрез адаптация, с учители с актуални познания за света на учениците и с малки победи.
Външните оценявания оценяват всичко друго, но не и образователната система, с каквато цел всъщност са създадени. Тъкмо този парадокс е повод и за текста, който публикувахме преди време в специалния ни образователен проект „Има ли образование отвъд частните уроци?“. Засега изглежда като да няма.
Публикуваме становището на Люба Йорданова от „Заедно в час“ във връзка начина, по който се провеждат националните външни оценявания, защото смятаме, че всяка дума в него е важна.
Тази седмица започват националните външни оценявания (НВО) – изпитите след 4., 7. и 10. клас, които би трябвало да покажат как се справят училищата и накъде трябва да се насочат националните и общински политики, така че всеки ученик да получи качествено образование. Би трябвало, защото НВО никога не е изпълнявало тази си цел.
Вместо това изпитите служат за класация, която измерва възможността на родителите да компенсират дефицита на системата посредством частни уроци. Създават напрежение както за ученици и родители, така и за директорите и учителите. Генерират излишен смут в образователната система и обществото – седмици наред се обсъжда колко ученици са преписвали, имало ли е „технически“ грешки в изпитите, работили ли са камерите в училищата и други несъществени въпроси, които по никакъв начин нямат отношение към образованието на учениците в България.
Идеята на външното оценяване е да направи независима оценка на постигнатите от училищата резултати. Да се види доколко учителите са развили в децата и младежите знанията и уменията, които държавата е заложила за учениците на края на всеки образователен етап (4., 7. и 10. клас). В този смисъл резултатите от външните оценявания би трябвало да се използват, за да се съберат данни и да се направи детайлен анализ по теми като:
Когато Министерството на образованието и науката решава например в какво да вложи милионите от националните програми или европейските фондове, би могло – на база на анализите – да създаде цялостна и качествена програма за подобрение на училищата с най-ниски резултати на НВО.
Или пък да заложи мерки за допълнителната квалификация на учителите по теми, по които учениците се справят най-лошо. Анализите на общинско ниво пък могат да послужат на местните власти когато определят приоритетите си за финансиране в сферата на образованието.
За да изпълни външното оценяване истинските си цели, дори не е нужно всички ученици да минават през него. Достатъчно е да се направи на извадков принцип, без предварително оповестяване, без камери, без теглене на варианти в ранни зори в Министерството на образованието и науката. Това ще спести и голяма част от сериозния бюджет, който се отпуска за организиране на българските национални външни оценявания.
За да са наистина независими и обективни, стандартизираните външни оценявания трябва да отговарят най-малкото на три основни условия:
Българските изпити не отговарят на нито едно от тези условия. Те се правят година за година, трудно позволяват сравнимост на резултатите, оценяват най-вече наизустена информация, прагът за получаване на тройка е несериозно нисък и често са съпътствани от медийна истерия и родителски смут.
Дори четвъртокласниците живеят с натиска да се „подготвят“ за НВО, защото точките от него се вписват в удостоверението им за завършен начален етап на основното образование. Стига се до абсурда медиите да наричат външното оценяване на 11-годишните „малките матури“, внасяйки допълнително напрежение около един по замисъла си диагностичен инструмент за измерване на това как се справя държавата в сферата на образованието.
И тъй като в България учениците на родители с финансови възможности масово посещават частни уроци, за да се подготвят за НВО в 7. клас, външното оценяване мери не постигнатото от учителите в училище, а това на колегите им, които преподават (и) „на частно“. Фиксирането върху резултатите от външното оценяване води и дотам учениците да се фокусират единствено върху включените в изпита български език и математика и да пропускат ценни (в идеалния вариант) знания и умения по други предмети.
В крайна сметка учителите са под напрежение, защото от тях се изисква да подготвят учениците за оценяванията. Директорите месеци наред се занимават с организиране на стаи, квестори, отпечатване на изпитни материали и медийни запитвания. Част от родителите се заразяват от изпитната истерия и треперят за резултатите на децата си.
Но най-големите последици са за учениците, които години наред са под стрес, защото им се насажда мисленето, че това как се представят на изпитите е решаващо за живота им оттук нататък.
Единствените, за които националното външно оценяване няма последици, са представителите на държавните и местните институции в сферата на образованието – тези, чието представяне изпитите всъщност мерят.
