Да се обезболи мястото, където стоматологът ще работи, е важно от една страна за двустранния комфорт – и на пациента, и на зъболекаря. От друга страна, ако заедно с упойката, специалистът е съобразителен и знае как да говори на децата, ще се избегне и бъдеща травма от процедурата.
Заради страх от болка и заради повече зъби, които изискват лечение, масово се практикува приспиването на децата, тоест, използване на обща анестезия при зъболечение.
Но упойките не са шега работа и като всяка медицинска процедура имат своите рискове. За съжаление, съвсем скоро 6-годишно дете от Пловдив загуби живота си след стоматологична интервенция под обща упойка.
Случаят тепърва ще се изяснява, но той стана повод да се повдигне темата как лекуваме зъбите на децата и защо общата анестезия при стоматологични процедури се налага като все по-честа практика.
Разпитахме трима специалисти, за да разберем повече за локалната упойка, общата анестезия, кога трябва да се прилагат и защо да правим тестове за алергии преди това.
При поставянето на упойка (анестезия) на децата е необходима предварителна подготовка, както на детето, така и на родителите, казва стоматологът д-р Десислава Петрова от дентални клиники D.S.Dent. Тя обяснява, че местната упойка (локалната анестезия) се поставя до зъба, който ще се лекува, и нейното действие обхваща както самия зъб, така и прилежащите меки тъкани. При тази упойка децата остават будни. Обезчувствява се само мястото около зъба, върху който ще се работи.
Важно е обаче първо да се разбере дали до този момент детето е проявявало някаква алергична реакция – към храна, медикаменти и др. Трябва да е ясно има ли член на семейството със силно изразена алергия към нещо. Както и дали детето има някакви заболявания, като особено внимание се обръща на тези, които засягат белите дробове.
Изживяването на силна болка може да остави негативен отпечатък в едно дете и да се отрази на бъдещите посещения при зъболекаря.
Преди обаче да се пристъпи към поставянето на анестезия, д-р Петрова изисква т.нар. кожно-алергично тестуване (КАП тест) към най-често използваните упойки в денталната медицина. Този тест представлява кожна проба. Детският организъм е силно реактивен и при среща с потенциален алерген може да предизвика сериозен алергичен отговор, подчертава тя.
Тестът се извършва от лекар алерголог, като резултатът се отчита след 30 минути. Изследването се покрива изцяло от Здравната каса след издадено направление от личен лекар. След него се разбира дали детето проявява реакция към някои от анестетиците и ако се налага, по преценка на алерголога, се предписват противоалергични лекарства с прием по схема, която трябва да бъде спазена преди поставянето на упойката.
Пълната упойка (общата анестезия) при дентално лечение не се различава от анестезията при другите видове оперативни лечения. Трябва обаче много сериозно да помислим необходимо ли е такова лечение.
Основната индикация за зъболечение с пълна упойка е то да не може да се проведе по конвенционален начин, казва д-р Райна Русева, стоматолог в Sofia Dental Studio. Денталните заболявания не са в графата животозастрашаващи. В изключително редки случаи може да се стигне до усложнения, които са опасни за живота, и то ако има редица съпътстващи и утежняващи фактори.
В случаи когато детето има нарушения в умственото развитие, различни синдроми и вродени или придобити заболявания, които не му позволяват да реагира адекватно на зъболекарския стол, лечението с пълна упойка няма алтернатива, добавя д-р Русева.
Но ако се касае просто за страх от лекар или зъболекар, тогава винаги може да опитаме с друг подход, и то повече от веднъж, преди да прибегнем до обща анестезия.
Д-р Росен Митков, анестезиолог с дългогодишен стаж, който от години практикува в Норвегия, обяснява, че обща анестезия може да се прилага на пациенти във всяка възраст (от новородени до много възрастни хора). Продължителността на анестезията е в зависимост от продължителността на операцията, инвазивната процедура или изследването и може да се контролира от няколко минути до часове.
Задължително е обаче да има следоперативен мониторинг след всяка анестезия. Трябва да се направи проследяване на жизнените показатели – сърдечната дейност (ЕКГ), кръвното налягане (инвазивно, неинвазивно) и дихателната дейност (честота и сатурация).
При необходимост от по-продължителна анестезия (повече от час или два) и в зависимост от използваните анестетици се изисква по-продължителен престой в следоперативното отделение и мониторинг на пациента.
Ако не се направят тестове за алергии, това крие няколко потенциални риска, обяснява д-р Десислава Петрова:
Анафилаксията е тежка, животозастрашаваща алергична реакция, която се развива много бързо – често в рамките на минути след излагане на алергена. Това е спешно медицинско състояние.
Основни симптоми на анафилаксия:
При децата е препоръчително да се направи тест за алергии, но е по-скоро решение на всяко лечебно заведение дали ще го изиска от родителите, или ще е достатъчна само снетатата анамнеза, уточнява д-р Русева.
„При лечението на деца трябва винаги да се съобразява, че те са растящи и непрекъснато променящи се организми. Ако детето е с назначена премедикация, тя е съобразена с неговите килограми. При растежа и промяната в теглото, трябва да се промени и дозировката на съответния антихистамин (противоалергично лекарство), което означава нова среща с лекаря“, казва д-р Петрова.
При деца с установени алергии и алергични реакции (изразен алергичен фон) КАП тестът важи един месец, след което се изисква повторение при следваща нужда от поставянето на упойка при стоматологична манипулация. Родителите винаги трябва стриктно да спазват назначената схема за прием на противоалергичното лекарство (ако има предписано такова).
Поради значително отклонение на жизнените функции (промяна в съзнанието, спиране на дишането, промяна в сърдечната дейност и кръвното налягане и т.н.) при поставянето на обща анестезия съществуват значителни рискове от увреждане на здравето, включително и от настъпване на смърт, обяснява д-р Митков.
Същевременно рискът от такива сериозни увреждания и преходни или трайни последствия е изключително нисък, ако се спазва стандартът за анестезиологично лечение. Смъртните случаи са в порядъка на едно на милион, изчислява д-р Росен Митков.
Според д-р Русева обаче общата анестезия за дентално лечение се прилага повече от необходимото.
Това, че детето има много развалени зъби или е непослушно, или буйно, НЕ Е индикация за обща анестезия.
„За да се прилага обща анестезия в дентална практика е необходимо да има квалифициран анестезиолог със съответната апаратура и стая за реанимация, където се провежда проследяването на пациента след извеждане от анестезия. Трябва да са налице апаратура, медикаменти и опитен персонал, обучен как да реагира в случаите на усложнения след извеждане от анестезия“, казва още д-р Райна Русева.
Още не сме свършили, скрол надолу
Лошата зъбна картина не е индикация за обща анестезия, подчертава още веднъж д-р Русева.
Просто трябва да се търси начин да се отстранят наличните зъбни проблеми един по един, постепенно и с правилния подход, като се приоритизират най-спешните. Накрая, когато зъбите на детето са абсолютно санирани, т.е. здрави, се прави редовна профилактика, за да се поддържа това състояние.
Тук препоръката и на д-р Десислава Петрова е да се направи подробен план на лечение. В зависимост от съзъбието на детето (временно, смесено, постоянно) зъбите се лекуват в определена последователност. За да се планира едно такова лечение, освен преглед на стоматологичния стол, който включва снемане на зъбен статус, също така е нужно да бъде направена рентгенова снимка.
Съвременните апарати за рентгенови снимки са с минимално облъчване и стига да се спазва минималният период между снимките (който е 6 месеца), процедурата не представлява никакъв риск за малките пациенти.
Д-р Русева призовава: „Апелирам родителите да не прибързват в решението си да „приспиват“ децата, за да им бъдат излекувани 2 пулпита и 3 кариеса наведнъж. Да, това отнема много по-малко време, но защо да подлагаме детето на такива тежки медикаменти без нужда? Водете децата на зъболекар от съвсем малки, два пъти в годината и не ги сугестирайте със собствените си страхове към денталното лечение. Така те ще се чувстват в защитена среда. Ако има проблеми, ще бъдат разрешени още в самото начало бързо и безболезнено.
Грижете се за здравето на децата си, създавайте им навици, посещавайте редовно зъболекарския кабинет и не чакайте да ги заболи или да видите черни точки по зъбчетата. Млечните зъби се нуждаят от същите грижи като постоянните.
Ако следвате тези насоки, детето ви никога няма да се нуждае от толкова сериозни процедури в детска възраст, които да ви накарат да се замислите за обща анестезия.“
За да не се страхуват децата от ходенето на зъболекар и да не се превръща то в травмиращо изживяване, заради което евентуално да се стига и до предложения за лечение под обща анестезия, д-р Десислава Петрова препоръчва няколко детски книги:
Човек и добре да живее, стига до момент, в който трябва да отиде на зъболекар. Ако е като Ирина Николова, която ни споделя следващата история, преживяването няма да е като разходка в парка. В този случай приемете нашите искрени съжаления и съчувствия.
Нещата при Ирина обаче се задълбочават, когато се оказва, че “духът” от зъболекарския стол я преследва и след процедурата. Вижте как и се посмейте с нас на нейната история. Ирина, извинявайте, че ще се забавляваме на ваш гръб, ама то какво друго ни остава…
Две думи мотивират най-силно една жена за действия: „безплатно“ и „двойно“. Безразсъдни действия обичайно.
Стоматоложката ми отдавна ме навива да реша въпроса с един липсващ зъб. Хич не ми е притрябвал и него да го мия, чистя и поддържам, сякаш не ми стигат останалите 27. Но предъвках мисълта и си казах, че смела жена като мен не оставя нерешени въпроси зад гърба си или в конкретния случай, в устата си.
Първо направих задълбочено проучване по темата. Обадих се на една приятелка, която имаше сходен проблем и набързо се сдоби с нов зъб. Поразпитах я как стават нещата, къде, при кой доктор, тя казва: „Имплант се слага, в еди-коя-си клиника, при един доктор хубав, със сини очи“. Щом е хубав, рекох си, отивам и аз.
Трябва да знаете, че аз на зъболекар е като полярна мечка на сауна. Нито ми харесва, нито ми се получава. Но смела жена като мен не пада по гръб пред зъболекари.
И тръгнах. По пътя си мислех: „Този пък колко да е хубав, дали не забравих ютията включена, и котлона, и бойлера, дали някоя тръба няма да се пукне, а баба ми все с импланти е ходила“. Но отидох. И той вярно се оказа хубав, със сини очи. Викам си, дотук добре. Още не съм убедена, че ми е потребен неговия имплант, но поне да чуя за какво става дума.
Прегледът, снимката, престоят на зъболекарския стол бяха травматично преживяване, но смела жена като мен не дава лесно назад. Гледам съсредоточено хубавия доктор в очите и почти чувам какво ми говори за ползите от импланти. Но чак когато каза „Другият месец ще ги пускаме с добро НАМАЛЕНИЕ“, се убедих, че този имплант наистина ми е нужен и задължително трябва да го имам.
Говореше ми с хубавите си сини очи за кост, материал и други досадни подробности (кой го е грижа, аз вече съм взела категорично решение) и всичко можеше да бъде прекрасно, ако този хубав човек не бе споделил намерението си да поставя импланта с чук!
Рязко се събудих от сладкия сън за намаление и сини очи, взети заедно. Сърцето ми спря, заби ми се тоя чук в мозъка и стана ясно, че нещата или ще се получат с насилие (както винаги в семплия ми, но мъчителен, опит със зъболекари), или няма да се получат изобщо, ако ще и с тройно намаление.
Смела жена като мен обаче не ляга да умира там пред някакви си дентални чукове. Държах се стабилно и елегантно (макар да няма подкрепящи доказателства и свидетелски показания) и се заклех, че ще го сложа импланта, ако ще не с чук, а с винтоверт, струг и оберфреза накуп.
Добрата новина, скъпи безстрашни приятели, е, че за всички нас медицината е измислила страхотна благина: седацията! Това е един магичен процес, при който група симпатични хора, известни като анестезиолози, ти наливат шеметни коктейли директно във венозната система и те изстрелват в свят без зъболекари с чукове!
И така, с чук и със седация ще го слагаме импланта. Избрахме дата, час, преговорихме всички детайли милион пъти, ходих на трийсет консултации и проведох стотина телефонни разговора с хубавия човек - направих всичко възможно да го доведа до решението сам да се откаже да работи с мен. Ама и той упорит излезе, търпя ме, слуша ме, не отстъпи!
Датата наближава. Аз припадам по хиляда пъти на ден. Пустият чук ми е виснал пред погледа и се питам дали няма да е по-леко да си забия пергел в окото и да се свършва, хем и по-евтино ще ми излезе, остави тяхното намаление.
Но дойде моментът и отидох – отговорна жена като мен няма да провали графика на хубавия доктор и да му съсипе деня. Условно казано, нали, защото не знаете какво стана после….
Станах сутринта, тръгнах, стигнах, даже седнах на стола, почти без да се налага три яки момчета да ме влачат и бутат дотам. Почти не се побърках и почти не се оглеждах за чука. Ситуацията почти беше под контрол. Докато този хубав човек, докторът, с благ и равен глас не оповести: „Анестезиологът го няма, болен е“.
Ето тук вече беше моментът да умра! Не знам как, но успях с ошашавения си мозък да се досетя, че това вероятно е скапан черен докторски хумор. Ами… не беше.
Да видите вие как смела жена като мен може да реве като магарица! Исках да си тръгна, не, исках да скоча през прозореца, да подпаля клиниката, да си забия пергела в окото или какъвто инструмент имат да ми услужат, а те имат доста подходящи уреди за самоубийство, наистина.
Хубавият доктор пишман стана, чудеше се къде да се дене и дали и той да не си забие нещо в окото. Докато се изясним, че има резервен анестезиолог, което аз не бих допуснала никога, хемоглобинът, сатурацията и артериалното ми налягане паднаха под нулата няколко пъти. Май и на доктора също.
Така в шеги и закачки изчакахме резервния анестезиолог, който също не е лош човек, ако изключим, че се разхожда с едни потресаващо дълги игли, опитва се да те прободе с тях по вената и да ти източи кръвта в скрит бидон под стола. И ми вика „ госпожо“!!! На очарователна и деликатна девойка като мен! Всичко минава и всичко се забравя, но не и мъж с бяла коса да те нарича „госпожо“!
Подскачах, пищях, той пищеше също и на всяко „Не мърдайте, ГОСПОЖО!“ се опитвах да му разбия зъбите с ритник и като цяло беше доста весело и приятно. Леко се пооживи и хубавият човек със сините очи, защото преди това изглеждаше сякаш е готов да се откаже от кариерата си или дори от живота изобщо.
Докато аз се стараех да неутрализирам господина с иглите посредством ритници, хубавият доктор застана предпазливо зад гърба ми, прекръсти се и тихо си прошепна „Добре, че не станах анестезиолог“. След което ясно и отчетливо произнесе: „Аз съм виновен“.
Залата утихна, екипът се заозърта невярващо и смирено, а аз за пръв път развих доверие към хирурга си и се успокоих. Или просто човекът с иглите успя най-сетне да ме убоде и да ме приспи.
Събудих се в приятен унес и с неприятен вкус в устата и почти се зарадвах, че го реших най-накрая този въпрос. Почти, защото се озърнах и не си видях доктора! Тогава ми стана ясно, че клетият красавец или е припаднал наравно с мен, или се е отказал да ми монтира импланта с чук след този панаир. Аз така бих направила, ако си имах работа с някой като себе си.
Криво-ляво изяснихме се, че всичко е протекло гладко и имплантът си е на мястото (което аз не можех да повярвам, докато не видях снимка), пулсът ми се възобнови, платих си за услугата с обещаното намаление и хукнах с една приятелка да инвестираме в ботуши и парфюми. Трябва да знаете, че когато човек спре да си има вземане-даване със зъболекари, рязко му се доживява.
До момента, в който, прибирайки се вкъщи след този възторжен ден, малкото ми дете не ме подуши и ревна: „Къде си била? Миришеш на зъболекар!“ За бога!!! Мириша на зъболекар! Внесла съм в къщата си онази покъртителна смрад на формалин, от която не просто ти се повдига, ами ти изпилва нервите като доктор с машинка и ти иде да се обесиш с ластик.
Разсъдлива жена като мен веднага се бухва в банята, къпе се тринайсет пъти, изхарчва националния резерв от душ-гелове и счита проблема за решен. Уви, детето все така реве, че мириша.
Мина ден, мина втори, пролях вода, равна на обема на няколко язовира, свършиха ми всички парфюми, хвърлям дрехи в кофата всяка вечер – детето реве ли, реве. Казвам си, това все някога ще спре, смела жена като мен няма да се остави на една досадна миризма да я дебалансира.
На петия ден, тъкмо когато нещата изглеждаха вече под контрол, свидното ми чеденце примирено отбеляза: „Още миришеш. Да нямаш зъболекар в гардероба?“.
Помним със сълзи на очи (от смях) първата част на най-смешните неща, казвани от български жени по време на раждане.
Но решихме да ви попитаме отново във Фейсбук страницата ни: Какво говорехте (крещяхте) по време на раждане?
Не можем да се стърпим и да не ви споделим някои от коментарите*. Приятно викане! Така, де, четене!
*Запазен е оригиналният правопис.
Denica Atanasova
Всички крещят и/или шептят „не могаааа“, и се молят да ги „оставят“, всички до една! Още аз докато го крещях нещо странно ми звучеше, затова се заслушах след това в следващите посестрими - до една го повтаряха с различен тон и честота! И втория път беше същото
Мария Бончева
Бях секцио с пълна упойка. Ама като се събудих, така ги наредих, че питаха мъжа ми как се оправя с мен.
Mariana Vucova
„Искам упойка“ – „Не може моето момиче, имаш голямо разкритие, какво си чакала.....“ Беше обед, печаха си филийки и гледайки ме си хапваха. след едночасово напъване ми направиха епизиотомия, ама голям звяр бе, прибирал се и дойде доктора и каза: „Ще убием бебето, давайте секцио, викайте анестезиолога“. Че като напънах аз, стреснах се и след две минути Дзверо беше навън, а доктора се смееше с глас, че това винаги помагало.
Suzana Angelova
Не съм викала нито майка ми, нито някой друг, но си крещях с контракциите, защото така ми беше по-лесно напъването. На първото раждане имах и лекар, и лекарка ( беше между смените). Докторът ми направи забележка да не крещя - не боляло толкова. Питах го колко пъти е раждал, та знае колко боли. Докторската си умря от смях. Той май ми беше обиден малко после
Savina Anik Lazarova
На себе си между крясъците: „На ти сега, На! Нали беше много отворена, всичко се търпяло. Болка, какво толкова, упойки не ми трябват. А сега какво - просто си умирам, знам го, аз жива няма да изляза от тук и тва е, приключи се!“
Todorka Demireva
Крещях си нормално нечленоразделно. Само при първото раждане, когато акушерката ми казваше да напъвам по време на контракция, аз ѝ отговарях "Сега не мога, че ме боли, изчакай малко"
Нера Фелина
Аз не съм крещяла или говорила на други езици, въпреки, че с първото много болеше, но явно съм била под въздействие на шоуто, което спретна родилката на съседното магаре. Беше гласовита като оперна певица и ту виеше като линейка, ту скачаше да обикаля из стаята и едва я озаптяваха. Върха беше като закрещя: Гошоооо, мамка ти да ....бааа, като си правеше кефа, ти беше добре, а сега къде си бе, пръъъч! После се оказа, че горкия Гошо бил отвън заедно с други татковци и го скъсали от майтап. А майката, изненадващо, но се оказа тиха, скромна женица, която не помнеше какво е викала и много се срамуваше...
Elena Alexy
Допуснаха грешката да ми оставят телефона. звънях на мъжа ми през 10 минути да го заплашвам, а както се сещате и попсувах, че той е виновен за всичко, че ся аз страдам, че ме е оставил да се мъча, щото исках да бягам по принцип.... По едно време спря да вдига, но направи грешката да вдигне след час...
-Ма спиш ли бе говедооооо, гадина мръсна спиш а, спиш докато аз се гърча ли бееее..... и стана страшно
Malinova Olya
Че всичките ми роднини са адвокати (не са) и да ми дават наркотици
Mariya Novakova
"Това повече от 3 часа не мога да го издържа!" Акушерката беше в потрес как съм решила точно 3ч..., тя ми го разказваше впоследствие. Точно 3ч по-късно родих.
Ваклина Райчева
Със секцио пяхме руски романси със анестезиолога и двамата лекари
Nina Giddens
Ревях и молех мъжа ми да отиде да си вземе пистолета, за да ме застреля. Също так питах акушерките, дали не могат да бръкнат и да извадят бебето, не знам защо им стана смешно, и аз ми викам: “ама сериозно”.
Rada Mitova
Мисля че по едно време виках “искам наркотици!”
Гинка Златева
Акушерката ми каза да правя каквото ми дойде и аз си крещях на воля ( естествено раждане, без упойка ) . Помня, че преди да ме качат на магарето се молех да ме срежат, а като ме качиха и ми казаха при напън да си натискам към мен краката им казах “ вие нормални ли сте бе !? “ Посмяха се ... после помня само , че извиках “ Идвааа, идваааа “ и почна раждане . Малко след това се разкрещях да не ме пипат, а то никой не ме е пипал, главата се е опитвала да излезе .... Накрая излязох от залата и първите думи към мъжа ми бяха, че ние секс повече няма да правим никога и да си търси любовница
Анна Симова
С първото им обяснявах колко ми се спи (щото 26 часа не са малко), с второто крещях на акушерката: "Не ме пипай! Усещам, че ме пипаш, казах да не ме пипаш!! Дай да ти видя ръцете".
А с третото водихме диалог с акушерката:
Тя: хайде, маме, напъвай.
Аз: Не сега! Аз вече знам, на серии по три! Сега минаха трите!
Тя: А бе давай, че то почти навън, знайш ти!!
Tsvety Stapova-Ivanova
По време на второто раждане виках, че се отказвам
Ама не минА
Martina Razpopova
Секцио с епидурална. Помня, че казах на анестезиолога: “А бе какво е това, дето ми даде...мнооого е дооброоо.”
Marina Georgieva
Извиних се на доктора, че му стискам силно ръката над лакътя, а той ми каза: Няма проблем, мен са ме хапали, това не е нищо.
Vasilena Nikolova
След втората доза упойка (първата ме хвана, втората със силните контракции - не), викнах акушерката, че искам още упойка. Тя каза, че докторът е забранил, защото след малко ще се напъва и ражда. И аз извиках “ИСКАМ ДА ПРЕГОВАРЯМ С НЕГО”
Nadejda Rangelova-Boyadjieva
Аз тъй като раждах секцио, си говорих спокойно с доктора за пържоли, зреене на месо и какъв шев да ми направи - дали да е северняшки бод или нещо друго, щото по едно време почнах да усещам, сякаш бродерия ми правят
Lora Hadjieva
Секцио със спинална анестезия:
1.Болка няма;
2.Поведение:адекватно;
3.Разговор с екипа:нормален;
4.Тема на разговора: предстоящата проверка на болницата от Здравната каса.
Anna Branska
С дъщеря ми не помня да съм говорила, мълчах, търпях и родих. С близнаците обаче, които трябваше да са момче и момиче, след като излезе първият господин, вторият се обърна с краката напред и ми беше съобщено, че излиза и вторият момък, аз се противопоставих, че не може така, вече съм избрала имена и ми объркват плановете, хаххаха! Вече са големи момчета, с прекрасни имена, ама за онзи момент успяха да ме ядосат!
Polly Patrick Tetteh
Последното раждане беше нормално/не разбрах на кое точно му викат нормално/, без упойка, на две хапчета кокодамол . Виках и то на английски. Анестезиологът закъсня с епидуралната. Като дойде почна да ми говори някакви формалности, аз - I don't care, just do it.... Ама трябвало да чакаме 20 мин преди да използват упойката - аз крещейки are you crazy, I don't have such a time.... 20мин по-късно вече бях родила. След като всичко приключи ме питат как съм и аз: ГЛАДНА СЪМ и закуска ми донесоха акушерките
Iva Manova
Че се отказвам да раждам и че ще опитам друг ден (бебето било почти цялото навън, по думите на мъжа ми).
Darina Garcia
Аз не помня да съм казвала нещо, бях съсредоточена да направя всичко както трябва, но акушерката беше много весела, главата на бебето излиза, мъжът ми е с гола глава и тя:
- О, бебето има коса, не е като баща си!
Десислава Емилиянова
Аз нищо, секцио. Обаче едно момиче вечерта огласяше - Не, не мога, помощ, помощ мили хора ..помогнете...Аз си тръгвам.., край :))))) доктора - това не е лудница :))))) давай :))))
Aleksandra Andonova
Уф, при мен натурално раждане, без грам упойка,но само , като чух момичето до мен как викаше с пълно гърло ( роди бебе 4.200 ) и родих за нула време. Стисках ръката на един полу умрял студент от притеснение, целия потен с изцъклени очи.
Radina Bouws
Акушерката: Ето, вече се вижда косичката!
Аз: Какъв цвят е?
Тя: Ъъъъ... мокра е, не знам
Evelina Docheva
При първото крещях като заклещена, че искам да си ходя и няма да раждам, толкова ме беше страх,а при второто, че ще подскачам цял месец после от радост, че ми е олекнало. Без упойка и двата пъти, а и при второто крещях: докторе ще се испусна на леглото, при което той ми отговаря:ама Евелино ма нали за това си на такова легло (с някакъв специален плат който не бях забелязала),изпускай си се спокойно
Klimentina Benkova
Първото просто си псувах на ум и си виках: божеее, за какво ми беше да правя деца. Второто директно секцио и не съм викала. Но пък благодарих стократно на анестезиолога за вълшебния елексир, които ми даде и заради които бях ухилена до уши, докато ми порят корема
Кристина Шентова
Раждах и двата пъти секцио, но като се притесня много говоря и не чувам добре. Вторият път раждах при приятел на татко. Човекът влиза в операционната, аз съм се сдухала съвсем, бледа, трепереща и той ме пита "Бащата искаш ли да дойде", но реших, че за моя баща пита (нали са приятели) и му викам: "Ааа той си е на вилата, има някакъв проблем с доматите". Всички в залата бяха в шок, че съпругът ми си е при доматите, а не при раждащата му жена
Kalina Krasteva
Раждам близнаци, секциото е по спешност, децата са недоносени, а аз здраво съм се спекла. Доктора решава да разведри обстановката като се навежда над паравана и закачливо пита: И сега какво правим, ако са три?. Само се чух как викам с пълно гърло: ЩЕ СИ ГИ ГЛЕДАШ! Осем месеца ме убеждаваше, че са две!.
Simona Plamenova Rangelova
Когато по време на раждането на второто (син мамин), на предпоследния напън главата му застана в най-широката си част наполовина навън - наполовина вътре, и заедно с нея вътре бяха и ръцете на доктора, и на акушерката, а аз крещях: Излизайте оттам всички ВЕДНАГА, да ви е*а майката!!!”
Evelina Mitrova
Секцио със спинална упойка. Сигурно съм била много досадна, щото по едно време АГто каза "Абе Еве, мога ли да те помоля да млъкнеш малко, че ние тук работим". На второто секцио си мълчах.
Julia Grozdanova
Аз раждах секцио с епидурална. Слушах музика, готини лафове на екипа "Виж се какво ми даваш? "Как да я зашия така?" и започнаха да ме болят зверски гърдите. Анестезиологът ме пита "Искаш ли да те приспя" и аз "А, не! И да си умра без да разбера кой е виновен?"
Maya Harrigan
Никога не съм си представяла, че ще съм от тези раждащи, които викат. Отказах упойка, но главичката на бебето не беше в оптимална позиция в таза и като дойдоха напъните, ме болеше много. Чух се да викам, просто не можех да се контролирам. Това, което ме впечатли, беше силата и продължителността на стоновете! След 20 години пушене не знам този дроб откъде изкарваше толко въздух. На следващия ден се чувствах неудобно пред мъжа ми, който беше с мен по време на раждането и го попитах: “Ти сега какво мислиш за мен?” А той ми отговори: “Аа, не се притеснявай. Като бях в армията, се придвижвахме в конвой и един войник стъпи върху мина и беше разкъсан. Червата му висяха от корема и той криво-ляво си ги посъбра. Но той крещеше точно така като тебе... Малко преди да умре.”
Eva Makedonska
По-интересното при мен беше, какво ми говореше анестезиолога: Аз: Ще умра, ще повърна в маската умирам, много ме болииии.......Той: Не ме излагай сега, моля те, не може да те боли: КОРЕМЪТ ТИ Е ВЕЧЕ РАЗРЯЗАН
Полина Григорова
Час преди раждането: А то не е страшно, не боли чак толкова, гък няма да кажа, аз имам висок праг на болка. Час по-късно – нещо подобно на дет метъл парче, с цяло гърло и тъкмо когато съобщих, че не мога повече , то реши да излезе после бях прегракнала 2 дена...заради високия праг на болка….
Galena Qnkova
Псувах, блъсках, накрая казах че умирам (бях сигурна в това) и той взе че се роди.
Юлияна Неделчева
Ще го удуша! Само да излезе и ще го удуша! – аз, по време на второто раждане. Излезе ТЯ, отново ТЯ и акушерката с нея в ръцете – чудесно момиченце! Аз – не може да бъде!!! (Чаках, исках момче). А тя, акушерката – Е, ти ще ми кажеш, че не може! Аз го държа в ръцете си... тя: не можело! ... къде ме върнахге... Сега това същото момиче момче е в девети месец и ще ме дари с внук! След две дъщери и една внучка от голямата ми дъщеря вече е време за едно момченце все пак.
Dani Simeonova
С първото всички майки го отнесоха, всички бащи, мъжа ми и той, как може това говедо да ми причини такова нещо. С второто, по спешност в 8 м, решиха да ме режат, сложиха ми спинална и като се ухилих до ушите и казах, че искам да ми направят корема плосък и без това са ме разпорили, иначе няма да им платя, защото не са си свършили работата.
Teodora Kostova
Не, не мога повече! Тръгвам си! (извикаха друг анестезиолог да ме държи, че щях да стана от магарето) после се извинявах! Ама къде срам, къде смях..
Яна Левенова
Бях секцио,но през цялото време питах анестезиолога дали всичко е наред с бебето,той ми отговаряше, че всичко е наред, но аз не млъквах. Накрая май му писна и така ме успокои, че цял ден бях като в сън.
Polly Troyanova
С първото раждане секцио. И му викам на доктора дай да гледам, махни го този чаршаф. А той ми каза да не им преча да работят и да си трая. Опитвах се са видя нещо през продупчения държавен чаршаф, обаче нищо не стана. Слушах новините в 8 сутринта и се молих да не падна от масата, че беше, страшно ръчкане и клатене.
Vessela Dimitrova
Епидоралът е велик. Не съм викала изобщо, лафчета цял ден с първата. Втората се роди през пролетната ваканция в събота. Всички старши лекари бяха ваканция тази седмица. На анестезиолога му беше първи ден, треперещи ръце, толкова притеснен. Как да викам, успокоявах го. Take your time. Повече от 30 минути докато ме върже. Упойката ми подейства на едната страна на тялото, изтръпна, другата изцяло чувствах болка. Но търпимостта, охках отвреме навреме. И машината за пулса на бебето до мен. По едно време пулса се качва, 10 човека влизат в стаята, бързо се приготвя раждането. Бебето уморено. Липсват щипките и лекарката се обърна да се кара на сестра защо не подготвила всичко както трябва. Аз напъвам и то излезе. Лекарката докато гледа назад. Явно най вече адреналинът помогна.
Polina Masri
Първият път раждах в Швейцария на френски, сега вторият път в Дания, на английски. Само при първото раждане последния напън „О, Господи“ на български, което не съм сигурна, че е било така. Иначе си правих майтапи с тях, даже между контракциите се хилихме дали ще го устискам да се роди на 11.11. Не го стисках грам и се роди в 00:18 часа на 11.11.14Второто раждане (преди точно 3 месеца) с предизвикване, малко кофти работа, на български не проговорих с лекарите обаче. Би било интересно на майчин език да раждам, ама не мисля след 2 момчета да пробвам за 3то дете, че още едно мъжко... страх лозе пази.
Магдалена Петрова
Големият ден, преди 2 години. Живеехме в Белгия, по план трябваше да родя нормално, но ме приемат по спешност, започват да извършват нужните процедури и в един момент сестрата ме пита дали ме боли и аз естествено на български „боли, боли, болии“, преведоха и, но в крайна сметка я научих и тя да казва „боли, боли“. в крайна сметка се наложи секцио и не можах да я науча на повече български думи.
Etka Violetka
Изкуствено предизвикани контракции (преносвах) и виках „умирам“. После епидурална и 1 час не знам къде съм била, но се събудих права, до акушерката и и говорех „не бе, няма проблем. Следващия път идваш с нас на къмпинг“. После по спешност секцио. Там крещях, че усещам как ме режат а анестезиолога ми каза „ох, момиче ще ти дам визитката на един психиатър” е последното което помня...
Още не сме свършили, скрол надолу
И един мъж за финал:
Dimitar Georgiev
В някаква книга преди години четох, че при изтезание на човек, границата на болката е премината, когато той започне да говори на родния си език. А започне ли да вика майка си, вече е прекършен.
Присъствал съм два пъти на раждане, като от нашата и съседни стаи се крещеше Мамо. Не мисля, че нивото на болка може въобще да се осъзнае от друг човек.
Първо трябва да направим уговорката, че всяко раждане е естествен процес – без оглед на това дали майката е приела някакви обезболяващи медикаменти или не. В случая, когато казваме “естествено”, говорим за раждане без такива.
След като стана ясно, какво означава “естествено раждане” за целите на текста, можем да продължим и със самия него. А той по същество включва информация за това какви предимства и какви недостатъци има раждането със и без упойка.
Това може да е полезно, когато бременната жена изготвя своя план за раждане и взема решение за някои важни моменти от целия процес. Разбира се, ние рядко имаме пълен контрол над процеса, но това е един съвсем друг текст.
Каквото и решение да вземе бременната жена, какъвто и план за раждане да изготви, най-важното от всичко е нейният избор да е информиран и да има доверие на екипа, с който ще протече раждането ѝ.
Човек, който го пуска упойката, може да каже или да направи какво ли не. За щастие, голяма част от тези неща са ужасно смешни и са сред любимите истории на интернет, затова се въртят до откат.
Една такава история се случва на милата Кендис, която тя споделя с приятелите си в TikTok. “Забравих, че съм родила цяло дете и съвсем сериозно помислих, че съмпругът ми е похитител.”
И всичко това след упойка за един изваден зъб. “Зъболекарската упойка наплаши децата ми за цял живот.”
Изглежда нейната упойка е сработила повече от добре, както пишат CafeMom.
Видеото е ужасно смешно. Кендис не помни, че е родила третото им дете. Разпознава другите две криво-ляво, но все пак пита мъжа си в несвяст откъде са се взели тези деца, а той убедително ѝ заявява, че ги е отвлякъл от една детска площадка и планира да ги продаде.
Кендис гледа точно като отровена, фъфли и продължава да не разбира какво става. Мъжът ѝ обаче услужливо ѝ “припомня”, че идеята за отвличането на децата била нейна.
“Кое мислиш, че ще ни докара най-много пари?”, пита съпругът ѝ, преди да добави: “Това беше твоя идея!”
Кендис обаче е желязна.
“Не съм отвлякла дете! Джейсън, не е възможно да съм отвлякла дете."
Но после добавя: “Макар че имаме само две…” И на този момент съпругът ѝ вече умира от смях.
Кендис посочва малката си дъщеря и отсича, че това дете не прилича на нея. Малката не изглежда много щастлива от този факт. Майка ѝ обаче продължава да се съмнява в произхода и на останалите деца. Посочва към момчето им и категорично отрича да е техен син: “Джейсън, това определено не е наше дете. Момче е!”
“Казвам ти, че ги събрах от една детска площадка!”, продължава Джейсън.
Видеото е гледано милиони пъти, а децата са добре и също са участвали в шегата. Уверението е от майка им, защото се оказва, че има много разтревожени потребители на социалната мрежа, на които никак не им е смешно.
“Забавното е, че децата ми бяха в шегата през цялото време. Вие виждате 59 секунди от целия запис. Няма как да отсъдите. А децата ми още ме молят да им го пускам пак и пак и да се смеем”, успокоява един от изказалите мнение от поста ѝ.
Може би най-невероятното нещо на бащинството е, че то помага на един мъж да види жена си в нова светлина. Това споделя пред fatherly.com Кевин Макдонъл, който, разбира се, още преди да стане баща е знаел, че съпругата му е невероятна. После обаче става свидетел на ситуации, в които тя проявява толкова сила, чувство за хумор и търпение, че буквално му отвява главата. И така, защо един мъж започва да се прекланя пред това чудо на природата – жената:
Тя превъзмогна болката при раждането само с "няколко" ругатни
Изследванията установиха, че жена ми има понижен брой тромбоцити, което означаваше, че не могат да ѝ поставят епидурална упойка по време на раждането. И тъй като тя не искаше друга вид анестезия, избра да ражда без упойка. Помислих си, че полудява и се опитах да я убедя да не го прави. С наближаването на момента, виждах че тя беше притеснена. Но когато влезе в родилната зала, изръмжа и скръцна със зъби, изпищя, проплака и, както се случва, малко се изпусна... Не можех да си представя болката, която преживя по време на 7-часовото раждане, но тя така ѝ не поиска допълнителни лекарства. Крещеше толкова много и толкова силно „мамка му“, което, имайки предвид колко мила и свенлива е, предизвика неистов смях в акушерките. Знаех, че раждането ще извади нещо ново от нея, но това беше извън най-смелите ми очаквания!
Остана близо два дни будна след раждането
Всичко до тук звучи много изтощително, нали? Знаех, че ще ми трябват няколко дни на дивана, за да се възстановя. Не и на жена ми. Ако в болницата успяваше да поспи за малко, когато се прибрахме вкъщи, тя беше топка от енергия. Не знам дали това е адреналин или някаква магия, но тя остана будна, внимателна и оптимистична през първите 24 часа с всичките новости като кърмене, повиване и бебешки плач. Това беше невероятно. Оттогава тя е абсолютен шампион, когато става въпрос да се върши нещо в непрекъснато лишено от сън състояние.
Направи всичко по силите си, за да успокои дъщеря ни по време на коликите
Нашето бебе наистина имаше болезнени колики. Няколко нощи подред просто викаше, викаше и викаше. Но въпреки че това късаше сърцето на жена ми, тя беше направо скала. Заедно се опитахме да успокоим малката с масаж и други пинизи, но тя не спираше да плаче с часове. Съпругата ми я люшкаше, успокояваше и шепнеше през цялото време и въпреки че беше видимо разочарована от ситуацията, никога не се оплака и се опитваше да ѝ помогне по всякакви начини.
Нищо не може да я спре да кърми
Бяхме навън един ден и се набутахме сред тълпата в метрото. Всички влакове се движеха със закъснение и не можехме да намерим друг начин да се приберем вкъщи. Дъщеря ни беше гладна и много раздразнена. Когато най-после се качихме във влака, съпругата ми, която, както казах, е много срамежлива, събра сили и започна да кърми във влака, който беше пълен с всякакви хора – някои съдници на кърменето на публично място, други поддръжници. Тя обаче се съсредоточи върху своята задачата и не обърна внимание на никого. Бях много впечатлен от това, че за нея имаше само едно важно нещо в този момент!
Когато бебето за първи път я наака, тя се разсмя
Жена ми е доста гнуслива. Тя мрази кръвта и не е фен на онези хорър филми, пълни с всякакви гнусотии и затова не не мислех, че ще се справя със сменянето на пелени твърде добре. Имахме няколко случая, в които бебето аха да се изпусне върху нея и това очевидно я поразтърси малко. Но когато това наистина се случи за пръв път, тя се нацупи за момент, а после избухна в смях и просто поиска бебешки мокри кърпички. Знам, че е глупаво, но аз я гледах как се смее на цялото това нещо, от което тръпки я побиваха, и си помислих „Е, няма такава жена!“
Дарина Рангелова, тази наша любима особа, която има три деца и живее сред борове и еноти в Канада, днес отново е в ефир с размислите и страстите си тема, която я засяга съвсем лично. Как държавата подпомага родителите, решили да имат трето дете (в контекста на вечното политическо говорене за борба с демографската криза), какво спира семействата да се решат на второ и трето дете и какво въобще ѝ куца на тази държава по отношение на социалната политика към семействата с деца - ето по тези въпроси разсъждава Дарина. Прочетете и кажете с какво от текста ѝ сте съгласни и с какво - не. Всички нейни разкази можете да прочетете тук, не пропускайте и текста на блогъра Боян Юруков Демографска криза има, но не заради жените.
***********************
Не ми излиза от акъла тая работа за борбата с демографската криза и идеята на заместник министър-председателя по икономическата и демографска политика Валери Симеонов за облагите за трето дете (той предложи третото дете да бъде “дете на държавата”, тя изцяло да поеме издръжката му, бел. ред.).
Малко се чудя защо един електроинженер се занимава с демографски проблеми. Няма значение, свикнали сме.
И понеже и аз съм също толкова некомпетентна на тема демографска политика, ще ви кажа защо тази работа няма да работи. И знам, защото имам три деца. И знам, че най-голяма подкрепа родителите имат нужда с първото дете. Иначе няма да има второ, камо ли трето.
Проблемът с демографската криза в България е основно социално-икономически. Затова емигрират хората. Функцията на държавата е да осигури средата, за да може родителите да отглеждат децата си. Такава среда липсва.
Човекът няма нужда от подаяния. Има нужда от сигурност. Сигурност изобщо. Сигурност, че можеш да си изхраниш децата без тъпите подаяния, че заплатата ще ти стигне поне за месеца, че не трябва да даваш подкуп за всяка тъпотия.
Тази сигурност, че на бременната жена всички изследвания ще са ѝ безплатни, вместо да бъде изнудвана да плаща за ненужни манипулации. Тази сигурност, че раждането е безплатно, дори с упойка, и дори бащата да присъства, а не да плаща, че и той диша в стаята.
Сигурността, че за задължителното предучилищно и училищно обазование детето ще бъде прието в най-близката градина или училище без да се налага да даваш „дарение”. И за това, че не трябва да ремонтираш стаята, защото общината пак няма пари.
Сигурността, че не трябва да плащаш за всяка бележка, издадена от доктор, нищо, че детето е осигурено до 18-годишна възраст. Сигурността, че образованието е безплатно, а не да се плащат учебници, помагала , бележници и то от точно определен издател по усмотрение на училището.
Сигурността, че детето ще премине през образователната система без частни уроци, защото това му е функцията (на училището).
Сигурността, че образователната система не е най-консервативната в света и има някой там, който го е грижа за детето ти.
Сигурността, че на интервю за работа няма да те питат „Планирате ли деца?” или ако вече имаш работа - че ни си заплашен с уволние с всеки болничен, защото имаш деца.
Сигурността, че бизнесът наема майки с малки деца и им помага, а не обратното.
Сигурността, че при развод съществува понятието „равни родителски права”, ако родителите пожелаят. Сигурността, че когато бащата не желае да плаща издръжка, държавата ще я поеме, а не жената да води безкрайни дела и може би към пълнолетието на детето държавата да се намеси (или обратното).
Сигурността, че сам родител може да отгледа детето си без да виси на врата на всичките си роднини.
Сигурността, че децата със специални потребности няма да са оставени на произвола на съдбата.
Сигурноста... ох, не мога повече, ясно ви е за коя сигурност говоря. Тази сигурност, която е определението за социална държава - да има социална справедливост, така че всеки индивид, освен да може да съществува, да има достоен стандарт на живот.
Иначе има един ценоразпис за еднократна помощ за раждане на дете и всички го знаем.
1-во дете – 250 лв., 2-ро дете – 600 лв., 3-то дете – 300 лв., всяко следващо – 200 лв.
Искам да поздравя този, който го е измислил. Не мога да си обясня защо второто е най-скъпо, а третото съвсем малко по-скъпо от първото. Обидно е да определяте цената на децата ни по този начин. Или давайте еднакво за всички, или не давайте.
Ако ще давате, гледайте да покрива разходите по безплатното раждане. Щото тези не стигат. За детските надбавки изобщо не ми се говори.
ТАЗИ ПОДИГРАВКА ТРЯБВА ДА СПРЕ.
Та, ако я имаше тази среда, в която можеш да си отгледаш първото и второто дете спокойно, не знам хората щяха да раждат трето, но ще е по-малко вероятно да емигрират.
Очевадно е, че тази среда липсва. И идва усещането за безнадежност. Усещането за безнадежност е убийствено. И хората се спасяват. Спасяват децата си.
И аз спасих моите.
Докато средата не се промени, няма как да ме накарат (дори Агенцията за българите в чужбина, която нямам представа какво прави) да върна децата си в България.
Канада спечели три деца. България, обаче, загуби само две.
Ако бях в България, нямаше да родя третото. Дори за безлихвен кредит.
Наталия Уолш (ама какво е това име, бе, госпожа!) e в Майко Мила с разказ за бременността и раждането на нейното дете в пълното отсъствие на мъжа ѝ, който през цялото време бил... в Аляска. Айде, айде, все едно пък някой ви вярва, Наталия! Но пък със заключението, че няма нищо страшно в това да раждаш сама, да се научиш да къпеш бебето сама и да го возиш в кола САМА, сме абсолютно склонни да се съгласим. А и мъж накрая наистина има. Просто е чужденец и НАИСТИНА Е бил в Аляска!
Моята бременност беше случайна и абсолютно непланирана, и като в много други семейства в България, се започна едно вайкане как ще се оправяме с парите. Съпругът ми е от ЮАР.
Така се и запознахме. Бебето също го направихме там. В България се прибрах бременна в 4 месец и да си намеря работа не беше възможно. Аз, като по-практична, реших, че няма как и аз, и половинката да си седим в България без работа, затова той по-добре да си продължи с работата по корабите, пък аз ще си бременея и раждам тук. Вярно, няма да е с мен за раждането, но то и пари трябва някой да изкарва, важното е да сме здрави! Пък и по-добре да не ме гледа как се търкалям в деветия месец.
Трябваше да си дойде, когато бебето е станало на 4 месеца, пък аз дотогава щях да съм си върнала фигурата. Тук е моментът да се посмеете истерично – детето ми е почти на 3 години и мъжът ми още чака да си я върна, а докато това се случи, ми казва колко секси съм с тези женствени, закръглени форми и че не обичал кльощави жени… Не знам мисли ли го, или е инстинкт за самосъхранение.
хапвам си домашно приготвена храна, разхождам се, хапвам си пак, чета книги за бременни, пак си хапвам и така... За съжаление, хобито ми е да готвя, че и на това отгоре, като ми стане нервно, се успокоявам, като пека сладкиши и торти. Е, ясно е, че резултатът беше доста заоблен. Бебето се роди 4 кг, явно и то си е хапнало добре в корема.
Да се върнем на темата. На всеки лекар трябваше да обяснявам къде е таткото, кой е, дали е чернокож, като е от ЮАР и т.н…
Вероятно поне половината смятаха, че съм си го измислила този мъж, само им беше трудно да решат как така фамилията ми е УОЛШ. На всеки детски рожден ден се повтаряше същото. Една-две майки даже просто не смятаха, че ще мога да родя без таткото! И кола карах, почти докато родя, това също им беше неясно как се случва.
Една прекрасна неделя вечер си седя вкъщи към 10-11 вечерта и си говоря по Скайп с мъжа си, който в този момент е в Аляска. А там са с 11 часа назад. Говорим си няма ли да се ражда това бебе, вече не издържам с този огромен корем… и в този момент ми пада тапата.
Аз не съм съвсем сигурна какво е това, но се консултирам с 1-2 книги и установявам фактите със сигурност. Разни майки са ме подготвили какво да правя и аз спокойно си говоря с бъдещия татко и чакам някоя контракция. По някое време даже си лягам, но контракциите ми изведнъж зачестяват и аз се отправям към банята. След обстойно къпане, миене и бръснене с помощта на огледало в 6 часа сутринта съм готова да раждам.
Да, ама не!
Контракциите ми са болезнени, но не през равен интервал и не по колкото там трябва да са секунди. Към 5 следобед решавам, че са достатъчни, за да ме приемат в болницата. Баща ми ме кара дотам и среща някакви колеги пред родилното.
Още не сме свършили, скрол надолу
Баща ми му казва, че татко има, но е чужденец и е в Аляска в момента, а човекът само се усмихва и го потупва по гърба – в смисъл,
не е нужно да ни разказваш сега тези истории, съшити с бели конци, чак пък в Аляска, това не беше ли някаква водка??
През това време спира токът, а всички врати в родилното се отварят с карти. Хайде по стълбите, само два етажа до родилното. Болките са зверски и получавам заветната упойка, от което ми става едно топло и хубаво… Вече е към 10-11 вечерта и пак се чуваме с таткото по Скайп. Обяснявам на всички сестри и лекари, че той е в чужбина и искам поне да се видим за малко чрез телефона. Пак се започва:
да, наясно съм, че той ще изпусне раждането на детето си, но така стоят нещата... да, знам, че е трябвало да се прибере, но не е успял, и да, цял живот ще съжаляваме за изпуснатото преживяване.
Таткото храбро заявява, че не издържа на напрежението и отива да пие бира в някой бар. По някое време през нощта се налага секцио по спешност и моят 4-килограмов син се появява на бял свят.
Следват 5 дни с обяснения в отделението по същата тема:
защо не идва, чернокож ли е, как така е бял??, детето е русо и бяло, как стана това, защо го няма?? Около хиляда пъти.
Най-накрая ни изписват. Аз вече 5 дни не съм спала, тъй като имам запушени канали – режимът е хранене с каквото съм успяла да изцедя, хранене с добавка, топли компреси, по 30 минути на помпата на най-висока степен, студени компреси, евентуално около 1 час сън, и отново същото. На близки и приятели казвам да не идват за изписването – като се посъвзема, ще ми дойдат на гости. Само родителите ми ще дойдат да ме вземат.
Майките около мен размятат преси за коси, лакове, гримове и тоалети. Аз си измивам косата, обличам каквато рокля са ми донесли и чехли (навън е 30 градуса). Тъй като съм първата готова, акушерката сваля моето бебе първо. Раждах в „Майчин дом“, там всеки ден изписват много майки. Фоайето е пълно с роднини и приятели като за няколко сватби.
Акушерката подава моето бебе на майка ми. Аз съответно изглеждам повече от трагично, тътря се едва-едва, с тъмни кръгове и корем, който се е прибрал повече от ляво, и по-малко от дясно. Правя 2-3 снимки с телефона на бабата и дядото, едно общо селфи и сме готови.
Хората ме гледат съжалително, вероятно смятат, че не стига че татко няма, но и роднините до девето коляно са ме отритнали и не са дошли. Един мъж с голям професионален фотоапарат даже предлага да ни направи няколко снимки, които щял да ми прати безплатно!
Майка ми е готова да го захапе за гръкляна и аз избутвам навън всички и се мятаме в колата.
И ето. Не само че успях да си родя бебето сама, но и го къпех, приспивах и возех с колата сама! Разбира се, бих предпочела и таткото да беше присъствал на раждането. Но, мили бъдещи и настоящи майки – бъдете по-уверени в себе си, вие можете да се справите с всичко, което животът ви предложи! Малко независимост и увереност в собствените сили е нужна на всеки.
Дарина Рангелова е сред абсолютните любимци на Майко Мила. Почти всеки неин текст предизвиква вълна от коментари, като започнем от Аз не кърмя и не ме е срам от това, минем през С първото дете допуснах всички възможни грешки. Третото е друга бира!, след това и страхотният текст За ревящото бебе и други демони и завършим с последния ѝ хит Едно българче в една обикновена канадска гимназия. Днес тя ще ни разкаже какво е да си бременна и родилка в Канада, а ние ще седим и ще цъкаме, и ще викаме "Лелее, глей кви неща има по света!".
*****************************
Когато си направих домашен тест и разбрах, че съм бременна, по стар български обичай изчаках известно време преди да отида на лекар. Щото, нали, трябва да може да се види на ултразвука!
Отидох при личния ми лекар с благата вест. Посещението се оказа дълъг разпит как са протекли предишните ми бременностти и раждания, усложнения, тегло на бебетата, специфики относно здравословното ми състояние и т.н. Взеха ми кръв и урина, но ултразвук - йок.
За моя изненада докторът ми каза, че при нормална и нерискова бременност се правят два или три прегледа на ултразвук, а запис на тонове не се прави, ако няма причина за това.
Предвид преклонната ми възраст от 39 години докторът ми даде направление за скрининг за хромозомни аномалии, който да направя между 11-та и 14-та седмица и ми каза, че ще се видим пак, когато вляза в 4-ти месец. Това изследване се прави на жени над 35 г., самият преглед на ултразвук беше около час и половина и веднага след това ми беше взета кръв. Във втория триместър пак ми взеха кръв и с това се изчерпа скринингът за хромозомни аномалии (поне при мен, тъй като резултатите показваха нисък риск).
В общи линии, прегледите са веднъж месечно, в седми и осми месец - 2 пъти месечно, а в 9-ти месец са седмични, като всеки път протичат по следния начин: даване на урина, измерване на тегло, измерване на кръвно, измерване на корема и малко приказки. Не са ми предписвани витамини или каквито и да е добавки!
Вагинален преглед не съм имала през цялата бременност, вагинална микробиология се взима в девети месец.
Като казах, че тук правят по 2-3 ултразвука, нямах предвид, че не може повече. При мен в 9-я месец се наложи 2 пъти седмично преглед на ултразвук и запис на тонове, тъй като бебето беше малко и докторът имаше съмнения, че не може да се храни, а аз отказвах индуциране.
Изпрати ме и на консултация с акушер-гинеколог. Тук ще отбележа, че ултразвуковите прегледи се правят от техник и резултатите се изпращат на доктора ми по електронен път. Техникът няма право да коментира с мен какво вижда!
Никога не съм ходила някъде за резултат от изследване, още по-малко пък да ми го дадат на хартия. Всички резултати разбирам от доктора, който ми ги показва на компютъра си, когато съм на консултация.
Малко се дразнех, че не мога веднага да си разбера резултатите, а трябва да чакам до консултация, но така пък отпада варианта сама да си разчетеш изследванията, да направиш консултация в някой форум и, полу-откачила, да си поставиш диагноза.
Правилото е, че ако има някакъв проблем с изследванията, лекарят ще ми се обади по телефона.
Жената има 2 варианта за проследяване на бременността: личният лекар или midwife, но не и двете едновременно. Midwife няма точен еквивалент в България. Това е акушерка, но акушерките в болниците не са midwife.
За да стане midwife, човек учи 4 години в университет и първата година след завършване практикува само с опитна midwife. Midwife са в отделна клиника и нейната работа е да проследява бременността. Също както доктора има право да назначава рутинните изследвания и прегледи на ултразвук. Има право обаче да проследява само нормални, нискорискови бременности, и при поява на усложнение е длъжна да се обърне към лекар, а когато е необходимо, бременната се прехвърля при лекар.
Midwife е единственият медицински специалист, който е обучен и има право да води раждане извън болница. Жената може да избере три варианта за раждане - вкъщи, в център за раждане и в болница. Ако жената е над 35г , но е здрава, няма пречка да избере midwife и да ражда вкъщи, ако желае.
Сам по себе си фактът, че жената е над 35 г., не прави бременността рискова.
Ако раждането е вкъщи или в център за раждане, midwife няма право да слага упойка или медикаментозни обезболяващи. Може да ползва хомеопатични продукти или разни практики, като масажи и т.н.
По време на домашно раждане присъстват две midwife, които имат необходимото оборудване в случай на усложнение, докато родилката бъде транспортирана до болница.
Жена, избрала midwife, може също така да реши да ражда в болница. Midwife работят в тандем с болниците, които предоставят и на двете всичко необходимо - може да се сложи упойка от анестезиолог, а midwife може да поиска консултация с доктор, ако смята, че има опасност от усложнения. Разбира се, при реални усложнения, доктор поема родилката.
След като бебете се е родило вкъщи или център, midwife се грижи първите 24 часа за майката и бебето, прави преглед и необходимите тестове на бебето (ако има някакви съмнения, трябва да го транспортира в болница), след това ходи на посещение 3 пъти първата седмица, после - веднъж седмично, в продължение на 6 седмици, като оказва помощ за всичко, за което майката има притеснения, включително кърменето.
След този период, бебето се поема от личния лекар на семейството (не от педиатър).
Не бъркайте midwife с дула. Дулата няма медицинско образование – тя може да присъства на раждането и да оказва емоционална и физическа помощ на родилката, но няма право да се намесва в процеса.
Аз избрах личният ми лекар да проследи бременността, както и да родя в болница, но след раждането ми предложиха, ако желая, първите седмици у дома да идва сестра, в случай, че имам някакви притеснения. Раждане, изследвания и всички прегледи на ултразвук (колкото и да са те), и въобще каквото се налага, е напълно безплатно, независимо дали жената е избрала доктор или midwife, включително и посещенията от сестра след раждането, ако желаеш такава. Дула не се поема от здравната каса.
Аз отказах у нас да идва сестра - нали уж съм вече опитна (не че не бях забравила всичко). Консултациите на бебето ги прави личният лекар, като поради ниското тегло на моето бебе бебето лекарят поиска първата седмица да го заведа веднъж, а след това консултациите са веднъж месечно.
Сигурно се чудите как се води новородено на консултация. Ами, тук животът не спира, защото се е появило бебе - няма забрана за излизане и разни дивотии с постепенно свикване на бебето на балкона по 5 минути.
Новородените се разнасят навсякъде, независимо от сезона – аз ходих на пазар с тридневно бебе. Нищо му няма, почти на 7 месеца е и досега не е боледувало, дори и хрема не е имало.
Ето това е моят опит като бременна, родилка и майка на новородено бебе в Канада. Нито за момент не съм почувствала отношение като към болна или нещо кой знае колко специално и смятам, че такава трябва да е нормалната практика.
МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕТЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!
Димана Мабена живее в Чехия от 10 години, и стимулирана от разказа на Ралица Пейчева Да родиш в Джакарта и на Миа Павлова Анестезиологът влезе и почна да прави йога!, на свой ред ни е пратила разказ за епохалното раждане на детето ѝ в Чехия, започнало в 42-рата седмица от бременността и завършило едно известно време след това. Междувременно Димана е ронила ситен маргарит в чиния пиле с ориз, подскачала е безсмислено на топка и си е взимала безкраен брой горещи душове, за да се стигне накрая до заветното секцио. Признаваме си, че съпреживяхме всичко заедно с нея и с удоволствие ви предлагаме и вие да го направите.
Бях в 38-ма седмица и вече се чувствах толкова огромна и тежко подвижна, че не можех да си намеря място. Иронията е, че място наистина нямаше поради шокиращите ми размери. Мъжът ми все още твърди, че съм изглеждала прекрасно, но аз го гледам със съмнение, мърморя под носа си и не му вярвам на 100%.
Майка ми си беше купила билет, за да дойде да ми помага в първите три месеца, и я чаках с нетърпение. Една сутрин, в края на 38-мата седмица, ѝ се обадих и ѝ казах, че ще раждам след 2 дни. Последва неловко мълчание около 10 секунди и майка ми тихо каза:
„Ама, Диманче, аз имам билет, купен за след седмица чак. Как така след 2 дни, докторът ли каза нещо?”.
Отговарям: не, обаче го усещам, нещата не са наред, това бебе много мърда и до 2 дни ще родя. Идвай, ако можеш днес. Жената се съгласи, каза си набързо довиждане с баща ми и пристигна точно след 2 дни, с идеята, че от летището ще дойде направо в болницата и ще поздрави първородното си внуче.
Като пристигна, аз продължих да я уверявам, че ще раждам всеки момент, защото отказвах да приема, че майчинският ми инстинкт никакъв го няма. И, че не знам кога ще се появи на бял свят собственото ми бебе. Тъй като вече беше краят на бременността, ходех на лекар на всеки 2 дена да ме преглеждат и да мерят тоновете на сърцето на бебето.
Моето бебе обичаше да спи точно докато бяхме на монитор. Дежурната сестра редовно идваше и недоволно цъкаше с език, мърморейки, че „това бебе е много поспаливо и монитора не излиза както трябва”. Мен ме хващаше нелогичен срам, почвах да се извинявам за несъобразителното си и невъзпитано неродено дене, а тя вадеше нещо подобно на чинели и почваше да ги бие пред корема ми с цел да събуди бебето. Единственото, което постигаше, беше да ме стресне и най-вероятно да увреди слуха на горкото дете още от утробата.
Както и да е, от лекар на лекар, в края на всеки преглед, аз с надежда гледах доктора и го питах: „Е? Да казвам ли на мъжа ми да ми донесе чантата сега след малко?”. На което докторът отговаряше: „Не, няма и следа от разкритие, бебето не иска да излиза”.
Дори секс пробвахме с мъжа ми, който упорито ми повтаряше колко ме обича и колко съм хубава, а аз му казвах да не говори глупости и да си върши работата, защото ми е адски некомфортно и искам да се върна на дивана. Срам.
Така минаха няколко седмици. С майка ми се примирихме, че излишно си е купила нов билет за самолета, когато дойде заветната 42-ра седмица. НАЙ-НАКРАЯ щяха да предизвикат раждането. Вече нямах търпение. Коремът ми беше станал толкова голям, че имах чувството, че бебето ще се роди с размери на 3-месечно дете и вече ще може да пълзи.
Отидохме в болницата рано сутринта и аз за пореден път уверих мъжа ми, че до 2-3 часа ще родя, защото бебето иска много да излиза. Усещам го. Викам му инстинкт е, ти нищо не знаеш. Вкараха ме в отделението и ми казаха да се съблека и да си сложа болнична нощница. Аз високомерно ги изгледах и казах, че не им искам използваните нощници- имам си своя. Врътнах се и влязох в съблекалнята. Облякох си сладката лилава нощница с магарето Йори и се погледнах в огледалото. Нощницата ми беше с около 8 размера по-малка, защото докато я купувах в М размер, бях забравила да сложа огромния си корем в уравнението. Сега не изглеждаше като нощница, а като дълга блуза, която едвам покриваше задните ми части. Така срамежливо открехнах вратата на съблекалнята и им казах, че нямам против да пробвам някои от техните нощници.
В момента, в който пъхнаха онова малко хапченце в мен, което предизвиква раждането, разбрах какво е значението на истинската болка. Два часа по-късно започнах да питам сестрите дали могат вече да ми направят секцио и да си ходя (защото аз така си представях нещата), а те учтиво ми казаха, че по принцип се чака до 72 часа, за да се предприеме операция.
Тръшнах се на леглото, изпсувах ги на ум на всички езици, които знам, и започнах да чакам. Донесоха ни обяд, който аз тихичко изядох, докато пъшках от болка и леко проплаквах, а сълзите ми капеха в пилето с ориз. Не, че ми се ядеше много, но така или иначе нямах какво да правя, що пък да не похапна!
Контракциите се увеличаваха, сложиха ми епидурална упойка, а от разкритие и помен нямаше. След 7 часа контракции и молене за секцио, най-накрая ми казаха, че имам 2 сантиметра разкритие. Тези два сантиментра бяха най-добрата новина, която бях чувала. Обърнах се към мъжа ми и с пълна увереност му съобщих, че ей сега ще стигна до 10 за нула време и ще имаме бебе. Той нищо не каза. Просто кимаше с глава и ми казваше, че се справям прекрасно. Според мен просто се беше отказал да спори с мен и ме остави сама в света на криворазбраните ми убеждения.
След някой и друг час дойде докторът да ми пукне водите. Ако на някой не са му пукали води преди, да ви кажа, стряскащо си е. Особено като видиш тази огромна игла, която докторът трябва да вкара във вас. Аз погледнах мъжа ми и му казах да каже на доктора (който беше до мен и чуваше всичко, което казвам, и определено не му трябваше преводач), че не искам да ми пука водите, защото иглата е прекалено голяма и искам да използва по-малка.
Докторът просто каза, че това се използва и толкова. При което последваха куп идиотски въпроси от моя страна, като: „Да не продупчите главата на бебето с това нещо?”, „Сигурен ли сте, че знаете какво правите с тази игла?”, „Мога ли сама да си пукна водите, защото по-добре ги усещам нещата там долу” и мислено сбогуване със съпруга ми, защото бях убедена, ще бъда набучена на този мини-шиш и след това захвърлена и изоставена в някое тъмно крило на болницата.
Докторът ме погледна все едно съм най-тъпата и неинформирана жена на света, както и се почувствах, и ми каза да си разкрача краката. Всичко мина наред, бебето и до ден днешен няма дупка в главата, нито аз съм с вътрешни рани от безразборно бодене.
И така, в следващите часове аз виках от болка, докато сестрите стояха отстрани и ме гледаха, кимаха с глави една на друга и си казваха „Май доста я боли”, а след това отиваха да пият кафе и да правят кой знае какво в стаята на сестрите.
Да отида да си взема гореща вана, защото щяло да ме облекчи. Да съм слушала музика и още куп безполезни съвети, които не само не ми помогнаха, а ме изнервиха толкова много, че се кълнях пред мъжа ми как след като родя, ще пиша на мениджъра на болницата (!?) и с кариерите на сестрите е свършено. СВЪРШЕНО!!!!
Ако сте гледали „Приятели” и серията, където Рейчъл е в болницата и куп жени се изреждат да родят преди нея, еми това е което ми се случи на мен. ВСИЧКИ жени които бяха с мен от сутринта родиха, че и май ги изписаха. Идваха и заминаваха, само аз си стоях там и си виех от болка, и на 10 минути казвах да мъжа ми да отиде да каже на сестрите, че отивам за секцио и да не ме търсят.
Дори дойде една българка, която роди за 5 минути без да извика нито веднъж, после просто говореше на бебето си колко го обича, докато я шиеха. И до ден днешен тази незнайна жена е моят герой без име.
Заклевам се, че чух ангелски хор да пее, докато ме водеха към операционната. Там ме питаха дали са ми правили други операции преди и дали съм била под упойка, на което аз реших, че е много важно да знаят, че на 5 са ми извадили сливиците и на 10 са ми правили, не една, не две, ами ТРИ операции на очите. Сестрата се изсмя и оттогава горе-долу нищо вече не помня.
Бебето го извадиха, показаха ли ми го, не ми ли го показаха, не знам. Помня, че заспах на операционната маса и това беше най-дълбокият сън в живота ми. Не, не ме приспаха. Просто бях изтощена до край. Помня, че мъжът ми ме събуди, каза, че имаме прекрасно момиченце и се прибра да си сипе едно огромно уиски с майка ми вкъщи и да си кимат доволно и безмълвно, защото не говорят на един език.
На другия ден в интензивното отделение бях единствената, която получи цветя по повода. Сестрите дойдоха криво да ми кажат, че имам пратка, която ме чака пред вратата, и да отида да си я взема. „Ама, аз излизам от операция, минали са само 24 часа, не мога да ходя”, им казах, при което последва хладнокръвен и арогантен отговор „След операция трябва да ходиш, отиди да си вземеш букетите!”.
И така, аз криво-ляво, приведена като 95-годишна бабка, отидох да си взема букетите. Момчето, което ги достави, беше в такъв шок, че дори не каза Добър ден или Довиждане. Просто ме изгледа със съжаление и остави клетата майка, в провиснала бяла нощница, сплъстена коса и кръгове под очите, с 2 огромни букета в ръка и избяга.
Още не сме свършили, скрол надолу
След два часа ми казаха, че е време да си отивам към стаята. Пльоснаха ме в един стол на колела, тръшнаха ми двата букета барабар с катетъра в скута ми и ме подкараха към незабравимото приключение, което така добре познаваме – майчинството.
