В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Със своя увлекателен разказ в конкурса ни се включва и Малина Тонова.
На Цвети
Сутрешната тълпа забързано се нижеше през механичния турникет покрай витрината на охраната. Георги съсредоточено наблюдаваше пъстрия поток от препъващи се студенти, забили поглед в телефоните, наперени асистенти, натруфени секретарки, които се оглеждаха крадешком, за да регистрират ефекта от появата си. Ако случайно срещнеха погледа му, извръщаха глава или кимваха разсеяно.
нещо като таблото на правилника за вътрешния ред, отбеляза си Георги, когато Латинка, секретарката на ректора, спря за миг да се огледа в стъклото на будката, без да реагира на присъствието му. Преподавателите се сещаха за него, когато им трябваха ключове за залите или дистанционно за техниката.
Натрапчивият парфюм на Латинка го накара да кихне. И откъде тая кифла взема пари да се нагласи – заплатата ѝ трябва да е долу-горе колкото неговата. Откъде ѝ идва самочувствието?
Пенсиониран военен, Георги беше минал петдесетте и не одобряваше модата на надутите устни и ярките маникюри. Свикнал на спартански живот, той гледаше укорително гримираните девойки, които притичваха край него, закъснявайки за лекции. Той би се справил и със скромната си пенсия, но бе принуден да потърси допълнително препитание като охранител, защото живееше заедно със стария си и болен баща. Също бивш офицер, баща му жонглираше с думи като дълг и отговорност, повтаряше, че службата изисква от офицера да се откаже от лични облаги и благосъстояние.
Баща му често наблягаше, че му е дал името на божия воин, за да служи на отечеството. Но когато стана на 16, респектът му от този внушителен мъж в униформа взе да се губи. Убеждението, че военните училища приемат най-добрите и там е неговото място, се смени от едно мълчаливо желание – Георги искаше да стане поет. Започна да пише стихове, които не смееше да покаже на никого. Но когато набра смелост да каже на баща си, че освен във военно училище иска да пробва и в някой и друг университет, оня отсече:
Георги се примири, но продължи да пише, дори отпечатаха едно негово стихотворение във вестник „Българска армия“. В армията се чувстваше уютно – редът му даваше сигурност, не беше необходимо да поема отговорност, заповедите издаваха началниците му. Но началниците, неизвестно защо, не го уважаваха, макар че за всичко се допитваше до тях – подредената свобода го устройваше.
Когато му връчиха заповедта за пенсиониране, за момент се стъписа. С постъпването му в армията животът му беше направил завой от безпорядък към ред, а сега отново го връщаха към безпорядъка. Бъдещето пред него беше безредие и хаос. Георги пое дълбоко въздух и се замисли как може отново да живее просто и естествено. Необходимо му беше да се вкопчи в някоя сила, която да го освободи от страховете и неуредиците.
Безсмисленото трескаво суетене, което наблюдаваше всеки ден на работа, го изморяваше. Целият безпорядък на света с досадната му дребнавост го изтощаваше. Работата като охрана в института беше на смени и му оставяше свободно време, което той запълваше с пътуване до църкви и манастири. Заставаше пред иконата на Исус и мълчаливо разговаряше с него. Така можеше да се съсредоточи върху духовното, за да изчисти от живота си всякакви неуредици.
Метафизичното си има свои закони, които се основават на реда. Светлината си проправя път сред първичния хаос, живите същества намират мястото си. Изчистването на безпорядъка може напълно да преобрази цялото му съществуване. За да въведе ред в живота си, Георги най-напред трябваше да се справи със самотата, която чувстваше като физическа болка.
Жена на средна възраст, винаги стилно облечена, но без модни увлечения. За разлика от другите сред гъмжилото, тя винаги го поздравяваше с вежлива усмивка. Георги беше убеден, че това не е случайно, защото вселената си има свои закони, които работят последователно. Веднъж намери повод да ѝ поиска пропуска, за да разбере как се казва – Мария – и в библейското ѝ име видя знак на съдбата.
Откри Facebook страницата ѝ и започна да я следва – съпреживяваше пътуванията ѝ, четеше коментарите ѝ, веднъж даже си купи една книга, която тя беше споменала – някаkви есета, които го отегчиха, но храбро дочете книгата докрай. Нямаше снимки на мъже, което го радваше. На моменти го бодваше въпросът кой е този, който е снимал Мария за Facebook, но се самоубеждаваше, че навярно е някоя приятелка.
защо тази жена носи високи обувки и зиме, и лете, чудеше се той. В ритъма на стъпките ѝ откриваше някаква тайнствена съизмерност. Чудеше се как да я спре, да я заговори, но някак си не смееше да наруши отмерения ход на движенията ѝ. Най-сетне реши да ѝ пише във Facebook – здравей, предлагам ти дружба.
На следващата сутрин, както обикновено, стоеше изправен до турникета на входа, наблюдаваше съсредоточено преминаващите и я чакаше.
–– Здравей, брат, пак сме на поста си, а? – Димитър, охраната от нощната смяна, се появи изненадващо зад гърба му. – Ще пием ли кафе?
–– Ти няма ли да си тръгваш? – промърмори Георги, без да се интересува от отговора му.
–– Хайде, хайде, и без тебе институтът ще проработи, да вървим за кафе. А, виж я тая, тропа като кон с тия токове. – Мария влизаше през входната врата. – Добро утро, уважаема госпожо!
Мария кимна на Димитър, усмихна се любезно на Георги и отмина. Георги наруши за пръв път в живота си устава – извади телефона си по време на работа. Съобщението му беше оставено без отговор.
Сигурни сме, че ще чуваме за успехите на Лиана Апостолова все по-често, затова ви обръщаме внимание да запомните името ѝ. Как се помни и как се забравя, и въобще какво се случва в мозъка ни, е сферата, в която д-р Апостолова е най-силна.
Тя е професор по неврология, радиология и молекулярна генетика към Университета в Индиана, САЩ, и задълбочено се занимава с болестта Алцхаймер. Толкова задълбочено, че един ден като нищо ще четем “Лиана Апостолова” и “Нобелова награда” в едно изречение.
Преди това ви я представяме в Майко Мила, за да разкаже малко повече за това обществено значимо заболяване и за работата си.
В момента Лиана има клиничен кабинет в Университета на Индиана, където приема, диагностицира и проследява пациенти два пъти седмично, а през останалото време се занимава с наука.
Прави го вече 20 години, а в момента оглавява мащабен проект в 25 университета в САЩ, който изследва ранната форма на Алцхаймер, засягаща хора до 65 години.
Под нейно ръководство са 19 клинични екипа, които набират болните и събират данните, и още 13 научно-изследователски отбора, които анализират тези данни.
Междувременно Лиана е ръководител и на няколко други клинични проучвания с конвенционални пациенти с Алцхаймер в напреднала възраст. Преподава на студенти по медицина и специализанти по неврология и психиатрия.
Намери време да говори и с нас, за което от сърце благодарим.
Кажете ни какво въобще е болестта Алцхаймер?
Това е невродегенеративно заболяване и най-честата форма на деменция в света. Деменцията е общ синдром на когнитивни нарушения, които се появяват най-често в напреднала възраст. Не е умственото изоставане, при което има недоразвитие на определени когнитивни способности в детска възраст.
95% от хората, които развиват болестта, са над 65-годишни, като след тази възраст рискът се повишава експоненциално. Само 3 до 5% развиват болестта по-рано в живота си.
Казвате, че Алцхаймер е най-честата форма на деменция, но какво го различава от останалите видове деменция?
Алцхаймер се причинява от натрупване на два протеина в мозъка – амилоид и тау. Счита се, че амилоидът е основната причина, а тау се натрупва впоследствие.
Докато сме млади, имаме активна система за изчистване на амилоида, но при повечето болни от Алцхаймер с възрастта механизмите за прочистване на този токсичен продукт се забавят. Това е механизмът на заболяването в късна възраст.
Редките генетични форми на Алцхаймер се дължат на мутации, които причиняват свръхпродукция на амилоид. И при хората с Даун, при които има три копия на хромозомата, на която е генът на амилоида, се стига до свръхпродукция. Всички хора с Даун за съжаление развиват Алцхаймер на около 30–40-годишна възраст.
Причинява ли Алцхаймер неизбежно смърт?
Заболяването е изключително разпространено в цял свят и е в топ 6 на причините на смърт след инсултите, раковите, белодробните и сърдечните заболявания; а сега Covid-19.
Смъртта настъпва не защото хората губят възможността да помнят, да планират, да се ориентират, а защото се залежават.
Когато загубят способностите си за амбулация и са приковани в болничното легло, те стават много податливи на инфекциии на пикочните пътища, пневмонии, сепсис – и тези инфекции ги побеждават.
Наследява ли се болестта?
При класическата форма говорим за наследяване на риск за болестта, тъй като тя не се предава само с един-единствен ген. При Алцхаймер в късна възраст роля играят много гени, които, в зависимост от комбинацията, наследена от родителите ни, предопределят нашия индивидуален риск.
Болестта по майчина линия носи малко повече риск от тази по бащина линия. Но дори и двамата родители да имат Алцхаймер, това не значи, че децата им непременно ще развият болестта.
Обяснете ни защо се занимавате специфично с Алцхаймер при по-млади хора?
Причините за болестта и за по-бързата ѝ прогресия сред по-младите не са ясни. И понеже тези болни са едва 3-5% от всички хора с Алцхаймер, заболяването в по-ранна възраст не беше систематично проучвано досега.
В един институт могат да се съберат приблизително 50-60 болни, но с мрежа от клинични бази из всички щати можем да съберем 700-1000 и тогава имаме възможности за сериозна наука и силна статистика. Това ни е целта – да направим проследяване на болните и да изучим подробно болестта.
Срещаме се с пациентите веднъж на 12 месеца за детайлни изследвания – събираме клинични данни, психологични изследвания, ДНК, кръв, ликвор, образна диагностика – ЯМР и ПЕТ с контрастни материали, които се свързват с двата протеина на Алцхаймер и демонстрират натрупванията.
Идеята е след като придобием представа какво се случва с тези болни в рамките на първите 24 месеца, да ги включим в терапевтични проучвания на нови медикаменти.
Какво ви прави впечатление по време на проучването с по-младите хора, страдащи от Алцхаймер?
Поради малкото случаи на младата форма на болестта, лекарите не са подготвени достатъчно и не диагностицират болните навреме. На повечето пациенти им се казва, че им няма нищо, че е стрес или депресия.
Ако пациентът е жена, обикновено ѝ казват, че е в менопауза. Така болните ходят недиагностицирани, влошават се, губят функции, без да разбират защо.
Много биват уволнени на възраст, на която нямат достатъчно спестявания. И много се грижат за деца в училище или в колеж, когато губят доходите си. Семействата им не разбират какво става и ги обвиняват.
Важно е колегите да разберат основните разлики между нормалното старческо отслабване на паметта и деградацията на паметта от Алцхаймер.
Да не можеш да намериш думи или да си спомниш името на приятел моментно не е Алцхаймер, а си е нормално стареене на мозъка.
Моментът, в който влезеш в една стая и си кажеш „За какво дойдох тук?“ и информацията се възстановява след минута-две, не е Алцхаймер.
При Алцхаймер информацията се забравя напълно и не се възстановява. Не се формират спомени. Затова и възрастните хора с Алцхаймер могат безкрайно много пъти да питат едно и също нещо – например „Кога ще дойде синът ни да ни види?“, и да не помнят не само отговора, но и че са питали.
Други тревожни промени са, че се губят, плащат сметки по два-три пъти или забравят да ги платят систематично, купуват едно и също нещо по няколко пъти и пр.
Какво бихте посъветвали хората с близки и роднини, болни от Алцхаймер?
Ако се грижите за такъв болен човек, не бива да му се ядосвате и да го обвинявате, защото той не е виновен. Конфронтацията не помага.
Ако например болният си е внушил, че сестра му е жива, а тя отдавна е починала, няма нужда да се конфронтираме с него, по-добре е да се съгласим или да подминем разговора. Важно е да има спокойна динамика при тази болест, а и при всяка друга.
Семейството има нужда от образование, да се запознае с литература, от която да разбере как да се справи с проявите на болестта и какво го очаква. Има много какво да се научи от книгите, от групите за подкрепа, от професионалистите и експертите.
Аз бих препоръчала Гражданското Сдружение Алцхаймер България на всички, които имат близки с Алцхаймер.
Първото изпращане на детето в университет (и към незнайните капани на новия самостоятелен живот) е свързано изплакване на кофи сълзи и притеснения от страна на повечето родители. "Как ще се оправя сега това клето дете?"; "Какво ще яде?" "Ще си намери ли нови приятели?"; "Ще го уважават ли?" (и "Кога е редно да трансформирам детската му стая в студио за йога/пилатес/стая за гости?") са едва част от въпросите, съпътстващи приемането на детето в системата на висшето образование...
Много емоционален момент е това, със сигурност, но една майка не изглежда толкова разкъсана от въпроси и тревоги, а по-скоро още при първото посещение на дъщеря си в университета, в който ще започне да учи на есен, намира начин да му отпусне края.
Най-после.
Става дума за майката на 18-годишната Ейвъри Лейлани. Тя (майката) закарала дъщеря си до базата на държавния университет в Тексас, за да се запознае детето с предварителната програма. "Не предполагах обаче, че веднага след това, майка ми ще се превърне в интернет сензация", споделя Ейвъри, която скоро започва да получава поредица съобщения и снимки, на които майка ѝ позира в компанията на разголени футболисти.
My mom dropped me off today for College freshman orientation and she sends me this... #TXST21 pic.twitter.com/etJhflZrE0
— Avery Leilani (@Avery_Leilani) June 20, 2017
Очевидно всички се прекланят пред тази майка, защото споделените от дъщеря ѝ снимки в Twitter са харесани от над 430 хиляди души.
Оказало се, че училището е поканило родителите да вечерят на футболното игрище и да участват във фотоконкурс. Наблизо тренирал университетският футболен отбор и докато повечето родители се опитвали да включат играчите само като фон за селфитата си, майката на Ейвъри директно нахлула на терена и започнала да се снима с тях.
"Всичко това не ме шокира. Тя е доста е странна и понякога луда", казва Ейвъри за майка си - обичайна реакция за тийнейджърка. Но жените, които изпращат деца в университета, могат само да почерпят вдъхновение от тази майка, която очевидно е готова да започне нова фаза в живота си и да се забавлява, вместо да страда. Браво на нея.
Източник: ScaryMommy
По темата:
В рубриката „Жените могат всичко“ днес си говорим с Вергиния Къшева-Накова, която по време на супер успешната си корпоративна кариера решава, че иска да работи не само за своя успех, но и за този на всички замесени в българския бизнес хора.
С тази идея стартира платформите за обучения Business Up и Training Academy, чрез които помага на хората да продават по-добре продуктите и услугите си, да бъдат по-готини мениджъри, да създават по устойчиви бизнеси, а на най-младите – да намират най-доброто място професионалното си развитие.
Дели дом, често и палатка, с видния програмист-предприемач Светлин Наков, създател на Софтуерния университет, който освен технически умения, има и домакински, и освен, че обича сам себе си да хвали, много по-приятно му е да хвали нея. И има за какво:
-- Вергиния, представете се на нашата аудитория – какво сте учила и какви сте ги вършила преди да станете предприемач?
Докато учех в езиковата гимназия в Благоевград, най-трудният въпрос за мен беше „Какво искаш да кандидатстваш?“, защото всичко исках да кандидатствам. Ходех на всевъзможни курсове и уроци – пиано, езици, програмиране. В крайна сметка записах индустриално инженерство в Техническия университет, но още първия семестър започнах работа в IT компания и така тръгнах в по-различна посока.
Занимавала съм се с дигитален маркетинг, била съм организационен консултант в международна компания, управляващ партньор за България на същата компания, наложи ми се да овладея в движение и специалностите уеб и графичен дизайнер, за да мога да стартирам сайта на Training Academy.
В момента съм soft-skills тренер, бизнес коуч, сертифициран терапевт по когнитивно поведенческа терапия, управлявам академия и агенция. Както обича да се шегува мъжът ми, обречена съм на тотален неуспех, защото според него, за да успее човек, той трябва да е концентриран само върху едно нещо… Аз обаче му казвам, че просто съм човек с много таланти.
-- Разкажете ни малко повече за проектите, които ръководите?
С Business Up помагаме на български фирми и предприемачи да постоят бизнеса си правилно така, че да им носи печалба и удоволствие. В Training Academy провеждаме обучителни програми за лидерство, комуникация, продажби и ефективни екипи с корпоративни клиенти, както и курсове за бизнес умения и предприемачество за хора, които искат да стартират свой проект.
Гордея се, че бълваме не просто обучения, материали или курсове, а цялостна концептуална платформа, която вдъхновява и подкрепя хората в България, които искат да започнат свой бизнес или пък да се реализират по-добре в корпоративната си кариера.
Като мисия съм приела и това да откривам млади таланти и да ги насочвам към сфери на дейност, в които виждам, че са добри. Наскоро, например, при нас дойде една супер умна млада жена, с перфектен английски и куп други умения, която обаче не беше наясно в каква точно област би могла да се развие. Възможността да откриваме такива таланти и да им посочваме пътища за реализация ни носи истинско удовлетворение.
-- Какъв е процентът на жените, които се включват във вашите обучения?
Около 30% са жени, като доста от тях са бременни или майки. Имаме и онлайн платформа за обучения, в която най-често срещаният потребителски профил пък е на 40-годишна жена, която живее извън София. Това са жени, чиито деца са поотраснали, амбициозни са, прави им се нещо, търсят прозорец към нов социален кръг, искат да разширят по някакъв начин възможностите си.
Тази тенденция много ме обнадеждава. В моя социален кръг жените са успели работещи майки, но знам, че това не е общовалиден факт. Знам, че има много жени, които не са подкрепени от мъжете си, за да се развиват спокойно в някаква професионална област. И не само това – много жени са възпитани в семейства, чиито разбирания са, че мъжът е този, който има право да се развива; че е хубаво жената да носи пари вкъщи, но все пак да не прекрачва някаква граница, свързана с професионалния успех…
-- При вас как се случиха нещата – бяхте ли подкрепена от мъжа, който е до вас?
Първият важен фактор, когато говорим за подкрепа, е семейството, в което си израснал. Аз съм от малък град, но смятам, че родителите ми са супер прогресивни за мащабите му. И до днес виждам майка си, която е директор на гимназия, като най-дейният и самоотвержен човек, когото познавам. Баща ми пък е толкова широкоскроен и толкова убеден в нашите възможности, че винаги ни е надъхвал колко сме умни и как можем да бъдем каквото поискаме.
Колкото до мъжката подкрепа - Светлин, с когото сме женени от 3 години, не само ме подкрепя във всяко начинание. Той е много щастлив с всеки мой успех. Всеки, който го познава, знае, че той доста обича да се хвали, така че, когато постигна нещо, знам, че в негово лице имам личен PR.
Няма да скромнича и ще кажа, че това много ме ласкае, защото когато стартирах преди три години проекта си, бях с човек, който ме упрекваше, че съм прекалено амбициозна, къде съм тръгнала сега, след като изкарвам достатъчно пари на сегашната си работа… Затова бих казала, че е много по-тежко да бъдеш с човек, който не те подкрепя, отколкото да си сама. Тогава можеш да вземаш самостоятелни решения без да бъдеш обвинявана колко си амбициозна или пък вятърничава. Благодарна съм на Светлин, че винаги съм чувствала стопроцентова подкрепа от негова страна, но също така съм убедена, че жените нямат нужда от мъж, за да бъдат завършени личности.
-- Как тази подкрепа, за която говорите, се отразява на живота ви вкъщи? Остава ли ви време да се изпънете на дивана, докато мъжът ви пуска пералня и миялна да речем?
Мъжът ми не пуска миялна, защото е много дребнав на тема чистота и според него тя не мие добре чиниите. И ги мие, както той смята, че е най-добре. Според него също така плочките на терасата трябва да се мият след всеки дъжд и често прави това в рамките на 20 минути, докато си пие кафето… Общо взето си разделяме домакинската работа, като всеки от нас е супер толерантен към другия, когато му се наложи да закъснее заради работен ангажимент.
Не сме стереотипно семейство, защото той има две деца от предишния си брак, но пък смея да твърдя, че сме много щастливи, защото с бившата му жена сме в прекрасни отношения и дори прекарваме празниците заедно. Мисля, че това е много хубаво за децата, защото не им се налага да избират при кого да бъдат.
-- И вие и съпругът ви сте предприемачи и сигурно ви е много интересно по цял ден, но, предполагаме, един път на две години имате нужда да поразпуснете заедно? Как го правите?
Обикновено се посвещаваме на няколко месеца упорито бачкане и после се изключваме за 10 дни на някое по-хипи място извън популярните туристически атракции… Добре, че е мъжът ми обаче, защото в личния си живот аз съм много скучна. Колкото кипя в работата си и искам да се случват все нови и нови неща, толкова съм рутинна по отношение на нещата, от които имам нужда извън офиса. Харесвам един ресторант и нямам нужда да ходя в друг, харесвам една блуза или панталон - и си ги купувам в три различни цвята. Светлин пък непрекъснато иска да се случва нещо ново, да се виждаме с нови хора, да посещаваме по-особени места като Индия и Ямайка, да спим на палатка, да намерим ресторант, в който се готви по най-старата местна рецепта. Не, че имам нищо против…
-- То оставаше и да имате! Разкажете ни какъв мениджър сте, как успявате да увлечете хората, с които работите, в каузата си?
Първото нещо, което направих, когато Business Up и Training Academy започнаха да се развиват, беше да организирам така офиса, че той да не прилича на офис и всеки да има право да се отпусне на някой диван, да се чувства уютно. Конкретно за управлението смятам, че новото поколение служители са адски свободолюбиви, те сами избират дали да положат повече усилия или не. Затова се старая да създам такава култура на работа, че да не ми се налага непрекъснато да следя дали дадена задача е изпълнена, а хората сами за себе си да открият удовлетворението от добре свършената работа. И вече виждам резултатите – управлявам 15 души и не ми се налага да следя кога идват на работа и кога си тръгват, защото работата е свършена, без да има нужда от моята авторитарна намеса.
-- Какъв е съветът ви към хората, които постоянно повтарят как искат да правят нещо свое, но още не знаят какво да е то?
Истината ли? За мен това е абсурдно. Ако искаш да правиш нещо свое само за да си независим от работодатели и работно време, това означава, че не само не си намерил своята страст, но и че не си готов да работиш. Смятам за много неправилна гледната точка на новата вълна предприемачи, които казват как „дъската за гладене е сърф, който е предал мечтите си“. Това е безсмислено и отрича труда като ценност по принцип. Правилната гледана точка е първо да знаеш какво искаш да правиш и да го правиш с любов - независимо дали за себе си или за друг работодател.
Второ, за да превърнеш това в самостоятелен проект, трябва да си стигнал до някакво мастър ниво, т.е. не просто да обичаш да правиш лимонада, а да правиш феноменална лимонада.
Трето, трябва да си наясно, че когато зарязваш работата си, за да стартираш свой бизнес, дълго време имаш много по-малко пари, много по-малко време и много повече отговорности и стрес. В първите години, в които стартирах моите проекти, пари вкъщи не носех. Носех нерви и отговорност за плащането на наема на офиса и на заплатите. Или, както гласи заглавието на една книга, която горещо препоръчвам: „Лидерите винаги ядат последни“. Ако сте готови на това, давайте!
С началото на учебната година, особено ако детето е в по-горните класове или му предстои кандидатстване, започва и родителската треска по издирването на най-добрите курсове, частни учители и школи по различни дисциплини.
Езиковите курсове по традиция са сред най-посещаваните извънучилищни дейности, а родителите са склонни да отделят значителен бюджет, за да осигурят най-добрите преподаватели за своите деца.
Точно в редиците на школите и езиковите курсове тази година влиза и най-старата и престижна образователна институция в България - Софийският университет “Св. Климент Охридски”.
Висшето учебно заведение стартира програма за целогодишно езиково обучение на ученици от 1-ви до 7-ми клас, като през учебната 2017-2018 г. езикови курсове ще има по английски и немски език.
Курсовете ще се провеждат в Департамента за езиково обучение към Университета, а цените са безпрецедентно ниски – 5 лева на час, така че да са достъпни за максимално широк кръг ученици (и техните родители).
Така таксата за обучение за един семестър на курсисти от 1-ви до 4-ти клас е 300 лв. за 60 учебни часа, а от 5-ти до 7-ми клас – 350 лв. за 65 часа.
Курсовете ще бъдат водени от одобрени и висококвалифицирани преподаватели на СУ “Климент Охридски”, които ще подобрят нивото им по съответия език и ще им помогнат за успешното справяне с бъдещи изпити.
Родителите вече могат да записват децата си в Департамента по езиково обучение ИЧС – крайният срок е до 25 септември, а входящите тестове за определяне на ниво са на 26 септември.
Уроците се провеждат 2 пъти в седмицата и родителите могат да избират между няколко възможности за посещение в зависимост от училищните смени на детето.
Повече информация за записването и провеждането на курсове по английски и немски език можете да получите тук, както и на следните телефони или на телефон +359 2 872 3748; +359 2 872 20 41.
По последни проучвания на Евростат България трайно заема незавидното предпоследно място по владеене на чужди езици в ЕС, а най-парадоксален и тревожен е фактът, че българите учат чужди езици повече от всички други в ЕС, но научават най-малко.
Едва 39% от хората в страната говорят чужд език, като това е далеч под нивото за Европа.
Сред причините за лошия резултат на чуждоезиковото ни обучение са липса на квалифицирани преподаватели, прекалено големите учебни групи и недостатъчна системност на преподаването.
Всичко това води до лоша ефективност на учебните процеси и в крайна сметка – много висока цена на езиковото обучение за родителите, които все пак искат детето да научи чужд език.
