Любовта, разбира се, се показва предимно с действия. Може и 500 пъти да кажеш на някого заветното изречение, утвърждаващо обич, но поведението към този човек да говори обратното. И все пак за едно малко дете прегръдката, съчетана с „Обичам те“, е равносилна на уют и топлина. Наша читателка, която предпочита да остане анонимна, ни изпрати история, която обаче не е толкова подкрепяща. Историята няма извод, експертно мнение и не цели да укорява. Само разказва, с основната цел да ни провокира да се замислим.
Не знам дали живеем в твърде динамично време, в което препускането към работа и градината, училището, се превръща в основен битов стълб в живота ни, но е факт – препускаме. И после пропускаме.
Изпускаме да погледнем какво се случва НАИСТИНА с децата ни, отвъд беглите им, едва извадени едносрични отговори на въпросите какво са правили през деня и как са. Пропускаме и да си дадем въздух като родители, да не говорим като партньори. Понякога дори пропускаме да се запитаме защо искаме да имаме деца, и то преди да преминем към създаването им. Или знаем, че искаме да запълним една дупка, силно вярвайки, че детето ще оправи всичко.
Какъв е случаят с майката, за който ви пиша, не знам. Но ситуацията, на която станах свидетел, хем ми стана неприятна, хем побързах, преди да укоря тази жена, да си представя, че това може да съм и аз. Че утре може и аз да извикам толкова отчаяно. А дали вече не съм го правила по един или друг начин?
Синът ми ходи на тренировки по плуване. Групите са с деца, обикновено на сходна възраст. В един от дните, чакайки да излязат децата от предишната група, видях как от басейна излиза дете, което беше различно. Казвам го, използвайки клишето, което възрастните бихме сложили. Всъщност различното беше поведението му. Изглеждаше като на 8-9 години, а се държеше като по-малко. Не видях да е направило нещо лошо на някого, да е изразило тази различност по начин, който да засяга друг човек.
Издаваше някакви свои си звуци и изглеждаше като да е в собствена проекция за света. И в този момент влезе майка му, която явно беше минавала няколко пъти в посока на гнева и обратно, през целия си живот с това дете. И когато детето излезе без бельо от съблекалнята, бутонът на яростта беше натиснат. Майката започна да крещи, че е ѝ е писнало „с брат ти да се държите така“, след което му обеща, че повече няма да го води на тренировки, а за финал му тръшна в ушите категоричното:
Дорева ми се. Скъса ми се сърцето, защото цялото ми същество в тоя момент беше на мястото на това малко дете, което наведе глава. Чувството за вина бликаше от посърналите му очи, забити в пода.
Още не сме свършили, скрол надолу
Щях да съм твърде емоционална, щях да я осъдя пред детето ѝ. И не стига че вече чуваше как майка му не го обича, ами щеше да разбере от страничен човек, че така не се постъпва. Щях да му отнема чувството за уют, което току-що му беше пречупено.
В първите няколко минути силно НЕ харесвах тази майка. Мислех си лоши неща за нея. Чудех се как е създала дете, на което да казва, че не го обича. Наистина ли не го обича? Разбира ли как го наранява, какво граби? Знае ли, че доверието му към хората може да се скърши с три думи?
И после по естествен път дойдоха другите въпроси, които да балансират и без това неясната картина. Детето дали има някакви затруднения в развитието? Дали се нуждае от специално внимание, което може би тази майка не е спирала да дава, но в един момент избухва. Дали всъщност няма нужда и тя да бъде подкрепена? Ами ако е самотен родител? Ако не е спала тази нощ, за да бъде всъщност майка на ниво?
Нека се сетим сега, оставяйки укорите встрани, колко често сме имали усещането, че в момента просто не искаме децата ни да са около нас. За да си починем, за да си дочетем книгата, да догледаме филма, да допием кафето в тишина…
Умората е спътник на родителството и понякога може да е толкова огромна, че да затисне всякакви емпатични чувства. С нея вървят по същата писта тревогата, гневът и яростта. Защото сякаш някой друг, дори и да е създаден с огромно желание от нас, ни отнема възможността да сме свободни и да правим каквото и когато поискаме. Някой друг, поради някакви причини, не спазва нормата и излиза гол от съблекалнята. Срамът бързо ескалира в яд и БАМ – вадим арсенала с кофти думите и замеряме „виновника“.
Не съм засичала повече майката и момчето. Може би заканата, че приключва с тренировките, е влязла в сила. Понякога се сещам за тях и всичко, което се опитвам да направя, е да се подсещам, че не знам какво стои зад думите на тази може би изтощена жена.
Нямам нейната история. Нямам нейната съдба. Нямам нейното дете. Но познавам умората ѝ… Тази вечна спътница на родителството. И споделям тази история, за да не забравяме, че дори и да не казваме на децата си, че не ги обичаме, понякога се държим така, сякаш не ги обичаме. Не защото няма любов. А защото има предел на силата ни.
Споделям историята и за да напомня на всички, че любовта е в разбирането. Понякога дори в това да приемеш човек, който казва на сина си, че не го обича.
Споделяме 12 цитата, които отговарят за 12 момента от всекидневието на всяка майка, която гледа малкото си дете (или деца!) вкъщи. Няма да добавяме „уморена“ и тук, защото то си е по подразбиране. (Майките, които не са уморени, да минат две крачки вляво и да кажат как успяват да НЕ са уморени!)
Здравейте, лишени от сън войни. Като майка на четири деца, съм минала през всичко. Разбирам какво ви е. Безкрайните нощи, планините от пране и въпросът „Какво ще има за вечеря?“, който ни преследва всекидневно.
И така, реших да вкарам малко хумор в нашия хаос с някои „цитати от уморената майка“.
Защото, нека си го кажем, ако не се посмеем, ни остава да роним сълзи като ситен маргарит в изстиналото си кафе.
Не е ли странно как времето за лягане се превръща в най-удобния момент за проверка на списъка със задачи?
Точно когато сте на път да заспите, мозъкът ви се включва на висока скорост. Но всичко ще е наред.
А забравените задачи? Ще си бъдат там и утре.
Вечерта е вашето време за почивка, презареждане и освобождаване от грижите, които сте имали през деня.
Така че следващия път, когато умът ви започне да препуска през нощта, поемете дълбоко въздух и си дайте почивка. Заслужили сте си я, наистина.
Когато дните са дълги, а нощите кратки, първата чаша кафе за деня се усеща като най-довереният съюзник, нали? И с мен е същото!
И не е само за да седиш будна. А и за да вкусиш онези малки мигове спокойствие с чаша кафе, преди денят да превключи на висока скорост.
Ако кофеинът е като част от екипа ви, значи сте в добра компания.
Чувствате ли, че минавате през деня си все едно се движите в мъгла от недоспиване? Добре дошли в клуба на майките зомбита!
Но ето я и позитивната страна: всяка прозявка, всяко доливане на кафе, всичко е част от нещата, които правите за децата си.
Така че дори когато се чувствате по-скоро немъртва, отколкото истински жива, помнете, че се справяте страхотно! И в дните, когато сте в зомби режим, няма проблем да се отпуснете малко и да си откраднете дрямка.
Правило ли ви е впечатление, че тишината, когато имаш деца, не е толкова успокояваща? Все едно е затишие пред буря.
Но тези тихи моменти често са предвестник на творчестките им пориви (или на пакостите им – виж в снимката по-долу). Така че, когато къщата утихне, отделете една секунда, за да се насладите на спокойствието. След това се подгответе за малко приключения.
Помните ли дните, когато мислите ви бяха организирани, а паметта ви остра? Децата имат магическата способност да объркат всичко това.
Моментите, в които забравяте някакви неща, са като почетни медали; белези за живот, изпълнен с любов и смях.
Следващия път, когато забравите защо сте влезли в стаята, просто се посмейте на себе си. Отглеждате хора и градите живота им и ако това означава няколко забравени неща от магазина, така да бъде.
Някога усещали ли сте, че „мама“ е единственото, което се повтаря у вас? Това е новият ви саундтрак. Преди да ви дойде в повече, го приемете го като комплимент. Вие сте опората и центърът на целия свят на децата ви.
Още не сме свършили, скрол надолу
Кой да знае, че закуската може да бъде включена и в дрехите? Но хей, всичко е част от играта. Намирането на зърнена закуска в сутиена е като белег на майчинството. Забавно напомняне за непредсказуемия хаос, който управлявате всеки ден.
Някои дни са, за да се порадваме на големите победи. Като например, че имаме щастливи, здрави деца. А не за дреболии – като чорапи от един чифт.
Ако сте си обули един чорап с райе и един на точки, пак сте супер. Така излиза, че сте съсредоточени върху това, което наистина има значение – смеха, прегръдките и „обичам те“. Различните чорапи, обути в бързината, може и да са знак за добре прекаран ден.
Иронията в онова „Скучно ми е“... Особено когато е насочено към теб, докато си по средата на маратона от домакински задължения...
Ако ги научите, че творчеството не се нуждае от постоянно забавление, това си е чиста победа.
Мултитаскингът ви не остава незабелязан. Той формира стабилни, малки човеци с въображение. Така че, следващия път, когато се появят оплаквания от скуката, докато се борите с планината от мръсни чинии, помнете, че не просто чистите, а преподавате големите уроци в живота чрез тези малки моменти.
Ако домът ви разказва история за ден, пълен с игри, учене и някоя и друга беля, значи правите каквото трябва. Всяка играчка, която не си е на място е доказателство за живота и смеха между тези четири стени. Перфекционизмът е надценен.
Всички имаме нужда от минутка за въздух, прекарана например в килера с любимия шоколад. Напълно нормално е да търсим време за себе си. Малките паузи са жизненоважни. Това означава, че се справяте добре и успявате да балансирате между нуждите си и безкрайната енергия на децата.
Тези внезапни заспивания... Така тялото ви казва, че има нужда от почивка. Невероятно е какво правят майките всекидневно. И понякога тъкмо тези непланирани почивки идват, за да презаредите.
Автор: Ейми Браун – консултантка и сертифицирана перинатална терапевтка по психично здраве. Помага на майки, които имат нужда от малко подкрепа в новата си роля. Щастлива майка на три момчета и едно осиновено момиче.
Източник: Mom Therapy Chicago
Да си майка на четири деца, всяко от които с реактивен двигател, закачен за задния номер, не си е работа.
Грешка! Работа е! 24-часова без никакви почивки.
Разказва го Сам Бърнам Дейвидсън майка на две момчета и две момичета, бивша адвокатка, която много псува. Така казва сама за себе си, а ние някак това с псуването го разбираме, честно да си признаем…
Преследвам 14-месечното си момиче из цялото заведение, отбивайки всевъзможни опасности от пътя ѝ, докато ѝ бутам коричка от пица в устата, за да не почне да се тръшка. На рожден ден сме на 6-годишно дете, а другите ми три деца са в публиката и се вълнуват на програмата, включваща представяне на комодски варан.
След 5 минути, в мига, в който показват варана, моето 6-годишно забелязва един балон, паднал от декоративната арка. Преди да успея да се намеся, той вече го сграбчил и го влачи към дъното на помещението.
Решава, че ще играе сам една доста агресивна игра, в която се опитва да задържи балона да не падне на земята, докато го удря постоянно. Най-големият ми син го вижда и незабавно се присъединява към него.
И ето ги - крещят, обръщат столове и маси, абсолютно незаинтересовани от забавлението с влечуги.
Дъщеря ми все още е сред публиката и изглежда, че се забавлява с дървесната жаба, появила се на ръката на водещия. Докато, разбира се, вече не ѝ е забавно и започва да прави някаква странна йога на четири крака със задник, вирнат нагоре, и да крещи, че е жадна.
Оглеждам помещението и виждам, че моите деца не са единствени, които си измислят сами забавление, различно от шоуто. Има и други. Но ние сме единственото семейство, в което всички са с алтернативно занимание.
Четири от четири. И това не ме изненадва. Защото в повечето семейства има поне едно дете, което е по-спокойно. В моето няма такова. И съм страшно изморена.
Всичко, което правим, е шумно и разхвърляно. Разходките ни в парка обикновено включват две момчета, изцапани с кал от езерото, едно 4-годишно момиче, което се качва на пързалката и крещи срещу минувачите, и бебе, ядящо тор.
Вечерите в ресторант са придружени с юмручен бой, разлети напитки, промени на поръчката и - в един паметен момент - и горяща салфетка в средата на масата.
На мен са ми се паднали четири еднакви: огнени, буйни и с със сериозна необходимост от внимание.
Гледам другите си приятели с три и повече деца и при всеки има поне едно, което е малко по-пасивно. Едно, около което не се налага да завърташ целия план.
Дете, което ще се опита да успокои останалите, когато настроенията им ескалират, и рядко е причината да си тръгнете отнякъде по-рано. Това дете си играе само и няма мнение за всичко.
Имам нужда от такова дете. Имам нужда от дете, което ще се сгуши и ще потъне в книга за Хари Потър. Ще облича каквото му избера и ще яде каквото има в чинията. И няма да налива масло в огъня във всяка една ситуация.
Мотото на децата ми е “всичко в името на смеха”. И по тази причина нормалните ситуации, в които другите деца участват леко и спокойно, се превръщат в някакво опасно импро шоу, когато моите пристигнат.
Например когато чакаме най-големия ми син пред училище. Всички други по-малки братя и сестри са извън колите и си играят, без да ги наблюдават. Гледам ги как се забавляват неангажиращо на алеята - безобидна, абсолютно незначителна сцена.
И тогава второто ми дете изскача от колата и започва собствена олимпиада по паркур. Скача от пейка на камък, после на клон. Извиквам му да спре, точно когато се приземява върху една мрежа, хвърляйки бърз поглед, за да види кой от връстниците му е впечатлен.
4-годишната ми дъщеря е отишла до предния прозорец, сложила си е ръцете на кръста, поклаща си дупето и се смее, размахвайки пръст към някого, когото дразни. Бебето пищи от задната седалка в абсолютно недоумение как е възможно да е оставена да се забавлява сама за няколко минути. През това време се опитвам да прибера децата към колата със скандал.
Най-накрая големият ми син се качва и тръгваме, тъкмо когато брат му го е докоснал грешно по рамото и той почервенява от гняв.
Всеки път сме някаква версия на тази шумна, хаотична, абсолютно неспокойна компания.
Дори едно дете със силна и изявена индивидуалност може да повлияе сериозно на цялото семейство. Настроението му определя тона на деня, а присъствието му може да погълне цяла тълпа.
Наличието на четири такива, надпреварващи се за собствено ефирно време, направи живота вкъщи объркан и хаотичен. Емоциите винаги са на макс, тъй като изглежда никой от тях няма способност да се саморегулира, както другите хора.
Понякога имам чувството, че са се обърнали наопаки и всичките им чувства са навън, за да ги види целият свят. В нито един от тях няма и капчица дзен. Просто чиста, наелектризирана живост във всеки един от тях постоянно.
Но с цялата тази активност и енергия идва и неподозираната радост. Докато другите родители имат възможност за малко спокойствие, аз живея в непредвидимия цирк, от който са направени всички големи ситкоми. Където смехът е с пълно гърло, а прегръдките са силни. Изразяването на вълнение и щастие е шумно и заразно. Абсолютно ненормален, див и адски забавен живот с четири уникално енергични деца.
Но в един момент бих желала да подремна.
Няма да ви поднесем задълбочени анализи на тема "Ние сме едно с природата" и всички живи същества си приличат. Обаче то няма и нужда, защото когато си майка, безпогрешно можеш да разпознаеш собствената си изтерзана (понякога) физиономия във физиономията на друга майка и съвсем независимо от всякакви призиви за единение с природата да установиш, че - да, всички живи същества си приличат, но най си приличат, когато станат родители.
Поглед "майка за първи път", още по-известен като "В какво се забърках?!"
Тази прекрасно, но може би малко поизморена дама е майка на 6 кученца, от които очевидно е решила да се скрие във ваната. Предполагаме е избрала това място, защото А) чувала е, че човешките майки също се крият от децата си в банята/тоалетната и е решила, че така е прието; и Б) това е единственото непревземаемо за малките пълзящи кученца място.
Мама има нужда от коктейл. От повече от един вероятно.
Как се разпределя толкова челяд по детски градини и училище направо не ни се мисли. Физиономията на майката ни е безкрайно позната. Казва се "ПАКСМЕЗАКЪСНЕЛИ!!!".
Advertisement
Майчината любов е нещо неописуемо. Само тя може да те накара да кърмиш непрестанно 7 деца и да не си ги изяла междувременно.
"Помощ! Някой? Спасете ме! Вземете ме от тук!"
Advertisement
Когато децата ти са навсякъде - по тед, под теб, около теб, най-добре си легни.
Когато си казала "Не блъскай брат си!" около 900 пъти, но те продължават да се блъскат и да си вадят очите.
"Защо са толкова много? Всичките ли са мои? Сигурни ли сте?"
Шшшт. Тихо. Рядък случай на спящи деца И едновременно с тях спяща (или поне опитваща се) майка.
" – Ъъъ, мамо, къде ми е...?
– На главата ми отгоре!
– Няма го там. Проверих."
"Благодаря ти, човеко, който ги отдели зад преграда!"
"Още колко остава, докато станат на 18?"
Идилия.
Обич.
Всички спят. Някои по особено жесток начин. Happy end!
Втората бременност може да е планирана и желана и пак да ни изненада с това колко неща се променят и колко е гадно сутрешното гадене, пише Амилия Киби за mom.com. Затова, мили жени, подгответе се добре, защото природата е измислила така нещата, че да страдаме от временна невменяемост и да забравяме какво всъщност беше да сме бременни. Така и само така можем да се "подлъжем" да забременеем пак.
Всичко това, разбира се, не важи за онези от вас, които по-хубав период от бременността не са имали. Вие може да четете и да чукате на дърво да не ви се случва, защото с бременностите не се знае знае ли се - всяка е различна.
Шестгодишната ми дъщеря иска братче или сестриче, още откакто се роди по-малкият ѝ братовчед. Молбите ѝ станаха още по-настоятелни, след като леля ѝ обяви, че отново е бременна и братовчедката Аби ще има по-малка сестричка.
Със съпруга ми правихме опити почти година, след като решихме, че можем да имаме още едно дете, ако се преместим в къща, достатъчно голяма за две деца. Чувствах как се затяга възелът - на 37 съм, а съпругът ми е по-възрастен от мен. Дали щяхме да имаме второ дете, както винаги сме планирали? Нещата не изглеждаха добре.
Но ето я и развръзката като в приказва - бременна съм! В 9 седмица. Чудо, нали?
Пращяхме от радост, обаче, хора, бях забравила колко е гадно да си бременна!
Минали са 6 години, откакто съм била бременна за последно, и доста неща са се случили в живота ми и в света от тогава до сега. Изглежда мозъкът ми е изтрил всички лоши спомени от миналия път като някаква тактика за оцеляване. Въпреки че ми е за втори път изобщо не бях готова да се чувствам толкова скапано.
В деня след двата ми положителни теста, не си изпих адерала - ясно защо. Пия лекарства за ADHD (на бълг. - хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието, бел. ред.) от миналия ноември, които истински промениха живота ми. Дотогава се самолекувах с кофеин и бях известна с това, че пия поне три чаши кафе сутрин.
Е, двете черти на теста за бременност значеха, че няма вече хапчета за концентрация, няма вече кафе. Видях, че мога да пия една чаша кафе на ден или три чаши черен чай, като прецених, че чаят вероятно е по-добрият вариант, защото мога да се наливам с него по цял ден.
Преминаването от количеството стимуланти, които приемах, до абсолютно никакви тотално ме обърка. Имах постоянна мигрена, от която не можех да се отърва. И изведнъж подредените ми мисли и мотивацията ми тотално отлетяха.
Костваше ми много да не полудявам пред семейството ми за най-малкото нещо. Не искам да звуча свръхдраматично, но изчистването ми от адерала и кофеина беше като онази сцена от “Трайнспотинг” с Юън Макгрегър и бебето, лазещо по тавана.
Почувствах огромно облекчение, когато периодът на изчистване от лекарствата и кофеина отмина. За седмица или две се чувствах доста добре. Мислех си, че най-лошото вече е минало и мога да се справя с всичко, което бременността ми предложи. Нали съм го правила и преди?
Наивитетът на тогавашните ми мисли ме кара да се плесна по челото днес. Как можах да забравя за СУТРЕШНОТО ГАДЕНЕ? Или както е в моя случа, ЦЕЛОДНЕВНОТО ГАДЕНЕ! Развих непоносимост към почти всяка храна. Нищо не ми се струваше вкусно повече от един ден.
Бях казала на съпруга ми, че ми се яде само сладолед. И той ми купи огромно количество. Но на следващия ден вече не можех да го ям! Преминах към сандвичи с ръжен хляб и краставици с крема сирене. Интересът ми и към тази храна отмина за три дни.
Дадох си сметка за всички стереотипи за бременните жени, които имали натрапчиви желания за храна. Не е толкова до това, че искат точно определена храна, а всичко се дължи по-скоро на факта, че това е единственото нещо, което можеш да си представиш, че ядеш, без да ти се доповръща. Затова, мъже, отивайте до магазина и купувайте каквото трябва, преди ситуацията да се е променила. Само не купувайте на едро.
Тъкмо намерих комбинацията от лекарства, която ми позволяваше криво-ляво да функционирам като нормален човек, и сега няма да мога да ги пия, докато не приключа с кърменето след… има-няма две години.
Симптомите ми са 10 пъти по-зле. Не мога да задържа мисъл в главата си. Не мога да си спомня какво правих, когато влязох в стаята, или защо изобщо влязох. Обикновено ми отнема около 2 часа да напиша материал за блога ми. Този го писах на почивки цял ден, защото не можех да остана дълго концентрирана, за да напиша повече от няколко параграфа. Единственото, което исках да правя, беше да гледам долнопробни хорър филми и да си лежа в леглото с котките. Правенето на друго ми докарваше болки в мозъка.
Все още работя, държа нещата под контрол и се опитват да се подготвя за новото бебе. Старая се да спазя множеството уговорки, които съм направила, преди бременността да ми източи мозъка.
Едва в 9 седмица съм. Може би след 3 седмици всичко ще се изясни. Или поне така се надявам.
Майки, ако е минало известно време от предишната ви бременност, подгответе се: много по-лошо е, отколкото помните. Уверете се, че имате достатъчно запаси от джинджифилов чай и лекарства против гадене, защото ще са ви необходими.
Вината, която майките и бащите изпитват по различни поводи по време на порастването на децата, е една от най-сигурните емоции в живота ни като родители. Без значение колко деца имаме и как ги отглеждаме, вината е вечният спътник, който седи кротко в ъгъла и чака удобно време, за да изскочи и да те посочи осъдително като "най-ужасния родител на света". Рене Бейкър споделя своята родителска "вина" – че не е успяла да даде необходимото, според нея, внимание на двете си по-малки момчета, с прозрението, че в крайна сметка нещата май не са чак толкова зле.
Докато отглеждах три деца под 5-годишна възраст, понякога ми се искаше да имаме само едно.
Когато най-голямото ни дете Хана беше бебе, я носих навсякъде с мен в слинг. Когато поотрасна малко, със съпруга ми правехме салта, за да отбележим успехите ѝ с гърнето. Когато започна детска градина, отговаряхме внимателно на всеки неин въпрос. Нямаше нищо по-хубаво от това да обръщаме внимание на Хана. И това да имаме повече деца изглеждаше като да имаме още хубави моменти.
Дойде второто дете - Айзък. Хана беше много лесна и аз подсъзнателно си мислих, че той ще е като нея. Но синът ни си имаше други планове. Беше много сладък и гушлив, но имаше много ушни инфекции, което значеше, че спеше малко и плачеше доста.
Най-голямата трудност в това да установя по-топла връзка с него, беше фактът, че във всеки един сладък момент помежду ни, се появяваше изискващо русичко момиченце, което ни прекъсваше, за да хапне, за да ѝ разкажа приказка или защото има да се тръшка за нещо. Какво стана със следобедния сън на нашето малко ангелче? Като се появи Айзък в картинката, изведнъж Хана вече никога не беше изморена.
Почти веднага почувствах, че Айзък е изтеглил късата клечка. И нямах много време да се фокусирам върху неговите успехи, защото още един малък човек бързо навлизаше в света ни.
Бени се роди, когато Айзък беше на 15 месеца. Парите бяха малко и знаех, че това ще ни е последното дете, затова си наложих да забавя леко темпото и да изживея бебешките му дни. Но изживяването беше невъзможно с две малки деца, постоянно търсещи вниманието ми.
И ето тук ще си призная нещо: вместо да предвкусвам с удоволствие дните му, в които расте и е в най-сладката възраст, исках да минат по-бързо. Понякога се улавях, че броя дните до третия му рожден ден, когато се предполагаше, че ще спре да прекъсва блажения момент пред телевизора на Хана и Айзък, като натиска дистанционното с невероятна бързина.
Когато Хана беше по-малка, нейните "ужасни две години" често ми се струваха сладки и затрогващи. С Айзък беше леко досадно, но си давах сметка, че е така, защото съм бременна и изморена. С Бени нивата на търпението ми заораха дъното.
Един ден пълнех ваната за децата в банята. Обърнах се за миг да съблека блузата на Айзък и в тази секунда Бени скочи с дрехите във водата.
"Бенджамин", изкрещях, добавяйки и някаква не особено прилична дума. Издърпах го рязко за ръката и се измокрих цялата.
Бени ревна с глас.
"Браво, мамо. Крещиш на едногодишно дете", каза 6-годишната Хана.
"Не съм крещяла", казах в своя защита, "Повиших тон."
"О, да, да, въобще не си крещяла", отговори тя, докато потупваше нежно брат си. Бени се сгуши в нея. Айзък го прегърна. Почувствах се като Лошата вещица от Запад.
Какво се беше случило с мен?
Години наред се чувствах виновна, че не мога да дам същото качествено внимание на синовете ни, каквото успях да дам на дъщеря ни. Понякога си представях какви деца биха били момчетата, ако бяхме прекарали толкова време с тях поотделно, колкото с Хана. Със сигурност щяха да имат повече интерес към книги и по-малко щяха да хленчат, да реват, да блъскат и да хапят.
И въпреки целия хаос и агресия, изглежда момчетата все пак растяха като умни, обичливи, щедри и забавни деца. Виждали ли сте някога как 15-месечно лежи с главата надолу на гърдите на брат си на 2 години и половина, за да може да си смучат палците заедно? Виждали ли сте как същото двегодишно споделя парче от любимия си ябълков пай, хапка по хапка, с брат си, без да е накарано от възрастен?
С порастването на децата стана по-лесно да намирам възможност да съм насаме с всяко от тях, водейки ги например в кварталното кафене за кексче с боровинки и топло какао. В крайна сметка осъзнах, че целанието ми за повече време с тях в ранните им години е било по-скоро нещо, от което аз съм имала нужда. Аз бях тази, която се чувстваше ограбена от възможността да опозная всяко от момчетата като бебе, както опознах момиченцето ни. Аз бях тази, която трябваше да се откаже от предварителните си нагласи за точните съставки, които правят чудесното дете. Каквото внимание не бяха получили от мен и от баща си, се оказа, че са получили един от друг или от сестра си.
И са си съвсем добре. Много повече от добре всъщност. И най-накрая знам, че животът и любовта, които сме им дали, са били повече от достатъчни.
Преди време Елисавета написа един до болка откровен текст за хроничната умора. Днес при нас е една свръхпродуктивна, успяла и много, много изморена жена, за да ни разкаже какво понякога стои зад живота като от списание. По нейна молба запазваме анонимността ѝ, но истината е, че мнозина от нас могат да се подпишат и двете си изтощени ръце под емоцията на този текст.
Аз съм на 37 с две деца. Израснала съм бедно. Със съпруга ми сме живели дълго време с финансови трудности, въпреки това сме се мотивирали взаимно и сме се справили.
За себе си, освен че съм грижовна майка и съпруга, мога смело да кажа, че съм предприемач и визионер. Преди да забременея с второто си дете, реших, че е време да стартирам собствения си бизнес. Имах идеята, визията, мечтата, пазара, клиентите. Бременна работех на две места – успешно! Години по-късно компанията ми расте и се развива, аз създавам работни места, решавам проблеми, допринасям за един по-хубав свят. Пътувам служебно и посещавам интересни места, срещам интересни хора. Децата ми са прекрасни, здрави, възпитани и щастливи. Мъжът ми напусна работа, присъедини се към фирмата за кратко, впоследствие основа своя компания и продължава да се развива там. На моменти всичко е като от някаква реклама в лъскаво списание. Жената, която има всичко – мъжа, децата, компанията, колата, къщата, дрехите, пътуванията.
Питат ме често как успявам във всичко. Избягвам да отговарям. Какво да им кажа – че за да са доволни всички около мен и да върви всичко по план, аз инвестирам огромна енергия. Когато тази енергия се изчерпа, аз сякаш умирам и гасна. И настъпва хаос – като при всяка енергийна криза. Като във времената с режима на тока.
Измислила съм и фирмена организация, и организация на домакинството. Всички мои задължения са планирани като в швейцарска фабрика. Разпределила съм отговорности и задачи, в замяна раздавам безусловна грижа и благодарност към всеки. Но когато моите батерии свършат, тази система се срива. Настъпва хаос и смут. „Как така мама не може?“ „Жена ми, какво ти става, вземи се в ръце?!“ Децата, които иначе си слушат в градината и при баба им, стават някави малки вампирчета, вкопчват се в мен и решават да бойкотират всички правила за спане, ядене, обличане и учене. Мъжът ми, иначе спокоен и помагащ, сякаш изчезва от картинката тихомълком и не се прибира по няколко дни. Или ако е там, присъства като мълчалива статуя с дистанционно в едната ръка и смартфон в другата.
Когато съм спокойна и отпочинала, нищо не е в състояние да ме спре. Но когато енергията ми се изчерпа, е естествено, че искам да поспя. Искам тишина. Искам, когато отида в банята, да не ме питат през вратата кое къде е. Искам да ям на дивана и друг да ми събере трохите. Искам някой да ми изглади риза за понеделник (може и за вторник и сряда, ама не съм толкова нахална). Да ми изпере бельото и да ми го нареди в чекмеджето. Да измисли игра, която децата да играят поне 25 минути, а аз да изгледам нещо интересно. Малки нещица на пръв поглед, които биха ми помогнали да презаредя бързо с енергия и да продължа. Защо обаче не се случват?
Съпругът ми ми помага. Грижи се за дома и децата. Но откровено не ме разбира. Освен семейство, ние сме приятели и бизнес партньори. С времето моята енергия намалява, не достига. Той се дразни. Не харесва проявата на слабост. Иска да съм по-ефективна. А аз не искам да го дразня. Искам той да ме харесва и да ме разбира. Затова правя всичко възможно, за да му осигуря свободното време за спорт и мъжки неща. Оправям се сама с парите, старая се да не го занимавам с поддръжка на автомобила ми или ремонтна дейност вкъщи. Съветвам се с него и се съобразявам с думата му. Изпълнявам чинно препоръките на Наталия Кобилкина: „Да скъпи, прав си. Аз нищо не знам и нищо не разбирам. Ти си прав.“ Моля го за дреболийки: да ми направи кафенце, да отидем да хапнем... Поддържам се красива. Съветвам го в бизнеса, превеждам му, написах му дори магистърската работа!
Но умората ме настига. Догонва ме и ме поваля. Той продължава да иска да спазвам срокове в работата, да печелим заедно пари, а вечер да приспя децата и да съм неговата красива и секси жена. Но аз не смогвам да продължавам да го правя. Спорим. Аз искам още помощ – някой да помага за домакинството и още хора във фирмата. По този начин ще си разпределим задачите по-добре и ще остава време. Той се притеснява от промените и от евентуални харчове. И аз усещам, че трябва да се справям.
И аз се вземам в ръце за пореден път. Напрежението ме яде. Как така ще се дам, имам си отговорности?! Дръпвам един цял уикенд хубаво чистене. Сготвям 5 супер здравословни яденета. Епилирам де що има косъм. Ставам 20 минути по-рано, за да правя сутрешното кардио. Карам към работа, слушайки аудио курс за увеличаване на продажби. Работя 7 часа, през които или съм в някое производство, или съм на имейл и компютър, мотивирайки други хора да продават, да купуват, въобще да са най-добрата версия на себе си. Междувременно болки в кръста, цикъл, главоболие, недоспалост – игнорират се – нали съм се взела в ръце. Прибирам се да проверя домашни, да сервирам маса, да приготвя дрехи за другия ден, да излушам проблемите на всички, да прочета приказки, да се уверя, че децата ще се измият и ще си облекат пижами, ще легнат и ще заспят. Ако съм оцеляла, ще отворя виното и ще се превъплътя в съблазнителката с черно бельо и диплома по френски. Това за мен е „да съм се взела в ръце“.
Но какво става, когато не мога. Понякога просто не мога. Казвам на любимия ми, че не мога. Плача, че не мога. Крещя, че не мога. Той не ме разбира. Децата не ме разбират. Клиентите не трябва изобщо да разбират. Някой ми се репчи насреща за нещо. Планове, график, ситуации и проекти се объркват, заради моето неможене. Аз се репча обратно. Настоявам за нещо, но никой не го спазва. Сривам се. Отчайвам се. Разочаровам се. Не мога да си почина, не мога да заспя, защото мисля как ме чакат за нещо, защото няма кой да го свърши, защото някой дава зор да взема някакво решение, да кажа нещо, да напиша нещо, да изпратя нещо, да се обвържа със срок. Не мога да си свърша качествено проекта. Не мога да приключа сделката. Не мога да отида на спорт. Не мога да сготвя вкусно. Не мога да правя секс. Точно в този момент просто не мога.
Мечтая си съвсем искрено мъжът ми да си има любовница, към която да пренасочи собствените си претенции, за да ми остави поле и пространство да поема въздух. Мечтая децата за една вечер да са тихи, сами да си сипят вода, сами да изявят желание да облекат пижами и да заспят. Мечтая в бизнеса ми да дойде и времето на онези мои идеи, които сега задържам на пауза, защото засягат егото на другия партьнор. Искам да стана, да се развихря, да поставя всеки на мястото му и да продължа. Искам си енергията, искам си светлината.
Но тази проклета умора... Тя ме настига и превзема. Тегли ме назад, прави ме ядосаната сива жена, която никой не може да търпи. Зад гърба на която се шушука. Която крещи и прави истерии. Която започва пак да качва килограми и не си изправя косата прилежно. Която не спи, не спортува и не яде здравословно. Моля се някой да ме разбере и усети. Да ме издърпа, без да ми мрънка и да ме осъжда. Да види, че съм от жените, които променят света с проектите си. Да работя и да създавам е част от моята същност. Не съм уморена от работата или от любов към децата и съпруга ми. Уморена съм от очакванията, които се налага да оправдавам непрекъснато. От липсата на възможност да се дистанцирам, да се възстановя. От липсата на разбиране, че това, което правя, коства много, много енергия. А всъщност, когато има „режим на тока“, всичко си е постарому, просто е нужно малко търпение. Търпение да изчакаш кротичко тъмнината да отмине, за да дойде отново онази щастлива светлина.
Но тази проклета, сива, стелеща се отвсякъде умора...
След като ни разказа, че Мама иска да чете, и ни заведе на Разходка с дете и багер, Теодора Кирилова има какво да ни сподели и за семейния живот и не се страхува да го направи. Какво им става на мъжете и на всички ли им става така са основните въпроси, които се въртят из нашите глави.
В началото на връзката всичко е толкова прекрасно. Мъжът до теб е самостоятелен: готви, чисти, глади си сам дрехите, яде всичко без претенции, кара болести на крак, придружава те, докато обикаляш по магазините, съобразява се с това какво на теб ти се гледа по телевизията, какво ти се прави.
Какво става примерно шест години по-късно?
Всяка прилика с действителна лица е случайна. Здравей, Коле!
Много е страшно да има температура. Вдигне ли 38 градуса ти трябва здрава нервна система, парацетамол за него и ксанакс за теб. Ляга на леглото и вие като сирена на линейка, че ще умира. Докато чакаш ксанакса да подейства, се чудиш дали да не го удушиш, или да го пратиш при майка му да го удуши тя.
При него съществуват два канала на телевизията: Диема спорт и Диема спорт 2. Възмутено пита как е възможно да гледа мач и да преоблича кукли едновременно. Сиреч – вземи дъщеря си и играчките и ме оставете да викам по съдията, този скапан смотаняк, дето ощетява любимия Ман Юнайтед.
Дрехите му имат крачета. Къде са ми чорапите? Къде са ми дънките? Къде ми е оная тениска с дупката? Как така си я изхвърлила, нали ти казах, че ще я нося вкъщи!? Добре, тогава къде ми е тениската на звездички? Нямам тениска на звездички ли? На цветя ли беше? И на цветя ли не беше? Абе, къде е оная тениска, дето ти ми я избира, де да я знам на какво беше – на сърчица ли там на к’вото е... Как в гардероба? Няма я в него! Е така, няма я, кой знае къде си я прибрала! Ейй, как я намери в гардероба, изрових го целия! Ааа, на птички била...
Твърди, че не е капризен, но всъщност е много капризен. Ако в началото на връзката яде всичко, без да е сигурен какво точно е това - пилешко ли е, скариди ли са, или поредния буламач на #младатабулкакоятосеучидаготви, сега нещата стоят по друг начин. Тази манджа за втори път ли да я ям? Искам супа топчета, ама не ми сипвай топчета. Каквоооо, преди шест месеца ядохме ориз, пак ли трябва ядем ориз? Тая пържола със сатъра ли да я режа, много е суха! Дай ми солта, че пак си сложила захар в картофите!
Той НИКОГА не хърка. Спиш спокойно, сънуваш цветенца, тревички и изведнъж... изскача див глиган, дерейки се все едно е прострелян. Осъзнаваш бавно, че този звук идва от тялото до теб и го побутваш да се обърне на другата страна. И започва един нощен спор. Да се обърна ли? Защо? Не хъркам! Не хъркам ти казвам! Абе как ще хъркам като гледам филма? Как така си изключила телевизора, аз гледах!? Няма как да съм хъркал, при положение че гледам филм ти казвам!
Мрази магазините. Ако в началото на връзката е обикалял с теб и дори е носил чантата ти, докато пробваш различни дрехи, то сега мрънкането е неспирно. Болят го краката, спи му се, гладен е, иска някой да го почеше зад ушичките, докато дреме. Не му пука как ти стоят дънките, всичките ти стоят прекрасно, още преди да те е видял, само ги вземай, за да го освободиш от мъките му. Все му е тая дали тези те правят дебела (и как да те правят то или си, или не си дебела), дали имат дупки по крачолите или на чатала.
Винаги след работа е изморен. Той се прибира от работа, влачи се едва, няма сили да играе на принцеси и да пие чай в кухнята на дъщеря си. Иска да си почива, много му се спи. Ляга лежерно с телефона в ръка и в този момент се обаждат момчетата. Рязко му идва пауъра, ще ходи да гледа мач. Навлича най-стария анцуг, грабва бирата и изхвърча със скоростта на протон в адронен колайдер. Толкова е бил изморен от работа, че се е прибира в 3 през нощта, защото едвам е станал от масата.
Не доближава уреда наречен пералня. Чувала си историите, че като млад ерген се е прал сам. Е, на 30 градуса бяло и цветно пране заедно, но това са подробности. Чувала си, но не си виждала. Малко като бебето еднорог – всички са чували за него, но никой не го е виждал. Използва оправданието, че си избрала най-сложната пералня на света. Какви са тия дисплеи, какви са тия програми, той такива сложни неща не разбира. Но пък владее диференциално и интегрално смятане.
А какво ли ще е след още шест години?
Хиляди спортни режими приключват с "ох, как не ми се тренира..." след тегав ден. После човек го е срам да се върне в залата, защото е гузен, че е скатал, и така адски лесно може да се срине това, което е постигнал с огромен труд. Изобщо не е задължително да става така. Как да разберем има ли смисъл да се насилваме за тренировка днес, или просто да го оставим за утре, когато ще сме в кондиция, разказват спецовете по уморени и скатаващи трениращи Live to Lift.
Има моменти, в които изобщо не ни е до тренировки било заради болест, било заради убийствена умора, било заради "онези дни", както свенливо наричат цикъла по рекламите. Ако все пак си наложим с воля и стигнем до залата, след това се чувстваме много по-добре и живваме тотално. Има и такива моменти обаче, когато след живването падаме още по-ниско, отколкото сме били преди това.
Как да разберем кога е добре да тренираме?
Когато не ни се прави абсолютно нищо – камо ли тренировки – са нужни колосални количества воля, за да тренираме насила, и, ако имаме късмет и не направим някоя грандиозна глупост, може и да не се контузим.
Възможно е понякога поради многото седене цял ден или заради високото психическо напрежение (което винаги се съпътства и от физическо такова) да се чувстваме изтощени и да усещаме енергията си много ниска. В едни случаи тя по-скоро е блокирана заради липсата на движение цял ден и заради стегнатостта от психическото натоварване. В такъв случай, ако се пораздвижим леко, ще усетим отново потока на енергията ни и ще дойдат сили за тренировка. В други случаи обаче не усещаме енергията, защото просто я няма. В такива моменти, ако след като се пораздвижим не се почувстваме по-енергични – не трябва да се натоварваме.
Ако цял ден сте били на работа, усещате се уморени и не ви се тренира, проявете малко воля и отидете в залата! Дайте си поне 40-50 минути и направете:
Това трябва да е по-скоро леко раздвижване, за да усетим обратната връзка, която ни дава нашият организъм. Ако тялото ни има енергия, ще го разберем много отчетливо още след първите 5-10 минути. В подобен случай довършете загрявката (подготовката за тренировка) и тренирайте добре, като все пак избягвате максимални натоварвания.
Ако тялото ни няма енергия за тренировка, то най-вероятно няма да усетим желание за натоварване дори и след 50-60 минути от описаните по-горе активности. В подобен случай това е била нашата тренировка. Загрявката, която току-що сте направили, е чудесна инвестиция в дългосрочното здраве на ставите, мускулите и фасциите.
Ако дори загрявката върви тегаво и ни натоварва и изморява допълнително, значи сме много, много ниско. Не се напъвайте дори да загрявате повече! Тялото очебийно има крещяща нужда да презареди.
Като сте в кондиция – стимулирайте се колкото искате с кафе или някакъв буустер. Когато не сте, не го правете, само излишно товарите психиката и тялото си.
Понякога е добре да потренираме, когато се чувстваме изморени, понякога – не е. Вече имате идея как да прецените.
Успех!
Този проект се реализира благодарение на нашия страхотен партньор минерална вода БАНКЯ, който се включи с готовност в инициативата ни, тъй като екипът зад марката също вярва в това, че жените трябва да са силни, за да са щастливи и да живеят пълноценно. БАНКЯ ще бъде до нас през целия период на проекта и ще се грижи за това да сме добре хидратирани по време на тренировки и всякакви спортни активности. Заедно ще ви разкажем много любопитни факти за водата – колко да пием на ден, за какви процеси в тялото ни отговаря , защо е важна за здравето, за красотата и дори за доброто ни настроение.
Всеки говори за стреса, и все с негативнa нагласа – как от него се напълнява, как влошава състоянието на кожата, колко пречи на качествения сън и на постигането на фитнес целите.
Приятелите ни от Live to Lift обаче напомнят, че ако той – негово зло величество Стресът, е прекалено малко, това също не е добре и може да забави прогреса ви в залата и извън нея!
Добрият стрес е онзи, който вади най-доброто от вас. Той е мобилизиращ и краткотраен, докато онова, “лошото ченге”, е хронична гад, натрупва се и избива, когато само това ни трябва.
Всъщност, стресът не е “нещо”, което се случва. Това е вашата реакция на предизвикателствата, пред които се изправяте всеки ден. Тях пък ги наричат стресори или стресови фактори – напрежението в работа, отглеждането на деца, управлението на пари, камарите с пране и неизмити чинии, и храненето, и физическите упражнения.
Всичко това може да ви превърне в супермен или суперуоман, но може и да ви изпие силите така, че да се свличате като бучка разтопено масло на дивана (почти) всяка вечер.
В ерата на глобализацията, стресът също е с глобални размери и често е виновен за какво ли не. Истината е, че стресът не е просто “имах напрегнат ден в работа” или “скарах се с гаджето/мъжа/жената”.
Това е реакцията ни на всички дразнители, които нарушават баланса и вкарват физическо, душевно и емоционално напрежение в системата. За съжаление, много често сме подложени на повече стрес, отколкото си мислим.
Колко повече стрес?
Да си направим един експеримент. Напишете на лист хартия всичко, което ви носи напрежение, например проблемите в службата, тичането от среща в друга, финансови притеснения, пътуване до работното място, децата…
Повечето хора, вероятно и вие, са като камила и мъкнат всички тези камъни в чувала на гърба си. Сега си представете какво ще стане, ако започнете да трупате отгоре И ОЩЕ – притесненията за това как изглежда тялото ви, физическия стрес от тренировките или от хранителния режим, който спазвате…
Ето някои неща, които добрият мениджър на чували със стресови камъни може да направи, за да помогне на тялото си да произведе „щастливи“ химикали, които да олекотят тежестта на гърба му:
Когато около вас има включен екран – телевизионен или на "умен" телефон, това също е стимулираща среда за мозъка, а идеята е да го накараме да изпусне парата, не да го натоварваме допълнително.
Можете да допълвате горния списък - търсете и намирайте нещата, които ще ви помагат да разтоварвате камъни от него и носенето му да ви е айляк, а не ай сиктир.
В общия случай съвременният работещ отива в залата с огромното желание да отдели време за тренировки 2 или 3 пъти седмично. Започва да тренира, да спи повече, да се храни по-добре, да закусва, да пие достатъчно вода.
В един момент неизменно стига до стресов период в личен или работен план, и поддържането на установения режим за хранене и сън става изключително трудно, на моменти дори невъзможно. Човекът продължава да идва в залата с надеждата поне там всичко да бъде наред. Когато обаче види, че не напредва, се обезсърчава.
Най-нормалното нещо на света е да не прогресираш в тренировките, когато си подложен на стрес, не можеш да се наспиваш добре или да се храниш добре.
Когато човек е под голям стрес, първо трябва да започне да спи повече, да тренира по-спокойно, колкото да поддържа приемливо ниво на сила и мобилност. После трябва да се храни по-добре и да продължава с поддържането на формата, за да бъде по-спокоен.
Съвсем скоро не само ще се върне към пред-стресовата си тренировъчна форма, но и ще започне да надгражда. Когато можеш да осигуриш по-качествено възстановяване на тялото си, му даваш повече зор в залата!
Така че – ако сте в стресов период и нямате сили и мотивация за напредък, просто ударете спирачката на желанието си да сте нонстоп перфектни и просто си починете малко – по начините, описани по-горе или по друг, който работи лично за вас.
