Нашата читателка Нели Трифонова вече ни е писала с разсъжденията си за бебешкия сън. Може да си припомните статията ѝ за 10-те неща за детския сън, които ѝ се е искало да знае, за да ги знаете поне вие... Евентуално в аванс. Този път тя предлага друга посока на мисълта, свързана с повсеместния бич: ТРЕВОЖНОСТТА!
Нали се сещате как, като усетите някакво неразположение, което е ново или необичайно за вас, ако решите да потърсите в Google какви биха могли да са причините, в крайна сметка винаги излиза, че вероятно имате рак. Ако не се сещате, т.е. не ви се е случвало, браво, спестили сте си много, напълно излишни тревоги!
Като тийнейджър, а после и в 20-те ми години обаче, на мен ми се случваше сравнително често. За щастие, с порастването и помъдряването се научих, че всяко едно неразположение може да има множество други сравнително безобидни причини и че това, че трети ден ме боли глава не значи, че ще умирам (да, да, преди това необичайното няколкодневно главоболие несъмнено се дължеше на тумор в мозъка).
Когато родих обаче, тази мъдрост сякаш се изпари от мозъка ми (както и много други неща за жалост). Всъщност, ако трябва да съм искрена, тя се изпари още като забременях. Та, още тогава сигурно бях направила минимум 74 търсения в Google, започващи с въпроса „Нормално ли е…“, а след раждането бройката експоненциално нарасна.
Лошото е, че и при бебетата повечето неща могат да са от съвсем безобидни до симптом на някое сериозно заболяване. Второто лошо е, че започнеш ли да четеш за диагнози, алгоритъмът те „закача“ и неминуемо в социалните мрежи започват да ти излизат все повече и повече публикации, които сякаш се опитват да те убедят, че на бебето ти му има нещо, защото например: хълца, киха и се лигави (и трите – нормални неща при едно здраво бебе, но и потенциални „симптоми“ на рефлукс).
Веднъж попаднал в този водовъртеж, излизането от него е доста трудно. Така прекарах няколко месеца, в които постоянно се тревожех, че на бебето ми му има едно или друго, кое от кое по-страшно.
Тук трябва да вметна, че известно количество тревожност у родителя, а и у човека въобще, е напълно нормално и очаквано, дори здравословно. Умерено тревожният (бъдещ) родител се подготвя по-добре за новата си роля и е достатъчно „нащрек“, за да забележи, ако с детето му се случва нещо, което действително изисква преглед или лечение. Проблем има, когато тази тревожност излиза извън пределите на нормалното и започне обективно да пречи в ежедневието.
Трябва да призная, че при мен нещата неусетно бяха тръгнали именно в тази посока. Хубавото е, че в моя живот, когато наближа някаква крайност, сякаш Вселената започва да ми праща, всъщност направо да ме бомбардира със „знаци“ от всички посоки, които да ми помогнат да се върна в някаква нормалност. Лошото е, че когато си влязъл в този водовъртеж, за който вече споменах, понякога отнема малко време да забележиш въпросните знаци. В крайна сметка, това, което все пак успя да достигне до съзнанието ми, беше следната истина: свръхтревожният родител в общия случай отглежда свръхтревожно дете. Това в контекста на здравето обикновено означава: родител хипохондрик = дете хипохондрик. Та, след като го осмислих, си зададох следния простичък въпрос: Искам ли някой ден детето ми да търси в Google в 3 през нощта „Защо ми трепти левият клепач и умирам ли?“ Не исках. Трябваше значи и аз да спра да го правя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разбира се, като си достигнал едно определено ниво, може да е малко по-трудно просто да спреш (пак връщам към водовъртежа). Ето защо си изградих и нещо като чеклист, през който да минавам всеки път, когато усетя, че отново ме наляга тревога за здравето на бебето. Споделям го за всеки тревожен родител, който има нужда, с уточнението, че разбира се, той работи за мен и не е задължително да работи по същия начин за друг човек. Ето го:
Иначе казано: Храни ли се нормално и наддава ли нормално? Има ли нужното количество мокри и наакани пелени за денонощие? Спи ли както обикновено (с уговорката, че сънят на бебетата търпи постоянни промени през първата година, че и след това)? И изобщо, държи ли се по обичайния за себе си начин (пак с уговорката, че бебетата минават все пак през неща като скокове в растежа, регресии, колики, зъби и т.н и, както всеки родител знае, далеч не можем да очакваме да са винаги в настроение)?
За да има смисъл от този въпрос, трябва да си отговорим на него честно. Защото „Да, бебето не се чувства добре, защото пръцка малко и днес кихна три пъти“ не е адекватен отговор. Повярвайте ми, ако бебето ви не се чувства добре, ще го разберете. Въпрос на оцеляването му е то да ви го покаже. Дълго време си мислех, че бебето ми има рефлукс (защото, както писах по-горе, хълцаше, кихаше и се лигавеше), докато в един момент не получи наистина рефлукс и точно тогава разбрах, че състоянието не може да се сбърка, ако е реално.
В моя случай това е бащата или приятели с (малки) деца. Понякога, когато сме много „във филма“, може да се окаже, че критичното ни мислене не е чак толкова критично. Много хора биха казали тук, че всъщност най-важна е майчината интуиция, само че като те тресе тревожност, майчината „интуиция“ обикновено крещи постоянно, че нещо не е наред. Та, едно малко по-безпристрастно странично мнение може да помогне понякога да се отрезвиш. Всъщност на мен често дори да задам въпроса (който понякога звучи доста нелепо, изказан на глас, всъщност), ми е достатъчно.
В крайна сметка, когато става въпрос за (потенциални) медицински състояния, ако съм минала през горните точки и все още имам някакви притеснения, обсъждам ги с лекар. Ключовото тук обаче е наистина да имаме доверие в лекаря, защото иначе се започва едно безкрайно търсене на второ, трето и пето мнение, които в много случаи само ни объркват още повече. Не казвам, че не трябва да се търси второ мнение при нужда, но има случаи, в които може да се избегне, ако имаме достатъчно доверие на лекаря си.
Съществуват реални фактори, които увеличават родителската тревожност и парадоксално, те са точно нещата, които неминуемо съпътстват родителския живот. Умората, претоварването (във всеки смисъл), изолацията. Затова е добре, доколкото е възможно, да се погрижим и за себе си. От личен опит знам колко е трудно това всъщност, но пък хубавото е, че всяко малко нещо, което успокоява нервната ни система, се брои. В моя случай например – да изляза малко на балкона, да си направя чаша чай, да си взема душ… Вероятно звучи клиширано, но тези малки „почивки“ пълнят чашата ни и помагат да презаредим. Е, и психотерапията не е лоша идея, когато нещата отиват на тотално изпушване.
Нещото, което обаче на мен ми помогна най-много, беше значително да намаля четенето в социалните мрежи по теми, свързани с болести и състояния при бебетата. Както споменах в началото, алгоритъмът ме беше закачил яко и в някакъв момент виждах само такъв тип публикации. Хубавото е, че когато човек целенасочено избягва този тип съдържание (да го гледа, да реагира на него, да коментира), социалните мрежи скоро спират да му го предлагат. Трябва обаче за известно време да се прояви воля, за да се „пренастрои“ алгоритъмът. А най-добре човек изобщо да си намали времето в социалните мрежи, но това все още не съм го постигнала.
Разбира се, аз все още се тревожа за различни неща и понякога получавам „факсове“. Което, пак казвам, до някаква степен е нормално. А ако сме склонни да сме по-тревожни и по принцип, е нещо, от което едва ли можем да се „излекуваме“ напълно и завинаги. Ако обаче сме малко по-осъзнати за него, може все пак да държим юздите, за да не си създадем малки тревожни копия. Или поне на това се надявам аз.
„Имам усещането, че нещо лошо ще се случи.“
Прекомерната тревожност обикновено е предизвестена от това изречение. Познато ли ви е онова паническо предсказание, което сякаш се надига в тялото ни и блокира възможността на мисълта да се шляе? Светът бързо се локализира в една точка, а вариантите за изход се свеждат до нула.
Действителността, разбира се, е друга. Възможност за излизане от ситуация винаги има, но симптомите на тревожността ни заслепяват.
Този предварителен страх психологът и ководещ на подкаста за психичното здраве „Естествен ѝнтелект“ Слави Стоев нарича „страха на ясновидката“:
„Ние знаем какво ще стане. Притесняваме се, че то може да стане и започваме да се тревожим то да не стане.“
Научно тревожността е физиологично състояние на страх от неслучили се неща. Ако нормалният страх е „нещо става тук и сега, то ме плаши и тялото ми се мобилизира за реакция спрямо това, което ме е уплашило“, тревожността е страх, свързан с бъдещето, обяснява ни психологът.
По думите му, това е един от вторичните ефекти на интелекта и на способността ни да мислим за бъдещето, да го пробуждаме по някакъв начин и да си го фантазираме. Тъй като мозъкът ни се обърква – за него няма голяма разлика между това, което става наистина, и онова, което той си мисли, че става – се формира класическа страхова реакция. В случая се плашим от нещо, което е потенциална вреда за нас.
„Тревожността е естествено следствие от опита ни да обезопасим бъдещето. Тя е онази емоция, която ни мобилизира да вземем превантивни мерки, за да избегнем потенциалните увреди. Когато тя стане прекомерна, започва да губи чисто практическата си стойност и измества мисленето ни в грешни посоки.“
Слави Стоев дава практически примери, чрез които да различим кога тревожността вече ни вреди:
„Ако утре имам изпит, тревожността ще помогне да се подготвя за него, да си легна рано, да стана рано, да съм свеж, да съм учил, да съм спокоен на изпита. И това е прагматичната полза на тревожността. Тя започва да става вредна за функционирането, когато стигне такива нива, че не я използвам, за да взема добри за себе си решения, а просто се изхабявам, защото се тревожа. Тоест тревожността има тази много силна функция да се самоподдържа.“
Психологът добавя, че когато сме тревожни, тялото ни формира три вида реакции, една от които е телесна. Тя подава сигнал към нашия мозък, че става нещо страшно, понеже тялото се тревожи, от което мозъкът се разтревожва още повече. От което пък тялото се разтревожва още и се получава този затворен кръг „Аз се тревожа, защото се тревожа“. В някои случаи състоянието може да доведе до панически атаки, ступор и до всякакви по-екстремни форми на биологична реакция, предупреждава Слави Стоев.
От експертното обяснение на психолога оставаме с впечатление, че определението пасва като описание на родителя. Защото кой не се тревожи дали детето му е добре, дали ЩЕ БЪДЕ добре, дали ще си хапне хубаво, дали ще си научи урока, дали ще пресече правилно, дали ще оцелее в този свят, пълен с ужасни ужасии и тревоги?
В осеяния с напрежение опит да разберем тревожноста, към нас спокойно се присъединява Деница Фишър – преподавателка, сертифицирана от Асоциацията по позитивно възпитание и създателка на Мили Думи – за да ни обясни как можем да разпознаем тревожния родител.
Той обикновено иска да предпази детето си от всякакви трудности и рискове. Това се проявява като свръхконтрол, прекомерни предупреждения („Внимавай, ще паднеш!“) или постоянни проверки дали детето е добре. И въпреки че намерението е добро, уверява ни Фишър, а именно – да осигурим безопасност – в действителност децата получават посланието, че светът е опасен и че сами не могат да се справят.
„Свръхконтролиращото възпитание е директно свързано с по-високи нива на тревожност при децата. С времето тези модели могат да доведат до ниска самооценка и страх от предизвикателства. Вместо увереност и смелост, детето се научава да разчита на външно одобрение и помощ за всяка стъпка.“
Някои от причините са генетични – в определени семейства хората са по-склонни да се вълнуват повече за бъдещето, казва Слави Стоев. И допълва, че става дума за по-емоционално активни хора, които не могат да удържат нормалното чувство за отношение към бъдещето, което всички ние имаме.
Психологът търси корена и в травматично събитие: „Заради неща, които са се случили и са ни повлияли по някакъв не позитивен начин, може да останем по-емоционално оголени спрямо някакви събития. Може да сме по-емоционално чувствителни. Тоест развиваме свръхреакция спрямо определен тип събитие. Това е така наречената травматична тревожност. Тя е породена от нещо, което ни се е случило и е останало особено болезнено в мозъка ни.“
Деница Фишър добавя, че тревожността може да се „предава“ и не е нужно да е генетично.
„Децата учат най-вече чрез наблюдение – те попиват как ние реагираме на света и често копират нашия стил. Ако родител се тревожи прекалено, детето несъзнателно научава, че светът е опасен и че трябва винаги да внимава.“
Тя дава пример, че ако при всяко качване на пързалка родителят извиква „Внимавай, ще паднеш!“, детето постепенно започва да вярва, че играта е риск, а не удоволствие. Или ако някой от родителите избягва социални ситуации, защото се притеснява, детето може да си каже: „Щом мама/тати не ходи на гости и не кани хора вкъщи, значи и аз трябва да стоя настрана“. Това по думите на Фишър са дребни на пръв поглед моменти, но повтаряни често, изграждат модел на тревожност, който детето възприема като „нормалния начин“ на поведение и усещане. Според нея проучванията го потвърждават – децата на тревожни родители по-често развиват тревожни разстройства.
Повишената тревожност би могла да бъде симптом и на общо житейско изчерпване – когато се намираме в по-изискваща фаза от живота си, казва Слави. Може да става дума за тревожни събития в семейството или за поява на дете, за прекомерно натоварване в работната среда, а включително и за битово натоварване – примерно правиш ремонт вкъщи.
„В такива периоди, в които нашата централна нервна система е поставена пред предизвикателство, е възможно да не успяваме да удържим тези вътрешни притеснения и мисления за бъдещето и да станем по-тревожни към задаващи се беди и нещастия“, обобщава психологът.
За да се овладее тревожността в семейството, първата стъпка за тревожния родител е да осъзнае собствената си тревожност и как тя се отразява върху детето, казва Деница. Често самото забелязване на мисълта „Пак го предупредих за нещо дребно…“ е достатъчно, за да спрем автоматичната реакция. Следващата стъпка е да поемем дълбоко дъх, да се запитаме „Има ли реален риск в момента, или това е моят страх?“ и едва тогава да реагираме.
Ако пък забележим, че детето ни проявява повече тревожност, е добре да се посъветваме със специалист. Първи закон на детската психотерапия е да се работи с родителите, напомня Слави Стоев. Като той уточнява, че ако става дума за някаква много изострена форма на тревожност при дете или за спешен случай, или за нужда от медикаментозно лечение, тогава се работи директно с детето.
В най-общия случай обаче родителят може да се опита да осигури на детето максимално стабилен и предвидим режим на живот. Тук е важно не само в колко часа си ляга, но и какви са социалните ритуали и отношения.
Още не сме свършили, скрол надолу
Според психолога много се подценява, но е изключително важен и режимът на хранене. В детските организми биохимията на мозъка е пряко свързана с това какви вещества вкарваме в тялото с храната, казва той.
По думите му, не по-малко важна е и емоционалната подкрепа на детето. Съветът му е да се опитваме да изграждаме стратегии за справяне с това, от което се страхува детето.
„Защото децата хем страдат много силно от някакви страхове, хем малко се срамуват понякога от страховете си, а понякога, за съжаление, са поставени в изискването да не се страхуват. Ние им казваме „Не се страхувай“ – едва ли не страхът е забранен. И децата просто се научават да не говорят за тези вътрешни преживявания.“
И тъй като, както и по-горе стана ясно, децата може да наследят поведението ни, дори и да не говорим за генетично предразположение към тревожността, се връщаме към преразглеждане на личното си поведение.
Важно е да не се стремим към нула риск, а към разумен риск, казва Деница Фишър. По думите ѝ, когато оставяме децата да поемат такива малки рискове, а ние сме наблизо за подкрепа, всъщност учим и тях, и себе си на доверие и устойчивост. Затова тя предлага пет стратегии към по-тревожните родители за овладяване на прекомерния страх.
Важно е родителите да си напомнят, че техните емоции са тяхна отговорност – не е задача на детето да промени поведението си, за да облекчи усещането на мама/тати. Когато тревожността се повиши, една проста мисъл като „това е моя тревога, не негова“ помага да не се натоварва детето.
Тревожността често идва от надценяване на опасността и подценяване на способността да се справим. Родителите могат да си зададат два въпроса: „Реално колко голям е рискът?“ и „С какво мога да помогна, ако нещо се случи?“. Това връща усещането за контрол и намалява напрежението.
Целта не е децата никога да не падат или да не се сблъскват с трудности, а да бъдат предпазени от наистина опасни ситуации. Малките удари и драскотини са част от ученето и изграждането на увереност.
Родителите могат постепенно да свикват да оставят децата да опитват сами – първо за минута-две, после за повече. Това е полезно и за децата, и за самите родители, които постепенно усещат, че светът не рухва, ако не контролират всяка стъпка.
Ако тревожността е честа и силна, е важно родителите да имат подкрепа – партньор, приятел или специалист. Когато намират начин да регулират собствените си емоции, дават на детето свобода да расте уверено и спокойно.
Майките поемат основната тежест за здравословното развитие на детето – от бременността до тийнейджърските години, пише в статия за CNN авторката Кристън Роджърс. Но мащабно ново изследване допълва нарастващия брой доказателства, че и бащите носят отговорност за физическото, емоционалното и когнитивното развитие на децата.
Психическото страдание при бащите е донякъде свързано с незадоволително развитие на децата, включително когнитивно, социално-емоционално, езиково и физическо, според проучване, публикувано в JAMA Pediatrics. Изследователите определят психическото страдание като симптом или диагноза на депресия, тревожност, комбинация от двете или стрес. Заключенията важат особено силно в перинаталния период – от зачеването до две години след раждането.
Според изследването през този период развиващият се плод, а след това бебето и малкото дете са особено чувствителни към всякакво психическо напрежение, което изпитват родителите, особено майката.
„Мъжете са изложени на риск от повишено психическо напрежение по време на прехода към бащинство, като разпространението на клинична депресия сред тях в перинаталния период достига до 8%, на тревожност – 11%, а на повишен стрес – между 6% и 9%“, пишат авторите на изследването.
„Това е най-мащабният глобален прочит до момента на връзката между психичното здраве на бащите в перинаталния период и развитието на децата им“, казва д-р Делис Хътчинсън, която е старши автор на проучването и доцент в Центъра за изследване на продължителността на живота SEED към университета „Дийкин“ в Австралия.
„Онова, което се открои в резултатите, беше поразителната последователност в наблюдаваните тенденции“, добавя Хътчинсън. „Това подчертава колко е важно да подкрепяме бащите, ако искаме да постигнем по-добри резултати за семействата.“
Въпреки че и предишни проучвания са свързвали лошото психично здраве на бащите с потенциални вреди за развитието на децата им, резултатите са били ограничени поради броя на изследваните форми на развитие, както и заради нивото на убедителност на самите резултатите.
Освен че разширяват проучването отвъд отношенията майка – дете, авторите са се стремили да запълнят научните липси от предишните изследвания. Те са анализирали връзките между депресията, тревожността или стреса на бащите и шест типа развитие при децата: социално-емоционално, адаптивно, когнитивно, езиково, физическо и двигателно – от раждането до 18-годишна възраст.
включват способността на детето да изгражда позитивни взаимоотношения с връстници, да действа по начини, които са от полза за другите, да развива здравословна привързаност, да се успокоява само́ и да има уравновесен характер. Адаптивността се отнася до способността на детето да реагира на промени и да се справя с всекидневните нужди. Когнитивното развитие включва колко добре функционират изпълнителските умения на детето, както и способността му да взема решения, паметтаа, вниманието, ученето, коефициента на интелигентност и резултатите в училище.
Факторите за физическо развитие включват преждевременно раждане, растеж по време на бременността, както и височина, тегло, изоставане в растежа, коремни болки и здравословен сън в детството. Двигателното развитие се отнася до фината моторика, която включва използването на малки мускули за действия като писане или закопчаване на копчета, и до общата моторика, която включва използването на по-големи мускули за движения като махане с ръка, ходене или дъвчене.
Изводите произтичат от 84 предходни изследвания, обхващащи хиляди двойки баща – дете. Всички проучвания са проследявали участниците във времето, като психическото напрежение е измервано от бременността до две години след раждането, посочва Хътчинсън. Авторите на проучването са изключили данни от изследвания с бащи, които страдат от заболяване, приемат лекарства или употребяват алкохол или наркотици.
Изследването не открива доказателства за връзка между психическото напрежение при бащите и адаптивното или двигателното развитие. Но са установени незначителни до слаби връзки с останалите аспекти на развитието, включително социално-емоционално, когнитивно, езиково и физическо съзряване. Най-силно изразените въздействия се наблюдават в ранното детство, в бебешкия период и после в средната детска възраст (между 6 и 12 години).
Влиянието обикновено е по-силно при психическо напрежение след раждането, отколкото преди зачеването, „което подсказва, че психичното състояние на бащата може да оказва по-пряко влияние върху развитието на детето след раждането“, отбелязват авторите. Психическото напрежение при бащата може да повлияе на неговата чувствителност и отзивчивост в общуването с детето и да наруши усещането му за сигурност, казва Хътчинсън.
Според няколко независими експерти от детска болница в Чикаго бащите прекарват повече време от всякога в грижи за децата и все по-често се признава значимата им роля за здравето и благополучието на семейството.
Резултатите потвърждават значението на подкрепящото родителство за благополучието на децата, казва д-р Арва Насир, професор по педиатрия в Медицинския център на Университета на Небраска. „Изследванията за ролята, която бащите играят в живота на децата си, са важни“, добавя тя. „Надявам се бъдещите изследвания да изяснят всички важни и чудесни начини, по които бащите могат да обогатяват и подкрепят здравето и развитието на своите деца.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Проучването подчертава колко са важни оценката и грижата за благосъстоянието и на двамата родители, посочват експерти.
„Подкрепата на благосъстоянието на семействата трябва да бъде национален приоритет. Но за да получат помощ, бащите трябва да поставят темата на дневен ред и откровено да отговарят на въпроси, свързани с психичното здраве“, казва д-р Насир.
„Важно е бащите да са наясно, че преходът към родителство може да е пълен с предизвикателства и че в него се преживяват възходи и спадове“, добавя Хътчинсън.
Навременното търсене на подкрепа може да окаже влияние, казва още тя, като подчертава, че това е сила, а не слабост. Бащите могат да разговарят с общопрактикуващи лекари, терапевти или специалисти за психичното си здраве, казва Хътчинсън.
Дори ако децата ви са по-големи, никога не е късно да приоритизирате здравето си, допълва тя. Всяка възраст и всеки етап от развитието на детето са важни, не само един конкретен период.
Източник: CNN
Без да искаме, може да предадем на децата си поколенчески характеристики, защото сме ги копирали автоматично като поведение от родителите си. Те от техните и така нататък. Тревожността да не се случи нещо с децата и страхът ни да ги предпазим от всички опасности, като ги побутнем към конректно, правилно според нас решение, може да са изключително вредни за тях. Испанската медия El País ни среща с няколко експерти, които се аргументират в търсенето на отговора на въпроса защо отглеждането със страх е вредно.
Страхът е една от емоциите, които могат да нанасят най-голяма вреда на човека, въпреки че има и положителни аспекти. И майките, и бащите също изпитват това чувство. След като им се роди дете, много родители изпитват страхове – нещо, което според експертите е напълно естествено, тъй като идеята за отглеждане без съмнения и без неувереност не е много реалистична. Всъщност, страхът предупреждава и подтиква към използване на защитни механизми, които ни предпазват от опасности.
„Когато си родител, е нормално да си уплашен и да си задаваш въпроса: „Правилно ли действам?“. Да вярваш, че ще отглеждаш дете без съмнения и без да изпитваш неприятни емоции, не е реалистично“, казва психоложката Силвия Алава Рейес, специализирана в детската и юношеската психология. Въпреки това, както уточнява тя, когато страхът блокира, парализира и пречи на вземането на решения, а дори и се проявява неосъзнато, той се превръща в проблем:
Тези страхове карат родителите да стават свръхпротективни и да се опитват да предотвратят неща, които дори още не са се случили.
Психоложката обяснява, че възпитанието с прекомерна бдителност възпрепятства развитието на собствените потенциал и ресурси на децата, които са им необходими, за да се справят с живота: „Родителите решават вместо детето, но то не учи; освен това му се показва, че светът е враждебен и опасен, затова е много вероятно това дете в крайна сметка да развие друг проблем като тревожност или депресия.“
Алава добавя, че в процеса на възпитание се формира прекомерен контрол, като родителите постоянно вземат решения вместо детето. Така го лишават от самостоятелност заради страх, че ще направи грешен избор.
Алехандра Мелус, учител по специално образование, насочено към оптимизиране потенциала на хора с увреждания, добавя, че страхът е нормална емоция, но не трябва да бъде норма или модел, който родителите да следват при възпитанието: „Родителите трябва да помислят какво наистина се случва, да се фокусират върху решенията и да предприемат действия“.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Възпитанието, основано на страх, води до тревожно прикрепване, тоест, когато емоциите на родителите надвишават и блокират тези на децата, вместо детето да търси утеха от своите родители“, коментира Алава, която добавя, че възрастните трябва първо да работят върху своите страхове и да са наясно с ограниченията си, както и с начина, по който се справят със света, защото това е, което техните деца научават.
Проучване от 2023 г., публикувано в научното списание ScienceDirect, озаглавено „Родителска тревожност и развитие на децата“, анализира как страхът и тревогата на родителите по време на възпитанието в детството и юношеството излагат техните деца на по-голям риск от емоционални и поведенчески проблеми. В този обзор се препоръчва в такива случаи да се прилагат превантивни мерки, които да включват и двамата родители, както и семейни подходи, които обхващат цялото семейство, за да се спре прехвърлянето на проблемите със здравето на психиката между поколенията.
„Важно е, ако родителите не се чувстват способни да се справят със своите страхове, да потърсят пътя, помощта и сигурните подходи, за които да се хванат, за да подкрепят възпитанието и семейството, което създават“, казва Мелус. „Когато лекуваш себе си, лекуваш и своето обкръжение. Един осъзнат родител не само възпитава детето си, но го учи как да открие своята същност, да живее автентично, без тежестите от миналото“, продължава педагогът. Тя обобщава:
Най-доброто наследство, което можем да оставим на децата си, не са парите или знанията, а свободен ум и спокойно сърце.
В последния си подкаст в YouTube, озаглавен „Възпитаване без страх“, педиатърът Карлос Гонсалес анализира как отглеждането на деца, основано на уважение, без наказания и заповеди, е най-подходящото: „Любовта на децата към родителите е това, което ги кара да се опитват да ги слушат и да не ги разочароват. Макар че не очакват нищо, те все пак ще ни обичат по същия начин. Просто трябва да им кажем с учтивост и уважение какво смятаме за правилно и необходимо да се направи и с времето ще го разберат.“
Алава анализира защо е важно винаги да се валидират емоциите на децата и да им се дават стратегии за регулиране, за да се справят с всяка ситуация, която възниква.
„Децата винаги разбират, че нещо се случва, тоест, чувствата на техните родители, и когато настъпи юношеството, те се бунтуват, с фрази като: „Тате, не е толкова страшно.“ Но последиците вече са изпитани“, казва тя.
В крайна сметка според експертката трябва да се позволи на децата понякога да поемат отговорност за собствените си решения, дори за тези, с които възрастните не са съгласни.
Източник: El País
„Как загубихме вродената си способност да се разбираме?“ – пита Ерика Дауон, специалист в областта на комуникацията в дигитални условия. Този въпрос става все по-належащ напоследък и е важно да се замисляме къде е проблемът. Какво пречи на онлайн комуникацията и защо сме тревожни в интернет?
Отделните социални среди, включително и дигиталната, изискват специфичен код на общуване. Ако този код не бива спазен дори само от една от страните в разговора, това предизвиква неразбирателство, което от своя страна поражда дигитална тревожност. Със сигурност познавате човек, който е отличен комуникатор на живо – емпатичен и внимателен във всяка дискусия. Когато обаче диалогът ви се прехвърли в онлайн пространството, същият този човек сякаш губи своя дар слово, отговаря рядко или понякога в изказванията му долавяте грубост.
Най-често този човек наистина е добър комуникатор. Но не знае как да приложи това свое умение в дигиталното пространство, онлайн личността му не притежава същите качества, които се открояват във физическата му личност. Това, разбира се, е трудност, която трябва да се превъзмогне, защото иначе означава пълноценното му общуване да се ограничи само до физическата среда. С други думи човекът има лош дигитален език на тялото, както би се изразила Ерика Дауон. Тя е и автор на американския бестселър „Езикът на тялото в дигиталния свят“. Нейната личност и историята ѝ вдъхновяват хората да работят върху навиците си на общуване, а в книгата ѝ, на която ще се позове статията, има съвети как точно да го направят.
Дауон споделя, че още от съвсем ранна възраст лично се е сблъскала с предизвикателствата, които човешката комуникация предполага, от което е повлиян и професионалният ѝ път. Авторката е американка с индийски произход – в предговора на книгата си тя споделя, че като дете на имигранти се е чувствала разкъсана между две култури, между два езика. Това я е подтикнало да изучи универсалния език, който всички говорят и разбират – езика на тялото. „Не е важно какво казваме, а как го казваме“, твърди заявява Ерика Дауон, която се посвещава на изучаването на ролята на неизреченото в човешките отношения.
След натрупан опит в консултирането на личности и бизнеси тя осъзнава, че проблемът в комуникацията в наши дни вече не се корени само в живото невербално общуване, а го открива на съвсем друго място – във виртуалния свят. Дауон твърди, че в онлайн пространството хората не проявяват емпатия, заради което чувстват липса на близост и доверие. Трудностите в общуването, които често не забелязваме, пораждат нежелан стрес както в лични, така и в бизнес отношения.
Следвайки този път, Ерика Дауон става експерт по лидерство и комуникация в дигиталната ера. Насочеността ѝ е към груповата среда и бизнес отношенията. Работата ѝ обаче има актуална приложимост и в личностното развитие.
Въпреки ползите от онлайн комуникацията тя все пак има своите недостатъци. Един от основните ѝ е, че през екрана не можем да разберем какви са интонацията, жестовете, стойката, изражението на отсрещния човек. Не можем да установим какъв е езикът на тялото, съответно трудно разбираме и намеренията на събеседника към разговора. Точно това е дигиталната тревожност – тревожни сме, че не водим пълноценна комуникация и дори не знаем къде грешим. За да не се изпада в недоумение, физическият език на тялото във виртуалния свят се заменя с дигитален език на тялото и от него изхождаме, за да разберем по-добре останалите. На кое най-напред да обърнем внимание и как да разрешим стресовите ситуации?
Още не сме свършили, скрол надолу
Най-добрият принцип за справяне с дигиталната тревожност е да очакваме, че отсрещната страна е добронамерена към нас. Стресът от онлайн общуването е породен основно от вътрешна предубеденост, че съобщението ни е глупаво, че ще ядоса другия или че ще го остави в недоумение. Този предразсъдък почти винаги ни лъже. Проблемът може да бъде лесно предотвратен като променим очакванията си към замисъла на другия.
Макар вече да сме навлезли в ерата на онлайн общуването, всички още усъвършенстваме уменията си в тази сфера. И тъй като строго определени норми няма, хората могат да комуникират по различен начин от нашия и това да ни обърка, дори да ни разтревожи. Нестандартното поведение не е злонамерено. Подобни ситуации не са повод за притеснение, защото дигиталните навици на всеки са различни. И колкото по-възприемчиви се учим да бъдем, толкова по-добри комуникатори ставаме.
Страхуваме се, че ще останем недоразбрани, че ще предизвикаме различна реакция от желаната със съобщението си, че няма да разберем какво точно казва отсрещният човек, че съобщението му ще изисква отговор, който нямаме. Много са сценариите във виртуалното пространство, заради които сме тревожни. Но в основата на всеки се корени разбирането – дали ние разбираме и дали нас ни разбират. Как тогава да подобрим разбирането помежду си и кои са ситуациите, които го предизвикват?
Според Дауон типовете дигитален език на тялото, които най-често причиняват тревожност, са четири.
Краткост
Лаконичният човек рискува да остане неразбран, защото често е неизчерпателен. Краткостта за някои хора означава проява на уважение към чуждото и своето време, но уважавайте най-напред разбирателството помежду ви. Отсрещният човек има нужда от контекст и всъщност детайлите са от голяма важност за разбирането на съобщението, и съвсем не са излишни.
Разбира се, не е добра практика да изпадате в разточителност. Но е важно всичко, което искате да кажете, да го напишете, без да разчитате, че нещо се подразбира. Ако вие попаднете на пестелив събеседник, задавайте уточняващи въпроси, отбележете, че липсата на съдържателност ви възпрепятства и не оставяйте нищо недоизказано.
Пасивна агресия
Сарказмът, заядливите изказвания и пасивната агресия могат да бъдат трудни за долавяне дори в живата комуникация. Спестявайте си този начин на изразяване в социална среда, в която събеседникът ви изобщо няма как да чуе тона ви. Дигиталното пространство изисква директно изказване на намеренията – когато нещо ви ядоса, формулирайте го ясно.
В противен случай и вие, и проблемът ви оставате неразбрани и единствено предизвиквате агресията обратно към себе си. Немалко са и ситуациите, в които непреднамерено звучим нападателно и човекът, с когото разговаряме, погрешно разбира намерението ни. Затова се старайте да подхождате емпатично с изказванията си, използвайте мек език, без заповеднически форми или резки обръщения.
Бавно отговаряне
Проява на лош дигитален език на тялото е неглижирането на дискусия, която водите. Ако отговорът, който се очаква от вас, отнема по-малко от минута, отговорете веднага. Ако сте прекалено заети или ще ви трябва повече време да напишете съобщението, отговорете при първа възможност, така държите комуникацията жива.
В случай че вие очаквате отговор, не бъдете настъпателни, изпращането на повече от две съобщения, също не е добра практика. Ако трябва да се свържете с човека спешно, сменете канала за комуникация и се обадете по телефона.
Формалност: спазване на етикета
Онлайн средата все още се смята за по-неформална среда. Това обаче не означава, че дигиталната комуникация с някого, с когото сме във формални отношения, би скъсила дистанцията. Точно толкова формални следва да бъдем, колкото сме и на живо, защото рискуваме да обидим другия.
Важно е също, когато сме в неофициални отношения, да се стараем да не задаваме различен тон – изказът и намеренията ни трябва да се придържат към по-ниския, приятелски регистър. Различно поведение би се разбрало като проява на надменност.
Докато усъвършенстваме нашата онлайн персона, винаги можем да се възползваме от улеснението, което виртуалната комуникация ни предоставя – тя не изисква отговор на момента. Използвайте времето, което имате, за да обърнете внимание на начина си на изразяване. Четете внимателно, пишете ясно и спазвайте добрия тон. Бъдете внимателни към събеседниците си – да имате добър дигитален език на тялото е отговорност към тях.
Кампанията „Красив ум в красиво тяло“ е посветена на хората, които имат нужда от подкрепа, за да минат през предизвикателствата на изолацията по време на пандемията. Инициативата е подета от верига фитнеси Next Level, а в нея освен движение, има възможност и за консултация с психолог – групови и индивидуални онлайн сеанси със специалист от екипа на Ани Владимирова за допълнителна подкрепа и персонални насоки. Създадена е и специална платформа, в която всеки може да провери кой спорт е подходящ за него.
Аз: Ще свърша първо с този разговор. Къде са ми записките? Ще се обадя, че текстът е готов и ще направя следващия. Какво да сготвя за обяд? “Мамоооо, дай ми чая!” Няма чай. Трябва да направя чай. Има починало от Covid бебе. Колко са починалите днес? За вечеря може риба, отдавна не сме яли. Дали ще ни затворят пак? Къде да изчистят DPF-а на колата, че е в авариен режим? Да взема да преведа таксата за детската градина, че май пак сме закъснели.
Мозъкът ми: Ааа, не, не мога повече. (става и излиза)
Ако горното ви е прекалено битово и твърде нереалистично, или сте много щастлив и спокоен човек, или просто вашият стрес се обостря от други дразнители и се изразява по друг начин. Резултатът на финала обаче е един и същ – стрес и тревожност до дупка.
Докато се борим всеки със своите малки или по-големи проблеми и кризи, неизбежно преминаваме от шок към отричане, гняв, страх и стигаме до пазарене, примирение и приемане. В условията на пандемичната криза обаче, стоим постоянно в стръмнината на страха, гнева и отричането, както отбелязва психологът Ани Владимирова.
А тази твърде неприятна троица носи тъга, тревога и загуба на смисъл, от които въобще нямаме нужда, но за сметка на това пък доста трудно можем да се отървем от тях, веднъж влезли в стресовия цикъл.
Съвсем наскоро излезе детайлно Европейско здравно проучване (EHIS), свързано с Covid кризата, което показва, че 44,9% от изследваните хора на възраст над 15 години се чувстват напрегнати и изпитват стрес, 35% имат проблеми със съня, 33,5% се чувстват нещастни, а 60% имат сериозна зависимост от екрани и дигитални устройства. Вдигнете ръка вие в коя група попадате, защото сме почти сигурни, че всички се засичаме поне по един параграф.
Появява се и тревожната информация, че всички зависимости, алкохол, тютюнопушене, хранителни разстройства, употреба на наркотици са нараснали многократно. Увеличило се е и използването на антидепресанти. И това може да ни говори само едно – не е ни е добре.
А за да ни стане по-добре, няма да е лошо да си дадем сметка какво е стресът, какво е и неговото негативно проявление - дистресът, какво го отключва в нас, какво ни кара да се чувстваме тревожни, тъжни и неудовлетворени и как да се справим с всичко това. Ясно е, че психиката на всеки човек се повлиява от различни фактори и в положителна, и в отрицателна посока. Но има един отговор, който важи за всички, и той е много прост – спорт и движение. И си има обяснение защо е така – и физиологично, и психологично.
Какво всъщност е стресът и как да го борим със спорт, доставящ ни удоволствие, разказва психологът Ани Владимирова. А преди да прочетете само ви припомняме чудесната възможност да изберете спорта, който най ви пасва, в специалната платформа на фитнеси Next Level и да се запишете, за да опитате.
На първо място огромният поток от информация. Медиите и интернет заляха всички ни с лавина от всякаква информация. Това доведе до обществена атмосфера на тревожност и объркване.
От друга страна повсеместното усещане, че не може да се разчита на институции, на работодател, на познати създаде тежко усещане за безпомощност и обреченост. Личната борба с кризата, със загубата, с предотвратяването на щетите породиха много постравматични стресови разстройства.
Най-вече заради промените в биохимията, които всички ние много дълго търпим. Заради постоянното напрежение в оста на стреса в нашите тела лимбичната ни система, и по-специално амигдалата, постоянно подава сигнали до тялото, граничещи със заплаха за живота.
Всичко това води до дистрес и последвалите панически състояния, зависимостите от алкохол, наркотици, хранителни разстройства, автоагресията. Все непродуктивни механизми за справяне с дистреса и тревожността.
Най-важно е да свържем съзнанието си с друга положителна реалност чрез физическа активност. Не са нужни дълги и сложни тренировки. Важно е да са редовни и енергични. Тези с кардио елемент работят за по-бързото метаболизиране на адреналина и излишния тироксин в кръвообращението.
Умереното бягане, скачане на въже, използването на степери, практикуването на напади, „джъмпимг джак”, „бърпи” и така добре структурираните групови занимания премахват усещанията за скованост и напрежение във всяка част на тялото.
Когато знаем часовете и дните, в които ще практикуваме аеробните занимания, тялото след около месец започва да “очаква” ендорфините - вещества, подобни на морфина, създаващи усещане за благополучие.
Сърцебиенето, потенето, „омекването” на краката и ръцете, позивите да изтичаш до тоалетната, замайването, дереализацията и страха от полудяване или смърт са безпардонно смазващи. Но:
Всичко, което е свързано с тренировки, основаващи се на танци и боен спорт дава на съзнанието ясна посока и го структурира. Това е най-добрата реакция срещу общия негативен емоционален фон. Усещането, че сме с други хора, ни дава принадлежност и сигурност. Музиката в залата може да балансира мозъчните хемисфери, което е от изключително значение, когато сме в плен на тежките емоции. Това е спечелена битка и с тревожността, и с дистреса, и с паниката.
За всички изброени състояния е от изключително значение възможността да се отпускаме. Най-важен инструмент за това е правилното дишане, което усвояваме именно чрез кардио упражненията, разтягането и всеки двигателен комплекс, който ни показват инструкторите.
Така се получава „с един куршум два заека” – доброто дишане е равно на по-добра концентрация и по-спокоен ритъм на тялото. Не се притеснявайте да използвате и сауна или парна баня. Те са безценни детоксикиращи инструменти за стресовата биохимия и покачват допамина, който е отговорен за усещането ни за справяне и лекота.
Тук има два важни момента: да поддържаме регулярност на престоя в залата, та дори и да не виждаме смисъл в началото, а впоследствие да забелязваме малките промени и да ги отчитаме, за да започнем да усещаме справяне.
Независимо кой вид тренировка предпочитате, самите действия и контактът с хората са доказателства, че има смисъл. Усещането във всеки мускул има смисъл. Повтарянето и научаването на всяко упражнение има смисъл.
Това е зареждането на батерията, което ще ви се отплати. Така ще започнете да виждате приоритетите в живота по различен начин. Един ден просто ще ви се стори много вълнуващо да вземете сака, да видите познати лица, да усетите мускулите си, да постигнете свое постижение, да видите усмивки и обща цел. А след това да осъзнаете, че четирите стени, тревожните новини и уплашените лица не са единствената реалност.
Гризането на ноктите е често срещан навик в детството. И макар че може да е изнервящ за родителите, обикновено е безобиден и се израства с времето, пише Parents.
“Много деца спират да си гризат ноктите, като порастват и започват да обръщат внимание, че другите хора не го правят”, казва д-р Дейвид Хил, асоцииран асистент преподавател по педиатрия в Медицинския университет на Северна Каролина.
Но прекомерното гризане на ноктите може да се окаже проблем за здравето на децата, тъй като може да предизвика инфекции или увреждания по кожата, ноктите и кутикулите.
Между 20 и 30% от хората имат навика да си хапят ноктите, като точната причина за т.нар. онихофагия не е известна. Проучванията показват, че децата си гризат ноктите заради няколко основни причини - включително тревожност или от желание за постоянно движение.
“Тъй като това е повтарящ се навик, може да е вид самоуспокоение”, казва д-р Кимбърли Монтез, асистент преподавател по педиатрия в Медицинския университет на Уейк Форест.
“А понякога си е чисто козметично”, казва д-р Антуан Чейвис, асистент преподавател по педиатрия в Университета за медицина и наука на Орегон. “Някои деца в действителност предпочитат да имат къси нокти.” Децата си гризат ноктите и когато им е скучно или нямат какво да правят, добавя той.
Макар че не са много приятна гледка, изгризаните нокти обикновено не крият риск за децата. Въпреки това може да се превърне в такъв, ако има сериозни наранявания на кутикулата, нокътя или заобикалящата ги кожа.
“Ако кожата около нокътя е червена, болезнена или секретира, детето трябва да бъде прегледано от педиатъра му”, казва д-р Монтез.
Гризането на ноктите може да увеличи риска от паронихия - кожна инфекция около ноктите. “И ако децата доста играят в кал или в пясъчник, може да се заразят с някаква паразити, чиито яйца са там”, казва д-р Хил.
Освен това гризането на ноктите може да е знак за депресия или тревожност. “Ако детето изпитва болка или дискомфорт от хапането, но го прави въпреки това, може би това показва, че чувства някаква тревожност, която се успокоява от гризането на ноктите”, казва д-р Чейвис.
Не прибягвайте до наказания или обиди, за да ги отдалечите от този навик. “Ако обръщате прекалено внимание на дадено поведение, особено чрез наказание или някаква подигравка, вероятността този навик да се задълбочи е голяма”, казва д-р Монтез.
Ако гризането на ноктите ви притеснява, може да се опитате да обърнете навика, чрез позитивно окуражаване. Повечето хора не са наясно с навиците си, обяснява д-р Хил, затова първата стъпка може да е да покажете на детето как точно изглежда навикът му.
Може да го сложите да седне пред огледало, докато си хапе ноктите, за да му покажете как точно изглежда в този момент.
Ако детето е достатъчно голямо, може да го попите: “По-добре ли се чувстваш, когато го правиш? Или просто ти е скучно?”. “Децата могат да дадат много смислени отговори на прости въпроси”, казва д-р Чейвис.
Следващата стъпка е да насочите енергията на детето на друго място. Например вместо да си гризе ноктите, може да гушка кукла, да играе със спинър, да стиска стрес топка или да си опъва гумено ластиче.
“И всеки път, когато видите, че почва да си хапе ноктите, може да му припомните, че имат друг много по-приемлив навик”, съветва д-р Хил. С времето не толкова желаният навик се замества от по-приемливия, просто не забравяйте да го окуражавате.
“Много хубаво, че си играеш с топката, когато се поискаш да си гризеш ноктите” или “Много ми харесва колко са ти пораснали ноктите. Явно не си ги гризал известно време” са неща, които може да кажете, за да окуражите детето, смята д-р Хил.
А относно децата, които намират истинско облекчение в този навик или са постоянно физически неспокойни, трябва да се поработи в посока изследване на стресовите фактори в живота им, които отключват това поведение, според д-р Чейвис. “Ако има неназована тревожност, ще е трудно да се справите с гризането на ноктите, без да се установят причините за стреса.”
Бременност, раждане… Все вълнуващи и страшни моменти. Истински вълнуващо и страшно става обаче, когато дойде и бебето и се видим в тотално нова ситуация. И какво правим тогава? Казват, че станем ли майки, вече знаем, защото сработвал майчинският инстинкт. Ами ако не сработи, просто защото нямаш такъв? Кейтлин Найлс разказва своята история като майка, за да покаже, че невинаги лошият старт означава лоша майка. И да, понякога може и да нямаш вроден майчински инстинкт, какво да се прави…
Преди да имам деца, не се чувствах добре покрай тях. Винаги съм ги смятала за сладки, но не знаех какво да ги правя. Как да ги държа? Да им правя ли смешни физиономии или не? Как се сменя памперс? Как да ги успокоя, ако плачат?
Общо взето през целия си живот съм избягвала да бъда покрай бебета. Пробвала съм се като детегледачка като тийнейджърка и не ми хареса за разлика от другите момичета на моята възраст. И това винаги е стояло някъде в съзнанието ми, докато пораствах и започвах да мисля за собствени деца. Дълги години се чудех дали изобщо ще имам такива, защото не знаех как да бъда майка и, честно, беше ми неудобно да държа или да гледам децата на другите хора, дори собствените ми племенници.
Това си беше просто нещо, което се прави. Опитвахме да забременея, но все не успявах. Оказа се, че нямам овулация, затова трябваше да вземам определен медикамент, който да я предизвика, за да може да забременея. Когато най-накрая видяхме положителния тест след 9-месечни опити, бяхме много развълнувани, защото нещо, за което мечтаем от толкова много време, най-сетне е на път да се случи. Ще ставаме родители.
Много скоро след като стана ясно, че чакаме дете, главата ми се наводни от мисли как да бъда майка. Прочетох страшно много книги за родители, за да знам какво точно да правя и как да се грижа за бебето. Споделих на няколко души, че ме е страх, защото нямам майчински инстинкт, но всеки ме убеждаваше, че ще се появи, щом бебето се роди. Уверяваха ме, че просто ще знам какво да правя. Мама винаги знае най-добре.
Роди се десет дни по-рано от предвиденото. Когато ме приеха в болницата, бях ужасена. Не от раждането, а от това, което идваше след него. След 10 часа раждане вече бях толкова щастлива да я видя в ръцете ми, но все още не знаех какво да я правя. Спомням си, че когато заплака за първи път, след като вече нямаше сестра в нашата стая, която да съдейства, попитах мъжа ми: „Какво да правим?”. Нито един от нас не знаеше.
Пробвахме да я люлеем, да я нахраним, да ѝ сменим памперса, но тя просто не спираше да плаче. Първите няколко нощи с нея са ми в мъгла.
От една страна, бях толкова щастлива, че я имам, а от друга, бях ужасена. Не знаех какво да правя като плаче, а освен това имах и затруднения с кърменето и доста се потрудих, за да успея да кърмя.
Чувствах се ужасна майка, защото така и не успявах да я сложа на гърда без болка, а помпането и храненето с шише беше толкова изморително като се има предвид, че и без друго не спях много. Постоянно си повтарях „Другите майки успяват, ти защо не можеш?”.
За капак на трудното кърмене и безсънните нощи се оказа, че дъщеря ми има тежки колики, което правеше успокояването ѝ още по-трудно. Тя ми е първо дете и не бях разбрала, че има колики, макар че споделих на педиатъра ѝ, че страшно много плаче. Той просто вдигна рамене - всички бебета правят така, затова и не последва нещо кой знае какво по въпроса.
Мислех си, че плачът никога няма да спре и бях убедена, че реве, понеже правя нещо грешно.
Когато тя плачеше неутешимо, си мислех „Нещо не е наред с мен, защо не мога да я успокоя с люлеене или хранене? Какво не правя като хората?”. Гледах другите майки в Инстаграм и тяхната реалност по нищо не си приличаше с моя живот на майка. Не се бях къпала от дни, бях изтощена и дори не можех да се позная в огледалото. Бракът ми не беше наред, аз не бях наред. Не бях излизала от вкъщи със седмици. Малко след това ме диагностицираха със следродилна депресия и започнах терапия и лечение. С напредването на терапията ми и ефекта от лекарството започнах да си давам сметка, че не всички майки се раждат такива.
Искаше ми се да следвам профилите на истински майки. На други майки, които говорят за това колко е трудно да си майка и как никой от нас не знае какво прави и че това е в реда на нещата.
Исках да съм част от общност, в която е в реда на нещата да кажеш „Не се справям”, без да се притесняваш от осъждане. Направих си мой Инстаграм - honestly.kaitlyn, за да споделям собствения си път като майка – доброто, лошото, истинското.
Първото ми дете, дъщеря ми Харпър, сега е на 3 години. И все още не чувствам, че ми идва отвътре да съм майка, но вече съм ок с това, не пречи на всекидневието ми. В мига, в който решиш, че си овладяла една част от майчинството, детето ти минава в нова фаза, с която не знаеш как да се справиш. В момента се опитваме да овладеем тръшкането и поставянето на граници. Караме го ден за ден, но съм уверена в подхода, макар и да не сме много постоянни.
Вече имам и шестмесечно момиченце - Дафни. С радост мога да кажа, че второто ми майчинство е доста по-лесно. Дафни нямаше колики и е страшно щастливо бебе. Има си своите моменти и пак имахме трудности с кърменето и безсънни нощи като с Харпър.
Още не сме свършили, скрол надолу
Да не очаквам, че ще знам какво трябва да правя и да съм напълно наясно с това. Опитът също помага, но ми се струва, че приемането на обстоятелствата е по-полезно, тъй като всяко бебе е различно. Нещо, което върши работа при едно, не е задължително да сработи при друго.
Няма да знаеш какво правиш и това е в реда на нещата! Ще разбереш какво работи за теб и твоето бебе по свой начин, опитай се да не се сравняваш с никой друг. Ти си добра майка, дори да не ти идва отвътре.
Източник: Cafemom
Казвам се Елисавета и съм мързелива, непостоянна, мърла, разхайтена, егоист, разсеяна, ненормална, истеричка, малоумна и постоянно преча на другите.
Или поне така слушам цял живот за себе си. Откак се помня, където и да ида, чувам „Елисавета, по-тихо“, „Успокой се“, „Престани да мърдаш, изнервяш ме“, „Пак ли си забрави ключовете?“ „Много говориш“, „Защо се смееш така?“, „Престани да викаш!!“ и любимото ми „Дръж се като момиче“.
Дръж се като момиче…
Ако някога сте се питали как се държат момичетата, аз ще ви кажа, защото знам от личен опит как НЕ СЕ ДЪРЖАТ МОМИЧЕТАТА.
Момичетата са спокойни и тихи.
Това, обаче, са момичетата без ADHD или казано по-дълго и сложно – Attention Deficit Hyperactivity Disorder (Хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието).
Но да започнем отначало, да се върнем в годините на социализма, когато ADHD нямаше, киселото мляко се режеше с нож и саламът Бургас си беше салам, а не като сега модерна измишльотина.
Ако по време на соца бяхте влезли в класната стая, ясно щяхте да ме познаете, защото тогава имаше дисциплина. Наистина имаше. Дали беше породена от страх или от друго, но дисциплината беше на ниво.
Десетки клети деца седяха мълчаливо по чиновете си и вдигаха ръка. Тогава по-ясно можеше да се различат децата с отклонения като мен. Не помня учителката да е правила забележки на друг освен на мен, защото постоянно се въртях, падах от стола, приказвах си сама, приказвах на другите, драсках в учебниците. По едно време можех да се закълна, че се казвам „Елисавета, млъкни“.
Изглеждах много екзотично на фона на останалите, но, уви, без никакви специални умения, прикрепени към това.
В ADHD няма нищо специално. Не си като Рейнман и не можеш да сметнеш наум 347573920 по 1338643820. Не си Ван Гог, нито Юсеин Болт. Просто приказваш без да спреш, скачаш на едно място, получаваш нервни пристъпи, а клетата ти майка след години ти признава, че се е крила в тоалетната, за да си почине малко от постоянната словесна истерия.
Още помня как баща ми ме гледаше, докато правя цигански колела в коридора и пищя с всичка сила и викаше “Божке, т'ва дете е лудо.“
Виждали сте по филмите онези деца, дето се клатят напред-назад, гледат в една точка и говорят без да спрат. Веднага ти става ясно, че това са деца, които имат проблем, и те облива едно чувство на толерантност и състрадание.
Е, аз не се клатех и гледах много дружелюбно. Но не спирах да говоря и не спирах да си клатя краката и да тракам с вилицата. На такива деца им се вика мега досадни или в моя случай „Елисавета, млъкни“. Още от малка познавам погледа на хората, които искат да ме ударят силно по главата с тежък предмет, за да млъкна.
Забравях всичко. Името си. Ключовете. От първи клас се прибирам без чанта, без яке, ако въобще успея да се прибера, защото не знам къде се намирам през половината време. Веднъж се прибрах през ноември по гащи и джапанки и мама и татко жестоко се ядосаха. Но какво са знаели те по време на соца.
Пораснах и станах тийнейджър. Всичко около мен беше хаос. Ходех с пробити обувки, никога не се решех, не знаех как да уча, не можех да се концентрирам, момчетата ме мислеха за луда. Всички ме мислеха за луда, защото крещях, докато говоря, без да знам, че крещя.
После пораснах още малко и станах възрастен човек с проблем, който нямаше идея, че има проблем. Цял живот си повтарям сама на себе си „Елисавета, ти си мързелива и разхайтена мърла“ и се старая, и се старая, и се старая.
Работя като вол, готвя, гледам деца, подреждам колкото мога. После прочетох, че жените с ADHD непрекъснато се опитват да компенсират състоянието си, защото чувстват огромна вина, че не са добри домакини или са забравили детето си в детската градина.
Ако си мъж и работиш на три места е нормално да забравиш детето. Ако си жена, която работи на три места и си забравиш детето, си изрод.
Казвам ви го от личен опит. Виждам го в очите на учителките в детската градина. На мъжа ми, на децата, на колегите ми.
Забравих да кажа, че към всички симптоми като свръхразсеяност, постоянно говорене, хиперактивност, непрестанно мърдане, крещене и какво ли не, трябва да добавите неконтролируеми агресивни изблици.
Ще ми се да бях научила за това по-рано. За да обясня на всички, които са били жертви на състоянията ми, че просто съм човек с проблем.
Сега май вече е късно, но искам да се възползвам от случая и да го направя – съжалявам, не съм знаела.
Мислех, че съм зла. Сега знам, че просто имам състояние и знанието ми дава някакви сили да се справям.
Но стига лични истории. Какво трябва да знаете от първа ръка за ADHD.
Идете при специалист. Веднага. Има сертифицирани тестове в интернет, но основната симптоматика е системна, дълбока и непоправима разсеяност и липса на концентрация, която не се влияе от стрес или възраст – демек, откак се помните.
Ако сте забравяли къде живеете, ако не знаете всеки ден къде ви е чантата, ако не помните предходните дни, ако не знаете имената на децата си през половината време, ако плачете неутешимо, когато сте на две преки от адреса, който търсите, и това е системно състояние откак се помните – има смисъл да се замислите, че не сте мърла. Не сте мърла.
После хиперактивност – заради тая хиперактивност състоянието в началото е било приписвано само на момчета, а момичетата просто са били мърли. Вече е ясно, че и момичетата могат да са с ADHD и това им дава шанс да бъдат разбрани и лекувани.
Ако клетото ви момиче скача, тича, тревожи се, плаче истерично и прави цигански колела цял живот, комбинирано с горния абзац, струва си да проверите, за да не се мъчи, горкото.
Следващите редове са за останалите нормални хора. Как да разбират и да се справят с хора с ADHD. Как да се справят с мен, защото си мисля, че съм от най-тежките случаи, а натам са всички останали. Слушайте сега:
Като човек с ADHD и милион тревожности, ще ви кажа, че ако живеех сама, нямаше да е толкова страшно. Най-страшно е какво причинявам на хората около мен.
Когато съм сама, потъвам в света на объркаността и там има ред. За всички с моето състояние препоръчвам да почиват сами. Когато сте сами, можете за цяла седмица да спите на пода, обградени от разхвърляни дрехи и да говорите в празната стая без никога да ви прекъсват. Да скачате, да гърми музика, да плачете и да гримасничите на воля. Да треперите и да пеете.
Най-вече, когато съм сама, никой не ми прави забележки, че съм си изцапала панталона или че ям с пръсти. Това е добра терапия за състоянието ми, препоръчвам я на всеки.
Какво не бива да правите на човек с ADHD
Инак, хората с ADHD обичат като другите хора, но го преживяват по различен начин - в пълна истерия. Не помня някога да съм имала нормален ден в живота си с любим човек.
Представете си ден с партньора ви. Вече сте 8 години заедно. Разхождате се, ядете в ресторант, отивате да спите следобед и вечерта излизате на ресторант. Нормално, чудесно, животът върви.
Е, при мен това няма как да стане.
Всичко е супер специално. Всеки ден. Супер зле, супер добре, супер незнамкакводамисля, супер напрегнато, супер изумително прекрасно, супер гадно, супер спокойно. СУПЕР СПОКОЙНО!!!!!!!!
Научила съм се половината време да не ми личи и стоя като парализирана, за да не притеснявам хората.
Повечето хора с това състояние търсят лек всячески. Те са алкохолици, работохолици, пушачи, ползватели на джойнт, катерачи по планини, организатори на кампании, доброволци, досадници и прочие.
Това, от което имат нужда, е лекарство и психотерапия. Аз лекарство още не съм пила, а искам, признавам си.
Защото ADHD е ужасно мъчително състояние. Редовно заеквам, не мога да спя, крещя и се вълнувам за всяка глупост. Спрях да гледам спорт, защото получавах нервни кризи, а толкова обичах.
Боледувам главно психосоматично и никога не знам къде са ми ключовете. Забравям думи, имена, лица. Прекъсвам хората, изглеждам вечно напрегната и агресивна. Вечно съм уплашена и вечно чувствам вина, че съм неадекватна, груба, преуморена и разсеяна.
Мечтата ми?
Да мога да живея такава, каквато съм. Защото това състояние си има положителните страни. Всичко на света е толкова вълнуващо – цветовете, котките по улиците, буквите, филмите, книгите. Музиката и срещите с хора. Обвивката от вафла Боровец, паднала на тротоара, може да доведе до половинчасов размисъл. Животът е толкова изумителен и изпълнен с преживявания.
Но това са напразни мечтания. Реалността е свързана с много хора, които трябва да ме изтърпят. Старая се, колкото мога, но повече, отколкото мога, не мога. И това е най-важното, което трябва да знаете за нас. Ние не можем повече, отколкото можем. Вие – също.
А ето и една инфографика по темата, подготвена от д-р Бояна Петкова и публикувана в страницата Да растем здрави:
Нивото на разбиране на AD(H)D в България - освен в един много тесен кръг специалисти - е много ниско. Тази инфографика не претендира за изчерпателност, нито обяснява как точно се стига до затрудненията, които децата и възрастните с AD(H)D изпитват с ежедневието си, но ако познавате някого, който винаги закъснява, забравя, разхвърля около себе си и отлага елементарни задачи с месеци, той би могъл да има AD(H)D и... да не го знае.
Ако в училище децата ви не седят "мирно" в час, обикалят класната стая, прекъсват учителите, "пречат" на съучениците си, блуждаят, забравят си домашните, не могат да си планират деня; ако елементарни (за вас) задачи им отнемат 3 пъти повече, отколкото на другите деца, ако губят вещите си... те биха могли да имат AD(H)D.
Хората с AD(H)D трудно регулират емоциите си, изглеждат избухливи, страдат в повишена степен от тревожност, депресия и зависимости, понякога изпитват затруднения да поддържат близки отношения с другите, понякога трудно завързват и задържат приятелства, имат проблеми с мотивацията, трудно довършват започнатото, често скучаят, винаги казват "не", не понасят правила и авторитети...
Едната диагноза (хиперактивен тип) се поставя значително по-често от другата (невнимателен тип, inattentive type), защото проявленията ѝ са значително по-забележими за родители и учители. Тя е характерна повече за момчетата. За съжаление обаче това води до липса на подкрепа за голяма част от засегнатите деца (и възрастни), които не проявяват хиперактивност. Среща се и смесен тип.
Ако това описание ви "говори", препоръчвам да се запознаете с книгата на Gabor Maté "Scattered Minds" - надяваме се скоро да е достъпна и на български и с книгата на д-р Пег Доусън и д-р Ричард Гуеър "Умни, но разсеяни" (Smart but Scattered), издадена на български език от издателска къща "Хермес".
Ако искате да се свържете със специалист, който диагностицира нарушения на изпълнителските функции и ADHD, трябва да потърсите клиничен психолог, който работи със стандартизирани и валидирани за България тестове (например Жулиета Темникова)
Препоръчвам youtube каналите How to ADHD и ADHD Dude.
Много полезна информация можете да намерите и на сайта ADDitude.
Ако имате деца, прекарвате време около деца, или носите отговорност за деца по какъвто и да е начин, знаете, че те могат да бъдат стресиращи от време на време - без значение колко са. Именно броят на децата обаче е най-подценяваният фактор на века, когато говорим за стрес, пише Джули Скаджел от ScaryMommy, цитирайки проучване, според което наличието на определен брой деца създава най-голям стрес за майките. И този магически брой е ТРИ.
Проучването, проведено от TODAY Parents през 2013 г.
сред 7,164 майки в САЩ, показва, че средно ниво на стрес на всички анкетирани майки е 8,5 по скала от 1 до 10, но установява, че майките на три деца са по-стресирани от майките на едно, две, четири или повече.
Психиатърът Джанет Тейлър обяснява това по следниия начин: след третото дете майките започват да се отпускат. Малко. "Просто няма достатъчно място в главите им за перфекционизъм, когато стигнат до четири или повече деца", твърди тя. „Колкото повече деца имате, толкова по-уверени сте в своите родителски способности. Трябва да се отпуснете… и тогава сте просто благодарни, когато всички отидат на училище навреме."
И така, какво друго натоварва и стресира майките? 60% от тях казват, че нямат достатъчно време през деня, за да свършат всичко. Почти половината (46%) посочват финансовите притеснения, натискът да бъдат перфектни, а също и партньорите си, които често са по-стресиращи от децата им...
Проучването установява също така, че 9 от 10 майки се стремят да останат слаби и атрактивни, а 72% са напрегнати от това, че по принцип са напрегнати, което прави родителството един голям, порочен кръг от стрес и тревожност. И да, майките на 3 изпитват това повече от всички други с какъвто и да е брой деца.
За наш късмет обаче, децата от време на време носят радост и смях, а и някой ден ще излязат от вкъщи, така че да прекараме остатъка от дните си зяпайки безцелно в стената, чудейки се какво точно се е случило току-що. Наздраве!
Още:
