Цяла България е в шок от разследването на журналистката Тина Ивайлова, от което става ясно, че семейството на четиригодишно момиченце от град Каблешково е подало информация и жалби за системен тормоз над детето от учителка в детска градина „Радост“ в града. Родителите на детето твърдят, че тормозът е всякакъв, в това число има и съмнения за сексуално насилие.
Разследването на Тина можете да видите тук:
За целите на този материал ще преразкажем по-долу някои съществени моменти от разследването на Тина Ивайлова:
Преди седем месеца Петя – майката на четиригодишното дете, забелязва промени в поведението на по-малката си дъщеря. Детето упорито отказва да посещава детската градина, има тревожност, кошмари, проблеми със съня, виждат се наранявания по ноктите. Тогава майката започва да я разпитва и разбира, че госпожата в групата – Мариета Герова, била ударила две момчета, а нея била бутнала по коремчето, за да седне на столчето. Но това е само началото на историята, за съжаление.
Госпожа Герова често повтаряла на майката: „Тя ми е любимка, много е красива. О, днеска колко си красива! Всеки ден е много красива. Всеки ден специални комплименти, гушкания. Беше ми неудобно от другите деца“, спомня си Петя. Такива коментари е имало и при първото оставяне на детето за следобеден сън в групата, допълва майката. „Сутринта казвам на Герова, че ще остане за следобеден сън, подготвила съм пижамка, всичко, и тя ми отвръща: „О, много се радвам. Много жалко, че днес не съм цял ден. Ех, утре съм цял ден.“ Думи, които никой родител не предполага, че в случая са червени флагове.
Семейството забелязва странни следи по ноктите на ръцете на детето. Според тях не е от удар. А дъщеря им, освен че не иска да посещава детската градина, отказва да излиза и от вкъщи. И с множество разговори и въпроси какво не е наред в градината, детето проговаря:
„Нали няма да кажеш на Герова?“, попитало то, и разказало, че: „я удря с юмрук в корема, в главата, дърпа ѝ ушите, устните, удряла я през ръцете, извивала ги, дърпала пръстите на краката…“
След признанията на детето, Петя пуска жалби. След като вече е започнало да споделя, момиченцето признава пред майка си и за счупените нокти, които по негови думи са наранени от госпожа Герова. Петя води дъщеря си на преглед в „Съдебна медицина“ в Бургас, а Мариета Герова веднага излиза в болничен. В съдебномедицинската експертиза е потвърдено, че на детето му е причинена болка и „получените наранявания отговарят да са получени по време и начин, както се съобщава в описателната част, от действието на твърди предмети с ограничена повърхност, каквито могат да са и човешките пръсти.“
Детето първо разказва на майка си подробно какво се е случило и как след това е имало кръв. „Каза ми, че госпожата я е натиснала с ръка между краката. Имала е кръв. После я е заболял коремът“, разказва Петя. Показва и малка раничка в интимната област. По думите на детето, всеки път това се е случвало в тоалетната, най-често докато другите деца спят.
Момиченцето твърди също, че лелята от тяхната група неведнъж е ставала свидетел на посегателствата срещу нея. Дори е изпирала бельото ѝ. Към днешна дата, както се вижда във видетото, леля Иринка не си спомня това. При срещата с журналистката Тина Ивайлова тя отказва да коментира, като обяснява, че нищо не е видяла и чула, докато е била на работа.
Момиченцето е прегледано и от екип от гинеколози, които са установили разкъсване на химена.
Учителката Мариета Герова категорично отрича всички твърдения за системен физически тормоз и сексуално посегателство.
Според прокуратурата: „Не са налице доказателства относно извършване на сексуално насилие по отношение на детето, както и извършване на блудствени действия с него. Има разминаване в медицинските заключения относно блудствените действия. Документи, предоставени от семейството преди разследването, получени от частни прегледи, установяват разкъсване на химена на 4-годишното момиченце.“
Назначената от разследващите медицинска експертиза обаче опровергава това. Затова е взето решение за назначаване на втора независима съдебно-медицинска експертиза, която все още не е готова.
Според разследващата журналистка Тина Ивайлова обаче нещата не са точно така. Тя заявява в свой пост във Facebook следното: „На брифинг районният прокурор на Бургас Мария Маркова е излъгала, че по делото за детската градина в Каблешково няма приложени съдебно-медицински документи, които показват наранявания по половите органи на детето. Направила е и внушения, че медицинските документи, представени от родителите, били противоречиви и „частни“. Нито са частни, нито противоречиви. Съдебно-медицинските документи са издадени от Съдебна медицина в УМБАЛ – Бургас“.
Към това твърдение Ивайлова прилага снимки на експертизата.
Тя дава и още фактологията, като обяснява, че сигналът за случая е подаден през март. Според Тина разпитът на детето в т.нар. „синя стая“ е проведен три месеца по-късно. След още три месеца е назначена психиатрична експертиза.
„Темповете на работа на наблюдаващия прокурор са „завидни“, въпреки „приоритетното разследване“, за което говори Районният прокурор. „Приоритетно“ вероятно е с днешна дата, заради сигналите, подадени до Главния прокурор, не само от екипа ни“, пише Тина.
Тина Ивайлова споделя още, че разполага със записи на детето, в които то разказва „брутални неща“. И допълва, че може да ги предостави на експерти, които да установят дали едно 4-годишно дете може да си съчини подобни разкази.
Предстои втора част от разследването на журналистката.
Междувременно, без да сме сигурни какво точно се случва, всички ние като родители и като част от това общество се запитахме какво правим, ама какво РЕАЛНО правим, за да няма насилници, които да работят с децата в детските градини и яслите. Всъщност, каквото и да е развитието по този случай, много хора са склонни да вярват на семейството, точно защото повечето от нас са се сблъсквали с агресия и напълно неприемливо отношение от персонал в детските заведения – дали към собственото ни дете, или към чуждо. Малко ли записи и скрити камери, поставени от родители в дрехи и играчки на деца, излязоха в последните години, на които се чува вербална, а понякога и физическа агресия? И какво последва? Нищо. Някой е уволнен и след време спокойно си намира работа в друга детска градина или ясла, защото просто персонал няма.
„Крайно време е – не, крайно време беше преди 10 и 20 години, сега е въпрос на оцеляването на стотици деца – да се създаде регистър на работещите с деца“, пише в свой пост във Facebook Пламена Николова, която е ръководител на направление „Ранно учене“ във фондация Rise България. Според нея на хора, които са извършили сериозни дисциплинарни нарушения и тежки престъпления спрямо деца, трябва да се отнема възможността да практикуват професии, пряко свързани с работа с деца. „Чувството на безнаказаност и липсата на реални последствия превръща тези хора в още по-големи хищници, а в момента няма какво да ги спре да търсят място, където да се скрият и да продължават с насилието над деца под една или друга форма – дали физическо, или психическо, или и двете“, казва още Пламена.
За Майко Мила тя коментира, че най-шокиращото е, че всички ние дълбоко в себе си (може би не толкова дълбоко) знаем, че подобни случаи има. Може би не толкова често в детската градина, но със сигурност в институциите за деца, лишени от родителска грижа, в училищата, в интернатите, в много семейства. „Очите ни са насила отворени за неща, от които имаме навика да отвръщаме поглед като общество. Като това, че системното насилие над деца често се прикрива всячески от другите възрастни в един затворен колектив“, казва още Пламена Николова
„Големият въпрос, който стои от десетилетия пред системите, работещи с деца, е как закрилата да се прилага на ниво хора, на ниво персонал. Кой да има достъп до децата, с какви нагласи и в какво психично състояние са хората, които влизат в занималните и класните стаи, в домовете, в спортните зали, в болниците? В момента няма никакви механизми, които да възпрепятстват дори хора с доказани нарушения в една детска градина да продължат работата си в съседната, или учители, упражнили насилие над дете, да се преместят в друго училище“, коментира тя.
Говорим по темата и с Александър Миланов – клиничен социален работник в болница „Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ Токуда“. Работи с пациенти с онкологични заболявания, техните семейства и медицински екипи, като специализира в кризисни интервенции, психоонкология и психосоциална подкрепа. Активно участва в проекти за защита на децата и застъпничество за уязвими групи.
„За насилие над дете в институционална среда трябва да имаме пропаднали контролни механизми, игнорирани предупредителни сигнали и най-тревожното за мен – култура на мълчание и бездействие. В такива случаи рядко имаме само един лош човек. Почти винаги има хора, които са забелязали промени в поведението на детето, видели са неадекватни действия на колегата, чули са сигнали от други деца и са решили да мълчат, да не усложняват нещата.“ И допълва, че тази толерантност е форма на съучастие.
Според Миланов това, което обществото нарича сексуално насилие, всъщност е патологичен акт на власт, контрол и деградация, при който има сексуално поведение. Самият сексуален елемент, според мен, не е цел, а е инструмент за унижение и подчинение. Става дума за преживяване на сексуално удовлетворение от самата идея за безпомощност и зависимост.
„Проникването (с пръсти, предмети или полов контакт) е акт на символично унижение, чрез който възрастният утвърждава своята власт и абсолютното подчинение на жертвата. И не на последно място, трябва да говорим и за садистично преживяване на сила, като причиняването на болка и страх не е страничен ефект, а част от преживяването.“
За личност с антисоциални черти именно страданието на другия е основният източник на удоволствие. Това може да се разглежда като като резултат от дефицит на емпатия, липса на вътрешни задръжки и дълбока травматична история или деформации в сексуалното развитие. Разбира се, подобно поведение може да се разглежда и като крайна форма на дехуманизация. Телеснота нахлуване не е просто физическо посегателство, то е послание, че детето няма граници, не е защитено и е изцяло под контрол, обяснява социалният работник. Той допълва, че когато има данни за телесно увреждане в гениталната област, промяна в поведението, симптоми на страх, тревожност или регресия, не може да се изключи възможна сексуална и физическа травма, независимо дали тя може да бъде юридически доказана.
„Психиката на едно дете не функционира по логиката на съдебния процес, тя реагира на преживяното, независимо дали то ще бъде квалифицирано като блудство в съдебната зала. Дори и ако не се намери сексуален мотив, поведението може и трябва да бъде разглеждано като сексуализирано насилие или злоупотреба с власт чрез телесно посегателство с унижаващ характер. В такъв контекст сексуалният елемент не е непременно водещата цел, а инструмент за контрол, подчинение и „премазване“ на жертвата.“
В контекста на случилото се, Миланов допълва, че: „говорим за тежка психопатология. Жените, които извършват сексуално насилие, обикновено имат сериозни дефицити в емпатията, в границите и в начина, по който възприемат другия човек. При някои от тях става дума за повторение на собствена травма, те самите са били жертви на насилие и подсъзнателно възпроизвеждат динамиката, в която са били поставени. При други има тежки личностови разстройства, при които другият не е субект, а средство за удовлетворяване на патологични потребности.“
Още не сме свършили, скрол надолу
„Както казах, има и случаи, в които сексуалното насилие не е мотивирано от влечение, а от нужда за контрол, власт или унижение. При тези жени сексуалният акт е само инструмент, а е начин да обезличат, да разрушат, да се почувстват силни там, където се чувстват слаби. Това е и причината травмата за детето да е толкова дълбока. Насилието от страна на жена, особено ако тя е била в ролята на възпитател, учител или обгрижващ, руши не само усещането за сигурност, но и базовата вяра в това, че светът е предвидим и защитен.“, каза още Миланов.
Насилието между децата в България е все по-често изявено. Проблемът е масов и сериозен, но реакцията към него остава тревожно тиха. Цели 59% от родителите споделят, че детето им е било жертва на насилие, а 63% признават, че тo е проявило агресия – независимо дали спрямо връстник, възрастен или животно. Данните са от национално представително проучване, проведено сред 1006 българи на възраст между 25 и 64 години и осъществено от изследователската компания ESTAT по поръчка на Фондация „Лъчезар Цоцорков“.
Оказва се, че само 11% от родителите подават сигнал, когато детето им стане жертва на насилие. Още по-обезпокоително е, че когато техният син или дъщеря прояви агресия, едва 3% търсят институционална намеса. В 38% от случаите дори не се провежда разговор с пострадалото дете. Семейството се затваря в себе си, а травмите – физически или емоционални – остават скрити.
Обществото е в състояние да посочи водещите причини за детската агресия. Проучването показва, че близо 80% я свързват с насилие в семейството и липса на родителски контрол. 65% посочват отрицателното влияние на връстниците, а 47% – липсата на емоционална подкрепа. Но макар и тези фактори да са разпознати, социално-икономическите причини се подценяват – само 23% посочват бедността като основен фактор, което показва ниско разбиране за това как средата формира поведението на децата. Общо 92% от извадката споделя мнението, че в много голяма или голяма степен, агресията при децата е резултат от неправилно възпитание в семейството.
„Тревожна е тенденция в отношението към децата, които упражняват насилие. Повечето родители избират да не търсят подкрепа от институции или други възрастни. Проблемът остава затворен в семейството. Всяко семейство го преживява индивидуално, но ефектът от него е обществен, колективен. Имаме огромна нужда от развиване на социално-емоционални умения при децата от най-ранна възраст – умения като познаване на собствените емоции, състрадание, създаване на приятелства, в противовес на призивите за агресивни действия, завист и доминиране, които за съжаление толкова често виждаме в социалните мрежи като модели на поведение сред децата.“, споделя Мариета Гечева, Програмен директор „Закрила на деца“, Фондация „Лъчезар Цоцорков“.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Промяната започва, когато спрем да питаме „Кой е виновен?“ и започнем да питаме „Какво можем да направим и как можем да помогнем?“, призовава Мариета Гечева, програмен директор „Закрила на деца“ във фондация „Лъчезар Цоцорков“. Според нея е време разговорът за насилието да излезе извън границите на отделните инциденти и да се превърне в постоянна обществена ангажираност. Необходима е промяна на средата, в която израстват децата – в семейството, училището и обществото. Само когато има осъзнаване, че насилието не е чужд, а споделен проблем, ще може да се премине от реакция при отделни инциденти към устойчиви действия това да не се случва, допълват от фондацията.
КОД СИНЬО не е прогноза за времето и не предупреждава за климатични промени. Това е призив да обърнем внимание на бурите, които се случват в домовете на жертвите от насилие. А за 2024 г. в България те са близо 50 000. Сигналите, че мъжът може да е насилник, често се припокриват в историите на жертвите. Една такава история, включена в инициативата КОД СИНЬО, можете да прочетете сега. Това е разказът на Валентина, която харесва лошите момчета, докато не стига преломния момент, в който се пита след кой шамар да си тръгне. Една любов, започнала с плюшени играчки, ще се превърне в река от кръв и сълзи.
Харесвах лошите момчета. Но не защото исках да се забърквам в неприятности с тях, а защото исках да ги спасявам. Да ги променя. Да извадя доброто от тях.
Ако и вие мислите като мен, имам spoiler alert: това никога не се случва.
Бях на 18, когато започнахме да се срещаме. Всички ме предупреждаваха за него. Майка ми, баба ми, приятелите ми.
В малкия град всеки познава всекиго. Клюките се разнасят като респираторно заболяване и обикновено са абсолютно верни. Клюката беше, че с това момче е по-добре да не се занимаваш. Но в момента, в който нещо беше забранено, аз го исках още повече.
Не се виждахме често. Аз учех в София, той работеше в града ни. Винаги намираше начин да ми напомни колко съм специална за него. Прибираше ме от университета и когато спираше на бензиностанция, винаги се връщаше с някаква играчка само за мен.
Не обръщах внимание, че се държи зле със сервитьорите в ресторантите.
Не ме притесняваше грам, че когато нещо се случваше не така, както той иска, започва да мята телефона си, да хвърля вещи и да троши предмети. Той просто беше много емоционален.
През ум не ми минаваше, че ако всичките му приятели висят в казината, много скоро и аз ще бъда там с тях.
Не, нищо от това първоначално не ми правеше впечатление. Ако е груб – той винаги имаше причина. Която обаче измислях аз.
Малко по малко се оказах изолирана от целия си живот. Бях загубила всички близки около мен – беше ми останал само и единствено той.
Разхождахме се в града и приятелят ми реши да се сбие с момче, което просто мина покрай нас. Аз едвам го спрях – тогава започна да крещи по мен. „Ти тоя познаваш ли го? К‘во, харесваш ли го? Смеете ли ми се зад гърба, като ми изневеряваш с него?“ Даже не знаех как да отговоря. Качихме се в колата, но вместо към вкъщи, той излезе извън града. Питах го толкова много пъти… „Къде отиваме, какво става?“
Стигнахме до горичка извън града, където той ме изкара от колата, дърпайки ме за косата.
Удари ме толкова силно, че не помня следващите няколко минути. От шока тялото ми спря да усеща болка. Дори не зная какво точно е станало, не че не можех да се сетя. Помня само, че когато дойдох на себе си, си казах: „Това не се случва на мен“. После сигурно ми се е извинявал. Сигурно ми е казал, че няма да се повтори, че не знае какво го е прихванало. А аз само си повтарях: „Това не се случва на мен.“ Ушите ми пищяха, бузите ми горяха. В ръцете му имаше кичури от косата ми.
О, не, Валентина! Точно на теб се случва!
Питате ме след кой шамар трябва да си тръгнете ли?
Неусетно. Нямахме само лоши моменти. Не всеки ден беше кошмарен. Понякога се прибирах от работа и вкъщи имаше вечеря. Той ме чакаше, за да се храним заедно, да му разкажа как е минал денят ми. Беше топло, уютно и сигурно. После от нищото избухваше скандал. Заживяхме така. Хубавите моменти ме караха да си казвам: „Ето, нещата ще се оправят“, „Ето аз ще го променя“, „Това беше за последно“.
И точно заради спокойните дни аз стоях. Те ме държаха винаги в състояние, в което да си кажа, че нещата не са зле.
После отново имаше проблем и този проблем се решаваше, само ако той ме набие. Аз се сърдех, той се извиняваше. Понякога дори не помнеше, че ме е удрял. Питаше ме: „За какво се цупиш?“. Бяло петно. Не помнеше. Даже ме обвиняваше, че си измислям. Пиеше с цели денонощия, но някак си винаги беше енергичен. В апартамента ни започнаха да идват все повече непознати за мен хора, но аз не можех да кажа нищо. Добре, че съседите можеха и често викаха полиция заради силната музика. Когато аз виках, докато той ме биеше, никой не се оплакваше. Но музиката… музиката им пречеше.
И така, някъде между „Ти за к‘ва се мислиш“ и „Обичам те“, забременях.
В момента, в който разбрах, че ще имам дете, вече знаех, че то не може да расте по този начин. Събрах си багажа и се изнесох. Тогава той започна да идва всеки ден до дома ми. Да се моли. Да се извинява. Да обещава, че ще живеем добре.
Докато веднъж се разхождахме из града, минахме покрай заложна къща. Той замръзна, спря се и погледът му се стрелкаше между мен и заложната къща. „Какво става, защо спря?“ Той не ми отговори, а хвана златната верижка на врата ми. Да. Златната верижка на врата ми. Това отново привлече вниманието му към мен. Защото беше останал без пари. И започна да я дърпа, за да я заложи.
„Откачи ли, какво правиш!“
В крайна сметка я скъса и без повече да ме погледне, влезе в заложната къща. Аз стоях на улицата. Бременната му жена с охлузен врат. Ограбена от бащата на детето си. И не можех да повярвам, че съм стигнала дотам.
„Госпожо, добре ли сте? Обраха ли ви? Да викнем ли полиция?“ Случайни минувачи се бяха загрижили за мен. „Няма нужда… Това е мъжът ми.“
Всичките ми надежди за нормален живот трябваше да се изпарят. При това спешно. Където аз не успях да го направя, ми помагаше той. Помогна ми още след като излязох от родилното отделение. Със сина ми на ръце.
Докато прекрачвах прага на къщата ни и се качвах на втория етаж, за да сложа бебето в креватчето му, започнах да усещам как стените вибрират. Слязох да видя какво става. Домът ми, моята крепост, беше пълна с непознати хора. Непознати за мен – мъжът ми празнуваше с тях. Пиене, наркотици и аз – която се опитва да им обясни, че в къщата има новородено.
Обещаващо, нали? С това да не знаеш кого ще намериш в дома си всеки път, когато се прибереш – не се свиква. Влизах в банята и някой повръщаше там. Влизах в спалнята и заварвах хора, които взимат наркотици с мъжа ми на моето нощно шкафче. В хола ми спяха непознати. Повече не издържах. Казах му или компанията, или детето. Бях му крайно досадна, но за известно време гостите секнаха. Мислех си, че съм спечелила. Победата ми обаче щеше да е кървава.
Той започна да пие сам у дома. От сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Забравяше да работи. Ще си кажете – ама как така човек забравя да работи? Еми, така. Аз ходех да помагам за развитието на неговия бизнес, докато имах да гледам и малко дете. Страх ме беше да го оставям с баща му – и с право.
Още не сме свършили, скрол надолу
Аз живеех в срам, че съм допуснала това да ми се случи. Той се срамуваше, че семействата ни знаят. Тази ужасна, мръсна грозна тайна. На нашето нещастие. И от този момент нататък… Той ме намрази истински. Сякаш една преграда, която и двамата пазехме, беше паднала и вече нямаше за какво да се преструваме.
Тогава започна истинският бой. Преди това явно сме загрявали.
Нямаше значение дали държа детето ни, или не. Удряше ме както свари, където свари, с колкото сила има. От мен плискаше кръв, която често заливаше детето. То пищеше, защото се страхуваше. Не знам дали за неговия живот, за моя, или и за двамата.
Понякога аз не знаех – дали кръвта по детето е само от мен, или е ударил и него.
Една вечер, след като за пореден път ме беше пребил и детето плачеше, мъжът ми излезе за малко и отново се върна. С чемшир и канче с вода. Започна, също като свещеник, да топи чемшира във водата и да ме ръси.
„Плачеш ли… Плачеш ли, моето момче… Плачи, плачи… Това е погребението на майка ти.“ Синът ми се отскубна от мен. После отиде до кофата ни за боклук и започна да вади всичко оттам. Да рита по пода и да пищи. Аз лазех на четири крака към него, за да го спра. Синът ми, тогава на две години, искаше да отвлече вниманието на баща си от мен, за да ме спаси.
Детето крещеше: „Мразя я тая къща, искам да си ходим, той ще те убие!“ На сутринта си събрах нещата и си казах, че никога повече няма да се върна в къщата на ужасите. Взех детето с мен.
Не исках никога повече да виждам този човек. Понякога най-голямата сила е в умението да се отказваш. Понякога трябва да приемеш истината – някои хора никога не се променят.
Тогава дойдоха родителите му. Започнаха да ме увещават. Че той вече не пие. Че тези случки никога няма да се повторят. Че той страда, че съжалява. Колелото на извиненията се завърташе.
Той вече не пиеше. С изчезването на алкохола от живота му човешкото в него се завърна. Заживяхме като всички останали. Знаете ли колко невъзможно ми се струваше това – да сме като другите. Без скандали. Без побои. Без плач всяка вечер.
И тогава се случи непоправимото. Прибрах се с детето от детската градина. В спокойния ми от шест месеца дом. И го видях. Отново с бутилката на масата. Дори не влязохме навътре. Аз вече знаех какво ще се случи. Но не можех повече да гледам синът ми да страда.
Взех го, качихме се в колата и никога повече не се върнахме.
Да, мислите си, че досега е било трудно? Истината е, че трудното за мен започваше. Толкова пъти бях чувала жени да казват, че най-сложното е да си тръгнеш от мъжа, който те бие. И си казвах, „е, да, но вие сте го минали“. А как се живее в окото на бурята?
Знам само едно.
Бурите не ме плашат. Преминах през най-страшните.
Виртуалната среда, в която децата ни прекарват все повече време, е нещо, което ни тревожи осезаемо. Сред днешните родители има поколения, които все още помнят дългите игри на открито и споделянето на емоции на живо – за тях тенденцията това да се случва онлайн е понякога неразбираема.
Но вместо да се тюхкаме безрезултатно и да си говорим колко хубаво е било в миналото и колко опасно ще е в бъдеще, можем да подготвим децата (а и нас самите) за това, което идва, доколкото това е по силите ни.
Едно от най-важните условия децата ни да имат здравословни отношения с околните е увереността и адекватното самочувствие. Те гарантират, от една страна, техния интегритет и достойнство, а от друга – проявата на разбиране към отсрещната страна. Зад наличието на подобна увереност обаче стоят много изисквания – да си получавал достатъчно любов и подкрепа вкъщи, да си виждал здравословни отношения около себе си, да знаеш, че насилието не бива да се търпи.
Затова и в първия текст от проекта ни ДА ОЦЕЛЕЕШ КАТО РОДИТЕЛ В ДИГИТАЛНИЯ СВЯТ, който реализираме в партньорство с Yettel и Центъра за безопасен интернет, избрахме да говорим по темата за общуването онлайн и разпознаването на сигналите за нередности в тази комуникация.
Пиша със следния казус: ученическите вайбър чатове. Имам момиче в 6 клас и децата ползват Вайбър група за комуникация помежду си от миналата година. Още тогава ми направи впечатление, че в групата може би има език, с който не всеки родител е съгласен. Проблемът е, че по-късно дъщеря ми ми сподели за нещо като тормоз от страна на нейни съученици, който се случва в рамките на групата към друг неин съученик. Детето пита за домашно, те му се подиграват, казват му, че е тъп и т.н. Оказва се, че много деца не смеят да кажат нищо, за да не се окажат в подобна ситуация. Дъщеря ми ми сподели, но с половин уста.
Не знам какъв е правилният подход? Как да говоря с нея за това? Да искам ли да ми показва чата периодично, или да я питам какво става в него? Да коментирам ли с класната и с останалите родители? Да, не става въпрос за моето дете, но утре може да е то. Изобщо, какво се прави, когато има скрит тормоз, за който никой от възрастните и не подозира?
Ние пък се обърнахме към специалисти, които могат да дадат адекватна обратна връзка на тази майка, но и на всички останали родители, които рано или късно вероятно ще се сблъскат с подобен казус.
Къде е мястото на родителя в личните чатове на децата и докога имаме право и възможност (без да е възприето като навлизане в личното пространство) да проверяваме какво се случва в тази комуникация? Това са въпроси, които всеки родител си задава от момента, в който детето започне да има Viber и собствен онлайн живот.
„Като родители, когато сме смутени от общуването между деца(та), е важно да го изговорим със своето дете по спокоен и ненатрапчив начин“, казва Антоанета Василева, част от екипа на Асоциация Родители и координатор на Център за безопасен интернет,
По думите ѝ, понякога е трудно да се започне такъв разговор, но ако целта ни е да разберем какво всъщност се случва в света на детето ни, можем да започнем така:
„Чух да се обиждате с Ивана, разменяте си думи, които на мен ми звучат грубо и обидно, какво ви кара да се държите така една към друга?“. А в допълнение родителят може да попита детето дали знае какво означават тези думи наистина. Защото понякога децата (особено по-малките) не знаят истинското значение на обидните думи, които използват.
„Навлизането в личното пространство на детето, без то да ви е поканило в него, нарушава доверителните отношения между вас неусетно“, добавя Антоанета и посочва, че подходът „Дай да видя какво си пишете“, последван от критична реакция, кара детето да се чувства неудобно и неуверено. В желанието си да го подкрепите и защитите вие всъщност негласно му казвате: „Не вярвам, че ти можеш да се справиш с тази ситуация, затова се намесвам аз, за да я оправя.“
Ако искаме децата ни да са уверени и да могат сами да се справят, трябва да ги овластяваме – да им даваме идеи и инструменти как сами могат да се справят (защото ние вярваме, че те сами могат да се справят). Важно е да проверяваме как са децата, но като питаме тях, а не като шпионираме чатовете им, съветва още Антоанета, която е и координатор на Центъра.
Конкретно по представения казус съветът ѝ е родителят да попита детето какво чувства, когато обиждат съученика ѝ. Тя усеща ли порив да го защити, да се застъпи за него, или по-скоро се страхува да не стане обект на тормоз. Това са важни въпроси, които ще дадат насока за действие на родителя – да насочи момичето да говори с класната и да се обедини с други деца в класа, които не са съгласни с подигравките. Или пък може би е време самият родител да говори с класния ръководител и да ѝ каже, че има проблем, който има нужда от нейното внимание.
Важното обаче е какво е мнението на детето и съветът е майката да му даде време да се опита да се справи само. Разбира се, екипът на Центъра за безопасен интернет също е на разположение на родителите на телефон 124 123. Консултативната линия работи всеки ден от 10:00 до 18:00 часа, а към нея има и чат – www.safenet.bg.
Мирела Христова, която е психолог и обучител в Националния център за безопасен интернет, споделя, че доста често родители стават свидетели на вулгарна комуникация между подрастващи и това силно ги смущава. Понякога обаче става ясно, че децата не се чувстват обидени или наранени, а просто изразяват емоциите си с по-вулгарен изказ, за да са „модерни“.
„Като експерт към Центъра за безопасен интернет, винаги съм мотивирала родителите да инсталират програми за родителски контрол, когато дават първото устройство на детето си. Така ще са наясно какво правят децата онлайн, а подрастващите, от своя страна, ще бъдат най-защитени. Такива програми вършат страхотна работа за деца до 4., максимум 5. клас“, казва още тя.
В този период обаче, освен програми за контрол, е важно родителите да поставят и основите за спокойно споделяне и обсъждане теми, свързани с онлайн света. По този начин детето израства със знанието, че каквото и да се случи онлайн или офлайн, то има зад гърба си възрастни хора, с които може да сподели и да получи подкрепа и помощ.
След израстването на този период е време родителите да осигурят личното пространство на децата си, казва психоложката и предупреждава, че принудителното навлизане в това лично пространство като взимане на телефона и четене на кореспонденция бързо руши изгражданата с години доверителна връзка и мотивира децата да приемат родителите си като „заплаха“, а не като „помощ“.
Насилственото изземване на „свещеното“ мобилно устройство ще позволи на родителя да види веднъж какво се случва. След това обаче има голяма вероятност тийнейджърът да започне да трие своята хронология или да използва опции за автоматично изтриване след прочитане.
Този период не е никак лесен за родителите, особено когато знаем какви опасности дебнат онлайн. Но психоложката ни съветва да имаме повече доверие в начина, по който сме възпитали децата си, и да подхождаме с по-приемливи методи като говорене без навлизане в личното пространство.
Според Антоанета Василева виртуалното общуване е абсолютно реално и в него трябва да спазваме същите правила като в офлайн общуването. Поздравяваме при започване на разговор, питаме другата страна как е, не викаме (не пишем с главни букви), внимаваме какви думи използваме, следим дали ни разбират правилно, избираме подходящи шеги и емоции (емотикони) и т.н.
Децата имат нужда някой да им дава обратна връзка как общуват и дали го правят добре, и най-добронамереният човек е родителят.
„Важно е да даваме обратна връзка на детето, когато не разбираме какво ни обяснява, да го насочваме как да води конструктивен разговор и как да задава адекватни въпроси, кога и как да показва емоция. Важно е и да разкажем, че когато вербалната и невербалната комуникация се разминават, оставят неправилно впечатление у другата страна“, казва още тя.
Мнението на психологажката Мирела Христова, която е и координатор на Консултативната линия за онлайн безопасност на децата 124 123 (директно избиране от всеки мобилен оператор) пък е, че подрастващите се ориентират много по-бързо и по-адекватно в онлайн пространството от възрастните.
„В практиката си имаме много родители, които ни питат за функционирането на приложения, които децата им използват всекидневно, и доста често точно тази тема подсилва доверителната връзка между тях, защото ние ги мотивираме да попитат и децата си. Те много добре разбират как е прието да комуникират онлайн, каква емоция носят главните букви, емотиконите и гифчетата, и си служат умело с тях“. Мирела допълва, че би стимулирала родителите да говорят с децата за правилата на комуникацията и да им кажат, че те важат и онлайн, и офлайн.
„Всеки учи детето да е възпитано и да използва „Моля“ и „Благодаря“ в реалния живот. Целта е да ги мотивираме да се държат така и онлайн, без значение дали комуникират с възрастни или с връстници“, казва тя.
„Със сигурност не бих оставила ситуацията сама да отшуми. От опит зная, че такива ситуации по-скоро имат тенденция да се влошават и задълбочават. Бих потърсила помощ и съвет на Консултативната линия за онлайн безопасност на телефон 124 123“, категорична е Антоанета. По думите ѝ, хората там са страхотни и имат толкова опит, че за тях няма срамен въпрос или срамна ситуация. В същото време на Линията деца и родители могат да останат и анонимни, ако това ще ги им помогне да се чувстват по-спокойни.
Мирела Христова съветва възрастните да съберат максимално много информация за проблемната онлайн ситуация – къде се развива действието, кои са участниците, кой извършва тормоза (познат или непознат на детето) и как се чувстват децата, замесени в тормоза.
„Ако се установи, че тормозът се извършва от съученици, бих насърчила разговор с класа, учителите, психолога и директора на училището – да се даде гласност на случващото се и да се адресира правилно. В доста случаи, които достигат до нас, извършителите са настроени, че просто се шегуват и не си дават реална сметка за истинските емоции, които причиняват с думите или действията си“, разкрива тя.
Следваща адекватна стъпка би била да се подаде сигнал към Консултативната линия за онлайн безопасност 124 123, за да може детето да получи адекватна психологическа подкрепа в ситуацията.
„Практиката ни показва, че неадресираните навреме случаи на онлайн тормоз в по-голям процент водят до физическа саморазправа, и то в крайности. Доста от насилниците в обществото всъщност са деца, жертви на онлайн тормоз, някои от които с години“, обяснява Мирела.
Психологически погледнато, ако дете стане жертва на онлайн тормоз, то може да израсне с грешна представа за себе си – потиснато, тревожно и с ниска самооценка. Възможно е да намрази съществуването си, казва още тя.
Дете, което е тормозено онлайн, променя поведението си в офлайн пространството. Така можем да познаем, че има проблем.
Ако едно дете, доскоро стоящо с часове на телефона си, сега не иска да го погледне и да използва социалните си мрежи, това може да е ясен знак за нещо нередно.
„Доста често тези младежи стават раздразнителни, потиснати, губят мотивация да комуникират със света около тях. Ако родителите забележат необичайно поведение, бих ги мотивирала веднага да поговорят с детето, като му обяснят, че са насреща за помощ и подкрепа.“
Всяко насилие, в каквато и да е форма, има последствия за детето, казва Антоанета Василева. Онлайн тормозът има фино, но дълбоко влияние върху детето, защото то става обект на подигравки и обиди пред много хора и връстници, и то в повечето случаи е безпомощно да реагира и да се защити.
„Това бързо започва да влияе на самочувствието му, на желанието му да ходи на училище, на навиците му, дори на начина, по който общува с вас. Ако забележите, че детето ви отговаря рязко, дори ви вика, блъска врати и се държи агресивно – това всъщност е зов за помощ“, казва Антоанета.
„Съберете сили и търпение и поговорете с него какво го напряга, натъжава и потиска. Не отхвърляйте това, което ви казва, само защото не ви харесва или не сте съгласни с него. Дайте му време да каже всичко и неусетно ще стигнете до дъното на историята. Тя може да започне с недоволство към часа по история и учителката и накрая да стане ясно, че точно в този час детето ви е тормозено от друго дете, което стои зад него“, обяснява тя.
„Вярвам, че повечето деца го започват с цел да се пошегуват, но не усещат кога се преминава границата и става тормоз. Има и други случаи, в които децата се чувстват наранени или обидени от реплика или поведение и започват целева атака за отмъщение“, разказва Мирела.
Практиката ни показва, че когато говорим за съученици, в повечето случаи преките участници в тормоза са малко. По-голям брой са пасивните наблюдатели, които не взимат отношение, но следят в детайли случващото се.
Антоанета пък смята, че тормозът възниква, защото не учим целенасочено и съзнателно децата как да общуват правилно – нито вкъщи, нито в училище. Децата се учат в движение, в зависимост от средата, в която растат, и тя е различна за различните деца, включително и онлайн.
„Ако подобрим комуникационните умения на децата и ги научим как да се справят чрез комуникация с конфликтни ситуации, според мен случаите на онлайн тормоз ще намалеят“, смята тя.
За психоложката най-адекватният начин за превенция е неспирната, открита комуникация на тази тема. „Нека за децата и възрастните това не е „тема табу“, а тема, по която спокойно се говори“, призовава Мирела.
По думите ѝ, в последните години възрастните имат голям праг на търпимост по отношение на онлайн тормоза. „Сигурна съм, че всеки един от нас всекидневно достига до коментари от познати и непознати, целящи обида, и просто ги подминава. Много малък е процентът на хората, които докладват тези коментари и профили. По този начин ние, възрастните, всъщност изпращаме послание към подрастващите, че толерираме такъв тип поведение и че онлайн тормозът е нещо нормално. Променяйки нагласата си и поставяйки граници, ние показваме, че не одобряваме такъв тип поведение и не стимулираме развитието му“, съветва тя.
Антоанета допълва, че всяко училище има механизъм за превенция на насилието. Въпросът е колко и как се прилага той и търси ли се дългосрочно и холистично решение на възникнала ситуация на онлайн тормоз.
„Когато училището като институция реагира адекватно и с меки мерки – тоест да се включи училищният психолог, вместо да викат детска педагогическа стая, да се поговори с целия клас (това е нещо, с което Центърът за безопасен интернет може да помогне) и да се потърси помощ и съдействие на Консултативната линия 124 123, ефектът върху всички деца ще бъде стратегически и дълготраен. Всички трябва да демонстрираме нулева толерантност към онлайн тормоза, въпреки че той не е престъпление в България. Децата чуват тези послания и ги следват, ако видят постоянство у възрастните“, категорична е Антоанета.
Вижте повече по темата безопасен интернет в страницата на Yettel.
Може би най-честният отговор на въпроса „Какво е да си родител“ е: „Друго“. Не е нито по-хубаво, нито по-лошо. Просто е друго.
Станеш ли родител, се отваря една паралелна магистрала, по която тръгва животът ти. Той не спира, противно на разпространеното схващане, а започва да се движи много по-интензивно. Платната на магистралата стават повече и най-забавното е, че трябва да стъпиш на няколко от тях едновременно. Тук правилникът за движение не важи. Като цяло не важат никакви правилници, защото те се изковават на момента и са различни за всяко семейство. Освен това неизбежно ще сбъркаш.
Това е първото и най-важно нещо, което трябва да знае всеки човек, качил се на скоростния път към родителството: спокойно, грешки ще има. И освен това винаги ще си виновен за нещо. Дали сам ще се обвиняваш, дали детето ти, или обществото – чувството за вина е верен спътник на повечето родители.
Изискванията към съвременните родители са толкова много, че е практически невъзможно да покриеш всички. (Да не говорим, че част от тях взаимно си противоречат.) Затова може би един от най-важните съвети, който може да се даде на всеки млад родител, е „Води се по детето“. Децата са самостоятелни личности още от момента на тяхното раждане и затова най-естественото нещо е да се отнасяме към тях като към такива. А също и да избягваме да подхождаме „по калъп“ и с предварително зададени параметри, защото това, което работи при едно дете, не означава, че ще сработи при друго. Иначе казано, връзката родител – дете е нещо строго индивидуално и тя може да е различна дори вътре в рамките на семейството. Тоест подходът към две деца в едно семейство може да е коренно различен и всеки от родителите да има свой стил на общуване с децата.
Една от сериозните житейски ситуации, в които родителите със сигурност чувстват вина, е тормозът в училище. От една страна, си виновен, ако детето ти е жертва, защото не си му дал механизми да се защити. От друга страна, си виновен, ако детето ти е насилник, защото не си му дал механизми да се справя с емоциите си по друг начин, различен от тормоза. Едновременно искаме да отгледаме чувствителни, емпатични и разбрани деца, но в същото време не трябва да са прекалено крехки и впечатлителни, добре е да могат да се защитят и да имат смелост да се заявят.
Но как да говорим с децата си за този феномен училищния тормоз? Преди всичко може би е добре да изясним сами за себе си какво попада в дефиницията за тормоз, защото, съгласете се, в 90-те години, когато повече от нас, днешните родители, бяхме деца, никой не говореше за това, вероятно защото на никого не му правеше впечатление.
Според УНИЦЕФ могат да бъдат използвани следните три характеристики, за да се опише какво е тормоз или да се окачествят някакви действия като такъв: намерение, повторни прояви и сила. Тормозещият възнамерява да причини болка или чрез физическо насилие, или чрез обидни думи или поведение и прави това многократно.
Тоест, не скачайте като попарени веднага щом чуете, че детето ви се е спречкало със съученик, защото А) може да не става дума за тормоз, а за обикновено неразбирателство между връстници, което в крайна сметка е част от израстването, и Б) без да искате, можете да ескалирате нормална житейска ситуация в нещо, което тя няма потенциала да бъде, като по този начин попречите за нейното адекватно решаване и съдействате за заклеймяването на единия като жертва, а на другия като насилник.
Тук е важно да се отбележи, че няма лоши деца. Има деца с недобро поведение. Едно дете може да се превърне в насилник, защото е жертва на тормоз вкъщи или живее подтискано от някаква сериозна емоционална травма, каквато несъмнено е болест или загуба на близък.
Има и един друг аспект. Когато реагираме прекалено бурно и емоционално на някакъв разказ на детето, от който си вадим прибързано изводи, можем да нарушим доверието помежду ни и то да се откаже да споделя. Най-хубаво би било, ако успяваме да намираме точните въпроси, а не просто да „подпитваме“ по любимия родителски модел. Ако детето е жертва на системен тормоз в училище, по всяка вероятност ще се затвори и вглъби. Възможно е да има и физически белези – синини, одрасквания или скъсани дрехи, загубени вещи и пр. Когато е в такава деликатна ситуация, то вероятно няма да иска да говори, дори по принцип да е разговорливо и общително. Една от възможните причини за това е срам. Другата много вероятна е страх. Срам от самия факт, че е жертва, и страх, че ако се предприемат някакви действия, тормозът ще се задълбочи.
И тук е голямата ни роля като родители. Трябва да се опитаме да създадем семейна среда, в която няма срам и страх. Когато те отсъстват, има място за любов. И само тогава детето се чувства истински защитено, сигурно и разбрано. Как бихте могли да организирате средата вкъщи – и като физическо пространство, и като емоционален свят, който споделяте като семейство, зависи изцяло от индивидуалната семейна динамика. Може да имате специално кътче, в което всеки от вас знае, че седне ли, ще има кой да се сгуши до него и да предложи времето, разбирането и топлината си, за да си споделите или да си помълчите – както ви е по-удобно. Може да си измислите специален предмет – плюшена играчка, одеялце, възглавничка, за които всички да сте наясно, че вземе ли ги някой, то той има нужда да говори. Защото, хайде да си го кажем честно, понякога е много трудно да кажеш „Имам нужда да поговорим“.
Житейският опит показва, че е твърде малко вероятно изслушвани и емоционално обгрижвани деца да се превърнат в насилници. По същия начин деца, които знаят, че имат здрава и сигурна връзка с родителите си, са много по-способни да се защитят и да сигнализират, ако станат обект на тормоз в училище.
Да, факт е, че най-уязвимите деца са изложени на по-голям риск от тормоз. Това често са деца от маргинализирани общности, от бедни семейства, деца с различна полова идентичност, с увреждания или мигранти и бежанци. Но ако на едно дете му се показва (и казва!), че е обичано, самочувствието на истински обичан човек, с което то би преминало през подобни травмиращи ситуации, ще му помогне да излезе от тях по-лесно, а и да ги разпознава, за да се опълчва на несправедливостите спрямо негови приятели и съученици.
Точно по този начин, опълчвайки се срещу тормоза в училище, двама канадски дванадесетокласници от Беруик, Нова Скотия успяват да поведат световно движение преди повече от 17 години. Всичко започва от една най-обикновена розова тениска. С нея се появява облечен на първия учебен ден деветокласникът Чък Макнийл. Изборът му на облекло предизвиква подигравки и става причина за тормоз. Свидетели на този тормоз стават Дейвид Шепърд и Травис Прайс, които решават, че на следващия ден ще се появят с 50 розови тениски и ще ги раздадат из цялото училище. По този начин успяват да покажат на детето, станало обект на тормоза, че го подкрепят и не само̀, а на тормозещите – че постъпката им е меко казано нелепа.
Тази изключително простичка, но особено оригинална идея се превръща в ежегодно събитие – „Ден на розовата фланелка“, към което в годините се присъединяват хиляди училища по целия свят. Част от световното движение става и ИКЕА, които също имат кампания за деня на розовата фланелка, като същевременно подкрепят и усилията на УНИЦЕФ и МОН, обединени в програмата „Стъпки заедно“, чиято основна цел е превенция на тормоза в училище.
УНИЦЕФ и ИКЕА си партнират успешно вече години наред, създавайки програми за промяна в училищната среда. ИКЕА България се включва като партньор на „Стъпки заедно“ още през 2019 г., обособявайки специални пространства, където децата се чувстват уверени да споделят и генерират идеи за подобряване на училищния климат в 5 пилотни училища в България под надслов „За по-добра игра. Заедно.“. В тях учениците могат да общуват помежду си в сигурна и безопасна среда. Към края на 2022 г. по програмата „Стъпки заедно към училище без насилие“ близо 3000 ученици от 1 до 12 клас са взели участие в работилници за развиване на социално-емоционални умения, като част от тях са преминали специално обучение за „миротворци“, за да помагат на свои връстници.
Още не сме свършили, скрол надолу
Тази година ИКЕА България подкрепят дългогодишната си инициатива за превенция на тормоза в училище и със специална илюстративна онлайн кампания. По този начин поставят фокус и върху домашната среда, тъй като тя е основополагаща за развитието на детето и, както вече споменахме, е онова сигурно пространство, в което то трябва да знае, че може да получи безусловна подкрепа. В кампанията „Положението не е розово, но може да бъде“ се споделят няколко основни стъпки в посока качествено общуване и спокойна атмосфера у дома.
Част от кампанията е и 7-годишната Бояна, която илюстрира по свой начин основните послания в кампанията. На 28 февруари нейните рисунки ще бъдат разположени в детските стаи на шоурума на магазин ИКЕА София и ще препращат към информация за инициативата, насочвайки вниманието на посетителите към проблема и възможните стъпки за неговото разрешаване. В знак на съпричастност, служителите на магазина ще бъдат облечени със специални розови фланелки, отново изрисувани от младата художничка.
Ако се чудите как да започнете разговор с детето си по темата „тормоз в училище“, можете да използвате кампанията на ИКЕА и да направите една бърза разходка из магазина, концентрирайки се в шоурума с детските стаи. Със сигурност информацията за инициативата би могла да стане претекст за един такъв разговор.
А ако по някаква причина в главата ви звучи „Това на моето дете не може да му се случи“, ще ви „зарадваме“ със следната информация на МОН, според която само през учебната 2022–2023 г. случаите на физически и вербален тормоз над деца са над 3300, а от национално представително проучване на УНИЦЕФ става ясно, че всяко второ българско дете е преживяло някаква форма на насилие до 18-годишна възраст. Това практически би могло да означава, че не са рядкост случаите, в които жертвите на насилие (и в дома, и в училище) сами се превръщат в насилници. А това, ще се съгласите, се нарежда сред най-големите страхове на всички родители, и то напълно основателно.
Този текст е създаден с подкрепата на ИКЕА България.
“направо е отвратителна лигла”
“трябва да изляза, защото ще я убия…”
“тя знае какво става, като останем насаме”
“ни майка ти ме стряска, ни баща ти, ни вуйчо ти, ни който и да е”
“трябва да я надумкаме и тогава да седи и да реве цял ден”
“един месец я държá, сега ще останем насаме, още един месец ще я държи”
Това са част от репликите на педагог към ученичка в Центъра за специална образователна подкрепа в Бургас (ЦСОП-Бургас), твърди анонимен източник. Може да ги видите сами във видео материала по-долу.
Човекът, който изпраща видеото със сигнал към Елисавета Белобрадова, използва медиите като последна надежда за промяна, защото според него досега нито директорът на училището, нито Агенция за закрила на детето, нито ресорните експерти в общината са обърнали сериозно внимание на случая. Провеждана е проверка, която не е открила никакви нередности.
В разговор, който проведохме с директорката на ЦСОП-Бургас – Диана Костова, г-жа Костова заяви, че всичко това е лъжа, че няма никакъв тормоз, че децата са обгрижени чудесно и родителите са изключително доволни от отношението и работата на персонала в Центъра. Г-жа Костова потвърди също така, че е имало проверка, която не е установила нищо нередно.
Това, което се вижда и чува в клипа, се случва в годините и не е инцидент или единичен случай, твърди анонимният източник. Той иска да запази самоличността си в тайна заради заплахите за саморазправа, които се отправят към него.
Основните реплики са насочени към момиче, което не провежда никаква вербална комуникация с двете жени, част от екипа на ЦСОП-Бургас, както твърди в сигнала си източникът.
След това двете жени започват да говорят и за ученици от предишни випуски, разказвайки през смях история за дете, което кара колело, докато са му връзвали ръцете.
Междувременно в това училище се образоват десетки деца със специални потребности. Огромният процент от тях не могат да говорят и няма как да споделят на родителите си какво им се случва през деня. Няма как да го разкажат и при евентуален разпит от компетентни органи, в случай че това се наложи.
Вербалната агресия е само част от всичко, разказва още човекът, подал сигнала. Многократно е ставал свидетел и на физическа агресия, като боят е част от образователната система, казва още той, като подчертава, че не всички учители се държат така с децата, но тези, които го правят, не получават никакво наказание.
В момента ангажимент да инициира проверка след подаден към него сигнал е поел кметът на Бургас Димитър Николов.
Надяваме се обществената непримиримост по въпроса да даде по-силна мотивация на институциите за по-щателна проверка на случващото се в ЦСОП-Бургас.
Завършваме с един цитат от сайта на училището, надявайки се някой ден той наистина да значи нещо:
“През дългогодишното си съществуване принципите, на които се подчинява работата в училището, са изцяло отдадени в ползата и името на децата със специални образователни потребности, изцяло съобразени с индивидуалните им възможности и потребности, извършвана от най-добрите специалисти в областта.“
Британската актриса коментира в интервю за списанието Harper’s Bazaar, че буквално не познава жена, която да не е била тормозена по някакъв начин. В това число Найтли включва и себе си, предава The Guardian.
“Не познавам жена, която да не е била жертва на някакъв тормоз – било под формата на ексхибиционизъм или награбване, или мъж, който ти казва, че ще ти пререже гърлото или ще те прасне в лицето, или каквото и да е.”
Актрисата споделя още, че е видяла как жени споделят предпазните мерки, които вземат, докато се прибират сами, и тогава е осъзнала, че тя също прави всяко едно от тези неща.
Найтли вече е говорила и за дискомфорта, който изпитва по време на заснемането на интимни сцени. Както и за усещането ѝ, че жените изглежда могат да бъдат възприемани или само като майки, или само като изкусителки.
През януари тя сподели, че повече няма да снима секс сцени, режисирани от мъже. Не само заради мъжкия поглед върху самата сцена, а и поради факта, че е прекалено суетна, защото “това тяло вече е родило две деца и предпочитам да не стоя гола пред група мъже”.
Кийра Найтли има две деца – Еди и Дилайла, от съпруга си музиканта Джеймс Райтън.
Снимка: Wikimedia Commons/ Tony Shek
„Не блей като овца - ела! Маската нека ти стои, бе, тъпчо! „З” напиши, бе, тъпчо! Реви си у вас! Кретен некой. Патко такава, на коя задача си? Ставай наказан, бе, разсипа ми целия час, бе, говедо! Удари го! Удари го, ма, да не ставам аз!”, са само част от обръщенията към учениците, които се чуват от аудиозапис в клас, предава dariknews.bg. Системният тормоз над първокласниците е от Анета Колева.
Родителите настояват учителят да бъде уволнен.
„Моето дете е системно тормозено от госпожа Анета Колева физически и психически. Всеки ден е наричано тъпак, тъпунгер и лигльо. Тя го кара да чете, той плаче. Тя продължава да крещи и вика. Принуждава друго дете да бие моето”, разказа родителят Ивета Запрянова пред NOVA.
За случващото се в час родителите на учениците разбират от системно оплакване от децата. Така се събират и решават да проверят дали твърденията им са истина.
„Останахме потресени от това, което чухме. Чухме психическо натоварване на децата и очакване от страна на госпожата тези деца да не са агресивни и помежду си да се държат като възрастни. Тя иска да работи с възрастни”, обясни друг родител.
Директорът на училището Райко Ангелов заяви, че изпълнява реда и е сформирана експертна комисия. По график ще се разговаря и с родители. Тепърва ще се установява казаното в записа. Обясни, че не го е слушал, защото е противозаконен.
Ангелов е разговарял с учителката. Директорът отказа да обяви какво са коментирали. „Първо трябва да се докаже дали отношението ѝ е такова, каквото споделят родителите. Ще изясним всички обстоятелства”, добави той, като обясни, че няма данни за системен тормоз на ученици.
Взаимоотношенията със съседите са сложна работа. В тази история обаче съседът не е недоволен от силна музика или протекла тръба. Людмила Токин ни разказва на какво е подложена от един от съседите си от август насам. Психическият тормоз включва заплахи, удари по вратата ѝ, звънене по телефона.
От полицията и СОТ ѝ казват, че няма какво да направят, преди да ѝ се случи нещо. Все си мислехме, че е добре да се задействат, за да НЕ ни се случи нещо, но може би бъркаме.
Прочетете историята на Людмила и ако има какво да я посъветвате, направете го, защото неофициалният съвет, който получава от полицаите, е да си продаде апартамента.
Всичко започна през август. Тогава един от моите съседи в кооперацията, в която живея, започна да ме тормози психически. Първоначално се забавляваше да мести изтривалката пред вратата ми нагоре-надолу по етажите. После започна да ме причаква и да ме тормози. А от 16 декември насам
с шутове ако не всеки, то през ден.
Засега вратата издържа. Въпросът е, че аз не знам докога ще издържа, тъй като съм самотна майка, живееща само с дъщеря си.
Подала съм жалби до 1-во РУ-СДВР и до самия началник на управлението, до прокуратурата, до омбудсмана.
Във всички дни от последния месец, когато този човек се опитваше да разбие вратата ми, виках СОТ, както и полиция. На 20 декември ми беше вдигнат скандал, от човек, работещ в СОТ, че не можело да ги разкарвам всеки ден. Същото ми казаха и полицаите.
Щом съм имала подадена жалба,
Да чакам какво!? Да ми се случи нещо? Отговор: “Да, ако не ви се случи нещо, ние няма какво да направим”.
Преди малко имаше нов шут по вратата ми. Натиснах паник бутон към СОТ. Дойдоха, само за да ми вдигнат скандал, че не можело да ги викам просто ей така. След това ми звънна и шефката им, която също ми се накара.
Междувременно, се опитах да поговоря с майка му и да ѝ кажа, че синът ѝ може би има някакъв проблем, на който трябва да се обърне внимание, и би било добре да се лекува. Тя ми затвори и е побързала да му даде номера ми.
Сега освен че рита по вратата, ми звъни и по телефона. Заплашва ме, забавлява се, гаври се… Един път ми каза, че ще ме изкорми. Друг път ми звънна, за да ми пожелае “Добро утро”…
Ако някой се чуди какво съм му направила – ами нищо! За всички години, в които живея на това място, съм се засичала броени пъти с него по стълбите. И нищо повече. Просто ме е нарочил.
Доколкото знам, не съм единствената потърпевша. Нещо подобно се е случвало преди години и с друга жена от входа. Съседът е чупел врати, прозорци, нападал е.
И от всичко това излиза, че трябва да ми се случи нещо, за да реагира полицията. Въпросът е какво точно може да се случи на една самотна майка и дали няма да е прекалено късно. Макар че вчера полицаите ми казаха, че кой знае какъв смисъл от опитите ми нямало да има – по-добре да си продам апартамента и толкова.
Има ли как да направя още НЕЩО, преди да ми се случи НЕЩО?
Повечето момичета и млади жени, които използват социалните медии, са били тормозени, което ги е подтикнало да минат офлайн и ги е оставило по някакъв начин травматизирани, според ново световно изследване, цитирано от The Guardian.
Интервюирани са 14 000 момичета и млади жени на възраст от 15 до 25.
Повече от половина от тях заявяват, че са били следени онлайн, че са им пращани съобщения с неприличен език или снимки и че са тормозени.
Организацията Plan International, по чиято инициатива се провежда изследването, казва, че социалните мрежи са оставили момичетата да се оправят сами с онлайн насилието.
Интервюираните жени от 22 държави свидетелстват, че не са били взети никакви мерки, когато са докладвали злоупотребите.
“Тези атаки може и да не са физически, но обикновено са заплашителни, безмилостни и ограничаващи свободата на изразяване на момичетата”, казва изпълнителният директор на Plan Анн-Биргит Албректсен.
“Във все по-дигитализиращия се свят, в който живеем, е изключително демотивиращо, когато момичета са принуждавани да напускат онлайн пространствата, като по този начин се вреди на възможността им да бъдат видени, чути и да станат лидери.”
Според данните от изследването 20% от момичетата са били принуждавани да напуснат социалните медии, а други 12% са променили начина, по който ги използват, след като са били жертви на онлайн насилие.
Почти 40% казват, че са били атакувани във Фейсбук, но споделят същите проблеми и за всички други платформи включително Инстаграм, УотсАп, Снапчат, Туитър и ТикТок.
Проучването показва, че много от момичетата са били мишени заради расата или идентичността си.
Повече от една трета от интервюираните, които са насилвани по някакъв начин, или са от етническо малцинство, или (56%) са идентифицират като LGBTQ+.
Атаките се състоели предимно от оскърбителен език, заплахи за сексуално насилие и подигравки относно телата им. В резултат на това една четвърт от участничките в изследването са се чувствали физически застрашени.
Според доклада на Plan насилниците обикновено заобикалят наказанията, създавайки нови профили.
