Семейните отношения са сърцевината на живота ни. Още докато сме малки, нашите родители, братя, сестри и други близки хора оставят дълбоки отпечатъци в същността ни. Те имат важна роля за начина ни на изказ, за възприятията ни, за идентичността ни и в крайна сметка за онова, което ни отличава – личността. Без съмнение, за добро или лошо, семействието оказва влияние и върху емоционалното ни състояние, предлагайки ни стабилна и здравословна среда, в която можем да се развиваме адекватно или напротив – среда, белязана от несигурност, която ни дестабилизира.
Сещате ли се за някое ключово решение в живота си, което сте взели много повече заради очакванията на фамилията, заради разбиранията на майка си или брат си например, вместо да се запитате какво всъщност искате самите вие? Връзките с най-близкото ни семейно обкръжение до голяма степен определят кои сме и как се свързваме с другите хора. Това е фактор, който оказва значително влияние и върху психичното ни здраве, отбелязва испанското издание psicologiaymente.com.
Събитията, които възникват във всяко семейство, могат да бъдат по-леки – временен спор между родителите ни, но също и по-сериозни – развод или загуба на родител в ранна възраст. Изживяването на такива ситуации в детството оказва влияние върху емоционалната ни стабилност и може да бъде особено въздействащо. Ако не се преработи добре мисловно, може да доведе до психологически проблеми.
Съвършената обстановка за израстването на човек винаги е здравото и функциониращо семейство, независимо от неговата структура и от това дали между членовете му има кръвна връзка. Psicologiaymente.com посочва, че здравето на индивида не се определя от наличието на майка и баща, от само един родител или от семейство в еднополова двойка. Важен е стилът на възпитание, който родителите прилагат спрямо децата си.
В добре функциониращото семейство родителите умеят да възпитават децата си, отглеждат ги в среда, изпълнена с обич и грижа, но без да им позволяват да правят всичко, което пожелаят. Ключът е в баланса между любовта и отговорното родителство, като се прилага демократичен стил на възпитание и се изпълняват трите основни функции, които всеки добър родител трябва да осигури: защита, грижа и привързаност.
Ако като деца сме получавали адекватно защита и обич, научаваме, че тъкмо това трябва да осигурим на собствените си деца. Подобен подход на възпитание е съществен фактор както за нашето психично здраве, така и за това на децата ни. Обратно – ако тези нужди не са били удовлетворени в детството ни, е по-трудно да ги предадем на следващите поколения без подкрепа от други хора в процеса на възпитание. Не можем да дадем това, което сами не сме получили, освен ако не го научим съзнателно и доброволно в зряла възраст.
Да осигуряваме защита, грижа и обич на децата си е сложна задача, която изисква стабилна самооценка, търпение и самопознание. Нужно е да разпознаваме грешките, които може да допуснем при възпитанието, защото те могат да повлияят негативно на психичното здраве на децата ни. Въпреки че всички добри родители искат най-доброто за децата си, това не означава, че винаги го постигат – дори без да имат лоши намерения.
Например коментари като „Колко си глупав(а)!“, „Не драматизирай толкова!“, „Можеше да се справиш много по-добре!“, вместо да „мотивират“, могат да накарат детето да мисли, че не струва нищо и че дори собствените му родители не го ценят. Като се има предвид огромната роля, която родителите и другите авторитетни фигури играят в нашето израстване, такива изказвания могат сериозно да навредят на психичното здраве на детето – на неговата самооценка, на начина, по който само̀ се възприема, и на способността му да се свързва с другите.
Освен това, децата – независимо дали са малки, или тийнейджъри – се учат да се държат според това, което виждат у родителите си. Ако едно дете е неуважително към родителите си, може би не е „лош човек“ или „черната овца“ в семейството. Много по-вероятно е да е възприело поведението за нормално. Възможно е да смята, че родителите му не го уважават или просто да повтаря модел, който е видяло от тях – как се отнасят към него или към други членове на семейството като баби, дядовци, братя, сестри, чичовци или братовчеди.
В повечето случаи наличието на човек в семейството с психично разстройство представлява сериозно предизвикателство, особено за този, който поема грижата за него. Близките може да са силно натоварени и стресирани, когато виждат как човек, когото са познавали цял живот, се променя, престава да бъде същият и изисква много грижи. Психопатологията на обичан човек често се преживява едновременно като загуба и като тежка отговорност.
Роднините на хора с психични разстройства са по-склонни да изпитват дълбока болка и чувство на загуба. Те живеят в постоянна „емоционална въртележка“, като техните възходи и падения са тясно свързани с периодите на влошаване и ремисия на заболяването на техния близък.
Както всички семейства, така и в тези, в които има член с психично разстройство, всеки човек има свои уникални преживявания, различни нужди и притеснения. Семейството реагира и се адаптира по различен начин спрямо своя близък, в зависимост от поставената диагноза и наличните ресурси, с които разполага.
Още не сме свършили, скрол надолу
Семействата, които не умеят да се справят по здравословен начин с кризисни моменти и не осигуряват спокойна обстановка и емоционална стабилност, е по-вероятно да се разпаднат, отбелязва psicologiaymente.com. Всъщност, вместо да подпомагат здравословното развитие на всеки от членовете си, тези семейства могат да се превърнат в риск за психичното им здраве.
Злоупотребите, насилието, зависимостите и прекалено авторитарното възпитание допринасят за появата на травми, фрустрации и различни психопатологични симптоми. Ако не бъдат лекувани навреме, могат да се задълбочат и да прераснат в психично разстройство в зряла възраст.
Семейните отношения влияят върху:
Качествените семейни отношения не само помагат за справяне със стреса, но и носят ползи за психичното здраве в зряла възраст. Те ни помагат да преодоляваме предизвикателства в интимните връзки, но и за изграждане на кариерата ни и за създаване на спокойна вътрешна среда. Позитивните семейни отношения намаляват риска от преждевременна смърт, свързана със самоубийство, алкохол или наркотици в зряла възраст.
Източници: psicologiaymente.com, selfpsicologos.es
Всички знаем, че никой не бива да търпи насилие и че ако попаднем във връзка с насилие, веднага трябва да избягаме оттам.
Само че животът не работи по този начин, както и отношенията между хората. Понякога нещата започват по един начин (или поне така изглеждат) и завършват по друг. Понякога пък са си откровен капан с камуфлаж, който само ние не можем да разпознаем като такъв.
Във всички случаи рано или късно идва моментът, в който човек трябва да си отговори на някои въпроси и да потърси в тези отговори пътя, по който иска да продължи живота си.
В такива моменти е много важно да имаш точния човек наоколо - роднина, приятел, специалист, който да знае какво да ти каже, за да ти помогне да се измъкнеш завинаги.
Тъкмо за важността на тези хора в живота ни, както и за изборите, които правим, се говори в този текст, публикуван в Scary Mommy.
Имах чувството, че водя един и същ разговор с терапевта ми за хиляден път: “Вече не знам как да функционирам. Имам чувството, че гледам как животът ми минава покрай мен. Извършвам действията, но не усещам нищо.”
При предишните 999 пъти не успявах да спомена, че тези ми затруднения може би (добре, де, със сигурност) са директно свързани с връзката ми, изпълнена с насилие.
Този път обаче се пуснах на сляпо и реших да говоря за това.
Така че ако не сте били в такава преди, е почти невъзможно да разберете. Може би си мислите: “Просто си тръгни. Просто се махни оттам. Знаеш, че заслужаваш нещо по-добро.” Но дори и без брак и деца, които усложняват нещата още повече, никога не е “просто си тръгни”.
Всъщност, според специалистите хората правят поне седем неуспешни опита да прекратят подобни връзки, преди реално да го направят.
Чувствах се засрамена и объркана. Но този път бях абсолютно и напълно честна с терапевката ми за всичко, през което преминавах. А нейният отговор ми отвори очите и беше точно това, което имах нужда да чуя.
Това, което започва като леко насаждане на вина, се превръща в газлайтинг. Малките неразбирателства прерастват в свирепи и ожесточени скандали.
И, за съжаление, в един момент свикваш. Всичко това започва да ти се струва нормално. Просто нещата са си така. Обаче, честно, въобще не е нормално.
Заслужавате поне базово човешко отношение и уважение. Или поне терапевтът ми така ми казва. И не е като да не ѝ вярвах, понеже наистина ѝ вярвах. Просто нямах енергията. Не успявах да я открия в себе си, за да мога да издържам всеки един ден и да се освободя от тази връзка.
И по време на този хиляден разговор тя ме изслуша. Зададе ми още няколко въпроса и после ми даде следния ултиматум:
Мога да ти да дам механизми за справяне, за да минеш през този етап, но не мога да го направя с чиста съвест. Защото се боя, че ако го сторя, няма да е просто етап. Ще е до края на живота ти, докато той не реши да го прекрати.
Толкова ли бях свикнала с отровата и насилието, че не успявах да видя в каква опасност съм? Разсъждавах над фразата “Не вреди”. Дали наистина терапевтката ми мисли, че ще ми навреди повече, ако ми даде методи за справяне, отколкото ако ме остави да продължа да страдам в тази връзка?
Трябваше да реша. Щях ли да прекарам остатъка от живота си по този начин? Или най-сетне щях да живея живота, който заслужавам?
Няма да кажа, че никога не ми е хрумвало, че не живея както трябва, докато съм във връзка с насилие. Но ми се струваше невъзможно да се измъкна.
И не защото не исках да съм щастлива, а защото не знаех дали борбата да се спася няма да е по-сериозна от борбата, която така или иначе водех към момента. Нямах нито ресурсите, нито финансовата независимост, нито план Б.
В онзи ден се прибрах вкъщи раздразнена, задето терапевтката ми не иска да ми помогне. Но след като премислих, ми просветна.
Тя всъщност ми помагаше. Тя реално ме спасяваше от живот, пълен с болка, насилие и потенциална опасност. Или щях да се измъкна и тя щеше ми помогне да се справя с всичко, което щеше да последва, или щях да остана и нещата нямаше да се подобрят.
Трябваше да се видя като достойна за щастие, безопасност и любов, както ме виждаше и терапевтът ми. Ултиматумът не беше за помощ или отказ от помощ, а за това да осъзная собствената си стойност.
Споделям ултиматума, който ми постави терапевтката ми, с вас, защото истински вярвам, че това ми спаси живота. Ако тя не ме беше окуражила да избера себе си, не знам дали изобщо някога щях да го направя.
Обръщам се към всички хора, които подкрепят някого - приятел или любим човек - който е в насилствена, токсична или отявлено кофти връзка: действайте с емпатия и деликатност.
Не е като да не искат по-добър живот; може просто да са забравили какво е да имаш такъв. Или са били унижавани толкова дълго време, че не смятат, че заслужават нещо по-добро.
Обръщам се и към всички, които са живели или продължават да живеят с партньор насилник: не спирайте да се борите за себе си. Знам, че понякога изглежда невъзможно. Понякога ще ви се струва, че не заслужавате нищо друго.
Но това, което заслужавате, е уважение, щастие и всичко, което искате от живота - нищо по-малко. Приемете този съвет от някой, който е минал от другата страна, след като години наред се е чувствал заседнал на едно място.
По-силни сте, отколкото си мислите. И този свят е по-добро място, защото вие сте в него.
