Елена Михалева е гост в Майко Мила с един разказ за деня, който е изкарала в мола с ДВЕ ДЕЦА, опитвайки се да им купи дрехи. Гарантираме ви, че и на вас ще ви стане тежко след третия абзац и пак ще сте по-добре, защото Елена я е било и срам! И така, какво да очаквате, когато отидете с едно 6-годишно и едно 3-годишно в мола?
******************
Имам две дечица. На 6 и почти 3 години. Да са живи и здрави, растат като гъбки и неизбежно дойде денят, в който трябваше да подновим гардероба им. И понеже сме работещи родители, които ценят времето си, решихме да го направим на място с много и разнообразни магазини. И къде, къде... в мола, естествено. По-късно осъзнах, че това беше ОГРОМНА грешка. Но това беше по-късно.
Сега ще ви разкажа как пазаруването се превърна в низ от плач, спринт между витрини и коридори, крещене, сополи и много възмутени граждани. Трудно ми е (и малко ме е срам) да ви опиша ситуациите, в които изпадахме, но ще се опитам да пресъздам обстановката максимално точно.
Първата дестинация - магазин за дрехи. За жалост, не само детски. След като обиколихме по пет пъти всички щандове с наредени дрехи, подреждахме всичко съборено от децата, подбрахме една камара неща за пробване. Навряхме се в малка съблекалня, в която въздух почти нямаше и беше около петдесет градуса. Потна и метнала през рамо пет анцуга (понеже няма къде да ги оставиш), започнх да преобличам ревящия за футболни панталонки батко. Малката му сестричка, есествено, натикана при нас, за да е „зад перденцето”, разбърква закачалки, горнища и долнища, така, че да не могат да бъдат подредени в близката една година.
И току на петата проба, нещо му стана на това дете и той се развика с пълно гърло: “Имам ако, имам ако, бързо, пускааам!” Ами сега? Още е по гащи (и реве, вече не знам за какво), тоалетната е на другия край на света, баща им отиде да пуши, а на мен вече ми се ще да съм в друга вселена. Но няма как, трябва да реагирам. Тръшвам всичко в съблекалнята, обяснявам на намръщените девойки в магазина, че ще се върна, и хуквам с пътуващия цирк към тоалетната. След 15-минутно суетене и крясъци от сорта на „Не си мокри ръцете!”и „Не дърпай от тази хартия” се връщаме обратно в магазина.
Този път бях по-разумна. Извиках таткото да наглежда малката, докато аз меря дрехи на баткото. Да, но тя хич не беше доволна от наложената ѝ изолация, ловко се изплъзнала от баща си, и хукнала да дърпа всички перденца на съблекалните, за да ни търси.
Разнесоха се викове
„Заето, заетоо” и „На кого е това детее?”
Настана всеобща суматоха. Към нас бяха насочени най-възмутените погледи на света. Платихме избраните неща и тихомълком (доколкото е възможно това с две деца) се изнесохме от магазина.
След още половин час обикаляне и за маратонки бяхме толкова изцедени, че някак естествено се насочихме към заведенията за хранене, без дори да сме го обсъждали. Мислех само за мига, в който ще им връча по кутийка с пържени картофи, никой няма да реве и всички ще отдъхнем. Дори бяхме на косъм това да се случи.
Но не. Тъкмо започнаха да ядат и малката се разкашля. Баткото я потупа по гърба, а аз, почти разплакана от умиление как се грижи за сестричката си, вече се обвинявах за истеричното ми крещене по магазините.
И в този мил момент тя се обръща към батко си с вик: “Ти защо ме удряш, бе?” (с рев) „Мамоо, а пък батии ме удря докато ям”. (писък), „Не е вярно, аз само.......”
Нататък не ми се разправя. Вярвам можете да си представите продължението.
И така....няколко анцуга и два чифта маратонки ми струваха поне 3 загубени килограма (за които не се оплаквам) от препускане по коридорите на пустия мол и своеобразната сауна в съблекалнята, и още един бял кичур в косите ми.
Ние, майките, сме странна порода, но кой ли може да ни обвинява? Всяко същество, прекарващо по-голямата част от будното си състояние в опит да общува с малки човечета с ограничени комуникационни умения, докато чисти различни по цвят и консистенция каша от стената, трябва да е малко луд. И понеже малчуганите ни не са винаги предвидими, всеки ден изпадаме в ситуации, които са всичко друго, но не и обичайни и скучни, а често водят и до напълно нелеп монолог.
Ето няколко примера:
„Пишка ми се!" и секунда по-късно ви облива студена пот от мисълта за въвеждане на вашето дете в обществена тоалетна. Мисли за чума и коремен тиф се прокрадват в ума ви.
"Сигурен ли си?", питате, с неприкрита надежда. "Може ли да изчака, докато се приберем вкъщи?!"
Разбира се, че отговорът винаги е "НЕ!". Ами, честито.
Обществените тоалетни са гадни места. Добавяме децата към тази гадост и обществената тоалетна си става направо опасна. Защо? Защото някак си децата не могат да схванат напълно идеята, че са извън зоната на чистия си, хигиенизиран дом (или, хайде, да не бъдем перфекционисти - извън дома, който е МАЛКО по-чист от обществена тоалетна).
Това води до нелепи майчини изказвания, които можете да чуете само за по-малко от час в която и да е обществена тоалетна:
Кажете си честно - вие ли бяхте днес в някоя обществена тоалетна? Признайте ни - какво друго чухте, а ние изпуснахме!
Родителството не е цветя и рози, това всички много добре го знаем. Много често, особено в първите години, то е по-скоро осрани гащи - ние тази тема сме я развивали вече два пъти. Първият текст беше на Деница Гроздева - Детето каза: “Мамо, ака ми се!” и всичко се покри с… конфети, а след това Мая Рангелова ни разказа как един път отишла на кафене с две деца и те... сещате се... По тази причина разказът ѝ се казва Да отидеш с деца на кафене, да ти… и само чакахме да се появи естественото продължение на този разказ - до днес. Защото тук и сега се включва един силен мъж, който ще ви накара да квичите от смях с разказа си. Николай Липовански е бил на море с двегодишния си син и там му се случило нещо неописуемо... какво, какво - много ясно какво - осиране!
Балчик. Лято. Прекрасна утрин. Слънцето започва да напича. Човек търси да се отърка в някой по-дебел лъч. Всичко е чудесно.
Разбирам, че до обед ще се гледаме с още по-прекрасния ми сински син. Това леко ме напряга, но знам, че той е едно вълшебство и само ще се забавляваме.
Обличаме се. Спираме край морето зад един от хотелите. Свалям го от колата. Ще има и други деца, затова, вървейки към уреченото място, аз приличам на зле сглобено китайско нещо. Кола, мотор, топка, 2-3 търкала, въртележка (40см/диаметър) и някъде между тези неща съм и аз. Детето бяга около мен, радва се на живота.
Сядаме на масата. Поръчвам си кафе. На него - фреш. Има вече деца. По масата има солети и (по думи на жена ми) други боклуци.
Пристигат и други. На около 2 години са всички. Леко се гледат подозрително. Моят не понася да му грабят от ръцете. Посмее ли някой, е положен с искания предмет. В един момент, в този иначе прекрасен ден, напрежението ескалира. Някъде там, между солетите, търкалата, моторите, колите, разни финтифлюшки и очарователни детски личица, агресията взима връх!
Точно срещу нас е яхтеното пристанище. Решавам, че е най-добре да си хвана рязярения ангел и да го поведа на разходка. По пътя натам още е злобен и ми ръфа ръката.
Разглеждаме всичко друго, но не и яхтите. Гларуси разни, самолети, камъчета, точки, въжета, но не и основното.
Връщаме се. Тук трябва да уточня, че му махаме памперса и е без него. Вече сме на връщане от "разходката" и слизаме от мостчето. Делят ни няколко метра от края на пристана.
Сещам се, че не е пишкал, пък си изпи сока. Радвам се, че съм се сетил. Изпикавам го на едни камъни. Доволен съм много. На това място има две стъпалца, за да се качиш на алеята. Качвам ги аз. То се е закотвило долу и не мърда.
К'во става сега пък!
Тогава ТО си вдига главата и ме поглежда. Така може да те гледа само някой, който безумно се е насрал.
В главата ми е ураган от кръв, лайна, апокалипсис и мисълта, че не е акал от 3 (три) дни.
ТРИ ДНИ!!!
Защо на мен?! Защо сега?! Защо тук?! Опитвам се да овладея паниката и си казвам, че жена ми се бори с това всеки ден. И аз ще успея!
Все пак вкъщи се минира навсякъде, по всяко време. И аз ще успея!
Така. На метър от мен стои маркуч с кран за вода. Казвам си, че това е невероятна възможност. Отпада автоматично, след като виждам издутината на гащите.
Това са КИЛОГРАМИ ЛАЙНА!
Хващам го под мишниците и го вдигам, стремейки се да не правя много резки движения.
ТОВА Е МИНА, ВСЕ ПАК!
Виси като сопол и не мърда. В знак на солидарност, може би!
Нося го към WC-то на хотела (четири звезди), пред който сме седнали. Вече съм изтръпнал от ужас. Как ще го пренеса през лоби бара? По някаква, все още неясна за мен причина, решавам да го пусна на земята. Гледа ме все така опулено, но някак спокойно.
Чудя как да го пренеса до тоалетната. В този миг от тая сага, част от съдържимото в гащите се отронва през крачолчето и пада насред центъра на Вселената!
Тук изпадам не просто в паника. Чувам се да крещя "ПОМОООЩ"! Аз съм на 30 години, зрял мъж. Притичва се една от по-близките ми майки. Да си здрава до живот!
Тук ми се губят някви моменти. Овладявам паниката. В тоалетната сме. Не знам как сме стигнали до там, НО СМЕ ТАМ. Жужа е до мен. Три мивки с общ плот. Качвам го, за да ми е лесно да работя. Свалям му гащите.
Какво да ви кажа... Плача. Всичко от кръста надолу е кафяво. Предници, задници - ВСИЧКО! Вонята е неописуема. Три дни са това! В помещението има толкова метан, че ако се появи искра, ще избухне половината планета.
Вратите на тоалетната са отворени и непрекъснато минават хора, приключили със закуската. Това ме кара не просто да се потя, а да тека. Как дишаме - нямам идея...
Всичко е в лайна. Гащи - долни, горни, плот. Всичко! Мивката се запушва.
Why MEEEEEE!
Поглеждам към Жужа, опитваща се да натика гащите в торба, без да се докосне до радиацията. Лицето ѝ е в такава гримаса, че се чудя тя ли е, не е ли тя. Предлага да изхвърля гащите. Съпругата ми е забранила, щото къде ще му излезе краят? Навира ги някак и ми вади чистите дрехи.
Мойто чадо междувременно се радва на голотата си. Хили се в огледалото. Измивам го. Няма топла вода. Не ми пука. Обличам го. Поднасям си ръцете към носа. Искам да ги отрежа и да ги изхвърля в морето.
Пожелавам си да ми е вкусен обядът след половин час!
Радвам се, че оцелях...
Всяка майка има поне един разказ за онези “инциденти в гащите” на децата – те винаги се случват навън и сред много хора! Наскоро ви запознахме с една разкошна случка, споделена ни от Деница Гроздева – Детето каза: “Мамо, ака ми се!” и всичко се покри с… конфети, но днес имаме нещо още по-силно! Мая Рангелова ще ви разкаже за безгрижните дни, в които е била бавачка на две чудесни момченца – е, с изключение на ОНЗИ ден, в който… ъъъъ… по-добре да прочетете сами. Сигурни сме, че ще го оцените подобаващо, ще се смеете и ще си кажете – “Господи, дано НИКОГА не ми се случи и на мен!!”.
**************************
Освен майки, баби, лели и т. н. , на света има и детегледачки. И те обичат децата, и те преживяват емоции, и те ходят до парка „Заимов“ с тролея: големият е с колелото, малкият е в количката, раницата е на гърба, мама е на работа.
Препускането след баткото и бутането на количката ми носеха (освен изпотяване и червено лице) и по-фина фигура, и по-ниско кръвно.
Като станаха по-големи и по-самостоятелни (те са породени) отглеждането им ме сдоби с орлов поглед, още една двойка очи (на гърба), рефлекси на фехтовач и навика да обяснявам всичко с менторски тон и на висок глас, изисквайки от събеседника си да ме гледа в очите. Нали се сещате, от статиите за детското развитие – „за визуалния контакт“ и т. н.
Рутината ми стигна до там, че на един коледен банкет с бивши колежки, съвсем естествено и непринудено, докато си говорим, изтрих устата на приятелката си със салфетка, защото ми се стори, че има нещо изцапано. Тя има малки деца и разбра откъде идва това скудоумие, а пък другите вече бяха на „Бяла роза“, та ми се размина само с един свиреп поглед.
Но незабравимата ми случка, тази, която ще напиша в мемоарите си и ще разказвам на собствените си внуци, дето се казва „на смъртния си одър“, е случката в кафенето.
Единият е на 2 години, другият – на 3 и половина. Близо до дома им има кафене със собствен двор, дървета, зелена тревичка, люлки, пързалки, пясъчник, пътечки, пейчици….и всичко това чисто и добре оградено – Рай! В същото време самото заведение е лъскаво и никак не е евтино. Там хората седят на изящни масички и пият коктейли. Но заради пустия му двор бях съгласна да пия кафе от 3 лв и да давам за сок и сладолед по 5!
След като сме пили, яли и се веселили и на двамата, РАЗБИРА СЕ, им се приаква. Първо на големия, но веднага зовът се предава и на малкия.
Тичаме към чистата и ухаеща тоалетна: малкият на ръце, големият хванат за дънките ми. Нахлуваме вътре. Бързо смъкване на панталони и гащи и……нищо. „Ми не ми се ака“.
Добре.
Докато се изясняваме, виждам червеното личице на малкия. Въпреки памперса не мога да оставя тая работа така! Смъквам гащи, памперс, бутам в джоба, хващам на ръце в поза „акам и пишкам над тоалетната“ и строго нареждам на големия, който е някъде зад гърба ми (в помещение метър на 80 см) никъде да не ходи и нищо да не пипа, защото микробите и т. н.
Усещам, че си говоря сама, огъвам врат. Да! Няма го! Ами сега? Поглеждам под дупето на малкия, но няма време да го чакам. С памперса в джоба, носеща под мишница двегодишно със смъкнати гащи, тичам през заведението към двора.
А по алеите – маси с чадъри, тиха музика, хора обсъждат последните офисни клюки, но детето не го виждам! Най-после, след няколко секунди, но за мен кошмарни векове, виждам върха на главата му между масите.
Изтичвам и гледам: хора, той клечи над най-голямата купчина, която някога съм виждала! На 3 години! Такова количество! Между масите с коктейлите и скъпите бири!
Това бяха някакви много тактични и интелигентни посетители. Изнесоха се мълчешком, дори не ги усетих, заета да бърша и съскам в ухото му: „Защо избяга от тоалетната?! Ами ако те вземе някой?!“.
Барманката ми даде руло тоалетна хартия, а после аз си взех и метличка и шише с вода. Изчистих, измих. Двамата акльовци седяха на тревата и сладоледът капеше по голите им кореми (аз ги събличах да не се цапат). Беше лято, беше хубаво. Бяхме свободни да правим каквото искаме. Нямахме задължения. Не бързахме за никъде. Аз бях спокойна, спокойни бяха и те. Аз бях щастлива, без да го зная. Те бяха щастливи, защото бяха деца.
Не се оттеглихме като Наполеон от Москва. Напротив, тръгнахме си с гордо вдигнати глави. Е, не ходихме там няколко седмици, докато ни забравят. Но аз не съм забравила.
Толкова ги обичам. Тези двамата! След всички мои родителски грешки, те ме научиха как трябва да се обичат децата.
Те имат специално място в сърцето ми и, ако не ги видя няколко седмици, това място става дупка, която трябва да запълня със смеха им, въпросите им, играта „на кучета“, обясненията им за анимационни герои, от които аз безнадеждно изостанах, откакто не съм с тях. Че дори и с „лошите“ думи, които по-малкият учи в градината и преподава на брат си-първокласника.
Те имат чудесни родители, които ще ги отгледат големи и силни мъже. И аз се радвам, че ги познавам.
Но аз знам колко струва „Мая, липсваш ми. Обичам те.“. Няма цена.
Не може да не помните Деница Гроздева - тя беше една от първите ни авторки, спечелила сърцата ни с разказ за раждането на сина ѝ - текст, носещ чудесното заглавие Чу се "Пльок" и ми олекна! Сега същият този, излязъл с Пльок!, вече е голям човек и е герой на друга история, в която, разбира се, има изречението "Мамо, ака ми се!", има запъхтяно търчане и търсене на тоалетна в мола и, за радост на всички, но най-вече на майката, има и много... ъъъ... КОНФЕТИ! Пожелаваме ви приятно четене и дано не ви се случват такива случки!
***************************
Беше един благодатен четвъртък. Мъжът ми си бе изкрънкал свободна вечер, в която с момчетата да се изживяват като Дикаприовци и да решават световните проблеми с бира в ръка. Аз останах с детето – заведох го на спорт и докато го чаках, се чудех какво ще вечеряме - мисъл, която ме преследва всекидневно!
Осъзнах, че вкъщи няма нищо друго за ядене освен котешка храна, и тогава лампичката ми светна!
Ще отидем на мол!
Ще се отъркаме в софийския хайлайф, ще разгледаме коледните витрини, ще се нахраним и въобще - живот, здравей, здравей! Замечтана, натоварих детето в колата и се насочих към, както си мислех, най-близкия мол, но се оказа, че съм в еднопосочна улица в точно обратната посока. Това обаче не ме пречупи - в нашата китна столица положението е мол до мол, мила моя майно льо и за това след има-няма 40 минути (делничен ден, около 6 и нещо вечерта) паркирах.
Нали съм старо куче и съм ходила на мол не един или два пъти, а поне ПЕТ, хитро оставих якетата в колата, грабнах детето и влязохме.
Боже, какви светлини, какво оживление. Започнахме да се разхождаме, да оглеждаме и да цъкаме с език. Детето игриво събаряше коледни пуловери на земята, аз се извинявах на нацупените продавачки и весело подвиквах след него - Келеме такова, спри веднага, защото, ако те хвана, само на пуловер ще ми станеш и като цяло цареше хубава коледна хармония.
Така, в шеги и закачки, огладняхме, насочихме се към обособената зона за хранене, в която изборът между картофки и хамбургер или хамбургер с картофки замая главите ни. Наистина, картофките бяха сгърчени и студени, но пък получихме играчка, която беше грозна и безполезна, а и ми струваше 3 лева. Задоволили, все пак, низките си потребности, решихме да продължим паметната си обиколка.
И тук настъпи повратният момент. Детето каза: Мамо, ака ми се!
Знаейки, че разполагам с около 60 секунди, започнах с леко писклив глас да разпитвам продавачите къде се намира тоалетната и получих чудесен отговор – имало тоалетна, как да няма – има и на на горния, и на долния етаж.
Само на този няма!
Грабнах детето, затърчах се към най-близкия ескалатор и, подобно на Моисей, разтварях тълпите пред мен на две, като през цялото време нашепвах мантрата – Стискай, маме, още малко, стискай, нали стискаш?? и така, запъхтяна, стигнах до Обетованата земя.
Тук е редно и коректно да отбележа, че там имаше и детска тоалетна - мъничка, с жирафи. И точно в момента, в който му събувах гащите, той облекчено каза: Изаках се!
Приглуших гласа на д-р Спок, който започна да крещи в главата ми: Абе, келеш с келеш, не се ли научи да стискаш, бе! След това прегърнах детето си (внимавайки, все пак, да не го докосвам много-много), казах му спокойно – Е, случва се! (на кого се случва???) и се заех да огледам положението.
За да не накърня нечии чувства, оттук нататък в текста ще използвам думата конфети, за да заменя... ъъъ... сещате се коя дума.
Имаше конфети навсякъде - по слиповете, по панталоните, по обувките, по пода. Всичко това, разбира се, се случваше на отворена врата, пред която една майка чакаше с детето си.
Синът ми видя в това прекрасната възможност да информира обществеността за последните събитие и с много жизнерадостен глас им извика:
Изконфетих се!
и те деликатно се изнесоха.
В кофата изхвърлих слиповете и панталона - на него май така или иначе вече му беше време да замине към вечните ловни полета след дълга служба в детската градина.
С всичките ми налични мокри кърпички и половин ролка тоалетна хартия успях да залича следите от конфетите и почти си отдъхнах - оставаше само един проблем.
Детето ми беше по обувки, чорапи и тениска.
И тогава пак ми светна лампичката. Съблякох пуловера си и го облякох на детето! Пуловерът е много хубав - кафяв, със синьо сърце, 100% вълна. Вдигнах високо глава, хванах детето за ръка и излязох.
На малкия хич не му пукаше, което ме зарадва безкрайно много, а и повечето хора се стараеха да не ни гледат. Просто една майка, която водеше дете, облечено като изпаднал германец, в мола.
Стигнахме до магазин на шведска верига за дрехи, купих панталон, СЕДЕМ чифта слипове и смокинг.
На касата детето съблече пуловера и взе да разкарва насам-натам по голо дупе, което вече нямах сили да адресирам по друг начин, освен да се заливам от смях.
Криво-ляво успях да го облека, купихме си сглобяем динозавър, снимахме се пред елхата и накрая, изпълнили цялата циркова програма, доволни и щастливи се прибрахме вкъщи, за да нахраним котката.
