В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Ваню Кръстев ни изпрати тази много лична за него история. За една хубава Елена. Дали ще завърши толкова пагубно като в Троя? Прочетете текста.
В един миг цялата тайфа си седеше на стъпалата на киното, в следващия тя вече пресичаше горещия площад с хубавите си крака. Вече не си спомням защо това момиче се озова сред нас, но ясно си спомням как моментално нещо се промени. Сякаш всички преди това я бяхме чакали.
Едни и същи летни вечери, в които един по един пристигахме и сядахме на стъпалата, за да покажем на града колко сме различни. Наистина не правехме нищо кой знае какво, освен да демонстрираме, че не сме като другите. Правехме го с тениските си, със скъсаните си дънки, с обувките си, с косите си, с вирнатите си цигари и бирата, която свободно можехме да си купуваме.
Сиатълският гръндж постепенно бе започнал по-добре да импонира на тинейджърското ни безпокойство, отколкото пънкът и хардрокът. Бяхме свръхсуетни – дългите ни коси изглеждаха смешно бухнали от измиването със шампоан точно преди да изскочим навън. Гледахме да сме що-годе чистоплътни, макар че винаги се въргаляхме там, където другите само стъпваха.
Седяхме си ние на стъпалата с обърнати навътре ходила, все едно сме кривокраки, и показвахме високите платформи на обувките си на преминаващите хора. Тийнейджърски акнета, обеци и боядисани кичури украсяваха главите ни, албуми, песни и обложки на аудиокасети занимаваха мислите ни.
Елена от София, дошла при баба си за лятото. Елена изглеждаше някак по-зряла от нас, вече не момиче, а направо жена. Изпъкнали гърди, зрял ханш, плътна черна коса, тъмни очи, сладки трапчинки, винаги с къси панталони с разнищени конци и почти мургава кожа. Някак си съвсем естествено стана част от нас. Като местни уж ние бяхме господарите на стъпалата пред киното, но всъщност стана тя, защото винаги неусетно се скупчвахме около нея.
Тайно я разглеждахме. Тайно я миришехме. Тайно си мислехме за нея. Тайно си представяхме ситуации, в които я закриляме.
Не знам защо толкова ни обсеби. Може би защото беше софиянка и ние, момчета от провинцията, я усещахме като нещо ново, екзотично, идващо с мисия от друг свят, и търсещо, естествено, нас, най-готините хора в града, за да установим близък контакт. Или просто беше много красива. Имаше дарби - да общува без табута и да се разхожда непринудено с всеки един от нас поотделно.
Не знам за другите, но аз, сядайки вечерта на стъпалата пред киното, все се надявах Елена да пристигне първа. Не толкова да си поговоря насаме с нея, колкото градът да ни види как двамата си говорим. Или по-скоро градът да види как аз самия мога си говоря с нея.
Понякога се случваше точно така – седим си, говорим си за незначителни неща, а аз отдалеч забелязвам как някой от нас пристига и сякаш ми завижда. Изпитвах страхотно удоволствие от цялата тази работа, но за кратко, защото после се появяваха останалите.
Да, наистина всеки от нас се опитваше да размени няколко думи с нея, и ако можеше – да я разсмее. Понякога някой успяваше да я разхили до припадък, а останалите започвахме адски да му завиждаме.
Всеки един от нас започна да се бори за нея, всеки един се опитваше да бъде различен от нас, различните. На Елена всичко това ѝ допадаше, но не подозираше, че събужда у нас смели копнежи за все по-настоятелни действия. Лятото си вървеше, пушехме първите си цигари с марихуана, напивахме се, повръщахме, спяхме по градинките, киснехме по цял ден при гаражните банди. Елена се появяваше навсякъде, всяваше сладък смут у всеки, нощите бяха ароматни.
Дали от завист или ревност, но болката и самосъжалението бяха част от ежедневните ни срещи с Елена. Дори не знаехме дали ни болеше, защото тази вечер някой друг тръгва да я изпраща. Или ни болеше, за да може тя да види, че все пак имаме емоции.
Нищо, че сме твърди непукисти. Не беше рядкост да се види как някой от нас седи в прашния ъгъл, смуче алкохол направо от бутилката и излъчва около себе си досада или депресия. Сякаш това бяха сладките нектари, които привличаха Елена и тя неминуемо кацаше при него. Дълго си шушукаха нещо в тъмното (на фона на непостоянните хармонии на Alice in Chains).
Както и незадоволено любопитство какво всъщност се случва. Какво правят онези двамата в онази заключената стая? Колко време са там? Само си говорят или правят секс? Тя девствена ли е? Кой ли ще я „отвори“? Повечето от нас също бяха девствени.
Тревожехме се какво се случва с Елена, надявахме тя да живее с чувството, че сме най-готините в града, и че осъзнава късмета да бъде част от нашия свят на непосредствено общуване и емоционални провокации. Резултатът беше, че се опитвахме да изглеждаме значим в очите й, да изглеждаме изпълнени със смисъл. Да изглеждаме търсещи, питащи, умни, забавни, провокиращи кавалери – все неща, които започваха да ни противопоставят един на друг, неща, които ни караха в нейно отсъствие пияни да се разреваваме и през сълзи да крещим, че я обичаме.
Както и, че не можем да живеем без нея, и че трябва всички да ни оставят на мира. На сутринта се появявахме гузни и махмурлии, и твърдяхме, че не си спомняме какви сме ги плещили, но си спомняхме. Спомняхме си и още как.
Бурно лято. Горещи вечери, алкохол, трева, задимени нощни клубове, музика, сух хляб и плесенясало сладко. Живеехме без да искаме кой знае какво, борехме се с провинциалната скука, търсехме необикновеното навсякъде, ако не го намирахме – създавахме го.
По някое време се роди традицията да се слиза до железопътния тунел над река Янтра и вътре в него да чакаме бързия влак в два през нощта. Онази нощ участвах за пръв път. Слязохме по стръмна пътека в мрака, бяхме голяма група момчета и момичета. Крещяхме пияни и екзалтирани.
Вътре в тунела – абсолютен мрак, само искрите на запалките и превъзбуденият ни кикот насочваха към вътрешността. Когато очите ми привикнаха и започнах бегло да различавам силуети, разбрах, че стоим прави по средата на вибриращите релси. Някой изтърва бутилката с джин и тя се пръсна върху камъните. Изстреляни фасове рикошираха в краката ни.
Цареше някаква всеобща глъч, която постепенно се заглушаваше от прииждащия грохот на влака. Бях започнал да се страхувам, че никой не се маха от релсите, че всички пренебрегват наближаващата грамада, и че може би някои от нас са прекалено пияни. В последния момент. В последния възможен момент, сякаш предварително изрепетиран и синхронизиран, се запрепъваха към стените на тунела, към спасителните ниши. Това не бяха широки сервизни помещения, а някакви ниски дупки с остри ръбове, толкова плитки, че човек трябваше много плътно да се притисне към тях, за да оцелее.
Уплашеният ѝ контур се очертаваше на фона на нахлуващия фар-слънце. Някак съвсем естествено, стреснати от непознатата опасност, двамата сключихме ръце и се притиснахме в нишата.
Слепени. Присъединени. Придадени. Такива бяхме ние с Елена в онези кратки мигове на свръхвъзбуда. Машинистът пусна влаковата сирена, която изтръгна въздуха от дробовете ми, спря сърцето ми. Грохотът и вибрацията смесиха телата ни, забъркаха ги, комбинираха ги и ги втвърдиха в една обща смес. С обединените ни очи виждахме светлинните импулси на вагоните, помирисвахме ги с общия ни нос, усещахме пищенето на колелата с колективната ни кожа. Започнах да получавам бавна, мъчителна тийнейджърска ерекция.
Също толкова изненадващо, но този път блажено отпускащо, както при внезапно спиране на физическа болка. Никой не бързаше. Миговете се нижеха. Някой изкряка пресипнало. Чу се тракане на камъни. В нашата ниша, ние с Елена, бавно се разединявахме. Разделяхме органите си, обособявахме кръвообращенията си, връщахме собствените си възприятия. Накрая просто стисках топлото ѝ тяло, усещах влажната ѝ буза, долепена до моята, чувах дишането ѝ отделено от моето. Изправихме се. Белезите от срастването ни се охлаждаха от студения въздух.
Останалото беше един сладък сън, от който се събудихме сутринта на счупена пейка в градския център. В края на лятото.
На следващият ден Елена изчезна, сякаш в нищото. За всички нас.
Често с вас си говорим за различните етапи, през които минавате или ще минете като родители. За трудностите с новородено вкъщи, за прохождането, проговарянето, ужасните ДВЕ и ТРИ, за прехода от градина към училище. А днес е време да отворим темата за инатливите тийнейджърски години. И по-скоро какво искат 13,14-годишните от родителите си? Холи Гарсия отговаря на въпроса и разказва как е стигнала до етапа на саксийното родителство.
Знаете, че с напредването на възрастта децата стават все по-независими и ще разчитат на вас все по-малко. Но е трудно, когато се случи. Сякаш за една нощ от обсъждане на всички неща, през които преминават в училище, се стига до мърморене и въздишки след въпроса „Как мина днес денят ти?“.
Децата ми са на двуцифрена възраст и всеки ден се чувствам все по-стара. Не ме разбирайте погрешно. Когато бяха малки, жадувах за това време да съм сама (и да не чувам по хиляди пъти на ден „мамо“).
Но сега, когато получавам повече от тези тихи мигове, ги усещам като горчиво-сладки. Ето забавната част: забелязах, че напоследък, когато изследвам тази новооткрита свобода, децата ми реагират много специфично. От една страна, когато се опитвам да разбера как е минал денят им, не спират да ми напомнят колко съм досадна. Но в другите дни, когато не съм в настроение да се изправя срещу тях, не питам. Разбира се, не ги пренебрегвам, но не настоявам, както обикновено. А резултатът? Изведнъж искат да споделят всеки момент от деня си. Взимам ги от училище и ги питам как е минал денят им или дали се е случило нещо интересно. И получавам най-основните, в най-добрия случай минимални реплики.
Общо взето, отговорите се състоят във въртене на очи и поглед, който казва, че им идвам твърде много.
В опит да свикна с различната динамика, внедрих нова рутина, за да мога да възприема всичко по-леко. След като се прибираме от училище, се отправям към кухнята, за да сготвя вечерята, слагам слушалките и ги оставям да се заемат с домашните си. Бавно, но сигурно те си проправят път към мен. Искат хапване и покрай това изпускат по няколко подробности за деня си.
Още не сме свършили, скрол надолу
Честно казано, не знам как да се чувствам от този факт. Очевидно е етап и си има име - нарича се „саксийно родителство“. Нашите тийнейджъри все още се нуждаят от нас, но по един по-малко практичен начин. Децата в този период започват да ни възприемат като любимото си домашно растение за емоционална подкрепа, без което не могат.
Те нямат нужда да ги питате как се чувстват, но също така искат да знаят, че сте наоколо, ако решат да споделят. Искат да погледнат през прозореца и да видят, че сте там, в двора, и ги чакате. И предполагам, че започвам да се примирявам с това.
Да съм майка беше огромна част от моята идентичност до този момент. Но да бъдеш малко сладко сукулентно растение, разположено в ъгъла на живота им, е по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде. Не е изненада – знаех, че ще дойде този момент. Просто си мислех, че ще имам повече време. В началото на майчинството, когато наистина сте във вихъра си, изтощени и без възможност да вземете петминутен душ, нямате търпение децата да пораснат. В тези моменти изглежда, че ще бъде по-лесно.
В крайна сметка има смисъл. Когато отглеждаме добре приспособени, щастливи, здрави деца, те естествено израстват като независими млади хора. Но да ги гледам как стигат до този момент е по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде. И не мога да повярвам, че го казвам, но това, че не съм предпочитана и търсена за всяко малко нещо, разбива сърцето ми.
А е просто още една фаза от родителството, която се опитвам да не приемам лично (заедно с всички онези моменти, когато децата бяха малки и спонтанни).
Изживях три десетилетия от живота си и все още понякога просто се нуждая от съвет и подкрепа от своята майка. На някакво ниво ние винаги се нуждаем от родителите си. И мисля, че независимо дали децата ми са на 13 или 30, когато става въпрос за определящите моменти в живота им, те пак ще идват при мен. Предполагам, че просто трябва да огранича навика да ги засипвам с въпроси как е минал техният ден.
Дотогава ще се отпусна и ще се насладя на фазата на родителството – някъде между хаоса на детството и студа на тийнейджърските години.
Гордо ще претендирам за ролята си на саксийно растение. Защото понякога просто да сме там заедно, в една и съща стая, им дава лично пространство, но също така затвърждава факта, че ако имат нужда от мен, съм на разположение.
Източник: Scary Mommy
За всеки родител е ужасно да чуе, че някой тормози детето му. Но едва ли и тези, чиито деца са насилници, се чувстват особено комфортно. Тормозът сред младите е темата, която разглеждат и от Parents, като извеждат седемте основни причини, които карат децата, тийнейджърите и юношите да тормозят другите.
Всички знаем, че тормозът е вреден, но много деца и възрастни все още проявяват подобно поведение, независимо дали очи в очи, зад гърба на хората или онлайн. Да се разберат причините, поради които децата и тийнейджърите (и хората като цяло) тормозят околните, е от ключово значение за подпомагане както на тормозещите, така и на техните мишени.
За целта е необходимо да се преодолеят обичайните схващания (като например, че всички насилници са самотници или с ниско самочувствие) и да се потърсят първопричините за агресията.
Хората често тормозят в отговор на собствените си затруднения, несигурности или преживени травми. Въпреки че това не оправдава насилието, познаването на причините за тормоза може да помогне за превенцията, информираността и решаването на проблема.
Проучванията показват, че причините за тормоза могат да варират от липса на контрол над импулсите и трудности с управлението на гнева до отмъщение, а също и до желание за вписване в обществото.
Хората, които искат да контролират или да имат власт, са склонни към тормоз. Това може да се дължи на факта, че те не усещат никаква власт в собствения си живот, което прави получаването ѝ в общуването с другите по-привлекателно.
Някои тийнейджъри предпочитат да взаимодействат с други хора само при спазване на техните условия. Ако нещата не стават по начина, по който искат, могат да прибягнат умишлено до тормоз. Тийнейджърите и подрастващите, които проявяват агресия в отношенията (симптом, наричан „гаднярка“ – от англ. mean girl), също могат да търсят власт.
Поведението на „гаднярката“ не се отнася само до момичетата
Въпреки преобладаващата представа за понятието момичетата не са единствените, които тормозят, като разчитат на клюки, подмятания, социален натиск, изключване и други непреки социални тактики, водещи към социална доминация. Всъщност изследванията показват, че момчетата са също толкова склонни да проявяват подобно негативно поведение в отношенията.
Спортисти и физически силни ученици (или деца с други видове сила) могат да измъчват останалите заради силата, която имат над по-слабите или по-малките ученици. Освен това някои спортисти се тормозят помежду си в опит да елиминират конкуренцията в отбора.
Понякога тормозът може да бъде проява на социален статус. Популярните деца често се подиграват на по-малко популярните, като продължават релационната агресия. Популярността може да е мотив за децата да разпространяват слухове и клюки, да участват в срамни действия и да изолират други съученици.
Междувременно, онези, които се опитват да се изкачат по социалната стълбица в училище или да придобият някаква социална власт, могат да прибягнат до тормоз, за да привлекат внимание. Може дори да тормозят определен човек, за да намалят социалния му статус в очите на останалите.
Някои тийнейджъри, които са били жертви на тормоз, търсят начини да се реабилитират или да си отмъстят. Тези деца често се наричат „жертви на тормоз“ и се чувстват оправдани в действията си, защото и те са били тормозени и измъчвани.
Когато тормозят другите, изпитват чувство на облекчение и възмездие за преживяното от тях. Понякога такива деца се насочват към някой по-слаб или уязвим от тях. В други случаи може да преследват лицето, което ги е тормозило.
Когато детето ви е насилник
Ако сте от друга страна и детето ви тормози останалите, намесете се, за да спрете това поведение и да се опитате да разрешите всички основни проблеми. Не забравяйте да насочите детето си към поемане на отговорност за действията си и към размишления какво го е мотивирало в постъпките му.
Тийнейджърите, които идват от семейства, в които се упражнява насилие, са по-склонни да тормозят, защото агресията е наследен модел на поведение. Децата с отсъстващи или разрешаващи твърде много неща родители също могат да прибягнат до тормоз. Това им дава усещане за власт и контрол, което липсва в живота им. Децата с ниска самооценка пък могат да тормозят като начин да прикрият ниското си самочувствие.
Още не сме свършили, скрол надолу
Тормозът между братя и сестри може да доведе до тормоз в училище. Когато по-големият тормози по-малкия, това създава чувство за безсилие в малкото дете. За да си възвърне чувството за власт, то също прибягва до тормоз, като понякога дори подражава на действията на по-големия си брат и по-голямата си сестра.
Децата, които скучаят в училище и търсят развлечения, понякога прибягват до насилие, за да добавят малко вълнение и драма в живота си. Възможно е и да тормозят, защото им липсва внимание и надзор от страна на родителите. Така тормозът се превръща в средство за привличане на внимание.
В същото време децата, на които липсва емпатия, често се наслаждават да нараняват чувствата на другите. Те не само оценяват чувството за власт, което получават от тормоза, но може да намират обидните „шеги“ за забавни.
Не е необичайно тийнейджърите да тормозят връстници, които по някакъв начин са различни. Например децата могат да станат обект на тормоз заради обучителни затруднения или хранителни алергии. В други случаи децата са обект на предразсъдъци заради тяхната раса, религия, полова идентичност или сексуална ориентация. Често в основата на тормоза стои някакъв вид предразсъдък.
Понякога децата тормозят другите, за да се впишат в клика, дори ако това означава да не се съобразяват със собственото си мнение. Често такива деца са по-загрижени за вписването в средата, отколкото за последиците от тормоза.
В други случаи упражняването на тормоз е вид съгласие с мнозинството. Натискът от страна на връстниците е мощна сила. Страхът, че няма да бъдат приети или че ще станат следващата мишена, може да накара някои деца да тормозят в групи.
Ако детето ви е подложено на тормоз, потърсете помощ. Свържете се с училището му (ако то става обект на тормоз там) и с педагогическия съветник, ако е необходимо. Изслушайте детето и го уверете, че сте до него. Подчертайте, че нищо от случващото се не е по негова вина, и направете план, за да го предпазите.
Въпреки че причините за насилието не оправдават поведението, е важно те да се осмислят. Това може да помогне едновременно на жертвите, на извършителите и на възрастните да разберат по-добре какво се случва, за да бъде спряно това поведение.
В крайна сметка, насилието рядко е отражение на човека, който е тормозен. По-скоро поведението на насилника е отражение на трудностите, през които той преминава и които го измъчват.
Източник: Parents.com
Всички сме били тийнейджъри и знаем какво е. Тресе те хормонът, майка ти е досадна, баща ти е смотан, всичко ти е криво, косата ти е мазна, имаш пъпка на челото и просто искаш да си правиш каквото си решиш, ако може без последствия. И чувството, че си неразбран. О, това изпепеляващо чувство, което тежи на душата ти…
Добре де, не е ЧАК толкова драматично да бъдеш тийнейджър. Или поне вече не ми се струва чак толкова драматично. Период е. И минава. А пък днешните тийнейджъри са някак по-готини от нас. И доказателството е налице – те се държат като пингвини. А има ли нещо по-готино от един пингвин? Не мисля.
А ако се чудите какви ги дрънкам, четете надолу.
Оказва се, че тийнейджърите имат нов начин за комуникация с родителите и любимите си хора, който успешно чупи бариерата помежду им. Терминът на английски е pebbling и идва от думата pebble – камъче.
Няма точен превод на български за самия термин, но се използва при романтична връзка или пък силна връзка между родител и дете. Терминът произлиза от действията на пингвините, населяващи Антарктика. За тях е известно, че в периода на ухажване си подаряват малки камъчета. Камъкът символизира желанието на двойката пингвини да бъде заедно и да свият гнездо.
Pebbling при тийнейджърите се характеризира с малките жестове, с които показват обичта си към член на семейството, към приятел или пък към обект на желание. Слава богу, това не означава, че ни замерят с камъни, а нещо доста по-модерно. Може да бъде изпращане на меме, видео или GIF в социалните мрежи, които ще ни накарат да се усмихнем.
Експертите споделят, че този навик на тийнейджърите има много положителни страни и е добре родителите да го насърчават.
Ако се чудите защо децата си изпращат милиони картинки, мемета и кратки видеа в социалните мрежи, не сте сами. Но експертите твърдят, че това е техният начин да покажат чувствата си и да установят близка връзка. Това са техните „камъчета“, с които показват, че държат на нас, мислят ни и искат да направят деня ни по-хубав.
Тези „камъчета“ карат не само отсрещната страна да се чувства добре, но също така могат да предизвикат положителна химическа реакция в мозъка на изпращача, казва д-р Камерън Касуел, психоложка занимаваща се с юноши и майка на тийнейджър.
„Когато извършите някакво добро дело, мозъкът ви освобождава допамин – невротрансмитер, свързан с удоволствието, мотивацията и утвърждаването“, обяснява тя. „Чувството за признание и оценка дава и на получателя прилив на допамин.“
Разбира се, има ползи и за изпращача. „Когато видите радостта на получателя, мозъкът ви отделя окситоцин. Това е хормонът на доверието, връзката и емпатията“, споделя още д-р Касуел.
Колкото повече добри чувства изпитва всяка страна, казва тя, толкова по-вероятно е това действие да се повтори, „задействайки освобождаването на повече хормони на щастието, създавайки един своеобразен цикъл на доброта“. Д-р Касуел препоръчва да насърчите тийнейджъра си да „подмята камъчета“ на близките си, когато се чувстват зле, защото това може да да им помогне много.
Родителите също могат да го правят. Нещо толкова просто като изпращане на забавна картинка или песен може да помогне много, правейки връзката ви с вашия тийнейджър по-здрава.
„Децата може да ви се присмеят първоначално, но в крайна сметка им става забавно и започват да ви връщат подобаващи отговори“, споделя още д-р Касуел. „Привързаността, под каквато и да е форма, е жизненоважна за изграждането на здрава връзка с тийнейджъра. Тя им показва, че ги разбирате и ви е грижа за тях.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Този тип общуване и засвидетелстване на обич не е нещо ново и се използва отдавна от невродивергентната общност. То помага на невронетипични деца да се чувстват по-комфортно в изразяването на чувствата си и в общуването със своите близки, твърди изданието Psychology Today.
Оказва се, че това е добър начин за преодоляване на някои бариери, които имат децата, а при родителите помага да достигнат до децата си. Езикът на любовта е различен за всеки човек, но pebbling-ът със сигурност е един от начините да засвидетелстваш чувства и подкрепа.
И все пак, специалистите съветват да уважаваме личното пространство на децата, както и границите, които те поставят. Изпращане на песен, която ни връща любим спомен или пък забавна картинка, може да бъде счетено от тях като нещо готино и забавно, но не бива да го правим постоянно и да ги засипваме със съобщения. Нека сами определят темпото и начина, по който искат да изразяват чувствата си.
Източник: Parents.com
Всички искаме да изглеждаме красиви, да не трупаме килограми, да ядем здравословно, да се отречем от консуматорството... Но понякога пътят, постлан с добри намерения, води встрани от тях към капана на хранителните разстройства.
Вече осма година 2 юни се отбелязва като Световен ден за борба с хранителните разстройства. Затова в Майко Мила решихме да обсъдим проблема с психотерапевтката Детелина Стаменова. Тя е редакторка на няколко книги, сред които и „Войната с храната“, посветена именно на хранителните разстройства.
С Детелина говирим за поведението на децата ни, как да ги подкрепим, ако усетим, че нещо не е наред, и най-важното – защо да не подценяваме проблема.
Какво точно е хранителното разстройство и кои са признаците, че някой около нас страда от такова?
Досега много малко хора, с които съм се срещала, не са знаели, че са с нарушение в храненето. Някои са подозирали или им е казвано, но самите те също са осъзнавали, че нещо при тях е различно от другите. Понякога свалянето на тегло е било цел за тях, преди да се окаже, че е прeминат Рубикон.
Подобна е ситуацията и при качване на тегло. Човек изведнъж усеща, че не може да спре. Има състояния, които отключват емоционално хранене. Това също е тема, която ми е близка, но между емоционалното хранене и хранителните разстройства, свързани с преяждане, може да има и разлики.
Самите хранителни разстройства са сериозни, но лечими психични заболявания, които могат да засегнат хора от всяка възраст, пол, раса, етническа принадлежност и социално-икономическа група.
Дали ще се проявят зависи от различни причини. Mоже да има биологичен или генетичен фактор. Може семейно базирана травма или други травми, натрупани във времето, да провокират развитието на едно хранително разстройство.
Казахте, че хранителните разстройства могат да засегнат хора от всякаква възраст, но това не е ли проблем, който е силно разпространен сред тийнейджърите. Според специалисти е на второ място по честота след депресията. Има ли възрастова група, която е най-податлива на хранителни разстройства?
Много от хранителните разстройства започват по време на юношеството, това е т.нар. „ранен старт“ (около 10 – 13 години при момичетата), за който се приема, че има и предразположение на генетично ниво.
В България има и един втори пик при момичетата – около абитурентските балове, когато „заради роклята“ се гонят често нереалистични килограми на кантара и това, съчетано с целия стрес, води до поредица от проблеми.
При момчетата също виждаме, че проблемите започват в тийнейджърството, но по-късно. И нека родителите на момчета не мислят, че те са имунизирани от нарушения в храненето. Анорексичното поведение при младите мъже също може да съществува. Както и булимията, и свърконцентрацията върху външния вид, и качването на мускулна маса чрез специфично хранене, която също може да бъде причислена към хранителните разстройства.
При малки деца също може да бъдат наблюдавани различни специфики, които понякога са хранителни нарушения, понякога – не. Едно от тях е силно ограниченото рестриктивно хранене, което невинаги е „капризност“. Затова следва да бъде проследено от колеги, специализирани в това.
Възрастните, а това са всички над 20, също може да живеят с една или друга форма на хранителни нарушения. Тук включвам всички познати: ограничаване до определени типове храна; преяждания – емоционални или чисто като поведение; очистване на организма по определени начини – било през повръщане или лаксативи.
Не е необичайно симптомите на хранително разстройство да се променят с течение на времето. Около половината от хората, първоначално диагностицирани с рестриктивна анорексия, по-късно развиват булимични симптоми.
Някой, който преяжда, може да премине към ограничаване на приема си по-късно. Също така, човек може да се възстанови от едно нарушение на храненето, но повторно да се появи друго разстройство. Затова и хората, на които им е „минало“ като тийнеджъри, е възможно при житейска криза да развият едни или други симптоми.
За какво поведение трябва да следят родителите, за да усетят, че детето им страда от хранително разстройство?
Рязка загуба или качване на тегло. Драстична промяна на навиците или стила на хранене – рязко преминаване към веган/вегетарианско хранене или ограничаване на храни, които преди това са харесвали. Уникални познания за калориите на всяка семка. Свръхзанимания със спорт – например часове в стаята им за лицеви опори или коремни преси. Липса на растеж.
Реплики като „Не съм гладен“ вечер, както и споделяне на проблеми с корема.
Хиперактивност и тревожност също може да насочат родителското внимание и към храненето. Тази тревожност може да изглежда като непрекъснато движение из вкъщи и рядко сядане. Понякога е за да изгарят калории, без вие да усещате това).
Твърде много интерес към кулинарни предавания и рецепти при свръхслабите, както и това да виждате, че изчезва храна от шкафовете и хладилника. Хранене на малки, почти миниатюрни, парченца.
Още не сме свършили, скрол надолу
Честото теглене и разваляне на настроението, ако кантарът не показва, каквото искат. Фиксация към определен размер дрехи. Загуба на цикъл при момичетата. Понякога следи от повръщане в банята може да са знаци за преднамерено прочистване, но някои тийнове успяват много добре да се скрият.
Знаците са много, затова нека кажем така: ако усетите нещо необичайно, може да не реагирате веднага, но започнете да наблюдавате и при следващи знаци се информирайте какво може да направите. Скоро ще направя уебинар за родители (следете страницата на Детелина, бел. ред.), който може да им е от полза.
Често родителите, да не говорим за бабите, подканват децата да си изяждат всичко, дори те да не искат. Може ли това да е основа за хранително разстройство на по-късен етап в развитието на детето?
Образът на бабата, която кара детето да яде, вече бавно отива в историята. Идва ново поколение баби, които все по-често гледат критично на децата и дори ги ограничават, понякога с право, в храненето.
Дали не е парадоксално, че някои свръхпреработени храни използват обаче техния образ, за да се рекламират? Бабите са отговорни за поколения, прекаляващи с банички и тесто, като и с т.нар. удобна храна (comfort food).
Искам тук да обърна внимание на нещо, което е част от нашата епоха. Живеем в период, в който свръхпреработените храни, от една страна, и застоелият начин на живот, от друга, дават възможност хората да стигнат до ненужно високи килограми, което променя телата, но и психиката им. Защото връзката между метаболитното и психичното здраве е голяма.
Детското затлъстяване расте, а това неминуемо води до проблеми. Затова и обученията на деца как да се хранят и как да избират храната си са важни.
Но първите, които следва да се образоват, са родителите. Когато от най-ранната възраст на децата вкъщи присъстват зеленчуци, възможно най-малко пакетирани храни и газирани и подсладени напитки, реално помагате в този свят, под диктатурата на изкуствените съставки, детето ви все пак да израсне с нормално тегло. А това в дългосрочен план е една от най-добрите ви инвестиции.
До какви проблеми водят хранителните разстройства?
При недостатъчно лечение хранителните разстройства могат да бъдат смъртоносни. Сърдечната недостатъчност и самоубийствата са две от най-честите причини за смърт при хора с хранителни разстройства. Въпреки това повечето хора с такова психично страдание в крайна сметка се възстановяват.
При дългогодишни изследвания (над 20 години) на група от лица, първоначално диагностицирани с анорексия или булимия, се установява, че две трети в крайна сметка са напълно възстановени. Възстановяването може да отнеме много време и много усилена работа, но е възможно.
Как се лекуват хранителните разстройства?
Трудно и нерядко дълго. Но забелязвам, че ако преди десетина години специалистите бяха малко, вече има все повече. Надявам се, че това ще даде по-голям шанс на хората с проблеми да намерят своя терапевт.
Когато нарушенията в храненето са много остро протичащи – например твърде ниски килограми или поведение, което може да застрашава здравето – е необходимо да се включат няколко специалисти. Психотерапевт, понякога психиатър, ендокринолог, а понякога и други, всеки от които има своето значение за лечението.
Обръщам внимание на хората, които ще прочетат това интервю, да се запознават с професионалната квалификация на професионалиста, когото избират. И когато се говори специално за нарушения в храненето, е добре да търсят психотерапевт, не само психолог. Психотерапевтичното обучение предполага допълнително и по-задълбочено познание.
Каква подкрепа трябва да получат хората, страдащи от хранителни разстройства, от своите близки?
Безрезервна на първо място. И на второ, но със съвсем малка разлика на фотофиниша – готовност да се взрат в себе си. Когато родителите или близките са склонни да се променят, да видят своите неумели или неподходящи решения, когато не махват с ръка на проблемите и не ги омаловажават, когато чуят действително какво се случва, тогава можем да имаме добро терапевтично сътрудничество между всички участници в най-близкия кръг около пациента. За съжаление, специализирана клиника по хранителни нарушения, която обединява всички специалисти, сигурно няма да имаме в рамките на близките години.
Миналата година бях терапевт по случай, в който родител напълно отричаше съществуващия проблем и отказваше да подкрепи посещаването на терапия. Нарушенията в храненето бяха окачествявани като „детски глупости“ и се смяташе, че „ще минат“. Беше напълно невъзможно да се проведе качествен разговор с родителя за неговите страхове, поведения и всичко, което беше довело подобно развитие на събитията.
Надявам се, че някой ден ще мога да продължа случая – когато детето си стъпи на краката и може да решава за себе си.
Не отлагайте действието. Родителите понякога искат да изчакат да отмине от само себе си. Но ранната намеса води до по-бързи резултати. Колкото повече човек с хранително разстройство свиква да живее с това поведение, толкова по-трудно се стига до първопричината за него. А тя може да е психична травма, за която да не си давате сметка (а може като родители и да не сте разбрали) и която е важна за детето ви.
Възстановяването от хранително разстройство – за разлика от оздравяването от детските болести, които сте срещали като родители – няма предварително ясна времева линия. Пълното възстановяване изисква време и вашето дете вече е толкова голямо, че може да ви откаже да се намесвате, да му давате тон в живота или дори да ходи на консултации при лекари и психотерапевт.
Понякога до по-младите ми пациенти на възраст около 20 – 30 години стоят техните партньори, които ги насърчават да дойдат на терапия, и тяхната любов и привързаност са онова, което подпомага излизането от блатото на хранителното нарушение.
Но говорейки за партньори, искам да обърна внимание и на нещо, което в последно време също се забелязва – партньори, особено мъже, които „угояват“ жените до себе си.
В другата крайност са онези мъже и жени, които имат крайно мнение за външния вид и откровено злоупотребяват с „властта си“. Те си позволяват да мерят килограмите (и грамовете) на партньорите и децата си, изискват от тях да изглеждат по определен, обикновено свръхслаб, начин. Това е вид перфидно насилие, за което вероятно си струва да обърнем внимание следващия път.
Хазартната зависимост може да се появи още в предпубертетна възраст. Има по-рискови групи, но на практика всяко дете, под влияние на едни или други фактори, може да стане нейна жертва. Това казва в интервю за Майко Мила Рада Наследникова – клинична психоложка и психотерапевтка. Няма данни колко подрастващи в България са зависими, защото един от проблемите, и то кардинален, е, че
Не се прави акуратна оценка на проблемите, няма качествена превенция, лечение и рехабилитация.
Официални данни няма, но според експерта по киберсигурност Явор Колев около 40% от децата до 18-годишна възраст по някакъв начин са залагали в хазартни сайтове или онлайн платформи за забавление.
В края на миналия месец бяха приети промени в Закона за хазарта, които забраняват рекламата на платформи за залагания в медиите. Когато говорим за онлайн реклама обаче, става дума за легални платформи, информационни сайтове и други електронни медии, докато сайтове извън страната и сайтове, които не са лицензирани от българските институции, могат да избегнат санкциите, обяснява Явор Колев, директор „Информационни техлоногии и киберсигурност“ в „Лев Инс“, създател и бивш ръководител на структурите за противодействие на киберпрестъпността в ГДБОП и ДАНС.
Хубаво е, че има рестрикции, но не е достатъчно, защото е необходим системен подход, добавя Рада Наследникова. „По селата, по малките градчета е страшно – хазартът е национален спорт. Спирането на рекламата няма директно да повлияе на хората, които вече имат проблем. Качествената превенция е по-обща – чрез изграждането на спортни зали, ангажиране на децата, развитие на клубове и т.н., тоест на подрастващите да бъде дадена възможност да изразяват себе си, да бъдат в добра среда. Другата посока, в която трябва да се работи, е свързана с грижата за психичното здраве – ограничаване на насилието в училище, работа със семействата, ако в тях има насилие, предпазване от всякакъв вид рисково поведение при тийнейджърите и т.н.“
Децата играят електронни игри и притежават електронни устройства от най-ранна възраст. Съществуват различни форуми и платформи, в които те общуват помежду си, има водещи играчи.
„Да вземем за пример тази популярна игра Fortnite, която според мен съдържа много елементи от хазарта, там можеш да купуваш артефакти, за да подобриш играта си и да печелиш битки. Границата е много тънка и много лесно може да се премине към хазартни залагания“, подчертава Колев и добавя:
„Често децата започват с изпращането на есемеси от телефоните на родителите си, купуват артефакт за някоя игра, чрез който печелят чрез есемеси, които са получили, за да участват в игри на други деца – така натрупват огромни телефонни сметки. По-късно започват да използват личните данни на родителите си, за да участват в хазартни онлайн платформи. Някои от лицензираните оператори избягват това, тъй като изискват снимане с личния документ на лицето, което го притежава, и/или биометрични данни. Има обаче много нелицензирани хазартни оператори, при които формално въведените правила за възраст над 18 години не се спазват. Много често деца източват и дебитните карти на родителите си с участие в подобни залагания.“
Всеки би могъл да стане зависим при съотвените „подходящи“ условия. По-рискови обаче са деца в нездрава семейна система, без социална подкрепа, неглижирани или с насилие в семейството, деца с проблеми в училище, деца, чиито родители са с психично заболяване или със зависимости. По-изложени на риск са също подрастващите с тревожни, депресивни разстройства, по-импулсивните.
„Разбира се, не значи, че ако някой от посочените фактори е налице при дадено дете, то непременно ще развие зависимост. Често децата, попадайки в компания, са впечатлени от хора с проблемно поведение, тогава започват да го практикуват, за да бъдат харесани. В тийнейджърска възраст те все още не са изградени личности и са по-уязвими, любопитни са, искат да опитват нови неща. Играят хазартни игри, защото харесват всякакви силни усещания. Затова не бих отделила този тип „залитане“ от наркотиците и алкохола, от всички бандитски неща, които правят заедно“, обяснява психоложката Рада Наследникова.
Важно е децата да бъдат включвани в градивни дейности. Освен това да бъдат запознати с рисковете от хазарта, но не с плашене. Защото какво се получава – казват ти, че е много страшно, опитваш и виждаш, че не е така. Тогава ефектът е обратен и децата губят доверие в посланията, които би трябвало да ги предпазят. А посланията са много важни. Например едно от много ефективните послания на онлайн казино в Канада звучи горе-долу така: „Ние печелим от Вашите пари, нашата печалба за миналата година е... (огромна сума) – всичко това е от Вашите загуби, Вие няма да спечелите, Вие плащате за удоволствието да играете“.
„Ако на един тийнейджър му кажеш, че ако подкара колата на родителите си, може да катастрофира и да умре, той няма да се впечатли, защото в тази възраст се мисли за безсмъртен. Но ако му кажеш, че една катастрофа може да го обезобрази и той да погрознее, посланието ще въздейства. Затова е хубаво родителите да имат добра връзка с детето да разговарят спокойно с него, така че то да може да споделя; да не искат да чуват от него само отговори, с които те да са спокойни. И трябва да му обясняват какво е хазартът, че крие риск, че хората, които играят, преследват пари, които не са техни, че понякога може и да спечелиш, но в дългосрочен план ще загубиш“, казва Наследникова.
Според нея наказанията могат да задълбочават проблема. Ако се ограничат излизанията, контактите с рискови приятели, вземане на устройството (телефон, компютър), от което са правени залагания – това не е наказание, а адекватно намаляване на рисковете. Но ако наказанието цели да нарани, да унижи или да подчини детето, то става част от проблема.
Отнемането на телефона обаче трябва да стане през разговор. Детето не трябва да се чувства преследвано. Един тийнейджър може, бягайки, да отиде в още по-опасна среда. Проблемът е, че симптомите на зависимостта може да бъдат симптоми на самия пубертет – отдръпване, смяна на интереси, агресивно поведение. Но ако има изчезване на пари, поява на някакви придобивки – това вече са сериозни симптоми.
Хазартната зависимост често върви заедно с употребата на алкохол и наркотици. Родителите трябва да знаят къде ходят децата им, с кого, какви са родителите на приятелите им. От друга страна, ако толкова рано има рисково поведение, то е червена лампа за други проблеми – депресия, тревожност, някаква личностова патология, сексуално насилие. Ако родителите срещат трудност с децата, трябва да посетят специалист – детски или семеен психолог.
Според Явор Колев трябва да контролираме какво правят децата ни в интернет от най-ранна възраст. Има достатъчно филтриращи инструменти, които дават възможност да се ограничи достъпът до незаконно и вредно съдържание.
„От кампанията „Пази детето в интернет“ разбрахме, че родителите не се интересуват какво правят децата им в интернет. Затова вторият етап на програмата е насочен към тях, защото те са първата преграда на децата към опасностите онлайн.
Не съм привърженик на ограниченията, на забраните – родителите трябва заедно с децата да посещават такива места в интернет, защото дори игрови платформи, които са насочени към съвсем малки деца, могат да бъдат опасни.“
Колев подчертава, че в никакъв случай на дете не бива да бъдат искани лични данни за участие в игрови платформи. Предоставянето на имейл не е достатъчно условие, за да бъде извършена измама, но този имейл може да бъде бомбардиран с различни типове реклами. За да бъде извършена някаква измама, се изискват повече лични данни – документ за самоличност, платежни инструменти, номера на кредитни или дебитни карти.
По отношение на рекламите на хазартни оператори в интернет, компетентен е СЕМ, който, ако установи нарушения, информира НАП и агенцията налага санкции. По отношение на деца, попаднали в хазартна зависимост, е добре да се информират правоохранителните органи, Детската педагогическа стая и комисиите за противообществени прояви, където психолози да работят с децата. Обикновено момчета и момичета, които са в хазартна завимост, извършват различни нарушения, дори престъпления.
Всяка зависимост е като хринично заболяване – може да се постигне доживотна ремисия. Възможни са някакви връщания, но въпросът е човекът да се поддържа и да може да води пълноценен живот. Затова е важна рехабилитацията и лечението.
„В България няма нито една специализирана програма за лечение на хазартнозависими. Лекуват се в малобройните рехабилитационни програми за други зависмости. Тийнейджърите, които правят опити за самоубийство, пак нямаме къде да ги пратим. Пращаме ги в едни ужасяващи психиатрии. Това не са клиники с дворчета, с групи, с подкрепа, с психотерапевтична работа.
Много е важно да се подходи по научен начин към психичното здраве по принцип и към зависимостите в частност, да се мисли системно. Да се предвиди в малките градове да има стадиони, забавления, театрални школи, психолози, достъпни програми за превенция на рисково поведение – неща, които де юре уж съществуват, но де факто ги няма. Държавата трябва да инвестира в човешкия ресурс, а това не носи мигновена печалба. То носи печалба впоследствие, защото може да имаме по-здрави поколения. Засега не сме имали такива далновидни управници“, казва Рада Наследникова.
Тийнейджърството и неговите сътресения неведнъж са попадали във фокуса на литературата и киното. Но как се променя този особен период на порастване през годините в телевизията ще проследим с някои знакови сериали, с които израснаха няколко поколения.
Лежерното море на група тийнейджъри и по-малките им братя и сестри е овековечено в испанския сериал „Синьо лято“. Онези, които го помнят, вече отдавна не са тийнейджъри, но пък са от късметлиите, познаващи забавното детство и свободата, която имат децата далеч от родителските погледи. Оценявайки различията в поколението, заснетият в 19 епизода сериал, показва едно съвсем друго от днешното родителство, в което погледите не са вперени в децата.
Напротив, в не толкова далечното минало момчетата и момичетата попадат в полезрението на възрастните, предимно ако са сгафили сериозно и им е време да получат някой шамар, наказание или поне строго мъмрене.
Единствените възрастни, които ги разбират и проявяват емпатия към терзанията на младите, са художничката Хулия и морякът Чанкете, далеч не част от обичайните представители на възрастното поколение. На фона на красивото крайбрежие на Андалусия, тайфата, включваща деца между 8 и 17-годишна възраст, споделя преживявания като приятелството, предателството, първото влюбване, първата ревност, първия цикъл, първата среща със смъртта на близък.
Засегната е и темата за развода, който по онова време не е бил често срещан, опълчването срещу несправедливостите, извоюването на правото да се протестира, опазването на природата. Едно лято, запомнено с безгрижието, но и с драматичните моменти, които водят до израстването на младия човек. Пред блока по онова време момичетата се деляхме на такива, които харесват Панчо, и на тези, падащи си по Хави. Това, за което се чудихме, беше защо Деси трябва да е „грозната“ приятелка на русата Беа.
В това десетилетие сериалите, проследяващи турбулентата възраст, са доста повече, но сред най-добре разбиращите тийнейджърите се оказа „Тъй нареченият мой живот“.
Поставяйки реални проблеми и оставяйки героите да бъдат истински, този сериал слага в малкия си джоб много от наследниците си като „Бъфи, убийцата на вампири“, „Самотно дърво на хълма“, „Бевърли Хилс, 90210“ или „Ривърдейл“. Макар и само с един сезон (излъчва се по ABC от 1994 до 1995 г.), продукцията капсулира 90-те години в духа на гръндж поколението.
Именно там изгря звездата на Клеър Дейнс, която влезе в образа на срамежливата 15-годишна Анджела. Героинята ѝ смени цвета на косата от руса в червена още в първи епизод като предназменование за навлизането в бунтовната възраст. Последва и смяна на най-добрата приятелка, което е ключов момент за израстването, и така добродушната приятелка Шарън (Девън Одеса) е игнорирана за сметка на екцентричната и отворена по много въпроси за пораснали Рейън (Ей Джей Лангър).
Сюжетът доста детайлно изследва драмите на тийновете с техните колебания, смущения, търсения. Влиза и в дома на Анджела, където от сегашната си позиция можем да оценим колко е трудно да имаш тийнейджър вкъщи през призмата на родителите ѝ.
Още не сме свършили, скрол надолу
Образите са изградени плътно, умело са описани преживяванията, уловени са разочарованията и естествено първото влюбване на Анджела. Обектът е Джордан Каталано, изигран от Джаред Лето. Неговият празно-дълбок поглед караше мнозина тийнейджърки да въздишат, сякаш за да докаже, че в тази възраст влюбването няма общо с реалния човек, а е важна единствено представата за него.
Към финала Анджела се оказа отрезвена покрай съседа Брайън (Дево Гъмърсал), който се разхожда дълго време около нея, но до последно остана непотърсен, може би недооценен.
Сериалът беше сред напредничавите и в това, че засегна като проблем различната сексуална ориентация с чувствителния Рики (Уилсън Круз), който се превърна в олицетворение на неприетите в обществото, изхвърлен дори от собствения си дом.
Около този период, но навлизащ и в следващото хилядолетие се появява „Бъфи, убийцата на вампири" (1997–2003). В сериала е заложено желанието на подрастващите да се чувстват изключителни, различни, специфични, отявлени аутсайдери, като преоткриват скритите си сили и се еманципират.
Сценаристите пренареждат жанрово ужасите като правят така, че русата гимназистка не е убита в началото на филма, а дори напротив – оказва се избраната да се бие с вампири и други демони. Бъфи Съмърс (Сара Мишел Гелар) е единствената в поколението, която има дарба, с чиято помощ се залавя да се бори с вещици и вампири. Компания ѝ правят няколко герои, изиграни от Алисън Ханигън, Никълъс Брендън, Ема Коулфилд, Дейвид Бореанас и др.
Заигравката с метафоричните образи на вампирите като символ на хищничество и свръхсексуалност срещу дистанцираната тийнейджърка Бъфи само показва, че колкото и да са специфични възможностите на персонажите, нищо човешко не им е чуждо. В седемте сезона всеки от героите израства, за да поеме повече отговорности, да се опознае по-добре, напускайки училището и насочвайки се към колежа.
С проблемите на тийнейджърите и вечните теми за приятелството, предателството, ревността и влюбването се занимава и „Самотно дърво на хълма“ (2003–2012). Действието отново е фокусирано върху динамиката в местното училище. Този път в малкото градче Трий Хил.
Главният сюжет се завърта около взаимоотношенията на двама полубратя – Лукас (Чад Майкъл Мъри) и Нейтън (Джеймс Лафърти), които имат мисия да се докажат един пред друг, а негласната им надпревара завлича още няколко герои като Пейтън (Хилъри Бъртън), Брук (София Буш) и Хейли (Бетани Джой Ленц). Сериалът придобива популярност и има девет сезона.
С навлизането в новото хилядолетие идва и другият феномен – пробужда се по-открито любопиството към света на богатите. Красиви къщи, лъскави дрешки из тузарски район в Калифорния – навлизаме в „Ориндж Каунти: Кварталът на богатите“ през 2003 г. Сблъсъкът между бедни и богати се визуализира с историята на Раян Атууд (Бенджамин Маккензи) – момче без финансови възможности от семейство, затънало в проблеми. Неговият вид на лошо момче с бял потник (който първо Брус Уилис превърна в секси атрибут в „Умирай трудно“) накара много момичета да въздишат. Подобен герой намира място в света на богатите, след като влиза под кожата на заможната фамилия Коен, която му подава ръка.
В кръга на „докоснатите от съдбата“ е и Мариса Купър (Миша Бартън), като другите главни са Самърс Робъртс (Рейчъл Билсън) и Сет Коен (Адам Броуди). Разказът е разпрострян в четири сезона, като превръща младите актьори в звезди, а действието из бляскавия живот край басейни и лъскави лица се оказа вкусна хапка, която отвори апетита за подобни истории впоследствие.
Сценаристите измислят куп перипетии пред главните персонажи – свръдхози, пожари, юмручни боеве, които на моменти идват в повече. Дори един от създателите на сериала – Джош Шварц, споделя, че съжалява за драматичната смърт на Мариса в трети сезон.
Темата за богатите е продължена и в следващото десетилетие с „Клюкарката“ (2012 г.). Главните героини тук са женски образи – Блеър Уолдорф (Лейтън Мийстър) и Серина ван дер Уудсен (Блейк Лайвли), които са в непрекъснато съперничество, въпреки че са и най-добри приятелки. Около тях се заформя кръг от богати и не толкова богати (не)приятели, които влизат и заемат различно място в живота им, а изцепките на главните персонажи лъсват с изключителна бързина в интернет пространството, уловени от Клюкарката – тайнствена личност от техния кръг, която е готова да разкаже всичко. А то не е хич малко.
В компанията на двете лидерки влизат богаташите Чък Бас (Ед Уестуик) и Нейт Арчибалд (Чейс Крауфорд), както и бедните Дан и Джени Хъмфрис (Пен Баджли и Тейлър Момсен), които живееха в тавански апартамент в Бруклин). Към тях се присъединява и Ванеса Ейбрамс (Джесика Шор). Оказа се, обаче, че не само сред богатите, но и от тези, които искат да са като тях, няма невинен.
Възходите и паденията на жителите на Горен Ийст Сайд нямат край, а редом с тийнейджърските драми лъсват и тези на техните родители. Базиран на книгата на Сесили фон Зигесар, сериалът в шест сезона доказва, че и богатите понякога плачат.
В това десетилетие светът на тинейджърите е представен и с „Малки сладки лъжкини“ (2010–2017).
Създаден по книгита на Сара Шепърд и от продуцентите на „Клюкарката“, жанрът този път е с вкус на криминале. Тийн драмата малко напомня на „Знам какво направи миналото лято“. В центъра на историята са четири приятелки – Ария (Луси Хейл), Хана (Ашли Бенсън), Спенсър (Троян Белисарио) и Емили (Шей Мичъл), които преживяват труден период след изчезването на приятелката им Алисън (Саша Питърс).
Наивността на подрастващите в тази история е напълно загубена и никоя от главните героини не притежава такава. Всяка крие тайни, страхове и не е на „ти“ с повечето добродетели. Заснет между 2010 и 2016 г., сериалът в седем сезона успява да извоюва вниманието на аудиторията, като подчертава красотата на четирите гимназистки, скрили под тъмни очила и перфектен външен вид неудобните истини. Тайните обаче имат неприятното свойство да излизат наяве, особено ако година след изчезването на Али някой с „А“ не започва да им изпраща съобщения.
В това десетилетие тийнейджърите не са онези, които бяхме ние през 80-те и 90-те. Знаят какво са социални медии, изкуствен интелект. Много често младите се оказват по-наясно с живота от своите родители. Именно такъв е случаят с „Джини и Джорджия“. Джини е едва на 15, но е много по-зряла от майка си, родила я, когато е била почти на нейната възраст. Поела отговорност, която не е за плещите ѝ, героинята се опитва да живее своя живот, докато прикрива неразбориите на майка си, но това се оказва сложно начинание. Емоционалната ѝ нестабилност засяга много важна тема за напрегнатото всекидневие на днешните тийнейджъри като депресиите и самонараняванията на фона на шегички и на желанието всичко извън дома да изглежда лъскаво и перфектно.
Отново в училище с Never Have I Ever. Главната героиня е Деви, която преживява сложен период след внезапната смърт на нейния баща. Героинята има верни приятелки и обект на желанието, приличащ по нещо на Джордан Каталано от „Тъй нареченият мой живот“, но тук героят прави опит да се промени и да не разчита само на красивата си външност.
Сериалът в четири сезона засяга темите за извоюването на мястото си в йерархичната стълба в обществото и жертвите, които всеки прави, за да достигне там, където иска, като често пътят е осеян със сълзи и грешки. А случващото се е коментирано от тенис звездата Джон Макенроу. Това, което обаче прави впечатление, е колко леко главните герои излизат от терзанията и приемат някак почти рационално случващото им се, дори влюбването.
Отново сме в гимназията със Sex Education. Този път с Отис (Аса Бътърфийлд) – съвсем неопитен в любовната страна за разлика от неговата майка (Джилиан Андресън), която е сексуален терапевт. Подложен на всякакви въпроси, които тийнейджърите предпочитат да избягват да дебатират с родителите си, героят се оказва вещ в занаята или поне на теория.
С отворената по всякакви въпроси Мейв (Ема Маки) решават да споделят опит, създавайки тайна клиника за съвети от всякакъв характер. Но освен темата за секса, погледнат не като тема табу, а като част от живота, на персонажите се налага да се справят с проблеми от всякакъв характер.
Краен поглед върху света на тийнеджъра като човек, узнал всички тайни на битието, прави Сам Левинсън в „Еуфория“. Сериалът нищи тъмната страна от живота на младите, без да спестява стряскащите теми за наркотиците и секса. В този сериал отсъстват сантиментът и наивността. А човек може да предозира с всички въпроси, от които родителите се страхуват.
Всекидневието е представено през гледната точка на Ру (Зендая), трудно справяща се с живота си, често лъкатушеща на границата със смъртта. С един родител по-малко и с диагностицирани психични проблеми героинята е лекувана с всевъзможни медикаменти, които пък ѝ съдействат да стане зависима.
Зендая прави може би най-силната си роля на саморазрушаващ се млад човек, наясно с възможностите си и със способността си да се самоанализира. Създаден по едноименен израелски сериал, драмата на Сам Левинсън (излъчван от 2019 до 2022 г.) прави задълбочен поглед и върху другите главни герои, сред които водещи роли имат Джейкъб Елорди, Сидни Суини, Мод Апатоу и Ангъс Клауд, който пък загуби живота си едва на 25 години, именно след прием на свръхдоза.
Мрачен, на места труден за гледане, „Еуфория“ (и последвалият сериал на Левинсън „Идолът“, който засяга същата тема, но сред замесените в шоубизнеса) сваля напълно розовите очила, през които сме свикнали да мислим, че гледа младият човек. Нещо като горчиво предвкусване какво може да последва, ако тийнейджърът не усети подкрепата и се остави да потъне в собствения си свят, който в тази възраст притежава стряскащо заредена дълбочина.
„Добре, ще го направя. Официално ще изтрия бившия от всичките си акаунти“, казва млада жена, гледайки в телефона си. После се приближава и прошепва „Продължавам“. Кадрите са от видео, направено от правителството в Нова Зеландия, което утвърждава универсалната истина, че „раздялата е гадна“. Видеото е част от необичайна кампания, която оказва подкрепа на тийнейджъри и млади хора, които са зарязани от гаджетата си.
Кампанията се казва Love Better и е на стойност около 4 млн. евро. Тя е поръчана от Министерството на социалното развитие, за да помогне на тийнейджъри и млади хора да се възстановят от раздялата и да сведат до минимум вредата във връзките си. Програмата има пробен срок от три години.
Кампанията е в резултат на проучване, което твърди, че това е един от ключовите проблеми на младите хора. „Над 1200 младежи ни казаха, че се нуждаят от подкрепа, за да се справят с ранни преживявания на любов и нараняване, а раздялата беше идентифицирана като често срещано предизвикателство“, казва новозеландската бивша министърка на младежта Приянка Радхакришнан, която понастоящем е министър, отговарящ за въпросите на хората с увореждания, за общността и доброволческия сектор, както и за етническото разнообразие.
Според Министерството на социалното развитие 68% от участниците в проучването са преживели нещо „отвъд „нормалната“ болка от раздялата“. 55% от хората пък не вярват, че могат да прекратят връзка без проблеми. Един от всеки шест обаче се е изправял не просто срещу емоционална болка, а срещу физическа.
„Търсим автентичен начин да вдъхновим хората да изградят собствената си сила, самооценка и устойчивост“, казва още Радхакришнан. Тя отбелязва, че подходът на кампанията Love Better, който използва социалните медии и създава общност за справяне с въздействието на раздялата, не е изпробван преди. Използват се реални кадри на хора, които говорят за раздялата си, и то без предварителен сценарий. Освен видеа, има статии и подкасти. И съдържанието обхваща всички социални платформи, които се използват от тийнейджъри и млади хора.
„Това става нелепо и излиза извън контрол. Трябва да спя през нощта. Трябва да го преодолея. Да изтрия“, казва друг млад човек, който се буди рязко. Докато се бори с телефона си, гласът зад кадър казва: „Общност от наскоро зарязани, които помагат на други наскоро зарязани, за да може болката да остане малка, а не да се превърне в Голямата болка“.
Част от кампанията, която използва мотото „Разбери чувствата си“, включва специална телефонна, текстова и имейл линия за помощ за млади хора, преминаващи през раздяла, управлявана от Youthline. Това е организация, посветена на подкрепата на хора на възраст между 12 и 24 години. Youthline получава част от въпросните 4 млн. евро, за да разшири съществуващата услуга за горещата линия.
„Знаем, че може да има много негативни въздействия от раздяла, извършена по лош начин – както на лично ниво, така и на общностно ниво“, казва главният изпълнителен директор на Youthline Шей Роналд. Според него точно проблемите във връзката са една от основните причини младите хора да се свързват с линията за помощ.
„Обикновено има два подхода след край на връзка. Единият е да мразиш бившия и да го отрежеш отвсякъде. Другият – да блокираш всички чувства, да станеш безчувствен. Затова е добре да се показва, че е съвсем нормално да имаш и други чувства и че има начини, по които можеш да се справиш с тях здравословно. Още повече интернет и социалните медии вкарват уникална и сложна динамика в разделите“, казва директорът на Youthline по клиничните проучвания Джо Мадсън.
Кампанията Love Better има и друга, доста по дългосрочна идея. Тя е част от по-широката национална стратегия за премахване на насилието, която носи името Те Аоререкура. „Нова Зеландия има срамна статистика за семейно и сексуално насилие. Имаме нужда от новаторски подходи, за да прекъснем цикъла. Ако подкрепим нашите тийнейджъри и млади хора по време на тези формиращи преживявания, можем да променим положително начина, по който подхождат към бъдещи взаимоотношения. Или поне такава е надеждата ни“, казва Радхакришнан.
Според Министерството на правосъдието всяка година новозеландската полиция разследва повече от 100 хил. случая на семейно насилие. През 2020 г. полицията е получила 9723 сигнала за сексуално насилие. Около половината от хората, съобщили за престъпление със сексуално насилие, са били на възраст под 18 години по време на инцидента.
Те Аоререкура стартира през декември 2021 г., като периодът ѝ на действие обхваща следващите 25 години. Програмата работи едновременно по 40 различни направления.
Още не сме свършили, скрол надолу
Всеки човек, поставен в определена ситуация е способен на всичко.
Думите са на Яна Титова по повод втория ѝ пълнометражен филм „Диада“.
Сюжетът наблюдава случващото се с тийнейджърите в малък български град. Главните героини са Дида и Ива.
Приятелството им се крепи на сходно облекло. Бунтарството – на нахално поведение в клас, празни приказки, пропускане на училищните часове, общо взето – нищоправене.
Яна Титова е уловила точно стереотипното им поведение в слушането на определен тип музика, в начина на обличане, в шляенето с приятел – всеобщото тийнеджърско занимание, което сякаш се предава по генетичен път. Но режисьорката извежда ясно посланието, че лесното залепване на етикет е прибързано и ненужно упражнение.
До болка познато изглежда и присъствието на някои от преподавателите, от чийто подход може да ни побият тръпки, тъй като още помним как използват властта си да наказват избирателно по-чувствителните, докато за други ученически прегрешения да си затварят очите.
Представителите на МОН са железни в умението да стоят на едно място и да не се движат с времето, а да преподават показно на новите поколения как са учили предходните.
Още не сме свършили, скрол надолу
На тази възраст са си пълни зверове (ние колко пък да сме били по-различни?). Скучните методи за преподаване, наследени от миналото, със сигурност не съдействат за провокиране на любопитството им и всеки бори скуката със забит нос в телефоните, където реалността не изглежда да е по-смислена.
В „Диада“ не присъства добрият герой. Нито сред преподавателите, превърнали се в звероукротители, приели безпомощно ролята да поднасят скучно уроците и да отегчават дори и себе си. Нито сред учениците, напълно изгубили интерес към материала, в който така и не вярват да им послужи за нещо в живота.
Филмът затвърждава усещането, че училището е наложително да смени посоката, ако има наистина за цел да е среда, където на някого може да му влезе нещо полезно в главата.
Дида (Маргарита Стойкова) и Ива (Петра Църноречка) си приличат по още нещо: и при двете липсата на родителски авторитет е осезаема.
Ива е от богато семейство. Живее в голяма къща. Има баща, който я спасява от провалите ѝ в клас, но който така и не виждаме – сякаш не присъства по друг начин в живота ѝ. Оставил е както нея, така и майка ѝ, да тънат в празната къща. Жаклин Дочева (майката на Ива) е извънземна в образа на емоционално отсъстващата жена, която изглежда напълно изхабена, изгубена, успяваща да предаде на детето си единствено чувство на фалшиви паникатаки и да затвърди подкрепа за гротескното отношение към учителите в клас.
Дида е по-затънала. Баща ѝ се е предал на алкохола, абсолютно загубил реална представа за случващото се, дори в собствения му дом. Единствената ѝ надежда е да замине при майка си в САЩ, където да учи рисуване. За целта е поела нещата в свои ръце.
Намерила си е учител по английски, на когото „плаща“ – сещате се, не с парите, които баща ѝ и дава.
Но точно в идеята да следва своя път, който не се движи около плоски капризи, каквито вълнуват приятелката ѝ Ива, преобръща представите за морал и ценности. А и кой би се наел да каже какво би направил, ако попадне в същата ситуация?
Главната героиня силно се нуждае веднъж от приятел, втори път – от майка, но пък нейната диада напълно се разпада.
Има нещо силно автентично във филма на Яна Титова, което натиска болните бутони в обществото ни. Историята ѝ отразява посоката на житейско безхаберие, но по-ценното е, че подрежда онези причини, довели до поведението на децата, от което възрастните (уж) настръхваме, но което именно сме завещали.
Остойностяването на човешките отношения е формулирано от манталитет, подхранващ евтините мечти за успешност, рекламирана силиконова визия, желанието за притежание.
Камерата на Мартин Балкански снима в ярки цветове иначе контрастно сивото всекидневие, така че сюжетът е съвсем леко поднесен и може да се гледа от тийнове (14+) с родителите им. Има какво да си кажат след това.
Докато се борим по улиците за надмощие, надцакваме се със съседите и бием жените си, е видимо, че не сме заслужили да раздаваме присъди.
И ако не можем изпитаме емпатия към провокатора, докато е още дете, то поне да не му се нахвърляме, а да погледнем на него като на жертва, нуждаеща се от подкрепа. Защото зад неговото насилие стои едно друго, добре прикрито. Време е да признаем, че проблемите не са в децата. Те са в нас.
Когато децата са малки, все си представяме какво ще правим и как ще се чувстваме, когато пораснат и вече не крещят от банята „Маааамооо, готоооов съъъъъъм!“ (или всякакви други неща, които принципно крещят). Но според Кейти Бингам-Смит, която е авторка на този текст, в мига, в който децата станат тийнейджъри, животът първоначално става твърде самотен.
Децата ми станаха тийнейджъри и се почувствах по-самотна от когато и да било. Животът ми до този момент беше центрофуга за техните нужди. Всекидневието ми тиктакаше в техния ритъм. Следобедите ми, преди минирани с писан
Бях се посветила на децата си, защото имаха нужда от мен, докато растяха. В един момент вече се нуждаеха от мен все по-малко, все по-рядко си бяха вкъщи, а когато все пак бяха у дома, си стояха по стаите. Усетих голяма дупка.
Отне ми известно време докато се адаптирам към новооткритата си свобода. Да, изпитвах жестока носталгия по времето, когато бяха малки. Но има нещо прекрасно в този етап на родителството и то е способността най-накрая да се наспиш. Можех да ставам рано за фитнес. Няма нужда да се тревожа, че трябва да будя деца, да опаковам обеди и да гледам да си хванат автобуса… Защото вече могат да отидат на училище сами.
Най-накрая мога да изчета една книга от корица до корица, без да бъда прекъсвана милион пъти от озверяло от глад дете. Имах възможност да се отдам на кариерата, за която винаги съм мечтала, и да напиша първия си роман. Започнах да плета отново и вече правя шапки, шалове и пуловери. Даже ги продавам с приличен успех. Понякога просто си пускам музиката на 90-те и подскачам на дивана.
И се чувствам превъзходно, защото копнеех за време за себе си отдавна.
Тийнейджърите ми забелязаха, че имам живот извън техния, и се гордеят с мен. Виждат, че опитвам нови неща и откриват нови страни от личността ми, които нямат общо с ролята ми на майка. Показвам им, че животът продължава и може да е прекрасен, дори след като децата ти пораснат.
Когато бях малка, знаех, че искам да се омъжа, да си купя къща и да имам деца. Имах си план, според който трябваше да протече всичко. Няма ден, в който да не се събуждам благодарна, че всичко ми се е случило, както си го представях, въпреки всички пречки и завои.
Но не планирах тази част с отчуждението и въобще не я разпознавах като фаза. Никой не говори за празнината, която се появява, когато децата ти станат тийнейджъри. Имаш чувството, че ги няма в живота ти през по-голямата част от времето и едва ги разпознаваш като личности.
Да, може и да ни е минавало през акъла, когато са малки, животът е хаотичен и ние почти не спим, и си представяме как ще е когато са по-големи, за да имаме време да мислим като хората и да не се чувстваме все едно ни дърпат в седем различни посоки.
Има период, в който скърбиш по отминалото време. Аз поне със сигурност прекарах известно време в самосъжаление, защото не знаех накъде да поема оттук нататък.
И после ми просветна. Периодът с тийнейджърите е идеалното време да се преоткриеш. Да опиташ неща, които винаги си искал. И в крайна сметка да осмислиш какво искаш да правиш в следващата фаза от живота си
А най-хубавото е, че може да правиш всичко това, докато все още живееш с децата си под един покрив. И наистина е най-доброто от двата свята. Ако не бях усетила самотата заради това, че са пораснали, нямаше да се мотивирам и аз самата да порасна.
