Помните ли невероятно забавния и подробен Наръчник по суеверия за бременни на Красимира Хаджииванова, която ни описа как от уравновесена личност, която махва за здрасти на всяка черна котка, бременната жена изведнъж започва да кръстосва пръсти срещу уроки, връзва конци, върти се като улава, когато въпросната котка ѝ мине път, и в никакъв случай не забравя да плюе през рамо.
Често това поведение се запазва и след раждането на бебетата, които стават естествени приемници на всичките вълшебни конци и гердани от кристали, а после идва и най-важният момент от списъка със суеверия - хвърлянето на пъпове по университети, банки, футболни игрища, дворци и пр.
Именно с тази тема започва своя разказ днес Дарина Рангелова, чиято информация идва не от кой да е алманах, а от от живия разговор в групата "Майките на София".
Освен че е автор на полезни истории на тема образование, възпитание и администрация (Децата с двойно гражданство и голямото завръщане в родната чужбина, За фамилията на жената и децата, Възпитава ли училището?), от време на време Дарина хвърля изумено око на топ местата, на които родителите мятат пъповете на бебета, за да предопределят бъдещето им на кралски особи, на тенденциите в имената или на домашно приготвените отвари за сваляне на температура.
Ето защо я попитахме "И какво научи по всички тези въпроси, скъпа Дарина?" и тя взе, че ни отговори:
********************
Научих, че в 21 век все още е актуално да хвърлиш пъпа на детето на някое хубаво място, ако искаш да стане нещо от него някой ден (от детето, не от пъпа).
След прощъпулника, това е втората по важност стъпка, за да гарантирате доброто бъдеще на наследника.
За момиченца, много популярно място е дворът на Бъкингамския дворец и още някои дворци. Искам да видя лицето на дворцовия служител, когато замита пъповете.
Ако не искате да е Принцеса, много популярни са банките в Швейцария. Не става ясно дали, за да работи там дъщерята, или бъдещият ѝ мъж да работи банка...
За момченцата е добре пъпът им да бъде хвърлен на някой стадион из Европа, ама директно на терена. Тези, които не пътуват в чужбина, се примиряват с двора на Софийския и Техническия университет. За Нов Български няма желаещи.
Аз не знам какво стана с пъповете на моите деца, но имам няколко зъба и ще взема да ги разхвърлям по банки и дворци и да дам своя дан в разпространението на български биологични отпадъци по света.
Ако искате цял живот децата ви да са близо до вас обаче (разбирай на 40 години в детската стая), хвърлете пъпа някъде нависоко. Но не може просто да хвърлите нещастния пъп върху гардероба. Трябва да имате “кутия за бебешки съкровища” (между 20 – 40 лв.), в която да събирате косми, нокти и каквито там други отпадъци решите. Чудесен подарък за сватбата на Принца и Принцесата.
Така. Сега, за да разберете дали през юли бебето може да спи на отворен прозорец, се обадете на педиатъра. За да ви спестя едно обаждане, ще кажа, че може, но само ако не става течение. Как ще спи на течение, бе, вие добре ли сте?!
Научих и няколко нови начина за сваляне на мега високата температура от 38 градуса. Мазане на детето с белтък и ракия. Не разбрах обаче дали едновременно и с двата продукта. А какво става с жълтъка, за бога! Също така се слагат лимони на краката и отгоре чорапи. Ама цели ли, половинки ли, никой не ти казва. Предполагам, може да експериментирате и с други хранителни продукти.
Къде изчезна добрият стар оцет? Мазане със сапунена пяна около пъпа също става, предполагам, че ще е добре по посока на часовниковата стрелка. Аз бих добавила и някое заклинание. А една дама сподели, че детето ѝ свалило температурата, като изяло една ябълка. Е те това е откритие за медицината, всъщност за хомеопатията.
Ако ще избирате име за момченце, има нещо много важно. То не трябва да може да се модифицира в галено име. “За какво ни е гальовност при изричането на името на МЪЖ”. Разбрахте ли, айде без лигавщини, МЪЖ ли ще отглеждаш или лукова глава?
Като тръгнете да раждате, задължително питайте майките от коя болница са доволни. Тук ще бъдат изброени всички знайни и незнайни болници.
А, и, да знаете, че е изчезнало момченце в един магазин, ама няма да му казвам името, да не създавам паника. На входа на магазина била сложена голяма снимка на детето. Магазинът бил обграден от полиция и не давали да се паркира, камо ли да се пазарува. Детето е било качено в някаква кола по данни на очевидци. Очевидецът е един и той е: приятелят на зълвата на една от майките на София. А пък в Младост се разхожда извратеняк, който не се притеснява, че му крещят, че е изрод. Тц, тц, тц.
Така. Научих също кога мога да продупча ушите на моята ПРИНЦЕСА, защото явно има голямо значение. На Благовещение, разбира се, как не се сетих. Иначе, не знам, сигурно ще зараснат дупките или ще клюмнат ушите, абе, трудно решение е това.
Научих и че е адски селско и нетолерантно да пушиш на собствения си балкон. Ми, да, пушещ селянино, така през прозореца на съседката от горния етаж влизат облаци канцерогенен дим и тровят петгодишния ПРИНЦ.
Разбира се, това, че храните отрочето с био и мио продукти е ясно. Но не е зле да си правите и домашно пречистено масло гхи! Ако все пак случайно си купите нещо от магазина на ъгъла, е хубаво да имате уред за измерване на нитратите. Така една дама проверила динята, която купила да нахрани детето си - и добре че го направила, че знае ли се какво щеше да стане. Ама аз друго се чудя – как ще нахраниш дете с диня?
Ако пък намерите някаква буболечка в косата на детето, много вероятно е да не знаете каква е, за това я хванете, снимайте и сложете в групата, за да ви кажат. В повечето случаи е ВъЖка или Vajka, те си приличат.
Но едно нещо пак не разбрах – как се произнася "ол йнклузив"?
Диляна Данчева наскоро ни позабавлява с краткия си наръчник “Как да се справим с кофти ситуации и да си останем добри майки”, а днес ни разсмя с изповедта си. Защото Диляна е майка на две малки деца и е пристрастена към болничните. Моля, посрещнете госпожата подобаващо!
***************************
Тъй като форума на „мамка му да е мила“ е като форум на анонимните алкохолици, да се представя накратко:
Здравейте, група, аз майка на две малки деца и съм пристрастена към болничните.
Много обичам да излизам в ненужни болнични. Ето, наскоро малката беше с 39 градуса температура, кашлица, болно гърло и въобще, както му казват лекарите - Остра вирусна инфекция на горните дихателни пътища или, както пишехме в бележките в училище - ОВГДП.
Значи, понеже съм пристрастена към болничните, вместо като отговорен работник и служител да натъпча сутринта детето с Нурофен, да го пратя на градина и да не вдигам телефона на госпожите до края на работния ден, аз си взех болничен.
Въпреки че, все пак това е само вирусче и така или иначе ще мине за три – четири дни. Не мога да разбера какво се правят тия лелки – да му дадат и те малко сироп, и да го оставят да си спи там, някъде в занималнята. Честно, не мога да разбера какъв би им бил проблемът, така или иначе половината майки го правят?
Вместо това обаче аз избрах болничния.
Всички майки тук знаят колко е яка тръпката да седиш на опашка пред кабинета на джи-пи-ту с още поне десет майки с техните поне десет кихащи и кашлящи деца, и да се си клюкариш лежерно за антибиотици, сиропи и хомеопатия.
Само пред вас ще призная – живея за тези моменти.
Да споделяш познанията си по медицина в такава сплотена група в проветривата чакалня сред мрънкащи и пищящи деца е най-релаксиращото нещо, което мога да си представя.
Следва разходка до аптеката. Ето, някои майки предпочитат моловете и дрешките. Не мога да ги разбера. Аз предпочитам аптеките. Дори мога да се похваля, че у дома, в шкафа, имам колекция от лекарства, достойна за малка селска аптека. Това нурофен, панадол, изопринозин, ериус, вентолин, инфлуцид, тонзилотрен, тантум верде, химия, физика, хомеопатия, абе, само кажете име и може да се хванем на бас, че го имам.
Ако не, до месец ще ми го предпишат. Честно!
После с детето на ръце у дома. От излизането ни за лекаря са минали само някакви си три-четири часа и е, разбира се, време за обяд. Понеже отрочето го боли гърло и като цяло не е в много добро настроение, следва хранене със супа.
Е, вярно, малко трябва да му се моля на всяка хапка и от време на време плюе, а ако му се закачи нещо на гърлото - може и да повърне, но за какво съм майка! То не се става лесно майка, както казва баба Тинка от първия етаж.
После, разбира се, се надлъгваме за сиропа и докато прекрасното ми бебче дреме, изгарящо от треска, аз се отпускам, като набързо забърсвам оплютото и повръщаното, спретвам друга супичка, оправям прането, като на равни интервали следя температурата и сменям кърпичките от челото на детиту.
Естествено, през това време приемам и обаждания по телефона от шефа, къде е папката на клиент Х, какво стана с кореспонденцията до У, пуснала ли съм документацията до Z…
Клиентите, милинките, и те не спират да звънят, защото все пак аз съм отговорен кадър и всички знаят, че винаги съм на линия.
Давам отново сиропче и сокче, мажа гърло със сода, малко мед после, прахосмуча носле, слагам капки и докато детето спи двайсетина минути, отхвърлям малко служебни задачки на компютъра. Все пак не бива да се отпускам.
И така, без да се усетя, денят е минал, вечеряме си като семейство и се смеем щастливо. За времето на вечерята никога не сме едновременно седнали – някои тичат щастливо наоколо, други пълзят по земята и мажат фиде по пода, а третият и четвъртият вдигат, носят, хранят, слагат, бършат и правят други забавни фитнес упражнения.
Неслучайно след раждането съм отслабнала така бързо! И се гордея!
Следва дълга, но за сметка на това безсънна нощ, в която с по-добрите ми две - трети носим на смени на ръце плачещото болниче. Имаме си строга организация - докато единият се занимава с болното, другият успокоява събуденото и засега още здраво.
Около четири сутринта се спречкваме за люлеещия стол и остатъците от вечерята. Аз отстъпвам вечерята, а той на мене – стола.
Тъжното е, че преди да се усетим и вече е съмнало, и тези така уютни мигове са се изпарили. Как само лети времето!
Мъжът ми отива ентусиазирано на работа, а за мен следва нов ден, изпълнен с радост и приключения, един прекрасен ден от моя кратък, но съдържателен болничен.
Съгласна съм, че за това време не е редно да ми върви заплата. Мисля следващия път да подам молба да ми я спрат цялата и да я приравнят на неплатен отпуск.
Дори предлагам със следващите изменения на нормативната база да се спрат - за времето на болничния - отчитането на трудов и осигурителен стаж! Не е честно хем да се забавляваш, хем да отглеждаш мънички, сладички, бъдещи данъкоплатчета, хем да ти плащат.
Не виждам никаква справедливост в това.
Благодаря за вниманието.
Покрай всички теми около майките малко изоставихме темата за БАБИТЕ. А тя си е една обширна и безкрайна тема, особено ако питаме авторката ни Моника Иванова, която е съставила списък на най-често срещаните сблъсъци между родители и пра-родители (както тя ги нарича). Разбира се, споровете вечно са около яденето и температурата навън - ако направим класация "По коя тема най-често спорите с бабите на детето?", тези двете ще я оглавят! Но нека видим какво ни е писала Моника и ако имате какво да добавите, давайте смело на maikomilabg@gmail.com!
**********************
Напът сте да станете родители и смятате, че е най-добре да сте близо до мама (без значение тъща или свекърва), за да може да ви помага и отменя, когато сте на предела на силите си.
Голяма грешка!
Оказва се, че в момента, в който някоя от тези особи се превърне в баба, тя директно се трансформира от мила, нормална и сравнително приятна жена в триглаво чудовище, внимателно бдящо над малкото беззащитно човеченце.
В нейните очи вие сте страшните - тези, които нищо не знаят и никак не успяват да удържат децата здрави.
Подсмихвате се и мислите, че вашата майка няма да ви създава подобни главоболия? Помислете пак или най-добре поговорете с приятелки.
В подобни разговори излиза, че най-много 1 от 20 семейства случват на приятна баба, която се погажда с децата и внуците.
Ако вие сте това семейство – ЧЕСТИТО!
Ако обаче не сте, значи или може да маркирате нещата, които вече сте чули, или поне да се подготвите за това, което тепърва ви предстои да чуете, докато децата растат.
Няма да описвам милионите ситуации между родители и пра-родители от самото раждане на бебето, защото те стигат по-скоро за книга, отколкото за къс разказ. Ще спомена само, че като родители вие, естествено, не знаете кога и по колко трябва да яде това бебе; как да го държите правилно; да го приспивате; колко градуса трябва да е температурата в стаята; дали да го извеждате навън или не; в колко слоя дрехи да го напъхате; как да му изградите режим; да го отучите от памперса и т.н.
Ще мина директно към проблемите, които няма да отминат през първата, втората та дори сигурно и до десетата година на детето ви.
Детето не яде нищо!
Най-големият проблем на всички пра-родители е това, че детето не може да яде денонощно. Вероятно и вие сте чували от баба си: „Нищичко не си хапнал... да ти сложа ли нещо друго...виж само твоята чиния е пълна”. Тогава обаче родителите ви казваха: „Остави детето! Колкото му се яде, толкова ще хапва”.
Двадесет години по-късно не можете да ги познаете - седите и спорите дали детето е дребно, хилаво, болнаво (според тях, не според лекарите). То какво ли разбират тези лекари, в Интернета пише всичко! Имат готова диагноза – анемия, алергии, анорексия и т.н., по азбучен ред.
Тънко е облечено!
Без значение, че навън е 23 градуса, в съзнанието на баба и дядо месецът е март и детето (без значение от възрастта) трябва задължително да има чорапогащник, няколко блузи, яке и шапка. Ако случайно сте пропуснали който и да било от изброените елементи или, не дай си Боже, няколко или всичките, неминуемо ви очаква първо втрещено-уплашена, след което бясна физиономия тип „само твоите деца ходят вечно голи и боси“.
Следва бързо прибиране вкъщи, където дядо е запалил парното, а баба е пуснала два климатика, за да се стопли детето по-бързо.
Ако детето ходи на градина и 2, 3, 5 или 10 деца от групата са болни, не е страшно, но когато вашето е болно, няма никакъв шанс то да се е заразило там, а вината е изцяло на безотговорните му родители, които не го обличат подобаващо.
Трябва да му се карате по-често!
Като всички останали деца, и вашите ще минат през трудни глезени, лигави, ревливи и тръшкащи се периоди, за които, естествено, не е виновна средата, приятелите им в градината, всичко, което виждат и слушат по телевизията и Интернет.
Единствените виновници са мама и тате, защото не са достатъчно строги. Когато обаче решите да докажете колко сте строги, баба и дядо на секундата съжаляват детето, гушват го, милват го и отиват да му купят новата дрешка или играчка, за която е ревало цял час в магазина и лошата му майка не е искала да му купи.
Тия деца израснаха по заведенията и по улиците!
Много по-добре според баба и дядо е детето да седи вътре на топло и да похапва вкусна манджичка, вместо да мръзне по паркове и градинки или да ви чака да си изпиете кафето в развъдник на болести (който ние наричаме заведение). Странно защо родителите му казват социален контакт и се радват, когато детето общува и знае как да се забавлява с връстници. Пра-родителите, разбира се, го виждат единствено като загуба на време и предпоставка за вирусни инфекции.
Не извеждай детето в това време!
Дали баба и дядо са забравили какво щастие е за едно малко дете да скача от локва в локва или да прави ангелчета в снега? Имам щастието да живея на 3 минути разстояние от детската градина на детето и въпреки това родителите ми изпадат в потрес, ако навън вали, а ние сме без колата.
Държат се сякаш само аз не виждам бушуващото навън торнадо, придружено от наводнение, снежна буря, градушка и вероятно слабо земетресение и съм единственият човек на света, който рискува живота на детето, като се бори с него в снега.
Бабите и дядовците не се нуждаят от прогноза за времето. За тях има два типа време:
Не ни даваш детето / Изморени сме и не можем да го гледаме
Тук вече няма угодия. Каквото и да се опитате да направите, винаги ще е грешно. Ако давате детето често при баба и дядо (с надеждата то да е щастливо и те да са щастливи), в някой момент те заявяват, че имат своя работа, която не могат да свършат или са изморени от работния ден.
Тук единственото спасение е да се решите да станете родители след 45 години, когато, ако евентуално вашите родители са живи, те ще са стигнали пенсионна възраст и ще имат достатъчно време; тогава обаче сигурно няма да имат нито сили, нито желание да гледат малки деца.
Когато обаче не са виждали детето няколко дни, вие директно сте провъзгласен за „единственият човек, който не обича родителите си и забранява на децата да ходят при баба и дядо”. Започват безкрайните спорове при кои баба и дядо е седяло повече и кои са по-малко обичаните.
Това, разбира се, е в случаите, когато детето е добро. Ако ви се роди второ, което е с буен и труден характер, може да сте спокойни, че никой няма да го иска. Дори и да се чувствате като ходещо зомби, не разчитайте на чужда помощ – това невъзпитано малко, ревливо същество си е изцяло ваше.
Мили баби и дядовци на моите и на всички останали деца - дръжте се нормално и оставете младите да изживеят приятно родителството си. Ако децата ви и техните деца са живи, здрави, имат дом, работа, занимания заедно, обичат се, стараят се и се поддържат един друг, виждате ги усмихнати заедно, това означава, че те нямат нужда някой да ги поучава и да им създава изкуствени проблеми.
Бъдете им в помощ, когато имат нужда, но не се натрапвайте с нежелани съвети или по-скоро нареждания.
А вие, мили родители, бъдете готови да се сблъскате с изброените по-горе ситуации, стискайки зъби в опит да не се изпокарате. За тях винаги ще си останете дете, без значение, че може вече от години да сте родители...
Днес в Майко Мила пускаме текст по една скъпоценна на сърцето тема за всяка майка – ВЪШКИТЕ. Ние, по-отлежалите във времето майки, помним сместа от газ, мас и оцет, памук, навит на молив, който се топи в отвратителната смес, и безкрайното пощене на гниди и въшки върху бял лист. Въпреки че тези времена отминаха, въшките очевидно са си вечни, и нашата авторка – Нели Трендафилова – е нападната от тях по всички фронтове. Много ѝ благодарим за смешния разказ и ѝ пожелаваме дълготрайна безвъшливост!
Веднъж гледах един захаросан филм със Сара Джесика Паркър в ролята на преуморена, работеща в офис, майка на две деца. Имаше сцена, в която детегледачката съобщава на Сара Джесика Паркър по телефона, че децата имат въшки – точно преди важна бизнес среща с Пиърс Бросман. Сара Джесика Паркър започна веднага да се дръгне по главата като гламава, а аз си помислих, че цялото нещо е изсмукано от пръстите. Във всеки случай засуканата Сара Джесика Паркър изглеждаше неубедителна в ролята на въшлясала майка!
Тази година моята любима дъщеря навърши първо кръгло десетилетие и като по часовник, влезе в пубертета и психически, и физически. Докато първото се изразява в слушане на досадна за родителството музика и още по-досадни променливи настроения, второто, освен в издължаването с половин глава, се изразява в едно непрекъснато, несекващо боледуване.
Детето ми се разболяваше много първите две-три години от детската градина, но после настъпиха блажени 5-6 години, когато се разболяваше рядко и за малко въпреки всичките ски, разходки на -17, курсове по плуване през зимата и детски лагери на Северно море в началото на юни.
От това лято и паметното море, което напуснахме панически с 40 градуса температура, се заредиха болести. Германската държава (където живеем) плаща за гледане на болно дете 10 дни на година, които почти са изразходвани до този март.
Преди две седмици детето си докара ангина. Тъй като аз бях отсъствала цяла седмица преди това от работа заради грип, вкъщи си остана мъжът ми. Антибиотикът подейства, дъщеря ми тръгна на училище. През уикенда заради хубавото време направихме един преход с колелата и вечерта тя отново се тръшна с температура.
И двамата имаме проекти, вече сме пресрочили крайни срокове, не можем да отсъстваме. Майка ми може да дойде чак след седмица.
Слава богу, и двамата с мъжа ми имаме свестни работодатели и направихме нещо като смени. През настоящата седмица всекидневието ми изглеждаше така:
Аз ставам в пет, до шест и нещо вече съм в офиса. Работя и до три се прибирам. Мъжът ми е поработил малко от вкъщи, прескочил е до магазина за пет минути и тръгва в два на работа.
Играем си с детето, пиша имейли, варя чайове, сготвям две яденета и един десерт, в девет вече съм полузаспала. Мъжът ми се прибира залитащ от умора след десет и успяваме да легнем чак в 12. През нощта се будим през час да мерим температура, да слагаме капки или просто защото се притесняваме и не можем да спим.
В резултат на този режим, в четвъртък съм се зомбирала дотолкова, че се съм на автопилот. Инженерът на проекта, по който работя, ми се обажда да ми каже, че сградата не може да се захрани с парно, а трябва да се правят някакви сложни комбинации от газови котли, термопомпи и колектори.
При нормални обстоятелства тази новина би ме накарала да се метна на пода и да вия от горест, че трябва да преработвам сутерен за 3758 път. Сега успявам само да благодаря и да му пожелая приятна вечер (в два на обед).
Вие сигурно вече се питате какво общо, по дяволите, има тази история със Сара Джесика Паркър. Стигнахме и дотам.
В четвъртък вечерта пращам детето да си измие косата, която покрай болестите не е мита от две седмици. Когато тръгвам да я суша, установявам, че е
Превъртам лентата и осъзнавам, че тази седмица детето е спало в неговото си и в нашето легло, лежало е на канапето, както и че няма възглавница, одеяло, юрган или друго парченце текстил, в което да не се е отъркало.
И че след всичкото гушкане и при мащабите на въшлясването, няма как да не съм прихванала и аз.
Тази сценка се разиграва в девет и половина вечерта. Проверявам за денонощна аптека в интернет. Звъня на пожар на мъжа ми. Той не ми вдига. Когато се прибира, е 11 часа. Заявява, че няма да търси никакви денонощни аптеки по нощите, нито пък ще ми разреши да се мотая из нощен Берлин в търсене на шампоан за въшки.
Аз на другия ден трябва да придружа шефката на среща с бъдещата управителка на хотела, който проектираме в офиса. Управителката е дама с чип нос и сложна двойна фамилия, в комплект със съпруг с някаква титла. Свекърва ми гледа едни австрийски филми, в които стройни ботоксирани тевтонки на средна възраст изживяват любовни драми на фона на замъци или круизни кораби.
Тази жена сякаш е отлята по такъв типаж. На последната среща ме гледаше сякаш съм нещо изпълзяло от шахтата и се бях зарекла за тази среща да съм перфектно облечена, гримирана и с прическа.
Цяла нощ сънувам как се навеждам над някакъв чертеж и върху белия лист, под чипия нос на управителката, от косата ми започват да падат въшки, въшки, въшки.
На другия ден се появявам на срещата с прорасла къса прическа, след трети пореден изпуснат час за фризьор тази седмица, и сенки под очите като панда. Негримирана. Кой ще ти се гримира след 4 часа сън?
Още не сме свършили, скрол надолу
Срещата мина добре, въшки не се видяха, дамата се оказа симпатяга и в крайна сметка дори ни покани като пробни гости в най-новия си хотел, преди той да влезе в експлоатация.
В единствения ми почивен ден тази седмица ми предстои обезпаразитяването на жилището, на две деца и на нас самите, най-малко седем перални, 14 сушилни и изваряване на четки и гребени.
Една приятелка на дъщеря ми е при нас за уикенда, родителите ѝ са на спа и всичко е уговорено преди месеци. Със сигурност и тя е прихванала, а има коса до кръста. В неделя съм на работа, че сутеренът ме чака и имам да отработвам часове.
С деца реалността често е в състояние да засенчи всяка фикция.
Гергана Миланова е при нас, за да ни разкаже как си е пожелала големият ѝ син най-накрая да вземе да я изкара тая варицела, та да се приключва и с този дерт. Обаче нали знаете, че човек трябва да внимава какво си пожелава - така към големия син се присъединява и малкият, а също и бащата, и на Гергана внезапно ѝ се стъжнил животът. Все пак е намерила сили, макар и неспала от 2 седмици, да разкаже всичко доста смешно, така че ви го оставяме тук и на вас и тематично за 1 март ви пожелаваме да сте здрави и по-надалеч от шарките!
*******************
Когато в градината обявиха първия случай на варицела, вътрешно се помолих горещо големият ми син – почти на 7, най-сетне да я хване и да я изкара тая шарка, защото от септември ще е в първи клас и ми се виждаше направо нередно да се разболее от подобно нещо СЛЕД детската градина. Все си казвах:
„Какво толкова, една варицела, едва ли е толкова страшна, щом всички я карат… Я, Моника от съседната група я изкара с 1 пъпка, а пък Иванчо от горния етаж даже не разбраха, че я е изкарал“….
Изобщо, гонеше ме див позитивизъм отвсякъде пък и на мен ли – извинете, на МЕН ли, ще ми се опре някаква си там варицела?! Преживяхме скарлатина, пневмония, дихателни спазми, цепене на брадичката, откъсване на горната устна – та няколко пъпки ли ще ме стреснат….
Мисля, че когато съм си ги мислила всичките тези, Съдбата или Господ, или кой в каквото е избрал да вярва – се е смял няколко дни.
Надявайки се за баткото, някак тънко съм пропуснала, че първо – в този период ми предстои атестация на НОВОТО работно място и никак, ама никак не е подходящо да взема да отсъствам има-няма 10 дни; после – баткото (или Индивид 1) има братче (Индивид 2 – Корнишончето), което вероятно – само вероятно, ще се тръшне СЛЕД, а не заедно с него; и на последно място (но не по важност) – Индивид 3 или Баща им на тези двамата, също не е карал въпросната шарка.
И така, очевидно добре съм разсмяла Онзи горе, защото Индивид 1 се „нашари“ няколко дни по-късно. Имаше пъпки на места, на които никой никога не трябва да има, също и така и на места, на които не би ми хрумнало, че може да има – като между пръстите на ръцете, например. Опъпчи се качествено, но пък нямаше температура и всички пъпки избиха в рамките на 3 дни – и после вече беше въпрос на завяхване и отшумяване.
Излишно е да обяснявам, че всекидневието ми, дотук изпълнено със срещи с много хора, организиране на какво ли не и т.н., сега се превърна в безкраен кръговрат от мазане с гел против сърбеж, даване на имуностимулатор и повтаряне на новата любима дума в къщи „Престанидасечешешведнага“, допълнена от нежното и почти напевно (във високата октава!) „Щетиостанатбелези-чувашликаквотиговоря“.
И така, помните ли какво бях пропуснала, докато се надявах за баткото? Аха, една прекрасна събота Индивид 2 реши и той да заприлича на свеж, пресен корнишон, тъкмо откъснат от градината на баба.
Аз – вече гърмян заек при варицелоболни, смело заявих „Е, какво толкова, я батко му колко леко я изкара“, с което очевидно отново съм предизвикала Небесата да се посмеят и да ми приложат изненадваща Червена стая на „удоволствията“, като от оня, нюансовия филм. Само дето „удоволствията“ са точно толкова приятни, колкото да ти нашарят задника с каквото там се пляскаха главните герои, и после ходи обяснявай, че обичаш ванилов сладолед….
Индивид 2 качи температурата рязко през нощта и се покри с пъпки на всеки възможен милиметър по тялото си. Сега установих, че имало още неочаквани места за пъпки – например, в ушите, в устата, по езика, по гърлото и т.н., което, в комбинация с много високата температура, е направо съсипващо и за Индивидчето, и за майка му.
Някъде между високооктавното „НЕСЕЧЕШИ! Говоря на теб! Не на теб! На брат ти!“, установихме, че и номер 3 е болен.
Сега вече всекидневието се сви до мазане, молби, умоляване и почти рев някой нещо да хапне, да спре да мрънка – всеки от тримата, мазане, гонене за мазане, хващане, мазане, рев – в това число и аз!, умоляване за хранене, сваляне на температура, даване на лекарства…и пак отначало.
Дори едно минаване от спалнята до хола ми се виждаше като безкраен процес, защото първо минавах покрай Бащата и извиквах „Несечешиии“, после покрай Индивид 1 – крещейки същото, накрая сваляйки ръцете на малкото индивидче, повтаряйки същото на фалцет…и накрая почесвайки се сама себе си, щото като гледах как всички се чешат – и мен ме сърбеше!
За да е още по-весело, малкото корнишонче реши да се окаже алергично към варицелата (дааа, имало и такова нещо) и направи подуване на ларинкса, при което взе да се задушава, посивява – във всички 50 нюанса възможност, и накрая отиде към синьо.
Междувременно аз редувах ходене на работа, взимане на спешни 2-дневни отпуски, излитане от офиса на пожар в средата на работния ден и безкрайни безсънни нощи на сваляне на температура и носене на ръце, тихичко просвирвайки „Несечеши“ на мъжа, едното дете и другото дете, докато с палеца на някой от краката се опитвах да се почеша.
От солидарност, разбира се. Аз варицела съм изкарала в първи клас.
И сега да не мислите, че всичко е минало? Нееее….Баткото е с бронхит като усложение след шарката, ВЪПРЕКИ даване на имуностимуланта през цялото време; Корнишончето и Баща му са си все така шаркави, а аз в петък съм на работа. Не съм спала от миналата събота, ако не броя няколко придрямвания на обяд и в ранните сутрешни часове, когато температурата е свалена, а малчо е заспал за 2 часа от изтощение.
…..Чудя се, оная Червената стая от нюансовия филм, дали наистина е толкова кофти? Щото все пак има легло и е шумоизолирана….Би могъл да поспи човек...
Днес на гости ни е Поли Пантева, която много стегнато и ясно ни е описала от какво я е било страх, след като е родила дъщеря си, а именно... ОТ КАКВО ЛИ НЕ!! Ние, естествено, я разбираме, все пак сме същите кукувици - Елисавета по-малко поради преднината с две деца, след които е попретръпнала, въпреки че и тя се изказа по въпроса със страховете: Страховете след като родиш – истинският филм на ужасите. И така, сега ви оставяме в ръцете на Поли, която ще ви разведе из своите най-големи страхове!
************************
Когато за пръв път станеш родител, страховете преминават в едно друго измерение. До скоро зрялото ти „аз“ е изпитвало ужас от зомбита в тъмното, от това да осъзнаеш, че си гол на роботното място и подобни (Какво? Само аз ли съм така?). После обаче нещата започват да стоят по друг начин. По време на бременността например те хваща шубето да не се обърнеш без да искаш (докато спиш, де) по корем. В момента това ми звучи адски абсурдно, но тогава... Страхът в родилната зала пък е тема на съвсем друга приказка, която в онези няколко часа изглежда безкрайна. И макар огромни, по време на своето случване, сега тези неща са просто една прашинка в сравнение с всичко преживяно след появата на малкото същество.
В болницата попаднах в една стая с много симпатично младо момиче, което се боеше от всичко. Как да повдигне от леглото новородения си син, как да го хване, как да му даде мляко и т.н. Аз, от своя страна, премятах дъщеря си все едно ми е пето дете. Преобувах я, упражнявах се да слагам памперси, разнасях я. Изобщо толкова горда се чувствах от своята ударна смелост, че нищо не можеше да ме бутне. Докато не се прибрахме у дома.
Първата баня...
Беше най-ужасяващото нещо, което ми се е налагало да правя. В стаята е толкова горещо, че ми се иска да си сваля кожата от гърба. Бебето виси надолу с главата над коритото, ти го държиш с една ръка, някой го полива с друга, то не знае какво му се случва и почва да реве. Тъкмо придобих някаква рутина в цялото това нещо, когато една вечер моята баба реши тя да поеме къпането. (Тук е моментът да спомена, че тя е работила като медицинска сестра и е къпала и преобувала стотици бебета, което до някъде обяснява дързостта на движенията ѝ). В момента, в който баба ми на практика потопи бебето под водата, вече бях в истерия. Тогава разбрах, че докато е в моите ръце, детето е в безопасност и къпането е лесна работа, с която предпочитам да се справям сама.
Щипка
За жалост, това съвсем не важеше за грижите около пъпчето. И до днес настръхвам като си спомня как тази жълта щипка беше закачена за нежната бебешка кожичка и как трябваше да се мърда наляво и надясно, за да може пъпът да се промие. Не го направих нито веднъж. С това се занимаваше таткото и добре, че е така, защото от толкова стрес щеше да ми спре кърмата. Честна дума!
Щрак
Мисълта за това, че трябва да изрежа подобието на нокти, приличащо по-скоро на обелки от кашу, ме докара почти до инфаркт. Първият път го направи лелята на бебето, която беше родила 9 месеца по-рано и хич не ѝ мигна окото. След това обаче трябваше аз да се грижа за това малката да не се надере докато спи. И имах план – да ѝ слагам ръкавички и да оставя ноктите да си растат на воля. Тя обаче предателски отказа да ме улесни и си сваляше сама „предпазителите“, така че в крайна сметка ми се наложи да се заема. Да си призная, три години по-късно все още ме облива пот при всяко щракване на ножичката, но сега поне има истински ръце, пръсти и нокти, които не ме плашат с миниатюрния си размер.
Бум
Заклевам се – предпочитам да ме лазят паяци и змии пред това да преживея отново гледката на падналото от леглото бебе – пльоснато геройски на земята и ревящо неистово. Още при звукът „бум“, преди да отворя врата на стаята, бях готова да се обзаложа, че умирам. За щастие, оцелях, но вече живеех с мисълта, че съм ужасна майка. Добре че са форумите, в които някои пишат как сами си изпускат децата, а на други това им се е случвало вече няколко (стотин) пъти. Действа особено успокоително на съвестта. Днес вече знам, че съм си супер, но тогава...
Ох...
Не можех да си простя, че съм позволила детето да падне. Може би точно поради тази причина до 1,3 г. държах малката за качулката и тичах, след нея (тя проходи на 11 месеца). При първото ѝ пускане съвсем сама, падна и си ожули носа. Дълго време се упражнявах да не и-кам и ох-кам при всяко нейно препъване и тупване. И успях. Към момента няма ли кръв, не се признава. Но много вода изтече, докато постигна това. А ако с поглед можеше да се убива, всички лели, баби и дядовци да са минали под ножа заради неизбежното „ау, детето падна!“. Ми, пада. Всеки ден.
Писъци
Представете си някой да ви изтръгне сърцето и да започне да го къса парченце по парченце, обаче някак си вие да сте живи и да усещате всяко впиване на нокти мнооого болезнено. Горе-долу така се чувствах първият път когато оставих детето в яслата. Такива неистови писъци, онова миличко „маааамаааа“ и лелката, която хем нежно, хем грубовато я избутва към стаята, докато аз рухвам в коридора. И така две седмици. После малката се разболя.
Градуси
„Термометърът показва 39 градуса“. Ей с тези думи ми се обажда таткото, докато аз съм на работа. Прибрах се около два дни по-късно. Или поне така ми се струваше докато спринтирах към нас. По пътя се чудех дали първо да удуша мъжа ми или да проверя детето. Когато стигнах, малката спеше. Цялата почервеняла от горещината, която излъчваше. Зомбита ли? С голи ръце щях да се бия, само да не се налагаше да стоя и да чакам лекарството да подейства, усещайки цялото безсилие на света. Просто вирус, който от онзи момент е полазвал детето няколко пъти. Температура – голяма работа. Но сега! А тогава това беше адът.
Болницата
Температурният ад е истински рай в сравнение с няколкото ни посещения до болницата. Първият път малката тръгна да се подхлъзва, аз обиграно я хванах за ръката и я изтеглих нагоре, за да не падне. А тя се хвана за китката и започна да пищи. Краката ми се подкосиха, главата ми забуча. Детето държи ръката си все едно е гумена и не може да я мръдне. Нито якето може да си облече. Стигнахме до спешното отделение. Лекарят там само хвана и изпъна ръката ѝ, след това я сгъна отново. Чу се „храс“ и детето спря да плаче. Оказа се, че при малки деца и особено момиченца се случва такова разместване на някакъв лакътен хрущял или нещо подобно. Било нормално. Супер, но се случи втори път след няколко месеца. Пак тичане към болницата, пак наместване... Кошмар. На третия път когато малката изкрещя, държейки се за китката, сама опънах и сгънах ръката ѝ. С цялото хладнокръвие на света.
Все още има неща, които ми качват сърцето в гърлото и ми връзват стомаха на възел. Децата са зверски изобретателни в откриването на неподозирани родителски страхове. Вече не сънувам, че съм гола в офиса.
За сметка на това всеки ден имам дежавю – омазан с крем телевизор, оставена на ръба чаша, цицина на челото, бъркане в окото...
А ужасите не са онова, което бяха. И никое изчадие, излизащо от кладенец с коса пред очите, убийствени пъзели, зловещи огледала, зашити усти или Чък Норис не могат да се сравняват със страха на една майка юнашка. Елате ми повече...
МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!
