Начинът, по който бременността се отразява на емоционалното ни състояние може да варира от съвсем поносими (поне за нас, за околните не гарантираме) промени в настроението до по-тежки странични ефекти.
Те се дължат не само на комбинация от биологични промени в тялото, свързани с нивата на хормоните естроген и прогестерон. Промените в емоционалното ни състояние зависят от простия факт, че бременността и подготовката за раждането са достатъчно стресиращи и стават двойно по-стресиращи при реплики от рода на „ПО-СПОКОЙНО, ЗАЩОТО ЩЕ СТРЕСИРАШ И БЕБЕТО…“
„Минаха няколко години, откакто бях бременна, но наскоро, когато приятелка ми разказваше как бременността променя поведението ѝ, си спомних всички странни неща, които и аз правех и изпитвах“, пише Шона Хендли за mamamia.com.au. За да каже на всички бременни, че състоянията, през които минават са абсолютно нормални и често срещани, Шона се обръща към пет жени, които споделят какви са ги вършили по време на бременността:
ПЛАЧ
Независимо дали е заради хормонални или пък чисто логистични промени, ревливостта и свръхчувствителността са често срещани състояния по време на бременност. „Откакто забременях, емоциите ми са като влакче на ужасите“, казва София и добавя, че редовно се озовава в тежки епизоди на плач, което не е било характерно за нея преди.
„Буквално мога да се разплача върху закуската си, защото не е толкова добра, колкото съм си представяла. Плаках и когато нарисувах маската за Хелоуин на съпруга ми, защото изобщо не приличаше на модела, който използвах за вдъхновение…".
СЪЛЗИ ОТ ЩАСТИЕ
Честият плач обаче може да не е свързан с разочарование, а с дълбоко вълнение, докато гледате някое риалити по телевизията. „Дайте ми някое семейно шоу или състезание, и гледайте какъв рев настава“, споделя Мел. „Особено пък, ако някой спечели някаква битка - склонна съм да изплача река в чест на победата на хора, които изобщо не познавам!“
Веднъж Мел обаче се разплакала след едно кихане - защото усетила как ѝ отнема цялата енергия, която ѝ била останала!
ЗАБРАВЯНЕ И ЧУВСТВО, ЧЕ "ЗАТЪПЯВАШ"
За Сара забравянето бил един от първите признаци, че е бременна. "Бях на работа и тотално бях изключила върху какво точно работя. Но освен че бях направила куп глупави грешки, най-втрещяващото беше, че се опитах да отговоря на БАНАНА, вместо на телефона, когато той звънна. Слава Богу, никой не отговори отсреща, защото тогава щях да помисля, че съм напълно луда!“
Забравянето е най-голямата промяна и при Брон, която всеки ден губи часове в търсене на вещите си. "Вкъщи често се озъртам за телефона или ключовете и ги намирам във фризера, хладилника или килера. Също така използвам неправилни съставки или подправки – например захар за сандвича, вместо сол, или сол за чая…".
ФРУСТРАЦИЯ
В самия край на бременността много жени изпитват силно раздразнение. За Кари то достига такива размери, че тя отчаяно започва да се опитва да "измъкне бебето“. „Вече се чувствах тотално ПРИТЕЖАВАНА“, казва тя. "Опитах да ям къри, ананас, косях поляната, вървях с единия крак на пътя, а с другия на тротоара нагоре-надолу по улицата, за да опитам да го разтърся, дори танцувах, а аз никога не танцувам!
Най-накрая, след секс с мъжа ми, бебето ни удостои със своето присъствие в 42 гестационна седмица!“
Надяваме се след тези признания да сте се почувствали една идея по-спокойни, че не сте сами в състоянията, които ви връхлитат. Не забравяйте и компанията на новото приложение Майко Мила! Бременна съм!, чиято мисия е да ви преведе щастливо и безпрепятствено през бременността.
Повече за апликацията ще разберете, когато я свалите на своя iPhone или Android от съответния Store на телефона ви.
Майко Мила! Бременна съм! обещава да бъде ваш неотлъчен приятел и душеприказчик до края на бременността ви и никога, никога да не ви се сърди, ако в 12 през нощта му признаете, че много ви се яде диня със сладолед!
Сега Анна ни изпраща продължението на тази история, след като детето е получило половината сума за нов телефон за 13-ия си рожден ден, а другата половина от парите е изкарал сам – с косене на трева! (Да не забравяме, че семейството живее в САЩ).
Преди да започне да го използва обаче, Стефан ще трябва да подпише договор със следните правила:
Аз, Стефан, разбирам, че да имам смарт телефон е привилегия, а не мое право.
Разбирам, че долните правила са с цел да осигурят моята безопасност и да ми помогнат постепенно да се науча как да използвам с смартфона с акъла си, а не той да прави живота ми черен безпричинно.
След като изчета клаузите по-долу и с помощта на нашите ги обсъдим и след като сложа инициалите си на "______", приемам да следвам следните правила:
Оригиналът на подписания документ ще е ламиниран и закачен на хладилника, при другите важни семейни документи, за да можем всички бързо и лесно да си припомняме правилата.
Аз имам копие в моята стая, което мога да преглеждам когато преценя.
Темата за или против детето да има смартфон е сложна - на колко години е нормално да разполага с такъв, нужно ли е да е някакъв супер модел, как да бъде ограничено използването му в училище, а и изобщо, за да не се зомбира детето, как да следим за какво го използва без да нахлуваме прекалено в личното му пространство. Днес обаче имаме гледната точка на 12-годишния Стефан, който се опитва да убеди майка си, че много, ама много спешно му трябва по-як телефон, при това - по един доста културен и аргументиран начин. Чрез писмо. Получателката е Анна Герджикова, която разсъждава върху писмото от 15 септември, когато го е получила, и най-накрая го споделя с всички нас. Прочетете го и кажете вие как бяхте (или не бяхте) убедени да купите смартфон на детето си и съжалявате ли за това!
Скъпа МАМО,
Пиша ти това писмо, за да ти обясня защо ми трябва по-добър телефон.
"Страхувам се от деня, в който технологиите ще надминат човешкото взаимодействие. Тогава светът ще има поколение от идиоти.", казал е Айнщайн и аз му вярвам, но ако получа нов телефон, ще продължа да общувам с различни хора и ще си намирам нови приятели. Освен това Бил Гейтс казва: „Технологиите са просто инструмент. В случаите, когато събирате децата да работят заедно и искате да ги мотивирате, учителят е най-важен!”.
Мисля, че той също е прав.
Искам по-добър телефон, за да мога да влизам в интернет - място с интересни факти и нови знания. Да, ако имам телефон, може да гледам видеa в YouTube, ама ще са само най-интересните канали: The Hacksmith, The Backyard Scientist, Slo-Mo Guys и Brave Wilderness.
Вярвам, че съм достатъчно достоен да имам по-добър телефон, защото съм отговорен. Правя доста неща, за които не би трябвало да се сещам – но ги върша без да ми напомняш. Отговорен съм и защото не загубих първия си телефон в продължение на три години (е, не си спомням точно колко време беше, но знам, че беше много). И не забравяй, че карам колело до тренировките по таекуондо почти всеки път, което значи, че съм достатъчно самостоятелен, за да имам и смартфон.
Ето още една причина защо ми трябва: понякога се налага да провериш нещо в интернет по време на час... И, какво, аз само си седя там и нищо не правя, докато другите си цъкат в телефоните…
Чувствам много неудобно с флип телефона, който имам сега. Когато се налага да го извадя пред другите, ставам параноичен, защото мисля, че ще ми се смеят. Ако имам по-добър телефон, няма да го крия.
И друго - тъч скрийнът ти позволява да пишеш бързо, а този, който имам сега, ми отнема ужасно много време да напиша нещо.
Ще спазвам няколко правила: няма да използвам смартфона в стаята си след 20:00 ч. (освен ако не говоря с някой приятел); ще го оставям да се зарежда в друга стая; няма да го използвам и през уикенда (освен ако не си говоря с някой приятел).
Ако имаш други правила, кажи ми.
Моля те, обмисли идеята да ми вземеш по-добър телефон.
С уважение,
Стефан Стефанов
Ако се притеснявате, че децата ви прекарват твърде много време в компанията на таблети, телефони и всякакви други подобни устройства, или се чудите как да ги отдръпнете от дисплея за достатъчно дълго време, така че да пораснат добре развили се възрастни, резултатите от скорошно проучване ще ви успокоят.
След провеждане на над 20 000 интервюта с родителите на деца на възраст между 2 и 5 години, изследователи от Оксфордския Интернет Институт и Университета на Кардиф са стигнали до заключението, че ограничаването на времето, което детето прекарва пред екрана, до час или два на ден не оказва въздействие върху психологическото му развитие.
При изследването на връзката между прекараното пред екрана време и редица други фактори, като привързване към човека, който се грижи за детето, влиянието върху емоционалната стабилност, любознателността и положителния ефект (степента, до която един обект изживява положителни емоции като радост, интерес и бдителност), учените стигат до следните заключения:
"Екипът не откри съществена взаимовръзка между препоръчителните ограничения, изданени през 2010 и 2016 година, за използване на дигитални устройства и правилното развитие на децата. Макар децата на възраст между две и пет години, при които употребата на технологии е била ограничена в съответствие с указанията на Американската педиатрична академия (един до два часа на ден), да показват малко по-висока степен на емоционална гъвкавост и адаптивност, това е балансирано от по-ниските нива на положителен ефект."
За малките фенове на джаджите нещата се подобряват с порастването и когато достигнат юношеска възраст, когато "умерената употреба на технологии над препоръчителните граници може всъщност да е свързано с по-здравословно развитие и добро състояние на детето."
Заключенията са публикувани в последния брой на журнала Child Development.
Едва ли тези заключения означават, че трябва да позволим на детето да ползва компютри, телефони и таблети по цял ден. Друго проучване, проведено от американски производител на играчки, е показало, че 62 процента от родителите на деца между 2 и 10 години предпочитат децата им да прекарват свободното си време в игри на открито. За съжаление, игрите на дигитално устройство отнема повече от свободното време на детето, отколкото която и да е друга творческа дейност или почивка.
В резултат на това родителите, чиито деца прекарват над 3 часа на ден пред екрана, се тревожат повече за нивата на стрес у децата си, тяхното представяне в училище и умението им да общуват с околните, за сметка на родителите, чиито деца прекарват по-малко време с дигитални устройства.
Явно Франция споделя и е съпричастна към тези притеснения - затова от септември догодина френското правителство забранява на ученици на възраст между 6 до 15 години да използват телефони в училище. Това всъщност може би е страхотен начин да се предотврати пристрастяване към мобилните устройства.
Проучването на учените от Оксфорд се фокусира върху психологическото развитие, а не на други фактори, като пристрастяването към мобилно или дигитално устройство. Учените също така съветват времето пред екрана да бъде заменено с нещо полезно и конструктивно, а не просто да се забрани на детето да ползва устройството.
Има някои неща, характерни за нашето детство (детството на тези, които сега сме в диапазона 35-40 годишни), които можем да обясним на децата си, ако се въоръжим с малко търпение, помогнем си с YouTube и стари снимки на хартия.
Можем например лесно да илюстрираме момичешката истерия от появата на Леонардо ДиКаприо в света на киното - пуснете им някой от ранните му филми, и вероятно ще разберат - детско-сладникавите физиономии са извечна класика.
Ако извадим албума със снимките от деветия рожден ден на братовчеда, много лесно ще се види, че по онова време нямаше такова нещо като "неподходящ" цвят за детски панталони или рокля - всички ходехме с това, което имаше, а то не беше много и разнообразно. Пола на точки и блуза на райета си беше съвсем в реда на нещата, при това за всички на рождения ден! Най-много някой да имаше зелен чорапогащник или сини дънки, защото баба му е имала долари за Корекома...
Помните ли как едно време маратонките изглеждаха като направени от пластмаса и се нацепваха в студено време? И сега има китайски боклуци, така че и това не е толкова трудно за обяснение.
Има обаче някои неща, които децата ще разберат по-трудно - например какво, по дяволите, сме правели по цял ден, когато сме били деца, като не е имало интернет, кабелна, мобилни телефони, дронове, таблети и онова безумие сегуей?
И как така не сме имали смарт телевизор със 100+ телевизионни канала? Пробвайте се да им обясните например, че през лятната ваканция гледахме Пинко в 19:30 (в детската пауза на "Всяка неделя") и 4-часовото „Милион и едно желания“, а в останалото време играехме навън с другите деца. И под "играехме" имаме предвид точно това - фунийки, катерене по дървета, стражари и апаши и разни други почти измрели детски забавления.
Да пробваме сега с нещо още по-сложно за разбиране. В някакъв етап от историята на българското човечество Аврора, Арсени, Букетка, Великан, Гица, Джанка, Изографил, Кифирка, Морфа, Пацка, Рою, Сафридка, Самолетка, Ташунка, Трудолюб, Франчешко, Ценцерушка, Щильон и Щоно са считани за напълно нормални имена. Да, хората са кръщавали така децата си!
Имало е родители, които са мечтали някои ден дъщеря им Ценцерушка да бъде похвалена на уредбата в училище като отличничка, или синът им Трудолюб да срещне любовта на живота си Пацка и да създадат семейство. Не че сега също няма залитане в другата крайност - почти сигурно е, че родителите на Виторио и Франческа сигурно искат подобни неща за децата си.
В един или друг етап от детството си, повечето от нас разнасяха мънички пластмасови яйца с малко екранче - на тези екранчета живееха сърцата ни, нашите домашни любимци, нашата „причина за съществуване". Нашето собствено Тамагочи. Обичахме го, слушахме малките си електронни крясъци от глад и от време на време забравяхме да го вдигнем достатъчно дълго, а то умираше в измъчена смърт. Тамагочито беше може би първият ни досег със света на електрониката и дигиталната Вселена, която поглъща и отнема истинското общуване, което впоследствие напълно се прояви чрез Фейсбук.
Много преди да почне да ни навира децата си в лицето ни, Уил Смит беше идеалният човешки екземпляр. Той несъмнено притежава световен рекорд за спасяването на света в по-голямата част от времето си, като едновременно успяваше да пусне безупречна шеговита фраза и хладнокръвно да кимне към камерата, а ние да изпитаме едно топло спокойно вътрешно усещане.
Уил Смит беше наистина страхотен супергерой, винаги готов да спаси света и момичето си накрая, а дори нямаше пелерина!
А сега имаме Джейдън Смит, който пуска туитове като този: „Ние Трябва да Спрем Да Учим Младите За Миналото И Да Ги Насърчим Да Променят Бъдещето.“ Или този: „Ако Всеки На Света Спре Да Ходи На Училище Ще Имаме Много По-интелигентно Общество.“
Макар на пръв поглед да са абсолютно еднакви, предпочитанията към The Backstreet Boys, NSYNC, Take That или East 17 говореше (и казват дори и сега) повече за вашия характер, отколкото който и да е тест на Роршах.
Да харесваш NSYNC означаваше, че харесваш Джъстин Тимбърлейк, тъй като той очевидно беше най-видимият от бандата със спагетено русата си коса и специфичен тембър. Истинските фенове го харесваха ВЪПРЕКИ спагетената коса и дънковите костюмчета.
Ако сте харесвали Backstreet Boys, това значи, че имате по-обхватен вкус, защото там нямаше някой супер як пич, който да изпъкне на фона на останалите. Ник беше селският здравеняк, Брайън беше срамежливият, чувствителен тип. Ей Джей беше опасното секси наркоманче. Кевин Ричардсън беше немият екземпляр със секси изваяното лицево окосмяване. Никой не харесваше Хауи.
Да избереш между двете групи беше като да избереш кое е любимото ти – пресечна точка, от която нямаше връщане назад.
Положението с Take That и East 17 беше още по-плачевно. Ще кажем само, че все още не знаем как изобщо East 17 се появиха на музикалната сцена - телевизиите можеха да запълнят ефирното време с кадри на разгонена котка в чувал и едва ли някой щеше да усети разликата.
“I wanna really really really wanna zig a zig ahh”
Да, това най-вероятно изобщо няма да можем да го обясним на децата си. Това са илюминатите на нашето поколение. Днешните деца няма да могат да разберат какво значеха тези думи, какво значение имаше тази група и техните песни за нас, за поколението, което ходеше в Алиби, където DJ Ради пускаше анимационно порно на екраните.
Факт е, че днешните деца едва ли помнят какво е казал Спондж Боб в епизода миналата седмица. Обаче я си признайте - кой от нас не помни Спас и Нели? Или черния микробус, който преследваше Бенджи, Закс и Звездния принц? Ей сега да ви бутнат и да ви кажат: „Отвертка!“, да познаем ли какво ще отговорите?
Сещаме се и как бързахме да се връщаме от училище специално за да гледаме класацията на MTV, как припадахме по Bon Jovi (преди да започне да ни е срам от този факт) и как купувахме списание Bravо с надеждата вътре да има плакат на Джони Деп, който да залепим на тапетите и да му се вричаме във вечна любов преди всяко лягане (години преди да разберем, че освен страхотен актьор е и задник, който бие жени).
Помним и кашоните с касетки и CD-та на "Славейков", където ходехме да ровим с треперещи ръце и да търсим новия диск на Sade с обложка, снимана на ксерокс.
Помним и още много, много други неща - купоните за сирене, първите паспорти (онези зелени отвратителни книжки), единиците за преписване и подсказване, първия Терминатор в кино Сердика (което в момента е гигантски ров), акумулатора в хола, с който семействата гледаха телевизия, когато имаше режим на тока, и какво ли още не - хора, филми, случки, характерни моменти, които никога повече няма да се повторят (някои от тях - за щастие).
Разбира се, много от тези неща днешните деца няма да ги разберат - а и няма нужда. Те си имат достатъчно интересни и вълнуващи свои детски моменти от настоящето (за близкото и по-далечното бъдеще дори не смеем да си помислим).
Но, както бяхме чели някъде из милионите сайтове, ако все пак някой път ви се наложи да им заковете вниманието по един категоричен начин, пробвайте с това:
(Някой ден ще кажа на внуците си, че съм по-стар от интернета - и ще им взема акъла)
Децата променят целия ти живот – това е ясно на всички, които, естествено, имат деца.
Няма вече спонтанно тръгване на море в 3 през нощта и обикаляне на барове и ресторанти – има сополи, хрема и тръшкане. Няма купони и осъмване в кръчми – има захранване с броколи и ставане с кокошките , при това с крясък.
Дори и последният бастион на персоналната ви, частна собственост – ТЕЛЕФОНЪТ ВИ, пада още към шестия месец. Ние, в Майко Мила, сме абсолютно сигурни, че децата чакат да се научат да лазят, само за да се докопат мигновено до телефона ти и да започнат безмилостно да ровчат в него. Или по-скоро - СЪС него.
Естествено, това в общия случай е майчиният клет телефон, който в следващите години е собственост на майката само де юре. Де факто, той преминава във владение на детето, което започва да го експлоатира безмилостно и робски. Всичко започва съвършено невинно – например, с гледане на Маша и Мечока от сутрин до вечер, когато родителят вече отдавна е припаднал от досада и изтощение и му е все едно.
След това нещата се влошават.
Започват да се играят ИГРИ. Аго игрите завършат с неблагоприятен резултат – а те само така завършват, го отнася кой? ТЕЛЕФОНЪТ. Същият случайно пада в чинията със супа и хубаво се увива с фиде, плува в тоалетната, маже се с лютеница и се залива със сок. Върху него се скача, сяда и лежи. Лепят му се лепенки, рисува се с маркер, плеска се с пластилин и, при по-голяма изобретателност, се поправя с детски чук. Случайно се набират номера на хора, с които иначе се чувате максимум един път годишно, и им се дърдорят глупости, крещи им се в ухото и се пищи СИЛНО.
При по-големите нивото е още по-високо. Детето вече е започнало да прави СНИМКИ – на себе си! Стотици снимки. МИЛИАРДИ. На тях, разбира се, няма нищо фокусирано, освен четвърт от лицето, половин нос или малко перчем, но никога и трите. Самоснимането има и положителен ефект - може да отнеме часове, в които детето ще се щрака и ще се гледа в захлас. Вярно, тоя момент нямаме телефон, но пък имаме свободно време, така че никой не смее да се оплаква.
Телефонът обаче е и нещо като бърза помощ при Деца, Които Се Тръшкат. Няма какво да ви го обясняваме – започва то да се суче и гъне като кадаиф, опитвайки се (при това успешно!!) да си качи краката на врата и да излезе от столчето в колата, и единственото, което го спира да се хвърли през прозореца, е ТЕЛЕФОНЪТ. Само той, да се свети името Му, е способен да върне човешкия облик на истерясало двегодишно, което рита гърба на шофьорската седалка и крещи невъобразимо, докато вие също крещите (възпитателно), потите се (обилно) и се чудите как ли изглеждате в очите на околните нещастници в задръстването (като ненормални, как).
Въобще, ние обичаме телефоните, въпреки че преди да родим някои от нас са се клели, че никога, АМА НИКОГА, децата ни няма да седят и да си играят с телефона. Хаха, моля ви се – моите ще са са едни спокойни деца, които се увличат от ребуси по физика, логически задачи и японски език – така си казват някои от нас, които, обаче нищо не знаят и затова им е простено невежеството.
Та, знаейки всички тези подробности за отношенията между децата и телефоните, Майко Мила намери съмишленик в лицето на Мтел и заедно решихме да организираме един чудесен конкурс, наречен “Виж какво направих със смартфона ти!“. Както се досещате – жанрът е нещо средно между ужаси, драма и трилър и има за цел да покаже именно това – КАКВО е направило ТО с телефона ви.
Дали ще е селфи, дали ще е някаква друга ексцентрична снимка, дали ще е снимка на самия клет телефон след употреба от детето – това решавате вие. Въобще, сега ви е паднало да покажете на света какво причинява детето на телефона ви между тези четири стени, така че – възползвайте се.
Между 17 и 24 октомври може да изпратите по една снимка, която след това ще бъде прегледана и одобрена. Снимките ще бъдат качени в галерия на 25 октомври и в следващите два дни всички ще могат да гласуват за фаворита си.
И понеже трябва да има и награди – ето ги и тях! Снимката, която е събрала най-много гласове, ще донесе на собственика ѝ смартфон Huawei P9 Lite в комплект с пакет Прима Фемили, така че да можете по цял ден да звъните на когото си поискате в семейството, да му казвате „КУ-КУ!“ и да му затваряте.
Следващите две снимки с най-много гласове пък ще донесат на собствениците си селфи стик, та да могат тия децата най-накрая да се научи да се снимат И със стик.
Тук може да видите пълните условия за участие, а на нас не ни остава нищо друго, освен да ви пожелаем успех и да отидем да изтръгнем телефоните от ръцете на децата преди да са ги хвърлили през балкона.
