Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay.
И преди да сте ни замерили с обувка, чук или развален домат, защото такова нещо като свободна жена НЯМА – жените винаги са заети с хиляди неща, нека все пак да поясним за коя свобода ще си говорим тук.
За най-трудната. Тази, която сам си я избираш.
Свободата, която те ръчка долу ниско под ребрата и не ти дава да заспиш, понеже имаш да свършиш още малко работа. Свободата, която пропълзява като бръмбарче в ухото и почва да жужи „Това сега не можеше ли да стане по-добре...“. Свободата, която ти помага да си запретнеш ръкавите, за да не се налага да викаш неволята (даже от време на време неволята ти звъни, като има нужда от помощ).
Свободата да работиш това, което истински харесваш. Да отговаряш за себе си и за другите. Да знаеш какво означава да разчиташ на себе си и да имаш готовност да предложиш рамото си и на друг.
И понеже много ни се говори за тази свобода, сме решили да го направим с няколко свободни жени с интересни професии, бизнеси, цели и занимания. Ще ви срещаме с тях веднъж седмично в рамките на общия ни проект с EasyPay и Mastercard „ПРОФЕСИЯ: СВОБОДНА“. Събираме се в него, защото гъвкавост, надеждност, свобода, бързина, лекота са характеристики и за хората, които работят за себе си и определят сами работното си всекидневие, но и за новия продукт Mastercard от EasyPay, зад който с опита и ноухауто си застават двата бранда.
А ние влизаме в играта, като даваме тон за песен с интервю с главната майка на Майко Мила – Красимира Хаджииванова, която е истински свободна жена и върши 5000 неща, докато уговаря 5001-вото. Което всъщност ни връща към горното твърдение – истински свободните жени никога не са свободни.
Спираме да звучим като Божинката. Ето я и Красимира в целия ѝ майкомила блясък с нейната професионална история.
Преди години, няма да казваме точно колко, но сме им живи свидетели, „интернет“ все още беше дума, която в България знаеха около 100 души на всичките 111 000 квадратни километра територия. Тъкмо тогава Красимира се запознава с това невероятно изобретение на човешката мисъл интернета и разбира, че иска да се занимава с него. Но като във всяка история, в която главните герои се събират по̀ към края, и тук нещата минават през няколко различни етапа.
Първоначално Красимира си мечтае да бъде лекар, археолог и детектив, но понеже позицията за съвременен Индиана Джоунс / Лара Крофт вече била заета, след завършване на гимназията Красимира бодро се отправя към словашката филология. (И сега да не започнете да я карате да каже нещо на словашки, като я видите. Най-много да ви напсува, но всъщност ще ви е казала „домат“, защото само това си спомня.) Малко по-късно съдбата (или някакъв малко по-здрав разум) я насочва към Факултета по журналистика. Там Красимира записва задочно PR и започва да работи, защото няма търпение да види какво е това истинска работа.
И вижда. Попада в „Нощен труд“. От този период ѝ е останал талантът да измисля най-великите заглавия на света в стил „Майка търси биотиквичка, превръща се в идиот“. Първата ѝ заплата е 220 лв. „Те идваха в запечатано бяло пликче. В края на всеки месец опашка от хора се нарежда пред една стая, в която седят няколко човека и ти се разписват, че си си взел 220-те лева. Няма карти, няма сметки, няма преводи, не е като сега. Изваждаш си Mastercard от Easypay буквално за 5 минути и нямаш никакви разноски, и си теглиш, когато си искаш, и си вкарваш пари до 3000 лв. без такси... Не бяхме чували за карти изобщо. Просто бяло пликче получаваш и си отиваш, и си броиш парите, и си плащаш сметките кеш.“
В един момент спира да ѝ е на сърце да се занимава с черната хроника в „Нощен труд“ и попада на обява за работа в „интернет сайт“. Явява се на интервю, наемат я и останалото е история, както се казва за щяло и нещяло. После Красимира става част от екипа на голямата група от сайтове и блогове на Investor.bg, където е главен редактор на Dnes.bg. От това време е ѝ блогът ѝ „Животът от нещата“, откъдето я познават много от верните ѝ читатели.
Кога решава да се махне от структурираната работа в медии? Когато мениджмънтът на компанията, в която работи около протестите през 2011–2012 г., разпраща официална нота до всичките си служители, че им забранява да ходят на тези протести. Така ли, казала си Красимира в типичния си стил, и напуснала, за да може да си ходи, където си иска.
Свободата е голяма мотивация, освен сериозна отговорност.
Идеята за Майко Мила се ражда горе-долу с децата на двете ѝ основателки – Красимира и Елисавета. За Красимира това е първо дете, за Елисавета – трето, и за двете е еднакво трудно да бутат детските колички по тротоарите на София, които приличат повече на трасе за паркур. „Всичко си беше „майко мила“, казва Красимира. И да, потвърждаваме, то така си беше. От групата „Път за бебешки колички“, която създават с още няколко майки, се стига лека-полека до идеята за сайт, в който двете да споделят истории за майчинството, но по (брутално) честен начин и с чувство за хумор.
И двете са си мислели, че такава платформа ще има интерес, но чак пък такъв, какъвто засвидетелства публиката още от първите дни – едва ли. С пускането му сайтът пада 3 пъти. Толкова много хора влизат да четат историите, че сървърът не може да смогне на натоварването.
Още не сме свършили, скрол надолу
Оттогава до днес са минали 9 години, а Майко Мила е минала през какво ли не. Включително през смяната на професионалното поприще на едната съоснователка на платформата Елисавета Белобрадова, която реши да влезе в политиката. За Красимира това е тежък момент не само в личен план – съдружникът ти спира да ти е съдружник, едва ли е леко –, но и в професионален – екипът се променя и трябва да се търсят нови подходи и посоки. И тогава в употреба влизат качествата, които си градил през годините в различните професионални форми и проявления – гъвкавост, съобразителност, адаптивност.
Особеното в случая е, че свободата от обвързаност – някой друг да ти шеф и да ти казва какво да правиш, идва с отговорност – ти самият си работодател и е добре да знаеш накъде е посоката. Това върви с определено количество безсънни нощи. „Свободата да си си сама шеф е прекрасно нещо – особено когато работиш до пълен бърнаут в 2 през нощта“, казва Красимира. Зад шегата обаче стои труд, отдаденост и някое и друго „не“, за да можеш да запазиш най-ценното в екипа – независимостта и доверието между членовете му.
И тъкмо когато нещата някак потръгват относително ясно и горе-долу сигурно, Красимира решава, че писането ще трябва да се превърне в говорене и това говорене ще е стендъп, защото професионалният ѝ живот винаги е бил свързан с чувството за хумор. Обаче и със стендъпа не е лесно, защото какво лесно има в това да излезеш пред 4000 души в зала 1 на НДК само с един микрофон и те да слушат какво имаш да кажеш. „Имала съм много мъчителни моменти, защото да пишеш е едно, а да излезеш да го кажеш на хората е съвсем друго.“
На въпроса защо се тормози така, Красимира отговаря, че е изключително зарибяващо да излезеш пред стотици, понякога хиляди хора, и да задържиш вниманието им с това, което искаш да кажеш за няколко минути. „За мен е много важно да казвам неща, в които вярвам, които са важни за други хора. Моите теми винаги са социални. Те са ми важни, без значение дали ще са дупките по пътищата, или това, че сме неграмотни и не знаем къде се пише Й, или че си умираме да тропаме хора по света, а не обръщаме внимание на някакви процеси, които се случват в държавата, и как да се интегрираме като граждани на света.“
Прогнози за бъдещето нямаме, макар че е модерно да се раздават. Красимира продължава да работи по нови стендъп формати и нови проекти, които запазват духа на Майко Мила – хумор, честност и солидарност. Нейният съвет към по-младите жени? Да намерят своето „племе“ и да знаят, че всяка трудност ражда нещо хубаво. Не мигновено – но винаги навреме.
Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay.
Mastercard от EasyPay е разплащателна карта, която ви дава:
– свобода – няма такса за поддръжка;
– бързина – издава се на момента в каса на EasyPay само за 5 минути срещу лична карта;
– лекота – проследяване на сметката във Viber без инсталиране на сложни приложения с пароли;
– надеждност – безплатно захранване до 3 000 лв. на месец на EasyPay банкомат или на каса;
– независимост – абсолютен еквивалент на дебитна карта и работи в чужбина, в интернет, както и безконтактно;
– сигурност – издава се от два бранда, доказани на местно и на международно ниво – EasyPay и Mastercard.
Повече информация за Mastercard от EasyPay можете да откриете тук.
В днешно време, забързани от стрес и ангажименти, понякога май забравяме да се смеем, ама така от сърце – юнашката! Добре, че има хора като Димитър Иванов-Капитана, за да поглеждаме на някои трудности от забавната им перспектива. Как този човек прави смешки от липсата на места в детските градини или от това, че бабата не иска да си гледа внучето – вижте с какъв Димитър си има работа хуморът в неговия живот.
Кой е Димитър Иванов-Капитана? Защо Капитана всъщност?
Професионално е стендъп комик. Иначе според последното генетично изследване е 40% французин, 51% балканец, 7% финландец и 1-2% азиатец. Баща, майка… понякога, работохолик, човек на куче. Капитана идва от това, че бях дълги години лице на „Капитан Морган“ за България.
Вие май сте първият български вентролог. Какви специални умения се изискват за вентрологията и къде я усвоихте?
Всъщност не съм първият. Оказа се, че факирът Мити също е бил вентролог. Кой знае – може да е имало и някой преди него. Не се изискват специални умения. Всеки може да стане вентролог, но се изисква нечовешки инат и упоритост, за да се научиш да го правиш. Има курсове, които те учат на основата, всичко останало зависи от твоята воля, талант, упоритост и т.н.
Децата Ви на каква възраст са и как успявате да жонглирате с разликата в годините им и спецификите на отделната възраст?
Имам две девойки. На 9 и на 2 години. Лесно е, защото понякога голямата се държи като двегодишна, а понякога малката като 9-годишна. И често няма възрастова граница. Когато има такава разлика, даваш колкото можеш повече отговорности на голямата. Да помага с каквото може за сестра си. Така хем създават връзка, хем тя се учи, хем родителите имат време да се изкъпят, да кажем. Понякога се е случвало да казваме на малката, че трябва да гледа кака си... и пак минава номерът.
Да си баща с чувство за хумор с какво помага в родителстването?
Децата те възприемат като приятел. Макар че понякога е и нож с две остриета, защото, когато се шегуваш постоянно, не могат да хванат момента, в който си сериозен.
Имате страхотни скечове, с които онагледявате разликата между начина на възпитание сега и по времето, когато вие сте били дете. Кажете ни наистина няколко основни разлики?
Много семейства напуснаха родните си градове (включително аз) и са далеч от бабите и дядовците. А бабите и дядовците са много важен фактор. Сега има много информация, човек трябва да може да я отсява, но не всеки се справя и се стига до прекалявания.
Появата на смартфоните е голям фактор също, интернет... Но това, което мисля, че е основна разлика – преди семействата ставаха родители доста по-рано – на по 21, 22, 23 години. Тогава човек е малко по-безразсъден, малко пò джаста-праста, малко по-купонджийски настроен, и много по-лесно, заради разликата, ставаха приятели с децата си.
Да продължим още малко със сравненията – сега по-добре ли гледаме децата си и защо да/не?
Според мен винаги сме ги гледали добре. Ако се занимаваш с детето си, ако му показваш любовта си, разговаряш с него, няма как да сбъркаш. Родителите искат да предпазят децата си. Преди е имало едни опасности, сега опасностите са други. Целта на родителя е да си предпази детето. Докато то само́ се научи да се предпазва и един ден започне да учи своите деца.
Разкажете ни любимата си смешна история, която е включена в репертоара Ви за стендъп комедиите.
Тя не е включена в шоутата ми. Но си е забавна. Понеже имам два еднакви куфара, и в двата държа кукли. Вместо куфара с Бай Тъньо, съм взел куфара с другата ми кукла – Ей Джей (див тинейджър). Закъснявахме за шоуто и нямах време да проверявам и нагласям куклите, директно започнах. Дойде моментът да обявя Бай Тъньо. Отварям куфара… и замръзнах… Трябваше да реагирам.
Но с импровизация успях да извъртя нещата, че Алекс (Ей Джей) е искал да стане известен и затова е сменил куфарите, а после се обадихме по телефона на Бай Тъньо. Стана едно от най-забавните шоута, които съм правил.
Веднъж пък ме спря полиция. Накараха ме да отворя багажника и питаха какво има в куфарите. Аз бях много уморен. Пътувах след шоу, някъде към 11:30 вечерта беше. Казах, че в куфарите са Алекс и Тънката... И… имаше няколко доста напрегнати мига, докато се усетя и им обясня. Цялата история съм я включил в едно шоу.
Още не сме свършили, скрол надолу
Кажете ни някой лайфхак за укротяване на деца? Подлежат ли въобще на такова нещо?!
Нямам такива хакове… Но ако вие знаете, ще се радвам да ги споделите. Търпение, чаша вино, търпение, чаша вино, докато не заспят. Виното го пие таткото, не детето, ха-ха!
Защо ни е нужно шоу?
Защото човек обича емоциите (хубавите), обича да вижда зрелище, да се вълнува, да бъде първичен, да бъде замислен. Да се смее с глас, да види, че не е сам. Да се почуства обединен с още 2000 или 3000 души. Да бъде социален. Моите шоута са именно такива. Като самия живот, но с много смях. А накрая винаги едно намигане за финал.
Къде може да Ви се посмеем от сърце скоро, освен че ще продължим да Ви следим в Инстаграм?
Сам играя на 6 ноември в Зала 1 на НДК.
А в момента сме в лятно турне със Златните Момчета – Георги Кючуков и Димитър Донски. Предстоят ни Стара Загора, Плевен, Шумен, Пловдив, Русе, Созопол, София, Царево, Габрово, Велико Търново.
Бургас и Варна минаха. Бяха епични!
Когато три жени с микрофон решат да съберат в едно 90-те, Прехода, автобус 72 и емигрантската носталгия, получавате „От България с любов“ – стендъп спектакъл, който обиколи 33 града в Европа и 7 в Канада и навсякъде предизвика смях, сълзи и прегръдки след финала. Ива Тодорова, Красимира Хаджииванова и Оля Малинова разказаха на хиляди българи в чужбина истории, с които да пътуват през време и пространство.
Ето ги сега в Майко Мила, за да разберем как се озоваваш от София във VIP сепаре на Октоберфест, как един софийски автобус става международна културна икона и на какво се смеят българските емигранти в Европа и Канада.
Оля: Спектакълът е точно това, от което имат нужда българите в чужбина: хумор, положителни послания и доза сантимент. Хората се смеят на типично българските ни истории, които са абсолютно истински, но и слушат много внимателно и сериозните послания и носталгичните моменти в шоуто.
Ива: Представете си спектакъл, специално написан за вас, това е истински комплимент и със сигурност бихте го гледали с огромно любопитство и вълнение. Публиката в чужбина е прелестна – много отворена, искрена и много се смее. Прелестно е, че хората реагират бурно дори на места в текста, на които не сме очаквали, и след представлението ни прегръщат и повтарят репликите ни.
Красимира: Това е спектакъл за реалността на живота в България, за миналото, за настоящето и малко за бъдещето. Няма нищо измислено в нашия спектакъл – всичко е по истински случай и действителни събития. Имаме от всичко – от живота през 90-те, перипетиите на така наречения Преход, който продължава половин век, та до сегашни дни. Говорим по теми, които са близки на всеки българин, без значение дали живее тук или в Канада – отношения, история, образование, причини да останеш тук и причини да напуснеш България, любов, работни навици... Затова е и толкова смешно, но и мило. Много от българите в чужбина се смеят през сълзи, докато ни гледат.
Красимира: Навсякъде ни посрещаха изключително топло и гостоприемно – и като публика, и като разговори и отношение след спектакъла. Българите в чужбина, или поне тези, с които се видяхме до този момент, са разкошни мили хора, които не са спрели да мислят за България. Изключително впечатлена съм от тях. Почувствахме се у дома си дори в Едмънтън, Канада, в къщата на едни българи с три деца. Живеят насред едно поле, зимата минават койоти, става минус 30 градуса, но пък грее слънце почти целогодишно. Дори и там си бяхме като у дома си.
Оля: Най-емоционалната публика беше в Канада, където хората нямат възможност да се прибират толкова често, както и нямат много допир с българска култура. Имаше моменти, в които не можехме да продължим с шоуто и с текста заради смеха на публиката – буквално не ни оставяха да си кажем изречението до край.
Ива: Играхме както в огромни зали за 400 човека, така и в интимни пространства с 15–20 души – не мога да кажа кое предпочитам. Защото големите салони те заливат с радост и адреналин, но личните срещи в малките пространства бяха незаменими. Там като че ли се влизаше в личен разговор с всеки един човек от публиката поотделно... За мен незабравим спомен е срещата в Монреал, където не можахме да видим нищо от града, но затова пък не ни пускаха да си тръгнем дълго след представлението.
Ива: Знаете ли, имаше моменти, в които усещах, че това е текст със световно значение, защото не само разсмива – а всички знаем, че смехът е най-краткия път до сърцето – но и докосва, обединява, защото в него са вплетени стихове на Дебелянов, Ботев, Каравелов. Това са кодове, които се включват, където и да сме. Българските общности са много силни, задружни. Българите в чужбина имат допълнителен тунинг – те са внимателни, възпитани и толерантни, въпреки или благодарение на трудностите, през които са минали.
Натрупахме много впечатления, запознахме се с много хора от всякакви сфери на обществото. Дали съм се променила като човек, не знам, но със сигурност съм се обогатила много. След всяко представление ни казваха „Елате пак, ние имаме нужда от такива спектакли. Да се смеем заедно на български“. Български смях – това е велико!
Оля: След тази обиколка още повече оцених живота си в България. Като човек, който е живял много години в чужбина и се е върнал в България, за да се реализира и да си гледа детето тук, винаги съм имала една въпросителна – дали сгреших като се прибрах. След като срещнах толкова много хора, които милеят за България, искат да се приберат, мъчно им е, тежко им е в чужбина, осъзнах, че съм на най-хубавото място за мен и не съм сгрешила, колкото и да е трудно понякога тук.
Красимира: Мисля, че в професионално отношение станах по-уверена и освободена. В нашия спектакъл винаги излизам първа и това е голямо предизвикателство, защото никога не знаеш как ще те приеме публиката във всеки нов град и държава. Има места, на които хората са малко по-сдържани в началото, на други реагират от първата минута. В Копенхаген беше така – трябваха ни два часа, за да приключим спектакъла. Просто публиката реагираше постоянно, което беше страхотно! Смях и сълзи два часа. Никога няма да го забравя.
Оля: За мен може би денят в Швейцария, в който бяхме продали два спектакъла един след друг и хората още се смееха и пляскаха на първото шоу, а вече имаше опашка на вратата за второто шоу. Както и моментът, в който попаднахме на Октоберфест, и веднага ни намериха VIP сепаре, защото българите са навсякъде.
Красимира: Имахме един уикенд в Англия, играхме на три различни места. Пътувахме с кола от град до град и беше страшно уморително. В последния град заспахме на паркинга пред сградата, в която трябваше да играем.
В Дъблин пък кацнахме, оставихме си багажа, отидохме, изиграхме си представлението, вечеряхме, легнахме за 2 часа и отлетяхме за Кьолн. И после някой като ме пита „Била ли си в Дъблин?“ – ами, как да ти кажа... Била съм, ама все едно не съм.
В Лондон ме нахапаха дървеници – беше ужасно, оказах се алергична, и беше страховито. Такова пране и гладене с гореща ютия падна, като се прибрахме, беше епично.
Навсякъде падаше голям смях, защото непрекъснато има нещо ново, непознато и супер интересно, с което се сблъскваш.
А трогателните моменти са всяка вечер, когато се срещнем с българите в съответния град. При мен турнето започна много силно още от първия ни уикенд в Залцбург, Виена, Мюнхен. Брат ми живее в чужбина от 18-годишен и не се виждаме често. Беше си взел билет за шоуто ни и ме чакаше в хотела във Виена – изкарахме страхотна вечер с приятели, с хора, които бяха дошли от други съседни държави специално за нас. Това е изключително ценно преживяване за мен.
И нещо друго – никога не знаем точно при какви условия ще излезем на сцената, защото отиваме за първи път. Играли сме в най-различни сгради и места, включително в салони за физическо, в един български ресторант в Германия, както и в църкви.
Но най-смешното нещо е, че в АБСОЛЮТНО всеки град, в който сме били, имаше хора, които някога в живота си са се возили на автобус 72. В текста си говоря за тази линия, защото тя е пословична, тя е извън всички графици, правила и разписания, а е единственият транспорт, който обслужва квартал Редута в София. Имам хиляди истории, свързани с този автобус през годините. Оказа се, че много българи по света също имат – буквално от Люксембург до Ванкувър има българи, които са се возили на 72 и според мен са емигрирали заради него. Абсолютно жестоко беше това откритие за мен.
Ива: Такова мащабно турне изисква голяма организация, дисциплина и ако щете вярвайте, огромно количество чувство за хумор – не може без това. Случи се да объркаме влак, но да стигнем много по-бързо заради тази грешка. Винаги може да стане фал, кризисна ситуация, техника, осветление. Случвало се е в гримьорната да стоим с ръкавици и шалове, но на сцената да сме с роклите, и веднага го споделяме с публиката. И пак смях и смях. Няма много време за почивка, но тази мобилизация на мен много ми харесва. Трогателно е, когато непознати възрастни жени, те прегръщат като дъщеря в края на представлението, трогателно е, когато разбираш, че някой е пътувал от Виена до Антверпен, за да го гледа за втори път. Трогателно е да говориш на български в 33 града по света.
Оля: Бях много развълнувана, защото аз съм като тези хора – бях емигрант много дълго време и мисля, че знам какво им трябва и от какво имат нужда. Някой да им каже „Всичко е наред, България ви чака, когато и да решите да се приберете, ще ви приеме с отворени обятия“.
Красимира: Първите пъти бях леко спечена, защото не знаех с какво настроение са тези хора към България. Но буквално от втория уикенд това притеснение отпадна, защото вече бях убедена, че са дошли от любов към страната си.
Ива: Както вече казах, то е посветено на емигрантите, но не на трудния емигрантски живот, както често се случва в такива текстове и пиеси, а на радостта от живота, където и да е той. Всъщност, най-вълнуващо беше на премиерата, защото всяка от нас написа текст, репетира го отделно и на премиерата в София се събрахме за пръв път. Ние не знаехме какво ще стане. И стана фурор! Представлението е като български домат и това сравнение може да го разбере само българин. То е вкусно, свежо и насища.
Да играеш себе си може да изглежда лесно отстрани. Но всъщност да споделиш собствените си перипетии изисква усилие да напуснеш това така любезно място, което наричаме „зона на комфорт“, за да се надсмееш на неща, които в миналото съвсем не са изглеждали забавни.
С това начинание актрисата Ива Тодорова се залавя за първи път в „Приятно ми е, Ива“. После описва случващото ѝ се в „Ива е онлайн“. Навлиза в стендъп комедията, след като през 2022 г. взема участие в One Night Stand.
– Ива, вече сте готова и с първи собствен стендъп спектакъл, който носи дългото, но прецизно звучащо име „Най-смешното шоу завинаги, навсякъде и само за вас!“
– Скромно заглавие съм измислила. Аз самата не мога да го запомня. То тръгна от гръмогласната реклама, която ни залива отвсякъде. Разбира се, е съвсем иронично, но и не е, защото в крайна сметка в представлението се шегувам, че съм звезда, но и не се шегувам. Всеки иска да бъде хвален, да бъде обичан и се превръща в рекламен обект, което е малко обидно. Моята идея е, че дори звучно да се проваляме, хубавото е, ако си го признаваме и го споделяме.
Много се изнервям, когато някой ми каже: „Беше невероятно, страхотно“. А аз знам, че не е било така. Първа съм усетила, че съм напълняла, че ми е излязла пъпка и ако някой започне да ми говори суперлативи, които съм наясно, че не са верни, си мисля: „Хората всъщност забелязват ли ме наистина? Съществувам ли, има ли обич между нас? А грижа?“.
Tова е малка част от идеята, заради която започнах да правя представлението. Просто беше дошъл момент, в който пак да се изкажа. Моите представления са такива. Когато съм готова, излизам на сцената.
– Този спектакъл е малко по-различен от първите два. Все пак тук говорим за стендъп шоу.
– За разлика от „Ива е онлайн“, което беше доста драматично представление и влиза в голяма дълбочина, тук исках всичко да е много леко и ведро. Но подобно и на другите два спектакъла оставих моменти, които да отварят онова пространство, в което човек да може да отлети за малко от самото представление и да си мисли за свои неща.
Смехът е най-прекият път до сърцето на публиката, и там се отваря едно пространство, в което публиката витае и мисли за неща, които е хубаво сама да си подреди и на които да се зарадва в своя живот.
– Завършвате НАТФИЗ при проф. Крикор Азарян и доц. Тодор Колев. Преди да сте себе си на сцената, сме ви гледали в постановки с Галин Стоев, Лилия Абаджиева, Андрей Белчев, Марий Росен. Кои са разликите на тези сценични изяви със стендъп шоуто?
– В театралната пиеса нещата стоят различно. Театралната среда използва сценография, осветление, мрак в залата, така се създава пространство различно от реалното. Това, което се случва между персонажите, е магично и публиката е въвлечена в магията на театъра.
Ти приканваш зрителя да влезе в тези взаимоотношения и това е фантазно, измислица, нереално. Актьорът се превъплащава в роля на някой друг.
Докато стендъпът се случва в бар, в съвсем реална обстановка. Хората се разхождат, пият, говорят си. Ако искат, могат да си обърнат стола с гръб към сцената. На сцената си ти, какъвто си, с някаква част от собствената си личност.
Но любопитното е как в толкова реална обстановка пак завладяваш сърцето на зрителя и го завеждаш, където пожелаеш, дори в абсурд, и той те следва. Това доверие е много яко.
– Какво е да играеш себе си? Смеете се на нещо, което ви се е случило, карате ни и ние да го правим, но сигурно докато сте преживявала своите възходи и падения съвсем не ви е било до смях.
– Шизофренията е огромна, защото в крайна сметка, като напишеш драматургичен текст и го изпълниш пред публика, той престава да бъде нещо твое лично. Когато разказвам за представлението, често говоря за мен в трето лице: „Тя излиза, тя прави това или онова“. Има едно брехтовско отделяне от персонажа, който си ти. Пълна лудост. И въпреки че става въпрос за теб и преживелиците са твои, в момента, в който ги изречеш, вече стават общи – между публиката и актьора.
Още не сме свършили, скрол надолу
И тук пак следва отговор на въпроса какво е различното с първите два спектакъла. Ами те са театрални – имат сценография, сценична акустика, играят се в театрална среда.
В последния спектакъл става въпрос за чист стендъп, който ми е много интересен, защото дава възможност да се случва истински разговор със зрителя. Няма бариери между мен и публиката. И това е много важно – хем трябва да съм в потока на разговора с хората, хем да не си забравям текста.
В ерата на социалните мрежи, където всеки разказва много за себе си и е центриран върху личността си, споделянето не е на живо. Там много сетива са отрязани. Има го само зрителното сетиво. Четем за близки и познати, не си общуваме. Липсва онзи елемент, който да те разчувства – аромат, допир – тази толкова важна чувствителност, която ни прави близки.
– Работите със Стоян Радев, както и в предишните ви моноспектакли. Каква е ролята му тук?
– Ами тя е голяма, главна. И той е майстор на това – да не се усеща режисьорът. Не вярвам в каквито и да е представления без режисьор, защото за разлика от другите изкуства, в театъра не може да се отделиш от себе си и да се видиш отстрани и трябва да има някой, който да вижда, да слуша, да прочете текста, да те спре или да те пусне по-надалеч.
Да ти каже: „Тук може още да развиеш. Тук си се забила, върни се обратно“. Същото е като с децата – като им сложиш граници и се развиват добре. В този смисъл неговата роля е много важна. Иначе в представлението се шегувам, като казвам, че ролята на режисьора е да опъва лицата на актрисите, за да изглеждат по-добре, както е на плаката.
Стоян е такъв режисьор, с какъвто най-много обичам да работя. Отстрани зрителя си казва „Какво хубаво представление, а сякаш няма режисура“. Не се меси в представлението, а го поставя на верния тон. Пипа с много внимание текста – за да се разбере и чуе.
Следи посланието да е чисто, да не се зацапва в излишна суета. Това са големи теми. Ние сме заедно от първи курс в НАТФИЗ. Там се разпознахме. Имали сме много разговори през годините и много добре знам какво ме съветва. Като каже едно изречение, разбирам цяла вселена. Много му се доверявам.
Също така преди представлението актьорът изпада в прединфарктно състояние. Стоян има тази способност да те разведри, съсредоточи, да ти помогне да насочиш вниманието си към важното и да избягаш от напрежението.
В тази постановка ние сме дует. Историите са мои, но той пластично ме е водил да ги подредя, да ги изрека добре, да не става грубо, да не става слабо, да е хармонично представление.
– Доверила сте му се, а сред темите, които засягате, са точно липсата на доверие, лицемерието, свръххвалбите и хейтът.
– Хейтът е голямата тема в момента. А за пръв път представлението ми няма изречена поанта. Само чувствена. Сякаш за да живее въпреки всичко, навсякъде и завинаги и на всяка цена. Шегувам се, именно това не е представлението.
То е за това, което ни се случва тук и сега. За радостта от живота, която е толкова вдъхновяващо наблюдавана в децата или в творците, които изглеждат спокойни, верни на истината си, затова и мощни.
При тях няма напънато лицемерие, няма приемане, че „сме най-великите“. Ние сме тези, които знаят колко струват, знаят къде са. Много е приятно да видиш човек, който е наясно къде се намира и какво представлява. Не смята, че е по-велик от това, което е, нито че е по-мършав. Много ми е приятно да общувам с такива хора. Търся ги.
– В представлението говорите за важните усещания, които като че ли губим с порастването. Вие какво детско още носите и какво загубихте през годините?
– Като дете бях дебела, а за щастие сега не съм. Тогава обаче не пушех, а сега пуша. Като дете бях прелюбопитна. Като се качвах в тролея, се запознавах с всички. Подлагах ги на разпит къде живеят, как се казват и целият тролей ставаше увеселителен парк. Всички общувахме. Като бяхме малки, много ни се разрешаваше да скучаем. Можехме да седим в стаята или пред блока сами, да си ровим нещо без цел.
Пак ни записваха на английски, пиано и спорт, но имаше едни дълги следобеди, безкрайни моменти, в които времето ти не е разпределено и ти си един изследовател. Рисуваш си, измисляш си игри, които развиват въображението ти. Правих вкъщи представления, в тоалетната. Продавах билети на съседите. Не можех още да пиша, но на всички билети бях нарисувала драскулки. Баба ми беше учител по история и като дойдеше някое дете у нас на урок, виждах как пишеше в тетрадки.
Аз също имах тетрадки, които пълнех със завъртулки. После ги нарязвах и продавах като билети за представлението ми. Тоалетната беше мъничка, уютна. Представленията бяха измишльотини, които се раждаха от скука. Мисля, че на днешните деца им асистират твърде много във всяко нещо и скуката се приема за особено страшна. А аз, ако мога, ще върна именно тези моменти на скука.
Сега съм жестоко стресирана, ако не правя нещо. Някак си е прието, че ако е така – ти си пътник, за какво живееш. А тази скука, това пространство, в което можеш да си помислиш на спокойствие, да съзерцаваш – пак тема в представлението, са много благодарни моменти.
От детството също бих върнала и безрезервната любов към някого. Нямах никакво съмнение, че обичам тези хора. Баба ми беше такъв човек. Става въпрос за онази любов, в която не поставяш другия на кантар, не го преценяваш какъв е. Можеш да заобичаш бързо съвсем непознати хора или деца заради хубавата игра заедно. Ето тази безрезервна обич ми липсва. Сега имам маса критерии, гледам под лупа. Ужасно.
– В стендъпа ви всъщност присъства още един човек, който, освен, че е част от текста, седи на един пулт и пуска музика. Той как се възприема в цялото това нещо?
– Той не може да повярва на късмета си, колкото и двояки неща да говоря за него. Това е друга голяма тема в представлението: разказвам за няколко мои връзки и всички са с голяма благодарност и радост. След първото представление една приятелка ми каза, че никога не си е мислила за миналите връзки с любов, но аз точно така ги представям.
В крайна сметка съм благодарна за това, което ми се случва. Дори миналото с бившия ми съпруг. Той е чудесен, но няма как да се получи битово между нас. Всъщност представлението е интеграцията на всичко, което ми се е случило, приемането му със спокойствие, ирония и любов.
Това е темата за зрелостта. Когато си на 50, имаш по-голямо спокойствие, не си така амбициран. Като млада съм си мислила: „Тези на 50 как живеят, защо не се гръмнат?“. А всъщност именно на тази възраст се открива щастието. На 50 си два пъти по-щастлив, отколкото на 20. И точно намирането между миналото и мечтите те позиционира в настоящето.
„Най-смешното шоу завинаги, навсякъде и само за вас!“ е на 20 май от 20:00 часа в Sofia Live Club. Билетите са тук.
ЕТО ГО! ИДВА! Чисто новото издание на One Night Stand – стендъп шоуто, в което седем разкошни, смели и смешни жени ще ви спукат от смях. One Night Stand пълни зали и души вече пета година подред и на нас не ни остава нищо друго, освен да обявим новите участнички и да ви кажем за кой град все още са останали някакви билети. Защото истината е, че откъдето мине One Night Stand, там празна зала не остава.
Тази година редом до Красимира Хаджииванова, Letiashtata Kozzila Erato и Оля Малинова застават Елена Телбис, Мария Шаркова, Симона Дянкова и Александра Богданска, която ще има специално участие в София.
Турнето ще мине през Велико Търново, Варна, Пловдив и Бургас. А на 7 март – традиционно – ще разцепи и зала 1 на НДК, чиито стени всяка година от 2019-та насам чуват как 4000 души се смеят с пълно гърло вечерта преди 8 март.
И понеже сме добри, ви казваме кога и къде можете да гледате One Night Stand 2024, за да няма неразбрали и да не сме после ние виновни.
Турнето започва от Велико Търново, където на 4 март на сцената на МДТ „Константин Кисимов“ ще се качат Елена Телбис, Мария Шаркова и Симона Дянкова заедно с Красимира Хаджииванова, Letiashtata Kozzila Erato и Оля Малинова. Билети можете да купите тук.
На 5 март шоуто е във Варна, но за него НЯМА БИЛЕТИ. СЪЖАЛЯВАМЕ! На 7 март стендъпът се завръща в „родната си“ зала 1 на НДК, където към шестте дами ще се присъедини и Александра Богданска. Билети можете да откриете тук. На самия 8 март ще се гърми в Пловдив. Билетите са тук. После на 9-ти цялото настроение и забавление се изнася към Бургас. Билети можете да откриете тук.
Малко преди да ги завърти едно от най-страхотните приключения в живота им, хванахме на къс пас четирите нови момичета в редиците на стендъп шоуто и им зададохме пет много бързи въпроса, чиито отговори всеки може да си тълкува, както намери за добре. Или за зле – всеки сам си преценя!
– Как стана така, че сте част от One Night Stand 2024?
– Вдъхнови ме да участвам идеята, която стои зад шоуто. Силни, умни и успели жени да разказват личните си истории пред хора и чрез тях да предават своето послание.
– Ако трябва да ни разкажете нещо смешно само с емоджита, как би изглеждал този „разказ“?
– На какво се смяхте много напоследък?
– На бисерите, които ежедневно ръси моят 5-годишен син.
– А какво може да ви накара да ви „замръзне усмивката“?
– Жаба.
– Представете си, че имате възможност за one night stand с една историческа фигура – коя ще е тя и за какво ще си „говорите“ цяла вечер?
– Бих попитала Коко Шанел на колко хора в живота си е имала пълно доверие.
– Как стана така, че сте част от One Night Stand 2024?
– Последната една година редувам работа с писане на дисертация и когато получих поканата, си казах „Ето, това е страхотен начин да се изложа и на друго поприще!“.
– Ако трябва да ни разкажете нещо смешно само с емоджита, как би изглеждал този „разказ"?
– На какво се смяхте много напоследък?
– На себе си най-вече.
– А какво може да ви накара да ви „замръзне усмивката"?
– Хора, които се вземат насериозно и прекалено си вярват. Непочтените хора.
– Представете си, че имате възможност за one night stand с една историческа фигура – коя ще е тя и за какво ще си „говорите“ цяла вечер?
– С Мартин Лутър Кинг – искам да си говорим за смелостта да отстояваш правата на хората дори с цената на живота си, искам да го попитам дали мечтата, която имаше, я вижда сбъдната днес и какви каузи би отстоявал сега.
– Как стана така, че сте част от One Night Stand 2024?
– Видях възможност да изляза от „комфортната зона“ и да се срещна отново с така любимата ми публика.
– Ако трябва да ни разкажете нещо смешно само с емоджита, как би изглеждал този „разказ“?
– На какво се смяхте много напоследък?
– На Свети Валентин бях на стендъп шоуто на Оля. Много се смяхме и беше супер готина вечер! Дано и нашето шоу се получи толкова интересно
– А какво може да ви накара да ви „замръзне усмивката”?
– Усмивката ми замръзва, когато се случат събития, които променят целия свят. Например, когато отмениха олимпиадата (Олимпийските игри в Япония от 2020 г., бел. ред.), меко казано ми замръзна усмивката. Замръзва ми усмивката и след всяка новина за нови военни действия в нова точка от света. Усмивката ми замръзва, когато няма мир – и духовен, и световен.
– Представете си, че имате възможност за one night stand с една историческа фигура – коя ще е тя и за какво ще си „говорите“ цяла вечер?
– Бих се срещнала с Юрий Гагарин – първият човек, полетял в Космоса. Интересно ми е да го попитам как човек приема спокойно това, че след секудни вече може да не е жив. Как човек избира по-голяма кауза от своя живот? Какво е усещането да си първият в нещо още тогава?
– Как стана така, че сте част от One Night Stand 2024?
– Оля ми се обади по тилифона. Започна с „маци“. Казах „да“.
– Ако трябва да ни разкажете нещо смешно само с емоджита, как би изглеждал този „разказ“?
– На какво се смяхте много напоследък?
– На Светлана Янчева. Хапвахме си на пейка пред „Седмочисленици“ и ме пита, най-сериозно, сочейки ми катафалката пред църквата: „Искаш ли да те водя на погребение после?“.
– А какво може да ви накара да ви „замръзне усмивката”?
– Злото.
– Представете си, че имате възможност за one night stand с една историческа фигура – коя ще е тя и за какво ще си „говорите“ цяла вечер?
– Моцарт. Искам да му пусна едни парчета на Риана.
Поради огромния зрителски интерес ONE NIGHT STAND Варна вече е с втора дата - 17 август от 21:00. Билетите са в мрежата на ePayGo.
Стендъп спектакълът ONE NIGHT STAND е събитие единствено по рода си, защото се случва един път в годината, точно в навечерието на 8 март, с текстове, специално създадени за тази единствена вечер, и с артистичен състав, който също се обновява всяка година. Всичко, което казахме, е точно така, само дето не важи за Варна. Когато говорим за Варна, животът прави изключение и почва да трепти на други честоти, доловими само близо до морското равнище.
Тези вълни, както и онези най-тривиалните, от морска пяна и водорасли, ще направят възможно събитие, което се случва само веднъж в годината, да се случи отново - този път със специално варненско издание. С други думи, на 16 и 17 август във варненския The Brick Port предстои да се представи женската стендъп вакханалия ONE NIGHT STAND и някой трябва да поеме политическата отговорност, защото тази революция на смеха става абсолютно неуправляема. Пренася без свян и срам зала 1 на НДК на морския бряг и хич и не пита подготвени ли сме за това, или не сме.
Добре, че сме ние да ви кажем: подгответе се, мили хора! Купете си билети за най-голямото стендъп събитие в България, което повече няма да се играе в София в този си вариант, затова мигрира към Варна, а после - знае ли човек - може да кацне и другаде.
Красимира Хаджииванова, Letiashtata Kozilla Erato (Елисавета Белобрадова), Оля Малинова, Радосвета Стаменкова, Алекс Раева и Ива Тодорова ще акостират на морския бряг с най-новия си материал от 2022 г., с който през март разтресоха от смях зала 1 на НДК с магнитуд много по скалата на Рихтер. Изживейте го това нещо, защото то трудно се описва, после си го приберете във вътрешния джоб на душичките и си го инхалирайте при нужда, и няма да ви трябва ни райски, ни руски газ.
И понеже ние няма как да опишем това изживяване, прибягваме до обратната връзка от зрителите, присъствали в зала 1 на НДК на 7 март тази година.
Преди да сте се втурнали презглава за билети, има няколко важни неща, които трябва да знаете. Ето ги и тях:
След като знаете всичко това, остава да ви кажем, че билетите се намират в мрежата на ePayGo и са на цена 25 лв. за стандартен билет и 30 лв. за ВИП. На място билетите ще бъдат по 30 лв., но няма гаранция, че изобщо ще има такива.
Гаранция даваме, че ще се забавлявате от сърце, ще ви заболят устите от смях и после ще трябва да си оправяте бръчките, ама това вече няма как да е наш проблем.
ONE NIGHT STAND е на 16 и 17 август от 20:30 и 21:00 в The Brick Port Варна с билети в мрежата на ePayGo.
След като завършва НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, Ива Тодорова започва професионалния си път на актриса на сцената на някои от най-големите театри. После животът така се завърта, че актьорската професия за известен период остава като много ценно и специално занимание, което тя отказва да хаби с компромиси.
И може би това решение ѝ позволява лукса да се върне след време на сцената с още повече хъс и страст, този път в моноспектакъл, написан и изигран от нея. Така се раждат “Приятно ми е, Ива!” и “Ива е онлайн”. И двете са фурор - и сред публика, и сред критика.
Днес ни е особено приятно да видим Ива Тодорова в Майко Мила - точно седмица преди големия стендъп женски празник на 7 март в зала 1 на НДК. Ива е една от седемте страхотни жени, които ще вземат участие в ONE NIGHT STAND. Заедно с нея на сцената ще се качат Красимира Хаджииванова, Letiashtata Kozilla Erato (Елисавета Белобрадова), Оля Малинова, Радосвета Стаменкова, Алекс Раева и Мария Силвестър.
Сигурни сме, че ще ни спукат от смях. Всъщност на това разчитаме. Защото във времена като тези не ни остава нищо друго освен да сме заедно и да имаме на какво и за какво да се посмеем. Точно толкова просто е.
Именно заради тази сюрия приех поканата да участвам. Трудна ми е задачата, защото непрофесионалните актьори нямат щампи и професионални деформаци. Може би носят деформациите на своите професии, но са спонтанни актьори и именно това е важно за добрия стендъп.
Аз се чувствам добре във всяка налудничава, неформална, разнородна, развиваща, увеселителна компания. Мисля, че на такава съм попаднала в момента. В първия час по актьорско майсторство проф. Крикор Азарян и доц. Тодор Колев ни казаха да отидем в зоологическата градина.
Трябваше да стоим дълго пред клетката на някое животно, да изучим по поведението му, инстинкта и логиката, които стоят зад това поведение, за да можем после да НЕ го имитираме на сцената, а да се превърнем в това животно. Да мислим като него.
След това правехме етюди, в които различни животни се срещаха на сцената. Няма да ви описвам каква прелестна идиотщина бяха часовете ни, нещо такова предвиждам да се случи на 7-и март.
Актьорската професия е велика, аз затова не се ожених за нея, не я превърнах в ежедневие, а я пазех ексклузивна, като вечен любовник... Ожених се за самия живот, с безбройните му професии и възможности.
Разбира се, че ми липсваше сцената, просто реших да не правя компромиси там. В театъра съм правила това, което ме вълнува, а пари съм изкарвала от други професии – учител, рекламен директор, барман, преводач, журналист и т.н.
Много от стендъп комиците са ми били скучни, но има такива, които ги гледам по 100 пъти и пак се смея. Майсторите в стендъпа са циници, а за да си циник, имаш много изострена чувствителност, наблюдателност и любов към живота. Но и състрадание. Според мен това ни отличава от машините.
Разбираш проблема, но не го осъждаш, а го наблюдаваш, обясняваш, пропадаш в него и се смееш. Прекрачваш граници, които всеки наум си позволява да прекрачи, но на глас - именно стендъп комиците си позволяват.
Не, но се радвам, че стана така. „Приятно ми е, Ива!” е едно от големите събития в живота ми, по него ми направиха ректификация и ми откриха асцендента. Какво означават тези думи ще разберете от Оля Малинова. Сега ви каня на „Ива е онлайн” пак в Театър 199, режисура Стоян Радев.
Когато работиш с класическа драматургия, ти знаеш, че това е признат, завършен, понякога гениален текст, който казва нещата ясно. Условията на сцената, на живия театър утвърждават текста с времето. Ти нямаш това време, тези десетилетия, столетия.
Когато работиш върху свой текст, си трескав, непрекъснато го поправяш. Научаването му става много трудно, защото всяка дума може да бъде подменена с по-добра. Непрекъснато си нащрек. Тази будност и спонтанност е вдъхновяваща.
„Има само едно нещо, което обичам повече от това да се смея, и то е да карам другите да се смеят”, казва Еди Мърфи. Нямам какво да добавя.
Между трагедията и комедията не минава граница, а време.
Билети за ONE NIGHT STAND 2022 можете да откриете в мрежата на Eventim, както и на касите на OMV, Orange, Технополис, На тъмно и Office 1 Superstore.
А след това директно се телепортираме на афтър партито в Carusel Club, за да си продължим, както трябва.
Още информация за събитието можете да откриете на страницата на Три жени на микрофона във Фейсбук.
Лягаме и ставаме с обратно броене до едно от най-чаканите събития в последните две години - стендъп вакханалията с елементи на разсъждение и ужасно много смях ONE NIGHT STAND.
Вече се виждаме на 7 март - спретнати и строени в зала 1 на НДК. Билетите сме си ги купили от Eventim, настроението сме си го донесли сами с ей тия две ръце, а смехът ще е от Красимира Хаджииванова, Letiashtata Kozilla Erato (Елисавета Белобрадова), Оля Малинова, Радосвета Стаменкова, Алекс Раева и Ива Тодорова с преки включвания на къс пас от Мария Силвестър.
И понеже нямаме търпение вече, само ходим и ги тормозим тези жени да ни разказват разни работи за 7 март, но и за живота въобще. Днес наред е разкошната, стихийна и ужасно смешна Алекс Раева, която има много таланти, но един ѝ е особено силен - този да се смее на себе си.
Вижте я днес в Майко Мила и на сцената на зала 1 на НДК на 7 март в ONE NIGHT STAND.
Аз съм екипен играч. Обичам партньорството с някого. Това ме улеснява, защото, когато има на кого да подадеш топката и той да ти я върне, играта става по-сигурна, по-лесна.
One Night Stand ме вади от зоната ми на комфорт, защото тук съм сама... Солов играч, с моите си мисли, с моите си смешки, с моето си сърце.
И тук е моментът да разбера дали ставам или не! А и това е зала 1 на НДК!!! Била съм на тази сцена, но като беквокалист. Сами разбирате, че нещата са несравними и това по-скоро е едно ново, по-смислено начало за мен.
Трудно казвам “да”. Много мъже ще го потвърдят! Но въпреки вълната от страх, която ме заля, защото ми звънна Оля Малинова, бързо се дадох. На нея, разбирате, няма как да се откаже.
Най-голямото предизвикателство е да стоя адекватно до жените, с които съм замесена. Като екипен играч знам, че е много по-важно цялостното представяне. То оставя хубавия вкус в устата.
Имам склонността да се събирам с хора, които са по-добри от мен в конкретна област. С повече опит, с повече знания - хора, които могат да ме научат на нещо, да извадят най-доброто от мен, да ме мотивират.
Така че в този случай предизвикателството е голямо, тъй като излизам с шест брутални женища и нямам право на провал!
Ще говоря за моите психични заболявания. Имам си и ще ги предоставя на аудиторията, като очаквам адекватна медицинска помощ от нейна страна.
Ще обсъдим кое е по-важно - да сме здрави или здравомислещи? Как може да ти няма нищо, но да си създадеш заболяване, с което да заживееш? Абе, не са добре нещата...
Защото, както казах, тук си себе си. И то разголен. Тук си с целия си багаж, интелект, знания, опит. И тъй като аз имам и по-комерсиален, телевизионен образ, балансът между това да си абсолютно себе си и все пак да внимаваш и да си правиш една постоянна автоцензура, е доста труден.
Тук имам възможността да се проваля, но и големия шанс да оставя нещо след себе си. Нямам предвид, че ще оставя някакви безкрайно смислени следи със сатирата си - не! Искам да оставя усмивка.
Ами така е устроен светът. Мъжът има чувство за хумор, жената готви мусака.
Не разделям чувството за хумор на мъжко и женско. Само по себе си то не е константа, а е едно съвпадение на мироглед, интелект, интереси.
Това, че нещо не ми е смешно, не означава, че човекът срещу мен няма чувство за хумор. Въобще, репликата „Важно е да има чувство за хумор“ е като „Важно е да прави хубав секс“.
Няма да ви лъжа, хуморът, и по-конкретно самоиронията, е най-големият ми спасител. Просто така винаги обезоръжавам противника, дори това да е самият живот.
Да, станах тотално безпардонна към себе си. Няма нещо по тялото и характера ми, с което не бих си направила шега. Не знам защо така се получи? Дали заради хемороидите, дали заради стриите…
Вероятно с годините има натрупвания, които променят чувството за хумор. Опитвала съм се да се сетя за неща, които са ме разсмивали като дете. Дали биха ме разсмяли и днес? И отговора дойде с детето ми.
Така не съм се смяла никога, а виждам, че на хората около мен не им е толкова смешно. Не са добре нещата. Абсолютно съм се вдетинила и съм започнала от време на време да говоря и в множествено число - пишкахме, ачкахме, което ме плаши!
Но фактът е, че няма по-пречистващ смях от този, споделен с детето ти.
Мисля, че е заложено. Но като всяко нещо трябва да се развива. Трябва да се превърнеш в професионален крадец на ноу-хау. Да умееш да общуваш пълноценно с хората, да се образоваш непрекъснато, да можеш да се надсмиваш над себе си, да си любознателен, наблюдателен, защото парадоксът и абсурдното са навсякъде около нас. Те са семката, от която пониква смешното... Тогава хуморът има шанс да стане смислен.
А колкото по-добър е един хумор, толкова повече нива на възприемане има той. Това означава, че е достъпен дори за един напълно неподготвен човек. Колкото по-богато и сложно е едно хумористично произведение, толкова по-широка и разнородна е неговата публика. Всеки намира в него нещо лично и го отнася със себе си.
С ежедневните спектакли, които смятам да ѝ изнасям, докато не стане човек... или не изперка, горкото!
Няма как да научиш някого на чувство за хумор, ако не го носи. В моя случай мога да ѝ предоставя среда, която да и помогне да се надсмива над себе си и съответно да я направи по-устойчива в живота.
Много се надявам да овладее смеха във всичките му измерения и той да стане неин вечен партньор, но това зависи изцяло от заложбите ѝ и от усилията, които ще положи.
Най-смешно ми беше, когато мъжът ми ми каза два дни, преди да родя, да се насладя на последните си часове сън, защото след това нямало да спя две-три години.
Голям смях падна, ей. От раждането досега не съм се смяла на тази смешка. Нещо не ми е смешна!
Билети за ONE NIGHT STAND 2022 можете да откриете в мрежата на Eventim, както и на касите на OMV, Orange, Технополис, На тъмно и Office 1 Superstore.
А след това директно се телепортираме на афтър партито в Carusel Club, за да си продължим, както трябва.
Още информация за събитието можете да откриете на страницата на Три жени на микрофона във Фейсбук.
Остава по-малко от месец до ONE NIGHT STAND на 7 март. Събитието, след което през 2020 г. затвориха света и животът тръгна по съвсем друг начин.
Сега си го вземаме този живот обратно, слагаме си го в джоба заедно с билетите за ONE NIGHT STAND и се запътваме към светлото бъдеще, като преди това минаваме през зала 1 на НДК на 7 март - в навечерието на празника на жените 8 март, за да ги честваме тези жени, да им се посмеем, да СИ СЕ надсмеем и да ни е смешно, смело и освобождаващо.
В спектакъла тази година участват Красимира Хаджииванова, Letiashtata Kozilla Erato (Елисавета Белобрадова), Оля Малинова, Радосвета Стаменкова, Алекс Раева и Ива Тодорова, а прекрасното свързващо звено ще е магнетичната Мария Силвестър.
Режисурата е на Стоян Радев, сцената е най-голямата възможна, забавлението е абсолютно гарантирано.
Дотогава загряваме по тъча, като ви срещаме с някои от супер жените, които ще видим на сцената на зала 1 в НДК тази година.
Днес с нас е д-р Радосвета Стаменкова - жената, която отговаря за секса на нацията. С други думи - изпълнителният директор Българската асоциация по семейно планиране и сексуално здраве, с която сме ви срещали и преди и винаги имаме за какво да поговорим.
Поканата дойде по телефона – Оля ми се обади. Беше напълно изненадващо и неочаквано, а тя снесе информацията стегнато-обстоятелствено.
Аз си знаех какви сте ги вършили в предишните издания на събитието, фен съм на такива изтрещявания и, изобщо, много харесвам и намирам за смислени формати от стендъп тип.
Не съм се колебала нито секунда, а веднага и с голямо удоволствие се навих да бъда част от лудницата. За мен е чест, дет' се вика! Благодаря ви!
Ма никак не е странно! Няма парадокс въ-об-ще! Ще се опитам да обясня: обожавам сценичните изкуства.
Покрай обявеното ми участие в One Night Stand моя съученичка ми припомни, че още във Френската на един фестивал поставихме една пиеса по разказ на Илф и Петров - за двама журналисти, които трябва да пишат статия за психиатрична клиника, но попадат в научен институт и не разбират докрай, че са объркали локацията.
Е, в нашия случай журналистите бяха объркали психиатрията с гимназията ни. Аз, освен че играех другарката по география, бях и нещо като подстрекател и режисьор на фарса. Голям шум се вдигна, щяха да ни намаляват поведението, но любовта към сцената си остана.
А иначе човек всъщност е на сцена, когато говори пред хора, защото преподава например. Толкова много семинари, тренинги и лекции съм водила, а и в последните години в различни зали и формати от TEDх тип на различни сцени съм се вихрила, засичали сме се неведнъж и с двете Майкомили… Tа се опитвам да се успокоявам, че - ОММММ - на 7 март просто става дума за промяна на мащаба.
Иначе ще се спека трайно. Абе, да обобщя: страшно много искам да се вземем със сцената дългосрочно, сладка любов е тази, може би най-дългата в живота ми.
Още не знам със сигурност. Всяка сутрин се будя с различно очакване. Напрежението и вълнението нарастват, без майтап.
Като изключим стреса, очаквам да се забавлявам, да се радвам на това, което ще разкажат другите луди жени, на възможността да се погледна с намигване и да позволя на залата да се посмее с мен на мен самата.
Също така искам да изляза от балона си, от уюта на калъпа и да пробвам нещо ново - като това да се изтъпаня пред зала 1 на НДК например, без да се подмокря.
Всичко ми се промени, не само работата. Ма то животът на света се промени, нормално е и при мен да има обръщане с главата надолу. Научих много неща по трудния начин, като всички.
Ако преди обяснявахме на тийнейджърите колко е важно да ползват презервативи, за да се предпазват от венерически болести и нежелана бременност, сега обясняваме на мало и голямо колко е важно да си мият ръцете и как да кихат. И както винаги при криза, най-много страдат най-уязвимите.
Вследствие на затварянето вкъщи и струпването на различни поколения за дълги периоди на малка квадратура скочиха случаите на семейни конфликти и домашно насилие. Това поникна на благодатната почва на пермисивното отношение към насилието, дето си е семейна работа и обществото много-много не бива да се меси. Естествено от това страдат основно най-беззащитните, жените и децата.
Пандемията удари лошо и ромите. Масово живеещите извън страната загубиха работата си и се върнаха у нас, като скоро останаха без средства. В много ромски квартали инфраструктурата просто я няма. Няма канализация, водата е на двора, не в къщата, калта и липсата на нормални улици или изобщо на улици пречи на линейки да откликват на сигнали към Спешна помощ...
Как се бори пандемия в такава реалност само здравните медиатори си знаят. И всичко това е богато наръсено с фалшиви новини, в които хората трудно се ориентират и вземат кофти решения за себе си и околните.
Какво правим сега: работата на терен винаги е предизвикателство и не може да бъде извършвана дистанционно. Или поне не напълно и не така ефективно. Затова се ориентирахме към интензива работа на живо през топлите месеци и онлайн и видеоформати през студените, досущ селскостопански труженици, зависещи от милостта на сезоните.
Обичам да разсмивам хората. Често ми се случва, като си говоря с някой много сериозен човек, да си кажа: „Хайде сега, Радосвето, да видим дали ще може да се усмихне и на кое изречение ще се засмее”.
Когато се усмихнат, хората стават други. А като се разсмеят – ехееей! Много, много рядко не ми се получава, но и в това няма нищо лошо – светът е менлив и това му е чарът.
Освен това животът не е панаирджийска въртележка, ние не сме клоуни и не може всички да се хилим 24/7. Макар че като се земисля сега, не би било зле...
Хуморът за мен е оръжие срещу грубостта, супер егото, надувките, депресарщината, съвсем по Монти Пайтън. Но той е и мост – конектинг пипъл.
Когато се смееш, по-трудно те нараняват, а ако са те наранили, околните не го разбират. Та може би хуморът е и вид защитна реакция. Себеиронията, иронията и сарказмът са най-висшият пилотаж.
Установено е и от науката, и от практиката, че жанрът вицове, особено такива от рубриката политически, процъфтява в общества, в които има опресии, диктатура, абе нещо гнило в политическата система. Вицовете са като свирката на парния локомотив – освобождават напрежение. Понякога това не стига, та като почнат да се намножават вицовете, скоро се пълнят площадите.
Отвътре ми иде така, макар че като всички имам своите черни, мрачни мигове. Най-важният урок, който искам да предам и на сина ми, и на други младежи, е да не се вземат сериозно и да знаят че И ТОВА ЩЕ МИНЕ. Независимо дали е хубаво или лошо.
Може би и с други хора е така, трябва да питам настойчиво, ама на мен като ми разказват история или като чета книга, визуализирам. Все едно някой прожектира филм в главата ми. И като гледам, почвам да му намирам смешни детайли, моменти, страни. Често са смешни през сълзи, но намигане има във всичко.
Така създава светове и един от менторите ми – Тери Пратчет. Щом той може, кои сме ние, че да не се опитаме?
Най-важното е да се смееш С някого, не НА някого, изяснихме го, нали? Да нямаш срама не е добре – никой не ще безсрамни хора, но тук не иде реч за това. Става дума за преодоляване на фалшиви табута с усмивка.
В любимия ми Хари Потър има едни магически съpдания - богърти. Те тормозят хората, като се преобразяват в най-големия страх на всеки и всяват ужас и паника.
Начинът да бъдат победени е с магията РИДИКУЛУС - да намeриш магията, която прави най-големия страх смешен. Същото е и със срама. Ридикулус му е майката, вярвайте ми.
Ако всички ние се върнем години назад до времето, в което сме били тийнейджъри, с умиление ще видим, че повечето от срамовете и страховете ни от това време изглеждат трогателни, наивни, невинни, смешни.
Понякога начинът да помогнеш на човек да преодолее срама си или страха си е именно този – да го накараш да погледне с полуусмивка на срама. И после като Тодор Живков – „Тази година полуусмивка, догодина – цяла усмивка”. Не мога да повярвам, че завършвам си цитат от Тодор Живков, не е ли смешно!
Билети за ONE NIGHT STAND 2022 можете да откриете в мрежата на Eventim, както и на касите на OMV, Orange, Технополис, На тъмно и Office 1 Superstore.
Още информация за събитието можете да откриете на страницата на Три жени на микрофона във Фейсбук.
