Здравейте, родители от Бургас, Велико Търново, Русе, София и Хасково и всички живеещи близо до градовете, които през септември ще посрещнат седмото издание на екокампанията Стара хартия за нова книга. Както всяка година, правилата на играта са следните: носите 5 кг хартия за рециклиране, а децата ви получават по една нова книга по избор. За допълнителни 5 кг подаръкът е втора детска книга на тема опазване на околната среда.
Това обаче е само началото на купона, на който всички участници в инициативата са добре дошли.
Както всяка година, кампанията ще протече под знака на специален литературен талисман от популярна детска книга. Тази година децата ще се забавляват с детективите Агата и Лари – героите от обичаната поредица на Стийв Стивънсън.
Освен много песни, танци, театър и игри с награди, ще има и интерактивна книга с великански размери, която ще даде възможност на децата да се превърнат в нейни приказни герои и да се забъркат във всевъзможни приключения, научавайки още повече неща, свързани с грижата за природата.
Няма съмнение, че това е един от най-чаканите празници, в който за 6 години са се включили близо 37 540 деца, предали заедно с родителите си 195,5 тона хартия за рециклиране и спасили по този начин 2548 дървета от изсичане! За да участвате отново или за първи път в каузата, вижте датите и местата, на които Стара хартия за нова книга идва:
Под надслов „Почисти и прочети“ „Стара хартия за нова книга“ стартира в Бургас на 7 септември от 10,00 до 13,00 ч. в Приморския парк, пред Пантеона.
Хасково посреща кампанията навръх празника на града на 8 септември от 10,00 до 13,00 ч. на сцената на пл. „Свобода“.
В София „Стара хартия за нова книга“ както винаги ще се проведе под патронажа на кмета Йорданка Фандъкова и отново ще е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 г. Инициативата ще се състои на 15 септември от 10,00 до 19,00 ч. на бул. „Витоша“ 37 пред Книжен център „Гринуич“.
Рекордьорите на кампанията от Русе за пета поредна година имат възможност да участват в събитието на 28 септември между 10,00 и 13,00 часа на пл. „Свобода“, пред Съдебната палата.
Велико Търново дебютира в кампанията на 29 септември от 10,00 до 13,00 часа в парк Марно поле, централен вход.
Още:
"Всяка учебна година в държавната детска градина или ясла нови 25 деца в яслена група прекрачват прага за първи път. От тях около 12 деца имат нужда от по-плавен преход и плачат продължително при раздяла. Приблизително 5 деца ще са със сериозни затруднения с адаптацията и може и да се наложи да бъдат спрени от детското заведение до започване на следващата учебна година или до достигане на първа група от родители¬те си. Причина могат да бъдат и честите разболявания, към които децата стават по-предразположени заради високите нива на стрес. Положението не е много по-различно и при започващите в първа група. Някои от децата не успяват да се адаптират и социализират напълно дори и до последната си година в детската градина."
Това е част от предговора на книгата Адаптацията в детската градина (изд. Сиела), чиято авторка Цветелина Зидарова казва, че процесът е труден не само за децата. От позицията на психолог в държавна детска градина, тя всеки ден се сблъсква и с тревогата на родителите, както и с мъчителните моменти, през които минават самите педагози. Целта на книгата ѝ е да даде яснота за всички елементи, които имат най-важно значение за по-лесното приспособяване на детето, за да избегнат и трите страни стреса, объркването, усещането за безсилие и взимането на неконструктивни решения. Книгата е на пазара и можете да се запознаете с полезните съвети в нея, а днес разговаряме с Цветелина Зидарова за работата и опита, които стоят зад създаването ѝ.
-- Колко голям е проблемът с адаптацията в детската градина у нас, за да ви мотивира да напишете книга?
Зависи кого ще попитаме. В процеса на адаптация са включени основно три страни – родителите, децата и персоналът в детската градина. Всяка от тези страни има своето преживяване за страдание. Не мисля, че мога да сравня страданието и да придам важност на едното пред другото, но в практиката си срещам хора, които носят с години в себе си спомените от детската градина, страхът и травматичните преживявания. Плачът на децата и на родителите от двете страни на вратата, детето, което спира да се храни, да спи, което повръща от плач, според мен дават ясен отговор за това колко е важна тази тема.
-- В книгата описвате и вашите лични спомени от годините в детската градина - затова ли решихте да се върнете там като психолог?
Върна ме най-вече в търсенето на отговор на въпроса „Защо трябва да съм тук?". Защо е толкова страшно за едно дете да е в градината с децата и да предпочита да стои дори и само – вкъщи?“
Написването на книгата, според мен, е съвсем естествено и логично последствие от процеса ми на работа по тази тема. Когато си натрупал почти 11 години опит в изследването ѝ, срещнал си се с много семейства и случаи, откриваш много общи елементи в техните истории. Повтаряемостта на темите, въпросите и възможностите за подготовка ме наведе на идеята, че е хубаво да ги опиша в нещо като помагало, което родителите да могат да четат, когато имат нужда и да се срещаме на консултация след това, ако имат допълнителна нужда от подкрепа.
-- Разкажете ни малко повече за проекта си за адаптационна занималня?
Проектът започна 2009 г., когато с моя съдружник основахме център „Как да…?“. Аз тогава работех като психолог в държавна детска градина и още трупах опит в работата с деца и семейства. Забелязах, че много от родителите, които ме търсят, имат нужда от подкрепа за детето си относно процеса на адаптация. Идваха в кабинета ми и плачеха от жал и безсилие, защото се чувстваха виновни, че причиняват страдание на детето си. Някои дори се отказваха и спираха децата си от градина. Имаше и случаи на напуснали работа родители, които стигаха до сериозни конфликти със съпрузите си на тази тема. Случаи, заплашващи цялостта на семейството им.
Там, където работех аз, нямаше практика родителите да остават, да успокояват децата си и като цяло в повечето градини е наистина трудно да се създаде този преход. Необходима е много яснота за ролята на всеки от участниците, за да не се злоупотребява и да утежнява процеса още повече.
Поради тази причина решихме да създадем пространство, където да се отработват трудностите около раздялата в една защитена среда, където с помощта на психолози да се подкрепят и детето, и родителите. Този проект стана доста успешен, даде ни наистина много опит и знания да трудностите, пред които се изправя семейството и самото дете и създадохме метод за преодоляването им.
Когато натрупахме достатъчно опит, логичното продължение беше да се опитаме да адаптираме това знание в държавната детска градина. Така започнах работа като психолог и опознах средата и възможностите да се приложат тези техники вече на територията на градината.
-- Кои фактори оказват най-голямо значение за приспособяването на детето към детската градина, кои от тя липсват в градините и възможно ли е системата да се промени и да ги осигури?
Няколко са основните фактори. Както казах, участниците са трима. Всеки от тях е нужно да направи своите “ настройки“, за да се получи „коридор“. Важно е семейството да се е подготвило за промяната. Важно е и средата в детската градина да е по-гъвкава и толерантна, за да може детето да не се „разкъсва“ и да трябва да се пренастройва постоянно. Най-трудно е различието. Както за всеки от нас – всяка смяна на среда, на работа, на партньор изисква пренаствойка.
Дали системата може да се промени? Отговорът за мен е неясен. Мога да кажа, че се случва много бавно, защото са вплетени много вярвания, ценности, опит който се пренася като знание, което обаче не винаги отговаря на настоящите потребности. Има много поле за промяна и много нужда. Има градини, в които нещата се случват по-добре, при други нещата са както от преди 30 години поне.
-- Какви модели на поведение и отношение към детето трябва да следват родителите, когато се сблъскат с по-трудната му адаптация към новото място? Какви грешки им помагате да избегнат, чрез книгата си?
Подготовката при децата се случва чрез преживяване, чрез опит. Не става само да му говорим колко е хубаво в градината. Нужно е да се осъзнае, че това е промяна за цялото семейство, която има своите етапи още след раждането на детето, а не само за тръгването му на градина.
Природата ни е направила така, че да минаваме плавно, да тренираме уменията си. Детето не се ражда научено да ходи, например. То прави опити, изправя се, заяква и се пуска, когато е стабилно. Пък се изисква от него да е самостоятелно от раз. Не може да се получи без болка. Всяко ненавременно нещо и всяка рязка промяна провокира страх и травма.
-- Какво тогава трябва да направим като родители вкъщи, преди да дойде време за детска градина? Кои са успешните модели, чрез които да научим детето на самостоятелност?
Да си представим средата в детската градина, да си дадем ясна сметка какви умения са му нужни, за да се чувства добре на новото място. Да не си казваме „Те в градината ще го научат, аз не мога"; "То вкъщи си спи с нас, а там ще свикне само в легло..."; "Вкъщи аз го храня, но там ще се научи само...“ Когато детето учи новите неща в сигурна среда, сред най-близките си, е по-леко. Така новата среда няма да е стресираща толкова, ако си подготвен. Както ние самите, когато сменяме работа.
-- Казахте, че проблемите при приспособяването на детето към градината често са причина майки да напускат работа или да не започват работа, за да останат вкъщи с детето. Какви са капаните в този избор, който все повече родители смятат за абсолютно правилен?
Ако майката е взела решение да не започва работа и това решение е лично, не би трябвало да има проблем. Когато обаче семейството има нужда от доходи, които не могат да бъдат осигурени, защото детето се страхува да ходи на градина, това дава усещането за жертва, за липса на избор. Така се ражда неудовлетворение, напрежение, спорове между партньорите.
Работата не е само възможност за доход. Тя е социализация, реализация, усещане за важност, ценност, полезност, идентичност. Когато не можеш, а не, че не искаш – се получава усещане за капан. Много могат да бъдат последствията от това и за развитието на детето, но те вече варират в зависимост от конкретното семейство.
-- Можете ли са финал да споделите история за успешен процес на адаптация на дете в детската градина, към който сте допринесла като специалист и ще разберем повече за него от книгата ви?
Много са историите. Имахме дете в градината, което не можеше да се успокои. Плачеше силно при раздяла, след това плачът спираше, но детето не общуваше с деца. Затваряше се в себе си и правеше едни и същи стереотипни движения. Дори в колегите се прокрадваха съмнения за психическото здраве на детето. Оказа се, че връзката с майката е болезнено силна и детето не можеше да функционира буквално без нея. След няколко срещи с майката и бащата, те промениха много неща в дома си и отношенията с детето. Още след един месец състоянието му се подобри и започна да общува и да участва в ежедневните ритуали.
По темата:
„От 30 години съм обсебен от причините за появата на левкемия при децата. Най-после имаме отговор“, казва професор Мел Грийвс, удостоен с рицарско звание. Публикация на The Guardian обяснява защо според Грийвс коктейл от микроби може да ни предпази от смразяващата диагноза.
Грийвс има простичка цел в живота. Той се опитва да създаде подобна на йогурт напитка, която да предотврати появата на левкемия при децата.
Звучи ексцентрично. Все пак ракът не е болест, която можем да преборим толкова лесно. Професор Грийвс обаче е уверен в идеята си, а предвид богатият му опит в сферата, и други онколози я възприемат сериозно.
Грийвс, който работи в лондонския Institute of Cancer Research, изучава детската левкемия от три десетилетия.
„От 30 години съм обсебен от причините за детската левкемия“, казва той. „Сега за първи път имаме отговор на този въпрос, а това значи, че вече можем да търсим начини да пресечем нейната поява. Така ми хрумна идеята за напитка.“
През 50-те години на миналия век острата лимфобластна левкемия, засягаща 1 на всеки 2000 деца в Обединеното кралство, означава смъртна присъда.
Днес 90% от заболелите биват излекувани, въпреки че терапията е токсична и може да предизвика дълготрайни странични ефекти. За жалост, през последните няколко десетилетия учените наблюдават стабилен ръст в броя на случаите на Острова и Европа от около 1% годишно.
„Това е характерно за развитите общества, но не и за развиващите се“, уточнява Грийвс. „Болестта сякаш съпровожда изобилието.“
Острата лимфобластна левкемия се причинява от поредица биологични процеси. Първоначалният спусък е генетична мутация, която се среща при 5% от децата.
„Тази мутация е резултат от някакъв инцидент по време на бременността. Тя не е вродена, но поставя детето в риск от развитие на левкемия на по-късен етап“, допълва Грийвс.
В отключването на левкемията участва и друг биологичен процес, който е свързан с имунната система.
„За да работи правилно естествената защита на организма, тя трябва да се сблъска с инфекция през първата година от живота на детето“, обяснява онкологът. „Без тази конфронтация тя не може да се развива и няма да функционира добре.“
Този проблем става все по-тревожен. Родителите, похвално, масово отглеждат наследниците си в домове, където антисептичните кърпички, антибактериалните сапуни и дезинфектантите за под са норма. Прахът и мръсотията нямат място в домакинството.
Като допълнение, майките все по-малко кърмят своите новородени. Наблюдава се и тенденция към намаляване на социалните контакти с други деца.
И в двата случая се ограничава контактът на бебета с микроби. Това има своите предимства, но върви и с недостатъци. Липсата на досег с микроби и инфекции възпрепятства развитието на детската имунна система.
„Когато дете, гледано в стерилна среда, в крайна сметка бъде изложено на често срещани инфекции, неговата недоразвита естествена защита реагира по силно ирационален начин“, казва Грийвс. „Тя преиграва и предизвиква хронично възпаление.“
С развитието на това възпаление в кръвта се отделят химикали, наречени цитокини, които могат да задействат втора мутация, а тя – при децата, носещи първия тип мутация – да се изроди в левкемия.
„Левкемията е резултат от 2 фактора“, пояснява Грийвс. „Вторият произхожда от хронично възпаление, задействано от неподготвената имунна система.“
С други думи, рисковото дете страда от хронично възпаление, свързано със съвременните суперчисти домове. Това възпаление променя податливостта му към левкемията по начин, който я трансформира в завършено заболяване.
От тази гледна точка, болестта няма нищо общо с електрическите далекопроводи или станциите за преработка на ядрено гориво, както се смяташе в миналото, а се причинява от сблъсъка между две взаимодействащи си събития, едното от които е пренатално, а другото – свързано със средата, – подчертава Грийвс в своя статия за журнала Nature Reviews Cancer.
Това ново разкритие дава възможност на учените да се намесят и да пресекат развитието на левкемия, допълва професорът.
„Все още не знаем как да предотвратим пренаталната мутация, но можем да разработим начини за блокиране на хроничното възпаление, което възниква на по-късен етап.“
Затова Грийвс и екипът му изучават бактериите, вирусите и другите микроорганизми, които живеят в стомашно-чревния тракт. Освен че участват в храносмилането, те са индикация за микробите, на които човек е бил изложен. Гражданите на развити държави например имат много по-малко видове бактерии в стомаха си, тъй като в ранна възраст са били изложени на много по-малко видове микроби – отражение на „по-чистия“ живот, който водят сега.
„Трябва да намерим начини да възстановим техния микробиом – както наричаме общността от микроогранизми, и да разберем кои видове бактерии са най-важни за развитието на детския имунитет.“
За да разбере кои бактерии стимулират най-ефективно имунната система, Грийвс провежда експерименти върху мишки с надеждата до 2-3 години да започне опити с хора.
„Целта е да открием между 6 и 10 вида микроби, които могат да възстановят естествената защита на децата до здравословно ниво. Този коктейл от микроби би могъл да се приема от много малки деца под формата на напитка, подобна на йогурт.“
„Тя би могла да ги предпази не само от левкемия. Напоследък в западния свят се наблюдава ръст на заболявания като диабет (I-ви тип) и алергии, които също са резултат от липсата на досег на децата с бактерии, благоприятстващи развитието на имунитета. Напитката, върху която работим, би могла да повлияе на честотата и на тези състояния. Вярвам, че можем да намалим риска не само от левкемия, но и от други заболявания, които влошават качеството на живот.“
Левкемията - факти
Кръвните клетки – червените, които транспортират кислород из тялото, белите, които се борят с инфекциите, и тромбоцитите, които спират кръвотечението, се произвеждат в костния мозък, когато тялото се нуждае от тях. При болните от левкемия се произвеждат прекалено много бели кръвни телца, които възпрепятстват растежа на нормалните клетки на костния мозък, в резултат на което броят на всичките три вида кръвни клетки намалява. От всички видове левкемия, най-разпространени сред младите са острата лимфобластна и острата миелоидна левкемии.
Още:
Някъде до края на първи срок на първи клас синът ѝ се развивал долу-горе алтернативно, за да не се страхува, че (тя самата) ще попадне в една от най-тревожните групички – тази на родителите, чиито деца тренират усърдно футбол. Или някакъв друг популярен спорт, който трябва да се практикува само за обща култура и нищо повече. Това ни сподели една (пожелала да остане анонимна) майка, която е имала великолепно детство, благодарение на много строга връзка със спорта. Но това щастие вече ѝ се вижда невъзможно. И обяснява защо.
Допреди 3-4 години синът ми кротко си строеше корабите от Междузвездни войни с лего, радваха го физически активности като катерене, каране на скейт и колело, ходеше на едно бойно изкуство и роботика, мацаше се с някаква глина. Изобщо, никакъв сигнал, че изведнъж върху пода вкъщи ще има няколко слоя от най-досадния и лишен от всякакъв смисъл формат на култа към личността – албуми и стикери с портрети на футболисти, плюс шалчета на ЦСКА и пластмасови аксесоари от магазина на Барса на El Prat. Клише върху клишето.
Признавам, че преди да се почне с това, не бях никак сговорчива на тема "голяма работа, че синът ти не иска да играе футбол". Със същия успех можеха да ми кажат "моят пък не може да си бърка в носа и да сяда гол върху мравуняк..."
Все едно някой забиваше ножица в бедрото ми, като видех посоката, в която топката поемаше, когато и той горкият се пробваше да рита – не напред, нито встрани. Беше единственото момче, което риташе толкова лошо, че топката се завърташе леко - като последния оборот на пумпал - и оставаше толкова близо до краката му, че се спъваше в нея.
Но май бях готова да живея с този срам, само и само да не попадна в групата да родителите, чиито деца тренират футбол.
След първи срок в първи клас, обаче, децата стават част от по-трайна и влиятелна среда и ако пет-шест от приятелите ти тренират футбол, ръгваш и ти. В началото започна да рита в училищния "отбор" и всичко беше супер, защото упражняваше някакъв спорт, без това да се случва в толкова амбициозна и обсебваща среда, а и другите деца бяха толкова яки, че май никой не се подиграваше на (не)уменията му.
Миналата година футболът в училище спря, което амбицира децата сами да си организират тренировки и мачове след часовете, а след това да си прекарат лятото в ритане по площадките. Звучи чудесно, детето даже дръпна, веднъж, без да искам, видях, че ритна топката така, че тя, ехеее, подмина вратата.
Изпитах жестоко облекчение, че синът ми хем не се държи като на кръжок по икебана на игрището, хем не ми се налага да влизам в групата на родителите, чиито деца тренират футбол.
До втория учебен ден в 4 клас, когато детето забеляза, че в едни 30 секунди съм изпаднала в нещо като добро настроение, и изтърси: „МОЖЕЛИДАТРЕНИРАМФУТБОЛПРОФЕСИОНАЛНО?“
Не знам как успях да не му кажа „Не ме разплаквай“, усмихнах се по-хладко от Моуриньо и викам „Добре, ще видим какви са вариантите“. Само това му стигаше да почне да звънка на всичките си приятели и да се хвали, че дааа, и той ще тренира футбол, което вече сериозно ме разстрои и отидох да изтичам 6 км вдън горите на Борисовата.
Започнах да тренирам колективен спорт на 7 и на 12 вече знаех, че адът не са загубите, не е и скъсаният менискус. Адът е присъствието на родителите по мачовете и изобщо непрекъснатият им зор да питат треньора „какво му е на детето, че не го пускате“, „добре ли се справя“, „другият мач титуляр ли ще е“, "да, да и аз му говоря много за техниката" (не пич, не му говориш, крещиш му пред цялата зала).
Имах късмета професионалният спорт да ми даде среда, в която да бъда независима от родителите си и да раста интересно, далеч от битовизмите, далеч от България през страшните 90-те изобщо. За други деца обаче това беше още един стрес дали са изпълнили очакванията на родителите си. Дали са вкарали достатъчно голове. Дали не са предали спортните гени на рода. Ще стъпят ли на игрището въобще при официални мачове или ще си докарат пневмония, седейки на пейката, защото в залите през 90-те въздухът беше толкова леден, че можеше да се схруска.
Това, което ми позволи да обожавам спорта – и да започна да се оттеглям в мига, в който по-интересни ми станаха Nirvana, да речем, или пък това да демонстрирам как се възвисявам на книгите на Достоевски – беше абсолютната ирония на баща ми към тщеславието и невротичния родителския ангажимент, с които е назобана спортната среда. Почти тоталното му физическо отсъствие от невероятния ми живот като ляв гард в най-добрия държавен отбор по хандбал (и най-лошия национален).
През 90-те поне нашите родители не можеха да дойдат с нас до Гьотеборг. Не можеха да дойдат и до Скопие, а и да можеха, никой нямаше да им позволи. Достатъчно близо съм до спорта все още, за да знам, че днес за родителите на трениращите нещо деца всичко е възможно и тяхната намеса е още по-страховита.
Деца отиват на турнир в Гърция. И родителите, разбира се, кретат след автобуса - ей я къде е Атина. Отиват да създават овации, да дебнат треньора добре ли е разпределил състава и ако техните деца са в него, да се накланят от трибуните към терена, сякаш чрез гъвкавата си стойка ще им помогнат да сипят голове.
Разбира се, давам си сметка, че днешните родители са далеч по-въвлечени в живота на децата си, отколкото тия дето едвам си плащаха тока през 90-те - и даже им се възхищавам на отдадеността, с която висят по тренировки и мачове до стъмване. Разбирам, че искаме да им дадем най-доброто на тия деца и тайно си мечтаем те да са звездите, около които да бъде изграден отбора. Не съм убедена обаче, че пътят към това е родителят да виси на всяка божия тренировка и след края ѝ да тупа детето по рамото и да му вика "Браво, шампионе" или "Още-малко-можеш-шампионе". Винаги съм си мислела, че звезда се става като си незащитен и можеш първо да риташ портокали на тъмно в махалата, а после на добре осветен стадион.
Не че някой сега ми е виновен, че детето ми изведнъж иска да почне като халф или поне като резервен защитник в ШЕСТИЯ детско-юношески състав на някой клет софийски отбор или пък вече си представя как си пие с Марадона и го пита колко показва часовникът му на дясната ръка и колко тоя на лявата. Просто ми предстои да стана най-лошият родител на света, който нито ще си стане приятел с треньора и ще му подарява прасе, пълнено с бутилки отлежало уиски, за именния ден, нито ще търчи на футболен туризъм до Гьотеборг, Атина или Скопие (за концерт може), нито пък ще се надвиква или поздравява любезно с родители на трениращи футбол деца. Или поне докато някой не ме убеди, че спортът може да ти даде нещо смислено в присъствието на мама и тате.
Децата днес са подложени на неочаквано високи нива на стрес и тревожност и това в голяма степен е породено от поставянето на твърде високи очаквания от родителите и обществото. Ако постоянно натякваме колко са важни оценките в гимназията и сме суперкритични, ефектът може да е обратен както за детето, така и за нас. Ако пък бдим над него като всемогъщ закрилник, премахвайки всяка пречка по пътя му, докато стане време да поеме само по пътя си, то може вече да е неспособно да се справя само.
Пери Клас разказва за New York Times защо е по-важно да изградим авторитет r стабилна семейна среда, както и да дадем добър личен пример, пред вманиачаването в успеха в училище например.
***
Кога за последен път чухте възрастни хора да се оплакват, че днес деца се отглеждат много по-лесно?
Резултатите от тазгодишното Национално проучване за детското здраве в САЩ бяха публикувани през април и сочат, че много възрастни – независимо дали са родители или не – смятат, че децата днес изпитват по-високи нива на стрес и имат по-лошо психическо здраве, отколкото самите те са били млади.
Това е неочакван обрат в традиционната динамика, в която възрастните си спомнят за трудностите и опасностите едно време и заключават, че децата в днешно време са облагодетелствани, казва д-р Матю М. Дейвис, педиатър, директор на анкетата в C.S. Mott Children’s Hospital в Мичиганския университет.
Не че зложелателите са млъкнали. Всеки знае, че децата в развитите страни – привилегированите деца – днес са предпазени, защитени от буквалните и фигуративни удари и синини на реалния живот. Всеки получава награда. Ние наблюдаваме социалните взаимодействия между децата и ако някой казва нещо злобно, го наричаме тормоз и се намесваме. Родителите постоянно бдят над децата си, или по-лошо – разриват всички препятствия, които се изпречват на пътя им. Децата са свръхзащитени, разглезени, мързеливи и всичко им е позволено.
Всеки знае, разбира се, че децата днес са с претъпкан график, силно стресирани, натоварени с напълно нереалистичните и свръхконкурентни очаквания на родителите за постиженията и успехите в престижно учебно заведение. Малцина достигат това така важно отличие, защото шансовете са толкова малки. Родителите са свирепи перфекционисти, а децата са подложени на стрес, натискани отвъд границите на възможностите си и отчаяно осъзнават, че не са достатъчно добри.
Така че нашите деца не се развиват както трябва, защото сме до болка покровителствени в своето родителство или твърде строги и взискателни. За да обобщим: всичко, което правим, е грешно.
Време е да сложим край на критичния родителски метод „всичко, което правиш, е грешно“, който ни поставя в клопка. Помогнахте на детето с трудна задача в училище? Ах, вие, постоянно бдящи родители! А натъртихте ли колко е важен успехът от дипломата в гимназията? Вие сте хиперкритична, обладана от мисълта за престиж машина за стрес! (Дори през 70-те години на миналия век, родителите ми правеха и двете неща.)
Родителите също се стресират от усещането, че децата са толкова стресирани. „Днес има някои истински предизвикателства пред родителите по отношение на насърчаването да са закрилящи, като в същото време не прекаляват“, казва д-р Дейвис. „Това може да бъде много трудно постижимо равновесие както за родителите, така и за обществото.“.
Д-р Кенет Гинсбург – педиатър, специализиращ в юношеската медицина в Детската болница във Филаделфия – посочи специфична връзка между очевидните крайности на така нареченото „родителство на самочувствието“ и високите нива на стрес и тревожност у децата, които усещат тежестта на родителските очаквания. Проблемът е, че ако похвалим децата за това, че са умни, те може да се притесняват да загубят този етикет, и следователно е по-малко вероятно да поемат трудни задачи.
Но родителите могат да помогнат на децата да станат по-склонни да работят усилено, по-упорито, дори по-творчески, каза той. „Имаме огромно количество изследвания върху това кой тип родителсво води до най-добри резултати.“
Моделът, който д-р Гинсбург е представил в книгата си „Да отгледаме успешни деца: Балансът между любов и очаквания, закрила и доверие“, публикувана от Американската академия по педиатрия, е това, което той нарича просветляващо родителство.
„Трябва да погледнете надолу към скалите, да се погрижите те никога да не се сблъскат с тях и да ги подготвите да отплават безпроблемно.“
Това е стилът на родителски грижи, описан като авторитетен, често противопоставящ се на крайностите на позволителното и авторитарното родителство, и има много изследвания, които да го подкрепят. „Авторитетният или балансиран родител всъщност казва на детето: „Обичам те толкова много, но аз съм твоят татко/твоята майка, не съм твой приятел“, споделя д-р Гинсбург, „Ще ти дам много възможности да растеш, дълбоко чувство за връзка, така че да си здраво стъпило на земята. Ще ти предоставя много възможности да правиш грешки. Но когато нещо се сведе до безопасност или морал, ще направиш това, което казвам, защото зная най-добре.“.
Надявам се, че имам дни на просветление, когато достигам правилния баланс. Знам, че имам и свирепи, и закрилнически дни, и доколкото зная, моменти на свободия и епизоди на унищожаване на всяка пречка пред детето също, но набързо и в кратки интервали. Всичко, което съм сторила, докато децата ми растяха, вероятно е погрешно, освен когато е било правилно.
Като родители, ние всички вземаме решение след решение, след решение – нек се отдръпнем и да дадем шанс на детето да се намеси. Да го гледаме как се бори или да предложим помощ; да насърчаваме постоянство или да кажем, че понякога е окей да се откажат. Симпатизираме или порицаваме; утешаваме или им казваме да се стегнат. А балансът се променя в зависимост от детето, но също зависи от деня от седмицата и месеца от годината.
С изключение на лудите хора (и да, трябва да има някакви луди хора, иначе какви ще са подлите смешки на срещите на родителското настоятелство или родителските срещи), повечето родители са някъде по средата – опитват се да сторят най-доброто, понякога грешат, и често не са сигурни, особено когато децата ни станат по-големи, дали днес е правилен ден или грешен ден.
Когато се роди моето най-голямо дете, и съпругът ми се почувства затрупан от (предсказуемия и уместен) ужас от тази нова отговорност и всички решения, които трябваше да бъдат направени, моят собствен баща много любезно му каза да престане да се притеснява. Нямаше нещо, което да направим или да не направим, че де има толкова голямо значение – нито индивидуално решение, нито изказване, нито действие – каза той.
Детето ни щеше да разбере кои сме ние посредством всичко, което сме направили, начина, по който живеем, нашия тон, ценностите ни, случайната ексцентричност. Не само от това, което казвахме в общуването родител-дете, а от това как живеехме на този свят. Накрая синът ни щеше да ни познава по-добре от самите нас.
И по някаква причина това беше утешителна мисъл, че родителството не е нещо, което целенасочено бихме могли да предрешим, а че това кой си и как живееш неизбежно ще устрои семейната среда, която да оформи нашето дете.
Близо две трети от майките споделят, че са се чувствали обект на критика заради решенията си как да отглеждат и възпитават децата си, показва проучване сред майките в САЩ, проведено през юни 2017 година, от C.S. Mott Children’s Hospital в Мичиган.
Изследователите са попитали 475 майки на деца до 5-годишна възраст дали са били критикувани по отношение на ролята им на родители. 61 процента от тях споделят, че са били обект на критика, като основно семейството и роднините им са били най-големите съдници, пише изданието New York Times.
Шокиращо е, че най-близките им хора са всъщност най-лошият им критик, като тази негативна роля се разделя поравно между партньора, родителите на майката и родителите на партньора. Съществува схващане, че родителите на партньора са най-големия съдник, но проучването показва, че това не е истина - родителите на майката са също толкова негативно настроени към нея.
Изследователите са се интересували дали по-съществената част от критикуването не идва от далечни познати или непознати хора, или пък в онлайн среда, но едва 7 процента от майките са се оплаквали от кибертормоз в социалните мрежи.
Жените обаче са споделили, че у дома и в семейството ги критикуват три пъти повече, отколкото във въшния свят.
"Майките започват да чуват мнения за това какъв родител са още докато са бременни - хората пипат корема им, казват им да си почиват. Има хиляди неща, които хората смятат, че им е позволено да казват на един родител", казва проф. д-р Барбара Хауърд от Медицинския университет "Джон Хопкинс".
Проф. д-р Хауърд е педиатър със специализация по поведенчески проблеми в развитието и нейните пациенти са основно деца с проблеми в поведението.
"Често", казва тя, "роднините на децата имат свое собствено мнение как трябва да се третират поведенческите проблеми на детето. Говоря за това непрекъснато и всеки път питам дали някой има собствено мнение как да се справим с проблема на детето. Когато двамата родители са на различно мнение по даден проблем, би трябвало да го решат помежду си в разговор и компромис, а не като се критикуват един друг и всеки да подценява и омаловажава другия пред детето."
Тя казва, че не е била изненадана за темите, по които майките се оплакват от критика. Те са същите, които чува в кабинета си всеки ден - дисциплината, спането и храненето, винаги едно и също.
7 от 10 майки са критикувани заради дисциплината на детето. Много често това, което виждаме, е различна интерперация на това какво прави детето, какво е поведението му и какво е разумно да се очаква от него.
Бабите и дядовците, които живеят далече, най-вероятно виждат детето само на специални събития, когато всекидневната рутина е нарушена и детето е по-възбудено от обикновено.
Ако бабата и дядото критикуват майката или я накарат да се почувства съдена, това впоследствие може да доведе до разделение на семейството, което на този етап е отдалечено само по географски показатели.
Около половината майки споделят, че избягват общуването с хора, които ги критикуват, но ако това не е проблем, когато става дума за нахален съсед, в случая с роднините това означава детето да бъде лишено от време с баба си.
Родителите, които са разстроени заради критиката на бабата или дядото, не бива да забравят, че една баба или дядо, които живеят далече, се опитват, макар и доста неумело, да участват по някакъв начин в живота на детето. Съветът към родителите е да бъдат по-директни и открити и да кажат открито, че искат бабата и дядото да участват в живота на детето, но повече няма да го водят там, ако ще бъдат мъмрени и критикувани.
Това, което майката чува като критика, може да е проява на загриженост към състоянието ѝ, особено ако идва от собствените ѝ родители. Например при обговаряне на проблема със спането на детето по-възрастните родители може да се опитват да засегнат темата, че майката е изтощена. Често родителите страдат за собственото си дете, което като родител се бори с някакъв поведенчески проблем.
Майките в проучването споделят за много нисък процент критика от страна на педиатър или лекуващ лекар на детето (8%) и възпитател или педагог на детето в ясла или детска градина (6%). Според изследователите майките очакват съвет и напътствия от тези институции и заради това не приемат предложенията им като критика.
Какви са последствията от критикуването?
Понякога майките наистина имат нужда да научат, че грешат, ако правят нещо неправилно. Голяма част от майките споделят, че след получена критика, търсят повече информация и се опитват да се образоват, като повечето от тях са се допитвали до педиатъра на детето или са ровили в интернет.
Но 40% от майките в проучването споделят, че критикуването ги е накарало да се съмняват в себе си си и да са неуверени като майки.
Проф. д-р Хауърд казва, че никой никога не казва нещо положително на родителите, например: "О, браво! Справи се с тръшкането на детето по страхотен начин!"
(Освен ако не сте Кейт Мидълтън, дукесата на Кеймбридж, която е успокоила тръшкащата си дъщеря и това е отразено от националните медии като световна новина.)
"Замислете се колко пъти сте чували някой да ви казва - "Браво, справи се чудесно с тази ситуация!", казва още д-р Хауърд и добавя - "А всички знаем, че положителната обратна връзка е много по-ефективна от критиката!".
Така че, мили хора - не критикувайте излишно майките около вас, особено когато детето на някоя майка се тръшка в магазина, в тролея или насред тротоара. Вместо да я гледате укорително и свирепо, отпуснете ѝ един съчувстващ поглед или мила дума - със сигурност ще го помни доживот, защото ще сте първият, държал се така с нея. Сигурни сме на сто процента!
