Някои хора казват, че най-доброто време за зачеване е през зимните месеци и всички бебета, родени през юли, август и септември го доказват. Има проучвания, които показват, че ноември и декември са сред най-фертилните месеци на база брой раждания в последващите 9 месеца.
Оказва се обаче, че има и научно обяснение защо зимата е най-добрият сезон за забременяване.
Ясно е, че зимата е само за гушкане под юргана, обаче освен романтиката и уюта се оказва, че броят на сперматозоидите се покачва при повечето мъже през зимните месеци, пишат mom.com.
И не е въпросът какво прави зимата с мъжете, а по-скоро какво НЕ прави. На първо място не е горещо, а жегата се смята за една от основните причини за лошите спермограми.
Специалистите съветват мъжете, които опитват зачеване с половинките си, да избягват спарване около интимната зона – тясно бельо или дори лаптоп в скута. С други думи – свободно, момчета!
Другото важно за зачеването са по-високите нива на тестостерон. Той оказва влияние на производството на повече сперма, а така се повишава и шансът за успешно оплождане.
През студените месеци не се засичат категорично по-високи нива на тестостерона, но пък има неща, които може да се направят тъкмо през зимата, за да се повишат.
Едно от тях е храната. Протеините са добър вариант, а те съвсем се вписват в менюто за безкрайните коледно-новогодишни трапези.
Другият важен момент е времето, прекарано заедно. А и самите семейни моменти около коледните празници и целият уют, който тихо се сипе отвсякъде, може би допринасят за настроението.
В Майко Мила! темата за инвитро процедурите е обсъждана вече неколкократно - имали сме няколко щастливи история, една от които така и озаглавихме Една щастлива ин витро история. Другата е малко по-сложна, но пак завърши добре - Моите недоносени бебета, моите малки герои. Сега е моментът обаче да публикуваме и история, която все още не се е увенчала с хубав завършек. Това е текст, написан от един мъж, който много иска той и съпругата му да имат дете, но животът невинаги ни дава наготово това, което искаме, нали? Пътят на това семейство минава през няколко инвитро процедури, а Кирил Гурбетов сега ще ви разведе по него съвършено откровено - без излишни емоции. Просто истината за инвитро процедурите в България.
Животът е това, което се случва, докато правим планове за него. Рано или късно човек достига до това прозрение по време на земния си път. Планираме в кое училище и университет ще учим, какво и къде ще работим, кога и за кого ще се оженим и дори кога ще имаме деца.
Истината е, че това да се срещнем, да се влюбим и да станем семейство не беше по план, а по-скоро магическо стечение на много обстоятелства, които само провидението можеше да планира. Оттам насетне животът и плановете бяха в наши ръце. Или поне така си мислехме. В началото.
В България има 33 лечебни заведения, в които се прави инвитро. За 2015 година са направени 10 566 инвитро процедури. Резултатът е 2499 деца.
В България цари мълчание по темата за инвитро.
От една страна хората изпитват може би срам и неудобство да говорят за това. От друга страна клиниките мълчат за своите резултати. Тази статистика е поискана от clinica.bg, но у нас официална публична статистика и прозрачност няма. Уви, това не е случайно. За мен 20% успеваемост е трагедия за процедура, която струва между 5 и 10 хиляди лева. Колкото повече неуспешни опити, толкова повече постоянни клиенти. За сравнение, в съседна Турция при жени до 35 г. успеваемостта е 60-65%. Това също не е случайно.
След 6 прекрасни години връзка и романтично предложение, се оженихме като в приказка през лятото на 2013 година. Всъщност ние отдавна бяхме семейство, но пък какво е едно семейство без дете. Това също беше в плановете ни за живота. Мечтаехме да се случи възможно най-скоро след сватбата, тъй като искахме да сме млади родители.
6 месеца по-късно подозирахме, че е възможно да има проблем.
Преди да стане 1 година неуспешни опити се обърнахме към репродуктивна клиника, за да си направим все пак някакви изследвания, в случай че нещо не е наред. Жена ми си прегледа тръбите и всичко останало, проследяваха наличието на овулация, а аз си направих спермограма, според която всичко изглеждаше наред. Може би беше стрес.
Препоръчаха ни инсеминация. Това е процедура, при която семенната течност се „инжектира“ в жената в най-подходящия ден и час, в случай че има проблем тя да достигне до правилното място. Процедурата е около 400 – 500 лв.
През втората година си направих изследвания в друга лаборатория, за да получа второ мнение. Резултатът беше лош. Факт е, че трябваше да го направя при отвратителни условия, след като минах през две силно казано момичета на гише „Информация“, тъй като космите на ръцете на едната и мустаците на другата бяха по-дълги и гъсти от моите. Дали това пък не обясняваше недобрите резултати…
Своевременно се записахме за консултация в една от най-известните клиники за репродуктивни проблеми - „Щерев”. Попаднахме при д-р Х, чието име не заслужава да бъде дори споменато в тази статия, тъй като целта ми не е черен PR. Целта ми е да помогна с информация на колкото се може повече хора, които поемат по този път.
Доктор Х беше много груб, рязък и лаконичен. Направихме нова разширена спермограма по Крюгер (над 200 лв., за разлика от обикновената, която е 30-50 лв.), в резултат на която лекарят заключи, че положението е много лошо и сме за инвитро. Тогава ми прозвуча сякаш сме болни от рак. Това е от онези моменти, в които се превръщаш в част от една статистическа извадка, за която никога не си подозирал изобщо, че съществува.
Може би един от най-големите проблеми в самото начало е да осъзнаеш, че има проблем. Всъщност ти нямаш вина. Просто си се родил счупена играчка, независимо дали си с мъжки или женски фактор. В началото обвинявах себе си. Но това единствено водеше до депресия, безсилие и ненужна загуба на ценна енергия, която в този момент трябваше да бъде вложена в оптимизъм, борба и последователност. Уви, лесно е да се напише, но значително по-трудно да се приложи в истинския живот.
В първия ни опит вложихме безкрайна надежда, мълчание и около 5 хиляди лева от джоба си. От една страна може би тогава изпитвахме неудобство от темата, а от друга вярвахме че всеки следващ месец може да се случи чудо. Все още се надявам. Опитвам се да спра, но не мога. Надеждата е жилаво копеле.
От самото начало лекарят ни насочи да кандидатстваме за финансиране от ЦАР (Център за асистирана репродукция). Това е държавната организация, която подпомага двойките с репродуктивни проблеми. Струва ми се, че за 2016 г. бюджетът на фонда беше около 12 милиона лева. Средно се чака между десет месеца и една година. През януари фондът не раздава заповеди.
Народът все казва, че държавата не прави нищо за своите граждани, но инвитро фондът доказва противното поне в това отношение. Всяка година няколко хиляди двойки получават субсидия за инвитро опит. Големият проблем е как клиниките в България усвояват тези сигурни пари, които се вливат с пълна сила в техните гладни организми.
Моят съвет е да не губите време, а да кандидатствате час по-скоро с описаните за целта документи, които доказват, че един от вас има репродуктивен проблем.
Колкото и тъжно да звучи, за последните няколко години един от най-щастливите ни моменти беше одобрението от ЦАР за финансиране на следващия ни опит. След първи неуспешен опит лекарите обичат да казват, че шансовете са значително по-големи след втория опит. Отново вложихме цялата си надежда, вяра, молитви, сила, безсилие, страхове, мечти и любов в нещо, което вече почти не вярвахме, че съществува.
Нищо.
… освен може би усещането, че някой е откраднал или изтръгнал нещо от теб. Малко ембрионче, което не е успяло да се развие и да се закрепи за стената на матката. Едно, две или три ембриoнчета, които си обичал още преди да се превърнат в нещо повече от недостатъчно качествен репродуктивен материал.
За съжаление, нямахме достатъчно оплодени яйцеклетки, за да замразим за следващ опит. Замразяването е голямо предимство поради две причини – не се налага повторна хормонална терапия и цената е значително по-ниска. Жените обичат да наричат замразените ембриончета „снежинки“. Малки ледени късчета надежда, които могат да се събудят след дълъг сън.
През последните няколко години, около нас куцо и сакато забременя, роди и вече проходи. След играта на надежда и мълчание настъпва един много особен момент, в който започваш да се забавляваш от факта колко много си се пазел преди това, а всъщност е било все едно. Изпадаш в недоумение, когато някой забременее случайно без дори да има овулация – периодът от месеца, който чакаш като дете преди Коледа. Започваш да изпитваш гняв, когато някой се отнася с нехайство и безразличие към това да има дете. А в гърлото ти се събира буца всеки път, когато чуеш, че някой иска да се откаже от детето си.
Един от най-тежките измерители на бездетието е това да гледаш как твоите приятели и познати забременяват, раждат, а децата им прохождат и проговарят. Тогава започваш да се чудиш дали изпитваш радост или завист. И дали заслужаваш изобщо да бъдеш родител, предвид факта, че си способен на подобни противоречиви и недостойни чувства.
След дълга игра на инвитро и мълчание, уви, при нас битката все още продължава, но дойде време да споделя грешките, които ние допуснахме и съветите, които бих дал на себе си, ако можех да върна времето назад. Вярвам че всеки от нас има свой път, който трябва да извърви и уроци, които трябва да научи. Все пак, бих се радвал ако написаното тук ви помогне да се почувствате по-малко сами или да облекчи препятствията, които тепърва ви предстоят.
Знаете, че Майко Мила! е сайт, в който публикуваме какви ли не истории, случили се на различни жени, но най-вече истории, свързани по някакъв начин с майчинството. Днес обаче е ред на нещо, което вероятно ще се стори позната на много от вас - жените, които искате да сте майки, но чудото не се получава, по една или друга причина - липса на партньор, на физическа възможност или дори на късмет. А липсата на дете кара околните... да ви натякват този болезнен факт всекидневно! Днешната ни авторка предпочита да остане анонимна и ние я разбираме. И използваме този текст да призовем всички да бъдем по-подкрепящи и разбиращи към жените, които нямат деца - не е наша работа да ги разпитваме и съветваме, особено без да са ни помолили за това. Защото най-често, както авторката казва, причината една жена да няма деца не е каприз или егоизъм, а нещо дълбоко лично, което не засяга никой друг.
******************
Открай време, откакто осъзнах, че бидейки момиченце, мога да имам деца, съм искала да имам деца. Да бъда майка.
Първоначално си мечтаех да съм от онези, готините майки, младички и весели, които са по-скоро приятели на децата си, отколкото майки. Затова и мечтата ми бе да родя на 18. Защото си мислех, че тогава ще съм възрастен човек и ще мога да бъда родител.
Всъщност въобще не се замислях над това какво е да си родител, май по-скоро съм искала да си имам жива играчка, нещо, което да ме обича така, както аз обичам мама, нищо че моята мама ме е родила на преклонната възраст от 28 години.
Е, не ми се получи раждането на 18. Простих се с тази си мечта и започнах да пораствам. Образование, кофти връзки, незавършили със свиване на семейно гнездо и умножаване на народонаселението, търсене на работа. Съзнателно търсех такава, която да ми даде възможност за майчинство, и с работно време, подходящо за отглеждане на деца. Нищо чудно, че се насочих към учителската професия, още повече, че имах и подходящото образование, та дори и желание да работя като даскалица.
От 13 години съм с едно и също работно място – а свои деца нямам. Но се сблъсках с явлението „змийско гнездо“, работейки с над 50 жени, колежки на различна възраст и с различен манталитет.
Всички те са образовани, но… В момента, в който в такъв огромен колектив се появи нов човек, на него му се дава една година гратисен период, преди да започнат въпросите:
„Ти приятел имаш ли си?“. Приятел, защото очевидно не нося халка и още по-очевидно не говоря на висок глас и с особена гордост за „милото“. Разбулването на тази съкровена тайна води до следващите въпроси – ако отговорът на прежното питане е „да“, то следва:
„А живеете ли заедно, а няма ли да се жените, а деца планирате ли, а… а… а…?“
До безкрай. Сякаш личният ти живот е жизненоважната информация, без която не можеш да бъдеш преценен като човек и професионалист. Първият по-остър коментар по повод моето бездетие бе направен, когато още нямах 30. Но колежките наборки вече гордо се разхождаха с кореми в очакване на второ.
Биде ми зададен въпросът: „Ти като не можеш да задържиш мъж, защо не си откраднеш сперма?“
А няколко седмици по-късно друга колежка заяви:
„Вземи роди едно, че да си осмислиш живота!“
Не е важно как съм реагирала пред тях, не е важно и какво са ми коствали тези думи на емоционално ниво, но някак започнах да се променям. Започнах да се притеснявам от биологичен часовник, от това дали съм пълноценна жена, щом още нямам деца, от това, че може би не мога…
Не помагаше и навикът на колежките след ваканции да се вторачват в ръцете и корема ми – оженила ли съм се, бременна ли съм. Ама защо не съм? Как така не съм? Ама това е сякаш обидно за тях, които са родили, дали са своя принос, осмислили са живота си.
Забременяването се превърна в идея-фикс.
Успях да убедя не особено склонния си на подобна стъпка партньор в това да опитваме. Половин година изпадах в сълзливи депресии всеки път, щом ми дойдеше цикълът.
Той не издържа и си тръгна. И по-добре.
Но междувременно колежките задълбочиха натиска с въпросите: „Имаме ли добри новини?“.
Не, вашата кожа, нямаме. И какво общо имате вие с това? Разболях се от нерви, от стрес. Много е вероятно способността ми да имам деца да е безвъзвратно изчезнала. Тая скромната надежда, че не е така, но, от друга страна, не смея и твърде много да мисля по въпроса, защото боли ужасно. А колежките имат нова мантра:
„Хайде, давай, нямаш вече време. Знаеш ли колко по-лесно се ражда на 20? А ти си вече на 40.“
И си мислят, че от хубаво не съм майка. И си вярват, че водейки нон-стоп тези разговори, ми помагат да се почувствам част от голямото задружно женско семейство, което осмисля живота си, давайки живот.
Всички тези мили и трогателни въпроси насаждат чувство на вина. Че не можеш. Че си стар. Че си повреден. Колкото и да си дебелокож и уверен в качествата си като човек, няма начин да не ти повлияе натискът. Безкрайното вглеждане. Натякването.
„Не се притеснявай, една позната роди на 40.“, „Може да си осиновиш.“, просто снизходителен поглед с послание: „Ех, от какво се лишава…“
Уважаеми майки, лесно и безпроблемно заченали и родили. Имали късмета да намерите на 20 добър и отговорен мъж. Случили на майка и свекърва, които да ви отменят в грижите за поколението… Умолявам ви, преди да се набъркате с добронамерен съвет в живота на друга жена, помислете си дали тя няма основателна причина да няма деца.
Тази причина рядко е егоизъм, както вие си мислите. Тази причина обикновено е много лична, много болезнена и съвсем не за пред вашите уши.
