Детето променя отношенията в двойката, а с психиатъра д-р Владимир Сотиров дълбаем към отговорите на въпросите защо и как. В една съвсем нова и различна ситуация изведнъж усещането може да е като да имаш съвсем нов и различен партньор. Защото той проявява непроявени до този момент характеристики.
Ще разберете и какво правим със секса – правим ли го? Както и защо е важно мъжът да бъде овластен със задачи, свързани с детето, а не да е изолиран встрани. Ще се запитаме какви са очакванията ни към децата и до какво води натоварването им с отговорността, че заради тях сме заедно.
Какво да правим, ако имаме нужда от помощ – индивидуална и обща?
Д-р Сотиров извежда ползите от семейната терапия, която обаче невинаги е в посока партньорите да останат заедно. Как, ако стигнат до раздяла, да кажат на детето си по начин, който да го предпази от травматични последствия?
Гледайте епизода тук:
Д-р Владимир Сотиров е завършил медицина в Медицинския университет в София през 1995 г. От 1996 г. до 2002 е работил в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ – Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г.
Още не сме свършили, скрол надолу
Допълнителни специализации по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация. През периода 2001 – 2005 г. е ръководител на демонстрационен проект към Националната програма за психично здраве. Д-р Сотиров е член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество.
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Какво е следродилната депресия – лигавщина или сериозен проблем, който изисква подкрепа от близките и понякога дори намеса на специалист? По тази тема си говорим в шестия епизод на видео поредицата Майко мила, БЕБЕТО! с психиатъра д-р Владимир Сотиров.
В епизода той откроява разликите между състоянието, наречено baby blues, и следродилната депресия, която понякога може да има и предродилни елементи и да си е една предродилна депресия. Ще разберете кои са основните симптоми на следродилната депресия, минава ли и кога. Гледайте епизода тук:
Д-р Сотиров говори и за помощта, която ако е натрапена, се оказва насилие. Коментираме и майките героини, както и рисковете от депресия при самотните родители. Накрая ще направим извод, че е важно сами да поискаме помощ.
Още не сме свършили, скрол надолу
Д-р Владимир Сотиров е завършил медицина в Медицинския университет в София през 1995 г. От 1996 г. до 2002 е работил в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ – Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г.
Допълнителни специализации по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация. През периода 2001 – 2005 г. е ръководител на демонстрационен проект към Националната програма за психично здраве. Д-р Сотиров е член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество.
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Раждането трябва да е най-прекрасният момент за една жена. Или поне така го рекламират в сантиментални постове в социалните мрежи. Истината е, че всичко зависи от това на какъв екип ще попаднеш в болницата.
В следващия материал ви споделяме историята на наша читателка, поискала анонимност. Покрай темата, повдигната от нея, поговорихме с две психоложки за крехката психика на бременните и липсата на психологическа подкрепа в болниците у нас. Какво може да се подобри, така че да намалим случаите на следродилна депресия?
Преслава Биковска е психолог, семеен и брачен консултант и сертифициран терапевт в ментализационно-базирана терапия. Съоснователка е на семеен център „С теб“ и създателка на платформата за перинатално психично здраве и детско развитие „Първите 1000 дни с теб“. Работи като психолог в Болница „Вита“, където оказва психологична подкрепа на хоспитализираните пациенти, техните близки и медицинцките специалисти.
Марика Бабева е психолог, специалист по психоемоционална с фокус бременност и раждане. Марика преминава обучение за дули към Dona International, членува и в Асоциация на българските дули. Дулите извън столицата, по нейни думи, нямат достъп до родилните отделения, поради което се е записала да учи за акушерка.
„Не, няма значение в каква поза лежиш, колко ритмично дишаш или през колко минути са контракциите. Поне нямаше за мен. Това, което все още помня – четири години по-късно, не е раждането на детето ми, този уж съкровен момент, а думите на една акушерка – уморена, огорчена и очевидно отвратена от работата си: „Заради такива като теб се пенсионирам“ и „Сега викаш, ама като го правеше не“.
Явно съм от онези „лошите родилки“ – шумните, дето не напъват по график, ами си позволяват волности. Сигурно заслужаваме шамари. Аз лично поемам вината за всички, които са докарали акушерката от „Майчин дом“ до пенсия. Особено заради наглостта ми да родя на 31-ви декември и да им разваля празничните планове.
Физически шамар не получих. Само емоционален – тежък и мокър като парцал в лицето. Но историята не свършва с „честито, имате здраво бебе“.
След раждането продължи – този път с подмятания: „Каква майка ще си ти, не можеш да го вдигнеш това бебе!“. А имаше и още по-грозни реплики, които се опитвам да изтрия от главата си и няма да ви споделя.
Пет дни в болницата се превърнаха в пет години. Страх, срам и тъга, събрани в стая, която би трябвало да носи само любов. Подкрепа? Няма. Психолог? Няма. Свиждания на семейство? Няма – заради COVID. Само ехото от обидите.
И днес, като ме питат защо нямам второ дете, отговорът е прост: защото не искам да минавам пак през унижението, вината и самотата. А дали, ако имаше психолог там, щях да искам второ дете днес?“
Преслава Биковска: В началото на бременността притесненията са повече дали бебето се развива добре, докато към края тревогите по-често се свързват с предстоящото раждане. Но през цялото време в жената присъстват и по-дълбоки вътрешни колебания – дали ще бъде добра майка, ще се справи ли с грижите за детето, как ще се промени животът ѝ след раждането, как ще се отрази това на връзката с партньора и на професионалния ѝ път. Именно заради това е важно тя да има достъп до подкрепа през целия перинатален период (бел. ред. периодът преди и след раждането – от 28 седмица на бременността, до 7 дни след раждането), а не само в критични моменти.
Марика Бабева: Психоемоционалната подкрепа в перинаталния период бива често пренебрегвана. Фокусът на здравната система е основно медицински и е насочен към физическото състояние на жената, докато вътрешният ѝ свят остава неразбран, неглижиран или дори осъждан. „Важното е да сте живи и здрави“, звучи познато тази реплика, нали? Вероятно много жени в България са я чували. Със сигурност животът и здравето са важни, но нима само те са? Майките често се чувстват неразбрани, изтощени, объркани или дори отчаяни.
Вместо подкрепа срещат тишина или съвет „да се стегнат“.
Според Световната здравна организация една от пет жени преживява психично разтройство по време или след бременността, включително депресия, тревожност или психоза. Въпреки това в много страни, включително в България, няма изградена система за психоемоционална грижа за бъдещи и настоящи майки.
Марика Бабева: Това не е прищявка на по-чувствителните. Психоемоционалната подкрепа е целенасочена съпричастна грижа, която признава вътрешния свят на жената като толкова важен, колкото и нейното физическо здраве. Тази подкрепа дава пространство на емоциите – страхове, радост, съмнения, гняв, вина, изненада, тъга и всичко, което жената преживява, без да бъде осъждана. Присъствие на човек, който умее да чува, без да поправя, без да съветва веднага, без да я омаловажава, и нежна грижа за психиката, без да е задължително формална терапия. Самата терапия може да се случи в разговор с лекар, акушерка, психолог, дула, в женски кръг, в група за споделяне или чрез подкрепа от патньора. Всъщност психоемоционалната подкрепа не обещава „да се чувстваш добре на всяка цена“, тя дава усещането, че жената е разбрана, чута и видяна.
Когато такава подкрепа липсва, жената не просто остава сама. Тя започва да се съмнява в себе си, често защото никой не ѝ казва, че това, което чувства, е нормално, и че има право да го чувства.
Марика Бабева: Анкета, която проведох през пролетта на 2025 г. (бел. ред. очаква се докладът да бъде споделен), повдигна въпроса за липсата на психологическа подкрепа в болницата и последиците от това. Анкетирани бяха майки от цялата страна, като въпросите бяха свързани с нагласи, нужди, източници на информация и подкрепа, емоционално състояние и преживявания.
Някои от резултатите, които получихме, бяха тревожни. Близо 70% от анкетираните съобщават, че не са получили грижа, свързана с емоционалното им състояние по време на бременността, чувствали са се самотни, уплашени и объркани по време на раждането, съжаляват, че не са настоявали за придружител в болницата. Някои от жените споделят за вербално насилие към тях. Над 60% от участничките съобщават за тревожност и депресивни състояния след раждането, но едва 5% са потърсили професионална помощ.
Тези данни категорично показват, че има липсващ елемент в грижата за жените в перинаталния период.
Марика Бабева: Жените, чиито емоции са пренебрегвани, често преживяват страх, който ги парализира, и това пряко влияе върху родилния процес. Така се стига и до неуважително отношение, като се взимат решения без реално информирано съгласие и диалог, както и до чувство за вина и срам, когато са критикувани по време на престоя в болница. Всичко това влияе както на раждането, така и на възстановителния период, когато се повишава рискът от посттравматично стресово разстройство, следродилна депресия, затруднения при свързването с бебето и при откликването на нуждите му.
Последствията на физическо ниво най-често се изразяват в продължително възстановяване, хронична умора, повишена болка и напрежение в тялото, основно предизвикани от пренебрегнати емоции. Психически се наблюдава повишен риск от следродилна депресия, тревожност, паник атаки, занижено самочувствие и усещане за неадекватност, трудност да се изгради връзка с бебето, чувство за изолация.
Марика Бабева: Ролята на специалистите е да разпознават емоционалните сигнали и да не ги подминават, да говорят разбираемо, без сложна терминология, да работят в екип – лекари, акушерки, психолози, терапевти, дули, консултанти – ВСИЧКИ ОКОЛО ЖЕНАТА, а не НАД нея. Здравната система от своя страна може да въведе рутинен психоемоционален скрининг по време на бременността и след раждането, да обучи здравните работници по темата, да осигури достъпност до тази подкрепа.
Още не сме свършили, скрол надолу
Преслава Биковска: Акушерките действително са в много близък контакт с родилките и много често успяват да осигурят емоционална подкрепа, но техният ресурс е ограничен. Те имат други основни отговорности, свързани с високоспециализирана медицинска грижа. Идеалната система за подкрепа би действала на няколко нива едновременно – индивидуално, семейно и на ниво здравна грижа.
Психологична подкрепа трябва да има както за пациентите, така и за медицинските екипи, защото работата им е високорискова и с високи нива на стрес, което ги застрашава от професионално прегаряне. Когато човек е прегорял в професионалната си роля, страдат здравето, мисленето, емпатията, взаимоотношенията с другите. Мое непубликувано изследване върху преживяванията на медицинските специалисти показва, че по-високите нива на професионално прегаряне са свързани с намалена сензитивност към преживяванията на пациентите и намалена способност за разбиране на чуждата гледна точка.
Преслава Биковска: Бях много впечатлена от начина, по който е организирана психологичната грижа в една от водещите клиники за недоносени деца в Германия – Клиника „Карл Густав Карус“ в Дрезден. Такава грижа е осигурена за всяка жена с високорискова бременност, разработени са курсове за бъдещи и настоящи родители за усвояване на практически умения в грижата за детето, а семейството като единица е поставено в центъра на грижата. Мултидисциплинарен екип специалисти, сред които неонатолог, психолог, консултант по кърмене и др., проследява дългосрочно всяко семейство с преждевременно родено бебе, включително с високоспециализирани инструменти за наблюдение на взаимодействието родител – дете и с конкретизирана обратна връзка и подкрепа към родителите спрямо техните нужди.
Грижата за психичното здраве все още е стигматизирана – особено когато става дума за майките. Онзи розов слон, който сякаш не се вижда през розовите очила на майчинството. Обществото гледа на майчинството като време на безгранична радост и „почивка“, поради което и налага образа на щастливата майка навсякъде. Но когато реалността не отговаря на очакванията, които са имали преди раждането, жените се чувстват виновни и изолирани. Питаме се как ли се чувстват майките в България. Ама наистина!
Следродилната депресия в България е етикетирана като тема табу. Въпреки множеството призиви, дори и в световен мащаб, да се говори по темата, у нас сякаш всичко е добре заровено в задния двор. Много майки, дори вече и бащи, имат нужда от подкрепа след появата на бебе в семейството. Вместо разбиране обаче често чуват от лели, вуйни, съседки и дори продавачки в квартални магазинчета (които никой не е питал за съвет): „Какво се оплакваш – нали това искаше?“ или „Баба ти пет деца е отгледала на полето, ти за едно мрънкаш.“
През 2025 г. статистиката за жени, засегнати от следродилна депресия, в световен план се движи по официални данни в диапазона между 15 и 20% за различните страни. Според Световната здравна организация (СЗО) около 13% от жените, които току-що са родили, изпитват депресия. В развиващите се страни този процент е още по-висок – 19,8%.
Проучване преди и по време на COVID пандемията показва логичното увеличаване на проблема заради изолацията и страха, породени от вируса. Преди пандемията честотата на депресия при бременни е била около 20,7%, а следродилната – 17%, докато по време на пандемията данните показват: 29% при бременните и цели 26% от майките са изпитвали симптоми на тревожност или депресия след раждането.
В България няма официални статистически данни какъв процент от жените страдат от следродилната депресия. А Momfident иска да промени това.
Momfident e приложение, създадено с цел 24-часова психологическа подкрепа, като използва иновативен инструмент с изкуствен интелект с постоянен достъп до научно базирани данни.
Още не сме свършили, скрол надолу
Проектът е вдъхновен от сблъсъка с тревожността и вината след раждането на една от неговите основателки – Женя Димитрова. Заедно с доц. д-р Стоянка Черкезова, социален учен в Института за изследване на населението и човека към БАН, и с психолози създават приложението и обединяват усилията си, за да проучат как се чувстват майките на деца между 0 и 3 години в България. Но и за да им помогнат да се справят психически в този период.
Можете да споделите напълно анонимно как се чувствахте след раждането тук: https://momfident.io/survey. Така ще помогнете на специалистите да разберат какво наистина преживяват майките у нас и от какво имат нужда, за да се чувстват добре. Както и ще помогнете платформата да бъде обучена по-прецизно, за да е още по-полезна.
Всеки участвал в анкетата ще получи безплатен тримесечен достъп до бета версията на приложението Momfident.
За розовия слон в стаята трябва да се говори. Той си има име и ако успеем да го назовем, ще знаем как да се справим с това, което ни тежи. Затова данните са важни. Утре ще помогнат на някого, който се намира в тежка ситуация.
Къде изчезна свежата и забавна мацка, след като роди? Защо плаче, защо лежи неподвижно на дивана, защо не се радва на бебето? За бейби блус състоянието, което засяга до 80% от майките, но отминава за месец и за следродилната депресия, която погубва животи, говорим с Александра Козбунарова-Михайлова, създател на „Ведри мами“. Именно тя наскоро публикува безплатен наръчник как да разпознаем симптомите на следродилната депресия и как да помогнем на родила жена да се справи с изблика от емоции.
„Наскоро роgих третото си много чакано и желано gете и откачих. Постоянно си мисля, че съпругът ми ми изневерява, въпреки че слеg работа веgнага е вкъщи и много ми помага. Аз не съм се променила, изглежgам си както преди. Но не мога gа се избавя от тези мисли. Постоянно вgигам сканgали и ме е страх, че ще го отблъсна и загубя.“
Александра Козбунарова–Михайлова споделя именно тази – една от стотиците истории на анонимни майки във Фейсбук групите в стил „родих и полудях“ – за начало на наръчника си. „Ако партньорката, приятелката, дъщеря ти или твоя близка е родила наскоро и все по-често се чудиш защо е тъжна, отнесена, защо е апатична или раздразнителна, вдига скандали от нищото, изтрещява ли, защо не го оставя това дете за секунда и не прекалява ли малко… Може би е време да светне една сигнална лампичка за съществуващ проблем. Твърде вероятно е в главата ѝ да е пълна каша и като нищо си задава подобни въпроси. За съжаление, има голяма вероятност да я е срам да си каже“, споделя Александра.
В една или друга степен, всяка жена минава през това – статистически около 80% от родилките. Това е така наречената „родилна“ или „майчина тъга“. Но при 10–15% от родилките тя се задълбочава. Пренебрегнато, премълчано и потиснато, това състояние на тревожност през първите две седмици до месец, може да се задълбочи и да се стигне до следродилна депресия.
Бейби блус и следродилната депресия са две състояния, които засягат жените след раждането. Разликата между двете е важна, защото ранното разпознаване на симптомите и навременната намеса могат да помогнат на майката да се възстанови и да се наслади на първите моменти с бебето.
Докато бейби блус обикновено преминава от само себе си, следродилната депресия изисква подкрепа от специалист – психолог, психиатър или терапевт, а понякога и медикаментозно лечение.
„Ние, българите, сме корави, жените едно време на полето са раждали, а сега с този интернет и достъп до информация се сетиха да се депресират. Я да се стегнат!”
В резултат на тези разсъждания, родилките се срамуват да си признаят, че имат проблем, категорична е Александра Козбунарова–Михайлова. Ако го направят, шансът да се сблъскат с неразбиране от страна на най-близките е огромен. И дори да не се стигне до най-страшното, дори да е в лека форма, това състояние води със себе си сериозни проблеми между двамата партньори, между майката и детето и конфликти с близките.
„Със сигурност в Англия и Шотландия например, както и в Скандинавието, темата е доста по-застъпена. Попадала съм на официални препоръки, касаещи следродилната депресия. В България проблемът не е само, че няма психологична грижа в болниците. В интерес на истината в някои частни има дори психолози и скрининг. По-скоро виждам проблем в това, че темата не се обсъжда и има огромна стигма около нея. Дори за жени, които преживяват състоянието, е трудно да го определят и назоват, а следователно и да потърсят и получат помощ от каквото и да било естество”, допълва авторката.
„Аз лично, да, преживявала съм в различна форма и интензитет и при двете си раждания. Продължи по 6–7 месеца и двата пъти, като и при двете така и не можах да призная пред себе си какво е и да го адресирам адекватно.
Имала съм и крайни тревожности и психотични мисли, определено мислeх, че полудявам.
Все се мъчех да се организирам по-добре, да се държа заета, да не се глезя. Понеже такова е разпространеното разбиране в България по темата. Това е начинът, по който масово се схваща такова състояние – като глезотия и недобра организация. Именно от тази позиция и близките ни с най-добри чувства ни критикуват и съветват, което само може да влоши състоянието.
Трябваше ми доста време да осмисля нещата, но едва когато успях да погледна проблема в очите – макар и поотминал – и да се изправя срещу него. Брошурата създадох в помощ на близките на жени като мен, които често с най-добри намерения и от незнание не помагат или дори влошават ситуацията. Формалният повод беше една млада майка, която отне живота си през октомври.“
Едни от симптомите, че имате следродилна депресия, според Американския институт за психично здраве, цитирани в наръчника, са:
Още не сме свършили, скрол надолу
И не на последно място, наръчникът предлага как да помогнем в този момент. Като за начало попитайте как е тя, а не бебето. После изслушайте, без да съдите и веднага да предлагате тонове съвети и идеи. Позволете ѝ да чувства каквото чувства и не я обвинявайте и съдете за начина, по който се чувства. Попитайте съвсем конкретно как да ѝ помогнете сега, днес.
„Изписа се, каза се. Но в същото време не съвсем всичко за следродилната депресия“. Така започва текстът, изпратен ни от Десислава Борисова. Един разказ за самотата, за тъгата, за нежеланието да станеш от леглото...
За случая с майката на две деца, избрала да се самоубие, предполагат, че мотивът е следродилна депресия. Ако е това, то я разбирам. Така, както толкова много жени, които са попадали в тази лепкава кал, от която ежедневието ти вони, а спомените ти са безцветни. Животът е безсмислен и така нататък.
Иска ми се да споделя какво ми беше и на мен, понеже беше скоро, и понеже не мога да кажа, че всичко е зад гърба ми. Много по-често чувствам товара на гърба ми, качен заедно с прането, сушилнята, захранването, грижата да си оскубя веждите, да бъда активна, да изглеждам добре. Както и да не се оплаквам, понеже партньорът ми не е под наем вкъщи и все пак подхваща нещо. Кога след мой лош поглед, кога досетил се и сам.
Ходех, защото не исках да имам дете. Исках да го предпазя от травмите и обременеността на женската част от моето семейство. Терапията помогна. Все още не понасям много неща в майка ми. Все още не искам детето ми да се чувства, както се чувствах, и продължавам да се чувствам. Но е факт, че благодарение на терапията, дъщеря ми, се появи.
И докато всички около мен ми обясняваха, че да имаш дете е най-хубавото нещо, смисълът на живота, велико е, страхотно е, предизвикателно е – аз не чувствах нищо. Това не бяха моите истини. Дни след раждането сновях из дома ни и се чудех как ще живея оттук нататък. Не съществуваше утре. Нямаше чувство на пълнота, нямаше сплотяване с партньора ми. За сметка на това имах препълнени гърди, увиснал корем, ревящо бебе и пълна липса на желание да живея.
Абсолютен мрак.
Исках да си легна и да не ставам. Исках да убия всеки, който ми обясняваше, че „и това ще мине“ и че „само трябва да се стегна и да се организирам“. Чувствах се сякаш съм изгубила гласа си и не успявах да обясня на никого защо се чувствам зле. Изобщо не успявах да обясня как се чувствам, защото не говорех за това. Просто стисках зъби пред всички и се скъсвах от рев, когато бях сама или при терапевтката ми.
Още не сме свършили, скрол надолу
Партньорът ми мълчеше като пукел, защото какво по-плашещо от нещастна жена и сълзи? Ако трябва да съм честна, най-тежко ми беше именно от неговата неспособност да ми подаде ръка.
Той правеше много неща, които мъжете не правят – готвеше, чистеше, дори спеше с бебето в друга стая. Идеята, че някакви си хормони бушуват из мен и съм в черна дупка, му беше непонятна. По-тъжното – на мен ми изглеждаше сякаш не прави никакво усилие да ми влезе в обувките.
Самотата на една следродилна депресия, хора, е нещо, което не може да се опише.
Ти си абсолютно изолиран. Няма светлина, няма утре, няма надежда, тягостно ти е, искаш да се свиеш в ъгъла на някой гардероб, да плачеш, да крещиш. А най-страшното е, когато нищо не искаш. Защото и това е следродилната депресия – отсъствието на всичко, отсъствието на желание, твоето собствено отсъствие от твоето си аз.
И понеже споменах – да, ходех на терапия, и не – тази терапия не успя да предотврати депресията. Но някак ми помогна да намеря своите механизми за справяне.
Така че, хора, когато ваша приятелка роди, бъдете около нея. Не само първите дни и седмици. Слушайте я. Питайте я как е, преди да питате как е бебето. Интересувайте се от нея истински, настоявайте, досаждайте. Бъдете нейната причина утре да си погледне телефона, макар и сигурно да ѝ е досадно. Бъдете причината да се разплаче пред вас и да спре да мокри възглавницата вкъщи. Защото, както ни учиха на един семинар за гледане на новородено – прегръщайте. Може и болката ѝ да не изчезне, но много по-леко се плаче в нечия прегръдка и на нечие рамо.
Съществува ли следродилната депресия, или това са глупости и трябва просто да се стегнем? В "Да оцелееш като родител" психологът Елена Кръстева разказва за факторите, които отключват следродилната депресия, как да я разпознаем и какво да правим, ако вземе, че ни докопа.
Няма страшно, всичко се преодолява - просто не се притеснявайте да говорите и да потърсите помощ.
Проектът “Да оцелееш като родител” е финансиран по програма „Кризата като възможност” на Столична община, администрирана от Асоциация за развитие на София.
Чували ли сте за следродилна депресия? Щом сте при нас, в Майко Мила!, е много вероятно не само да сте чували за нея, но и да сте я изживявали (или още да я изживявате).
Ако искате да прочетете повече по темата, набързо припомняме няколко текста - Следродилното изтощение може да трае 10 години!, Депресията не пита кога ни е удобно да дойде, Скъпи, депресирах се!
А сега обръщаме внимание и на 5-те основни причини, поради които наскоро родилите жени не желаят да говорят за следродилната депресия. Авторът е Хана Мърфи за Romper.com.
******************************
Когато станем майки, всеки очаква от нас да хвърчим в небето от щастие (вижте текста Когато майчинството не е сбъдната мечта).
От нас се очаква всеки ден да засияваме, когато погледнем бебето си, и да сме влюбени в новата си роля, новата отговорност и новата ни допълнителна идентичност на "майка".
Но макар пристигането на малкото същество да е наистина абсолютно радостен повод, не всички жени се чувстват по този начин, особено ако жената страда, често скрито, от следродилна депресия.
Следродилната депресия се случва шокиращо често - 1 на 7 майки преживява следродилна депресия, така че защо не говорим за това? Защо не споделяме нашите истории и защо обсъждаме лечението?
Защо една родила наскоро жена иска да запази следродилната си депресия в тайна, зависи изцяло от нея и е решение, което тя е взела по различни причини. Тези причини са също толкова уникални, колкото и болезнени за всяка жена, която страда мълчаливо и скрито. Авторката на материала споделя, че тя самата е била в пълно отричане на собствената си депресия и я е криела в себе си прекалено дълго.
„В крайна сметка, изпаднах в такава дупка и стигнах до такова дъно, че самата аз се ужасих и трябваше да се заключа сама в стая, за да не крещя или да не ударя нещо. Това ме изплаши толкова много, че най-сетне си дадох сметка, че показвам признаци на следродилна депресия и единственото нещо, което мога да направя, е да потърся помощ.“
Защо майките не говорят за следродилната депресия?
Усещат вина, защото че не чувстват както са им казали, че "трябва" да се чувстват, след като родят бебе – това е невероятно често срещано сред жените, страдащи от следродилна депресия.
Майчинството непрекъснато ни бива представяно като блажено и вълнуващо време за една жена и нейното новородено. Виждаме го по телевизията, в списанията и книгите и навсякъде, където погледнем. Непрекъснато сме бомбардирани с образа на майката, която любящо се взира в очите на новороденото.
Всички тези образи карат една жена, която страда от следродилна депресия, да изпитва болезнено тежка вина, защото не се чувства по същия начин.
„Какво ми става?“ се питах всеки път, когато гледах сина си и не се чувствах по начина, по който съм си мислела, че ще се чувствам. Той беше идеален, красив и здрав. Имаше рошава косичка и големи сини очи. Обожаваше да го гушкам, затова не разбирах защо това чувствто не е взаимно?
Чувствах се като най-лошия човек на света, задето не изпитвах същата обич, колкото си представях, че бих изпитвала. Имах чувството, че не ставам за майка, че не заслужавах страхотното момче, което Господ ми беше дал, и че вече съм ужасна майка, преди дори наистина да съм разбрала какво е да си майка.
„Разбира се, че обичах сина си, тогава и сега, но на фона на всички промени около появяването му, се чувствах гневна. Дълбок, яростен и срамен гняв, който ме държеше будна през нощта в малкото часове, в които синът ми спеше. Знаех, че греша, но не можах да разбера защо. Защо не го обожавах? Защо не изграждах връзка и не се сближавах със сина си? Защо не се гордеех с новия си живот? Просто ЗАЩО?“
„След като осъзнах, че страдам от следродилна депресия, не казах на никого, дори на съпруга ми или на най-добрия ми приятел. Страдах скрито, защото не исках да ми слагат етикет на човек, който се бори с психическо заболяване. За съжаление, този етикет съществува именно защото нашето общество стигматизира психичното здраве и психическите заболявания.
Рационално си повтарях, че стигмата е погрешна, вредна и опасна и че няма причина да се срамувам. И все пак, когато страдах най-силно от следродилната депресия, този срам беше нещо, от което не можех да се отърся. Не исках етикета "депресия", макар че това беше нещо извън моя контрол. Това ме накара да се чувствам слаба и уязвима, две неща, които не съм свикнала да чувствам.“
Да, усмихвах се по време на многото гостувания на приятели и семейства, които идваха вкъщи след раждането на първия ми син. Не исках някой да мисли, че не мога да се справя с новата си роля на майка, затова се смеех, разказвах вицове и носех щастливото лице за пред хората, все едно всичко "в рая" беше наред.
После, посред нощ, когато бяхме сами със сина ми, се отпусках отново. Когато трябваше да гушкам и люлея бебето си, за да заспи, след като се е нахранил, аз просто го слагах да седне до мен и се борех с объркването и неописуемата болка, която чувствах.
Осигурявах му всичко (покрив над главата, топло одеяло, много храна), но чувствах, че някак не мога да го възпитам по любящия начин, който се очакваше от мен. Вместо да си позволя да чувствам собственте си емоции, аз просто минавах през тях без да ги обмислям.
Нашето общество оказва много силен натиск върху новите майки. Принудени сме да чувстваме, че трябва да изглеждаме и да се държим по определен начин и, ако не го правим, значи нещо не ни е наред.
Карат ни да се чувстваме като провал, ако образът на собствения ни живот не отговаря на очакваната картинка, която обществото си е измислило за нас.
Карани сме да се чувстваме слаби, негодни и лоши майки, ако не отговаряме на стандартите, които някой друг е поставил. Това не е справедливо и никой не бива да се крие в тъмнина, когато страда.
Никой не трябва да е принуден да се преструва, че се справя, докато в действителност се държи на един тънък конец, който може да се скъса всеки момент. Никой не трябва да бъде каран да се срамува или да се чувства самотен или слаб, защото страда от следродилна депресия. Никой. И никой не бива да се страхува да говори за това.
Затова нека говорим.
