„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
Ани Илиева ни разказва за себе си като дете през писмо към синовете си. Ето го:
Здравейте, мои скъпи момчета! Днес ви имам и съм голяма, но искам да ви разкажа за едно друго време, за едно друго Аз...
И зная, че възрастните са важни, че трябва да съм тиха, послушна и мълчалива, защото възрастните работят и са много изморени. Имам своите страхове, но ги пазя в мъничкото си сърчице и не смея да ги споделя, защото страховете ми са нещо дребно и незначително. Мълча.
Зная че трябва да уча, много да уча и възрастните да са доволни от мен. Аз трябва на всяка цена да имам тяхното одобрение. То ми е нужно, за да съм поне малко значима, поне малко да бъда допусната в техния свят. И отново съм тиха. Не преча.
Имам ли стойност, заслужавам ли любов? Нима съм достойна за другите или по-безопасно е да стоя настрани, да мълча? Пак съм тиха... Затворила себе си в себе си, недопускайки никого в моя незначителен свят.
Днес съм различна. Днес знам, че съм ценна, че съм годна за обичане. Днес съм силна жена, много постигнала, много преборила и много раздала. Днес съм с вас и вие сте с мен и сме заедно всичките.
И това, което искам да научите, е да бъдете смели, да бъдете дръзки, да вярвате в себе си във всеки един миг. Детето е важно, гласът му е важен и всеки миг трябва да бъде изживян с увереност и с мисълта, че си струва. Струва си да бъдете обичани, ценени и разбирани. Аз съм с вас и винаги ще бъда до вас!
Забелязвали ли сте, че хората говорят с по-емоционални думи на дъщерите си, отколкото на синовете? Оказва се, че родителите не говорят на момчето си по същия начин, по който биха говорили на момиче.
Има проучвания, които доказват, че използването на стереотипни послания към момчетата може да им нанесе травма. Така се случва и с момичетата, когато се употребяват сексистки, закостенели модели при общуването с тях, пише mom.com.
Изследване на Университета Емори, цитирано преди време от The New York Times в техен материал за общуването със синовете ни, показва, че бащите се усмихват и пеят много повече на момичетата си.
Освен това използват и доста по-аналитичен език и са склоннни по-често да обръщат внимание и да зачитат емоции като тъга и притеснение при момичетата, отколкото при момчетата.
Лексиката използвана при синовете е обвързана повече с постижения, победа и гордост.
Според учените начинът, по който се говори на децата от бащите им, може да повлияе на работата им в училище. Показателен пример според тях е традиционно по-доброто представяне на момичетата в клас.
Оказва се обаче, че не само бащите използват различен подход и подбор на думи при дъщерите и синовете. Правят го и майките.
И двата пола говорят различно на момчетата и момичетата, когато се е наложило да тичат в спешното заради някакво нараняване.
Родителите са склонни 4 пъти по-често да предупреждават момичетата си да бъдат по-внимателни, отколкото момчетата.
Дългогодишно изследване, протекло в продължение на повече от 3 десетилетия, на Харвардския медицински факултет, водено от д-р Едуард Троник, показва, че несъзнателно майките общуват повече с малките си момчета, отколкото с момиченцата, защото първите имали по-голяма нужда от подкрепа, за да контролират емоциите си.
Обикновено, когато момче падне и се удари, му се казва да стане, да се изтупа и да продължи. Рядко това се случва с момичетата. Там обикновено има целувка и прегръдка.
Би следвало същото да се случва и с момчетата, но се наблюдава някакво несъзнателно емоционално ограничаване.
Според някои изследователите това вероятно се прави с цел да ги подготвим за битка (буквално и метафорично). Според харвардската психоложка Сюзан Дейвид обаче стабилните момчета/мъже не се създават по този начин.
“Изследванията посочват, че хората, които потискат чувствата си, са по-малко устойчиви не достатъчно емоционално здрави”, казва тя.
За да променим културата на говорене на момчетата, може би трябва да им позволим да изпитват всички емоции, без да ги осъждаме. Трябва да ги научим, че чувствата не са добри или лоши и не са нещо, от което трябва да се страхуваме или да се притесняваме.
Може би често ви се струва, че в наши дни отглеждането на момче е по-трудно, отколкото в миналото. Доказателства сочат, че това е точно така.
Резултати от тестове разкриват, че момчетата се сблъскват с повече предизвикателства в процеса на обучение, а увеличаващите се случаи на депресия и самоубийство са индикация, че срещат проблеми и с психическото си здраве.
Понякога това се дължи на влиянието на модерните медии и технологии. Друг път – на биологията. Но причините най-често се коренят в старомодния начин, по който родителите отглеждат синовете си за разлика от дъщерите.
Татковците трябва да разберат, че съвременните предизвикателства пред момчетата изискват по-сериозна и активна грижа от когато и да било.
Начинът, по който мъжете отглеждат своите синове, трябва да се промени и тази промяна започва с емоционалния живот на детето, приятелствата и схващанията на бащите за света, в който живеят.
И това е само една от жестоките истини за отглеждането на синове, посочени супер изчерпателно и мъдро от Fatherly.com.
Жестока истина #1: Момчетата плачат и в това няма нищо нередно
Момчетата и мъжете твърде дълго носят тежестта на схващането, че не могат и не бива да показват определени емоции като чувствителност и тъга. Но истината е, че момчетата плачат и техните сълзи са колкото важни, толкова и необходими.
Когато правото им да изразяват така наречените „женски“ емоции бъде отнето, те си остават единствено с традиционните „мъжки“ такива – гняв и агресия. Това означава, че когато момчетата се сблъскат с обстоятелства, които биха преборили най-добре, проливайки сълза, те могат да станат гневни и агресивни, защото това са емоциите, с които са свикнали.
Бащите трябва да помогнат на момчетата да разберат, че в плача няма нищо срамно и че чувства като нежност и грижовност не са запазени за момичетата. Умението да разпознават и правилно да изразяват тези емоции ще им помогне да изградят емоционалната интелигентност, необходима за успеха им като зрели личности.
Жестока истина #2: Бъдещето на сина зависи от бащиното мнение за света
Момчетата се възхищават на своите татковци и ги възприемат като примери за подражание. Обръщат се към тях за наставления как да гледат на света. Затова е важно бащите да внимават какво казват, когато синовете им слушат.
Например, много вероятно е татковците, които омаловажават или унижават жени в присъствието на синовете си, да отгледат малки женомразци. Децата винаги слушат. Ако посланието, което чуят, е сексистко, гневно или грубо, те могат да се почувстват неспокойни и да започнат да следват лоши примери, които по-късно да отнесат в зрелия си живот.
Затова бащите трябва да помогнат на момчета си да развият съпричастност, като сами проявяват такава към околните или като демонстрират въздържаност, когато коментират света пред децата си. Трудно ли се постига това?
Абсолютно. Струва ли си? Безспорно.
Жестока истина #3: Татковците не бива да се вманиачават по победата
Бащите често искат да отгледат синове-победители. Но, издигната на пиедестал, победата може да предизвика тревожност у децата и в крайна сметка да се отрази негативно върху връзката баща-син.
Проблемът с манията по победата е, че момчетата често обвързват бащината обич с успеха си. А успехът невинаги е в ръцете на детето. И когато рано или късно синът се провали, той ще усети връзката с баща си нестабилна. Известно е, че на по-късен етап това чувство, в комбинация с неизбежния стрес от загубата, води до депресия и проблеми като наркотична зависимост.
Много по-полезно е бащите да фокусират гордостта си върху старанието на децата, независимо от крайния резултат. Важно е татковците да научат синовете си, че провалът е възможност за израстване. Така момчетата развиват упорство и решителност.
Жестока истина #4: Момчетата изпитват естествено влечение към огнестрелните оръжия, независимо дали това ви харесва
За бащите е важно да знаят, че момчетата имат вроден интерес към огнестрелните оръжия. Без значение дали държите такива у дома, това влечение налага превантивни мерки, които да гарантират, че малкият наследник ще се държи адекватно и отговорно в присъствието на оръжие.
Привличането на момчетата към оръжията е отчасти плод на еволюцията. Мнозина експерти смятат, че момчетата и мъжете са биологично предразположени да бъдат ловци и защитници. Днес няма по-голям символ на лова и защитата от оръжието. Затова играта с такова, истинско или играчка, кара момчетата да се чувстват силни. Същите тези момчета обаче не могат да вникнат в концепцията за смъртта, което много бързо може да направи играта с оръжие много опасна.
За жалост, проучвания сочат, че инструктажите рядко дават резултат, когато децата влязат в досег с реално оръжие. Дори курсовете по безопасност не намаляват вероятността някои ден момчетата да хванат истински пистолет. Затова е от първостепенно значение да се уверите, че синовете ви стоят далеч от оръжия. Татковците, които притежават такива, трябва да бъдат изключително стриктни относно безопасната им употреба. Останалите бащи пък трябва да разпитат за наличието и начина на съхранение на оръжия родителите, в чиито домове децата им ще гостуват.
Жестока истина #5: Бащите трябва да подкрепят и бранят приятелствата на синовете си
Момчетата завързват силни и топли приятелства с други момчета. Но рано или късно културните очаквания започват да пропукват тези взаимоотношения. С навлизането в юношеска възраст момчетата развиват страх, че тези дълбоки приятелства могат да бъдат погрешно разчетени като „женски“ или хомосексуални, което води до срив на приятелската връзка. За нещастие, по тази причина самотата сред зрелите мъже се е превърнала в епидемия, а случаите на депресия и самоубийство са шокиращо много.
Бащите могат да помогнат на синовете си, като разговарят с тях за приятелствата им и благоприятстват тяхното процъфтяване. Това може да означава по-чести срещи за игра, ходене/приемане на гости с преспиване или поощряване на приключенията.
Каквото е нужно за скрепяването на тези връзки. Звъннете на старите си другари. Така ще помогнете и на наследника си.
Жестока истина #6: Момчетата са по-предразположени към Синдрома на дефицит на вниманието (СДВ)
Като цяло момчетата са по-енергични от момичетата. Училищата и учителите често не са достатъчно подготвени или склонни да помогнат на бъдещите мъже да използват енергията си продуктивно. Последиците? По-голям шанс момчешкото поведение да бъде патологизирано.
Това не значи, че СДВ е художествена измислица. Категорично не е. Но родителите на синове трябва да са по-креативни в намирането на отдушници за тяхната енергия. В някои случаи играта в парка и помощта детето да развие системи за съобразителност и концентрация ще проработят чудесно и без официална лекарска диагноза.
Жестока истина #7: Татковците трябва да помагат с домашните
Относително модерно е да се смята, че да си умен, особено в училище, е женско качество. Идеален пример е героинята на Джоан Роулинг, Хармаяни Грейнджър. Много момчета са приели това послание за норма.
Бащите могат да помогнат на синовете си да осъзнаят значимостта на образованието, като вземат участие в писането на домашни. Твърде често тази отговорност е възлагана на майките, които – заедно с учителите, които са предимно жени – неумишлено подхранват представата, че старанието в училище е типично за момичетата.
Когато татковците се намесят, участват в писането на домашните и признават, когато не знаят нещо, момчетата виждат, че образованието е ценно, и започват сами да търсят отговори.
Жестока истина #8: Бащите и синовете трябва да говорят и за емоции
Стоическото мълчание между мъжете не работи в полза на обществото. Дори по-лошо е, когато това мълчание води началото си от татковците и техните момчета. За мъжете е важно да са в хармония с емоциите си. Емоционалната интелигентност е високо ценена не само в личните взаимоотношения, но и в работата.
Но момчетата никога няма да разберат и прегърнат чувствата си, ако нямат възможност да говорят за тях. Дори повече – момчетата трябва да се научат как продуктивно да изразяват емоциите си.
Бащите могат да се притекат на помощ, като разговарят за своите или дори за чуждите емоции. Този пример е ключов за развиването на съпричастност.
А съпричастността е ключова за отглеждането на добър мъж.
Вижте още:
Бащинската конвенция: 10 начина да възпитаме готини синове
Джо Хамънд, баща на две момчета, страда от амиотрофична латерална склероза. The Guardian публикува неговото есе за отношението му към прогресивната болест с неотменно фатален край. И за плана му да намери път към бъдещето на своите синове чрез писане и илюстрации...
Трябва да надпиша 33 картички за бъдещите рождени дни на двамата ми синове, но не мога да реша каква хартия да използвам...
Или ме мъчи мисълта да надпиша първата картичка? Или пък мисълта да ги надпиша всичките и да ги подредя една върху друга, в спретната купчинка, пред себе си?
Тридесет и три правоъгълни напомняния за всеки рожден ден, който ще пропусна, когато си отида.
По-големият ми син е почти на 6, а малкият – на 18 месеца. След година, или може би 2, някой майски или ноемврийски ден, майка им ще извади старата кутия от обувки и ще изкара първата картичка от татко. И така всяка година, докато момчетата не навършат 21.
Затова трябва да надпиша тези картички. Трябва да започна.
Всичко тръгна от един сякаш клоунски крак, който не искаше да се отлепи от земята. И с въпроса „Защо куцате?“, когато дори не осъзнавах, че куцам. Няма и година по-късно вече влачех крака си като торба с покупки и можех да се закълна, че с всяка изминала седмица някой добавяше по още една консерва с боб в нея. Или картофи. Или тиквички.
Все още имам контрол над ръцете си. Но съпругата ми трябваше да ги вдигне до клавиатурата, за да мога да
напиша това...
Петгодишният Том е свидетел на всичко. Преди да тръгне на училище, прекарвах цялото си време вкъщи, затова нашите животи са силно свързани. Бяха прекрасни години – плавахме в социалното море, вълнуващо се и блестящо във всички цветове, с които аутизмът може да дари младия живот. Всеки ден бяхме като Дарвин в Новия свят, акостиращ на галапагоските брегове. Опознавахме и назовавахме, и създавахме света наново.
Но с Том вече не чертаем предстоящия ден сякаш земята е необятна карта, разстлана върху кухненската маса. Животът е различен. Миналата седмица, докато семейството ми беше на плаж, аз чаках в едно кафене и гледах щастието, което им носеха игрите в пясъка. Виждам, че моята загуба е различна от тази на децата ми. За тях моите влошаващи се способности са просто обекти за наблюдение...
Когато ми казаха, че имам амиотрофична латерална склероза, след като първо ми казаха, че нямам, стомахът ми се обърна и заридах със звук, наподобяващ дълбокото гъргорене на кухненска чешма... Помня, че погледах Джил, жена си. Тя плачеше по-сдържано и гледаше надолу към мен – с тъга, но не за себе си, а за мен.
Нямах избор, освен да приема нежността на тази жена, уловила нашето разпадащо се семейство в дланта си. Понякога я наблюдавам, докато ме обгрижва, и се чудя на огромния си късмет.
Заминаването е процес, изискващ специален подход. Първо е деликатното отделяне. За мен то настъпи, когато Джими се разплака и осъзнах, че нямам силата да го държа в прегръдките си; и когато Том просто предположи, че не аз ще го заведа на плуване.
Напоследък имам чувството, че примижвам през стъклото на миниатюрна диорама, гледайки как Джил и момчетата се въртят в кръг. Бях приел за даденост, че сме едно цяло, малко семейство от 4 части в човешки облик, здраво прикрепени една към друга – така, че един от елементите никога не би могъл да наблюдава останалите от отвън. Че
те неизбежно ще се превърнат в самостоятелно тяло от 3 компонента е концепция, в която се взирам… и взирам, и взирам… и не мога да проумея.
Преди като че ли не умеех да плача. Не ми се и беше случвало често. Но когато чух диагнозата, именно това правих в продължение на 5 дни и 5 нощи.
Вечер играех с Lego и четях приказки. Когато Том заспеше, отново избухвах в сълзи. Водил съм разговори за ползите от смеха, но вече не вярвам, че той е най-добрият лек. След 5-те дни, прекарани в плакане, се почувствах по-спокоен, облекчен и удовлетворен от когато и да било в живота си.
Знам, че стъклото става все по-плътно, а фигурите в живота ми – все по-размазани. Знам, че това се случва, и знам как ще свърши. И знам че, въпреки всичко, краят на живота ми се превръща в най-хубавата част от него, а не в
най-лошата.
Рано или късно инвалидната ми количка ще заприлича на космически кораб, с лостове и възглавници, и скали, и пискащи устройства. Ще разкажа историята си на най-малкия си син – за бебето Джими, астронавтът в пелени, и пътешествията из Млечния път.
Животът ще се промени отново. Някога смятах, че присъствието на децата превръща положението ми в трагедия. Вече не мисля така; мисля точно обратното. Мисля, че ще разказваме нови истории. И онези, които ни обичат, също ще ги разказват. Ще намерим нови начини. Защото сме длъжни.
Като писател от години съм в творчески застой. Но вярвам, че терминалната диагноза е най-добрият инструмент за един писател; тя е гледката, която се разкрива от ръба на скалата, към началото и края. Тя ме дари със способността да пиша с лекота за живота си и за тези времена.
Книгата, която пиша, е само и единствено за двете ми деца – за да могат, когато станат на 20, 30 или 40 години и искат да разберат кой всъщност е бил баща им, да научат. Искам да знаят колко удивителни са били тези времена.
А сега трябва да надпиша картичките, всичките 33.
Един приятел ми беше казал, че рождените дни са дните, в които тъгува най-силно по баща си. Знам, че няма значение какво ще напиша или нарисувам. Най-добре да е нещо шантаво, защото такъв бях аз. И нещо с позиция. Защото такъв бях аз. Мислейки какви ли ще бъдат тези момчета, картичка по картичка, година след година. Черпейки от знанията си и виждайки как се развиват.
И накрая си мисля, че може би ще науча нещо за хората, в които ще се превърнат. Най-странната, и необикновено тъжна, мисъл е, че аз ще ги изпреваря. Ще ги чакам. Не в някакъв библейски смисъл, просто по смисъла на въображението ми. И казаното от мен ще им покаже, на двамата ми синове, че винаги съм бил там.
Затова трябва да спра да мисля за цвета на хартията и дали сам да направя картичките. И дали да започна безсмислено търсене на 33 уникални и незабравими поздравителни картички.
Просто трябва да бъда техен баща и да напиша и нарисувам, и да си представя кои ще бъдат тези момчета. И да разбера, че само това мога да сторя. Че моята роля е към своя край, че е съм я изиграл добре и че е била достатъчна.
„Момчетата не плачат“ е един от най-лесните начини само с една реплика да възпитате у бъдещия мъж куп отрицателни и грешни възгледи за хората и отношенията между тях. Вижте повече по темата в текста За момчетата и куклите на Аксиния Генчева.
За вредата от омаловажаването на чувствата на момчетата си говорихме и в Емоционалната интелигентност – трудно постижима, но жизненоважна, а днес имаме и бащинската позиция по този въпрос .
„Разсъждавайки върху собственото си детство и върху последните 10 години, през които отглеждам син, идентифицирах няколко правила, които ще ми помогнат да възпитам силен, обичащ, състрадателен, грижовен и съпричастен пич, пише Райън Линк за fatherly.com.
Както ще видите по-долу, подходът на таткото не само може да разбие всички стереотипни рамки, в които се опитваме да вкараме бъдещите мъже, но и да рестартира отношенията между хората изобщо.
Синът иска да бъде обичан от своя баща точно толкова, колкото го иска и всяка дъщеря. Той може и да свива пренебрежително пуберските си рамене, но иска да чува това редовно. В нашето семейство започнахме да си казваме "Обичам те", благодарение на моята невероятна съпруга, която донесе тази традиция от своето детство. Синът ми и аз рядко завършваме разговорите без тези две мощни думи. Понякога той го казва пръв, понякога аз го правя, но това е норма и редовно напомняне, че нашата любов един към друг е тук, независимо от ситуацията.
Правили сте глупости като малки, ще ги правят и вашите синове. Но има една тънка линия между това да ги оставите да бъдат арогантни и да ги оставите да се научат от грешките си. Науката казва, че на мъжкия мозък му отнема повече време да стигне до зрелостта, но не трябва да използваме това като извинение. Бъдете приятел със сина си по време на тийнейджърските му години, но нека това да не пречи да бъдете родител на първо място.
Начинът, по който се отнасяте към майката на вашия син, ще оформи поведението му към жените през целия му живот, включително и това към неговата бъдеща половинка. Всъщност, едно от най-хубавите неща, които можете да направите за вашите деца, е да показвате обичта си към майка им!
Това би бил огромен напредък във възпитанието и го казвам от личен опит. Израснах в топло семейство, но растях без увереността, че мога да показвам емоциите си. Бог да благослови моята съпруга! Когато я срещнах преди 25 години, все не намирах какво да кажа, не изразявах собственото си мнение, бях лишен от емоционалност. До ден днешен се чудя какво видя в мен тя. Все още има съпротива в мъжете да показват емоции, сякаш е някакъв признак на слабост. Насочете сина си далеч от този начин на мислене, с всички необходими средства.
Спомням си, че един път със синът ми седяхме заедно и избухнахме заедно - първоначално от яд и скръб, а после в смях. Е, беше по доста стереотипен мъжки повод – мач. Но оттогава сме виждали сълзите си и по други поводи, което не е признак на слабост, а знак, че сме хора и ни пука.
За синовете ви е важно да се застъпват за нещата, които смятат за правилни, и да знаят, че ги подкрепяте. Независимо дали става дума за кауза, в която вярва, приятел, брат/сестра или невинен минувач. Те трябва да знаят, че има неща, за които си струва да се борят.
Не помня резултатите и отборите, срещу които съм се изправял, докато играех футбол като малък. Много ясно обаче си спомням как хвърлям поглед настрани, тичайки, и виждам баща си, който ме аплодира. Първият човек, от когото едно момче очаква одобрение, е баща му - той трябва да знае, че му обръщате внимание и ви е грижа.
Да се къпе, да слага дезодорант, да мие зъбите си - строгостта по отношение на личната хигиена е изключително важна, независимо на каква възраст са синовете ви. Тя е част от това да бъдеш уважаван и да показваш уважение към другите. И да имаш отношение към...
Важно е синовете ни да оценяват красотата на другите хора и на света около себе си. Като бащи, трябва да им помогнем да разберат, че красотата е нещо повече от просто външен вид. Колкото по-рано нашите синове разберат това, толкова по-скоро ще оформят своите разумни критерии.
В детството си никога не съм си другарувал с момичета (нито останалите момчета го правеха, а и момичетата бяха приятелки само с момичета). В резултат на това се чувствах неудобно около момичетата в училищна възраст. Виждам същото това разделение на приятелството по пол и до днес. Уверете се, че синът ви знае как да бъде приятел с момичетата от най-ранна възраст и че може да се отнася към тях, както към всеки друг от неговите приятели. Това биха могли да се окажат най-ценните и дългосрочни приятелства, за които ще ви е благодарен в бъдеще!
когато това е необходимо. Никой не е съвършен и нашите синове трябва да знаят, че не очакваме от тях да са такива. Имайки правилните модели за подражание обаче, те ще имат усещане и за неправилното - и с готовност ще признават, когато са допуснали грешка. И ще вървят напред, променяйки света към по-добро.
Често говорим за това как възпитаваме дъщерите си да знаят, че са равни на мъжете, че заслужават точно толкова, колкото и останалите. Но далеч по-малко внимание се обръща на това момчетата да бъдат научени какво е феминизъм.
Това е нещо, което министър-председателят на Канада Джъстин Трюдо е решил да промени веднъж завинаги, заедно със съпругата си. Любимият на мнозина политик е написал есе за сайта MarieClaire.com, в което обяснява защо възпитава дъщеря си и синовете си да бъдат феминисти.
„Занимавам се с политика, защото имам възможност всеки ден да работя, за да направя света малко по-добро място – за моите деца и за вашите. Гордея се от ангажираността и усилията на екипа ни, който работи за по-открита Канада, по-приобщаваща, по-справедлива и с повече равенство между половете.
Но най-важната работа, която върша, не е като политически лидер, а като родител. Всеки ден у дома имам невероятната и простичка възможност – заедно със съпругата ми Софи – да уча на съпричастност, състрадание, любов към себе си и силно чувство за справедливост, трите ни деца.
Аз съм изключително горд от дъщеря си Ела-Грейс. Тя расте мила, суперумна, страстен събеседник, отворен към света наоколо. Обичам Ела и се притеснявам – защото като баща, син, съпруг и гражданин съм свидетел на неравенството, с което се сблъскват жените и момичетата всеки ден.
В Канада и по света жените и момичетата все още са обект на насилие, дискриминация, стереотипи, които ги ограничават, и нямат равни възможности, които да им помагат да постигнат мечтите си. Побърква ме, че страхотната ми състрадателна дъщеря ще израсне в свят, в който, въпреки всичко, което е тя като човек, все още ще има хора, които няма да я чуят и няма да я вземат насериозно – само заради пола ѝ.
Продължавам да работя всеки ден, за да се боря срещу тези неравенства, макар и бавно. Но също така знам, че най-силното лекарство ще дойде от самата Ела. Софи и аз не можем да бъдем с Ела във всеки тежък момент от живота ѝ – да я защитим, когато някой я кара да се чувства незначителна, да я подкрепим, когато никой не я чува – дори да искаме, няма да можем (родителите ще ни разберат).
Така че най-доброто, което можем да направим, е да помогнем на Ела да осъзнае, без да се съмнява, че е достойна точно такава, каквато е. Тя е много силна и изключително стойностна личност, и тази сила и увереност никой не може да ѝ отнеме. Тя трябва да научи, че има собствен глас, който може да използва и на който може да вярва.
Аз съм безкрайно щастлив късметлия, че имам невероятен партньор в този проект. Софи не спира да ме вдъхновява и предизвиква. Преди няколко години, например, когато бях изправен пред повратна точка говорех за това как да учим Ела, че може да бъде каквото си иска. Софи каза:
„Това е страхотно, но как възпитаваш синовете си да бъдат силни защитници на правата на жените?“.
Равенството на половете не е само въпрос и проблем на момичетата и жените. Всички имаме полза, когато жените и момичетата имат равни възможности с мъжете и момчетата – и от всички нас зависи да се случи всичко това.
Синовете ни имат силата и отговорността да променят сексистката ни култура, и именно това искам Ксавие и Хадриен – когато порасне малко – наистина да осъзнаят.
Но също така искам и да им помогна да пораснат съпричастни сплотени хора, които обикалят света широко скроени, способни да обичат и яростно да се борят за справедливост. Искам синовете ми да избягат от натиска и очакванията да олицетворяват само конкретен тип мъжественост, което е ужасно вредно и за мъжете, и за хората около тях.
Искам да се чувстват спокойни и свободни да бъдат себе си и да бъдат феминисти, които застават зад каузата на правдата, и които не се срамуват от постъпките си.
Феминизмът не е просто вярването, че мъжете и жените са равни. Това е съзнанието, че когато сме равни, всички са по-свободни. Това е безкрайна отдаденост на грижата един за друг, защото само така можем да започнем да градим свят, в който всеки е уважаван и зачитан. А също и непоколебимото убеждение, че всички хора имат едни и същи права и свободи – че моите права са и ваши права, и само когато вашите права са напълно зачитани, защитени са и моите.
Този свят още не съществува. Но може да бъде построен – от хората, които имат силно чувство за справедливост и емпатия, които защитават правата на другите и следват свои уникални подходи, за да създадат приобщаващо общество.
Това е светът, в който искаме да живеем. Това е светът, в който искаме децата ни да живеят. Искаме да възпитаме децата си да бъдат феминисти и да осъзнаят, че ВСЕКИ има своя роля в създаването на този свят. Искаме да отгледаме феминисти, за да почетем бъдещето им, защото само те имат властта – и отговорността – да построят по-добър утрешния ден.“
Публикуваме този текст днес, оставяйки авторката му анонимна - по нейно желание. Темата вече е позната на читателите Майко Мила! - какво е да отглеждаш децата си сама. Е, днес ще разберем от първа ръка кои са най-плашещите и тревожни моменти, които една майка преживява, гледайки децата си като единствен родител. Ние пожелаваме на авторката ни сили, за да се справя с всичко, което я чака - което пък, сигурни сме, ще е повече хубаво, отколкото лошо!
*************************
Доскоро си мислех, че не съм планирала да бъда самотен родител - никой не планира да е сам в отглеждането на децата си. Но вече осъзнах, че макар да не съм го планирала, точно това се случи. Има не един и два трудни момента в това да си самотен родител, но само някои са истински болезнените и плашещите. „Самотен“ родител всъщност невинаги е вярно – майките с деца рядко са самотни, те са по-скоро сами.
Аз съм сама с двамата ми сина – на 9 години и на 4 месеца. Двете ми деца са причината да се събуждам сутрин и да будувам нощем. Обичам и двамата повече, отколкото съм си мислела, че е възможно. Когато тръгнах по пътя на майчинството - и двата пъти, не си представях, че ще съм сама в това. Никога не съм искала да бъда единствен или самотен родител и затова някои неща от това да съм сама с момчетата са много тъжни и трудни
Не познавам друго по-самотно чувство от това да се тревожа сама за децата си. Нощите, в които будувах до детското креватче и проверявах челцето за температура, или дните, в които се тревожа дали ги възпитавам правилно, дали съм взела правилното решение за конкретна случка или нещо, което единият от двамата е направил.
Тези моменти са адски тягостни и самотни.
В такива моменти ми липсва бившият ми, липсва ми ролята, която му беше отредена в семейството ни спрямо децата. Трудно се понася тежестта да знаеш, че само ти си отговорен за бъдещето на момчетата.
Жизненият път на момчетата е маркиран с успехи и постижения, които остават в спомените им като важните моменти от детството им. От една страна чакам тези моменти с огромно нетърпение заедно с децата, също като всеки друг родител, но от друга - мразя всеки такъв радостен семеен миг, защото го празнувам сама и усещането за самотата в радост е като жило, което те жегва, въпреки смеха и приятните емоции.
Само моят глас похвали 4-месечния ми син, когато за първи път се засмя с глас и изгука, само моите ръце прегърнаха с гордост 9-годишния ми син, който завърши срока с отличен отгоре до долу в бележника.
Само един чифт ръце, моите, ръкопляскаха на рецитала на по-голямото момче в детската градина. Във всеки такъв радостен момент – на първата дума, на първата стъпка, първият път, когато си е обул сам обувките, първият път, когато сам е хванал лъжица... всички тези важни спомени са съпроводени от едно подсъзнателно напомняне за другия човек, който отсъства и който пропуска важните спомени на децата.
Самотните майки могат да ме разберат и без да обяснявам. Това е моментът, в който окончателно рухваш и сълзите потичат. Животът на самотната майка е тежък и труден, и ни помага да си поплачем понякога, за разтуха. Но когато плачеш сама, това само още повече подчертава фактът, че няма никой до теб, който да ти помогне, да те утеши, да забърше сълзите ти. Всеки път, когато някоя самотна майка плаче, тя сама попива сълзите си, осъзнала, че само и единствено от нея зависи да се вземе в ръце и да не се предава, защото просто няма друг избор. Няма кой да я прегърне и да я утеши.
Не обичам да моля за помощ. Един от страховете на самотните майки е, че не сме достатъчни на децата си, че им липсва нещо, което ние не можем да им дадем, и че ги лишаваме от нещо, от което имат нужда. Заради този страх самотните майки се опитваме да се справим сами с всичко, защото само така успяваме да продължаваме да вярваме, че ще се справим с майчинството и живота.
Обаче колкото и да се опитвам да съм силна, понякога просто не мога повече, и когато се случат такива моменти, нямам друг избор, освен да помоля за помощ. Макар част от приятелите ми да са готови и да искат да ми помогнат, да преглътна гордостта си и да призная, че не се справям, е горчив хап за преглъщане.
Няма родител на този свят, на когото да не му се случи поне веднъж да разочарова детето си, но за самотния родител моментът, в който не оправдава очакванията на детето си, е много по-болезнен, отколкото за семействата с двама родители. Дали е заради недостиг на време, пари или просто заради факта, че невинаги успявам да играя ролята и на двамата родители, нищо не боли повече от това да видя тъжното лице на детето си и да знам, че не мога да му дам това, което иска.
Оставям настрана това, че в такива моменти и събития обикновено детето може да научи ценен житейски урок (за смирението, търпението и маловажността на материалните неща например), просто понякога ми се иска да не им се налага да научават житейски уроци, които аз не съм готова да им обясня. Защото като тяхна майка понякога просто искам да ги видя щастливи.
Когато трябва да обясня на детето къде е другият му родител
За мен това е едно от най-най-трудните и тъжни неща като самотна майка – да трябва да обясня ситуация на детето, която дори аз не разбирам. Защо той спря да ни обича с брат ми? Аз ли направих нещо, че той повече не искаше да бъде част от нашето семейство? Не те понася ли? Някога ще си бъдем ли поне приятели?
Не знам, не знам, мило дете, не знам. Не знам как да ти обясня какво друг човек е мислел или чувствал и защо е постъпил така или другояче. Да гледам как детето ми се терзае с въпроси за отсъстващия си втори родител никога не става по-малко болезнено.
Надали има човек в България, който да не е чувал за Райна Княгиня. Надали има някой, който не е виждал снимката ѝ – чернобяла фотография на жена, застанала до знаме, с пистолет в ръката.
Уви, много малко хора знаят нещо повече за Райна Попгеоргиева Футекова (по мъж Дипчева), освен всеизвестните факти, че е ушила знамето на Априлското въстание и го е развяла в деня на избухването му в Панагюрище, редом до апостола Бенковски.
Вчера, 8-ми януари, беше Бабин ден – празник на акушерките, и точно за това ние, от Майко Мила, решихме да ви разкажем за Райна именно на него. Защото образът от черно-бялата фотография е бил много повече от жена, седнала да ушие знаме, пък било то и велик революционен символ. Тя е била, и продължава да бъде, истинско вдъхновение за всички силни, смели жени, които се борят всеки ден за децата си, за семейството, за каузите, в които вярват, за любимите си хора...
Райна Княгина – революционер, жертва на масово изнасилване, майка на 6 деца и...
Една велика личност, която всяка от нас, майките, трябва да носи с гордост в сърцето си и да знае нейната величава, но тъжна история.
Райна Попгеоргиева Футекова е родена на 18 януари 1856г. в Панагюрище. По време на избухването на Априлското въстание е учителка и взима активно участие в неговата подготовка. В деня на неговото избухване тя препасва пистолет, качва се на кон и развява знамето на Свободата по улиците на Панагюрище.
След потушаване на въстанието, Райна не е пощадена от османската власт. Тя е заловена и откарана в Пловдивския затвор. Там е бита, изнасилвана и измъчвана многократно, както и оставена на хляб и вода за повече от месец. Като по чудо е спасена с помощта на европейски дипломати и е изпратена да учи в Русия за акушерка, което я прави първата в историята на България дипломирана в тази област специалистка.
Три години по-късно тя се завръща в България и се омъжва за Васил Дипчев – кмет на Панагюрище.
Уви, нещастната съдба не я изоставя. През 1898-ма година, мъжът ѝ, виден русофил, по това време народен представител, е убит в Черата джамия в София вследствие на политически сблъсъци, и тя остава сама с 6-те си деца.
Райна Дипчева води крайно тежък живот, като единствена частична утеха от историческа гледна точка може да бъде фактът, че не доживява да изстрада и злощастната съдба на синовете си, които стават жертва на тоталитарния комунистически режим веднага след 1944*.
В последните години от живота ѝ**, държавната администрация дарява на Райна Дипчева парцел, върху който тя си построява къща. По това време тя вече е болна от тежка форма на костна туберкулоза.
За да издържа децата си, Райна Княгиня работи дълги години като акушерка в най-бедните софийски квартали „Орландовци“ и „Малашевци“. Едновременно с това е била канена да акушира в домовете на много заможни българи и дипломати.
За нейната работа можем да прочетем в прекрасната книга на Райна Констенцева „Моят роден град София“ (която ние горещо препоръчваме):
„И като човек, и като акушерка, тя беше изключителна. Не познавам друга като нея. След раждането идваше всеки ден да къпе бебето и да наблюдава родилката. Беше всеизвестно, че нито една нейна родилка не заболя от шестващата тогава родилна треска. Тя даваше ценни съвети на младите майки, акушираните деца обичаше като собствени и се грижеше за тях като същинска майка.Излишно е да говоря за необикновения ѝ патриотизъм, който е познат на всеки що годе просветен българин“.
Без съмнение, още в края на деветнадесети век,
който твърде много прилича на стандарта, който някои държави успяват да постигнат в днешни дни.
Тази година се отбелязват сто години от смъртта ѝ и ние, в Майко Мила, си спомняме за нея с огромно уважение и силна обич, макар и никога да не сме я познавали.
Историята ѝ може да послужи на всяка жена за вдъхновение по пътя към осъзнаване на собствената си значимост, значимостта на равенството на половете и значимостта на каузите в помощ на обществото.
Нейната женска история е силна, вдъхновяваща, трогателна и изпълнена с обич.
За жалост, подробностите от живота ѝ се размиват в спомените на хората и избледняват, затова ние решихме да отдадем почит на тази велика, изумителна жена и да ви пожелаем да бъдете като нея, като Райна Княгиня – несломими, безстрашни, милосърдни и силни майки.
Честит празник на акушерката!
Честит празник, Княгиньо!
-----------------------------------
* Георги Дипчев умира след Втората световна война; ген. Иван Дипчев, герой на три войни, умира в лагер след 1944г.; Владимир Дипчев е разстрелян без съд и присъда от комунистите през октомври 1944-та; Асен Дипчев лежи дълги години по лагери и умира през 1964-та година. Райна Дипчева доживява само смъртта на един от синовете си, Петър, който умира по време на злощастен инцидент на 15 години.
** За нейния необикновен живот можем да прочетем в автобиографията й, която тя пише в Москва.
