За сигурността на децата в интернет сме говорили неведнъж в Майко Мила, имаме специална рубрика и продължаваме да търсим отговори и решения. Разговорът по темата продължава и от други експерти. Форумът Tech Park Talks: Отвъд екрана: Как да защитим детството в дигиталния свят ще се проведе на 20 февруари в Зала „Джон Атанасов“ на Sofia Tech Park.
По време на публичния разговор ще се засегнат въпроси като:
Участниците и говорителите ще търсят отговори как дигиталните технологии влияят на развитието, ученето и благосъстоянието на децата. Идеята е да се стимулира ангажираността на общността и да се очертаят практически стъпки за по-здравословно и безопасно детство.
Още не сме свършили, скрол надолу
Специални гости ще бъдат Дейзи Грийнуел и Джо Райри, основатели на базираното във Великобритания глобално движение „Детство без смартфони“, които ще споделят своя опит. Те ще разкажат и за реакцията на родители и училища, ще дадат практически насоки за изграждането на подкрепящи общности.
Във форума ще участват и представители на научната, образователната, технологичната и обществената сфера, сред които писателката Катя Антонова, Любов Костова от фондация „Красива наука“, инфлуенсърката Изабел Овчарова и други. Водещ на събитието ще бъде журналистът Светослав Иванов.
Събитието е безплатно, но е необходима предварителна регистрация.
Без значение дали детето ви си харесва кошарката, или няма търпение да изпълзи от нея, все някога ще трябва да направите прехода към леглото за по-големи деца. Но кога и как да се случи това възможно най-лесно и безболезнено? Тук има няколко предложения от експерти, събрани от Parents.
Основното правило е: когато детето може да прескача и да излиза от кошарата, тогава е време да го преместите в легло. От съображения за сигурност. Така съветва д-р Марк Уидом, професор по педиатрия в Детската болница на Пенсилвания.
Повечето деца могат да прескачат преградите на кошарата, когато са на година и половина – две. Разбира се, някои бебета може да опитат подобни маневри и по-рано, което означава, че им е време за друго легло.
Ако вашето дете не е роден катерач и си му е добре в кошарката, може да си го оставите там и след 2-годишна възраст.
Но колкото по-дълго детето спи в кошара, толкова повече може да се привърже към нея, както отбелязва Джак Уолш, изпълнителен директор на The Danny Foundation. Това съответно ще направи смяната на леглата доста по-трудна.
Ето още една причина, която може да определи кога трябва да направите прехода от кошара към легло.
Тук трябва да сте още по-внимателни, тъй като новото попълнение в семейството и без друго е голяма промяна, с която детето трябва да се справя. Не искате да го накарате да се чувства “изместено”, съветва д-р Памела Хай, медицински директор в Центъра за развитие на деца към Женската и детска болница в Провидънс, Роуд Айлънд.
Започнете смяната месец или два, преди да се появи новото бебе, ако детето ви е вече поне на година и половина, казва д-р Уидом.
Веднъж щом детето се е настанило удобно в новото си легло, кошарката ще стане неутрална територия.
Ако е възможно, разглобете я или я преместете в друга стая, където няма да му е пред очите. Или пък я направете непригодна за сън като я напълните с играчки и одеяла.
Без значение каква е причината за смяна на леглата, идеалното време да се случи това е, когато няма други съществени промени в живота на детето, казва д-р Уидом. Например, ако тъкмо в този момент детето ви се учи как да ползва тоалетна, как да заспива без биберон или тръгва на ясла, не е добре да вкарвате и тази новост.
Изберете най-доброто легло за вашето дете
Някои родители предпочитат първоначално да сложат матрак на земята от съображения за сигурност, а и за да е по-лесен преходът, казва д-р Хай.
Други избират по-ниски легла, които често се правят в различни привлекателни за децата форми - като кола или замък например.
Тези легла, подходящи за по-малки деца, не са необходими от гледна точка на сигурността, казва д-р Уидом. Винаги може да сложите преграда, която да пази детето от падане от леглото. После, когато вече не е необходима, може да я махнете.
На каквото и легло да се спрете, оставете детето само да избере чаршафи, калъфки, плюшени играчки за сън. Така новото легло ще е по-привлекателно.
Установете нов режим преди сън
Може да е приказка, може да е разговор помежду ви или друго занимание, което детето ще чака с нетърпение и с което ще обвързва времето за лягане.
Промяната е трудна за малките деца, а установяването на някакъв ритуал може да спомогне за по-лесното преминаване от един период в детството в друг.
Обезопасете къщата
Вижте дали има нещо опасно във всяка стая, до която детето има достъп. Ако имате стълби, подсигурете и тях. Както и рафтове с книги, телевизори, закачени на стената, гардероби и всякакви други мебели, по които детето може да се опита да се катери.
Веднъж щом излезе от кошарата, малкият човек може да обикаля на воля из къщата, и ако тези разходки са предимно посред нощ, когато всички спят, по-добре жилището ви да е обезопасено.
Не очаквайте да е лесно
Детето ви може да плаче и да си иска в кошарката. Може би ще му отнеме месец или два, за да свикне напълно с новото легло.
Новопридобитата свобода може да го подтикне да прави доста екскурзии из къщата. Просто го върнете в леглото му и излезте от стаята.
Ако детето все пак не може да привикне съвсем бързо, не е голяма работа, ако понякога остава да спи в кошарата. Децата бързо се променят в тази възраст и буквално за няколко седмици може и само да поиска да спи в ново легло.
Бъдете търпеливи. Промяната ще дойде така или иначе.
Скорошна ситуация с кореспондентка на NBC News на летището е доказателство, че все още има хора, които не знаят каква е целта на изцеждането на кърмата. Не са наясно и с факта, че много от работещите майки трябва да продължат да го правят, когато пътуват без бебетата си.
Служител по сигурността се опитал да отнеме 3 пъти помпата за кърма (одобрена от Администрацията за транспортна сигурност на САЩ/TSA) на Джо Линг Кент, докато тя била на изхода за полет с Delta Air Lines.
След като обяснила ситуацията на агента, той я попитал "Е, добре, къде е бебето ви?" Репортерката има момиченце, родено миналия декември, но както всички знаем, не е нужно да сте с бебето си, за да ви трябва помпата за кърма.
В своя пост, който вече има над 25 хил. харесвания и над 3000 споделяния, Кент пише, че агентът явно никога преди не е срещал работеща майка:
Was just harassed by a @Delta gate agent for carrying a TSA-approved breast pump on the plane. Something I do often w no issue.
— Jo Ling Kent (@jolingkent) July 12, 2019
He tried to take it 3x so I nicely explained. Then he says this:
“Well, where is your baby?”
Well, sir, perhaps you haven’t met a working mom before.
Освен че повечето от коментиращите в Twitter са възмутени , че агентът на TSA не знае за какво служи помпата за кърма, от Delta Air Lines също отговарят на Кент с извинение и обещание да разгледат инцидента.
Hi Jo, thanks for contacting us. This is very disappointing to hear! :-( I sincerely apologize for this experience. Please DM your Delta confirmation number and allow us to look into this further. HML
— Delta (@Delta) July 12, 2019
"Чудесно е, че реагирате, но още по-добре ще е да направите нещо повече, като обучите всичките си служители, така че това никога повече да не се случва", пише @susanjmcintire и допълва: "Невъзможността да изцеди кърмата си може да причини сериозни здравословни проблеми на кърмещата майка и, разбира се, да навреди на бебето ѝ."
Отговорът на Delta разгневи и други потребители, според които никоя майка не би трябвало да бъде поставяна в неловка ситуация, заради това, че кърми или изцежда кърмата си.
Източник: WorkingMother
Още:
Михаела Георгиева е майка на почти двегодишно момиченце, която ще ни разкаже какво е да пътуваш сама с дете в самолет и да клечиш по летища, особено на летището във Виена. Там Михаела прекарва три часа, достойни за пълнометражен филм, но тя хубаво го е синтезирала в този текст, който сега ви поднасяме и ви заклеваме да прочетете - особено ако ви предстои да пътувате с деца! Be afraid! Be very afraid!! А след това си припомнете, че сме публикували и Трикове за по-лесно пътуване с деца (двупосочно)
*************************
Предстои ми пътуване до София с 21-месечната ми дъщеря: за втори път ще летим само двете.
Първият път тя беше почти на годинка, не ходеше, носех си я в раничката и единствената запомняща се случка беше скандалът, който вдигнах на един господин, който, незнайно защо, се беше залостил в продължение на половин час в тоалетната за майки с бебета, точно когато трябваше да сменя пълния памперс на дъщеря ми и, разбира се, в момента, когато извикаха пътниците на нашия полет за качване.
И така, мисля си аз, няма как да е по-различно този път – ще се справя. Да, обаче, има моменти, в които Вселената решава да си направи експеримент и да забърка всички статистически невъзможни вероятности в едно тържество на невероятните случайности.
Три дни преди пътуването съм болна като куче и на антибиотик. В деня на полета се събуждам с усещането за дупка в стомаха, гади ми се и въобще замислям се сериозно дали да не зарежа всичко и да се върна вкъщи, където да легна и да не се помръдна поне три дни.
В главата ми се върти в 3D сцената как припадам и как ми оказват първа помощ. Въпросът, който ме гложди обаче, е къде е по-добре да се припадне: преди качването в самолета или по време на полет? Е, ето сега имам шанс да тествам емпирично тази несъвсем дооформена хипотеза.
Стискам количката, поемам дълбок дъх и се устремявам към контролата за сигурност. Там на въпроса дали съм извадила всички предмети с течности ме заглождва мисълта за едни капки за нос, които пъхнах в багажа в последния момент, но не се сещам къде точно. Успявам да прикрия колебанието си и, слава Богу, рентгенът не хваща подлите капки, и преминаваме благополучно.
Вече сме в самолета: след като надлежно сложих пликчето за повръщане най-отгоре, с облекчение установявам, че гаденето е отминало. До мен седи младеж на не повече от 30, който не отговаря на моя поздрав, но след известно време, ей така, изведнъж, започва да се закача с дъщеря ми. Аз съм свикнала на обичайните въпроси за бебето, но този ме хваща неподготвена: не проявява ни най-малък интерес към името, възрастта, дали ходи на ясла и прочее. Само я гъделичка от време на време по крачетата и ръчичките, и услужливо ми задържа чашата с вода, докато аз жонглирам с бебето и сандвича, който ни раздадоха.
Това поведение ми е много съмнително: аз задавам няколко разследващи въпроса с цел да установя какво точно да си мисля за моя спътник – нямал деца, но обичал децата. Хммм, в ума ми изплуват две опции: социално неловък тип или човек с лоши помисли относно деца.
Най-сетне кацаме във Виена. Моят спътник предлага да ми помогне при слизането и аз се съгласявам, мислейки си, че той ще вземе поне една от трите чанти, които мъкна.
Но не би - човекът взима дъщеря ми и се запътва към изхода.
Единственото, което ме възпира да се провикна “спрете този човек – отвлича бебето” е фактът, че долу ни чака автобус до терминала и няма къде да избяга. Догонвам го, взимам си бебето обратно и съм почти убедена, че трябва да докладвам на Европол за този съмнителен господин.
Запътвам се към опашката на самолета, където разтоварват количката и другия ръчен багаж, който не се побира в кабината. Устремът ми е спрян от служителка на летището във Виена, която с леден глас ми обяснява, че ще си получа количката в София. Изпадам в паника и ѝ показвам трите чанти и бебето и настоявам, че са ми казали да си взема количката при кацане. Освен това имаме близо 3 часа до следващия полет!
Без успех: политиката на летище Виена е да не разтоварва колички, имало под наем на терминала. В последен опит да я разоблича настоявам да видя дали на етикета наистина пише София и виждам как тя преценява каква е вероятността да грабна количката, да метна бебето с все трите чанти и да пробягам разстоянието до терминала, където да поискам убежище и се позова на чл. 5 от Хартата за родители, пътуващи соло.
Единствено болката в стомаха ме спира да прибягам до този сценарий и примирено се отправям към терминала.
Пристигаме на гишето за проверка на документите, където дъщеря ми се опитва да премине нелегално границата, докато аз ровя едновременно и в трите чанти, за да намеря писмото от баща ѝ и убедя австрийския полицай, че не я отвличам. Чувствам се като многоръкия Шива, но в режим на остеритет – с две ръце трябва да поема 3 чанти, 2 паспорта, 3 документа и едно дете, което прави пети пореден опит да премине зад линията на това стъклено гише и потъне в дебрите на терминала.
Запотена, изтерзана, викаща на горкото дете и проклинаща на глас политиката на виенското летище относно количките, се отправям към гишето за информация, откъдето се наемат колички.
Лош късмет – не са им останали никакви. Препращат ме към съседно гише, където също нищо не е останало. Единственото положително в ситуацията е, че покрай тътренето ни от гише на гише е минал около час от престоя ни. Намирам свободен кът с една осмоъгълна структура, наподобяваща басейн – явно предназначен за деца. Отдъхвам си – най-сетне някой е помислил за изтерзаните родители без колички на виенското летище и им е предоставил място, където да оставят децата да щъкат свободно в сигурно и оградено пространство.
Облекчението ми трая 2 минути и половина – толкова бяха необходими на дъщеря ми да открие, че може да се покатери, прекрачи оградата и избяга на свобода. И ето ме мен, като Рамбо в “Първа кръв” - моментално претеглям в ума си капаните на виенското летище и каква трябва да е следващата ми стъпка: грабвам само чантата с документите и парите, зарязвам останалите две и с подскоци настигам дъщеря ми, която вече е в магазина на Версаче и две мазни ръчички са на милиметри от най-новата рокля в колекцията, гордо изложена на манекен на първа линия.
Обзема ме тих ужас, но не мога да преценя дали заради осезаемата възможност манекенът да се стовари върху бебето или заради вероятността да се наложи да заплащам роклята.
Отдалечаваме се на безопасно разстояние от шопинг зоната, но дъщеря ми е оценила комичността на ситуацията да я гоня по летището и продължава да търси начини да се отскубне от мен и с кикот да изчезне зад някоя стъклена врата или коридор, където започва игра на криеница: тя се спотайва като мишка и не отговаря на моите викове да се покаже, а аз се заклевам, че на връщане ще си нося термален бинокъл в чантата с памперсите.
По уредбата за Н-ти път звучи предупреждението да не се оставя багаж без надзор и че глоба от 35 евро грози нарушителите. Вече подготвям наум защитна пледоария в случай, че някой докладва моите две безнадзорни чанти - как това е най-некомфортното летище за родители, особено тези, които пътуват сами с децата си!
И изобщо да не ми хвалят "шопинг и дайнинг" възможностите на летището. Не ща Версаче, не ща Старбъкс, даже и Моцарт Кугел не ща! Ето, пушачите си имат аквариум с висока концентрация на никотин, която им държи поне за един презокеански полет. И аз искам подобен аквариум за родители с деца – направо един паноптикум да ни подготвят, първа ще съм там!
Междувременно дъщеря ми е открила ескалатора – тези, хоризонталните, които се движат с десет стотни от секундата по-бързо, отколкото ако си на собствен ход.
Препускането по летището най-сетне придобива цел и посока: през следващите 45 минути преминаваме по ескалатора отново и отново - безспир и без колебание.
Крачкомерът ми прегрява, преизпълнила съм на 300% плана за деня: напът съм да достигна ново ниво на атлетически умения и се замислям дали да не предложа нова спортна инициатива само за родители: нещо като "Iron Parent – airport edition"!
До полета ни остава половин час – време е за тоалетната. Повечето родители сигурно знаят, че тоалетните за деца са също и тоалетни за хора с физически увреждания. Дотук добре, само че във Виена тези тоалетни са автоматизирани. Сиреч, няма резе или ключ, а бутон, който затваря вратата, отделен бутон, който я заключва и трети бутон, който я отключва.
Представете си неустоимото привличане, което всички бутони крият за малките детски ръчички; добавете и липсата на количка или друго ограничително средство, което да увеличи разстоянието между вашето дете и тези бутони поне за минута, която на вас, като на един трениран родител, ви е предостатъчна, за да ползвате тоалетната.
Имайте също предвид, че вратата се отваря тежко и тържествено и в пряка видимост към ескалатора, който е като един конвейер, доставящ делегати за поне едно мини-ООН.
Ето сега може да разберете моята дилема: да приема ли съвсем реалната възможност една тържествено отваряща се врата да разкрие голия ми задник (със сигурност и за това има глоба от 35, че и повече евро!) или напук на родителския ми инстинкт да използвам колана на дънките си, за да вържа временно малката изследователка за тръбата на мивката.
Най-сетне сме в самолета: трите чанти са напъхани в три различни багажни отделения, бебето стои кротко в скута ми и все още не си е прищипала пръстите на колана, торбичката за повръщане очаква прилежно да влезе в употреба, макар че, както сигурно е станало ясно, тя има по-скоро символна роля на потушител на моите обсесивно-компулсивни изблици. През място от нас стои мой сънародник, който учтиво поздравява и за голямо мое облекчение не проявява ни най-малък интерес към мен или бебето, нито пък раздразнение от това, че дъщеря ми прекарва почти целия полет до София в методично отваряне и затваряне на люка на прозореца.
Кацаме в София – и мисълта, че това изморително пътуване най-сетне привършва, ми дава прилив на енергия! Минути ме делят от моите мили родители, с които сборно най-сетне ще достигнем необходимия брой ръце за пренасянето на всички багажи и едно много немирно малко дете. Подавам паспортите за проверка и в този момент до мен изниква полицай, който взима документите ни и любезно ми казва да го последвам.
Първата ми мисъл е, че това е допълнителна проверка, за да разсеят всякакви съмнения, че отвличам (или в случая, "довличам") детето в София. Не е това – заподозряна съм, но не за отвличане. Едва сега се сещам, че когато аз и поне 1/3 от пътниците на самолета преминахме вратата, за да влезем в терминала, се задейства алармата за сигурност. Та в момента въпросният полицай и колегите му, с които разменят оперативна информация по телефоните си, се опитват да издирят всички заподозрени, които във въпросния момент са преминавали през вратата.
Питам полицая какво точно кара алармата да се активира и отговорът ме смущава дълбоко:
Радиация!
Веднага в мозъка ми изниква подозрението, че онези прословути коларголови капки, за които смътно си спомням, че пъхнах някъде в последната минута, са активирали системата за сигурност. Този ужасен кафяв цвят със сигурност се дължи на някаква радиация!!
Честно казано, моето притеснение в момента е, че въобще нямам идея къде са въпросните капки и колко ще е ужасно, ако извадят всички партакеши от всичките три чанти. Стигаме до вратата и полицаят ме кани да преминем отново – аз пристъпвам неуверено и за голямо мое облекчение алармата не се задейства. Отдъхвам си, полицаят се извинява за неудобството и веднага праща заръки на колегата си, да намери и спре “онази, другата жена с якето”. Запътваме се към изхода и почти съм се примирила, че сега ще получа количката ни, счупена на две и омазана с керосин, докато куфарът ни все още си седи в някой хангар на Виена.
Но, о, чудо – куфарът и количката ни излизат най-напред от багажното и невредими; дъщеря ми цвърчи от удоволствие, че количката ѝ най-сетне се е завърнала от своята одисея. Напрягам мускули, за да избутам едновременно един 25-кг куфар и количката с трите чанти плюс бебето – последни метри до финалната права...
Пристигнахме - ураааа!
И така, мили родители, ако ви предстои да пътувате сами с децата си:
1. Наспете се добре преди това, заредете се с високопротеинови десертчета за енергия, вода не ви трябва – в краен случай, пийте вода само десет минути преди кацане и ако имате поне час до следващия полет.
2. Не преминавайте транзит през летище Виена. Ако все пак летите оттам, носете си раница, слинг или която и да е друга допустима джаджа, която би могла при нужда (разбирай, неминуемо) да послужи като временна усмирителна риза за отрочето ви
3. Ако някой спътник ви предложи помощ с детето, непременно уточнете, че имате нужда от помощ с пренасянето на багажа, не на детето ви
4. Ако все пак е възможно някой да пътува с вас – дядо ви, съседката от долния етаж, пети братовчед по майчина линия, приемете помощта с отворени обятия – направо им купете билети и инструктирайте как успешно да удържат детето ви да не разкопчава колана си и тича по пътеката на самолета при излитане или кацане
5. Не се опитвайте да пренасяте плутоний през летище София. Не е 100% сигурно, но може да ви хванат в момента, в който тътрите куфара към изхода.
6. И накрая, въоръжете се с търпение и не се нервирайте, когато някой ви пожелае “приятно пътуване”.
