Сексът вече не е табу, въпреки че, както сме констатирали, никой не го прави толкова, колкото си мислите. Половото обучение далеч не се свежда до прашасалото присъствие на книгата „Мъжът и жената интимно“ в библиотеката ни, но разговорът по темата все още запецва.
Аз лично, вместо час по религия, бих гласувала с всичките си крайници и полови белези за въвеждане на час по здравно и сексуално образование в училище. Казусът редица пъти изприщи родители, почитатели на теорията за щъркела и белия чаршаф при сватба. Само че никой не чака да намери любовта на живота си, за да прави секс за първи път, нито е добре да научава за него „на сцената“.
Как се говори с децата за онова толкова важно нещо, от което пулсът ни се ускорява? Как да Я и ГО наричаме (вагината вагина ли е, а пенисът член ли е)? Отговори потърсихме от Иванина Анчева, доктор по психология и психодрама асистент.
Иванина Анчева. Снимка: Личен архив
Тя работи като психолог в Центъра за обществена подкрепа „Светулка“, управляван от Сдружение SOS Детски селища – България. Автор е на „Пътеводител в света на половото възпитание и култура“, издаден от Сдружение SOS Детски селища – България в началото на 2023 г.
„Пътеводител в света на половото възпитание и култура“
Иванина Анчева е част от екипа на Мобилен център за половото възпитание и култура, заедно със социалния работник Надежда Попова. През последните две години Мобилният център за полово възпитание и култура обучава редица родители, над 500 деца на различна възраст, над 40 доброволци студенти и над 50 специалисти от различни сфери, които работят с деца.
Как бихте дефинирали сексуалното образование?
Включва в себе си знание за различни аспекти от нашата сексуалност – спецификата на нашата анатомия и промените, които се случват през пубертета; отношение към нашето тяло; репродукция и семейно планиране, изграждане на интимни, емоционални и сексуални отношения; ценности и ценностна система.
Сексуалното образование не учи на това „как да правим секс“, а включва много и различни аспекти, свързани с нашето тяло, сексуалното общуване, интимност, партньорство и най-вече изграждане на ценности и ценностна система.
Защо е необходимо да го има като задължително обучение?
Проблемът е, че вкъщи не се говори за това. Родителите нямат опит нито как да образоват децата си, нито как да ги възпитават, защото самите те, когато са били малки, не са имали такова възпитание и образование. Да, би било чудесно всичко да започва от вкъщи, а в училище само да се надгражда, но уви. А източниците на информация днес са много, но невинаги информацията е надеждна, вярна и представена по добър начин.
Наличието на адекватно и навременно сексуално образование, освен че е превенция на сексуално насилие, но и ще обезпечи един по-осъзнат и безпроблемен сексуален и интимен живот на възрастния.
От кой клас е добре да започне сексуалното образование и какво би включвало то?
Ако говорим за образование, може би около 6-7-годишна възраст или дори малко по-късно. Но ако говорим за възпитание – със сигурност от раждането на бебето. В наръчника, който написах, има тренинги за деца от 4 г. до 14 г. Разпределени са в три възрастови групи: 4–6; 7–11 и 12–14 години. Има три теми, които са адаптирани за съответната възраст и са свързани с тялото, ценностите и откъде идват бебетата.
Добре ли е да ползваме „заместители“, или да караме с точните научни названия?
Важно е да се изгради отношение на уважение към тялото още от най-ранна възраст. Това може да стане, като използваме официалните названия – вулва (съвкупността от клитор, малки и големи срамни устни и влагалищен отвор) за външния женски полов орган, вагина/влагалище за вътрешния, тестиси и пенис за мъжкия полов орган. Няма как да уважаваме нещо, за което дори и нямаме название, нали?
Необходимо е да отстояваме собствените си граници, но и да се съобразяваме с тези на другите. Проблемът тук е на възрастните, защото за тях тези думи звучат страшно или срамно.
Но замислете се какво послание даваме на детето, ако наричаме половия му орган „пеперудка, ягодка, кренвиршче или буба“ – нещо, което хвърчи или се яде?
А и ако детето от малко знае правилното название на половите си органи, то на един по-късен етап ще е наясно, че другите думи, които чува, са цинични и обидни. Знаете ли, че огромен процент от възрастните не правят разлика между вулва и вагина? Това е доста притеснително.
Има ли страна, в която сексуалното образование е приложено по начин, който бихте ни дали като добър пример?
Швеция е една от първите страни, които въвеждат сексуалното образование като предмет в училище пре 1955 г. А през 2018 г. има задължително сексуално образование в училищата в редица страни: Албания, Австрия, Белгия, Чехия, Естония, Финландия, Германия, Латвия, Нидерландия, Швеция, Украйна. Интересно е, че фокусът на сексуалното образование се променя през годините – нежелана бременност, превенция на ХИВ/СПИН, превенция на сексуално насилие, сексизъм, хомофобия и онлайн тормоз.
Но да видим как стои въпросът със сексуалното образование в България. Всъщност през годините са правени опити от различни организации да се въведе сексуално образование в училище. В периода 1987 – 1991 г. екип от млади специалисти – лекари, сексолози и психолози – започва да развива иновативен подход чрез разработване и въвеждане на първите две национални здравнообразователни програми, насочени към развитие на знания, нагласи и умения за сексуално и репродуктивно здраве, създадени в рамките на Националната програма по СПИН към Медицинската академия и Министерството на здравеопазването (МЗ).
За съжаление, към момента в България няма единен и централизиран подход за полово възпитание и култура и има висока степен на дезинформация.
От национално представително проучване през 2020 г. на Алфа Рисърч става ясно, че 76% от анкетираните смятат, че е важно в училище да бъдат въведени часове по здравно и сексуално образование. (Цялото проучване на Алфа Рисърч, направено по поръчка на Българския фонд за жените вижте ТУК.) България е номер 1 в европейската класация за бременност при момичета между 14 и 19 години и само 7% от сексуално активните 15-годишни момичета използват някакъв контрацептив. Но всички виждаме колко е силен отпорът в обществото ни.
Още не сме свършили, скрол надолу
Откъде децата черпят информация за секса и доколко тя е достоверна?
За съжаление, нивото на сексуална култура в България е ниско, но не само при тийнейджърите. В обществото ни съществуват огромно количество дезинформация, срам и предразсъдъци.
Има страхотна разлика между децата, с които вкъщи е говорено по темата за полово възпитание, и другите, с които не е. Първите са спокойни и уверени, когато говорят на тази тема. Там почти не се забелязва притеснение. Но при децата, с които никога не е говорено има огромен срам, притеснение и дори нежелание да се повдига тази тема.
Заедно с това виждаме любопитство. В обратните връзки след нашите тренинги четем: „Беше ми много интересно, но и ме беше много срам. Искам пак да дойдете и да говорим на тази тема. Научих много нови неща.“
Основно децата получават информация в интернет или обсъждат различни неща помежду си. Но както всички знаем, първо трябва да имаме изградена критичност и базови знания, за да може да пресяваме и избираме коя от информацията в интернет е полезна и коя – не.
Иванина Анчева с „Пътеводител в света на половото възпитание и култура“. Снимка: Личен архив
Как поколението родители, което е отгледано в среда на табу и забрана, да се отпусне да разговаря свободно за секс със своите деца? Има ли техники, книги, практики, терапии, които биха помогнали?
Трудно е, съгласна съм, но не е невъзможно. На пазара има вече достатъчно книжки, които могат родителите да купят за децата си и просто да ги оставят на видно място вкъщи. Може всеки сам да се замисли какви са неговите притеснения и трудности в тази тема и да ги обсъди с партньора/ката си. Не на последно място, може да се потърси подкрепа и консултация със специалист. Обикновено прибягваме до услугите на психотерапевт или сексолог, когато вече има проблем, а това не е задължително. Мобилният центъра за полово възпитание и култура във Велико Търново организира и обучение за родители.
Има ли място за порното в секса? Възможно ли е гледането на порно да увреди човека?
Всяко нещо, с което се прекалява, има своите последствия. При порното това е един силен стимул, който би могъл да ни донесе бърза възбуда, но и да повлияе на сексуалния отговор в бъдеще. Тук говоря за пълнолетни и възрастни хора, които прекаляват с гледането на порно. Резултатите може да са нарушена ерекция или изобщо липса на такава при реален контакт. Относно тийнейджърите – там пораженията може да са по-големи. Важно е да следим какво гледат децата в интернет.
Със сигурност не е окей порното да е първият досег на едно дете до темата, свързана с пола и сексуалността. Но когато не говорим с децата си вкъщи на тази тема, когато с тях никой не говори и в училище – това е резултатът.
Самозадоволяването е съвсем естествен акт. Как един родител да реагира адекватно, ако без да иска хване тийнейджъра у дома да се докосва? Трябва ли да говори с него/нея, или да остави нещата без коментар?
Тук ми се иска първо да обърнем внимание на детското самозадоволяване или генитални игри. Понякога може да го наблюдаваме при деца в ниска възраст между 3–5 години. Знам, че за доста родители това е доста стряскащо, но то е нормална част от развитието на децата. Важно е детето да не се фиксира в тази дейност. Реакцията тук на родителя трябва да е свързана със слагане на граници меко, но категорично.
А при тийнейджърите, там вече си е напълно нормално и очаквано. Един такъв разговор би бил неудобен и за двете страни, а и всъщност родителят няма какво да обяснява. По-скоро е важно разговорът в тази възраст да е насочен към други теми – първо влюбване, първа целувка, първи сексуален полов контакт. Важно е тийнейджърите да бъдат подготвени какво е цикъл и полюция, преди да им се случат. Особено при момчетата за полюция не се говори и те често са изплашени и засрамени. Препоръчвам през пубертета родителят от същия пол да говори с тийнейджъра, ако има такава възможност, разбира се.
„Домът ти е най-опасното място. Потърси убежище другаде.“
„Може да изгубиш гласа си. Преди да можеш да извикаш за помощ.“
„Свали розовите очила. Преди да загубиш зрението си.“
Това са част от посланията, които преди няколко месеца шамаросаха (каква ирония!) любопитството ми, след като фийдът ми „посиня“ от загадъчни постове. Когато скоро след това разбрах, че „КОД СИНЬО за цялата страна“ е проект в подкрепа на жертвите на насилие, улових символика в тайнствеността. В България агресията у дома сякаш е свещена енигма. Крясъците се чуват далеч, но мълчанието на съседите ги надвиква. Майката слуша за юмруците на сина си, но не обелва и дума, понеже жена му го е предизвикала. Колежката идва с насинено око в офиса, но това са лични неща, за тях не се говори на работа.
Сабина Иванова и Лора Радкова започват да изпълват тишината с истории и да разказват за ужаса, който жертвите на насилие изживяват. В тези истории решаваме дали да сме съучастници на агресора.
Какво събитие, факт, новина ви тласна към създаването на КОД СИНЬО?
Сабина: Нямах конкретен случай, заради който да реша да се захвана с проект за домашното насилие. Просто човек трябва да се огледа и да види в каква страна живеем и колко сме толерантни като общество към домашното насилие и насилието над жени. Това е достатъчна мотивация. А и самата аз като жена мога да си представя колко е лесно да попаднеш в ситуация, която застрашава живота и здравето ти. И колко трудно можеш да намериш справедливост. Имам и две малки племеннички. Иска ми се някой ден, когато те станат жени, ако изберат да останат тук – да живеят в държава, която гарантира сигурността им.
Лора: Проектът „КОД СИНЬО за цялата страна“ се роди от неотложната нужда да се даде глас на хората, преживяващи домашно насилие. Но този глас, който никой не беше чувал в дълбочина – реалните истории на години живот в тези условия. Абдикирането на държавата в справянето с този сериозен обществен проблем води след себе си многобройни случаи в новините за жертви, останали без подкрепа, преживели нечовешко насилие, а някои от тях и загубили живота си. Плашеща е статистиката, която показва, че всеки трети човек в България е свидетел или жертва на насилие в собствения си дом. Проектът не се роди от изолирано събитие, а от нещо, което сякаш се превръща в норма за нашето общество.
Кои са първите „климатични изменения“, които настъпват в един дом и които предвещават разрушителна буря?
Сабина: Със сигурност знаците, че сме с човек, склонен към насилие, са там, преди още да сме заживели заедно. Историята с всичките му бивши, които са били много зле, но ти не си като тях, вече е достатъчен червен флаг. Отношението към околните, пристъпите на агресия, бомбастичните жестове, бързото навлизане в личното пространство, претенциите към облеклото, грима, ограничаването от обкръжението… Но насилниците умеят и да създават среда на комфорт, в която човек се чувства добре. Именно затова всичко е толкова объркващо.
Лора: Първите сигнали често са незабележими и лесно се пренебрегват: унизителни забележки и подхвърляния, постепенна изолация от приятели и семейство, налагане на контрол върху финансите, личното време, външния вид. Тези на пръв поглед дребни прояви на власт и контрол постепенно ескалират до агресия – емоционална, вербална, физическа. Когато тези „облаци“ се сгъстят, бурята става неизбежна. А измъкването оттам е трудно.
Един от основните проблеми в торнадото на домашното насилие е, че жертвите остават на място въпреки синините по тялото, въпреки счупеното уважение и убитата любов. Защо несигурността им, че няма да се справят, ако си тръгнат от проблема, се храни толкова зловещо?
Сабина: Както казах – моментите на насилие се редуват с моменти на обич. Това изключително много разбърква мисълта и замъглява преценката. Ако прекалено често търсите оправдание или обяснение защо партньорът ви е направил нещо – оправдание най-често няма. Но причината много жени да стоят с насилниците си, е свързана със страх, че може децата им да бъдат отнети, или с икономическа зависимост. Много често слушаме за курсове как да привлечем богат мъж, който да ни дава пари, а на нас да не ни се налага да работим... Само че и златната клетка е клетка. Много по-полезно би било да се образоваме кои са ранните сигнали, че сме с агресор. Това някой ден може да спаси живота ни.
Лора: Несигурността на жертвите се корени в дълбоката психологическа манипулация, на която са подложени. Насилниците често изграждат среда на страх и зависимост, убеждавайки жертвите, че не са способни да се справят сами. Липсата на финансова и емоционална подкрепа също допринася за чувството на безизходица. Нашият проект цели да разруши този цикъл, като покаже, че независимо какво се е случило, изход има и помощта съществува.
Всъщност нека застанем по-близо до думата „жертва“. Вероятно много от хората, чиито съдби се покриват с дефиницията ѝ, се срамуват от подобно определение. Как един човек да разпознае, че е жертва, но и да не изпитва вина и срам от това?
Сабина: Аз лично нямам отговор на този въпрос. Думата „жертва“ за мен отговаря на една проста истина – ако някой те е наранил под каквато и да е форма, ти си пострадал. И това е факт. Но тук ще си позволя да цитирам Жизел Пелико, която системно е била изнасилвана в брака си и успя да осъди съпруга си и останалите извършители: „Срамът трябва да си смени мястото“. Силно вярвам, че срамът е при агресора, а не при пострадалия.
Лора: Разпознаването започва с осъзнаването, че никой не заслужава да бъде унижаван или нараняван. Жертвата трябва да си припомни, че любовта не е контрол и насилие, а уважение и подкрепа. За да се преодолеят вината и срама, е необходимо разбиране, че насилието е вина на насилника, а не на жертвата. И това да се осъзнае от цялото общество, а не само от хората, преминаващи през този ад. Нашата цел е да покажем на хората, че могат и трябва да търсят помощ, без да се страхуват и без да се срамуват.
В представянето на проекта КОД СИНЬО показахте шест истории, в които има много обиди, удари, кръв… Това са реални истории, които в показаните видеа, са изиграни от известни актьори. Коя е най-разтърсващата история на домашно насилие, която сте чували?
Сабина: Не бих си позволила да разкажа. Това е нещо, което е било поверено на мен. И не мога без съгласието на човека, който е споделил, да разказвам каквото и да е. Но искам да обърна внимание, че често, когато говорим за домашно насилие, не говорим, че и в брака има сексуално насилие. Добре е да помним и да знаем, че независимо че сме във връзка с някого, имаме право да казваме „Не“. И другата страна трябва да уважава това.
Лора: Всяка история в проекта „КОД СИНЬО за цялата страна“ е разтърсваща. Както и всяка една от тези, които, за съжаление, ежедневно чуваме по медиите. Но разтърсващите истории на тези хора са разказани, за да заявят нещо изключително важно – че въпреки всичко преживяно, всеки човек МОЖЕ и заслужава шанс отново да построи живота си.
Още не сме свършили, скрол надолу
Има някакво предубедено обществено мислене, че жертвите на насилие са само жени и/или деца. Вие разкривате и един мъж, изигран от Александър Алексиев. В разказа си той говори за „склада за тъга“, в който попада, за потиснатите чувства, защото в България се вярва във фразата „Мъжете никога не плачат“. Защо мъжете могат да плачат и можете ли да посочите и други примери за мъже, които са жертви на насилие?
Сабина: Мъжете са по-чести жертви на психически тормоз. Разбира се, има и случаи на физически, но те са рядкост. Което не ги омаловажава. Обществото ни е патриархално – всеки в него има своята роля и не трябва да отстъпва от нея. В този контекст, мъжете трябва да бъдат силни, да не показват емоции, да се справят с проблемите, не да ги имат. Дори не искам да си помисля колко хора плащат цената на тази невъобразима глупост – че сълзите и изразяването на емоциите са женски патент. Емоциите не са частна собственост на определен пол – всички ги имаме и е наша отговорност да се научим как да ги навигираме. Както и да възпитаваме деца, които да могат да се справят с тях след време. В този ред на мисли – много случаи на насилие е можело да бъдат избегнати, ако ние самите знаем какво се случва с нас и можем да го овладеем.
За мъжете, жертви на насилие, мога да кажа едно – ние като общество имаме задачата да станем толерантни и разбиращи, за да може всеки, който е пострадал и има нужда от помощ, да я потърси и получи без срам. Независимо от пола си.
Лора: Мъжете също са жертви на насилие, но често се срамуват да говорят за това заради социални стереотипи. Историята на мъжа в нашия проект разкрива тежестта на потиснатите чувства и влиянието на средата – родители, приятели, общество. Но хората трябва да знаят, че сълзите не са слабост, а израз на човечност. Чувствата и тяхното изразяване и споделяне не са нещо срамно, а нещо необходимо. За съжаление, примерите за мъже, жертви на домашно насилие, не са единични, като най-често става въпрос за психически тормоз. Но реална статистика трудно може да бъде изведена. Точно заради стигмата, че „мъжете никога не плачат“. Или просто никога не разкриват това пред хората.
Шамарите не е задължително да са физически. Както и вие посочихте, агресията може да е и психическа и боли не по-малко. Психолозите сравняват вибрациите от силни крясъци с усещането за удар. Вие кое бихте определили като психически тормоз и насилие?
Сабина: Психическият тормоз може да има и физическо измерение. Ако всеки път, когато се прибирате в дома си и от мисълта, че ще прекарате вечерта с партньора си, получавате сърцебиене и топка в гърлото – значи нещо не е наред във връзката ви. Героят на Алек Алексиев разказва за това – три години панически атаки вечер, докато е със съпругата си.
Партньорът ни е някой, който трябва да ни кара да се чувстваме добре, защитени, спокойни, обичани и най-вече свободни да бъдем себе си. Ако тези неща не са налице, но в същото време ви е страх да си тръгнете – червената лампичка трябва да ви светне веднага.
Лора: Психическият тормоз е всяко поведение, което подкопава самочувствието на човек, манипулира неговите емоции и начина, по който възприема себе си, или го изолира от близките му. Това включва постоянна критика, заплахи, контрол и дори мълчаливото игнориране. Психическото насилие наистина може да остави белези, които са по-дълбоки от физическите. И по-непреодолими, понякога дори с години терапевтична помощ.
По какъв начин вашият проект предлага решение на проблема?
Сабина: Проектът ни не може да предложи решение на проблема с домашното насилие. Това то да бъде решено е въпрос на политическа воля. Манталитетът тук на много места все още следва максимата, че жената е подчинена на мъжа и че ставащото в семейството, си е лична работа. Това до голяма степен е отразено и в Закона за защита от домашно насилие. За нашето законодателство домашното насилие не е престъпление само по себе си, а условие, в което е извършено престъпление. И законът трябва да бъде променен. Как обаче да се случи това, като една голяма част от електоралната маса у нас споделя мнението за семейните отношения, в които на жената ѝ е дадено да търпи? Излиза, че електоратът изпраща определени партии във властта, партиите пък им пазят комфортната среда, в която те да си бият жените, образно казано. И всички са доволни.
Лора: Чрез разказването на съвсем реални истории, проектът цели да ангажира общественото внимание към този толкова сериозен проблем и да помогне на жертвите (и на хора, които имат съмнения, че са в токсична връзка) да разпознаят сигналите и да съберат смелост да потърсят помощ. Този проект е осъществен заедно с Фондация П.У.Л.С, която повече от 20 години оказва подкрепа и закрила на хора, пострадали от домашно насилие, чрез терапевтична помощ и настаняване в кризисни центрове. И повече от 20 години има нужда от всяка обществена и институционална подкрепа.
Ако едно изречение може да се превърне във вълшебна пръчица и да вдъхне увереност на хората, които все още търпят, кое би било това изречение?
Сабина: Моето вълшебно изречение е: Обадете се на 076 60 10 10. Ако сте в беда, ако няма кой да ви помогне, ако търпите психически или физически тормоз… обадете се веднага. Има кой да ви помогне.
Лора: Вълшебството тук е в осъзнаването. И в безвъзмездната подкрепа от хората около нас. Едно-единствено изречение надали ще помогне, но много изречения, повторени много пъти – да. За да осъзнаеш, че всеки човек заслужава уважение и никой няма правото да те наранява и контролира. За да направиш крачката да потърсиш помощ и да откриеш, че има и друг живот!
