Днес д-р Бояна Петкова е в Майко Мила с текст, посветен на опита ѝ като родител на невронетипично дете, и по-специално опита ѝ в сферата на образованието. Обикновено невронетипичните деца, както обяснява по-долу и Бояна, биват набедени за "несправящи се" в училище, което води до редица проблеми през годините.
Но когато тези години стигнат до великия житейски вододел, наречен Национално външно оценяване след 7. клас, нещата съвсем излизат от контрол. Истината е, че те излизат от контрол за всички родители на седмокласници - не само за тези с „несправящи се“ деца. И всичко е на сметката на самите деца.
Трябва да настояваме най-сетне разговорът за бъдещето на образованието в България да бъде проведен качествено и смислено. И след него да започнат конкретни действия. Защото при счупена система всички останали усилия изглеждат напразни.
Моето дете е невронетипично. Или neurodivergent. Означава, че мозъкът ѝ е „навързан“ различно и не може да покрие стандартизираните изисквания за мозъци на МОН. (И не само на МОН, разбира се, живеем в невротипичен свят, в който има „невротипична норма“ и едни и същи неща се очакват по един и същи начин от всички хора по подразбиране.)
Невродивергентни или невронетипични са децата с аутизъм, ADHD, дислексия, дисграфия, диспраксия и други „дис“- начини на различно функциониране на мозъка. Имайте предвид, че това не са „деца с увреждания“, просто са деца и хора с различни мозъци. Те имат затруднения в сферата на „изпълнителските умения“, executive function, които включват емоционална регулация, контрол на импулсивността, мотивация, task initiation - инициация на процес/задача, работна памет, планиране и приоритизиране (да разделиш една задача на части/стъпки и да ги изпълниш в определена последователност), организация, гъвкаво мислене и др. Това само за контекст.
Ако вашето дете е набедено за „проблемно“, „проклето“, мързеливо или глупаво от учителите си, вероятно е невронетипично. Просто образователната система няма понятиен апарат, с който да го „категоризира“ правилно, нито има знание за методите, с които да му помогне да учи. Нито има желание да го разбира и да му помага.
За невронетипичните деца годините, прекарани в образователната система, са пълна загуба на време. (Аз лично мисля, че и за другите не е много по-добре...) 12 напълно пропилени и загубени години, в най-добрия случай. В най-лошия – 12 дълбоко травматични години.
Та така и нашето дете отрано беше набедено за проклето, зле възпитано и мързеливо, за трабълмейкър, който училището с всички средства се опита да изтласка. Елитното столично училище, в което с комсомолски плам се налага тотална уравниловка. И понеже по онова време и аз още не бях схванала защо е такова, каквото е (детето), и как да го родителствам, имам спомени за редица грозни сцени, в които го овиквам, удрям го по главата с учебната тетрадка, заплашвам го и го наказвам. Без никакъв ефект. Защото, както по-късно научих, не можеш да „избиеш“ от детето дефицитите в изпълнителските умения. Те просто са част от начина, по който функционира мозъка му.
Голяма част от тях дори са много умни, но държавните образователни стандарти и стандартизираните тестове не могат нито да засекат, нито да развиват специфичната им интелигентност.
В пети клас децата излязоха в дистанционно обучение (ДО) и, колкото и мъчителни да бяха тези три години, вероятно онези първи месеци бяха най-доброто, което можеше да ни се случи на нас конкретно. Сутрин си сипвах Бейлис в кафето, за да избутам предстоящия учебен ден. Спрях да работя, за да мога да бъда учителка. В Класрум валяха задачи от учителите, нямаше преподаване, чиста самоподготовка.
И това, колкото и ужасно да беше, ми даде възможност да разбера как функционира мозъкът на детето ми. Със сигурност не функционираше според очакванията. Бях си направила дупки в ръката с пластмасовия триъгълник, докато в продължение на три седмици се опитвах да обясня как се спуска височина в триъгълник. И макар в пети клас да се учи фотосинтеза за трети път, моето дете сякаш никога не беше чувало. И така беше по всяка дисциплина и с всяка задача (освен български език и литература).
Тогава видях как са написани учебниците и си дадох сметка, че детето не е „тъпо“, просто мозъкът му не е в състояние да възприема информацията, поднесена по този начин. Проблемът е, че образователната система не познава друг начин на поднасяне на информацията.
Потърсихме специалисти, направихме оценки. Всеки специалист, който е виждал детето ми, обича да работи с нея. Изведнъж вместо инатлива, проклета и мързелива се оказа готина, умна и изключително отговорна, лоялен приятел, честна, добра и взискателна към себе си. Отне ѝ известно време наистина да повярва, че ние вече сме на нейна страна, че сме "реформирани" родители, а не обикновени задници. Но повярва и всичко си дойде по местата. От тормозено неуравновесено дете за три години се превърна в разумно, спокойно, чудесно същество.
Обаче. Въпреки всичките ни усилия, училището остана вярно на себе си. Миналата година беше с дисциплинарно наказание за „непокорство“. Всичките ми опити да комуникирам с учителите оставаха глас в пустиня. Когато написах дълго обяснение на учителката по математика какви затруднения сме установили при нея, не получих никакъв отговор. По-късно директорката обясни, че учителката била „възрастна, прекарала ковид, грижела се за майка си и не можела да се занимава с моето дете“.
Например бях свидетел в реално време как учителката по „Човекът и природата“ чете дословно и монотонно за устройството на атомите от пауърпойнта си, без да обяснява каквото и да е било, и очаква от децата да преписват в тетрадките. Толкоз. Вследствие на това аз имам бъдеща осмокласничка, която не знае какво е атом. Не защото не иска, а защото за нея е невъзможно да учи по този начин. Същевременно училището не спира да изисква. Три нови урока по математика за 4 учебни часа. Упражнение? Какво е това? Нали децата и без това ходят на уроци.
Апропо уроците. През последните две години съм инвестирала сумата за малка семейна кола на старо в частни уроци. Намерихме най-прекрасната учителка по математика, от която детето ми не изпадаше автоматично в истерия, и дори само̀ си поиска два урока седмично, вместо един. И така частната учителка преподаваше материала, който се учи в училище, след което двете пишеха домашните за часа по математика в училище. Не си представяйте, че е останало време за надграждане. Дори не успяха да минат целия материал за седми клас до матурите. Ето така е „безплатно“ държавното образование.
Първият изпит беше във вторник. До понеделник в 10:30 директорката отказваше да ѝ отпусне допълнително време като за дете със затруднения. Последната жалба в МОН я входирахме предишния петък. Преборихме се. изкара 82 точки по БЕЛ (най-слабият ѝ резултат от всички пробни изпити) и 25 по математика. Можете да смятате, нали? Прави бал 290 - за момиче. Adieu, мечти за Втора английска.
И сега какво? Мен, ако питате, имаме страхотен късмет. Приета е на първо и трето класиране в 90-то СУ „Генерал Хосе де сан Мартин“ в... Люлин-2. Ние живеем в Младост на Околовръстното. Но, добре, с метрото е по права линия. Училището, обаче, е сред най-бързо развиващите се в София. С най-иновативните преподавателски практики и методики в сътрудничество със „Заедно в час“ и Фондация „Темпо“. Аз съм доволна, защото се надявам, че когато отида да обясня на учителите там защо детето ми не знае какво е атом, те ще се опитат да ѝ помогнат да разбере, вместо да ѝ обяснят, че е тъпа и не си дава достатъчно зор. От досегашните си наблюдения нямам основание да храня подобни надежди за друго училище. Детето обаче искрено страда.
Проблемът е, че през последните десетилетия с общи усилия МОН и родителите сме създали образователна система, която дели децата на „гениални“ и „лузъри“, както дели училищата на „елитни" и „лузърски“ (квартални, „цигански“, каквито щете). Всяко училище, в което те приемат с бал под 440, се смята за „провал“ и „издънка“. Има, да кажем, някакъв "втори ешелон" за деца с балове между 390 и 440. Три-четири училища за София са това.
Оттам нататък „образователната“ система целенасочено отглежда неграмотни, необразовани хора. Далече съм от мисълта, че „нарочно ни държат глупави, за да гласуваме за тях“, просто толкова си можем. И академикът по физикохимия, уви, не прави изключение. Защото не може да идентифицира реалните проблеми на системата. Реалните проблеми не са в броя на часове по даден предмет плюс/минус пет минути. Не са дори в такава степен в съдържанието на учебните планове или текстовете на учебниците (които са тоталщета, нали).
Реалните проблеми са в класните стаи, на терен, в отношенията учител-ученик, в това дали си там, за да стовариш материала и кой разбрал – разбрал, останалите да се оправят - или си там, за да направиш така, че това дете с нестандартния мозък в края на часа да не се чувства демотивирано и тъпо до смърт.
Ние ще се оправим. Нашето дете има нас и цяла армия от помагачи, приятели, треньори по езда и по танци, невротерапевти и частни учители. Дано 90-то училище поне наполовина да оправдае надеждите ми. Дано тя да се почувства на място там, въпреки че не е училището, което, ако имаше избор, би избрала за себе си.
Още не сме свършили, скрол надолу
Тя уврежда любопитството и мотивацията им, превръща ги в зомбита, които измерват чувството си за човешка стойност в точки на НВО, изкривява ценностите им и ги оставя наранени и ограбени. Смея да твърдя, че това важи за всички деца. Просто едните, за които сега всичко изглежда наред, ще го разберат след 15-20-25 години...
5-ти юни, седем сутринта. Отваряш очи и първата ти мисъл е "ДАЛИ ПЪК НЕ СА ИЗЛЕЗЛИ РЕЗУЛТАТИТЕ???"
Изпотен, скачаш, набираш кодове с треперещи пръсти и с оцъклен поглед се втренчваш в компютъра.
Не са излезли.
Не са.
Отиваш до прозореца и мъченически се втренчваш в черешата отсреща като герой от шведски филм. Кога ще излязат проклетите резултати?
"Готови са още от първи юни, но са решили да не ги публикуват, за да не се депресират масово децата. Празник е... все пак", ми споделя оня ден под секрет измъчен баща, докато си пием кафето на поредния детски рожден ден.
Споглеждаме се плахо и унило. Празник е, наистина. Никой не иска на първи юни стотици разревани, депресирани тинейджъри, въргалящи се по пода, изпразнили за пръв път запасите от домашна ракия на родителите си, за да се утешат.
Пети юни, десет часа.
Отново проверявам с треперещи ръце. Още няма. Отивам до банята да си наплискам лицето. Поглеждам се в огледалото. Колко много съм остаряла през последните две години. Ситни бръчки на тревога са обрамчили лицето ми. Недостигът на средства, с които да си купя хидратиращи кремове, проличава по изсъхналата ми кожа.
Косата ми е изтъняла, защото нямам маска от поне година. Носът ми е леко клюмнал и съм наддала от некачествената храна, с която цялото семейство трябваше да се задоволи, защото парите ни... отиваха за уроци, нервите ни - за да осъзнаем материала за кандидатстване, а крясъците ни - за да пришпорваме всеки ден умореното, унило добиче, порода седмокласник.
Две години уроци по български и математика, които нанесоха необратима увреда на психиката ни, докарваха ни до лудост и ни хвърляха в бездната на отчаянието, за да ни запратят по върховете на еуфорията.
За пореден път си се втренчил в класацията на НАЙ-ДОБРИТЕ ГИМНАЗИИ!!! Само преди седмица гледаш репортаж от сватбата на принц Хари и сърцето ти не трепва.
Кого го интересува, по дяволите, че тези ошапкарени, короновани люде са ги пуснали в Бълкингамския дворец? Я да се пробват да влязат в Испанската гимназия, да ги видим!
Но нека не избързваме и се върнем назад в годините, когато нашата отрудена, облъскана от българското образование майка, демек аз, собственоръчно и под формата на 13-годишна девойка, се подготвяше денонощно, за да бъде приета в един от бастионите на българското елитно образование - Френската гимназия - Парлевуфрансе, първо желание.
Още по тези години влизането в елитна гимназия беш вододелът в живота на един млад човек и нашето съществуване на планетата се определяше от три осовни момента - рождество, смърт и кандидатстване след седми клас. Та, сами виждате, че травмата е била положена още в детските ми години и ме мъчи и до днес, като отворена рана от песните на Веселин Маринов.
и бях толкова разхайтена, че на баща ми му се наложи да зареже работата си в чужбина и да се върне да надзирава изкъсо учебния процес. Не съм сигурна дали щеше да се върне, ако бях загубила крак или ако бях родила близнаци на тази крехка възраст, но в името на родния образователен елит, се впусна с все сила да се раздава.
Бързо-бързо бях записана на две учителки по български и две - по математика, на които ходех всеки божи ден, а през останалото време учех денонощно и ронех сълзи над Йовков, квадратните уравнения, Андрешко и хипотенузите, които безспорно са се пресичали нейде на дъното на каруцата му.
Трябва да призная, че не си спомням момент в живота си, в който да съм учила толкова много. Толкова много.
Баща ми и майка ми изсипаха куп пари, подаряваха се златни пръстени, носеха се кошници и букети за омилостивяване на учителката по математика в училище, за да не ми пише пет за годината и всички заедно учехме - аз, учителките, баща ми с мен до 3 през нощта, а майка ми - в чужбина, заедно с нас, но дистанционно, защото
Накрая за малко да не ме приемат във Френската, а в Испанската, защото по това време Испанската не беше тъй елитна. Но накрая с божията благословия, много сълзи и като клета предпоследна резерва, преминах заветния праг на Девета ФЕГ Алфонс дьо Ламартин, за да бъда осъдена до края на живота си да чувам закачливите фрази
"Вулевукуше авек моа су соар?", "Как ви е оралният френски?" и "Видин Калафат Соншонжмон", придружени с бесен кикот от разни простаци, които хабер си нямаха от Волтер и Монтескьо.
И така се изтърколиха едни ми ти 30 години, в които, нямах съмнение, нещата щяха доста да се променят. В края на краищата, за тия години изпопадаха Берлински стени, хора се метнаха от стратосферата, Илън Мъск изстреля ракета втора употреба до друга галактика и всички имахме смартфони, та НЯМАШЕ НАЧИН нещата да не се променят.
И те се промениха...
Промениха се в това, че
Всичко останало си остана същото. Годините уроци, чантите с пари и денонощното учене, на което клетият наследник е подложен. И тъжният факт, че Немската гимназия вечно ще е пред всички нас. За СМГ дори не говорим (между другото забранявам на родители на деца от Немската и СМГ да коментират под този текст и да ни потискат. И без това сме доста депресирани).
Трийсет години по-късно Опълченците на Шипка, Бялата лястовица и всичките ни стари приятели отново са на линия и с поглед, втренчен в нас, ни питат :
"КАКВО СМЕ НИЕ - МЕТАФОРА , КАТЕТ ИЛИ МЕТОНИМИЯ????",
протягайки ръка за още някой лев.
Същото остана и проклятието да си от женски пол, защото всички знаем - момчетата бавно се развиват, затова трябва да им дадем шанс да влязат с далеч по-ниски оценки, а момичетата... те ще се оправят. На кого са му притрябвали момичета с добри оценки в гимназиите? Нали после ще ги пращаме да перат и гладят вкъщи така или иначе.
Тук, все пак, трябва да призная, има някаква проява на здрав разум - СМГ, НПМГ, ТУЕС - всички училища с математически и компютърен профил, са премахнали квотите. На тях не им трябват двойки за размножаване. На тях им трябват най-добрите деца.
На останалите им остава надеждата, че учениците ще се изпоженят помежду си и ще нароят деца, които също да влязат в тая, същата гимназия. Но коя съм аз да говоря - с бивш и настоящ мъж от Френската. По-добре да замълча.
Но ето, че вече е 15.00 часа и ... заветните резултати излизат. Всичко свърши. Вече знаеш за кои гимназии детето ти има шанс и за кои няма. Доволна си. Доволна си, защото детето ти се раздаде, макар сега да е тъжно, защото е очаквало повече от себе си. Доволна си, защото резултатите му стигат да влезе там, където е мечтало. Точно както ти преди години. И все пак е малко тъжно.
И ще каже някой "Ей, какво значение има? Какво пък толкова вече с това кандидатстване?", а ние всички, давали пари за уроци, плакали с децата си, учили "По жицата" и блъскали се като говеда в оксиморони и синуси, ще кажем:
"Не знаем, но май тези резултати ще определят приятелите на любимото ти дете в следващите пет години. Учителите, които ще помни цял живот. Училището, до което ще иде хиляди пъти и грозната дреха, която ще навлече на абитуриенския си бал.
Пет години смях, сълзи, любов и житейски преживелици. Та, вероятно за това е всичко".
Но най-важното е, че всичко вече свърши. Честито, мили родители на седмокласници! Оттук насетне започва лятото. Прекрасно лято ви желая и не забравяйте да кажете на децата си, че ги обичате. Защото изпитите свършиха и вече всички ще имаме пари за сьомга, диаманти и почивка на Малдивите. Наздраве!
