В поредния разговор с проф. Маргарита Карамихова, която е изследовател на живота на българите между 15. и 19. век, ще чуете имало ли е любов преди 2-3 века.
Етноложката говори и за нивото на сексуалното възпитание по онова време. Колко е била важна девствеността на момата при сватбата – какво се случва с нея, ако се развее бял чаршаф с кърваво петно, и на какво унижение е подложена, ако се окаже, че не е „честна“?
Друго важно, освен девствеността на булката, е било да има достатъчно чеиз, а облеклото ѝ е било като писмо, което носи послание. Защо момата мълчи по време на собствената си сватба и как така не е можела дори да се храни, нито да ходи до тоалетната?
Куп интересни истории може да чуете още в новия епизод на видео поредицата „Майко Мила, БЕБЕТО!“. Включително концепцията за жената като разменна стока, която може да бъде върната на майка си и баща си, ако не ражда или ако не ражда момче…
Когато изгледате епизода, вероятно ще внимавате повече с носталгията към минали времена. А в коментарите може да ни пишете, ако вие или ваши роднини са присъствали на сватба като тази, която описва проф. Карамихова.
Гледайте епизода тук:
Още не сме свършили, скрол надолу
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
За онзи момент, в който намираш любовта, изживяваш я, но животът се стича така, че ръцете, които са се държали здраво, се пускат принудително, ни разказва Надя Вацова.
Бях се молила за него, когато бях в много труден период след първия ми развод. Помолих се Бог да прати в живота ми най-подходящия за момента мъж. Нищо друго. Само този, който сега като самотна млада майка с мъничко дете най ще ми подхожда.
Завъртяха ни се главите и на двамата. Понесе детето ми на ръце и сякаш така е било винаги. След няколко месеца вече се бях пренесла при него в София с почти 3-годишната си дъщеря. Последваха 14 години, в които Бог беше с нас навсякъде. Изобилието и благоденствието ни преследваха. Роди се и с много любов втората ни дъщеря.
Да, имаше и много тежки моменти, но при всеки един от тях сякаш всички ангели на небето се събираха и бдяха над нас.
Беше на Кръстовден, събрахме всички, които обичаме, за да се закълнем пред Бога и пред Кръста, че ще ме заедно в любов и така ще е завинаги
Мечтаехме да напишем нашата приказка и силно вярвахме в нейния хепиенд.
И до ден днешен търся причините за това, което се случи. Обвинявах него, обвинявах себе си, обвинявах другите, обвинявах Бог! Всичко се промени! И макар че той пак е до мен по някакъв начин, онези две ръце, които денонощно бяха сплетени, вече не съществуват.
Но аз помня и знам, че онези 14 години съществуваха и те ме топлят и до ден днешен.
Това е историята на една жена, която се омъжва и адски скоропостижно се развежда. Три месеца след сватбата. Причините са стари като света, усещанията за тъга и за вина – също. Както и крайният резултат, който е като от приказките или романтичните филми. Дай боже всекиму, дет’ се вика.
Не мога да определя точния момент, когато всичко започна да се разпада. Но си мисля, че началото на края дойде, докато избирахме сватбения порцелан. Спомням си този ден, сякаш беше вчера. Стояхме по средата на „Мейсис“ и спорехме кои чинии да сканираме с онзи глупав четец. Той искаше нещо просто и непретенциозно. Аз клонях към шарките и цветовете. Мислех, че просто се поддаваме на стреса по планирането на сватбата. Всички двойки се карат по време на този процес (или поне така твърдят списанията).
Но тези чинии бяха метафора за цялата ни връзка. Просто бяхме фундаментално различни хора. За съжаление го разбрахме с четири месеца закъснение.
Трябваше да отменя сватбата ни дузина пъти, преди да стигнем до заветните думички „да“. Но не го направих. Просто продължавах да се движа напред, защото вярвах в лъжата, която ми бяха продали булчинските списания: че всичко ще стане по-лесно, след като стресът от планирането на сватбата приключи. Просто трябваше да свършим с този ден и щяхме да имаме целия си живот, за да се върнем в правилния път.
„Нека просто да приключим с това“ не е мантрата, която искате да си повтаряте, докато вървите към олтара. Но това беше мелодията, която се въртеше в главата ми, докато баща ми ме водеше към брачните обети.
Подходящо за начало на живота ни като семейство, валеше почти всеки ден от медения ни месец. Бяхме мокри и кисели, когато отново се карахме за чинии в малък мексикански магазин за сувенири. Бях се влюбила в смелите цветове и ацтекските щампи, които ни заобикаляха по време на престоя ни в Мексико, но той изглежда искаше да държи дома ни безцветен.
Споровете продължиха по време на полета към вкъщи и през първите няколко седмици от брака. Вместо да празнуваме нашата новооткрита свобода от планирането на сватбата, ние започнахме да търсим свобода един от друг.
Един месец след сватбата седях сама в леглото и ядях суши. Съпругът ми беше някъде навън, вместо да яде суши вкъщи с мен. Един месец след сватбата ни, сама в леглото, потърсих в Google „брачни консултанти“ и „развод“.
Прекарахме следващия месец в търсене на чудото, което да спаси брака ни. Той предложи да спре да ходи на бар с несемейните си братя всяка вечер. Обещах да правя повече забавни неща и да работя по-малко. Полагахме усилия известно време, но след това се връщахме към старите навици.
После плачехме, карахме се и плачехме още малко, докато се питахме как сме стигнали дотук. Най-накрая уговорих среща с брачен консултант, но ден преди да се видим с нея, той ми се обади, докато влизах в офиса си.
„Дори не съм сигурен, че искам този брак да проработи“, призна той. Знаех какво има предвид.
Глупавите чинии, за които се карахме, стояха неотворени в свободната ни спалня. Как може бракът ни да свърши, преди дори да сме прибрали подаръците? Все още имаше парчета опаковъчна хартия, залепени с тиксо отстрани на една от кутиите. Забелязах го, докато минаваше с тях през всекидневната ни в деня, когато се изнесе.
Майка ми ме заведе на среща с бракоразводния адвокат. Той беше мил човек, който тихо плъзна кутия с кърпички през бюрото си, когато започнах да плача. На път за вкъщи майка ми ме заведе на бар. Седнахме там в 14 часа във вторник и тя тихо плъзна леденостудена бира в ръката ми, когато започнах да плача.
Никога не съм била по-нещастна в живота си, колкото през годината преди онзи следобед в бара. Но краят на брака ми не беше решението, на което се надявах. Просто ми се искаше никога да не се бяхме женили.
Още не сме свършили, скрол надолу
Не след дълго се ядосах. Чувствах се измамена, защото се бях омъжила за мъж, който нямаше намерение да остане женен за мен. Все едно беше крадец на време. Крадец, ограбил от мен както последните няколко години, така и идните.
Заливаха ме и вълни от вина. Какво можеше да направя различно? Къде сгреших? Трябваше ли да се променя заради него? Трябваше ли да се променя заради семейството му, което никога не ме е смятало за достатъчно добра?
В крайна сметка стигнах до цялата истина. Истина, която включваше надхвърлен лимит на кредитната карта и други жени. Чувството ми за вина се измести от това да се обвинявам за провала на брака ни към въпроса защо не съм успяла да видя, че е бил обречен през цялото време. Гневът ми се върна – сляпа ли бях, или просто глупава?
Дните и седмиците след развода ми със съпруга-за-четири-месеца бяха пълни с тъга и срам. Скрих се вкъщи, докато не мина достатъчно време, за да мога да приема, че новината е обществено достояние.
Тъгата дойде и си отиде. С течение на времето осъзнах, че скърбя за нещо, което никога не е съществувало. Мъжът, в когото се бях влюбила и за когото се съгласих да се омъжа, не беше същият мъж, на когото казах „да“. Скърбях за загубата на този живот почти толкова, колкото скърбях за това, което очаквах да се нареди като собственото ми лекьосано бъдеще.
Бях изненадана от разнообразието и силата на тези емоции. Но най-големият шок в крайна сметка беше колко бързо животът се върна към нормалното. Един ден седях сама на дивана си и плачех над реклами за памперси, а на следващия се смеех насред мола със сестра ми. Сякаш последните няколко месеца се бяха случили на някой друг.
В една от онези съвсем нормални нощи, пет месеца и две седмици след деня на сватбата, срещнах истинската любов. Не му пукаше, че съм почти 30-годишна разведена жена с няколко котки. Не му пукаше, че бях срамежлива и нямах интерес към нищо повече от леко непринудено забавление. Той не искаше да се променям. Харесваше ме такава, каквато съм.
Пет години и седем месеца след онзи съдбоносен сватбен ден отново тръгнах към олтара. Беше петък 13-ти и това е най-късметлийското решение в живота ми. Все още сме много доволни от чиниите си, синьо-бял комплект, който взехме от Target. Всяка вечер ги използваме, за да вечеряме с двете си дъщери. И не бих променила нищо от това, което се случи, защото всичко ме доведе тук – на мястото, където винаги е трябвало да бъда.
Автор: Лорън Уелбанк
Ходенето на море принципно трябва да е забавление и почивка. И доста често е така, макар че има и изключения. Каквото е и тази случка, разказана от Анжела Петрова, част от конкурса ни за летни истории.
Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“ е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила.
Нашето семейство е известнo с това, че никой не ни кани на сватба. Не е чак никой, но да кажем, че се случва натрапчиво рядко. То аз дълго чаках и избирах мъж – дето се вика, поживях си. А пък този, дето го чаках, се оказа, че си купонясвал в Германия. Каза ми после, че ходил да учи, че и да работи там. Реших, че съм ударила джакпота с този немски възпитаниk и леко вирнах нос.
Та докато дойде и ме види, па и ме „хареше“ (както казват в родния ми град), малко се забавихме във времето и куцо и сакато вече се бе бракосъчетало, докато смъртта ги раздели (може и колежката, съседката или някоя едрогърда мома – героините са различни, но схемата е една и съща).
Никакви сватби, кръщенета, погачи, новобрански, прощъпулници или каквото и да било друго. И както неведнъж се е доказало в историята, след затишието следва буря. Както си живеехме тихо, кротко, смахнато и леко изнервено от прословутото НВО след четвърти клас, се озовахме с покана.
И за да е по-запомнящо се организирането, поканите от една станаха две. А за да е по-интензивно изживяването, двете тържества се оказаха в две различни населени места.
Учудващо не бяха на една дата (три пъти гледах да се уверя), но пък са за едно лято. То долу-горе същата работа. Нали знаете колко е лятото? Набързо събереш багажа, покрещиш по плажа, после и по планината и хайде пак на опашка пред кабинета на личната за здравно-профилактична карта.
Ще си кажете: "Какво толкова, две морски сватби за едно лято.". Е да, ама не. Нали помните като казах, че дълго избирах мъж? Гледах, избирах, уж внимавах и накрая хоп – късата клечка. Къде дремах, та изтървах тая малка подробност, не знам. Значи, говоря за 10 от 10 по топ скалата на Северозапада, нооо с голям „бонус“. Той притежава нестихващ, всеобхватен, лавинообразен и на моменти припрян устрем за планиране, оптимизиране, организиране, синхронизиране, ъпдейтване, разчертаване и каквото още се сещате. Влече го, а и му се отдава.
И то още по шашкън пладне в първата събота след Свети дух през лято 2021. Всяка наченка за промяна би причинила стрес в подредената му душа, отлично знам това. Е, да ама нали в раздел невъзможни мечти в органайзера ти пише „сватба“ и чака да ѝ туриш отметка. И хей го на, започва да мисли, сумти и поглажда брада-как да намести те тия две сватби в това едно лято. Моята волна душа, колкото и да не разбира преживявания от такъв тип и интензитет, се опитва да проявява мълчаливо разбиране. С годините хванах цаката. Доловя ли тази енергия да витае из къщата, тутакси проветрявам от източни прозорци и паля паоло санто, тамян и салвия, започвам да дрънча с тибетски звънкови купи и поднасям питателна храна през равни времеви интервали, че да нямаме допълнителни стресове. Дори децата мълчат и с поглед се разбират…..могло значи. Обаче аз си знам, че всичко е в мои ръце и съм спокойна. Привечер, седем минути след залез, с дълга рокля от органик котон и спуснати коси, заела боса поза лотос, изпращам намерение към Вселената, с потупване по точките за позитивни утвърждения, с молба да ни подреди лятото по най-добрия начин, с любов и светлина и като се събудя сутринта всичко е нагласено, усещам го просто…през сърдечна чакра. Ама кой ти го признава?
Но ето на, идва 15-ти юни. Мятаме набързо китки и дарове на учителките, грабваме свидетелствата за завършен клас, отново се прокрадва мисълта „Дали не сгрешихме с това училище“, пак одумваме безсмислието на НВО-то и си пожелаваме „Хубаво лято“. И ето тук чух как лятото се скъсва от смях. Ама нали още се уча кои вселенски знаци да приемам и кои не, нещо се отплеснах и този го игнорирах. Усетих се, ама вече бе късно. Забелязвате ли как въртя суча и за лято 2023 нищо не казвам?
То не ми се и пише. Пие ми се. И да ви кажа честно - пия си под една палма на първия ръкав. Опънала съм бедро до басейна на хотел 4*, защото на плажа пясък не намерих, не че тук видях четири звезди. А около мен реват деца в малкия басейн, в големия се вихри с гръмка музика аква зумба, тичат фалшиво ангажирани аниматори, майки ту летят подир наследниците, ту се карат на татковците, бащите целят кош с наакани памперси, един юнак реже рамка на бара с флекс, барманката пък пълни чаши от едни маркучи с течност с причудливи цветове и всички олинклузив пипъл ги разнасят, разливат и пият ли пият, че се и радват. Сигурна съм, че тая мома от бара, по обед с единия маркуч налива и цикън суп или пък фис суп. А от тая палма, под която пия, още капе инсектицид, дето сутринта го разпръскаха към 6:00, с оная шумната машина, че всички да се събудят и да си затворят терасите, а не да се издушат от тая химия.
Ама аз идвам от оня плаж в Царево. Аз знам, че щом онова съм преживяла, мене нищо ни мой мъ събори. Този тежък и задушлив аромат, най-много да ми поразчисти ешерихията коли дето си мисля, че нося от нашето море. Ама искала съм Гърция, те ми Гърция, мълча си…почти. Защо се омъжих за директор аз, ако ни мъ завиде по ръкавити на Халкидикиту? И той ми угажда и ме води. Ето на, второ лято вече. Аз я обичам Гърция… по свой начин. Всички хора дето познавам обичат да ходят в Гърция. И аз обичам, ама да си тръгвам от там и да не се сещам ни за нея, ни за обитателите ѝ. Но нали гледам да съм в тренда и веднъж в годината да стъпя по земите на древна Елада, та търпя. Добре де, харесвам нещо гръцко. Сещате ли се за една песен на оня чаровник Никос Вертис, ама от лайфа, дето е като “Жѝвим да те во̀лим” на онзи сръбски певец, ама звучи малко по кахърно…да ме прощават братята сърби.
Та тръгнах да ви разправям, че доживяхме 16-ти юни и по трети петли и изопнати нерви, колата бе натъпкана с връх, рибките дадени у едните съседи, кучето - завещано на другите, а доматите в градината бяха оставени под открито небе, но не и на произвола на съдбата. Бях подсигурила щастливото им био бъдеще, като бях изпратила позитивно намерение към вселената с молба за дъжд веднъж седмично и ако не е много нахално да е към седем сутринта.
където е класирана да участва малката ни балеринка. След десетина дни, шест танца, 6735 въпроса „Кога ще стигнем?“, 8206 запитвания „Колко остава?“, 308 желания за лакомство от бензиностанция, 5 пъти „Ака ми се?“ в неподходящ момент, само осем пъти „Пишка ми се“ и стотина опита за достъп до екран пак се озоваваме у дома…за 23 минути.
Имах време да пусна една пералня, да гушна кучето, да надена на юнака анцуг, кори, чорапи, бутонки и хайде на стадиона. Това събитие за нас приключи бързо, защото мамин сладък не обича да се поти и просто спира да тича по терена и тренера го вади от игра. Но детето иска да е футболист и аз го подкрепям. Не съм като майките през 82-ра да му плесна два шамара и да го откажа от футбола с думите: „Ще ти дам аз един футбол. В нашата фамилия футболисти няма“.
След турнира имах трийсетина часа за разопаковане и опаковане на багаж. Пуснах 6 перални и 8 сушилни. Още се чудя откъде дойде това разминаване. Стъкмих пак куфарите, натъпкахме ги в колата, приклещихме там и децата, аха да тръгнем и гледам кучето тръгнало да изпада в депресия, че пак го оставяме. Разрових в дамската чанта, грабнах шишенце с австралийски цветни есенции и мигом ѝ капнах на езичето, че да се посъвземе. Капнах и във водичката, хей така, за всеки случай. Въпреки че като знам от какви дупки са ме вадили тия капки, бях сигурна, че и първата дозичка щеше да я вдигне.
Спомен нямам как сме стигнали Созопол, че сме се нагласили и запътили за ресторанта. Но едно знам. Пристигайки грабнах карта на този голям комплекс, набеден за луксозен, и разучих периметъра. Бях открила само една потенциална заплаха и я отстраних. Всичко беше оградено със здрава ограда, не можеше да излезеш без карта за достъп или пък да влезеш, имаше площадка за малката и футболно игрище за сина, няколко пункта с охрана, подвеждащо добре изглеждаше ситуацията. И се подведох. Добре че пъхнах в джобчето на детето моя телефон – явно започвам да развивам сензитивност от медитациите.
Още не сме свършили, скрол надолу
На мен мечтата ми бе едно хоро, един блус и една ракия на тая сватба. То с тази рокля и тия токчета нямаше как да мога повече. Така си мислих, ама излезе, че съм се объркала. Само след минути, аз бях преметнала роклята през рамо, заела аеродинамична форма и пръхтях (а си мислех, че тичам) по една тъмна стръмна улица към гората на върха на един хълм, ама под лунна светлина. След 15–20 минути вече бях горе и победоносно забивах българския флаг. Истината е, че детето се обади от това място, плачейки, че не знае как да се върне, защото е много тъмно. И верно беше тъмно като в гъ... гъсталак, да кажем. Върнах се до оградата на комплекса и взех едно момче от охраната да търси с мен детето. Намерихме го след известно време, прегръщахме се, детето ридае, аз роня сълзи от щастие, оня хубавец взе и той да подсмърча.
Много мил момент беше, като от филмите, само Брус Уилис ми липсваше. И в този момент момчето от охраната, леко прикривайки сълзите си, ме пита: „Госпожа, вие защо сте тичала в тъмното дотук, а не ви докараха с голф количка от рецепция?“ Причерня ми. Че нали точно тази елементарна частица от рецепция е изпратила дете без родител вън от комплекса до игрище, което е към комплекса, но за зла участ е извън него, и същият този избит електрон ме изпрати по тоя хълм, като споделих за възникналия проблем. Когато се съвзех от въпроса и отново виждах цветно, вече редях монолог на рецепция. Смятам, че преживях първата си телепортация. Знаех си, че с помощта на Вселената, редовна медитация, точните мудри и позитивните утвърждения, аз ще се докосна до тази сила, и то точно на Джулай морнинга. Нека силата бъде и с вас. Омм!
И ето стигнахме до 1 юли 2023 г. Ама като знам какво следва, ще отскоча за още едно мохито. Като се посъвзема, мога да ви разкажа за следващия ден в този комплекс, набеден за луксозен. Денят, в който един сервитьор изтърва поднос с чаши, и мамин сладък, както си вземаше краставички, получи толкова дълбока прободна рана, че сякаш му бях закрепила роза дамасцена на крака. А пък да не решите, че спешното в Созопол е там, дето Google Maps ви изпраща. Не, на друго място е. То не знам и защо ми трябваше да го търся. Ние толкова пъти сме били в Пирогов, че вече съм наясно с протокола при повечето спешни ситуации. И всичко си нося, само иглата и конеца бях си забравила.
Докторката в Созопол отчете моята опитност на база уверения ми поглед и спокойното ми ритмично дишане, дезинфекцира ме, поднесе ми на тепсия всичко необходимо и ми вика: „Нали ще го лепнеш, че тук имам човек със стягане в гърдите?“ Аз като видях жена му на онзи клетник, ми стана ясно, че нищо му няма, а просто е искал да полежи на спокойствие и тишина, ама нищо не казах. Лепя, мълча, пак лепя, то шурти кръв и решавам да шия, че да не изтърва детето. Леко се оглеждам за дефибрилатор. То лепенки няма, аз за апаратура се озъртам.
Овладяхме ситуацията. Изтичах до колата, грабнах от малката една лепенка с Елза и Ана и прихванах тая дупка от двата края. Абе, друг път ще ви го разправям, че още се напрягам. Ще отскоча за още едно питие и ако се посъвзема, ще ви напиша за следващия ден, когато отидохме в Царево. Доста късно разбрах, че е било грешка, но нали не гледам телевизия, изпуснала съм оная блага вест за заразата с ешерихия коли, стафилококи, стрептококи, херпес, извънземни и др. Взехме оттам каквото можахме. Една вълна ми донесе щедър бонус, под формата на дънер, който ме шибна и отнесе. Сцепи ми крака, ама на мен ми бе останало лепилце от детето и окото ми не мигна.
Ще се наложи да спра тук, че се сетих, че оставих детето на училище за водолази, а гледам, че е ретрограден Меркурий и всеки знае, че този период не е подходящ за нови начинания. После ще допиша, защото заслужавате да знаете защо на 31 август 2023 г. още преди да си измия зъбите, аз удрям глътка узо. Ама узото не е като нашата ракия. С ракия можеш да решиш всякакъв проблем и да излекуваш всичко, знаете. С узо просто можеш да преживееш престоя в Гърция. Неслучайно мъжът ми (във вътрешна борба между немското си образование и северозападния си произход) често се чуди как да поздрави местните: с „Калимера“, с „Калиспера“ или с „Калимайка ви дее.а“…
Текстът на Ива Цонкова е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
От два дена бяхме на нашето Черноморие - в Лозенец. Отидохме и този ден на плажа, без да предполагаме как късно вечерта ще свърши всичко.
Аз, мъжът ми и кумците - страшна комбинация. Разпънахме чадъра, кърпите и легнахме. Скучно беше, липсваше нещо, някоя щуротия, която да направим. Затова надухме едно голямо розово фламинго и един крокодил. Война по двойки в морето.
Само че падна и се изгуби не някой от нас, а на мъжа ми брачната халка. Хайде, два часа гмуркане и безуспешни, отчаяни опити да я намерим.
Седяхме мълчливо все едно някой е загинал в морето и тогава ни хрумна страхотна идея.
Събрахме набързо, изкъпахме се, изтупахме се и тръгнахме на лов за нови халки.
Първа греда: В Лозенец няма бижутерия или по-точно единствената работи след 18:00.
Втора греда: Църквата не работи.
Трета греда: Вече бяхме много гладни, работеше само един ресторант и се принудихме да ядем боб. Колко романтично!
Ядейки и мислейки какво да правим, разбрахме, че в Царево има църква с много красива гледка към морето. Хванахме такси и аз, умницата, ще упътвам шофьора къде да ни остави. Пресметнала бях всичко на навигацията. На 10 минути от нас има бижутерия. Дааа, само че на 10 минути с кола, а не пеша - така ставаха 30 минути.
Вече беше късно, трябваше да повървим, и то много. Всички бяхме изморени, потни и изнервени. Стигнахме и там купихме и пръстени най-накрая. По път наобратно видях един ножар и ми хрумна гениалната идея да му дам да ни гравира пръстените. Думите му бяха, че трябва да е нещо много просто, защото толкова може.
Мрънкало съм си аз и реших да ги коткам да си вземем още едно такси, учудващо бързо се съгласиха. Дадохме на кума да пази халките и се запътихме към църквата. Беше наистина красива. По пътя нагоре решихме, че за сватбата трябва още някой свидетел и си взехме котката, която пишкаше в поляната. Забавно.
Оказа се, че в църквата има кръщене, трябваше да чакаме цяяял час. Решихме през това време да си направим сватбена фотосесия и така кума опусна халките в куп дърва за огрев.... Нали се сещате вместо фотосесия какво правихме. Намерихме ги, де, след като преместихме един кубик дърва от едното място на другото и обратно. Вече не приличахме на младоженци, а на клошари.
Завършвам с историята, че влязохме в църквата и там беше най-бързата част. Венчаха ни - наново, но беше толкова бързо, че кумът не беше разбрал от разговор по телефона и пропусна цялата церемония. Амин.
Имахме да убием само още 4 часа на някоя пейка, за да хванем евтинията - автобус! 3 лева! Таксито е 30! Автобусът ни откара късно вечерта с два комарника, намерени на улицата, решени, че трябва да ги вземем, за да ги използваме в Северозапада.
От автобуса до квартирата ни удари буря с много проливен дъжд, но вече бяхме изтръпнали. Заспахме мокри като моржове.
За мечтата - винаги съм мечтала морска сватба. Е, получих я!
Пролетта и лятото са сезонът на сватбите и в Bored Panda услужливо са събрали някои забавни и съвсем верни пожелания за сватба. Може да си откраднете някое от тях, за да не се чудите какво да пожелаете на младото семейство, като си му дойде редът.
Ето малко мъдрост от мен. Запомнете най-важните думи за успешен брак: „аз ще измия чиниите.“
„Поздравления и приемете един съвет от мен. Не сглобявайте мебели заедно, ако искате бракът ви да продължи.“
„Бракът е свързването на двама души – единият винаги забравя годишнините, а другият винаги ги помни.“
„Знаете ли кое е общото между стоенето до късно, партита и мотаенето с приятели през уикенда? Вече няма да може да правите нито едно от тях. Поздравления за сватбата ви.“
„Не се притеснявайте. 90% от браковете преминават докато единият вика на другия „КАКВО?“ от съседната стая. Със сигурност ще се справите! Поздравления!“
„Всички сватби са весели. Животът заедно след това е трудната част.“
„Да си женен е като всяка друга работа – не е лошо, ако харесваш шефа си.“
„Поздравления, че се ожени за толкова красив човек. Благодарим ти, че доведе в живота ни един прекрасен приятел. Сега най-сетне можем да се отървем от теб!“
„Кой е най-добрият начин да накараш съпруга ти да запомни годишнината ви? Оженете се на рождения му ден.“
„Да кажеш „Да“ е като да натискаш на сляпо „Приемам“, докато инсталираш нов софтуер на компютъра си. Правиш го, въпреки че и идея си нямаш какво ще последва. Поздравления за сватбата ви.“
„Не е вярно, че женените мъже живеят по-дълго от ергените. Просто им се струва по-дълго.”
„Бракът е вид приключение. Както е и отиването на война. Поздравления, приятели.“
„Истинска благословия е да знаеш, че до края на живота си имаш само един специален човек, с когото искаш да се джавкаш. Поздравления!“
„Ще има моменти, в които истински ще се обичате… Извън тях ви остава цялото друго време заедно. Поздравления!“
„Един съвет за бъдещето към младоженеца: най-сигурният начин да запомниш годишнината ви е да я забравиш веднъж. Поздравления!“
„Единствената разлика между брака и глупостта е, че бракът излиза скъпо, а глупостта е безплатна.“
„Ще ви кажа тайната на щастливия брак. Тя е, че това остава тайна за всички ни! Желая ви всичко най-хубаво за времето напред!”
„Няма нищо по-лошо от това поредният приятел да се жени. Сега нашите ще имат още една причина да ме карат да се женя. Поздравления.“
„Все още не мога да повярвам, че някой доброволно се е съгласил да се ожени за теб. Желая му всичко най-хубаво и му поднасям искрени съболезнования, че трябва да те търпи 24/7. Надявам се да се забавлявате заедно. Обичам ви.“
„Ще се вълнувате да се правите щастливи постоянно и да се обичате завинаги. После ще се окаже, че вместо това само се дразните един друг. Поздравления!“
„Казват, че противоположностите се привличат. Ако е вярно – този брак ще продължи много дълго. Поздравления за сватбата ви.“
„Вижте се, вече сте женени! Вижте ме мен – аз все още скролвам надясно в Тиндър. Поздравления!“
„Децата порастват и се изнасят. Съпругът – никога. Само казвам. Всичко най-хубаво за сватбата ви.“
„Поздравления! Вече може да оставите „Кога ще се жените?“ зад гърба ви и да приветствате „Няма ли да има вече бебе?“
„Имам кола с шофьор отпред, ако си промениш решението. Ако не – честита сватба!“
„На този свят има две неща, които не са за страхливци: да се ожениш и да остарееш. Късмет на всички!“
Нали знаете колко е важен сватбеният ден, как хората се подготвят за него с месеци (а някои по-предвидливи и цял живот), как всичко трябва да е перфектно и да има кой да документира това съвършенство... Следващите фотографии, събрани от Фейсбук страницата Epic Funny, са на хора на сватбения им ден и са толкова драматично травмиращи човешкото око, възприятие и душевност, че чак са гениални.
Започваме с тази смела двойка, която очевидно може да носи поне една-две дини под мишница или където...
Продължаваме с тази мила снимка на семейство в разширен формат:
Това дори не знаем как точно трябва да се коментира:
Жената трябва да си знае мястото - следващата снимка показва ясно това с малко мотивация а ла Game of Thrones:
Булката премисля на какво точно се е съгласила, като е казала "ДА":
Духът от бутилката:
Истински феминисти:
Романтика край морето с митологичен привкус:
Сложните композиции за снимка винаги си заслужават:
Ако това е определението за "джобно гадже"...
Булката (предполагаемо) се раздава стабилно:
Така е в истинската двойка - човек не знае къде свършва единият и започва другият:
Как да ви кажем...
Прекалено много филми:
Някъде на Балканите:
Жената може да даде крила на мъжа:
Най-тържественото, да не кажем "епично", пристигане на булка, което сме виждали:
Любовта няма граници - и по лебедите ходи:
Всеки може да пренесе булката през прага, но не всеки може да я вдигне заедно с целия сватбен автомобил. С други думи, изразът "да те носят на ръце" ъпгрейднат:
Младоженци и кумове:
Тук нямаме обяснение как и защо, но е твърде добро:
Той ще направи всичко за нея, кое не е ясно?!
Щастие с реактивен двигател:
Истинска класика:
Може би брак от разстояние, а може би "по телевизия, по телепатия...":
Важното е младите да се обичат:
И да се вземат накрая:
За да са заедно и в лошо...
И в още по-лошо:
Много е вълнуващо и също толкова объркващо, защото някак излиза, че бъдещите деца, освен че ще са братовчеди, ще са и генетични братя/сестри.
Двете сестри Британи и Бриана, които са еднояйчни близначки, се омъжват за Джош и Джереми, които - изненада - също са еднояйчни близнаци, и съвсем скоро двете двойки обявиха, че чакат бебета заедно, пишат People.
В специален Инстаграм пост те обявиха, че са бременни.
"Изключително сме развълнувани и благодарни, че бременностите ни съвпадат и можем да споделим тази новина с всички вас", пишат двете еднакви семейства, които се женят на двойна сватба през 2018 г., година след като се срещат. Забавното е, че служителите, които ги бракосъчетават, също са еднояйчни близнаци.
Двойките живеят под един покрив и планират да отглеждат децата си заедно.
Двете сестри отдавна са много навътре в близнашката субкултура, като не само се обличат еднакво, но излизат на двойни срещи и смятат себе си за "двете половини на едно цяло". Можем да си представим, че не са имали никакви проблеми, когато са планирали общата си сватба. Подозираме, че е било същото, когато са планирали и зачеването.
"Приказката стана реалност. За нас беше много важно да се омъжим за близнаци", признава Бриана. И добавя, че още от детската градина двете са си представяли обща сватбената церемония с еднояйчни близнаци за съпрузи.
"Знаехме, че шансовете за това са минимални. Звездите трябваше да се подредят по определен начин, за да се сбъднат по определен начин. Успях да се омъжа за човека на мечтите ми и да съм свидетел как сестра ми прави същото", казва Британи.
А колко минимални са били шансовете да забременеят по едно и също време и що звезди са се подредили, за да се случи всичко това по график, дори не можем да си представим.
Месец след като Ема се сгодява през 2016 г., майка ѝ е диагнозстицирана с терминален рак. Умира през 2017 г., когато дъщеря ѝ планира сватбата, но все още не се е омъжила.
Когато преди две седмици Ема получава булчинските си обувки, тя открива, че майка ѝ тайно е платила за тях. И освен това ѝ е оставила послание на подметките на обувките, пише BBC.
Съобщението гласи: „Исках да имаш подарък от мен в деня на сватбата си. "Надявам се да имаш магически ден. Много любов и силни прегръдки, МАМА".
Абсолютен шок. 38-годишната Ема, която трябва да се омъжи за годеника си Ричард през август, казва: "Беше толкова трудно да планирам сватбата, без тя да е до мен. Непрекъснато плачех."
Когато получава обувките по-миналата събота, тя няма никаква представа, че майка ѝ е оставила съобщение на тях. Годеникът ѝ е знаел за това, но го е пазел в тайна.
Когато Ема вади едната обувка и вижда част от текста на подметката, изобщо нямала представа какво чете. Когато осъзнава, че думите са на майка ѝ, избухва в рев (а и в какво друго да избухне).
"Бях в абсолютен шок. Не можех да дишам, не можех да говоря", казва Ема.
Ема разказва за BBC, че майка ѝ, на която ѝ били дадени 2 години живот след диагнозата рак на белия дроб, е започнала да пише писма до членовете на семейството. "Тъй като си отиде много по-рано от очакваното, аз не получих писмо. И сега това е много специален момент за мен".
След като споделя своята история във Facebook, Ема казва, че е получила още послания от хора, които са се оженили или ще се женят без майките им да бъдат до тях.
Аманда Уайз, която управлява онлайн магазина за персонализирани обувки Lace and Love, казва, че майката на Ема се е свързала с нея през 2017 г., казвайки ѝ, че няма да може да присъства на сватбения ден на дъщеря си. Плаща вече поръчаните от дъщеря ѝ обувки и след това изпраща посланието, което иска да ѝ остави по мейл.
"Това е най-емоционалният чифт обувки, които някога съм правила", казва Уайз. "Надявам се, че те ще донесат малко утеха на Ема в големия ден.
Не пропускайте
Ясно е, че трябва да се радваме на децата, каквото и да правят, но на Ваня Савкова понякога ѝ се иска да се превърне в малка капчица от разливащия се чай и да изчезне. На спокойствие. Ето защо:
Хора, това майчинството е най-трудното, най-отговорното и дано е най-смисленото нещо на света. Защото, ако не се окаже най-смисленото, честно, ще се наложи да се самовзривя с викове “Децааааааааааа! Децааааааа!”.
Да ви кажа, чувала съм, че има послушни деца. Подслушвала съм разговори, в които баби си говорят как техните внучета са такива. Разбирате ли, като им кажеш “Стойте тук” и те стоят, а не се въртят из стаята като мечки, нажилени от пчели да кажем. Или като ги оставиш на едно място, те не се дерат, не крещят и не късат коланите на количката като Хълк при епичното си преобразяване.
Чувала съм, но не съм виждала. За мен тези разкази са като някаква научна фантастика.
Докато пиша това, едното ми дете гледа възможно най-тъпото детско, но само това е в състояние да го застопори на едно място за повече от седем минути, а другото вади зимните си дрехи и се разхожда с една чанта сякаш е тръгнала на новогодишен пазар в мола.
И това е далеч по-добре от обичайните ни следобеди, в които единият разлива чай по пода и реве, че иска десерт, а другият рови в коша за боклук и размазва кафе по плочките. Ако за миг можех да изляза от картината, да погледна отстрани, сигурно щях да се разсмея, щях да им се възхитя колко са дейни, изобретателни, искащи, амбициозни и смели тези деца. Или поне да кажа, че така е много по-добре, отколкото в случаите, когато са с температура и не им се прави нищо.
С няколко думи – ясно е, че трябва да се радваме на децата, каквото и да правят и да благодарим на Господ, че са здрави. И аз го правя, о, да, правя го, но има моменти, в които ми се иска да изчезна, да се стопя, да се превърна в малка капчица от разливащия се чай, попиващ в килима и размазана утайка кафе, която да изтече в канала. На спокойствие.
Разбира се, когато човек ме срещне, това е изписано на лицето ми, както и на лицата, телата и цялостния външен вид на всяка майка. По тези признаци ще ни познаете и, вярвайте ми, няма да ни завидите.
По какво ще познаете майката на малки деца:
-- 1 Има кръгове около очите с големината на планетата Земя, гледана от много близко разстояние или поне на учебен глобус в кабинет по география.
-- 2 Няма никакви дрехи без петна, без някоя и друга дупка тук-там или пък такива, които да ѝ стават. И не, няма време да отиде на пазар за нови.
-- 3Може да заспи по всяко време и навсякъде, дори тикайки количката, ако някой за две секунди не ѝ иска солета, сок, вода, количка, търкалце, топка, не реве за нещо, не иска да му избърше сопола, да му намести шапката, да му изтрие дупето и т.н. Затова не се учудвайте, ако на някой купон или сватба някоя жена просто заспи на масата. Може и да не е пияна. Може би просто е майка на малки деца.
-- 4 Ако все още има червило или балсам за устни и си спомня как се използват (но не се учудвайте, ако видите майка да си слага балсам за устни на веждите, например), то те ще са с формата на малкото пръстче, което е бъркало в тях и ще миришат на агнешката яхния, заешкото фрикасе, пуешката супа или на нещо друго, с което е хранила детето наскоро.
-- 5 Телефонът ѝ обикновено е покрит с всякакви вещества. По него, при по-щателен анализ или дори с просто око могат да бъдат открити следи от каша, пюре, банани, киви и какво ли още не.
-- 6 Какъвто и разговор да започнете с нея, рано или късно, но по-вероятно рано ще стане дума за децата ѝ. Не че тя не иска да говори на други теми, не че не иска да обсъдите някоя книга, тенденциите в рекламата или SEO оптимизацията, но нейният свят през последните месеци или години е изпълнен с оптимизацията в отглеждането на деца.
-- 7 Не се учудвайте, ако я видите да си говори сама. Или на зададен от ваша страна въпрос, тя ви отговори с нещо като “КВАДРАТТРИЪГЪЛНИККВАДРАТЖЪЛТОЖЪЛТОЖЪЛТО”. Това е безценното наследство от слушане на тези и други полезни думи от някоя образователна играчка на детето.
-- 8 Винаги е нащрек. За падащи деца и предмети, за болнави деца, които кихат и кашлят наоколо. Тя е способна да хване паразит във въздуха и да го тръшне с йоко гери на земята.
-- 9 Може да я видите накуцваща, защото поне 45658690068463 пъти днес е стъпила на част от лего, на играчка от шоколадово яйце или на метална количка, а това боли, приятели, много боли.
-- 10 Освен дрехите с петна, ще я срещнете полу-сресана, полу-изкъпана, с лак на ноктите само на едната ръка или без лак изобщо, нищо чудно космите на веждите или на краката ѝ да не са скубани от момента на раждането на първото ѝ дете, а това може да бъде мноооого дълго време. Но да знаете, че тя се старае, все пак се старае да остане жена или поне човек.
-- 11 Ако случайно успее да се измъкне за сбирка с приятели, то тя ще е толкова ентусиазирана, че на някои от тези приятели може нейният ентусиазъм да им дойде в повече. Спокойно, изтърпете я, жената вероятно не е излизала от месеци, а и не забравяйте, че съвсем скоро може би ще заспи на масата, докато жадно лочи вино и ви обяснява какво удивително място е този свят и колко е хубав градът, заведението, в което сте, изобщо колко е хубаво навън. НАВЪЪЪЪЪЪН!
-- 12 Може да на знае последните новини от света, но пък е добре осведомена за развитието на историята на “Калинката и Черният котарак”, “Мики Маус”, “Бен 10” и много други знайни и незнайни детски филмчета.
Затова, когато срещнете жена, която отговаря на това описание, не я дразнете, не ѝ се карайте, за Бога, само не ѝ давайте съвети за децата, мъжа, семейството и живота като цяло, просто я пуснете да мине покрай вас, без да ѝ се подигравате и присмивате.
И никога, ама никога не произнасяйте думите “Те майките, нали си нямат работа и само се разхождат насам-натам по цял ден.”
