Проектът ни „Силата е в теб!“ тече с пълна пара и вече знаем, че грижата за тялото изисква нещо повече от само желание. Понякога ни трябва и малко „побутване“ отвън под формата на някой и друг витамин или протеин. Затова се радваме, че партньор в проекта ни е dm България с техните продукти от областта на спорта и здравето.
Вече ви разказахме за супер важните магнезий, B12, даже за целия В-комплекс, от които така имаме нужда. Сега на фокус са Омега 3 мастните киселини.
Не може да не сте чували колко ползи за здравето имат Омега 3 мастните киселини, а ако случайно не сте чували, сега ще ви разкажем. В идеални условия Омега 3 би трябвало да можем да си набавим по естествен начин от по-мазните и дълбоководни риби, като скумрия, сьомга, риба тон, сардини, но тъй като това е много спорно дали може да се случи в днешни дни, повечето хора ги приемат под формата на добавки.
Най-общо казано, омега 3 мастните киселини са масти, извлечени от тъканите на въпросните риби. А здравните ползи от тях са изключително разнообразни. Около 30% от рибеното масло се състои от омега 3 мастни киселини, а останалите 70% са други видове масти, като към тях обикновено има и някакво количество витамин А и D.
Основната част от омега киселините в рибеното масло се падат на известните с труднопроизносимите си имена EPA (ейкозапентаенова) и DHA (декозахексаенова) мастни киселини. Тук е редно да отчетем и факта, че е много важно да приемаме достатъчно омега 3 мастни киселини, защото начинът ни на хранене предполага големи количества омега 6 мастни киселини (растителни и мазнини от ядки). Но е най-добре и двата вида да бъдат приемани балансирано.
Съществуват доказателства, че те подпомагат сърдечно-съдовата дейност. Не е мит, че хората, които ядат повече риба много по-рядко страдат от сърдечни заболявания. Освен това рибеното масло има данни да намалява нивата на „лошия“ холестерол, както и на триглицеридите с около 15-30%.
Омегите предотвратяват натрупването на плака по кръвоносните съдове. И способстват за понижаване на кръвното налягане при хора, които страдат от хипертония.
Мозъкът ни също се влияе благоприятно от приема на омега мастни киселини. И товае нормално – самият той е съставен на 60% от мазнини и голяма част от тях са именно Омега 3.
Намаляването на теглото е още един от хубавите странични ефекти от приема на рибено масло. Омега 3 мастните киселини могат да помогнат за подобряване на телесната композиция и да намали рисковете от развиване на други болести при хора, страдащи от затлъстяване. Комбинирани с диета и спорт, те помагат за сваляне на излишните килограми.
Ползите за имунитета също са големи – Омега 3 го стимулират да се отбранява срещу инфекции. Тялото пък получава сили да се справя с травми и наранявания. Рибеното масло помага още за поддържане на здрава и хубава кожа. Добре се повлиява дори и такава с проблеми - псориазис и дерматит.
Бременните имат най-много причини да приемат Омега 3, тъй като тези мастни киселини са от жизненоважно значение за правилното развитие и растеж на плода. Депресията, както и проблемите с концентрацията и хиперактивността, също се повлияват благоприятно от приема на рибено масло. Въобще, както и да го гледаме, приемът на Омега 3 мастни киселини има много повече ползи, отколкото можем да изброим. Ние се постарахме, но сме убедени, че пропускаме някои от тях.
Това, което не пропускаме обаче, е да си пием рибеното масло всеки ден. Ние сме се убедили от личен опит, че наистина има благоприятно влияние върху настроението и кондицията ни. Сега ще попитате – а какво рибено масло да пия? Ние, знаете, обичаме да ни е по-лесно, затова просто си взимаме Омега 3 мастни киселини 1000 mg от dm, наши партньори в програмата #силатавтеб. Капсулите съдържат рибено масло и масло от сьомга. В една опаковка има 60 капсули, което означава, че ни стига за месец. Можете да пиете по 1-2 таблетки на ден, по време на хранене. И съвършено спокойно този прием може да продължи няколко месеца.
Никулден мина, обаче риба има още. Ако ви е останал и на вас шаран от празничната трапеза, Поли & Дани готвят знаят какво да направите с него, така че да го оползотворите до последната му рибена фибра, превръщайки го във вкусна и полезна закуска. За някои може да е и мезе, но ние за тях не отговаряме.
РИБЕН ПАСТЕТ С ШАРАН
Калории 500
Протеин 22
Време 10 минути
НАЧИН НА ПРИГОТВЯНЕ
Обезкостих около 50 г месо от никулденския шаран. Пасирах го заедно с 40 г дроб от треска и 10 г "сирене" от кашу. Овкусих с черен пипер, сол и лимонов сок.
Тoзи чуден рибен пастет намазах на няколко филийки пълнозърнест хляб с квас и добавих сосче от хрян.
Ние двете в Майко Мила! обожаваме пържолите. Няма пържола, която да ни се опре, няма техника, която да ни спре, и никой не може да ни излъже, че някоя пържола е хубава, ако тя не е.
В Happy Bar & Grill се опитаха да ни покажат разни врътки, с които пържолите стават за 3 минути, но ние си знаем - не ги ли печеш два часа в тава, пълна с бира и билки, не ни ги хвали!
P.S. Но пък отговориха на някои от вашите най-задавани въпроси към тях! Да, и за бразилския хляб!
Започва Трета част от пътеписа "Лашате ми кантаре" за забавленията и перипетиите на Майко Мила! в Сицилия. За хората, които още не са се запознали с нашите приключения, ето я Първа част, а тук е Втора!
И така! Вече трети ден цирковата трупа Майко Мила! и приятели е в Сицилия и все още не ни се е случило нищо страшно, опасно и криминално – освен ако преяждането с каквото ни видят очите, а това са пет чифта тренирани очи, които виждат храна дори и на тъмно (е, на СЪВСЕМ тъмно се ориентираме и с помощта на мустаците), не се брои за тежко престъпление от Наказателния кодекс на черния дроб и жлъчката.
След като на втория ден хубавичко обиколихме адски красивото градче Ното, завряхме се в един гробищен парк, а след това - в китайски магазин, наядохме се доволно в Сиракуза и за да не вземем да отслабнем рязко – завършихме вечерта в рибен ресторант в Катания, дойде резонният въпрос – а какво да правим на третия ден?
Защото ние сме от този тип хора, които, като идат на екскурзия някъде, не се чувстват пълноценно, ако не походят 18 километра на ден и не им запулсират вените в жилавите прасци от трамбоване по калдъръми.
За щастие на всички, оказа се, че в групата имаме тайно внедрен тур оператор, който в обикновения живот сомелиерства и се занимава с търговията на най-вкусното малиново вино Трастена, а когато замине на почивка с приятелки в чужбина, се превръща в гид, който е разпечатал 13 карти от интернет, наясно е с отстоянието между всички градове в съответната държава в километри, колко часа ще отнеме пътуването и колко процента е рискът да завали дъжд.
Името на този човек е Оля Идва и благодарение на нея знаехме, че на третия ден гастролът ще се състои в град Палермо, отстоящ на два часа и двадесет и седем минути каране с кола със средна скорост 102 км/ч.
И така, петте грации се натоварихме в колата, всяка накичена с аксесоарите, които си е закупила предната вечер от Сиракуза.
Правя уточнението, че тръгнахме малко късно за пътешествие, което щеше да ни отнеме общо пет часа, но кой ти мисли за такива подробности, когато имаш очила-сърца, очила-кактус и светещ в тъмното пластмасов часовник!
Пътят се оказа изключително приятен, с хубава магистрала и тотална липса на огромни коли, карани от нервни шофьори, които да ти се лепят за бронята и да светкат, защото им пречиш посредством жалкото си съществуване – както например се случва, когато караш към Дупница, Китен и други популярни български градове.
За да ни мине по-бързо времето, пяхме с цяло гърло песни на Арета Франклин и Ани Ленъкс, а когато ни омръзна, се сетихме, че има нещо друго, което не сме практикували отдавна, а именно – ядене.
Леле, казахме си, ами то станало 1 часа на обед, а ние ОЩЕ не сме яли, представяте ли си?
И понеже никой не си го представяше, набързо бе сформирана група за намиране на място за хранене насред магистрала, разцепваща две планини. Групата се справи, както винаги, отлично със задачата и след по-малко от 20 минути елегантният бял лебед, превозващ гъвкавите ни тела, акостира пред фантастична постройка от камък, за която се предполагаше, че е ресторант.
Специалният пратеник по въпросите от гастрономически характер, командирован да разузнае дали в сградата има форми на живот, се върна с огромна и щастлива усмивка и характерен жест с ръка, означаващ ИДВАЙТЕ ВЕДНАГА, ЩЕ НИ ДАДАТ ДА ЯДЕМ!!
Нямаше нужда от подканяне – осем крака изскочиха щастливо от колата и изприпкаха към заведението, в което се оказахме единствени клиенти. Собственичката ни прие повече от радушно – сипа ни вода, разля ни vino a casa и отговори утвърдително на всички тринайсет запитвания за пържоли, котлети, печени патладжани, филийки с домати, паниран карфиол и какво ли още не!
Разположихме се царски и, понеже вече знаете как се яде в нашата група, няма да ви занимавам с този протяжен процес, а само ще ви покажа снимки, за да ви текат и на вас лигите.
Един час и много хиляди калории по-късно се надигнахме неохотно, натоварихме се отново на белия лебед и отпрашихме към Палермо – готови за подвизи, срещи с кръвожадната мафия и всякакви други удоволствия за плътта и душата!
Благодарение на негово величество джипиеса се оправихме изумително добре в града и почти без стрес и с много малко крясъци успяхме да си проправим път из малките улички и да оставим колата на наглед безопасно място, след което се впуснахме в изследване на потайностите на този индустриален град.
И за да е пълно щастието, приключението започна с един инцидент - огромна чайка, кръжаща над клетата Красимира, я надриска щедро – вероятно в израз на гостоприемство. Самата Красимира прие малко вяло манната небесна, тъй като от няколко часа усещаше неприятно гъделичкане и боцкане в гърлото, както и едно общо замайване, а гласът ѝ беше започнал да придобива кадифения тътен на кофа от поцинкована ламарина.
Очевидно клетото създание беше уловило поредния, тринайсти грип за последните 3 месеца, а сами се сещате, че когато изкараш една зима, пълна с конюктивити, магарешки кашлици и сърбеж в ушите, започваш да таиш плахи надежди, че поне пролетта, дай Боже, ще ти донесе едно сравнително добро здравословно състояние, особено на така мечтаното пътешествие из Сицилия – и най-вече там, предвид факта, че си забравил да си направиш медицинска застраховка!
Така че, една продрискана чайка, изпуснала се върху главата ѝ, не можа да събори нашата Красимира – тя вече си беше съборена от много по-зловещ вирус, който предстоеше да се развихри както си трябва, но тя още не го знаеше. Затова нашата приятелка просто забърса пилешките екскременти посредством мокра кърпичка и се самоуспокои, казвайки си, че хората всъщност се радват, когато ги насере пернато, защото всички знаем - Лайно, Паднало от Небесата, Е На Пари!
И така, малката ни циркова трупа тръгна с един апломб из улиците на Палермо, търсейки си късмета и забавлението.
Палермо е малко особен град – едновременно екзотичен, мърляв и малко така, наглед опасен. Целият е изрисуван с графити и е фрашкан с китайски магазини, сергии с шапки, домати, бижута от лава, пресен артишок и морски деликатеси.
Бързо-бързо се ориентирахме към най-централната част на града и оттам започна нашата авантюра – още при вида на първите магазини, предлагащи жълти обувки за 5 евро, характерното цвърчене се завърна в редиците ни и всички се пръснахме в търсене на плячка.
За наше улеснение, намерихме уютно улично кафене, разположено между 5 магазина – нещо като Петте кьошета, ама от китайско-италиански произход.
Разположихме се удобно на една от най-стратегическите маси и се започна едно отскачане в магазините, мерене на рокли, изскачане на прага и крещене – АНИИИИ, Я ВИЖ, ХАРЕСВАМ ЛИ ТИ С ТАЯ??? АУУУУ, ЖЕСТОКА Е, ВЗИМАЙ Я!!, хлътване обратно, и ново изскачане с панталон, рокля от креп или някаква друга идиотщина. 
Сменяхме се на масата, пиехме кафе и лимонади, и крещяхме като луди, докато всяка си купуваше дозата евтино щастие, а един полузаспал местен чичо, разпънал маса с дискове посред улицата, пускаше италианска музика на два метра от нас и още повече допринасяше за идилията на петте разкошни павиана, дошли да утолят духовните и телесните си потребности в тази прекрасна страна.
И за да ви стане НАПЪЛНО ясно какво правихме в продължение на няколко часа, изгледайте това видео – то ще ви покаже как нашето щастие намери пристан сред сергиите с бижута, шалове и храна в този екзотичен град.
А след като хубавичко си напазарувахме гривни, обувки, шалове, колани и какви ли не красоти, какво, мислите, ни се случи? Който познае без да поглежда в следващото изречение, ще спечели гигантска палачинка с пълнеж от млада кокошка и печено козе сирене, която ще му изпратим с гълъб до указания адрес.
Разбира се, че ОГЛАДНЯХМЕ!!!
И преди да сте повдигнали въпросително веждА, искам да ви попитам вие въобще знаете ли колко калории се губят от толкова обикаляне, фръцкане и мерене на жълти обувки?
Германски учени са установили, че меренето на жълти обувки за три евро харчат също толкова калории, колкото и тичането, за да хванеш автобус 280 от Плиска. Да знаете, че нищо не казват за меренето на червени, кафяви и сини обувки, така че не преяждайте с петифури, когато си купувате сини обувки. Но тъй като при нас беше настъпило цялостно изпразване на калорийните депа вследствие на мерене именно на жълти обувки, се налагаше да вземем спешни мерки.
Сега... има една особеност на Палермо и тя се състои в това, че когато си там, няма опасност да се налага да се влачиш по улиците, оплезил обложен език в търсене на вкочанен къшей кифла или отдавна изтръпнало пилешко бутче.
Това е град, в който от всички страни те замерят с омари, миди и риба, нафърфолена на шишче с парчета патладжан (или нещо от сорта), а от теб се иска само да стоиш на най-хубавата позиция с отворена уста и да ловиш летящите хапки.
И ето така, към 7-7 и нещо вечерта, нашата група се озова на едно малко, но добре уплътнено със сергии площадче, на което имаше десетки хора, насядали по съвсем обикновени пластмасови столчета, тъпчещи се с раци и наливащи се с вино.
И ние, понеже не сме някакви балами, директно придърпахме по един стол и се започна едно ходене по сергиите и посочване на желаните вкусотии, след което се събрахме на масата и се отдадохме на ядене и пиене, и едно толкова невъздържано кикотене, че дори горките италианци, които винаги крещят, като че ли всички около тях са глухи, малко се позачудиха какъв е тоя тътен около тях.
След като обиколихме три пъти всяка сергия и се снимахме с най-учтивите продавачи на раци в света, някоя от нас, не помня коя, плахо подшушна, че часът е 9, а до Катания ни чакат два часа и двадесет и седем минути каране.
Малко се смарангясахме от тази новина, но нямаше какво да направим – взехме си чао с Франко, Марко или както там се казваха милите хора, подаващи шишчета с риба, и се понесохме към колата и респективно – към нашия дом.
По пътя, уморено овесили носове, се разбрахме, че на следващия ден май ще се наложи да си останем на родна земя, а именно – в рамките на град Катания, ако не искаме да се срутим изтощени от път и обикаляне насред някой булевард, където да ни сгази валяк.
С този план в главите, полу-заспали и безкрайно уморени, пристигнахме на Джузепе Гарибалди 79 в малко преди полунощ, но съдбата не ни беше отредила спокойно оттегляне в покоите.
Вместо това, две от групата се затътрузиха към най-близката отворена сладоледаджийница, защото си бяха навили на пръста да ядат сладолед – а вие сами знаете, че когато една жена си навие на пръста да яде сладолед в 12 през нощта, нищо не може да я спре. Другите пък през това време, предвождани от Елисавета Първа, решиха да се приберат вкъщи и там да се отдадат на кротки дейности, например сън.
Тук е моментът да споменем, че вирусът на Красимира беше разперил криле и за няколко часа я беше превърнал в една грачеща развалина, която караше околните да се превиват от смях всеки път, щом си отвореше устата да каже нещо. Гласът на клетницата се беше свил до една тоналност, в която се изявяват само Шкумбата и Кръстника, и затова горкото същество си мечтаеше единствено да си хвърли един врял душ и да изпружи бледни пети в леглото.
Не му било писано обаче и сега ще ви разкажа защо.
На тоя свят, приятели, има два типа хора. Едните, когато се сдобият с ключове и знаят, че САМО един от тях отключва входната врата на сградата, в която се намира апартаментът им в чужбина, подхождат, така да се каже, деликатно – пъхат в ключалката първия ключ, пробват ЛЕКО да отключат и ако не бъде постигнат задоволителен резултат, а именно – отваряне на огромната дървена порта, тежаща около 2 тона, преминават към следващия ключ. И така, докато някой ключ не отключи портата, водеща към друга входна врата, зад която има трета врата, зад която се намират удобните и топли легла на приятелите, с които си отишъл в Сицилия.
Така постъпват нормалните хора.
И след това има един друг вид хора, като Елисавета Първа (демек, нашата си Елисавета), които се сдобиват с връзка ключове, казват си – ЯЯЯ, КАКВИ ИНТЕРЕСНИ КЛЮЧОВЕ!!!, пъхат първия, който им попадне пред очите, в ключалката и почват да го напъват така, както тираджия напъва крик под ТИР, пълен с картофи.
Ама че тоя ключ не е за тая ключалка, ама че нещо не се върти както трябва – абе, няма такива своеволия тук, бе, алооо!!! Тя като си е наумила, че този ключ ще отвори точно тази ключалка, значи така ще стане, ясно ли е?
И преди клетата, болна Красимира и клетата, уморена Елисавета Втора да успеем да я възпрем, от ключалката, съвършено естествено, се чу едно ЩРАК! и ключът се счупи.
Я, каза Елисавета Първа, КОЛКО СТРАННО. ВИДЯХТЕ ЛИ?? Тоя ключ потъна като в масло и се СЧУПИ, видяхте ли?? Аз толкова леко го завъртях, а той ми остана в ръцете!!!
А ние, загубили ума и дума, не успяхме да направим нищо друго, освен да звъннем спешно на останалите две клетници, които се тъпчеха някъде със сладолед, блажено неосведомени за актуалните ни проблеми.
И когато те се върнаха, се започна едно суетене и кудкудякане, което е неописуемо с думи прости. Както можете да се сетите, беше счупен именно ключът към желязната решетка на двора, зад която се намираха стълбите към нашия лелеян апартамент.
Часът бе 1 и нещо през нощта, а всичко, с което разполагахме, бе отчупен ключ, една фиба (на Анна) и пинсетата на Красимира. И като се започна едно ръчкане из тая ключалка, едно припомняне на всички криминални сериали, изгледани от тийнейджърските години досега... бедна ви е фантазията.
Всяка от нас съжали стократно, че поне веднъж в тоя живот не е била по-близка с някой крадец, който да я е научил да отваря ключалки с косъм от мустак или с карфица, или с каквото там се отварят тия ключалки.
И някой, ако обича, да ми обясни как така всички по филмите успяват да си свалят белезниците с клечка за зъби?? Според мен е пълна измама!
Разбира се, започнахме да звъним и по звънците. Обаче да не мислите, че семейство Джанкарло на 3 етаж или пък семейство Роберто на 5 етаж много се впечатлиха от нашите вопли?
Ни най-малко не се впечатлиха даже. Продължиха да си спят като къртици, а ние продължихме да подскачаме като кокошки в двора, опитвайки да се сетим за някой и друг пиниз от последния криминален роман, който сме чели.
Гласът на Красимира падаше със скоростта на светлината и към 1.30 вече се намираше в дълбините на вокалната Марианска падина. Единствените звуци, които тази злощастна жена успяваше да извади от себе си, се доближаваха до пронизителния вой на товарен параход, заседнал някъде в Китайско море.
И за да придобиете по-ясна представа от целия цирк и нещастие, вижте това видео
Половин час по-късно милостива съседка се събуди и се смили над тленните ни останки, агонизиращи в двора, натисна копчето на домофона и о, радост за очите и ушите – вратата се отвори. Леле, как подскочиха тези гъвкави тела и как се набраха по стълбите нагоре!!!
И така, веднъж добрали се до къща, баня и легло, нашите героини набързо забравиха всички несгоди, посмяха се добре на цялата си тъпотия и след това се разотидоха по бърлогите си, защото вече беше много късно, а на другия ден имаха да обикалят из цяла Катания, да ядат, да пият и да мерят много обувки и след това отново да ядат.
Затова сега приключваме за днес, че много се уморих дори само като ви разказвам всичко това, а в последния епизод ще ви опиша какво правихме в Катания, както и за последния ни ден в Сицилия, в който някои от нас пътуваха в поза лотос заради извиращите през прозорците куфари с багаж, както и краткото ни посещение на красивия туристически град Таормина.
Дотогава – чао, аривидерчи и една нова поговорка-съвет от големия Паулу Коелю:
Ако проклетият ключ не ще да се върти, не го напъвай, бе, Елисавета!!
ПП. Забележка от Елисавета:
Първо на първо, това беше денят, в който аз и Оля останахме в колата да си крещим звучно и обидено един час, обсъждайки политиката по маркетиране на продукти във Фейсбук. И докато другите жени весело обикаляха магазините, нашият спор прерасна в разпра, а разпрата - в скандал, пълен с фрази от сорта "ЗАЩО МЕ ОБВИНЯВАШ, ЗАЩО МЕ ПРИТИСКАШ? АЗ САМО СЕ ЗАЩИТАВАМ???"
На другия ден дойде цикълът на Оля. На още по-другия дойде цикълът на Елисавета. Пак бяхме най-добри приятелки на света, но си казахме, че повече няма да се караме в ПМС никога.
Второ на второ, ДОБРЕ ЧЕ СЧУПИХ НЕЩО, за да прекъсна порочния цикъл от ядене и спане и да внеса малко живот в нашето преяло стадо. Освен това, в своя защита искам да отбележа, че ключът беше от масло, наистина. Аз съм напъвала десетки грешни ключове с часове, па нищо не съм счупила. Италианските ключове са мега зле.
За сметка на това, покрай тази история разбрахме, но с огромно закъснение, че ако си счупите ключа в Италия, звъните в пожарната и тя идва безплатно, за да ви отвори. разбирате ли?
Нощем. Жени. Италия. Пожарникари. Безплатно.
Помислете върху това, докато ние горко съжаляваме, че семейство Джузепе се смили над нас и ни отвори.
„Отиват пет жени в Сицилия“ звучи като началото на трагикомедия в няколко действия, чийто край може да ви докара конвулсии, да ви накара да тропате с крака и да крещите на разказвача „Стига, спри, ЩЕ СЕ НАПИКАЯ, КАЗВАМ ТИ, ЩЕ СЕ НАПИКАЯ!!!“ - и, да ви кажа честно, не сте далече от истината.
Но нека не дразним читателите и започнем произведението от самото му начало.
Декември 2016-та.
Какво прави една компания от жени, събрала се да празнува рождения ден на Красимира в началото на мъгливата софийска зима? Не се занимавайте да отгатвате – аз ще ви кажа. Влиза в един ресторант, като стадо превъзбудени павиани, които не са се виждали от абитуриентския си бал, и започва да обговаря битието на всеки един от групата на висок глас, поръчвайки си отривисто бутилки с вино, пици и плата с миризливи сирена.
Насред вакханалията един от павианите плахо предлага „Хайде да идем в Сицилия през пролетта, искате ли?“, на което всички останали на масата, опиянени от дъхавите плесени по сирената и градусите на виното, отговарят с объркано цвърчене, опити за взимане на думата и хвърчащи парчета горгондзола (вследствие на опитите за взимане на думата).
Групата единодушно се съгласява, че това е Една Много Добра Идея (ЕМДИ).
Плахият павиан, който всъщност е един много разумен, практичен и предвидлив павиан, управляващ петздвездни хотели, предупреждава, че предложението е сериозно и че НАИСТИНА ще купи билети за април месец. Всички махат пренебрежително с ръка - жест, който идва да каже „Виж какво, ние всеки април летим до Сицилия за Събора на пролетния октопод, така че КУПУВАЙ!“
Във врявата се чуват изрази като „ОООО, МА АЗ СЪМ ХОДИЛА, ЩЕ ВИ ВОДЯ ДО ::=“!!%:::: (не се разбира, но звучи добре) И ЩЕ ЯДЕМ ==“+://8****!!! - също не се разбира, но глаголът ЯДЕМ отприщва нещо невиждано:
- всички започват да подскачат по столовете
- да си дърпат опашките
- и да крещят "Малее, това вкусно ли е, лелеее, ще се пръснем, трябва да ОТСЛАБНА дотогава!!!" (защото отскоро в Сицилия не допускат хора, които не са отслабнали).
Поръчват се нови бутилки вино и така, в приятно пиянство и мечти, стадото се разотива, а на другия ден никой не помни за разговорите на масата.
Януари 2017-та.
Практичният павиан на име Анна изпраща съобщение до останалите, че билетите струват ххх и тя ги купува. Застинали в смертелен ступор от минусовите температури, всички отговарят вяло, но утвърдително, и разговорът замира.
Няколко седмици по-късно Анна отново се включва, изпраща няколко линка с места за живеене и моли останалите, ако обичат, да си изберат. Никой не откликва особено горещо, предимно защото е ужасно студено и никой не вярва да доживее пролетта. Затова тя избира сама, всички забравят за случая и се прибират по дупките си.
Април.
В специално направената група на павианите във Фейсбук Красимира задава деликатен и ненатрапчив въпрос, а именно:
Някой знае ли кога заминаваме, имаме ли чекиран багаж и къде ще спим?
Както сами виждате, въпросът намеква, че Красимира е запозната с някои детайли на пътуването, а с други не е запозната, но като цяло тя е добронамерена и любознателна и с радост би научила тези дребни подробности.
След известно количество часове, Анна, която стремглаво продължава да управлява хотели, отговаря, че заминаваме след 5 дни, имаме ЕДИН КУФАР и по-надолу в групата има информация за апартамента, след което изчезва от хоризонта, защото си е изгубила всички лични документи и предвид пътуването е добре да си извади поне лична карта.
В този момент предвидливостта, която не е от силните черти на Красимира, каквато например е лакомията, изведнъж надигна глава и тя си казва:
А ние с този 1 куфар накъде?? Това вино, това сирена, това тонове боклуци и обици, които ще си купим, къде ще ги сложим?? Ще трябва да ги гълтаме и да ги пренасяме в стомасите си и накрая, когато митничарите на летището ме арестуват, и ме попитат КРАСИМИРА ХАДЖИИВАНОВА, ТОВА В СТОМАХА ВИ ЕДИН КИЛОГРАМ ПАРМИДЖАНО, ДВА КИЛОГРАМА ОБИЦИ И ТРИНАЙСЕТ МАГНИТА ЛИ СА, НЕ ВИ ЛИ Е СРАМ??, аз какво да им кажа - „Ами, аз забравих да си чекирам куфар“, ТАКА ЛИ??
Затова Красимира и Елисавета набързо се сдобиха със собствен, персонален малък куфар, в който можеха както да спят, ако се наложи, така и да натъпчат цялото сирене на Сицилия, и на уречения ден, се озоваха първи на летището, където установиха две неща:
нямат кьораво лекарство и също така нямат застраховка
така че ако случайно ги заболи мъдрец, да не може да го обезвредят, а когато пукнат от възпален мъдрец, никой да не може да превози мощите им до дома.
Това, разбира се, не успя да развали доброто им настроение, защото точно в този момент пристигнаха и останалите три от групата – Анна, Оля Идва и Елисавета Втора (нашата е Първа), всяка разтвори найлоновия плик, с който се беше въоръжила, и пътникопотокът стана свидетел на следната сцена:
ОТВОРЕТЕ ТОЗИ КУФАР ВЕДНАГА, Има ли място за този плик??? КЪДЕ ДА СЛОЖА ТОЗИ ПЛИК??? А джапанките тука ще влязат ли??, БОЖЕЕ, ТАМ ИМА ЛИ СЕШОАР??, Анна, имаш ли лична карта??, КЪДЕ СА БИЛЕТИТЕ?, ГОСПОДИ, КЪДЕ СМЕ ТРЪГНАЛИ, ПРИЛИЧАМЕ НА ГАСТАРБАЙТЕРИ, КОИТО ПРЕНАСЯТ ПРАХ ЗА ПРАНЕ!!! НЯКОЙ ИМА ЛИ АДРЕСА НА АПАРТАМЕНТА??!?
За изумление на Майко Мила! в този момент няколко пътнички разпознаха Красимира и Елисавета и след първоначалните поздрави им зададоха логичния въпрос къде отиват, колко време ще стоят и къде ще спят. Двете, както можете да се сетите, започнаха да мънкат и да вдигат рамене, защото, разбира се, нищо не помнеха.
Така съзадоха впечатлението на две объркани жени, тръгнали да купят хляб и две кисели млека посредством куфар и внезапно озовали се на летището, без да знаят какво да правят.
Милите хора все пак подходиха с разбиране, пожелаха ни приятно пътуване и си отидоха по гейтовете, защото така правят нормалните хора – знаят от кой гейт пътуват и къде ще ги отведе той.
След известни перипетии, свързани с мерене на куфарите, вадене на лаптопи от чанти, и внедряването им в същите тия куфари, ние също преминахме криво-ляво и накрая всички се озовахме пред самолета в следната специфична конфигурация:
Оля Идва и Елисавета Втора – в предния край на самолета
Красимира, Елисавета Първа и Анна – в задния край на самолета
Елисавета Първа – с тежка клаустрофобия и отказваща да се качи на самолета, докато всички други не си приберат раниците в багажното, не седнат, не си закопчаят коланите, не млъкнат, не си затворят очите и не изпаднат в кома
Анна – с вид и движения на замаяна змиорка вследствие на транквиланти, които пие всеки път, когато лети със самолет
Красимира – в чудене Анна ли да крепи или да успокоява Елисавета Първа
Накрая и трите успяхме да се качим, Елисавета Първа моментално налази стюардесата и ѝ обяви, че за доброто на всички пътуващи в последните 20 минути от полета трябва да бъде преместена най-отпред (за да може да слезе първа след кацане), а Анна с палав поглед се опита да отнеме слушалката за уредбата от ръката на горката жена и да обяви на всички пътници, че в самолета са се качили SOME VERY CRAZY PEOPLE!!
Красимира, с извинителен поглед, събра и двете, настани ги удобно и дори успя да помогне на Анна да си закопчае колана, преди тя да заспи като пън. Последваха час и половина безметежие и докато се усетим, вече бяхме кацнали в Катания.
Там изкарахме още 1 час в опити да влезем във владение с колата, която бяхме запазили предварително и след като се справихме и с това интелектуално предизвикателство, натоварихме куфара, чантите и Анна, и отпрашихме към апартамента.
По пътя успяхме да се въртим в едно и също кръгово само ДВА пъти, помахахме на стадо овце, което се прибираше към един от крайпътните блокове (без да сгазим нито една овца) и след кратко пътешествие, акостирахме на булевард Джузепе Гарибалди 79, където Анна твърдеше, че се намира нашата обител.
Оставихме колата, чинно плащайки си зоната (87 цента на час, от 8 до 20 часа, с изключение часовете от 13 до 15) и, въоръжени с торби, шалове и лаптопи, се изкатерихме два етажа до едно неописуемо място, а именно – нашия апартамент.
Сега, драги читатели, ще ви разкажа какво представляваше този разкошен апартамент.
Като начало, трябва да знаете, че той имаше два етажа, за да може всички да търчим нагоре-надолу като юрдечки и докато едните крещят от втория етаж ЛЕЛЕЕЕ, ТУК ИМА САУНА, ГОСПОДИИИИ, другите да пищят от долния ЕЛАТЕ ДА ВИДЯТ КАК СВЕТЯТ ЧЕШМИТЕ!!!, а някой от хола да изкряка сподавено ХОРАТУКИМАДВАХАМАКА!!!
След като пообикаляхме в кръг и попищяхме на воля, изскачайки ту на терасата с малки масички и малки столчета, ту в огромната баня с душ с масажор и балкон към вътрешния двор, малко се уморихме и решихме, че е време да ядем - защото не бяхме яли от цели два часа и нещата вече излизаха извън контрол.
Бърз поглед през балкона разкри божествен надпис SALUMERIA баш срещу нашия вход и петте се изстреляхме натам (е, четири от нас, защото Анна още беше под влиянието на траквилантите и категорично не беше способна да се изстрелва накъдето и да било).
Първа нахлу Красимира и с треперещ глас и оскъдните си познания по италиански обяви на висок глас желанието си да консумира сирене. Незнайно как великолепният сицилиански чичо зад щанда я разбра започна да реже огромни парчета от всички налични сирена в магазина и да ѝ предлага да пробва, а тя стоеше, изтъпанчена като паметник на таледжиото и пекориното, и преглъщаше шумно.
На третото парче нахлуха и останалите четири, и рязането започна наново. Така, под натиска на тълпата, се сдобихме с три вида сирена, един вид шунка, голямо количество прошуто, маслини, сушени домати, хляб, вино и вода, а сицилианецът, видно, беше очарован от факта, че срещу него за известно време се заселват пет жени с апетита на разгонени лъвове от резервата Масай Мара.
Натъпкахме военновременните запаси в раниците и тръгнахме на обиколка из центъра на Катания, в търсене на рибния базар и едно заведение, препоръчано ни от приятели - Osteria Antica Marina. За наша изненада, нито то, нито което и да е друго не предлагаше храна по това време. 
Очевидно сицилианците не ядяха в 18.30 вечерта и трябваше да се примирим само с гледката на шаващи омари и облещени октоподи в огромните аквариуми.
Накрая подвихме крак в кафене, в което склониха да ни направят брускети, а пътьом Красимира закупи първия си селфистик след продължително и упорито преследване от дребен пакистанец, прибра го в раницата си (селфистика, не пакистанеца) и така и никога повече не го използва.
Първите две бутилки вино изкараха и последните ни останали сили и в този сюблимен момент някоя от петте предложи просто да се приберем в разкошната си къща и там да се разпищолим както си пожелаем.
Все пак, в раниците ни имаше храна като за прехода Ком-Емине и беше кощунство да я разхитим. Всички единодушно се съгласиха, че това е ЕМДИ (вж по-горе) и така местните, които таман бяха излезли, видяха как пет изморени, но щастливи сенки се влачат немощно по Джузепе Гарибалди и със сетни сили отварят огромната порта на номер 79.
Изкатерихме двата етажа, нахлухме вътре, разопаковахме цялата храна и за другото вероятно вече се досещате – виното, музиката и балконът, който гледа към центъра на Катания ни бяха повече от достатъчни, за да се почувстваме неимоверно щастливи, да му отпуснем края и да си наливаме по чашите колкото си искаме.
А когато някоя от нас почувстваше, че вече не може да участва пълноценно в разговора, а само седи и се блещи като омарите в аквариумите, просто изпълзяваше незабележимо до удобните легла и да потъваше в блажен сън – без някой да я буди, да иска вода посред нощ, да сънува мишката от Том и Джери или да я рита с крака в ребрата.
Така завърши първата ни вечер в Сицилия, а в следващия пътепис ще ви разкажем за пътешествието ни до Ното и Сиракуза, как ни спряха италиански полицаи и как, разбира се, ние изскочихме, заградихме ги и пожелахме да се снимаме с тях.
Втората ни вечер завърши с покупка на розови очила и пластмасови часовници, които светят в нощта (всяка уважаваща себе си жена трябва да има такъв часовник). Дотогава – наздраве от пътуващия цирк на Майко Мила!
P.S. И няколко бележки от Елисавета Първа: За да ви стане по-ясна картинката, трябва да представим главните действащи лица в тази трагикомедия:
Красимира: Недоспала, напрегната жена, която постоянно си цъка на телефона, владее интернета, не яде тестени произведения и се тревожи неимоверно за половината неща на този свят. Работи фриланс като PR и копирайтър и е половин Майко Мила! Един от начините да объркаш Красимира е да ѝ кажеш "Колко прави, Красимира, 12 евро по 5 човека минус 32 евро за такса?"
Елисавета Първа: Изморена, истерясала жена с грубиянски манталитет, която е способна да си загуби далака за 2 минути в тоалетна. Яде всичко без оцет и вдига скандали. Работи като копирайтър в рекламна агенция и е половината Майко Мила! Един от начините да объркаш Елисавета е да я попиташ "Елисавета, къде остави общите ни пари и личната си карта?"
Оля: Възторжена жена, която бясно се радва на живота, пие вино, където свари, и главата ѝ е пълна със сексуални фантазии. Яде и пие всичко. Предполагам и оцет, защото професията ѝ го налага. Маркетинг мениджър на компания за производство на вино и бъдещ сомелиер. Един от начините да объркаш Оля е да бъдеш едновременно тъп и нахален с много правописни грешки в нахалството си.
Елисавета Втора: Завеяна, непретенциозна жена, която изчезва тук там, но винаги се връща. Обича да свива цигари и романтично да пуши, обвяна от бриза и тънки копринени шалове. Не яде месо, но яде всичко останало доста професионално. Пие и не вдига врява. Съсобственик на верига био-мио обекти. Не знам как можеш да объркаш Елисавета, но тя има леко объркан вид априори.
Анна: Напориста, детерминирана жена с пасивно-агресивен профил. Яде всичко, но по малко, защото е на режим. Основна характеристика - всички, повтарям ВСИЧКИ обичат Анна. Родена за организатор и военачалник, тя управлява петзвезден хотел. Няма никакъв начин да объркаш Анна. Дори на транквиланти, които пие поради огромния ѝ страх от летене, щом се появи проблем, тя разбутва всички и го урежда с леден тон. Ако Анна не си губеше документите, не си изхвърляше ключа от колата в контейнерите за боклук и не си забравяше нещата из цяла България, тя щеше да владее Вселената и всички ние да се гърчим.
И още една бележка от Елисавета Първа: Искам да обявя, че в началото на това пътуване имаше изключително голямо напрежение, защото Анна си беше изгубила всички лични документи и в 9.30 сутринта (демек 3 часа преди чекиране) се намираше във Велинград, където продължаваше да управлява хотела с петстотин двадесет и шест звезди, държейки всичките ни билети, а в това време новата ѝ лична карта се намираше в общината.
Та, Елисавета не спря да крещи по интернета, че ако Анна не се яви на летището, никъде никой няма да отиде, че всичко е свършено и всички ще умрем. Освен това, тя не познаваше Елисавета Втора, която инцидентно се беше присъединила към компанията, и когато видя замаяна и слаба жена с дълга рокля и художествен колан пред Терминал 1, придружавана от Мария Силвестър, реши че нищо не е наред, защото:
Първо: Оля я нямаше
Второ: Анна я нямаше и личната ѝ карта я нямаше, и паспортът ѝ го нямаше и шофьорската ѝ книжка я нямаше.
Трето: Билетите ги нямаше
Четвърто: Беше забранено да се ходи със слаби жени където и да е, за да не ни потискат и тя никак не беше съгласна да има Втора Елисавета, па камо ли и слаба.
Пето: Беше един час преди полета
Шесто: Нервите ѝ не издържаха
Седмо: Искаше да пукне и всички да пукнат
Осмо: Не беше яла нищо
Девето: Красимира не беше яла нищо
Накрая, обаче, всичко се оправи.
Първо: Оля дойде. Нали затова се нарича Оля Идва
Второ: Анна дойде с чисто нова карта, билети и всичко
Трето: виж горе
Четвърто: Елисавета Втора се оказа разкошна
Пето: Качихме се
Шесто: За да се успокои, след като всичко приключи и всички ядяха ягоди и прошуто във фантастичния си апартамент, Елисавета Първа злоупотреби с половин хапче от транквилантите на Анна за полет и ВСИЧКО СЕ ОПРАВИ
Седмо: Никой не пукна
Осмо: Яде. Много. Но най-тъжното беше, че се наложи с Красимира да си купят по един пакет бадеми от летището, които бяха толкова скандално скъпи, че трябваше да продадат единия бъбрек на Анна, но тя така или иначе не беше на себе си, та нищо не разбра.
Девето: И Красимира яде, та чак ушите ѝ плющяха.
ПП: Втора част на пътеписа можете да проследите тук!, а трета - ето тук!
Поли Пантева е майка на момиченце, което е затрупано с играчки, защото и тази майка е като всички останали - само чака детето да каже "ИСКАМ!", и да започне да го затрупва с НЕЩА! И така, вижте какви неща е купила Поли на детето си и се опитайте да познаете то искало ли е да си играе с тях или не! И ако изпитвате затруднения, ние ще ви подскажем - или не!
*************************
То е най-доброто, най-умното и най-прекрасното дете, защото си е вашето. Съответно, вие си мислите, че то заслужава целия свят. Под вие имам предвид аз.
Моя милост е първа приятелка на Джъмбо, Хиполенд, китайските производители на играчки и няколко онлайн магазинчета, които оцеляват на наша издръжка. Под наша имам предвид моя и на още няколко-стотин-хиляди луди, които само чакат детето да каже „искам“.
Защото то е най-доброто, най-умното и най-прекрасното дете и заслужава целия свят.
Първата година е лесна работа. Купувате дрешки, дрънкалки, гумени книжки, патета и тем подобни напълно излишни неща, които впоследствие ще обирате от всеки ъгъл на апартамента и ще проклинате дните, в които сте давали пари за тях. А това са много, много дни и много, много пари, хвърлени на вятъра.
Една от първите ни покупки беше някакви рибка-робот, която плувала във вода. Решихме, че за детето ще е забавно, докато кисне в коритото, да си играе с нещо такова. Поръчката пристигна и с мъжа ми въодушевени сложихме батериите, и се заехме да изпробваме новата придобивка. Същата вечер пуснахме рибата при детето, което (разбира се) изобщо не се трогна от нея.
На следващия ден роботът вече не работеше и замина в кофата. Оттогава там са попаднали още околко стотина подобни джаджи, в това число зелено мече, което танцува и пее „В Джъмбо всичко ще откриеш“, и маймуна, изпълняваща хита „Гангъм стайл“. Последните изхвърлих с огромно щастие, малко след като осъзнах, че колегите ми се подхилкват, докато си пея химна на магазин за играчки.
През втората година нещата драстично се променят. У детето вече се оформят интереси и вие с нетърпение чакате то самичко да си поиска нещо. Най-тъпо похарчените ми пари са за една огромна картонена кола, която поръчах веднага щом детето каза „икам бъм“.
Купихме я за втория ѝ рожден ден. Баща ѝ си игра с нея по-дълго, докато я сглоби и налепи стикерите, а когато беше готова, малката (отново) изобщо не я отрази. Вися в хола няколко месеца, събира прах и накрая я сгънахме и изхвърлихме. Горе-долу тогава започна страстта ѝ към сапунерки, кремчета, мокри кърпи и всякакви други неща, които не са играчки, но задържаха вниманието ѝ значително по-дълго от всичко останало.
Ние обаче сме инати, детето трябва да има кола, защото иска. Купихме акумулаторна. И до днес виси като паметник на глупостта и се пренася от стаята на терасата и обратно. Малката я ползва като диван от време на време. Неотдавна я дадох на колежка за сина ѝ, с искрената надежда, че съм се отървала от нея, но тя ми я върна седмица по-късно, осъзнала безсмислието ѝ доста по-рано от мен.
От този момент насам най-доброто, най-умното и най-прекрасното дете се сдоби с кухня, пиано, тоалетка с огледало и два чувала с играчки, които от време на време се изсипват на земята, за да може мама да ги събира и да псува наум. Себе си.
Един от последните подаръци – рокля, ръкавици, корона и плитка на Елза от „Замръзналото кралство“. Тук ударихме точно в десетката. Голяма радост настана. И ние се радвахме първия и половината от втория ден. Днес теглим чоп кой ще я облече и ще ѝ надене ръкавиците (което е много по-трудно начинание, отколкото звучи). Това се прави по 198475340 на ден и вече много ми се иска ритуално да изгоря одеждите на принцесата.
Накрая разбрах - играчките на детето са трън в задника. Купуваме ги, за да зарадваме най-доброто, най-умното и най-прекрасното, а то милото мечтае само да се маже с крем и да рисува по стените.
Сега изчезвам, че трябва да търся подарък за Коледа. Стискайте ми палци, защото най-умното иска кученце. Истинско.
Малко преди Коледното ояждане, Елисавета ще ви въведе в света на диетите и нелепите упражнения с гирички. В края на краищата, тя е експерт по качване и сваляне на килограми и в това сами може да се убедите от текста ѝ "Килата, майка!". Слушайте я!
*********************************
Случвало ли ви се е, когато се събличате, бледите ви бедра да бухнат като неопечени козунаци и да се излеят върху дънките? Да се навеждате напред, за да надникнете под корема си и да проверите с какви гащи сте? С изумление и съвсем случайно да установите, че предната вечер сте изяли 37 мармаладени курабии и 4 агнешки пържоли? Последиците от подобни разгулни вечери могат да бъдат почти фатални и човек трябва да знае какво да предприеме.
Предлагаме ви три пътя за превенция:
Това е диетата, в която се яде месо и почти нищо друго. Започваш деня на високи обороти с омлети, постоянно мааш пържоли и в резултат първите дни се чувстваш добре. След една седмица, уви, еуфорията избледнява... Отказваш да ходиш при майка си - там има боб с ребра, огретен, пържени картофи, тиквички с ориз, кебап, гювеч, реване. Правиш отчаян опит да си приготвиш фалшив шоколадов мус от черен дроб, белтък и захарин. Събуждаш се с металически вкус на суджук в устата и мечтаеш за портокал, топнат в сметана. Изрязваш си от заобикалящото те свинско една топка във формата на портокал, гальовно я наричаш "Портокале мой" и тъжно я поглъщаш. Подходяща за хора, които обичат да вадят нож при по-разпалени спорове и публично мразят веганите.
Основана на разделното хранене, при която един ден приемате белтъчини, един въглехидрати, един мазнини и един, който забравих какво беше. При тази диета алгоритъмът на хранене надвишава в пъти интелектуалната мощ на упражняващите я.
В интернет съществуват големи групи за взаимопомощ и там можете да прочетете изключителни въпроси от сорта "Днес изядох един боб, но вътре имаше парче чушка. Какво да очаквам?" или "Сред броколите бе попаднал краешник хляб! Страх ме е за последствията".
Подобни коментари биват трескаво обговаряни с напътствия от сорта "Това, което се е случило с боба, е ужасно. Очаквай двугодишен застой", "И на мен ми се е случвало. После не спах три дни". Добрата новина е, че при тази диета има и ден, в който може да се ядат торти. Стотици хиляди жени по света заснемат тортите си и ги показват на другите жени в социалните мрежи. Диетата е подходяща за хора с много свободно време, което уплътняват във вадене на прошутото от пицата и шунката от руската салата...
Независимо дали сте работохолик или просто се правите на такъв, вие нямате време да се храните здравословно, и затова обикновено се тъпчете с баници и пици. За вас вече се грижат множеството здравословни кухни, които ви носят яденето в офиса. Само срещу 80 лева на ден получавате изискана брошура, в която пише, че днес ще ядете "Разтопено тофу с дъхави билки, глазирана сьомга с пюре от кестени и шоколадов фондан с ягоди".
Прекарвате 3 часа в настървено чакане и миражи за шампанско и преяждане в перлена вана. Това, което получавате, е унило кубче сирене със залепена трева по него, два пръста изстинала риба с топче клисаво пюре отстрани и малка бучка, подобна на бонбон Черноморец. Диетата е подходяща за хора, които имат много пари и обичат да стоят гладни.
Това е режим, при който пиете сироп, вместо да ядете. Просто, лесно и удобно. Сутрин вместо ябълка, изпивате чаша сироп, на обяд сироп на очи с две филии сироп отстрани, вечерта - сиропена супа и торта от сироп, естествено - сиропирана. Поради факта, че пиете само сироп, тежки и натрапчиви мисли започват настървено да ви спохождат. Сънувате огромни зрели домати, окъпани от сутрешната роса. Тайно се отърквате в сандвича на колегата или съчинявате дълги, прочувствени балади за сиренето. Диетата е подходяща за неагресивни хора с изключителна воля.
Това е диета, при която пиете вино, вместо ядене. Прилича много на диетата с кленов сироп, но е по-весела. По обяд вече сте леко подпийнал, подмятате закачливи реплики към колегите и редовно ползвате ментов спрей за уста, за да не ви уволнят. Привечер, когато повечето хора са много изгладнели, вие сте пиян на кирка. Можете просто да си легнете и да се отдадете на безпаметен сън. Диетата е подходяща за хора, които имат пари и воля да се лекуват от алкохолизъм, след като отслабнат.
В съвременното общество се предлага изключително разнообразие от глупави движения, които бихте могли да извършвате. От търкаляне и скачане, яздейки огромна топка, през "рисуване" на сложни фигури с гирички, до разчекване на пилон за стриптийз. Всички тези дейности са подходящи за хора с много свободно време, марково трико и тотална липса на самокритичност. Особено опасен е polе dancing - а, където под напора на телесната си маса и простите физични закони, можете да свършите с чатално разтежение и медицинска шина за врат. Препоръчваме ви безопасен и евтин вариант - гума за стискане.
Ако нито една от горните предложения не проработи, можете да изберете:
- Купувайте си панталони на ластик и широки, артистични роби. Шифоните също вършат работа.
- Запишете се на онлайн курс, който да ви убеди, че вътрешната красота е по-важна. Гледайте да е скъп, за да останете гарантирано доволни.
- Събирайте се с други щастливи хора с панталони на ластик, правете сладкиши, яжте пържоли с филии и бъдете щастливи.
- Минете на хероин. Дебели наркомани няма!
- Срещайте се с нещастни, разведени, самотни и наскоро уволнени слаби хора.
- Бъдете богати - не знам защо, това винаги помага.
Това е, когато за трети път се опитвате да отслабнете и нищо не се получава. Просто зарежете. Не се впрягайте, не плачете. Ще си останете от тези, по-тъжните няколко милиарда от нас, които цял живот разхищават платовете за дрехи и накрая приключват в дървена кутия XXL (или възголяма урна).
*********************
Текстът е оригинално публикуван в Егоист
Отскоро отново ми се наложи да пътувам редовно с градски транспорт. Вие, уважаеми читатели, които живеете в градове и държави, в които можете да се качите с детска количка, раница и три торби с червени чушки в автобуса, да отидете да си купите гардероб и да се върнете обратно у вас, без от това да ви побелее косата, вероятно не разбирате. Та нали градският транспорт е затова – за да се возиш и да ти е удобно?
Прави сте, но когато става въпрос за софийския градски транспорт и по-точно - автобус 72, нещата не стоят така. Сега, вярно е, че аз, като един почти коренен жител на столичния квартал Редута и пътник в легендарното седем две от ранна детска възраст, практически няма как да бъда уплашена с нищо.
Возила съм се в него на един крак, също и на без крак, висяла съм от всички врати, чакала съм по спирките с часове и съм присъствала на какви ли не циркове и сцени. Въобще, какво ли не съм виждала и точно поради тази причина не знам защо си въобразявах, че за последните 2 години, в които не съм го ползвала активно, все нещо се е променило.
Например:
- започнал е да идва малко по-често от един път на два часа (обичайна гледка е керван от автобуси 72, в които се олюляват мумии на хора, за последно видени на спирката на 16 ноември 2010 година, когато, по данни на техни близки, са тръгнали за зеле)
- започнал е да спира на всяка спирка (да, това е автобус, известен с мимолетните си капризи – ту спира на спирките, ту не спира, и, за съжаление, още не е открит математически алгоритъм, чрез който да изчислиш дали другия четвъртък по обед ще спре или няма да спре)
- започнал е да спира, да тръгва и да кара с умерена скорост (който се е качвал в него, знае, че той само се нарича автобус – всъщност, това е една коларска кола, теглена от разярени, гладни и малко НЕРВНИ биволи, които не различават газта от спирачката и натискат с копитата си ту едното, ту другото, пък който оцелее – оцелее)
Затова, когато ми се наложи за първи път да се кача с дете и количка в автобус 72, се заковах гордо на спирката, на която съм си изчакала половината живот, и зачаках.
Ето, казах аз на детето, като че ли му представях семейния частен самолет - сега ще се качим на рейсче и ще видиш колко е хубаво вътре!
ВЛАЧИИИИ!!, изкряка детето щастливо, понеже за него целокупният градски транспорт в София съществува под общото наименование влакче. Навън грееше слънце, не духаше вятър и като цяло времето предразполагаше да кибичиш по спирките и да чакаш влачита до припадък.
Въпреки благоприятните климатични условия на 15-та минута от престоя детето взе да се изнервя и да ме гледа въпросително.
Още го няма влачито, казах му, но ей сега ще дойде - видях, че от другата страна мина и отиде към Плиска, значи скоро трябва да се материализира и при нас!
Това, разбира се, беше тлъста лъжа – още помня как само преди няколко години стоях на същата спирка, набирах Градска мобилност и в истерия крещях на операторката „Видях, че към Плиска МНОГО ОТДАВНА отидоха ШЕСТ автобуса. КЪДЕ СА?!!?“, а тя хладнокръвно ми отговори, че по пътя имало строеж, а и след 8.30 вечерта интервалът на движение ставал по-голям – от което аз разбрах, че автобусите очевидно падат в изкопа за строежа и понеже е след 8.30, не си дават зор да излизат и прекарват там нощта.
На 25-та минута започнах да се чудя дали да не се връщаме – докато изчакаме автобуса, докато се напътуваме и докато слезем, то ще е мръкнало, а може и да е дошла Коледа. Детето вече се беше отегчило тотално и таман да сгъна цирка, и да се прибера, Той взе, че дойде. Величествен, нов, китайски седем две, със затъмнени отвътре стъкла – една своеобразна G-класа на седем дветата!
ВЛАЧИИИИ!!!, оповестихме на висок глас и аз, и синът ми, и се заковахме с изплезени езици пред втората врата. Тя се отвори, изплю десетина щастливи пътника, аз нарамих количката с все детето и стоварих стоката насред автобуса, малко преди биволите да запрепускат с бясна скорост към следващата спирка.
По погледите на пътниците вътре разбрах, че никога не са виждали такова нещо в седем две.
Майка с количка!
Гледаха ме едновременно с удивление и уважение - както се гледа нещо, което си виждал отблизо само по телевизора, например хипототамите от Animal Planet. Знаеш, че ги има и си ги виждал как клечат по блатата и се прозяват, но не си очаквал да се качат в автобуса на Редута.
Застопорих количката на указаното за целта място, увих се около нея като анаконда, за да съм сигурна, че няма да излети при рязкото тръгване, и оттам в следващия половин час станах свидетел на следните неща:
- на всяка спирка се качваха два пъти повече пътници, отколкото автобусът може да побере, които влитаха с крясъка АМАМИНЕТЕПО-НАВЪТРЕБЕГОСПОДИНЕ!!!!, последван от моя крясък ВНИМАВАЙТЕИМАКОЛИЧКАСДЕТЕ!!!, последван от невярващите погледи на хора, видели хипопотам
- в целия гмеж се натъпкаха двама контрольори, намериха си престъпник без билет, скараха се с него и в задръстването от Орлов мост до Граф Игнатиев май дори успяха да се оскубят
- поради гъстотата на населението, въздухът взе да свършва. Вие обаче да не си мислите, че човек може свободно да си отвори прозорец и да подиша въздух? Такава свобода няма – прозорците в този автобус НИКОГА не се отварят - те са направени за украса и за да си мисли гражданството, че има избор и свободна воля, а вместо това да се задуши и да умре, чакайки да светне зелен светофар на Военна академия
- вследствие на всичко това детето, което до този момент жизнерадостно повтаряше ВЛАЧИВЛАЧИВЛАЧИВЛАЧИВЛАЧИВЛАЧИ!!!, се почувства притиснато от тежките житейски условия и хилядите тела, и се разрева неудържимо. Следващите 15 минути пътувах клекнала до количката, опитвайки се да му обясня, че не навсякъде по света е така – има места, в които да пътуваш с автобус или трамвай е ПРИЯТНО, не мирише и има редовен приток на въздух – и, дай Боже, някой ден той лично ще се убеди!
- когато най-накрая дойде сюблимният момент да слизаме, почти метнах количката на гръб, прегазих всичко живо и веднъж озовала се на твърда земя – потна, нервна и полусъблечена, се заклех, че оттук нататък в така наречения градски транспорт ще се возим само ако случаят е на живот и смърт, и то без количка.
Оттогава изпълнявам заканата строго, но въпреки това искам да ви разкажа няколко вълшебни истории, от които може да си вземете някои поуки:
1. Качвам се в автобус 72 с дете на ръце, раница с лаптоп, чадър и, забележете – торба със сурова риба. За по-любопитните от вас – пъстърва и филе от бял амур. Настанявам се на единственото свободно място, от което детето да не може да избяга, да се пъхне под вратата и да изкърти дръжките.
На третата минута то изпада в истерия, защото иска да извади рибата и да я разхвърля артистично върху седалките наоколо или да я залепи на стъклото, а аз, разбира се, не му давам. Попадаме в задръстване, в което неловката тишина се раздира от писъци, блъскане с крака по седалките и театрално свличане на пода. Торбата с рибата се размята бясно, а моите опити бунтът да бъде потушен с миротворни призиви „Искаш ли да гледаш Маша?“ и „Айде да рисуваме!!“ не довеждат до нищо добро. Сгърчвам се като гъсеница на седалката и си казвам, че ако пищенето продължи още една минута, ще вдигна ембаргото върху тъпата риба. В края на краищата, в тоя живот има и по-лоши неща от разпилян бял амур по седалките или лигава пъстърва, облещена на прозореца на автобуса.
2. С дете на ръце, раница на гърба и опърпана торбичка с портокали и един банан нахълтвам в автобуса, в който явно раздават нещо безплатно – навалицата е неописуема. В такива моменти винаги се появява някой разпоредител, който задава изключителния въпрос „ИСКАТЕ ЛИ ДА МИНЕТЕ ПО-НАВЪТРЕ?“. На такива въпроси вече отговарям с „Не знам. Приличам ли ви на човек, който иска да мине по-навътре и да се заклещи с детето си някъде между трета и четвърта седалка, където да ни открият при разкопки след три хиляди години?“.
Оставаме там, където сме. Детето иска да прескочи и да отиде при шофьора, и повтаря триста пъти думата КОЧИ!!!, опитвайки се да докопа и натисне всички копчета в шофьорската кабина. Милостиви хора от местността НЯКЪДЕ ПО-НАВЪТРЕ стават и освобождават място, където свиваме скромно гнездо и изкарваме следващия половин час в белене на банани, бясно натискане на копчето за отваряне на вратите и опити за бягство по другите седалки. Когато идва време да слизаме, във въздуха се усеща всеобщо чувство на облекчение и радост.
3. Качвам се в трамвай (ВЛАЧИ) за една спирка. Аз, както вече подозирате, съм с раница на гърба и дете в ръце. Детето държи отворена опаковка със сокче, наричано още ОЧИ. При първото друсване на трамвая очито излита от ръцете му, описва елегантна парабола и се пльосва на пода, разпръсквайки наоколо ароматен бленд от ябълка, банан и боровинки (100% плодове). Трамваят препуска, детето гледа с ужас размазаното на пода очи, аз гледам с ужас хората, хората също ме гледат с ужас. Добър човек се навежда, изстъргва останките от очито и ги връчва на детето – никой не реве и никой, слава на Бога, не е омазан с боровинки. Понякога и толкова ти стига, за да си щастлив.
И така, уважаеми майки, живеещи в градове и държави, в които градският транспорт идва навреме, има нисък под, а не отвесни стълби, спира на всички спирки, вози приятно и хората в него не пътуват, нагънати като кадаиф. АЗ УЖАСНО ВИ ЗАВИЖДАМ!! На всички останали – знам, че ще ме разберете. И ако утре в някой автобус върху обувката ви се приземи филе от бял амур, да знаете, че най-вероятно и аз съм някъде наоколо. Извинявайте предварително и елате да се запознаем!
