Малко преди коледната ваканция, която вече всички забравихме заради новините, които ни обливат, депутатите приеха на второ четене промени в Семейния кодекс. Въпреки че реформите би следвало да са за доброто на децата, родители, активисти и правозащитници заеха полюсни позиции.
Измененията предвиждат възможност за прилагане на т. нар. споделено родителство, включително в случаите, в които родителите не са постигнали споразумение за такова. Съдът ще е този, който може да го постанови. Досега действащият Семеен кодекс изключваше възможността за споделено родителство, ако родителите не са се разбрали предварително.
В промените е добавено още, че
„режимът на лични отношения между родителите и децата включва период или дни, в които родителят може да вижда и взема децата – през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето и на родителя, както и по друго време, включително неприсъствено чрез телефонни разговори, писма, електронни съобщения и други подходящи средства за комуникация.“
Друг важен момент е, че родителят, при когото живее детето, трябва да съдейства на другия родител и да му предоставя информация.
От първоначалните предложения за промяна в Семейния кодекс отпаднаха исканията за мерки срещу „родителското отчуждаване“. В предложенията, които не бяха приети, се искаше право на преразглеждане и промяна в родителските права при „системно възпрепятстване на определените лични отношения от родителя, на когото са предоставени родителските права“.
Практиката в европейските страни приоритизира интереса на детето. Идеята е и след раздялата родителите да упражняват съвместна родителска отговорност, която обаче съдът може да промени при нужда. Ако родителите не могат да постигнат съгласие, се ползват услугите на семейни медиатори. И в случай че и след консултациите с тях няма решение, се намесва съдът.
Промените в Семейния кодекс у нас, от една страна, следват европейската тенденция за взаимна отговорност към детето и след раздялата на неговите родители, дори и в случаите когато те не могат да се разберат.
Някои европейски страни работят за засилване на защитата на децата заради убийства с цел отмъщение към другия родител (комплексът на Медея не е нещо ново и не се отнася само за жени). В Испания например по данни на Министерството на равенството (Ministerio de Igualdad) между 2013-та и юни 2025 г. 65 непълнолетни са загубили живота си по причини, свързани с т. нар. violencia vicaria (косвено насилие). Това е форма на насилие, при която агресорът се стреми да причини максимална вреда на партньора си чрез страданието или убийството на децата му. При посочените 9 случая за Испания през 2024 г. седем от децата са убити от собствените си бащи, а другите две – от партньорите на майките им, уточнява EFEminista – обществено-политически онлайн журнал на испанската информационна агенция EFE.
През септември 2025 г. испанското правителство предлага закон, който разграничава косвеното убийство (на дете или животно) като отделно престъпление, съобщава Reuters.
Ще успява ли обаче Темида в български контекст да припознава истината, за да бъдат децата отгледани в максимална сигурност? И ще издържи ли съдебната ни система на евентуален натиск в полза на интереси, различни от тези на децата?
Ако споделеното родителство би следвало да е най-висшата форма на разбирателство и баланс, то от двете страни на предложените промени в законодателството, досущ като разделени възрастни с „непреодолими различия“, застават защитници и противници на идеята. Събрахме доводите им „за“ и „против“, а към твърденията включваме няколко истории на семейства.
И докато в двата края на залата адвокати, психолози и неправителствени организации спорят, между тях, в центъра на юридическото поле, е есенцията на реалността. Там е сърцето на всяка история. Там има отчаяние от несправедливостта, бързо крачеща агресия, очакване за разплата. А от върха на този хаотичен куп от емоции и крясъци, в които възрастните не могат да се разберат, гледат децата.
По данни на НСИ в България през 2024 г. са се родили 53 428 деца.
През 2024 г. според статистиката на НСИ е имало 8650 развода. 20 643 са всички сключени бракове за страната през същата година.
Общият брой на гражданските дела, постъпили през 2024 г. в районните съдилища в страната, е 56 932, сочат данни на Висшия съдебен съвет. В това число влизат и семейните дела, като една част от тях са именно за определяне на попечителство. Публична информация за точния им брой обаче липсва.
Когато партньорите имат сключен брак, попечителството върви „в пакет“ с развода. При липса на брак делото за попечителство е самостоятелно и насочено към интересите на детето – кой родител ще го гледа, с кого ще живее и какви права има, без да се разглеждат въпросите за брака или имотни спорове.
Противници на промените в Семейния кодекс смятат, че реформите ще допуснат споделено отглеждане на децата, дори когато причината за разрив в отношенията на родителите е насилие.
Домашното насилие в България е като семейна реликва, която поколенията си предават с внимание и усърдност. Статистиката на загиналите от домашно насилие ни навежда на въпроса кого пази законът. Жертвата или насилника?
Според данни на Националния статистически институт от проучване, проведено в периода ноември 2021 – февруари 2022 г., относителният дял на жените, преживели насилие от интимен партньор, е 20,5%. В изследването са включени жени на възраст от 18 до 74 години. Делът на психическото насилие е най-голям – 19,4%, като според жертвите и адвокатите, с които се свързахме, то е и най-трудно доказуемо в съда. 7,1% е делът на физическото насилие, като тук са включени и заплахите за физическо посегателство.
Още не сме свършили, скрол надолу
Неправителствени организации слагаха червени удивителни пред предложенията за изменение на Семейния кодекс именно поради съображения, свързани с домашното насилие.
„Деца и жени, преживели насилие, ще бъдат принудени да поддържат продължителен контакт с насилника“, предупреждаваха от инициативата „За разумното прилагане на споделеното родителство“.
Адвокатът по семейно право Йорданка Бекирска, която е и президент на комисията по семейно право към Федерацията на европейските адвокати, е сред водещите юристи, подкрепящи прилагането на споделеното родителство. Бекирска участва в публични дискусии и инициативи по темата. В разговора ни с нея тя уточни, че прилагането на Закона за защита от домашното насилие е с приоритет, независимо какви са родителските отношения. Този закон и Наказателният кодекс се прилагат спрямо човека от семейството, който е обект на насилие, независимо от неговия пол и дали става дума за майка, баща, дете, баба, дядо.
„Ако има данни, че един родител е насилник, се депозира молба за защита от домашно насилие и независимо кой упражнява правата по отношение на детето, има по-силна мярка – мярката за защита на детето от домашно насилие. В такъв случай родителят бива ограничен от възможността да вижда детето си и да има нещо общо с него. Или го вижда в контролирана среда – при психолози и по време на супервизирани срещи, ако изобщо има допуснати такива.“
Бекирска добавя, че в случаите, когато дете живее в риск, се намесват социални работници, психолози и всякакви експерти, които да съдействат родителят да се промени. В случай че се наложат ограничителни мерки по Закона за защита от домашното насилие, в срок до 18 месеца на родителя не се позволява да се чува с детето или да се вижда с него. След изтичането на срока може да се определи ново ограничение в зависимост от промяната и поведението на родителя. Бекирска е категорична, че:
„Защитата на живота и неприкосновеността на детето е с приоритет.“
Законът за защита от домашното насилие се явява специален, съгласна е и адвокат Адела Качаунова, съпредседател на Българския хелзинкски комитет (БХК). Качаунова ръководи правната програма на БХК, включително стратегическо правно застъпничество и дела, свързани с човешките права пред български и европейски съдилища.
„Когато има мярка за защита, тя ще се приложи, независимо дали има споделено родителство. Съдът би трябвало да преценява този конфликт и да не изисква споделено родителство, когато има подобна мярка за защита.“
Адвокат Качаунова добавя, че обикновено насилието е спрямо другия родител и децата са косвена жертва.
„Децата, за съжаление, се използват за разменна монета в разрешаването на родителски конфликти и в наказването на другата страна, когато единият е недоволен от раздялата“, казва още тя. По думите ѝ не е задължително да става дума за родител насилник, макар че „психическото насилие също трябва да се възприема за насилие“.
Клиничният психолог Анелия Горгорова от гражданското обединение „Разумно споделено родителство“ и организатор на протестите „Против лобистките промени в Семейния кодекс“ споделя мнението си, че няма пряка връзка между Закона за защита от домашното насилие и Семейния кодекс, защото това, което е записано на хартия, не отговаря на практиката.
„И аз го виждам в съдебните решения. Виждам го в препоръките на социалните. Виждам го и в експертизи, които трябва да регистрират има ли негативно влияние, какви са взаимоотношенията и т. н. Така че практиката е доста негативна и в случай дори на сериозно насилие, то не се взима под внимание.“
Това ни дава повод да ви припомним и наш разговор с Десислава Петкова, социален работник във Фондация „За Нашите Деца“, в който тя каза, че е свидетел как за дете в риск е подаден сигнал до органа по закрила, но оттам връщат отговор:
„Видяхме, всичко е наред“.
Анелия Горгорова допълва, че при прилагането на Закона за домашното насилие не се влиза в дълбочина. По думите ѝ част от подалите оплакване жени, включително при сериозни случаи на насилие, не получават защита. „А когато говорим за психическо насилие, за финансово…? Представете си как това нещо се доказва в съда!“
Клиничният психолог знае, че тежките семейни казуси изискват разглеждане от хора с опит, защото въпросните казуси може да звучат заблуждаващо. Според нея обаче нужният тип компетентност липсва при специалистите, които се занимават с подобни казуси, включително липсва при съдиите. Горгорова твърди, че някои от тях разпределят контакта с другия родител механично.
Проблем не вижда съдът и в казуса на майка, с която се свързахме и която по нейно желание оставяме анонимна. Ще я наричаме Ива. Нейният бивш партньор е упражнявал и физическо, и психическо насилие над нея и децата им. По думите на Ива той е осъден за домашно насилие над децата и има мярка за въздържане заради насилие, но въпреки това е получил родителски права. Според Ива една от слабостите на системата е, че е трудно да отсее кой е жертвата и кой е насилникът:
„Съдиите нямат лакмус, с който да отсеят фалшивото домашно насилие от реалното. Защитата на жертвите на домашно насилие остава в сянка. Много е трудно да се докаже насилие. Много е трудно съдиите да възложат някаква адекватна мярка и е трудно и да се спазва.“
След раждането на двете им деца партньорът ѝ, по нейни думи, започва да се държи агресивно, упражнява психически тормоз и я поставя в икономическа зависимост. Ива решава да прекрати 12-годишната връзка и да напусне общото им жилище.
Когато приключват отношения си, все още важат предишните условия в Семейния кодекс с възможност за споделено родителство само при споразумение. Ива отказва да подпише такова, след което бившият ѝ мъж завежда лавина от дела срещу нея. Условието да прекрати делата е тя да се съгласи на споразумение за споделено родителство.
Как се прилагат закони и какви промени се прокарват според опита на Ива е и въпрос на влияние и пари. Тя остава с впечатлението, че Семейният кодекс е променен от група хора с влиятелни адвокати и с цел да се обслужат законово личните им семейни казуси.
Ива твърди, че съществува схема, в която се търсят съдии, склонни да постановят споделено попечителство по делата, които разглеждат.
Адвокат Адела Качаунова пък говори за „пазаруване на съдебни състави“. Тя казва, че когато делото бъде разпределено на състав, за който предварително е известно, че по-скоро уважава исковете на едната страна, молбата се изтегля и се внася на следващия ден отново. Така молбата се разпределя на друг съдебен състав и според Качаунова това е практика в Софийския районен съд.
По нейни наблюдения от схемата се възползват най-вече бащи, които са част от формални и неформални организации. Целта е да попаднат на съдебен състав, който е по-благосклонен към тяхното виждане.
„Самото съществуване на такива съдебни състави, за които предварително е известно, че са по-благосклонни към едната или към другата страна, е проблематично, но това не се разисква в юридическата общност достатъчно, така че да бъде преодоляно.“
Качаунова коментира още, че тази разнопосочна съдебна практика не следва непременно онова, което е в най-добър интерес за детето.
За клопката на системата разказва и Силвия Филева, която подкрепя прилагането на споделеното родителство. Нейната история вече сме публикували в Майко Мила. Тогава тя пожела да остане анонимна, защото все още между нея и бащата на децата се водеха дела. Борбата с партньора ѝ при кого да живеят децата започва, докато синовете им са на 6 години и на 8 години. Днес единият вече е пълнолетен, а другият е на 16.
Силвия разказва, че след дългогодишна връзка, започнала с грижовност, продължила със съвместен живот в Англия, с мъжа ѝ се разделят и децата остават при нея. Бащата изчезва безследно за два месеца, след това се появява, а две години след приключването на отношенията, Силвия завежда дело с желанието да се определи някакъв режим, в който да се включва и бившият ѝ мъж. След делото бащата започва да вижда децата веднъж или два пъти месечно, но по думите на Силвия понякога пропуска срещите. Тогава тя, децата и бившият ѝ партньор все още са в Англия.
Следват редица перипетии и здравословни проблем за Силвия. Налага се да бъде оперирана и бащата поема децата изцяло, докато тя се възстанови. Когато операцията минава, Силвия установява, че бащата се е върнал в България заедно с децата без нейното съгласие.
„Въпреки че не съм спирала да търся децата и да бъда в контакт с тях, беше заведено дело срещу мен за промяна на родителските права. Заради операцията на гръбнака и необходимостта да променя професията си се съгласих. Сключихме споразумение, след като доказах, че не съм изоставяла децата си.“
Тя твърди, че докато са при баща си, децата им са настройвани срещу нея. Пряко и косвено влияние Силвия вижда от майката на бившия си партньор, която е била социален работник. Именно чрез връзки в средите бабата е успяла да издейства протекция за сина си. Така за Силвия става все по-сложно да вижда децата си. Днес, години по-късно, комуникацията с момчетата е все така непълноценна.
„Срещите са много трудни. За да избегна това напрежение, ходя по-рядко да ги виждам. Старая се поне два-три пъти в годината. Но срещите са много напрегнати. Седим на улицата пред къщата, бабата е постоянно там. На мен ми е забранено да вляза вътре във входа на къщата, а там е звънецът. Няма дори как да звънна, когато пристигна. Трябва да им се обадя по телефона. Просто е някаква абсолютно нелепа ситуация.“
Според Силвия децата са обсебени от баба им, в което според нея, от една страна, няма нищо лошо, но проблемът е, че
„тази грижа всъщност ги лишава от нещо, което им се полага; нещо, което си е тяхно – майчината грижа.“
Лишение е ключовата дума и в разказа на Владимир Ненов. Преди 4 години и половина той се разделя с партньорката си и въпреки че тя се премества да живее на 300 метра, бащата вижда децата си едва 4 дни месечно. Твърди, че има случаи, в които дори този минимум не се спазва и се налага намесата на полиция или на Отдела за закрила на детето, за да получи достъп до децата си.
„Няма обективна причина да не си виждам децата, защото сме буквално съседи“, отговаря той на въпроса ни как си обяснява саботирането на срещите.
Владимир също казва, че децата са „тежко настройвани“ срещу него.
Той е един от активистите по въпросите за споделеното родителство и координира всички събития по темата в Пловдив. Необходимостта от споделено родителство вижда, защото според прилагания до промените Семеен кодекс, ако двамата родители не постигнат съгласие, съдът е длъжен да предпочете единия от тях и „това ги вкарва във война“.
„Хората, като се разделят, не се разделят, защото са най-щастливи. Те се разделят, защото има проблеми, особено когато пък има и дете. Решението да се разделите и всеки да си поема по своя път е много тежко. И въпреки това, щом се случва, значи има някакви непреодолими проблеми. Няма вече доверие един към друг, няма комуникация, няма път напред заедно.“
И ако до този момент, влизайки в съдебната зала, родителите се страхуват, че един от тях може да бъде предпочетен да гледа децата, сега според Владимир, „ако и двамата са годни, имат добър родителски капацитет и желание да полагат грижи за децата, съдът има право да постанови съвместно упражняване на правата. Тоест ти вече влизаш в съда и не се притесняваш дали няма да ти вземат детето. А си съсредоточен върху това да докажеш, че си годен родител.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Досега действащият Семеен кодекс според адвокат Йорданка Бекирска е позволявал „окупация на родителските права“ – тоест възможност родителят, с когото живее детето, да взима авторитарно решения. В същото време по думите ѝ законът е позволявал родителските права да се упражняват в интерес на детето от двамата родители ЗАЕДНО и ПООТДЕЛНО (?!).
Бекирска дава примери от практиката си, в които:
Според Бекирска промените в Семейния кодекс ще преустановят тъкмо такива злоупотреби от страна на родителите.
Клиничният психолог Анелия Горгорова обаче вижда в измененията възможност за още повече конфликти, насилие и институционален тормоз:
„Представете си едно малко дете. Как ще бъде отглеждано то, ако родителите му не се разбират и ако единият прави напук на другия? Достатъчно е например родителите да използват различни родителски стилове – дори за режима му на сън. Когато единият родител не е съгласен с нещо, не можем да го принудим да се съгласи. Тоест в момента използваме закона, за да заведем поредното дело, в което да принудим един от родителите [който в в случая има своите основания да не е съгласен на споделено родителство, бел.ред.] да се съгласи с определени неща.“
По думите ѝ дори не става въпрос за по-сериозни решения като обрязването, с което дава пример адвокат Бекирска.
„Говорим за елементарни неща. Например да заведем детето на спорт. Вие знаете ли колко родители го саботират? Въпреки че е полезно детето да ходи на определен спорт или например на курсове по чужд език.“
Според Анелия Горгорова част от адвокатите, които лобират за промяната на законодателството, учат родители как да водят дела, как да саботират бившия си партньор, как да снимат например дома му с цел компрометиране на родителския му капацитет. Споделеното родителство, казва Горгорова, налага задължително осигуряване на контакт с другия родител, независимо какви са последиците за теб – „абсолютизиране, което вече се отрича в много държави.“
Бърза проверка в някои от големите европейски държави показва следното:
Във Великобритания например няма автоматично споделено родителство – съдът решава според „най-добрия интерес на детето“, а родителите могат сами да се договорят. В Германия споделеното родителство е възможно, но настъпва при доброволно деклариране от родителите или след съдебно решение – тоест също не е автоматично. Във Франция къде живее детето например се решава в зависимост от конкретните обстоятелства и преценка на съда или от споразумение. Испания допуска съвместен режим, но той се определя от съд или по споразумение и оценка какъв е интересът на детето.
Адвокат Адела Качаунова нарича промените „опасни“ заради българския контекст. Според нея има неща, които са принципно добри в други системи, но у нас се използват превратно.
„Споделеното родителство е нещо чудесно, но то предполага да има разбирателство между родителите, да има изградени работещи социални системи, които да им съдействат за преодоляване на конфликти. Нашите системи в България не работят качествено и ефективно, за да съдействат на родители в конфликт и за да предпазват децата им.“
Някъде по пътя, насред разказите за и против споделеното родителство, измежду завоите на семейните неразбирателства и нереформираната ни съдебна система, за-доброто-на-децата се е спънало в стена.
Дали ще е заради напазаруван съдия, или гнил социален работник, синовете и дъщерите ни се превръщат не просто в слушатели на ужасни истории. Нашите ужасни истории правят децата главни герои на кофти съдби.
Споделеното родителство звучи като хубавото начало на една осъзната раздяла. Зад ехото от съдийското чукче, насред мъдростта на Темида, без фокус и скрити от кадър, се спотайват истории за възрастни, които дърпат децата си, за да докажат, че са по-добрият родител; за да заявят някак, че „ти на мене децата няма как да ми вземеш“; за да обслужат своето его. Остава да се надяваме съдебната система да се справи с лабилността си и да не си затваря очите за насилието там, където наистина го има.
Накрая ни се ще да ви припомним старозаветната притча (Трета книга на царете, 3:16–28) за двете майки, които спорели пред цар Соломон чие е детето. И когато царят казал да се вземе меч, да се разсече детето на две половини и да се даде по една на всяка, едната жена казала да не го убиват и да го дадат на другата, защото „утробата ѝ я заболяла за сина ѝ“. И така Соломон разбрал коя е истинската майка и разпоредил да ѝ върнат детето.
Ако за няколко предишни поколения, включително за родителите на част от нас, разводът е бил мръсна дума, то днес сме свидетели на революция в отношенията.
Редица популярни личности ни показаха, че да се разделиш с дългогодишния си партньор не е решение, заради което родата ще те отлъчи. Напротив – приключването на брака или на съвместното съжителство може да е като смъкване на тежка ризница за част от главните герои в развода.
Разбира се, ние сме наясно, че връзката се крепи на много компромиси и най-вече на приемането на другия такъв, какъвто е. Е, да, ама тази работа не става така лесно, както е в книгите за самопомощ. И е много възможно с минаването на годините и с преглъщането на какво ли не – от чорапа на пода до откровеното потисничество, партньорите да узреят за мисълта за развод.
Дали и в случая с Никол Кидман и кънтри певеца Кийт Ърбан е имало някой чорап не на мястото му, който 19 години е избождал очите на един от двамата, няма как да знаем. Това, което е факт обаче, е, че след почти две десетилетия верни на „докато смъртта ни раздели“, Кидман и Ърбан решават въобще да не я чакат тази смърт, ами да действат по същество.
Не знаем за вас, но на нас ни става малко тъжно, като прочетем такива новини, защото реалността убива „... и заживели щастливо“ от приказките. В същото време обаче може да погледнем и по друг начин на нещата – нов живот, който, оказва се, може тепърва да започва и на над 50 години.
Но нека хвърлим едно око на най-прясно разделилата се двойка знаменитости. Според Guardian 58-годишната носителка на „Оскар“ е подала документи в съда в Нашвил за прекратяване на брака си с 57-годишния кънтри певец, носител на „Грами“. В документите се посочва, че двойката е преживяла „трудности в брака и непреодолими различия“.
Документите, подадени за одобрение от съдия, включват споразумение за прекратяване на брака и план за грижи за децата.
„Майката и бащата ще се държат един с друг и с всяко от децата по начин, който осигурява любяща, стабилна, последователна и грижовна връзка с детето, дори след развода“, пише в родителския план.
„Те няма да говорят лошо един за друг или за членове на семейството на другия родител. Ще насърчават всяко дете да продължи да обича другия родител и да се чувства комфортно и в двете семейства.“
Планът предвижда Никол Кидман да бъде основният родител, при когото ще живеят двете им дъщери – на 14 и 17 години – като те ще прекарват 306 дни годишно с нея и 59 дни с Ърбан. Досега момичетата са живели в Нашвил, а документите не сочат, че това ще се промени.
В заявлението се посочва, че всеки от родителите печели над 100 000 долара месечно и нито един от тях няма нужда от издръжка за децата или съпружеска издръжка.
Планът за прекратяване на брака предвижда приблизително равноправно разделяне на общите активи, като всеки от съпрузите запазва всичко, което е на негово име – включително авторските права и хонорарите от своята творческа дейност.
Подробните споразумения подсказват, че разводът е бил подготвян поне месец, твърдят специалисти. Ърбан е подписал на 29 август, а Кидман – на 6 септември. Съгласно законите на щата Тенеси ще са необходими поне 90 дни, преди разводът да стане окончателен, уточнява Guardian.
И двамата са израснали в Австралия. Запознават се през 2005 г. на събитие в Лос Анджелис и се женят в Сидни на следващата година. Бракът е първи за Ърбан и втори за Кидман, която беше омъжена за Том Круз от 1990 до 2001 г., с когото също има и две деца.
Двойката е говорила публично, но с обич, за някои брачни трудности, но до последно почти не е имало признаци, че ще се развеждат. Медийните съобщения за раздялата им се появиха само ден преди подаването на документите за развод.
Миналата година на премиерата на сериала на Netflix The Perfect Couple Кидман каза пред Associated Press, че този израз – перфектна двойка – не се отнася за нея и Ърбан:
„Ще си навлечете неприятности, ако смятате, че сте перфектната двойка“, коментира тя. „Не вярвам в съвършенството.“
Няколко месеца по-рано Ърбан разчувства съпругата си до сълзи, когато тя получи наградата AFI Life Achievement Award.
Той заяви, че Никол Кидман му е показала „как изглежда любовта“, когато проблемите му със зависимостите се проявили почти веднага след сватбата им през 2006 г.:
„Четири месеца след брака ни се озовах в клиника за три месеца. Ник [Никол Кидман, бел. ред.] преодоля всички негативни гласове – сигурно дори и някои свои собствени – и избра любовта. И ето ни 18 години по-късно.“
Само година след това обаче явно нещо е пропукало спойката помежду им. People цитира анонимен източник, според когото Кидман се е борила за спасяването на брака им, но Ърбан не е искал повече да продължават.
Още не сме свършили, скрол надолу
Grazia пише, че някои медийни издания внушават, че Кидман била „застигната неподготвена“ от развода, твърде самовлюбена, за да забележи, че Ърбан се отдръпва, прекалено съсредоточена върху работата си и отказваща да задоволи сексуалните желания на съпруга си след дългите си снимачни дни, изпълнени със секс сцени.
„Как страстните филмови сцени на Никол Кидман с млади красавци „разпалиха гнева“ на „несигурния“ Кийт Ърбан преди внезапния им развод“, гласи едно заглавие, цитирано от Grazia.
„Никол Кидман трябвало да спре снимките на еротична драма, след като многобройните секс сцени направили така, че „никога повече да не иска да бъде докосвана“, докато интензивният работен график напрегнал брака ѝ с Кийт Ърбан“, пише друго.
От Grazia коментират това с ирония:
„Учудени ли сме? Не особено. Това е класическа реакция в общество, което живее от подхранване на ярост и поддържане на мизогиния. Разбира се, че всичко е по вина на жената, разбира се, че тя е работила твърде много и е пренебрегнала своя мил, самотен съпруг. Не може просто така, след почти двe десетилетия заедно и две деца, връзката да е изчерпала пътя си. Не може също така съпругът да е работил дълги часове, често да е отсъствал от дома или да е пренебрегвал нейните нужди. Задължително жената е виновна, нали?“
И да се върнем в момента, в който ни стана малко тъжно, че някой застрелва мечтите за вечна любов. Раздялата не е провал. Тя може да е осъзнато решение да поставиш себе си в центъра. Да се сетиш, че скоро може да те няма, а между кариера, отглеждане на деца и преглъщане на партньорските навици и особености, кога успя да видиш какво искаш ти?
Така че нека избършем сълзите и да приемем разводите като триумф на любовта. Към себе си.
Раздялата между родителите няма как да не окаже влияние върху децата. Ако обаче нещата се случват зряло, има как да съобщим за решението цивилизовано. Да се разведеш преди години беше табу – хората оставаха заедно, сякаш на всяка цена, защото „какво ще кажат другите“. Днес семействата знаят, че имат опция за раздяла, когато не са щастливи. Когато са се изчерпали и виждат бъдещето си поотделно. И е добре да показваме на децата, че фамилна свързаност може да има, дори когато не сме под един покрив. Авторката Тамара Франкфорт Одинек пише в Scarymommy.com за безболезнените методи да информираме децата за решението да приключите брака си.
Това само по себе си беше достатъчно трудно. Но онова, което последва, беше още по-тежко: да го кажем на децата. Подготвихме се за тази задача като войници преди битка. Потърсихме помощ от специалист, за да ни насочи към това, с което не бяхме наясно. Семеен терапевт ни помогна да оформим подхода си и ни въоръжи с внимателно подбрани думи. Репетирахме сценария – отново и отново, докато не го изричахме в пълен синхрон.
Потърсихме подкрепа от близки приятели и роднини, за да могат да помогнат след това. Избрахме да им кажем в петък вечер, за да може всеки да се съсредоточи по-лесно към новината. И когато най-накрая настъпи този мъчителен момент, невероятните ни деца – дъщерите ни, тогава на 13 и 11 години, и синът ни, тогава на 7 – понесоха удара с повече сила и устойчивост, отколкото някога сме си представяли.
И така, четири години по-късно, когато попитах децата какво сме направили правилно и какво погрешно в онзи незабравим ден, бях благодарна да чуя, че са осъзнали колко усилия и мисъл вложихме, за да ги подкрепим. И си припомних, че дори с най-добрата подготовка и намерения, си беше разтърсващо преживяване за всички ни – защото просто няма „правилен“ начин да кажеш на децата си, че се развеждате. Всяка ситуация е уникална, всяко дете е уникално. Но за почти всички деца разводът е дълбока загуба, която противоречи на всичко, което са смятали за вярно и сигурно в света. Именно затова този разговор е толкова плашещ, труден и няма „правилен“ начин да го направиш, дори и да е с най-добри намерения и подготовка (все пак създадох наръчник по темата). Но именно затова и двете неща са от решаващо значение.
Поемете ангажимент да поставите благополучието на децата си на първо място. Оставете настрана конфликта помежду си като двойка и планирайте посланието си заедно. Уверете ги, че не е тяхна вината за развода. Бъдете честни, спокойни и кратки. А ако искате да допуснете по-малко грешки, отколкото аз допуснах, обърнете внимание на тези четири прозрения от моите много мъдри деца:
Няма лесен начин да се каже такова нещо. Денят, в който казахме на децата, беше най-ужасният в живота ми. Повърнах в Сентръл Парк по средата на сутрешния си крос. (Повръщала съм само три пъти в живота си.) Едва дишах, не можех да мисля. Но когато взех сина си от училище, знаех, че поне трябва да се опитам да звуча жизнерадостно, да проявя интерес към деня му. Не ми се получи. И до днес си спомня как е усетил енергията ми и е разбрал, че се случва нещо ужасно – още преди да сме казали каквото и да било.
Изводът? Опитайте се да избягвате контакт с децата в деня, когато ще им съобщите новината, ако е възможно. Или проведете разговора в събота сутринта – така ще сведете до минимум времето на напрежение преди това и ще имате цял ден да обработите случващото се заедно.
Веднага щом момичетата се прибраха от училище, ги събрахме за семейна среща, като им казахме, че имаме да им кажем нещо много сериозно. Вярвах, че сериозният ни тон ще помогне да се създаде подходяща атмосфера, но по-голямата ни дъщеря си помисли, че 13-годишният ни дакел Монти е починал. А другата се притесни, че някой е болен. Те обясниха, че минутите преди самото съобщение са били по-ужасни от самата новина. И до днес, ако кажем „семейна среща“, това предизвиква пълна паника.
Съвет: Пропуснете мрачното въведение и просто кажете на децата, че искате да си поговорите – в по-непринуден тон. Ще боли, но няма да се проточи толкова дълго.
В стремежа си да се подготвим възможно най-добре, предварително уведомихме родителите на най-близките приятели на децата ни за развода. Мислехме, че това ще помогне да навигираме посланието и ще даде възможност на децата ни да получат подкрепа, ако потърсят утеха в техните домове. Но когато децата разбраха, че сме го направили, не бяха доволни. Казаха, че не виждат никаква полза и се почувстваха ужасно, че са научили последни.
Поука: Насърчавайте децата си да се доверят на приятелите си, ако почувстват нужда, но не въвличайте родителите им предварително. Това само усложнява нещата.
Децата ми ясно си спомнят как казах: „Мразя думата развод“ и след това започнах петминутен монолог за това как раздялата ни е по-скоро „съзнателно раздалечаване“, а не обикновен развод. Сега ме хваща срам, дори не си спомням ясно какво съм казала, но без съмнение съм се опитвала да ги накарам да се почувстват по-добре, като акцентирам върху здравите ни семейни основи. Не проработи. Те усетиха, че се опитвам да омаловажа нещо голямо, че ги подценявам.
Техният съвет: Разводът си е развод. Бъдете директни и не го замазвайте.
Още не сме свършили, скрол надолу
Децата ми оценяват това, че им казахме всичко накуп и използвахме ясни, уверяващи думи:
„Винаги ще бъдем семейство и винаги ще ви поставяме на първо място.“
Оттогава, в моменти на несигурност, винаги повтаряме това послание. И двамата присъстваме на вечери за рождени дни, родителски срещи, спортни събития и други важни за тях моменти. Разбира се, по-лесно е, понеже сме в добри отношения след развода, което ни позволява да повтаряме тези думи често и искрено.
Четири години по-късно децата ни също така признават колко е важно, че вземаме решения, които ги засягат, заедно, и че имаме сходни правила и граници в двата дома – нещо, което многократно е доказано като полезно за децата. Като семейство сме на едно мнение: въпреки трудностите при развода и някои грешки по пътя, всички споделяме един и същ обнадеждаващ поглед. И всички ние – особено децата – сме съвсем добре.
Източник: Scarymommy.com
Семейните отношения са като снежинките. Едни с едни не се повтарят (или само така си мислим). Та хиляди различни казуси се обсъждат месечно във форумите и в групите във Фейсбук. Разводи, изневери, лични истории, неразбирателство, финансови казуси. В тази, която разказват в HuffPost, мъж предлага на жена си да остане вкъщи да гледа трите деца, вместо да работи. А тя се съгласява, при положение че получи 50% дял от фирмата на мъжа си.
„Със съпруга ми (и двамат сме на 35) сме женени от шест години и имаме две деца и едно на път. Той предложи да остана да гледам децата вкъщи и да спра да работя. „Бях много обезпокоена от предложението, но според него е по-добре за нашето семейство, тъй като той може да ни осигури добър стандарт (без аз да работя). След няколко седмици на размисли му казах, че ще се съглася, но ако получа половината от компанията му. Беше изненадан, но му обясних, че колкото повече си стоя вкъщи, толкова по-малък е шансът да си намеря добре платена работа, ако някога се разведем. Защото няма да имам достатъчно предимства, а той ще печели все повече пари всяка година.
Ако никога не се разведем, което е целта на всички бракове, тогава това, че половината компания е моя, няма да има значение. Но ако се разведем, това ще бъде цената да остана вкъщи и да отглеждам децата ни. За да може той да бъде по-малко притеснен и стресиран, като знае, че те са с мен, а не с непознати в детска градина или с бавачки (неговите думи).
Когато споделих на приятелите си, ме нарекоха задник. Най-добрата ми приятелка беше много ядосана и ми каза, че съм отвратителна.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Потребителите в социалната мрежа Reddit, където тя споделя историята си, всъщност подкрепят жената. Други двойки, минали през подобна ситуация, споделят как са се справили с нея:
„Той получи бизнеса, а аз получих всичко останало, дом и осигурена пенсия. Повечето жени с разводи в напреднала възраст свършват в бедност. Никога не се отказвайте от финансовата си независимост заради мъж.“
„Имате толкова право на сигурно финансово бъдеще, колкото и той. Ако не ви го осигури, ви поставя в неизгодно положение.“
„Дадох на жена си 49%. Искаше ми се да управлявам бизнеса по моя начин, но разбрах и нейните нужди. Тази година празнуваме 40-тата си годишнина“, пише потребителят daveymcman.
„Бившият ми искаше домакиня, а аз останах вкъщи главно защото имахме болнаво бебе. И беше страшно шокиран как съдията раздели имуществото ни, когато се разведе с мен по време на кризата на средната му възраст“, споделя анонимна потребителка.
Източник: HuffPost
„Често се чудя дали хората осъзнават, че бракът с неподходящата половинка може да унищожи живота им. Фактът, че повечето явно не го разбират, не ми дава мира нощем.“
„Направо ми се къса сърцето да гледам как жените са унищожени емоционално, физически и финансово“, пише Ейми Полако за HuffPost. Ейми е коуч по разводи, журналистка и самотна майка.
Случвало ми се е да чувам тези драматични думи, изричани от изоставени любовници във филмите, и да си мисля, че това е нещо, казано в разгара на момента, без реални последствия.
Открих, че не е така, когато става въпрос за съпрузи със сериозни конфликти.
Повярвайте: отхвърлянето и желанието ви да избягате нараняват крехкото им его и може да ги тласне по пътя на пълното унищожение.
Научих го по трудния начин, след като похарчих хиляди долари в съдебни битки и загубих месеци работно време, за да се защитя по време на собствения си развод. И аз съм една от „късметлийките“, които не фалираха и не спят на нечий диван. Познавам хиляди хора, които са в по-лошо положение. И затова станах треньор по разводи, за да им помогна.
Ще ми се да мога да кажа, че техните често ужасяващи истории не ме докосват. Или че не ползвам кърпичките, предназначени за клиенти, когато приключвам коучинг сесия. Но бих излъгала. 95% от клиентите ми са имали партньор, който ги е контролирал и е упражнявал принуда, и се опитват да избягат или да съберат парчетата от живота си отново. Често се чудя дали хората осъзнават, че бракът с неподходящата половинка може да унищожи живота им. Фактът, че повечето явно не го разбират, не ми дава мира нощем.
„Съпругът ми ми каза, че ако се разведа с него, ще ме съсипе, ще ми вземе всичките пари. Няма да имам нищо и ще живея на улицата“, разказва ми „Марго“, високопоставена изпълнителна директорка в Масачузетс, която се страхува да използва истинското си име. „Той също така ми каза: „Няма да вземеш децата. Всъщност децата ти ще те намразят. Ще унищожа кариерата ти и ще унищожа всеки, който се опита да се среща с теб. Ако останеш с мен, нищо от това няма да се случи“.
„Скоро разбрах, че е казвал истината“, разказва Марго, която е в развод вече трета година и е по-бедна с 200 000 долара. Бившият ѝ продължава да прави всичко възможно, за да спре развода: отказва да ѝ предаде личните ѝ вещи, подава постоянно молби в съда, отхвърля всички нейни опити за преговори и дори направи така, че да я арестуват по фалшиви твърдения, че го е малтретирала. И тази уважавана бизнесдама прекарва шест часа в ареста. Когато полицията я отвеждала, съпругът ѝ стоял на прозореца, усмихвайки се и махайки като Джак Никълсън в „Сиянието“.
Направо ми се къса сърцето да гледам как жените са унищожени емоционално, физически и финансово. Затова ги подкрепям по всички възможни начини. Разработвам стратегии какво трябва да направят, преди да кажат на съпруга си, че искат да се разделят. Насърчавам ги да съберат пари за бягство. Описвам процеса. Помагам им да изберат адвокат, който наистина разбира от висококонфликтни съпрузи. Обяснявам типичното поведение на манипулаторите при развод и им давам съвети, за да предпазят децата си.
Често аз съм единственият човек в живота им, който наистина разбира звяра, срещу когото са изправени. Тези жертви трябва да знаят, че не са сами, затова основах група за подкрепа на жени, които разбират този подземен свят. Имаме група във Facebook и срещи всеки месец.
Но не мога да променя правната система. Често съдиите и адвокатите поставят етикет „висококонфликтна“ двойка, дори когато само единият съпруг създава хаос, а другият отчаяно иска да се измъкне.
Ако се срещате с някого и видите някакво характерно нарцистично поведение или просто имате интуитивно усещане, че нещо не е наред, не се обвързвайте юридически с този човек. Това може да се окаже най-голямата грешка в живота ви. И винаги имайте достъп до собствените си пари, защото без тях можете да се превърнете в пленник.
Още не сме свършили, скрол надолу
[...]
Марго смята, че трябва да променим самия брачен договор, за да предпазим и двете страни от отмъстителни нарцистични партньори.
„Когато подписвате брачното свидетелство, трябва да има условия, ако подадете молба за развод и мине определено време, и не можете да постигнете споразумение. Тогава трябва да се вземе решение вместо вас. Представете си как ще постъпват хората тогава?“, казва тя. „Това ще им отнеме властта.“
Тази промяна може да ме лиши от работа като коуч по разводи. Но ако това означава, че на хората ще им бъдат спестени кошмарите, с които ги виждам да се сблъскват, определено съм „за“.
Източник: HuffPost
Изневерите и разводите се случват. Не само у дома, при съседите, не само на хората по филмите. Случват се и на известните личности. Може да си Адриана Лима, Дженифър Анистън или Натали Портман. И да се развеждаш. И да ти е смотано, сдухано и да се чувстваш като пълна идиотка. Но хубавото е, че има жени, приятелки и феи на справедливостта (като Риана), които ще ти наместят короната върху главата, ще ти вирнат брадичката и ще те „тупнат по дупето“, за да продължиш гордо напред.
„Смятам, че всяка жена, която преминава през развод, заслужава Риана да дойде ѝ да ѝ каже, че е bad bitch*“ – Натали Портман (актриса, спечелила Оскар, Златен глобус, Наградата на гилдията на киноактьорите и наградата БАФТА за главна роля)
*лоша кучка (от англ. bad bitch) – жаргонно определение за независима, уверена, привлекателна жена. Терминът се използва като комплимент, което означава, че жената е желана и красива.
Натали, прекланяме се пред таланта и мъдростта ти.
По време на участието си в епизода на „The Tonight Show Starring Jimmy Fallon“ Портман, която финализира развода си със съпруга си Бенджамин Милпие през февруари (след месеци на слухове и потвърждението за редицата изневери на бизнесмена), разказа за срещата си с Риана по време на Седмицата на модата в Париж през януари тази година.
Двете се засякоха на едно от събитията, а размяната на репликите помежду им, предизвикаха истински фурор.
„Беше невероятно преживяване“, сподели Портман пред Джими Фалън. „Мисля, че всяка жена, която преминава през развод, трябва да получи възможността Риана да ѝ каже, че е bad bitch. Беше паметен момент в живота ми.“
След това изказване Фалън стана на крака и дари Портман с бурни аплодисменти. (И ние така, Джими)
Срещата им по време на Седмицата на модата е запечатана и на видео, от което чуваме точния разговор между двете. Риана не може да скрие възхищението си и се обръща към Натали: „Аз съм ти голям фен. Ти си една от най-яките кучки в Холивуд. Завинаги!“ Портман настоява: „Ще припадна. Ще припадна“, докато дамите продължават да се хвалят една друга.
Риана иска и снимка с Портман и след това добавя: „Никой друг не може да ме развълнува така. Мамка му, обожавам те!“ А Портман казва от своя страна: „Обичам те и слушам музиката ти през цялото време... ти си просто кралица. Благодаря ти.“
Натали говори за този страхотен момент и в предаването Today with Hoda and Jenna. „Точно от това се нуждаех в онзи момент от живота ми и тя го направи за мен. Ще ѝ бъда вечно благодарна. Обичам я.“
През март тази година Портман потвърди, че със съпруга ѝ Милпие, с когото бяха заедно 11 години, са се развели официално, след като са пазили процеса в тайна осем месеца. Портман е подала молба за развод през юли миналата година, а разводът е финализиран през февруари във Франция, където тя и Милпие живееха заедно с децата си: Алеф на 13 години и Амалия на 7.
Източник: Harper's BAZAAR
Това е историята на една жена, която се омъжва и адски скоропостижно се развежда. Три месеца след сватбата. Причините са стари като света, усещанията за тъга и за вина – също. Както и крайният резултат, който е като от приказките или романтичните филми. Дай боже всекиму, дет’ се вика.
Не мога да определя точния момент, когато всичко започна да се разпада. Но си мисля, че началото на края дойде, докато избирахме сватбения порцелан. Спомням си този ден, сякаш беше вчера. Стояхме по средата на „Мейсис“ и спорехме кои чинии да сканираме с онзи глупав четец. Той искаше нещо просто и непретенциозно. Аз клонях към шарките и цветовете. Мислех, че просто се поддаваме на стреса по планирането на сватбата. Всички двойки се карат по време на този процес (или поне така твърдят списанията).
Но тези чинии бяха метафора за цялата ни връзка. Просто бяхме фундаментално различни хора. За съжаление го разбрахме с четири месеца закъснение.
Трябваше да отменя сватбата ни дузина пъти, преди да стигнем до заветните думички „да“. Но не го направих. Просто продължавах да се движа напред, защото вярвах в лъжата, която ми бяха продали булчинските списания: че всичко ще стане по-лесно, след като стресът от планирането на сватбата приключи. Просто трябваше да свършим с този ден и щяхме да имаме целия си живот, за да се върнем в правилния път.
„Нека просто да приключим с това“ не е мантрата, която искате да си повтаряте, докато вървите към олтара. Но това беше мелодията, която се въртеше в главата ми, докато баща ми ме водеше към брачните обети.
Подходящо за начало на живота ни като семейство, валеше почти всеки ден от медения ни месец. Бяхме мокри и кисели, когато отново се карахме за чинии в малък мексикански магазин за сувенири. Бях се влюбила в смелите цветове и ацтекските щампи, които ни заобикаляха по време на престоя ни в Мексико, но той изглежда искаше да държи дома ни безцветен.
Споровете продължиха по време на полета към вкъщи и през първите няколко седмици от брака. Вместо да празнуваме нашата новооткрита свобода от планирането на сватбата, ние започнахме да търсим свобода един от друг.
Един месец след сватбата седях сама в леглото и ядях суши. Съпругът ми беше някъде навън, вместо да яде суши вкъщи с мен. Един месец след сватбата ни, сама в леглото, потърсих в Google „брачни консултанти“ и „развод“.
Прекарахме следващия месец в търсене на чудото, което да спаси брака ни. Той предложи да спре да ходи на бар с несемейните си братя всяка вечер. Обещах да правя повече забавни неща и да работя по-малко. Полагахме усилия известно време, но след това се връщахме към старите навици.
После плачехме, карахме се и плачехме още малко, докато се питахме как сме стигнали дотук. Най-накрая уговорих среща с брачен консултант, но ден преди да се видим с нея, той ми се обади, докато влизах в офиса си.
„Дори не съм сигурен, че искам този брак да проработи“, призна той. Знаех какво има предвид.
Глупавите чинии, за които се карахме, стояха неотворени в свободната ни спалня. Как може бракът ни да свърши, преди дори да сме прибрали подаръците? Все още имаше парчета опаковъчна хартия, залепени с тиксо отстрани на една от кутиите. Забелязах го, докато минаваше с тях през всекидневната ни в деня, когато се изнесе.
Майка ми ме заведе на среща с бракоразводния адвокат. Той беше мил човек, който тихо плъзна кутия с кърпички през бюрото си, когато започнах да плача. На път за вкъщи майка ми ме заведе на бар. Седнахме там в 14 часа във вторник и тя тихо плъзна леденостудена бира в ръката ми, когато започнах да плача.
Никога не съм била по-нещастна в живота си, колкото през годината преди онзи следобед в бара. Но краят на брака ми не беше решението, на което се надявах. Просто ми се искаше никога да не се бяхме женили.
Още не сме свършили, скрол надолу
Не след дълго се ядосах. Чувствах се измамена, защото се бях омъжила за мъж, който нямаше намерение да остане женен за мен. Все едно беше крадец на време. Крадец, ограбил от мен както последните няколко години, така и идните.
Заливаха ме и вълни от вина. Какво можеше да направя различно? Къде сгреших? Трябваше ли да се променя заради него? Трябваше ли да се променя заради семейството му, което никога не ме е смятало за достатъчно добра?
В крайна сметка стигнах до цялата истина. Истина, която включваше надхвърлен лимит на кредитната карта и други жени. Чувството ми за вина се измести от това да се обвинявам за провала на брака ни към въпроса защо не съм успяла да видя, че е бил обречен през цялото време. Гневът ми се върна – сляпа ли бях, или просто глупава?
Дните и седмиците след развода ми със съпруга-за-четири-месеца бяха пълни с тъга и срам. Скрих се вкъщи, докато не мина достатъчно време, за да мога да приема, че новината е обществено достояние.
Тъгата дойде и си отиде. С течение на времето осъзнах, че скърбя за нещо, което никога не е съществувало. Мъжът, в когото се бях влюбила и за когото се съгласих да се омъжа, не беше същият мъж, на когото казах „да“. Скърбях за загубата на този живот почти толкова, колкото скърбях за това, което очаквах да се нареди като собственото ми лекьосано бъдеще.
Бях изненадана от разнообразието и силата на тези емоции. Но най-големият шок в крайна сметка беше колко бързо животът се върна към нормалното. Един ден седях сама на дивана си и плачех над реклами за памперси, а на следващия се смеех насред мола със сестра ми. Сякаш последните няколко месеца се бяха случили на някой друг.
В една от онези съвсем нормални нощи, пет месеца и две седмици след деня на сватбата, срещнах истинската любов. Не му пукаше, че съм почти 30-годишна разведена жена с няколко котки. Не му пукаше, че бях срамежлива и нямах интерес към нищо повече от леко непринудено забавление. Той не искаше да се променям. Харесваше ме такава, каквато съм.
Пет години и седем месеца след онзи съдбоносен сватбен ден отново тръгнах към олтара. Беше петък 13-ти и това е най-късметлийското решение в живота ми. Все още сме много доволни от чиниите си, синьо-бял комплект, който взехме от Target. Всяка вечер ги използваме, за да вечеряме с двете си дъщери. И не бих променила нищо от това, което се случи, защото всичко ме доведе тук – на мястото, където винаги е трябвало да бъда.
Автор: Лорън Уелбанк
Един от супермоделите на 80-те години, любима корица на “Воуг” и лице на стотици кампании е датчанката Рене Тофт Симонсен. Може и да не си спомняте името ѝ, но има голяма вероятност да сте виждали усмивката ѝ.
След няколко много бързи и бурни модни години, които минават в пътуване из целия свят, снимки къде ли не и връзка с басиста на Дюран Дюран - Джон Тейлър, Рене решава, че да скъса с модния подиум завинаги и се връща в родната Дания, за да следва психология.
Лека-полека животът ѝ се променя и днес Рене Тофт Симонсен е един от хитовите датски писатели. Книгата ѝ “Пасиансът на Карла” става любима на датската публика и интересът към нея провокира създаването на цяла поредица от общо пет книги.
Историите на Карла са подходящи за деца между 8 и 12-годишна възраст. Самата Карла е на 9 и хич не ѝ е лесно, защото семейството ѝ не отговаря на традиционната формула "мама + татко + аз", а е цяло сложно уравнение с неизвестни отклонения като "предишната жена на новия мъж на мама семейство ли ми е, или не?".
Как да подготвим децата за раздялата, как да навигираме в рамките на едно неконвенционално семейство, какво не трябва да забравят родителите, когато решат да се разделят като двойка… За тези неща поговорихме с Рене, която откликна на въпросите ни и им отговори и като психолог, и като писател, и като родител.
Поводът е издаването на “Пасиансът на Карла” (изд. Емас) на български език, а разговорът е важен, защото днес повече от всякога, както казва и самата Рене, историята на Карла е историята на много деца по света, живеещи между разделените си родители.
Май беше доста простичък. Ходех на училище в гимназията в родния ми Орхус и тъкмо се бях изнесла от жилището на майка ми. Бях много млада, а и не произхождам от семейство с финансови възможности, затова не бях пътувала много, преди да отида в Ню Йорк за конкурса.
Бях твърде “зелена” по отношение на модния бизнес, даже не знаех какво е “Воуг”. Тогава нямаше интернет, нито бях разгръщала модно списание, нито знаех нещо за модата. Бях едно обикновено момиче от малък град.
Всъщност бяха много неща. Работих като луда 7 години, без да спра, и като се връщам назад, си давам сметка, че съм била под страхотен стрес и с голяма тревожност. Тогава не знаех, че е това, но сега съм наясно. Тогава просто се чувствах зле, вече не изпитвах удоволствие от работата и направо не можех да понасям разни хора да ме пипат по цял ден.
И ако трябва да съм честна, много исках да започна да правя нещо за бъдещето си. Не си представях, че мога да остарея като модел и че бих могла да имам семейство, докато съм в тази професия. Освен това много си падах по книгите и исках да продължа образованието си. Това също беше причина да спра с моделството - за да започна да правя нещо по-академично.
Всъщност не. Бях толкова щастлива да уча отново, страшно ми харесваше. Изведнъж почувствах, че имам живота на млад човек. Какъвто преди нямах, защото непрекъснато работех и живеех много отговорно и зряло.
Когато пътуваш по целия свят и постоянно трябва да се грижиш за външния си вид, да ставаш по изгрев и да снимаш цял ден - днес в Париж, утре на Хаваите, е много трудно да изградиш някакви трайни отношения. Пак да кажа - нямахме интернет. И затова бях много доволна да се върна при старите си приятели от училище и да намеря нови в университета, които да виждам всеки ден, а не само за няколко дни по време на работа.
По онова време тази диагноза беше много нова за Дания. Самата тя и разработките по темата ми се сториха много интересни. Исках да се фокусирам върху детската психология, защото това винаги ме е интересувала най-много. А и горе-долу по това време станах майка и всичко, което беше свързано с детско развитие, ме занимаваше.
Когато завършвах университета и пишех дипломната си работа, открих, че ми доставя удоволствие не само темата, по която работех, но и самият процес на писане. Като малка винаги съм имала дневник и съм си пишела истории, но по време на моделските ми години бях забравила колко ми харесва писането.
Преоткрих това удоволствие, докато пишех дипломната си работа, и не знам откъде дойде идеята за книга. Просто един ден започнах и се занизаха история след история, страница след страница, и установих, че не пиша детска книга, а цял роман. Беше ми забавно и всъщност си позволих най-сетне да направя нещо, което ме забавлява.
Карла сама дойде при мен, не съм я търсила. Но използвах структурата на моето семейство за модела на семейството в книгата. Много семейства - и по-специално децата в тях - страдат, когато майката и бащата се разделят и намерят нови партньори, защото, в крайна сметка, кой сега ти е семейство?
Съпругът ми не става автоматично баща на двете ми деца и аз не ставам майка на неговата дъщеря само защото сме решили да сме семейство. И в тази ситуация къде попадат децата? Струва ми се, че комбинацията от образованието ми по психология и личния ми опит с такова модерно като структура семейство е в основата на книгата ми за Карла.
Да, така е, днес дори повече от всякога. Важно е родителите да разберат, че фактът, че те са обикнали нов човек, не означава, че и децата са го обикнали или че трябва да го обикнат. Много е важно да уважаваш децата, да уважаваш това, че ти не си им майка и не си заслужила правото да им се караш или да ги принуждаваш да следват твоите правила.
Още нещо много важно: всички деца в семейството трябва да усещат, че имат еднакви права да са в този дом. В това число и децата, които живеят през по-голямата част от времето с майка си и посещават баща си и новата му съпруга. Те не са на гости. Те имат право да бъдат с баща си и домът, в който ги посреща, както и новата жена, която ги посреща, трябва да са дори по-предразполагащи, защото за децата е много лесно да се почувстват изолирани и това чувство може да е много болезнено.
Това е голяма тема, защото такъв е животът на много деца и за някои от тях този живот може би е доста труден. Самата аз съм част от такова семейство. Със съпруга ми сме заедно вече 25 години, но когато се запознахме, вече имах две деца, той - едно. След това ни се роди общо дете.
Беше голям пъзел, докато нагласим нещата така, че всички деца да се чувстват равни и еднакво обичани от двама ни. Освен това на децата им отне години да се почувстват като истински братя и сестри. Може ли изобщо да си брат или сестра на някого, с когото нямате кръвна връзка, само защото живеете заедно всяка втора седмица от месеца?
Децата ни вече са големи хора, и четиримата са между 23 и 29 години и се обичат един друг, но това отне много години и много мисъл от всеки от нас, за да станем семейството, което сме днес.
Дъщерята на съпруга ми има страхотна майка и аз никога не бих могла да я заместя, но все пак съм важна част от нейния живот. Много съм мислила как тя би могла да е важна за мен и аз за нея, само защото съм се влюбила в баща ѝ и това ни е събрало.
Има доста емоции, които биха могли да излязат наяве в семейство като нашето. И то такива, с които трудно се справяш - гняв, ревност, усет за отглеждане на дете и т.н. Трябва да осъзнаваш каква точно е твоята роля и какви точно са чувствата ти, за да не удавиш децата в тях, защото те са невинни и нямат нищо общо с нещата, през които минават родителите им.
Трудно е. Смятам, че е редно и можем да говорим с децата за тези неща, но е важно да се вземе предвид възрастта им, за да се подберат правилните думи, с които да се комуникира всичко това.
Също така е важно да знаем точно колко информация да им подадем. Не им трябва да знаят, че според теб бившия ти съпруг е идиот. Това в крайна сметка е техният баща - позволи им да го обичат и не ги замесвайте в личните си кавги.
Смятам, че най-важното е и двамата родители да са пределно наясно с емоциите си и да поемат отговорност за тях. Не ги прехвърляйте на другия, не намесвайте децата в тях. Посетете психолог, работете върху себе си, работете върху осъзнатостта ви за вас самия, за вашите лични чувства. Опитайте се да се приемете и да установите контрол върху себе си.
Не можете да промените или да контролирате другите хора, но можете да контролирате себе си - работете върху това. От голяма полза за децата ще бъде способността ви да се контролирате - да не крещите, да не сте крайно фрустрирани, ядосани, ревниви и т.н. в тяхно присъствие. Без значение какви проблеми стоят между вас и бившата ви половинка, опитайте се да бъдете мили и да се държите достойно.
С текста “Мама не ми дава да виждам татко” отворихме вратата за истории, свързани с раздяла и опити за споделено родителство. Първата история, която ви споделихме, беше на разделено семейство, в което майката отказва на бившия си партньор свиждания с детето им. Разказът беше представен от втората съпруга на мъжа, която иска общото им дете да познава брат си.
Днес ви споделяме историята на една майка, която е била принудена заради обстоятелствата да се раздели временно с децата си, и днес все още не може да се събере с тях. Отново са намесени неработещи институции и институционални “приятелства”. Историята е ужасно тежка и е абсолютен пример за родителско отчуждение в много, много тежка форма.
Авторката пожела да остане анонимна заради делата, които се водят и към днешна дата, но поиска да сподели преживяното от нея, защото не може повече да мълчи за представителите на някои институции, призвани да пазят интереса на децата, но правещи точно обратното.
Вярвам, че съм родител заставащ твърдо зад споделеното родителство независимо дали двойката е разделена или не. Това е така, защото когато решим да бъдем родители ние сме съ-родители. Няма как да станем родители сами, следователно ние споделяме родителството във всеки един момент с избраника си.
Преди 15 години се влюбих в един грижовен и закрилящ мъж, който без време се промени и от грижовен и закрилящ мъж се превърна в "мамино синче", което отказва да има свое собствено мнение и поглед над нещата. Родиха ни се две момчета с много малка разлика и осъзнах в какъв ад съм попаднала. Бях изтривалка за всеки, който не се чувства на кеф, а децата ми - палячовци за развлечение. Думите “безопасност” и "предотвратяване на инциденти” бяха непознати за обкръжението ми.
Отвори се възможност да заминем за Англия и се надявах, че когато се откъснем от "маминка" той отново ще бъде същия грижовен и закрилящ мъж, в когото се влюбих, но уви. Сякаш нещата се влошиха дори.
След пренебрежение на мой здравен проблем, довел до загуба на зъб, и инцидент с фойерверки, завършил с трета степен изгаряне на гърдите ми, се разделихме.
Децата останаха при мен, а баща им изчезна безследно за 2 месеца. Нямах представа нито къде живее, нито с какво се занимава, нищо. Нямаше сила, която да го накара да се обади или да потърси децата си.
Бях принудена да заведа дело не толкова за издръжка, колкото за определяне на постоянния адрес на децата и режим на отношения с баща им. Две години не беше проявил никаква заинтересованост до деня на делото. След него нещата уж се подобриха. Започна да идва да вижда момчетата веднъж в месеца, дори - два, но често пропускаше уговорките, а аз се чудех какво да им обяснявам, за да не ги лъжа. В крайна сметка работата си е работа, независимо дали е екскурзия до Холандия, или посещение в студио за татуировки - баща им е зает.
За съжаление от бременностите и работата ми в Лондон по поддръжка на имоти получих перфорация на 5-и лумбален прешлен и въпреки оптимизма състоянието ми не се подобряваше. След една година на болкоуспокояващи стигнах до микроневрологична операция на гръбнака, поради което баща им трябваше да бъде техен баща и да поеме грижите за тях, докато мине операцията и се възстановя.
След като операцията мина успешно, реших да звънна в България на майка му и да я информирам за изчезването на сина ѝ заедно с внуците. Но когато звъннах, не чух нейния глас, а тези на децата. Беше ги прибрал в България при майка си, без да ми каже.
След като взе децата, отново изчезна. Три месеца не отговаряше на телефона си и не знаех къде живее, за да го потърся. (Тук само искам да уточня, че болкоуспокояващите доста разбъркаха мислите и трезвостта ми.)
Майка му е бивш социален работник с 30-годишен опит и е видяла много човешки истории и съдби. Никога не съм си мислела, че тази жена е способна на такава подлост и жестокост. Въпреки че не съм спирала да търся децата и да бъда в контакт с тях, беше заведено дело срещу мен за промяна на родителските права.
Заради операцията на гръбнака и необходимостта да променя професията се съгласих. Сключихме споразумение, след като доказах, че не съм изоставяла децата. След като приключи това дело, с всяко едно мое обаждане, с всяко едно мое посещение децата бяха настройвани срещу мен, а тяхната крехка възраст (тогава на 6 и 8 години) ги правеше "перфектни жертви" на манипулациите на баба им.
Въпреки съдебното дело и определения режим аз едвам виждах и чувах децата, но дори когато това се случваше, чувах най-гнусните и ужасни неща: "Тази пустош пак звъни, когато не трябва. Не разбра ли, че по това време се храните! Какво иска - да ви приседне… "; "Каква майка е тази, виж пак кога се обажда?! Не разбра ли, разваля ти играта."; "Майка ти изобщо не се интересува от теб, не знае ли, че сега си пишеш домашните. Иска да останеш глупав"; "Този малкият много черничък, май не е наш”.
Последното е по адрес на малкия ми син. Няколко месеца по-късно го намерих с избит постоянен преден зъб, отслабнал и изприщен целият.
А когато отивах на адреса ми казваха: "Тук няма деца за тебе. Ти си никой и няма какво да търсиш тук”. Криеха децата най-нагло, а социалните им помагаха.
Заведохме дело и го спечелихме, но това беше като глас в пустиня. Социалните защитаваха интереса на своята бивша колежка и баба на децата. Баща им дори не беше в страната. Върнах се в България, за да се боря за децата си. Заведох ново дело за промяна на родителските права и това беше моментът, в който разбрах какво означава корупция. Тя не се изразява в даването на пари на някого, за да ти свърши работа, а в това да направиш услуга на човек, който може да ти е потребен на по-късен етап и да ти върне услугата.
Социалните работници говореха на малко умалително име с бабата пред мен, а когато извиках полиция - на фамилно име. Разпитваха и "подготвяха" децата. Запознаваха малолетните ми деца - на 10 и 12 години към онзи момент със социалните доклади, в които бабата говори от името на дец, което правят с баба си, е правилно.
От самото начало случаят ни се води от една и съща старша социална служителка. Тя не само запозна децата със социалните доклади, но и се яви в съда, за да ги разпита. А няколко дни по-късно гордата баба публикува в социалните мрежи снимка на своите приятелки и колежки, сред които е и тази служителка. Въпреки многократните сигнали и доказателства Агенцията за социално подпомагане и Държавната агенция за закрила на детето не се самосезираха, за да защитят децата, а само за да коригират методиката на работа на колегите си.
Не премахнаха водещият социален служител, която е приятелка на бабата и това я поставя в конфликт на интереси; не изведоха децата от дома. Тази жена и до ден-днешен работи по случая и е водещ социален работник. Въпреки правните нарушения, въпреки отправените заплахи от нея към мен, въпреки свидетелите, въпреки доказателствата тя продължава да "работи" по случая, "защитавайки" интереса на децата.
Шест години по-късно аз все още не мога да прекарам нормално и качествено време с децата си, макар да съм вярвала в споделеното родителство и да съм правила всичко възможно баща им да приеме висшата роля "съ-родител".
Живеем във времена, които ни дават възможност да се учим от грешките си, без да съжаляваме и да се връщаме назад. Когато в едно семейство няма разбирателство, няма честност, споделеност, обич и уважение, е по-добре партньорите да се разделят. А децата да бъдат защитени.
Споделеното родителство е работещо само когато се преодолеят емоциите от раздялата. Когато има социална система, закриляща децата и родителя, който ги подкрепя и удовлетворява техните потребности. Всяко дете има нужда да общува и с двамата си родители, всяко дете разпознава себе си във всеки един от тях.
А в отчуждението детето не е само оръжие срещу родителя в неизгодна позиция, а и срещу самото него, защото то трябва първо да се отрече от себе си и чертите, които носи, а след това и от отчуждения родител.
Говорили сме за раздялата много пъти досега, както и за различните причини, които водят до нея. Когато сме родители, раздялата е още по-трудна, защото не е само наш проблем. Налага се да запазим крехкия баланс на отношенията с бившия ни партньор, който обаче никога не може да е бивш родител на детето или децата ни, защото бивши родители няма. Дори и да са най-лошите родители на света.
Често се случва обаче децата да стават разменна монета и основна жертва в раздялата между двама души. Това не само че не помага на никого, но и вреди безкрайно много на детето, превръщайки го в неуверен и травмиран възрастен.
Тази вечер в Майко Мила историята си споделя една жена, която пожела да остане анонимна, за да не навлече повече проблеми на мъжа си. Той и без друго има достатъчно, защото не може да се вижда пълноценно с детето от първия си брак, въпреки огромното му желание.
Днес отваряме вратите за истории, свързани с раздяла и опити за споделено родителство. Ако имате какво да кажете по темата, пишете ни на maikomilabg@gmail.com. Ето я и днешната история.
Преди 3 години се запознах с човек, с когото се чувствах толкова спокойна, беше ми уютно, топло и забавно с него, че някак неусетно се влюбих. Още на първата среща той ми каза, че има дете, но е разделен с майка му от повече от година. Казах си – какво пък – има много такива случаи.
Запознах се с детето и отношенията ни винаги са били искрени и топли. Начинът, по който този човек се грижи за сина си, беше причината да поискам да имам и аз дете с него – готвят заедно, играят си, приспива го, разхожда го, учи го на любов към животните. Казах си – искам детето ми да си има такъв баща.
Живеехме всички в един град. Дори нашата квартира я търсихме с идеята да сме близо до детето.
Отношенията на мъжа ми с бившата му жена никога не са били добри, но преди две години тя изцяло прекъсна комуникацията. Успя да измисли някакъв сценарий и повдигна дело за домашно насилие, което впоследствие ние спечелихме.
Но благодарение на това дело срещу мъжа ми имаше издадена заповед за незабавна защита – или да поясня за хората, които не са се сблъсксвали с този термин (блазе ви) – ограничителна заповед. Тоест, в продължение на година и половина, докато течеше делото (умишлено бавено от тяхна страна), той нямаше право да вижда сина си.
Това за него беше адът! А аз трябваше всеки ден да гледам как човекът, когото обичам, страда неимоверно. През този период моята мечта за наше общо дете се сбъдна, но наред с радостта, бях съкрушена, че брат му няма да може да го види и че дори не знае, че имаме още един член на семейството.
През цялото това време мъжът ми молеше поне за разговор по телефона или видео връзка – всякакъв контакт му беше отказван и дори нямаше отговор на съобщенията.
В крайна сметка светлината в тунела беше спечелването на делото и отпадането на нелепата ограничителна заповед. Може би ще си помислите – ето, супер, глътка въздух от кошмара. Но щастието беше кратко, понеже майката обяви, че се мести в друг град – на 500 км от нас.
Въпреки всички трудности успяхме да се организираме и да пътуваме всички заедно дотам, за да може най-после да го видим, а и да се запознае с Малкия Бебе Бос (както после той наричаше брат си). Преходът към свикване с нас беше труден и изискваше усилия от наша страна, но резултатът не закъсня – детето се отпусна, припомни си общи случки с баща си и най-важното за мен – обикна брат си! Докато бяхме заедно, се грижеше за него и го пазеше, играеха, с баща му го къпеха, той го хранеше.
Всички за малко си отдъхнахме и нещата изглеждаха нормално. Колкото може да е нормално да трябва да пътуваш едни има-няма 500 км, за да видиш детето си в определените от споразумението след развода два уикенда в месеца. Разбира се, заедно с работата си и грижите за настоящото си семейство.
Но мъжът ми го прави – загърбва негативите, лашка се с влака по 20 часа на месец минимум и ходи да вижда сина си. Само че вижда го само понякога – тоест, когато успее да се домогне до него през преградата от баба, дядо и майка, които не го допускат. Които му поставят клопки, за да могат да скалъпят още някой хубав сценарий за дело. Които настройват детето и то плаче и крещи всеки път, че не иска да ходи с баща си, а 10 минути по-късно в колата вече е спокоен и готов за игри и закачки.
Забелязали сме, че тези хора имат хоби да пускат жалби с откровени лъжи в полиция, социални и където се сетят. Просто ей така – явно наистина ги забавлява. А освен тях, се оказва, че има още една непробиваема стена и тя се нарича – институции, свързани с детското добруване (уж).
Оказва се, че нито на съда, нито на прокуратурата, нито на полицията, нито на социалната служба с гръмкото име „Закрила на детето“ им е важно децата да са добре и да не са тормозени. И единственото, което успяха да посъветват мъжа ми, беше, че бащите в тези многобройни в тяхната практика случаи или полудявали, или се отказвали.
Явно няма друга опция според тях. Ние засега клоним повече към първото, но е важно да се съхраним. Нали и друго едно малко същество разчита на нас.
Коледното чудо синът ми да се види с батко си, за съжаление, не се осъществи. Майка, баба и дядо полицай отново изградиха стена и с помощта на близки до тях служители на реда нарушиха грубо споразумението на съда и не допуснаха бащата на детето да го види и успокои, за да прекараме втората половина от коледната ваканция заедно.
Има още много неща да се разкажат в тази история, но причината да я напиша е, че децата не заслужават да изживяват такива неща. Има деца, чиито бащи не ги поглеждат и те страдат и развиват травми от това. По никакъв начин не мога да си обясня защо една майка ще иска детето ѝ да страда така. Сигурна съм, че има и тя някаква гледна точка и много искам да я разбера, но няма как, защото тя не говори с нас.
Много ми се иска да имаше някакъв работещ механизъм, по който тези деца да са по-малко изложени на риск от родителско отчуждение и повече да може да се повлияе върху нарушаването на правата им – в случая ограничаването на контактите с баща му и брат му.
И понеже темата за домашното насилие е доста свързана, искам да спомена и нея. Законът за домашното насилие може и да работи – не мога да обхвана всички случаи, но моят опит показва, че не успява да предпази истинските жертви на насилие и за жалост имаме и случаи с фатален край.
В същото време обаче, е чудесен инструмент в ръцете на адвокатите на някои родители (умишлено не казвам само майки, защото знам, че има и много такива бащи). Ясно е, че говоря от името на потърпевш, но честно казано, аз лично с по-неработещ закон не съм се срещала.
А мисълта, че това си е проблем на семейството, се изпарява в мига, в който лично се сблъскаме с пораснало дете с някаква толкова сериозна травма от детството – тогава изведнъж става и нечий друг проблем. Понеже ние сме общество, никой не живее в капсула и трябва да работим заедно.
И в това общество най-важни всъщност са децата. А за мен важна е и личната изгода – искам синът ми да познава брат си! Знам, че сигурно звучи твърде смело, но аз за това си мечтая.
