Майките поемат основната тежест за здравословното развитие на детето – от бременността до тийнейджърските години, пише в статия за CNN авторката Кристън Роджърс. Но мащабно ново изследване допълва нарастващия брой доказателства, че и бащите носят отговорност за физическото, емоционалното и когнитивното развитие на децата.
Психическото страдание при бащите е донякъде свързано с незадоволително развитие на децата, включително когнитивно, социално-емоционално, езиково и физическо, според проучване, публикувано в JAMA Pediatrics. Изследователите определят психическото страдание като симптом или диагноза на депресия, тревожност, комбинация от двете или стрес. Заключенията важат особено силно в перинаталния период – от зачеването до две години след раждането.
Според изследването през този период развиващият се плод, а след това бебето и малкото дете са особено чувствителни към всякакво психическо напрежение, което изпитват родителите, особено майката.
„Мъжете са изложени на риск от повишено психическо напрежение по време на прехода към бащинство, като разпространението на клинична депресия сред тях в перинаталния период достига до 8%, на тревожност – 11%, а на повишен стрес – между 6% и 9%“, пишат авторите на изследването.
„Това е най-мащабният глобален прочит до момента на връзката между психичното здраве на бащите в перинаталния период и развитието на децата им“, казва д-р Делис Хътчинсън, която е старши автор на проучването и доцент в Центъра за изследване на продължителността на живота SEED към университета „Дийкин“ в Австралия.
„Онова, което се открои в резултатите, беше поразителната последователност в наблюдаваните тенденции“, добавя Хътчинсън. „Това подчертава колко е важно да подкрепяме бащите, ако искаме да постигнем по-добри резултати за семействата.“
Въпреки че и предишни проучвания са свързвали лошото психично здраве на бащите с потенциални вреди за развитието на децата им, резултатите са били ограничени поради броя на изследваните форми на развитие, както и заради нивото на убедителност на самите резултатите.
Освен че разширяват проучването отвъд отношенията майка – дете, авторите са се стремили да запълнят научните липси от предишните изследвания. Те са анализирали връзките между депресията, тревожността или стреса на бащите и шест типа развитие при децата: социално-емоционално, адаптивно, когнитивно, езиково, физическо и двигателно – от раждането до 18-годишна възраст.
включват способността на детето да изгражда позитивни взаимоотношения с връстници, да действа по начини, които са от полза за другите, да развива здравословна привързаност, да се успокоява само́ и да има уравновесен характер. Адаптивността се отнася до способността на детето да реагира на промени и да се справя с всекидневните нужди. Когнитивното развитие включва колко добре функционират изпълнителските умения на детето, както и способността му да взема решения, паметтаа, вниманието, ученето, коефициента на интелигентност и резултатите в училище.
Факторите за физическо развитие включват преждевременно раждане, растеж по време на бременността, както и височина, тегло, изоставане в растежа, коремни болки и здравословен сън в детството. Двигателното развитие се отнася до фината моторика, която включва използването на малки мускули за действия като писане или закопчаване на копчета, и до общата моторика, която включва използването на по-големи мускули за движения като махане с ръка, ходене или дъвчене.
Изводите произтичат от 84 предходни изследвания, обхващащи хиляди двойки баща – дете. Всички проучвания са проследявали участниците във времето, като психическото напрежение е измервано от бременността до две години след раждането, посочва Хътчинсън. Авторите на проучването са изключили данни от изследвания с бащи, които страдат от заболяване, приемат лекарства или употребяват алкохол или наркотици.
Изследването не открива доказателства за връзка между психическото напрежение при бащите и адаптивното или двигателното развитие. Но са установени незначителни до слаби връзки с останалите аспекти на развитието, включително социално-емоционално, когнитивно, езиково и физическо съзряване. Най-силно изразените въздействия се наблюдават в ранното детство, в бебешкия период и после в средната детска възраст (между 6 и 12 години).
Влиянието обикновено е по-силно при психическо напрежение след раждането, отколкото преди зачеването, „което подсказва, че психичното състояние на бащата може да оказва по-пряко влияние върху развитието на детето след раждането“, отбелязват авторите. Психическото напрежение при бащата може да повлияе на неговата чувствителност и отзивчивост в общуването с детето и да наруши усещането му за сигурност, казва Хътчинсън.
Според няколко независими експерти от детска болница в Чикаго бащите прекарват повече време от всякога в грижи за децата и все по-често се признава значимата им роля за здравето и благополучието на семейството.
Резултатите потвърждават значението на подкрепящото родителство за благополучието на децата, казва д-р Арва Насир, професор по педиатрия в Медицинския център на Университета на Небраска. „Изследванията за ролята, която бащите играят в живота на децата си, са важни“, добавя тя. „Надявам се бъдещите изследвания да изяснят всички важни и чудесни начини, по които бащите могат да обогатяват и подкрепят здравето и развитието на своите деца.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Проучването подчертава колко са важни оценката и грижата за благосъстоянието и на двамата родители, посочват експерти.
„Подкрепата на благосъстоянието на семействата трябва да бъде национален приоритет. Но за да получат помощ, бащите трябва да поставят темата на дневен ред и откровено да отговарят на въпроси, свързани с психичното здраве“, казва д-р Насир.
„Важно е бащите да са наясно, че преходът към родителство може да е пълен с предизвикателства и че в него се преживяват възходи и спадове“, добавя Хътчинсън.
Навременното търсене на подкрепа може да окаже влияние, казва още тя, като подчертава, че това е сила, а не слабост. Бащите могат да разговарят с общопрактикуващи лекари, терапевти или специалисти за психичното си здраве, казва Хътчинсън.
Дори ако децата ви са по-големи, никога не е късно да приоритизирате здравето си, допълва тя. Всяка възраст и всеки етап от развитието на детето са важни, не само един конкретен период.
Източник: CNN
Семейните отношения са сърцевината на живота ни. Още докато сме малки, нашите родители, братя, сестри и други близки хора оставят дълбоки отпечатъци в същността ни. Те имат важна роля за начина ни на изказ, за възприятията ни, за идентичността ни и в крайна сметка за онова, което ни отличава – личността. Без съмнение, за добро или лошо, семействието оказва влияние и върху емоционалното ни състояние, предлагайки ни стабилна и здравословна среда, в която можем да се развиваме адекватно или напротив – среда, белязана от несигурност, която ни дестабилизира.
Сещате ли се за някое ключово решение в живота си, което сте взели много повече заради очакванията на фамилията, заради разбиранията на майка си или брат си например, вместо да се запитате какво всъщност искате самите вие? Връзките с най-близкото ни семейно обкръжение до голяма степен определят кои сме и как се свързваме с другите хора. Това е фактор, който оказва значително влияние и върху психичното ни здраве, отбелязва испанското издание psicologiaymente.com.
Събитията, които възникват във всяко семейство, могат да бъдат по-леки – временен спор между родителите ни, но също и по-сериозни – развод или загуба на родител в ранна възраст. Изживяването на такива ситуации в детството оказва влияние върху емоционалната ни стабилност и може да бъде особено въздействащо. Ако не се преработи добре мисловно, може да доведе до психологически проблеми.
Съвършената обстановка за израстването на човек винаги е здравото и функциониращо семейство, независимо от неговата структура и от това дали между членовете му има кръвна връзка. Psicologiaymente.com посочва, че здравето на индивида не се определя от наличието на майка и баща, от само един родител или от семейство в еднополова двойка. Важен е стилът на възпитание, който родителите прилагат спрямо децата си.
В добре функциониращото семейство родителите умеят да възпитават децата си, отглеждат ги в среда, изпълнена с обич и грижа, но без да им позволяват да правят всичко, което пожелаят. Ключът е в баланса между любовта и отговорното родителство, като се прилага демократичен стил на възпитание и се изпълняват трите основни функции, които всеки добър родител трябва да осигури: защита, грижа и привързаност.
Ако като деца сме получавали адекватно защита и обич, научаваме, че тъкмо това трябва да осигурим на собствените си деца. Подобен подход на възпитание е съществен фактор както за нашето психично здраве, така и за това на децата ни. Обратно – ако тези нужди не са били удовлетворени в детството ни, е по-трудно да ги предадем на следващите поколения без подкрепа от други хора в процеса на възпитание. Не можем да дадем това, което сами не сме получили, освен ако не го научим съзнателно и доброволно в зряла възраст.
Да осигуряваме защита, грижа и обич на децата си е сложна задача, която изисква стабилна самооценка, търпение и самопознание. Нужно е да разпознаваме грешките, които може да допуснем при възпитанието, защото те могат да повлияят негативно на психичното здраве на децата ни. Въпреки че всички добри родители искат най-доброто за децата си, това не означава, че винаги го постигат – дори без да имат лоши намерения.
Например коментари като „Колко си глупав(а)!“, „Не драматизирай толкова!“, „Можеше да се справиш много по-добре!“, вместо да „мотивират“, могат да накарат детето да мисли, че не струва нищо и че дори собствените му родители не го ценят. Като се има предвид огромната роля, която родителите и другите авторитетни фигури играят в нашето израстване, такива изказвания могат сериозно да навредят на психичното здраве на детето – на неговата самооценка, на начина, по който само̀ се възприема, и на способността му да се свързва с другите.
Освен това, децата – независимо дали са малки, или тийнейджъри – се учат да се държат според това, което виждат у родителите си. Ако едно дете е неуважително към родителите си, може би не е „лош човек“ или „черната овца“ в семейството. Много по-вероятно е да е възприело поведението за нормално. Възможно е да смята, че родителите му не го уважават или просто да повтаря модел, който е видяло от тях – как се отнасят към него или към други членове на семейството като баби, дядовци, братя, сестри, чичовци или братовчеди.
В повечето случаи наличието на човек в семейството с психично разстройство представлява сериозно предизвикателство, особено за този, който поема грижата за него. Близките може да са силно натоварени и стресирани, когато виждат как човек, когото са познавали цял живот, се променя, престава да бъде същият и изисква много грижи. Психопатологията на обичан човек често се преживява едновременно като загуба и като тежка отговорност.
Роднините на хора с психични разстройства са по-склонни да изпитват дълбока болка и чувство на загуба. Те живеят в постоянна „емоционална въртележка“, като техните възходи и падения са тясно свързани с периодите на влошаване и ремисия на заболяването на техния близък.
Както всички семейства, така и в тези, в които има член с психично разстройство, всеки човек има свои уникални преживявания, различни нужди и притеснения. Семейството реагира и се адаптира по различен начин спрямо своя близък, в зависимост от поставената диагноза и наличните ресурси, с които разполага.
Още не сме свършили, скрол надолу
Семействата, които не умеят да се справят по здравословен начин с кризисни моменти и не осигуряват спокойна обстановка и емоционална стабилност, е по-вероятно да се разпаднат, отбелязва psicologiaymente.com. Всъщност, вместо да подпомагат здравословното развитие на всеки от членовете си, тези семейства могат да се превърнат в риск за психичното им здраве.
Злоупотребите, насилието, зависимостите и прекалено авторитарното възпитание допринасят за появата на травми, фрустрации и различни психопатологични симптоми. Ако не бъдат лекувани навреме, могат да се задълбочат и да прераснат в психично разстройство в зряла възраст.
Семейните отношения влияят върху:
Качествените семейни отношения не само помагат за справяне със стреса, но и носят ползи за психичното здраве в зряла възраст. Те ни помагат да преодоляваме предизвикателства в интимните връзки, но и за изграждане на кариерата ни и за създаване на спокойна вътрешна среда. Позитивните семейни отношения намаляват риска от преждевременна смърт, свързана със самоубийство, алкохол или наркотици в зряла възраст.
Източници: psicologiaymente.com, selfpsicologos.es
Броени дни остават до младежкия форум Voice it, който тази година ще се проведе на 20 ноември от 13:00 до 16:30 в зала 6 на НДК. Темата на осмото издание на форума е психичното здраве и опазването му във всички житейски аспекти - в училище, в дома, сред приятелите, в социалните мрежи. Целта на Voice it е да чуе гласа на децата, като негови организатори традиционно са младежкта мрежа "Мегафон" и Национална мрежа за децата.
Повече информация за събитието можете да откриете в сайта на Национална мрежа за децата. А ние приветстваме избраната тема на форума и използваме възможността да споделим това интервю на един от безспорните специалисти у нас в сферата на детското психично здраве - д-р Весела Банова.
Публикуваме интервюто на Национална мрежа за децата без редакторска намеса.
Д-р Банова е председател на сдружение „Дете и пространство“. Тя е клиничен психолог и психоаналитик, утвърден специалист в работата с деца, разпознаваемо име от професионалистите и институциите. Работи в системата за закрила на детето в България от самото ѝ създаване през 2001 г. до днес. Автор е на книги за развитието на детето.
Кой е най-често срещаният психичен проблем на младежите днес?
На този въпрос мога да отговоря през моя опит, през случаите, с които съм работила в кабинета си или тези, които са споделяли колегите ми на срещите на терапевтичния екип на сдружение „Дете и пространство“.
Мисля, че локдауните и дистанционното обучение задълбочиха психичните проблеми на някои младежи. Те сякаш окончателно затвориха вратата към живото общуване и останаха пред своите компютри, потънали във виртуалното. Други силно се разклатиха и сякаш загубиха символните си опори, които им показват какво е мястото им сред останалите. Един юноша ми каза „да, нямам опори“. Той е от тези, които престанаха да разговарят.
Това е много подвеждащо, защото мълчанието на юношите съвсем не означава, че няма какво да кажат. По-скоро като че ли пропастта между поколенията се разрасна и думите, чието значение споделяме с тях, са твърде малко. Все по-често се случва да се срещаме с юноши, които имат суицидни мисли.
Трудно е да се правят обобщения. Всеки случай е различен. Все по-често се появяват и младежи, които искат да си сменят пола, които не искат да имат деца. Които някак си като че ли отказват да преминат от детството към света на възрастните, избирайки да станат мъж или жена.
Най-труден и ограничен е достъпът до детски психиатри. Има ги само в няколко града на страната.
Психолози и психотерапевти, които работят в частни кабинети, има, но като цяло са концентрирани в големите градове.
Безплатна психологична помощ, а понякога и психотерапевтична, децата и юношите намират в мрежата на социалните услуги за деца и семейства.
Трудно. Наскоро гледах филма „Синът“ на Флориан Зелер. Този филм е за това как един баща не може да проумее психичното страдание на сина си. Дори на хората, които работят с деца, им е много трудно понякога да проумеят за какво става дума, какъв е коренът на проблема. Най-често проявите на психично страдание се маскират с етикетите „умствена изостаналост“ или „делинквентно поведение“.
Има и още. Обясненията, които най-често чуваме за странното поведение на детето, са: „Търси внимание“, „Иска да стане все на неговата“ и пр. Смайващо е, че дори специалисти, които се грижат постоянно за деца, не правят връзка между една диагноза, поставена от детски психиатър на едно дете, и възможността същото дете да страда, защото е нарушено психичното му равновесие.
До такава степен се движим в дълбоко изкопаните коловози на причинно-следственото мислене, че ни е много трудно да допуснем, че едно дете може да страда по причини, които ни убягват, които не разбираме и които не са свързани лично с нас. Няма разбиране за несъзнаваното като част от психичното функциониране на детето и това прави разпознаването на психичното страдание много трудно.
Аз знам, че всеки родител се моли и желае детето му да е добре. И всеки родител греши – това е присъщо на самото родителство. Спасението е вратата на разговора с детето да бъде, ако не широко отворена, то поне открехната. А за да бъде така, е нужно търпение, нужно е да слушаме внимателно и да не знаем вместо детето. Ако проявяваме търпение и слушаме внимателно, ако се откажем да натрапваме на детето си нашите разбирания и отговори, то ще ни изненада, ще ни научи на нещо, което може да ни послужи за опора в отношенията ни с него.
Разговорът за психичното здраве не е от разговорите, които обикновено водим. Предпочитаме да си говорим за къде-къде “по-важни” теми като международното положение и цената на хляба. Само че в тъкмо в тези разговори, които провеждаме на “много високо ниво” обикновено в социалните мрежи, прозира важността на дебата за психичното здраве. А той, както и много други дебати в тази държава, практически не успява да се състои. “Мижав интерес”, би възкликнал някой, за да обясни защо той не се случва. “Страх от стигматизиране”, бихме казали ние, защото знаем, че всеки има нужда да бъде чут и подкрепен, когато започва да му идва в повече.
Какво е да си психично здрав и защо е важно да търсиш подкрепа, когато усетиш, че имаш нужда от такава - това разглежда изложбата с фотографии на Вихрен Георгиев (People of Sofia) – “Хора като нас”. Изложбата e част от #ИмаКойДаTeЧуе – кампания за психично здраве, на Български фонд за жените и Kabinet.bg.
В нея 18 жени разказват през личните си истории какво за тях е психичното здраве, какъв е опитът им с психотерапията и какво правиш, когато имаш усещането, че всичко ти идва в повече. Тези жени са “хора като нас”, даже някои съвсем като нас, защото част от тях е и Красимира Хаджииванова, съосновател на Майко Мила и Оле Мале. Нейно интервю за психичното здраве в рамките на проекта можете да прочетете в платформата Kabinet.bg.
В изложбата още ще видите:
Можете да отидете и да видите лицата, заснети от Вихрен Георгиев от People of Sofia, и историите зад тях до 30 октомври в галерия Credo Bonum на ул. „Славянска“ 2 (вход от ул. „Бенковски“).
Преди няколко месеца ви срещнахме с Ирина Атанасова - основател на платформата за психично здраве "Кожа". Тогава Ирина започваше важна кампания за събиране на средства за изграждането и оборудването на мека стая в психиатрията в Ловеч. До този момент такъв проект не е реализиран в България и подобна стая няма в нито една психиатрична болница.
Е, първата мека стая вече е факт благодарение на усилията на Ирина и всички дарители и съмишленици на кампанията. Какъв е извървеният път и какво точно е постигнато разказва накратко д-р Калина Йорданова, която участва в реализирането на проекта заедно с Ирина Атанасова.
Избрахме психиатрия, защото предполагаме, че психичната болест ни свързва с едни от най-безнадеждните ни преживявания за тревожност и неизвестност, което прави работата в това поле избягвана. Тя обаче е изключително важна, трудна и невинаги бързо възнаградима с резултат. В същото време процентът на хората, страдащи от депресия, зависимости, детско-юношески психични заболявания и т.н. е много по-висок, отколкото очакваме.
Вярваме, че психичното здраве и психичната болест се разполагат по една и съща ос и е въпрос на доза от едното или другото, а не на наличието/отсъствието му, за да преминем от една точка в този спектър към друга. Ето защо психичната болест е потенциал у всеки от нас - гледна точка, която ни свързва с част от самите себе си. В този смисъл, грижата за хората с психична болест и уважението към труда на работещите с тях, според мен, е маркер за зрялост.
Впечатленията ми от психиатрични болници извън България, работата с крайно уязвими пациенти и принципът на достъп са част от причините. Вероятно има много други смислени идеи: структурирани дейности за стационарните пациенти, които организират ума и времето им, супервизия за екипа като индиректна грижа за пациента, субсидия за специализацията по психиатрия, детски психиатрични секции в повече болници и т.н. Ние избрахме мека стая, защото изолирането на психично болните в неприветливи места е опит да изолираме и държим далеч собствената си тревога, а аз и Ирина мислим, че достъпът до амбивалентност е гарант за вътрешна свързаност.
Меката стая е хуманен изолатор или място за удържане на вътрешния хаос на пациента, проявен на терена на тялото. Това е начин човек в остро психотично състояние да овладее кризата в защитена среда, без риск да нарани себе си или другите. В повечето болници практиката е изолация с обездвижване за таблите и рамката на леглото. Меката стая (padded cell) представлява звуково изолирана версия на изолатор, обзаведен с тапицирани повърхности, което позволява на пациента да се движи, а на екипа – да не се преживява в ролята на укротител, от когото пациентът се страхува. Меката стая е помощ през загриженост, а не през контрол.
В първите два месеца и половина от началото на октомври фондация „Кожа“ събра 15 000 лв. плюс дарение на климатик и осветителен проект. В работата си в Лекари без граници (MSF) съм приела принципи, от които се водехме и тук: независимост (средства изцяло от частни донори), право на достъп (проект за трудна и уязвима група), неутралност, основана на доказателства (дизайн на стаята според медицински доказателства) и прозрачност (регулярна отчетност на разходите).
Меката стая е снабдена с мек 4-сантиметров под, меки стени с дебелина 8 см, меко легло от същия материал, което позволява обслужването и медицирането на пациента, мека 8-сантиметрова врата, отваряема само отвън, подвижна тоалетна с подвижен мек параван, камера, детектор за дим, специално осветление, климатик и отваряем само надолу малък прозорец, разположен високо и обезопасен с решетка отвън. Финалните акценти в дизайна дължим на проф. д-р Георги Ончев.
След дълго обмисляне решихме мекото легло да има вдълбани места за захващане на колани за обездвижване, в случай че пациентът има нужда от кратко физическо удържане, за да премине през кризата. Освен автоагресията, обездвижването за кратко време намалява и по-малко видимия за страничен наблюдател риск от преживяване за вътрешен разпад в психозата. Допирът до повърхността на леглото и ограничените движения са аналог на удържането на детето в ръцете на родителя. Съзнаваме възможността обездвижването в началото да се ползва по-често, отколкото е нужно. Но тази първа мека стая е преходно пространство. Ползването ѝ е възможност екипът на ДПБ Ловеч да експериментира с прехода от наличния изолатор към нов тип мярка в мека стая, докато се почувства сигурен в прилагането ѝ.
Ирина и аз преминахме през много личен опит: от несигурността в проект, за който не знаем нищо, през срещата с професионалното прегаряне на колегите в болницата, за които няма държавни политики и всичко ново изглежда повече от старото, идентификацията с безпомощността им, после с надеждата, тънката разделителна линия с реалността и рисковете от напускането ѝ при еуфорията от реализирането на идеята.
Много важна подробност е, че във всяка стъпка не бяхме сами. Д-р Георги Василев направи 6-модулно обучение на част от персонала, работещ със зависими, д-р Георги Ончев (с благодарности и към д-р Кимон Ганев) мисли заедно с нас, артистите Румен Георгиев и Иво Лазаров от Интодизайн - еВелико Търново са авторите на дизайна и изпълнението на стаята, издателствата Прозорец, Хермес, Изток Запад, Колибри, Сиела и Обсидиан дариха художествена литература за библиотеката на болницата, която отново може да бъде използвана. На дарителите си дължим и материали за работа в психологическия кабинет. Тези, които през цялото време обаче бяха с нас, са персоналът на ДПБ Ловеч и най-вече д-р Митко Митев и психоложката Мила Димитрова, и стационарно настанените пациенти, които не само изтърпяха ремонта в настоящия си дом, но и започнаха да се вълнуват заедно с нас.
