Само мисълта за детско самоубийство води със себе си тревога и страх. Най-непосредственият въпрос, който си задаваме, е какво кара едно дете да иска да сложи край на живота си.
Сайтът за родители на El Mundo – Sapos y Princesas – предлага мнението на Нурия Лоренте Саес, психолог и педагог. Тя анализира този въпрос и ни обяснява кои фактори влияят, как децата разбират смъртта според възрастта си и какво можем да направим ние, родителите, за да не стигат децата ни до толкова отчаяна ситуация.
Понякога по-малките деца ни изненадват, като ни задават въпроси, свързани със смъртта, кавайки неща като: „Мамо, ще умреш ли?“ или „Щом дядо е умрял, ще го видя ли пак?“. Първо трябва да знаем, че не бива да третираме смъртта на член на семейството като табу, но е вярно, че понякога тези въпроси не само ни изненадват, но и ни тревожат, особено ако се отнасят до личната връзка на детето с края на живота.
Децата я възприемат като временно и обратимо изчезване. На тази възраст те вярват, че смъртта е нещо като пътуване или болест. Могат да я схващат като нещо със собствено съществуване или да я идентифицират с конкретен починал човек. До 7–8 години децата смятат, че смъртта се случва само на възрастните. След тази възраст започват да осъзнават, че това може да се отнася и за тях, но по-далеч във времето.
Появява се идеята за смъртта като нещо необратимо и способно да засегне хора, с които детето няма емоционална връзка, а след това и по-близките му хора.
На тази възраст тийнейджърът, благодарение на развитието на логическото мислене, разбира смъртта като край на живота, като биологично и необратимо събитие.
Също така за разбирането на тази идея влияят конкретни преживявания – загубата на домашен любимец, личният опит с кратка или дълга раздяла или разговори на възрастни по темата. Когато има подобни обстоятелства, 4–5-годишните биха могли да разберат какво е смъртта, но обичайно това се случва едва когато навършат 8–9 години.
Това е нормално и естествено, тъй като е част от човешкото развитие и жизненото учене на децата. Но има моменти, в които можем да заподозрем, че нещо необичайно се случва с нашето дете; че неговата връзка с идеята за смъртта надхвърля обичайното и че се появява възможността за суицидни мисли или опит за самоубийство.
Всички тези фактори имат тясна връзка с детската депресия и със суицидните мисли – това са мисли, които изразяват намерението или желанието за смърт. Присъствието на депресивни симптоми увеличава вероятността от опит за самоубийство.
Самоубийството зависи от различни индивидуални, семейни и социални фактори. Загубата на един от родителите, емоционалните дефицити, конфликтните семейни отношения, неспособността да се справят с емоционалната болка, невъзможността за социална адаптация или училищният стрес са някои от обстоятелствата, които причиняват значителен емоционален дискомфорт. Мисълта да сложат край на живота си може да бъде начин да поискат помощ или да търсят решение на проблемите си.
Важно е да разберем, че страданието при децата често възниква, защото не се чувстват обичани, което им причинява дълбоко чувство на тъга.
Още не сме свършили, скрол надолу
Трябва да покажем на децата си, че сме емоционално свързани с тях. Те трябва да се чувстват обичани и важни в семейството винаги и при всякакви обстоятелства. За целта можем да използваме всички възможни стратегии: целувки, прегръдки, похвали или поставяне на граници, които също са важни.
От съществено значение е родителите да задействат „режим на активно слушане“ и да обръщат внимание на това, което децата им споделят, и то не само вербално. Тоест да се виждаме и другите сигнали, които ни изпращат децата, например чрез поведението си.
Понякога им казваме „няма нищо“, „ще ти мине“, „не плачи“, като с добри намерения се опитваме да помогнем за преминаването на трудния момент, който преживяват. Но често такова отношение само допринася проблемът да се задържи и да не излезе наяве.
Някои от промените, които могат да ни алармират за суицидни намерения, са свързани със съня и храненето. Също така, ако забележим загуба на интерес към дейности, които преди са били важни за децата, появата на физическа болка, склонност към песимизъм или трудности в когнитивните и двигателните способности. И най-вече, ако възникнат мисли, свързани със собствената им смърт и с това какви биха били реакциите на семейството им, ако тази смърт настъпи.
Ако забележите, че при вашето дете се проявяват някои от тези ситуации и подозирате, че мисли да сложи край на живота си, не се колебайте и потърсете помощ възможно най-скоро от специалист по психично здраве. Това е сериозен проблем, с който родителите не могат да се справят сами.
Източник: Sapos y Princesas
Броени дни остават до младежкия форум Voice it, който тази година ще се проведе на 20 ноември от 13:00 до 16:30 в зала 6 на НДК. Темата на осмото издание на форума е психичното здраве и опазването му във всички житейски аспекти - в училище, в дома, сред приятелите, в социалните мрежи. Целта на Voice it е да чуе гласа на децата, като негови организатори традиционно са младежкта мрежа "Мегафон" и Национална мрежа за децата.
Повече информация за събитието можете да откриете в сайта на Национална мрежа за децата. А ние приветстваме избраната тема на форума и използваме възможността да споделим това интервю на един от безспорните специалисти у нас в сферата на детското психично здраве - д-р Весела Банова.
Публикуваме интервюто на Национална мрежа за децата без редакторска намеса.
Д-р Банова е председател на сдружение „Дете и пространство“. Тя е клиничен психолог и психоаналитик, утвърден специалист в работата с деца, разпознаваемо име от професионалистите и институциите. Работи в системата за закрила на детето в България от самото ѝ създаване през 2001 г. до днес. Автор е на книги за развитието на детето.
Кой е най-често срещаният психичен проблем на младежите днес?
На този въпрос мога да отговоря през моя опит, през случаите, с които съм работила в кабинета си или тези, които са споделяли колегите ми на срещите на терапевтичния екип на сдружение „Дете и пространство“.
Мисля, че локдауните и дистанционното обучение задълбочиха психичните проблеми на някои младежи. Те сякаш окончателно затвориха вратата към живото общуване и останаха пред своите компютри, потънали във виртуалното. Други силно се разклатиха и сякаш загубиха символните си опори, които им показват какво е мястото им сред останалите. Един юноша ми каза „да, нямам опори“. Той е от тези, които престанаха да разговарят.
Това е много подвеждащо, защото мълчанието на юношите съвсем не означава, че няма какво да кажат. По-скоро като че ли пропастта между поколенията се разрасна и думите, чието значение споделяме с тях, са твърде малко. Все по-често се случва да се срещаме с юноши, които имат суицидни мисли.
Трудно е да се правят обобщения. Всеки случай е различен. Все по-често се появяват и младежи, които искат да си сменят пола, които не искат да имат деца. Които някак си като че ли отказват да преминат от детството към света на възрастните, избирайки да станат мъж или жена.
Най-труден и ограничен е достъпът до детски психиатри. Има ги само в няколко града на страната.
Психолози и психотерапевти, които работят в частни кабинети, има, но като цяло са концентрирани в големите градове.
Безплатна психологична помощ, а понякога и психотерапевтична, децата и юношите намират в мрежата на социалните услуги за деца и семейства.
Трудно. Наскоро гледах филма „Синът“ на Флориан Зелер. Този филм е за това как един баща не може да проумее психичното страдание на сина си. Дори на хората, които работят с деца, им е много трудно понякога да проумеят за какво става дума, какъв е коренът на проблема. Най-често проявите на психично страдание се маскират с етикетите „умствена изостаналост“ или „делинквентно поведение“.
Има и още. Обясненията, които най-често чуваме за странното поведение на детето, са: „Търси внимание“, „Иска да стане все на неговата“ и пр. Смайващо е, че дори специалисти, които се грижат постоянно за деца, не правят връзка между една диагноза, поставена от детски психиатър на едно дете, и възможността същото дете да страда, защото е нарушено психичното му равновесие.
До такава степен се движим в дълбоко изкопаните коловози на причинно-следственото мислене, че ни е много трудно да допуснем, че едно дете може да страда по причини, които ни убягват, които не разбираме и които не са свързани лично с нас. Няма разбиране за несъзнаваното като част от психичното функциониране на детето и това прави разпознаването на психичното страдание много трудно.
Аз знам, че всеки родител се моли и желае детето му да е добре. И всеки родител греши – това е присъщо на самото родителство. Спасението е вратата на разговора с детето да бъде, ако не широко отворена, то поне открехната. А за да бъде така, е нужно търпение, нужно е да слушаме внимателно и да не знаем вместо детето. Ако проявяваме търпение и слушаме внимателно, ако се откажем да натрапваме на детето си нашите разбирания и отговори, то ще ни изненада, ще ни научи на нещо, което може да ни послужи за опора в отношенията ни с него.
Орлин Тодоров е психотерапевт и университетски професор, един от първите български психоаналитици, квалифицирани според изискванията на Международната психоаналитична асоциация. В клиничната си практика е експерт в областта на детското развитие и формирането на личността, на проявите на тревожни и психосоматични смущения, на комплексното лечение на зависимости и други разстройства с множествени диагнози. Автор и съставител е на книги и сборници по психоанализа. С него разговаря Зорница Христова в интервю за "Тоест".
Майко Мила благодари на toest.bg за възможността и разрешението да препечата материала.
– Имат ли основание родителите да се притесняват, че пандемията е навредила на психичното здраве на децата им?
– Тази здравна ситуация поставя на изпитание психиката на всички ни. Тя може да повлияе на едно дете пряко и косвено, например вследствие на усложнени отношения между родителите, реална болест, общ фон на несигурност. Децата са директен приемник на преживяванията в семейството.
Според много изследвания децата показват и несъзнавана чувствителност към настроенията в обществото, въпреки че по-малките изглеждат изолирани. Оказва се, че през медиите и близките си децата долавят скрити напрежения, които невинаги са им добре обяснени. Тъкмо доловените напрежения водят до повишена тревожност, която може да се прояви дори със симптоми.
Започвам с по-деликатните, косвени влияния върху детската психика, за да изострим вниманието върху по-скритите аспекти на напрежението и тревогата. Затова бих препоръчал, дори когато имаме проблеми, те да бъдат представени пред детето реалистично и разбираемо, но без заблуди и тайни. Децата са нещо като лакмус за тревожностите, които сполетяват всички нас, те долавят много и дори несъзнавано знаят какво се случва, затова много често имат нужда от ясно, открито обяснение, в което родителят да демонстрира естествена човечност.
Ако трябва да говорим за конкретното влияние на здравната ситуация, терапевтичната практика показва обостряне при децата с хронични психични проблеми. Това се дължи на факта, че децата с разстройства на развитието или на адаптацията са чувствителни към нарушаването на структурата и рутината: много тежко им се отразява извеждането от учебна среда, затварянето на центрове за обществена подкрепа и оставането у дома. Други имат трудности с четенето и писането и това им пречи да участват пълноценно онлайн. В последно време виждам и деца, които се защитават срещу депресивни чувства, тоест чувстват се застрашени от загуба, изпитват силна фрустрация и дори неосъзната вина.
Важно е да напомним, че децата могат да проявяват сериозни симптоми и във връзка с дългото стоене във виртуална среда. Според специалистите по обществено здраве това е вторият кръг от проблеми. Тук участието в клас е най-малкият проблем, макар да можем да си представим, че ако си бил пред екрана в продължение на 5–6 часа и след това имаш навик поне 2–3 часа да използваш компютър за игри и пр., това е предостатъчно, за да се претовари детският мозък и дори да се наруши биохимичният баланс, особено в допаминовата система.
Не бих казал, че непосредствено има голяма опасност децата да развият тежки зависимости, освен ако не са предразположени към психични болести или са успели агресивно да си извоюват „свободата“ да прекарват дълги часове пред екрана. Аз и моите колеги все по-често консултираме 10–12-годишни деца, които прекарват по 7–8 часа на ден в състезателни компютърни игри с участници от целия свят.
Тук има и нещо ново за нас, терапевтите, и за културата ни, една нова зона на чувствителност и влияние върху детската психика – някои деца прекарват прекалено дълго време в мрежата, но не играят игри, а следят YouTube или TikTok канали. Те са привлечени от една образност и тематика, пълна с нарцистични (грандиозни, идеализирани) представи за човека и за света, да не говорим, че тази имиджова среда е често меркантилизирана и подсилвана от нечовешкия „ум“ на алгоритъма.
Ако не познават добре реалната социална среда и не взаимодействат пълноценно със съученици и възрастни (родители, учители), а представите им за света идват от интернет и от виртуалните модели за успешност, героизъм и пр., въведени чрез игрите и риалити клиповете, децата са пълни с фантазни идеализации.
Често разговарям с деца и юноши, които мислят как ще станат световни шампиони по League of Legends, други развиват особен интерес към подражанието на музикални звезди, а трети са запленени от възможността да създават популярни клипове с над един милион гледания с надеждата да станат много богати.
Това е съвсем разбираемо в съвременната култура, но от друга страна, засилва усещането за неограниченост, намалява способността за емпатия и реална съпричастност и създава предразположеност към поведенчески проблеми (агресия, изнудване, лъжа, нарушаване на граници и правила). В клиничната картина по време на терапевтичното интервю най-често наблюдаваме нарцистична самотност, нещо тежко за преживяване и невинаги поддаващо се на промяна. Пандемията, за жалост, създава условия за такива неща, особено при децата в пубертетна и предпубертетна възраст.
И третият кръг от проблеми, който в никакъв случай не бива да пропусна, е директното преживяване на травмата. За съжаление, виждаме доста деца, които загубиха роднини и близки от Covid-19 или свързани с пандемията проблеми – те преживяват значимо травматично събитие, което остава в психиката. Психичните травми може да не доведат до психично разстройство, това се случва относително рядко, но процесите и преживяванията, свързани с тях, се реактивират в почти всяка извънредна или напрегната ситуация през целия ни живот. Тази тематика изисква специално внимание, особено като се има предвид, че в нашата култура и общество грижата за психичното здраве все още е маргинализирана.
– Тоест говорим за един много широк проблем, чиито последици тепърва ще наблюдаваме.
Със сигурност. Специалистите по психично здраве по света алармират да обърнем сериозно внимание на децата, които не можаха да бъдат абитуриенти. Много изследвания показват, че има младежи, които преживяват със сравнително тежки симптоми невъзможността да завършат символично образованието си.
Подобен проблем споделят студенти, които не могат да получат достъп до живи лекции, стажове и важни практически знания. Отсъствието от университета не е малък проблем, особено ако съобразим, че най-стабилните връзки в живота се създават основно по време на студентските години. Ако погледнем статистиката, повечето хора са се оженили/омъжили тъкмо тогава или по-късно, но за хора, които познават от университета и колежа. Така че изтеглянето на учебния процес във виртуална среда и тук може да бъде проблем с дългосрочни последици.
– Доста проблеми очертахте.
– Да, за съжаление. Но има и положителни аспекти – създадоха се спонтанни групи за взаимопомощ в противовес на защитния егоизъм, който лесно завладява едно общество, пък и целия свят. Първите спонтанни, добронамерени взаимодействия започнаха между лекари от различни точки на света, после се появиха различни академични групи и естествено, групи от родители, артисти, творци, всички обединени около взаимопомощ, размяна на знания и надежда. И така, наред с разцепването и противопоставянето – психотични механизми за справяне с тежки страхове и несигурност – виждаме и потенциал за създаване на по-сплотена и емпатична групова принадлежност – принадлежност към ценностите на човечността.
Казано иначе, ние, психотерапевтите, не се интересуваме само от проблематичните прояви на психиката, но и от съпротивителните сили, от „психичния ни имунитет“. Тези неща се развиват в семейна или училищна среда, където има реалистично, емпатично, осмислено приемане на трудностите, свързани с пандемията – нито е нужно да отричаме проблема, нито постоянно да стоим парализирани и уплашени пред темата за болестта и смъртта, да пренасяме страховете и гнева си в конспиративни теории. Тоест едно нормално, рационално ориентирано, отчитащо емоциите мислене и поведение. Такова реагиране от страна на родители, учители и общество създава у децата нагласи, свързани с доверие и спокойствие.
Една много важна тема днес е доверието ни в знанието и науката. Онзи ден в Лондонския университетски колеж участвах в уебинар с водещи психолози, социолози, философи – „За проблемите с доверието ни в знанието“, т.нар. epistemic trust. Тази голяма тема е свързана и с доверието в институциите, в социалната система… Да вземем за пример дебатите около ваксините – полезни, опасни и прочие.
Аз не бих натрапвал личното си мнение на никого тук, бих давал информация, разбира се, проверена и сигурна, но най-вече бих поканил събеседниците си на разговор за доверието в нещо отвъд самите нас и нивото на собствената ни компетентност. Това са неща, които се основават на „базисното ни доверие“ към грижещата се фигура от детството, на способността ни да се облегнем на структуриращия авторитет в собственото ни семейство.
Психоаналитичните теории за привързаността и ментализацията (рефлексивната способност да разбираме себе си и другите през психични категории) доказват, че ако сме отразявани емпатично, с мисъл за психичното ни преживяване, ще пораснем с потенциал за доверие към другите хора и в нещо надиндивидуално, което хората конструират, избират, създават заедно. Нашето общество в момента все по-малко разпознава тези ценности, на преден план са амбицията, индивидуалният успех, ползата, и то въведени чрез един посттравматичен, компенсаторен регистър.
Пандемията изостри тази вътрешна психична ситуация, така че виждаме два спектъра – единият е на грижата и солидарността, която създава по-здрав щит (особено когато е реалистично представена), а другият е на индивидуализма и надмогването на всяко ограничение и страдание, което много се припокрива с нарцистичното функциониране чрез отричане, агресия и арогантност.
– Нека кажем нещо за конкретни мерки. Какво например може да направи един родител, за да подпомогне детето си в настоящата пандемична ситуация?
– Първото и най-същественото е да стои близо до детето. Естествено, трябва да се съобразим с възрастта, с характера на детето си, за да не се получи обратен ефект – прекалено нахлуваща близост от страна на родителя може да създаде усещане за повишена тревожност и гняв у децата. Затова тази близост трябва да бъде добре премерена, родителят трябва най-вече да изслушва.
Аз казвам на родителите: хвърляй по едно око, за да следиш какво става, но най-вече разговаряй и слушай, за да знаеш какво чувства детето. Когато има нещо важно и искаш да постигнеш резултат в общуването с децата си, дай си сметка ти самият в какво емоционално състояние си – ако си особено тревожен, гневен, объркан, то тогава се отдръпни, изчакай, потърси подкрепа от своя партньор.
Както казах, децата реагират не само на прякото съдържание на думите, много са чувствителни към емоцията и подтекста на казаното. Важна е способността на родителя (учителя, възрастния…) да сдържа емоциите и да удържа поведението на децата си. Не е добре да оставяме децата без структура, правила, които са смислени и носят ценност, трябва да се опитаме да заменим нарушената от виртуалното образование и общуване подредба на деня с подходящи дейности и очаквания.
Давам си сметка, че това е много трудно. Kогато самият ти работиш от вкъщи или се случи да си болен, или си загубил работата си, е много трудно да създаваш структура и за децата си. Понякога цялата добронамереност на хората не е достатъчна пред лицето на една тежка ситуация. Затова наред с всички препоръки и мерки, които можем да изобретим, нека да не бъдем максималисти, да си позволим да не сме винаги идеални, все пак да си даваме сметка, че самият стремеж да бъдем добронамерено близо до децата си, да не ги оставяме във вакуума на преживяването, вече е нещо добро.
– В заключение?
– Нека завършим реалистично и позитивно. Децата, дори бебета, не са единствено крехки и уязвими. В детските години те притежават психични способности, които ги правят и много адаптивни. Детската психика е по-пластична от психиката на възрастните хора именно защото не е достатъчно интегрирана, достатъчно структурирана. Това на моменти прави децата много податливи на психични преживявания, но пък им дава повече приспособимост към света, способност да го изобретяват, изследват и приемат по-непосредствено и по-творчески.
В началото на третия локдаун за последната година все по-често срещан лаф е „лятото плажът ще е пълен с антитела“. И въпреки че ефектът от заседяването вкъщи е най-видим върху тялото, не трябва да забравяме, че душата също може да страда. Отдавна е ясно, че физическото и психическото състояние са пряко свързани и ако едното не е в добра форма, вероятно и другото ще го последва – без да сме сигурни кое е яйцето и кое – кокошката.
Една година след първия локдаун е време да си зададем откровения въпрос „Добре ли съм?“ и след това също толкова откровено да си кажем истината. Ама без локуми от рода на „нашите баби са преживявали много по-тежки неща“ и „единственото, което се иска от нас, е да си стоим на дивана вкъщи“. Защото не се иска само това от нас, ще прощавате. Иска се да останем нормални, да си изпълняваме задълженията, да гледаме децата и на някои от тях да им обясним, че някак си трябва да преживеят онлайн обучението по химия, да изкарваме пари и да си плащаме сметките. При това дори не му се вижда края – колко още време ще изкараме така? Никой не знае.
Та ако вече малко ви е писнало и усещате, че губите почва под краката си, не се шашкайте – нормално е и е разбираемо. На никого не му е лесно в момента, не че това е някакво успокоение, но е добре да го знаете.
Да споделяте, да говорите с приятели, да потърсите помощ от психолог, да правите по 10 000 крачки на ден, да не се тъпчете с храна от пакетчета, а заедно с това и да влезете в новата платформа „Красив ум в красиво тяло“ на верига концептуални фитнеси Next Level.
Няколко пъти сме ви разказвали за нея, но ето че, тя вече е онлайн и е достъпна за всички. Идеята ѝ е да ви помогне да разберете как се е отразила пандемичната обстановка в последната година на тялото и духа ви, а след това да получите персонални препоръки за подобряване на формата. И на двете форми всъщност – на психическата и физическата.
Ако втората вече е кръг, а първата е доста разклатена, значи със сигурност имате нужда от подкрепа, така че направо влизайте в платформата и се залавяйте със седемте въпроса, с които ще бъдете насочени към най-правилната тренировка за вашето състояние.
Тестът е създаден с цел да щрихира вашия психопрофил, по който път специалистите от Next Level ще ви насочат към най-подходящия спорт, който да практикувате след локдауна. Имайте предвид, че с регистрацията си в платформата ще спечелите и три безплатни тренировки в залите на веригата фитнеси, а също и възможност за индивидуални съвети от екипа на психолога Ани Владимирова.
Кампанията „Красив ум в красиво тяло“ на Next Level цели да помогне на повече хора да застанат смело срещу негативните ефекти от локдауните и да се захванат със спорт, който им харесва и им помага да се отърсят от тревожността. Много тренировки са налични и в сайта, така че да можете да ги изпълнявате и вкъщи, докато чакате любимия ви фитнес отново да отвори врати.
Затова вече са достъпни и редица онлайн тренировки по HIIT, табата, йога, функционални и кондиционни тренировки. Next Level са и единственото място, на което можете да се запознаете с многокомпонентните тренировки Les Mills, които са любими на много звезди по света. Накратко, Les Mills е тренировка, в която има комбинация от движения с различния вид натовареност, които са съпроводени със специална хореография и подбрана музика, така че трениращите и за секунда да не изпитват скука и досада (знаете, че да спортуваш с досада е... ами, АДСКИ ДОСАДНО и не води до нищо добро).
Най-общо казано, да покажете какво ви тревожи и от какво имате нужда под формата на спорт. Например, ако от теста си проличи, че имате нужда да се освободите от негативни емоции и предпочитате това да става със силови тренировки, платформата ще ви препоръча да опитате BodyCombat. Ако пък имате нужда от медитация и успокоение, ще ви насочи към йога практиките.
Пак напомняме, че всеки, който се регистрира в платформата, ще получи три безплатни тренировки в Next Level, за да види и разбере от личен опит кое как му въздейства. Очаквайте с вас да се свърже човек от екипа на веригата фитнеси, за да уточните подробностите за безплатните тренировки.
Няма повече да дрънкаме, направо подайте теста там и да се свършва с тая тревожност и това заседяване вкъщи. За да може това лято на плажа да има само красиви умове и красиви тела. Пък, дай Боже, да са и с антитела.
Почти една трета от децата в Германия страдат от психични проблеми, преди да е изтекла година от началото на пандемията от Covid-19, съобщи ДПА, цитирани от dariknews.bg.
Втората оценка в рамките на изследването COPSY на университетския медицински център Хамбург-Епендорф показва, че страхът и тревожността се увеличават и все по-често се наблюдават симптоми на депресия и психосоматични оплаквания.
Качеството на живота на децата в Германия, която остава вече месеци под карантина със затворени училища, се влоши много, заяви ръководителят на изследването Улрике Равенс Зиберер.
За проучването от средата на декември до средата на януари над 1000 деца и тийнейджъри са попълнили въпросници в интернет. Обхванати са деца на възраст от 7 до 17 години.
Децата от семейства в неравностойно положение или на мигранти са под особено силно психическо напрежение.
"Резултатите ни още веднъж потвърждават, че който е бил в добра форма преди пандемията и е чувствал безопасност и подкрепа в семейството, ще премине добре през нея", казва Равенс-Зибергер.
Тя призова за по-надеждни концепции за подкрепа на децата от рискови семейства, както и училищата да останат в пряк контакт с учениците, докато обучението е дистанционно.
Когато Кенли Гупта е съвсем мъничка, майка ѝ умира и тогава момиченцето спира да говори за известно време. Години след като се е възстановила от мутизма, както се нарича това състояние, Кенли отново спира да говори през март, когато е на 8 години, пише npr.
Промяната настъпила малко след като училището ѝ затваря. Кенли била в шок.
“Бях много тъжна, че не мога да виждам приятелите си”, казва тя.
Кенли е силно социална и добра ученичка, но след като училището ѝ минава на изцяло дистанционно обучение, момиченцето често се свивало на топка, криейки се под одеялото. Гушкала любимата си плюшена играчка и през по-голямата част от времето отказвала да говори. Малкото думи, които изговаряла, били с престорен глас от името на плюшената играчка.
Вместо да влиза в Zoom за уроците си, тя прекарвала по-голямата част от деня в играене на игри, залепена за таблета си. Освен това спряла да рисува и започнала да яде повече.
“Имаше някакво компулсивно ядене, което не съм виждал никога преди”, казва баща ѝ Джей Гупта.
Като самотен родител той също изпитва известни затруднения. Гупта се опитва да жонглира с работата си като професор по философия в местния колеж и грижите за Кенли и брат ѝ близнак Анакин, който също не харесвал дистанционното обучение.
“Повече ми харесва истинското училище, защото съм по-енергично момче”, казва той. “В училището вкъщи просто си седя на дивана.”
Психическото здраве на Анакин не е разклатено по време на локдауна, но пък 8-годишното момче изостава доста с училището през изминалите месеци.
“Имах чувството, че съм в открито море”, казва баща им. “И в някакъв момент просто се предадох.”
Дори преди да удари коронавирусът, проблемите с психичното здраве като депресии и тревожност отбелязваха ръст при деца на възраст от 6 до 17 години според американцкия Център за контрол и превенция на заболяванията. Изследванията показват, че социалната изолация влошава тези симптоми.
Национално представително проучване, проведено през пролетта в САЩ сред 3 300 гимназисти, открива, че близо една трета от тях са нещастни и депресирани “повече от обикновено”. 51% заявяват, че се чувстват много по-несигурни за бъдещето.
В Европа от изследване, проведено сред 1143 родители, проучващо ефектите от локдауна в Италия и Испания, става ясно, че 86% от респондентите са забелязали промени в децата си като трудна концентрация, повече време онлайн или в сън, по-малко физически занимания.
Изследване сред 2300 ученици в Китай открива, че случаите на тревожност и депресия са се покачили.
Съвсем ново проучване на Кеймбридж свидетелства за “значителна вреда върху детското психично здраве” вследствие на локдауна, пише Foundation for Economic Education.
В изследването са проследени 168 деца на възраст между 7 и половина и 11 и половина, а заключението на учените е следното: “По време на локдауна във Великобритания депресивните симптоми сред децата са се покачили значително в сравнение с времето преди това. Мащабът на този ефект има директна връзка с продължителността на различните елементи на социалната изолация като пълното или частичното затваряне на училищата”.
Учените потвърждават, че се наблюдава статистически значимо покачване на депресиите със среден до голям ефект. “Нашите открития обръщат внимание на нуждата да се мисли за потенциалното влияние на локдауна върху детското психично здраве, когато се планират следващите стъпки в отговор на пандемията, както и тези за излизане от нея.”
Статия в New York Times говори за самотата, която изпитват децата през тази година, разказвайки историята на едно двегодишно момиченце. Алис Макгроу се разхождала с родителите си покрай езерото Тахо през лятото, когато срещнали друго семейство. Малката възкликнала: “О-оу, хора!”.
Много малки деца (между 1 и 2 години) не са виждали връстници или други деца, защото живеят в пандемичен балон. Няма детска градина, няма срещи за игра, няма рождени дни.
В подкрепа на твърдението, че ограничаването на децата ще има по-голяма вреда в бъдеще се изказва Елън Таунсенд, професор по психология в Университета на Нотингам.
“Силно обезпокоена съм какво ще е дългосрочното влияние върху децата и младите хора от локдауните и масовото тестване”, казва тя. “Общуването лице в лице и играта са жизнено важни за здравословното развитие на децата от всички възрасти. Животът в постоянен страх ще окаже влияние върху психичното им здраве и развитие. Мисля, че масовото тестване ще влоши този страх, тъй като ще продължи рестриктивните мерки.”
Това на вашите екрани е Ирина, която не се страхува да пита и да говори за психичното здраве, което е сред най-неглижираните проблеми в България.
Прави го в платформата си “Кожа”, която противно на всички схващания е сайт за психично здраве, а не за дерматологични продукти.
В нея Ирина пише по всякакви теми, свързани с психичните разстройства и тяхното адекватно комуникиране, успявайки да привлече за каузата си някои от най-обичаните и популярни българи, които споделят своя опит и преживявания.
(Вашите Красимира и Елисавета също са сред тях.)
Докато се опитва смело да промени обществените нагласи към това какво е психична болест в държава, в която е по-сигурно да отидеш да си лееш куршум, вместо да посетиш психиатър, Ирина разделя времето си между България, Белгия и Германия.
Работи в Брюксел като комуникационен експерт на свободна практика, а след завършената българска филологи и магистратура по психология в Лондон, от тази година Ирина отново ще учи.
Междувременно (кога?!) успява да организира и благотворително събитие с кауза, свързана с психичното здраве.
На 26 и 27 септември на стадион Раковски се организира “Здрав дух, здраво тяло” с атлета Краси Георгиев. Той ще тегли огромен пикап като символ на тежкото психично бреме, с което често всеки от нас живее.
Който има желание, може да се включи да подърпа с него.
Ако тегленето на пикап не е вашата дисциплина, на стадиона ще има много други забавни и полезни и за духа, и за тялото активности. Всеки е добре дошъл, а пък за деца ще е чудесно.
По време на събитието ще се събират средства за изграждането на мека стая в психиатрията в Ловеч по инициатива на “Кожа” и Ирина Атанасова.
А ето я и нея самата в любимата ни рубрика “Жените могат всичко”.
И още как.
– В какъв момент решихте да създадете платфомата за психично здраве “Кожа”?
– Аз имам т. нар. преживелищен опит с депресия и тревожно разстройство. В преломния период между гимназия и университет това за мен стана проблем, който не можеше повече да бъде пренебрегван.
Тогава нямаше много смислена онлайн информация на български. В общи линии темата се изчерпваше с “уплах”, който се коригира с леене на куршум и всичките производни.
В дългомесечното си търсене на решение минах през изследвания, скенери, психиатри, невролози, антидепресанти и накрая попаднах на психотерапевт, с когото минах през лична терапия, а това ме отведе да уча в Лондон.
Фондация “Кожа” има няколко предшестващи проекта. Първият беше седмична колонка в наш всекидневник, която разглеждаше различни психични теми и отговаряше на писма от читатели.
В началото си мислех, че ще трябва да си ги пиша сама, но за изненада на всички, писма започнаха да пристигат от цялата страна.
Вторият вариант беше блог, в който правех интервюта със специалисти в сферата на психичното здраве от водещите световни университети.
Еманацията на този опит беше “Кожа”.
За мен беше важно да има онлайн пространство с информация на български за най-разпространените психични разстройства, където да се говори открито за грижа и превенция. След това започнахме и интервютата с популярни хора, за да направим темата по-позната, по-малко страшна, по-малко стигматизирана.
– Какво ви изненада, когато започнахте да каните популярните лица?
– Не спира да ме изненадва положителното им отношение. Имаме единични случаи на непредвидени реакции, но повечето участници откликват много радушно, разпознават отсъствието на темата от обществения диалог и подкрепят каузата да се говори открито за психично здраве.
Наблюденията ми обаче са, че към темата се подхожда предпазливо и витае боязън от обществената оценка - какво ще се случи, ако това, което споделя, бъде отхвърлено, осмяно.
Имахме случай на популярен участник, който се отказа в последния момент от притеснения как ще бъде интерпретирано интервюто от жълтата преса.
Често прекрасно изглеждащи мъже и жени споделят за проблемно самочувствие, хранителни разстройства, но и за триумфите си над робуването на стереотипното мислене, над съмненията и угаждането на измислени очаквания.
– Какво според вас значи “да се чувстваш добре в кожата си? Кога за последно се чувствахте така?
– Полагам грижи да се чувствам всеки ден добре в кожата си, защото знам колко зле мога да се чувствам в противен случай.
Това за мен означава, на първо място, да не съм тревожна, мисловният ми процес да не е затлачен от негативизъм и черногледство и да имам енергия. Все неща, на които, ако си склонен към депресия, както съм аз, можеш да се наслаждаваш безплатно.
На второ място, идва и суетата ми. Моята е психопат.
Издебва ме и когато се разсея, започва да ми шепти в ухото, че ще се чувствам по-добре, ако отслабна с 3 кила, ако си набия ботокс между веждите и “Ако за следващия рожден ден си сложиш мъъъничко филър в устните”.
Както и: “О, Боже Господи, какво ще правим, когато бузите ти увиснат съвсем?!?”
– Какво може да “пробие” вашата кожа?
– Светът, в който живеем, с всичката информация и избор, и несигурност, и псхопатия, и нелекувани неврози (моите собствени и тези на другите) ни предлага всекидневен обстрел от неща, които ни пробиват.
Дали в изблик на домашна драма ще кажа нещо тъпо и обидно на партньора ми и след това сама ще се “дупча” отвътре в пристъп на самонаказание, или ще се зачета в изказване на някой от българските управляващи и това ще ми скапе настроението за деня – все пробиви, които се опитвам да избягвам.
– Кои според вас са основните проблеми, свързани с психичното здраве, които съществуват у нас?
– Да започнем оттам, че политическото отношение към психично-здравната грижа в България и нейното управление е трагично.
Условията в психиатриите са “нечовешки и унизителни”, както констатира доклад на Комисията срещу изтезанията към Съвета на Европа, а нашето собствено Министерство на здравеопазването определи миналата година същите тези условия като “критични”.
На този фон обаче Националната стратегия за психично здраве е на трупчета повече от година. Психиатричният бюджет е около 2% от държавния здравен бюджет, а за посрещане на реалните нужди, трябва да е около 10%.
Има огромна липса на специалисти. Общият брой на психиатрите в България към 31 декември 2016 г. е 518. Това е 7,29 на 100 000 души. За сравнение, броят на психиатрите на 100 000 в Швейцария е 30, във Финландия 26.
И нищо чудно, че специалисти няма, при средна месечна заплата от 900 лв.
Профилактика и превенция няма никаква, няма и следболнична помощ. Здравната каса покрива само преглед при психиатър и стационар, съответно психичното здраве у нас започва и приключва с психиатричната болест.
Но и психично болните, стигнали до болница у нас, трябва да разчитат на късмет - да не ги малтретират и унижават, да не станат част от схема за източване на касата, да не потъпчат човешките им права, да не се поддават на ужаса от мизерните условия и в крайна сметка - късмет да оцелеят.
В началото на 2019 г. трима души нямаха късмет и изгоряха живи в пловдивската психиатрия, заключени в стаите си.
Няколко месеца по-късно пожар имаше и в психиатрично отделение в София, тогава нямаше жертви.
След този инцидент тогавашният министър на здравеопазването обеща да отпусне 10 милиона за ремонт и подновяване на материалната база в психиатриите в страната, както и да приоритизира обучението на млади психиатри.
Вече няколко месеца се опитвам да получа информация били ли са отпуснати тези пари и как са били усвоени.
– С какви предразсъдъци във връзка с психиката и възприемането на тялото, в което живеем, сте срещали най-често?
– У нас комфортно и задружно битуват всички клиширани предразсъдъци: мъжете не плачат, жените са слабия пол и не могат да шофират, алкохолът лекува всичко, депресията е мързел, на психолог ходят само лудите, психотерапията е прищявка, какво ще си кажат хората, той/тя си го е заслужил…
Ето съвсем пресен пример: писа ми моя позната, притеснена, че мъж от приятелския им кръг често говори, че не вижда смисъл и ще сложи край на живота си.
Поговорихме, насочих я към психолог, с когото да обсъдят как да подходят към тази деликатна ситуация, както и да поговорят с този свой приятел с емпатия и разбиране, да му предложат подкрепа и връзка с професионалист.
Съпругът на моята позната обаче се оказа, че не вярва в “такива неща” и “ние тук” решаваме проблемите с бутилка уиски и задушевен среднощен разговор.
Надявам развръзката на тази история да има своя щастлив край. Но истината е, че психичното разстройство депресия не се лекува с алкохол.
Всъщност, алкохолът е депресант.
След няколко бири може и да ти просветне за два часа, но в дългосрочен план е лоша идея.
На следващата сутрин, когато отвориш очи, освен натежала глава ще имаш и дваж по-тежки мисли.
И ако приятелският ти кръг “не вярва в такива неща” и настоява да се лекуваш с пиене, тогава нещата стават сложни.
Виждам като проблем битовия алкохолизъм и припознаването на алкохола като панацея, а пиенето му като признак на сила и мъжество.
А оттук виждам и проблем в генералното ни разбирането за “сила” и “мъжество”, и в това, което сме изградили като имидж на “успешния човек”. Този имидж е дълбоко свързан с клишетата, които изграждаме и преливат в предразсъдъци, теми-табу, стигма.
– Тези предразсъдъци ли са причината хората да не търсят помощ, ако се чувстват потиснати, в депресия, тревожни?
– Често не разпознаваме дискомфорта, с който живеем, като психично-здравен проблем.
Тъй като темата е дълбоко табуизирана, често липсата на думи, с които да назовем негативните преживяванията и усещания, ни оставят сами с преживяването.
Думите, свързани с психично здраве, са дълбоко натоварени с негативно преживяване и с неразбиране.
Знаем за депресия, може би сме чували за тревожност, говори се за панически атаки и наркотични зависимости, но асоциациите с всички тези понятия са тъмни, страшни, свързваме ги с отчаяние, изолация, нищета, самота, обреченост, с подигравки.
Такъв е и начинът, по който грижата за психичното здраве съществува у нас - психиатрии, изолирани извън населените места, в окаяно материално състояние, пълни с оставени, необгрижвани с години хора.
Няма грижа в общността, няма усмихнати, млади и приветливи лекари, няма информация, няма превенция, никой не говори за успешния си опит с психично разстройство или заболяване.
Не помага и това, че много от личните лекари не са подготвени да откриват психично-здравни проблеми.
Често оплакванията се квалифицират като проблеми “на нервна почва”, което идва да служи като генерално успокоение: щом е на “нервна почва”, значи не е “истински проблем”.
– От какво имаме нужда, за да се подобри средата в посока по-голяма толерантност и разбиране на психичните заболявания и душевните разстройства?
– Имаме нужда от смяна на културата. Това отнема много време и усилия, но не бива да се отказваме да настояваме за нормалност.
Сега като че ли повече от всякога, в тези нестандартни условия на изолация, се заговори за грижа за психичното здраве и за неговата важност.
Малко по малко се заговаря за психично здраве на работното място. Забелязвам пробуждаща се инициатива у нас в някои по-големи и, засега, предимно западни работодатели, които искат да подкрепят психичното благосъстояние на служителите си.
Не бива да подценяваме икономическия ефект на неглижираното психично здраве - всяка година $1 000 000 000 000 (10 на 12-та степен) е цената, която глобалната икономика плаща в загубена продуктивност, по данни на СЗО.
Това би могло да е довод, който да мотивира промяна на държавно ниво.
– Какво значи да си “луд” в България и какво в този контекст означава до болка познатото уж успокоително “ще ти мине”?
– Хората често приемат, че “лудостта” е причинена от нарушение в мозъка. Няма обаче преки доказателства в подкрепа на това.
За много хора страданието, накарало ги да търсят професионална психично-здравна помощ, има корени в неблагоприятни социални обстоятелства: бедност, лоши битови условия, несигурна и нископлатена работа, липса на основни квалификации, живот в стресова среда или честа смяна на дома.
Дори проблеми, които могат да бъдат трудни за разбиране от другите като някои от “традиционните” симптоми на тежко психично заболяване, често са свързани с предхождащи стресови събития и житейски обстоятелства, по-специално малтретиране или други форми на травма.
У нас обаче има дълбока стигма върху “лудостта”.
Зад отговори като “Ще ти мине”, “Не се лигави”, “Стегни се, “Пийни едно и се отпусни” стои незнание как да реагираме, непознаване и страх.
Страх на мен да не ми се случи или “Ако се правим, че го няма, то може да изчезне”.
Тези отговори обаче неглижират, дискредитират преживяванията на другия и го оставят сам в трудния момент.
Разбира се, не сме длъжни да знаем как да реагираме на момента, ако някой сподели с нас, че е изправен пред подобно предизвикателство.
Най-доброто е да бъдем искрени в незнанието си: “Не съм преживявал подобно нещо, но съм тук, слушам те и заедно ще намерим решение”.
Консултирайте се с професионалист. Със сигурност е по-продуктивно от това да се правим, че проблем няма.
Ситуацията, в която се намираме в момента, е меко казано необичайна. Тревожност, безпомощност, стрес, страх за бъдещето, паника са само малка част от емоциите, които атакуват психическото ни здраве в моменти като този. Как да не полудеем, когато живеем под карантина, в извънредно положение и с ужасно неясна перспектива за бъдещето – съвети от Американската фондация за превенция на самоубийствата (не че ще стигнем дотам, но все пак свършва тоалетната хартия...).
Човешките същества обичат сигурността. Искаме да знаем какво и кога се случва и да обръщаме внимание на онова, което чувстваме като заплаха. Когато нещата изглеждат несигурни или генерално не се чувстваме в безопасност, е нормално да сме стресирани. Тази реакция на психиката ни – макар че съществува, за да ни предпази – може да причини много хаос, особено когато покрай нас е пълно с противоречаща си информация.
Голяма част от чувството за безпокойство идва от това, че си мислим, че има неща, които можем да контролираме, а се оказва, че не можем. В момента голяма част от нас са разтревожени във връзка с епидемията от коронавирус. Вероятно се чувствате безпомощни пред това, което може да се случи, или заради нещата, които бихте могли да направите, за да предотвратите допълнителен стрес. Тази несигурност би могла да се натрупа върху несигурността, която имате принципно и за други неща в живота, или пък да ви напомни за вече отминали времена, когато не сте се чувствали спокойни и когато бъдещето е било неясно.
В такива моменти може да пострада психическото ви здраве. И невинаги знаем, че се случва. Може да се чувствате малко повече на ръба от обикновено, ядосани, безпомощни или тъжни. Може да забележите, че сте по-резки с другите хора, или пък искате да избегнете всичко, което ви напомня за случващото се. Хората, които вече имат някакво психично страдание, може да се чувстват по-депресирани или по-слабо мотивирани да продължат с всекидневните си занимания.
В светлината на настоящите събития е важно е да се отбележи, че изобщо не сме безпомощни. Винаги можем да изберем как да отговорим на това. Ако по някакъв начин имате затруднения да се справите психически със случващото се, ето някои неща, които може да направите, за да предпазите емоционалното си здраве:
Има неща, които можете да правите, и е полезно да се концентрирате върху тях. Мийте си ръцете. Напомняйте останалите да си мият ръцете. Пийте си витамините. Ограничете консумацията на новини (Наистина ли трябва да знаете какво се случва на круизен кораб, на който не сте?).
Те са различни за всеки човек и е важно да не се сравнявате с другите. Напълно приемливо е, ако решите, че ограничаването присъствието ви на публични събития, е нещо, което ви кара да сте по-спокойни. Но правете разликата между изолация заради потенциално заразяване и изолацията като част от депресия.
Вчера следобед се разходих в квартала с дъщеря ми. Слънцето грееше, взехме си дозата витамин D и беше чудесно и за двете да глътнем чист въздух и да прекараме време заедно. Тренировките също подпомагат психическото и физическото ви здраве.
Вероятно притесненията ви се натрувапват – не мислите само за това, което се случва в момента, но гледате и в бъдещето. Когато стане така, че започвате да се тревожите за нещо, което все още не се е случило, внимателно се опитайте да се върнете към сегашния момент. Обърнете внимание на гледките, звуците, вкусовете и другите сетивни възприятия в конкретния миг и ги назовете. Заниманието с активности, свързани с осъзнаването, е начин да се държите на положение, когато чувстваме, че нещата са извън вашия контрол.
Поговорете с доверени приятели как се чувствате. Ако сте особено разтревожени или имате психическо страдание, съвсем в рамките на нормално е да потърсите помощ от професионалист. Изобщо не е необходимо да сте сами с притесненията си, а и може да е доста успокоително да споделите това, което чувствате, с човек, обучен да помага в такива ситуации.
Рени Маринова е тук с един разтърсващ текст за повсеместната реплика "Да не дава Господ!", когато става дума за дете с увреждане. И за един прекрасен модел на социализация, който започва от нас, родителите.
Надявах се, да не ме засегне толкова, че да седна да пиша тук, но ето - засегна ме. За майките ми е думата, онези – в черните тениски.
Днес пак ще излязат на протест пред парламента. Някои ще вземат и децата, заради които протестират – може би за да ги покажат, а може би и защото няма кой друг да ги гледа… знае ли човек защо.
Признавам си – случвало ми се е да сменя телевизионния канал, видя ли, че дават за тези майки в черно. И не, защото изпитвам жал – познавам такива жени и ви заявявам категорично, че нито една не би сменила орисията си. Нито една.
Това, което изпитвам е гняв. Примитивен гняв, дето ме прави лоша и устата ми почва да бълва клетви, все едно съм хваната от гората.
Аз съм убедена, че майките с черните тениски ще успеят да се преборят за правата на децата си, къде ще ходят да не успеят...
Истинският проблем е: Ами после? Законът ще се смени - да не би да е първият закон, дето ще се сменя.
И вицепремиерът и той не е първият, дето ще си иде. И друг идиот да дойде – и той не е проблем.
Проблемът сме ние. Публиката.
Тия, дето чукаме на дърво като видим дете с увреждане. Дето прошепваме „Да не дава Господ!” и мислено си даваме обет да станем по-добри, белким ни подмине съдбата на оная майка ей там, дето бута инвалидната количка.
Нека ви разкажа.
Синът ми беше на около три години, когато в руски сайт видях играчки, направени така, че да може малкото дете да свикне с мисълта, че не всички деца изглеждат еднакво. Мечето имаше само една лапичка, заекът беше с едно по-късо ухо. Най-сладко беше магаренцето – то бе с витилиго.
Нямах пари за този сет играчки, но в китайския магазин намерих нужното – мече, заек и една камила.
Останалото свърших с една ножица, игла и конец.
Не беше най-приятното нещо, което съм правила.
Сложих новите играчки в коша и ги разбърках с другите. Исках Момчил сам да стигне до тях.
И въпросите не закъсняха: Къде са му краката на камилчо? Защо Мечо няма ръка? Кой е изял на Зайо ухото?
Отговарях.
Обяснявах.
И така, докато той започна да си играе с тях, както с останалите.
Но разбрах, че усилията ми са дали резултат, когато на една детска площадка се появи ТЯ: русокоса и горделива, една чаровна Алиса, облечена в модерни дънки и с адактилия на лявата ръка.
Момчил харесва руси момичета. Особено, ако са и горделиви.
Той се завтече към нея и чух следния диалог:
Не – отговори тя и не беше смутена.
Да си играем, а?
И се заиграха. Разбира се, след малко се и сбиха. Изчаках нещата да загрубеят достатъчно и чак когато видях майката на Алиса да отива към тях, реших да се намеся. И двамата ревяха с пълно гърло, Момчил беше издран по лицето, а девойката бе с оскубана коса.
Измрънках някакво извинение към Петя, майката на Алиса – но тя ме сграбчи за ръката и ми благодари, дето не съм хукнала да спасявам дъщеря ѝ.
- Разбираш ли – разказваше ми тя по-късно, на по бира – на мен ми е омръзнало да чувам за дъщеря си „Горкото дете!” Все предупреждават децата си да бъдат внимателни с нея, да я пазят…
За адактилията на Алиса Петя е знаела още като бременна.
Ехографът изплюл една зловеща снимка още в шестия месец. Петя се е подготвяла, ходела дори на терапевт, но въпреки всичко не успяла да остане равнодушна при първата среща с рожбата си.
Депресията ѝ продължила около година след раждането и „…добре, че беше Пламен, златен ми е мъжът!”
Момчил и Алиса продължиха да играят и да се бият всеки път, когато се видеха в крайдунавския парк, а Петя ме научи да не стискам зъби, когато чуехме случайно „Ох, горкото дете!”
Виждахме се няколко пъти и в София и тъкмо когато побоищата между децата ни започнаха да придобиват форма на флирт, Алиса замина с родителите си за Англия. Не успя да се социализира в детската градина, тук.
Сега Али е във втори клас.
Онзи ден Петя е публикувала нейна снимка във Facebook – малката определено е започнала да кокетничи, и ако не познавах майка ѝ, бих се заклела, че на осем години хлапето вече знае да си слага червило!
Запитах се: ако Алис бе останала тук, в нашата мила татковина, щеше ли още да е горделивка? Щеше ли да е такава кокетка - каквото трябва да е всяко момиченце на осем години, започнало да се досеща инстинктивно за силата на още дремещия си женски чар?
И най-вече: Щяхме ли ние да позволим?
С „Да не дава Господ на никого!” не го правим.
Господ ще продължава да дава.
Но бихме могли да поработим срещу собственото си невежество. Няма дете, което е „горкото дете”. Всяко дете е дар.
И понеже знам, че най-трудно е да промениш себе си, да надскочиш предразсъдъците си – затова съм скептична.
Няма да го направим. Не ни се полагат усилия. Ще продължим да чукаме на дърво и няма да научим децата си да приемат различията. Когато казваме „горкото дете”, ние възпитаваме в тях чувство на съжаление, на снизходителност – те са ненужни, и по-често обидни за „различните” деца (които заради своите различия винаги са и с по-изострена чувствителност).
Не белегът травмира детската психика, а отношението на останалите към него.
Алиса ще си остане в Англия.
Филип ще продължи да е доволен, че му дават да гони топката зад футболната врата.
Майките с черните тениски ще успеят – къде ще идат да не успеят? Все едно имат избор...
