Йоан Костов от Варна е почти на девет години, но има строен план за бъдещето си. Със своето писмо той спечели специалната награда на конкурса „Писмо до себе си след 10 години“, който бе част от Международния литературен фестивал Варна Лит, на който гостувахме в началото на юни. Прочетете къде се вижда Йоан след 10 години и помислете за фейските кучета и хубавия зехтин.
Ето и писмото:
„Аз съм Йоан, на 8, но вече почти на 9 години, от Варна. Още нямам имейл и ползвам този на мама, но май ми е време да имам. Сега ще ви разкажа за плановете си за бъдещето.
След 10 г. ще съм на много важна възраст, защото ще съм пълнолетен, самостоятелен (ако съм отговорен), ще мога да карам кола и няма да слушам мама и татко. Не мисля да пуша, защото пушенето е много вредно, дробовете почерняват, почваш да кашляш и накрая дори името си не можеш да кажеш. На 18 г. няма да съм ученик, може да съм студент, но може и да не съм и мисля да заживея на село.
Ние село нямаме, живеем в апартамент, а вътрешният ни двор за нищо не става. Много пъти съм ходил на гости в с. Геша, там имаме приятели – Тео, Ели и Стоян. Отсядаме при леля Живка, която живее сама и направо се чуди какво да прави с всичките стаи. Къщата ѝ е много стара и скърца, а банята има прозорче към двора и е много красиво. Само през зимата е студено, докато се къпеш, затова гледаш набързо и после си спомняш. През зимата там падат такива снегове, че Тео дори не ходи на училище във Велико Търново.
Леля Живка има куче - Пантелей. И аз искам куче, обаче мама не дава, изморена е от чистене и от гледане на животни преди мен. Усещам, че скоро няма да си почине. Една баба, съседка на леля Живка, има златен зъб. И аз искам златен зъб. Ако имаш златни зъби, няма нужда да ги миеш, но не знам защо е така.
Мечтата ми е да живея в далечно село, в планината, да имам къща до гората и огромен двор, направо няколко километра да е. Ще си гледам животни там, ще имам 5 външни кучета, прасе, овца, кокошка и крава. Мама казва, че храната е много важна, затова все готви и прави домашно кисело мляко. Аз също ще се науча да квася и постоянно ще пия айрян. Ще имам кон за разходки, но и голям джип - с него ще возя приятелите. Ще си лежа на тревата на двора като на пикник, ще гледам небето и няма да бързам за нищо.
Вътре в къщата непременно ще имам котка, бяла мишка в клетка и фейско куче. Фейските кучета са малки, удобни за вкъщи, порода немски шпиц. Те са специални и издръжливи, дори имат по-големи братовчеди и могат да оцелеят в планината. Познавам един шпиц, казва се Фея и затова им казвам фейски.
Мисля да работя нещо на компютър, като татко. Той е програмист и може да работи навсякъде, което е много удобно.
Освен това ще правя зехтин. В България няма маслини, затова ще ги купувам от Гърция, ще ги пренасям в бъчви с коне или магарета, ще правя най-хубавия зехтин и ще го продавам. Обещал съм на много хора да им давам от него, на мама и татко - по 2 литра месечно, на баба, на леля и чичо също, ако още са живи. На доста приятели съм обещал, така че ще трябва здравата да работя.
През зимата ще паля камината, ще си стоя у нас и ще посрещам гости. Ако имам интернет и телевизия, те въобще няма да искат да си тръгват, ще играем компютърни игри, ще се забавляваме и ще си говорим. Толкова искам да живея в тази моя къща, че не знам как ще издържа още 10 години.
Това ми е мечтата засега, а ако реша нещо друго, пак ще ви пиша.“
Благодарение на Boredpanda научихме за една майка, която е публикувала на профила си прелюбопитно писмо със заръки до 5-годишната си дъщеря.
Тони Хамър, майка на 5-годишно момиче от Портланд, САЩ, решила да напише писмото, защото дъщеря ѝ започвала скоро детска градина и не искала тя да мине през същото, което се е случило на самата нея на тази възраст и по-късно в училище.
"Когато бях малка, се заяждаха много с мен и ме ужасява идеята и тя да мине през същото. Знам, че все някога някой ще реши да я накара да се чувства „по-маловажна“ и искам дъщеря ми да е готова да се изправи пред този човек с повече самочувствие от мен на тази възраст ", разказва майката.
На първо време писмото може да ви стори много рестриктивно, но целта му е да вдъхне увереност и самочувствие на дъщеря ѝ.
„Искам да отгледам дъщеря, която е самоуверена и добра, която се бори за онези, които не могат да се борят за себе си, която не се страхува да каже мнението си и която работи усилено, за да направи света по-добро място", казва Тони. "Някой, който обича справедливостта и вярва, че промяната е възможна.“
Ето и цялото писмо на Тони Хамър, под което много хора са изразили подкрепата си към казаното от нея, а други - категоричното си несъгласие.
„На дъщеря ми
Не се извинявай, когато някой друг се блъсне в теб.
Не казвайте "съжалявам, че съм досадна". Ти не си досадна. Ти си човек с мисли и чувства, които заслужават уважение.
Не си съчинявай причини защо не можеш да излезнеш с някой мъж, с когото не искаш да излизаш. Не дължиш обяснения на никого. Простичко "Не, благодаря" е достатъчно.
Не задълбавай в мисли какво ядеш пред хората. Ако си гладна - яж, и яж това, което ти се яде. Ако искаш пица, не си взимай салата, само защото наоколо има други хора, които няма да одобрят пицата. Поръчай проклетата пица.
Не си пускай косата дълга, за да се харесаш на някой друг.
Не носи рокля, ако не искаш.
Не си оставай у дома, защото нямаш с кого да излезеш. Излез. Изведи навън себе си. Изкарай си весело и се забавлявай на собствената си компания.
Не задържай сълзите си. Плачът означава, че чувстваш нещо, което трябва да излезе. Това не е слабост. Това значи да си човек.
Не се усмихвай, защото някой ти казва да се усмихваш.
Не се страхувай да се смееш на собствените си вицове и смешки.
Не казвай "да" само от учтивост. Кажи "не", защото това е твоят живот.
Не крий мнението си. Говори открито и ясно. Трябва да бъдеш чута.
Не се извинявай за това, което си. Бъдете смела, самоуверена и красива. Бъди себе си без да съжаляваш.“
Публикуваме този текст днес, оставяйки авторката му анонимна - по нейно желание. Темата вече е позната на читателите Майко Мила! - какво е да отглеждаш децата си сама. Е, днес ще разберем от първа ръка кои са най-плашещите и тревожни моменти, които една майка преживява, гледайки децата си като единствен родител. Ние пожелаваме на авторката ни сили, за да се справя с всичко, което я чака - което пък, сигурни сме, ще е повече хубаво, отколкото лошо!
*************************
Доскоро си мислех, че не съм планирала да бъда самотен родител - никой не планира да е сам в отглеждането на децата си. Но вече осъзнах, че макар да не съм го планирала, точно това се случи. Има не един и два трудни момента в това да си самотен родител, но само някои са истински болезнените и плашещите. „Самотен“ родител всъщност невинаги е вярно – майките с деца рядко са самотни, те са по-скоро сами.
Аз съм сама с двамата ми сина – на 9 години и на 4 месеца. Двете ми деца са причината да се събуждам сутрин и да будувам нощем. Обичам и двамата повече, отколкото съм си мислела, че е възможно. Когато тръгнах по пътя на майчинството - и двата пъти, не си представях, че ще съм сама в това. Никога не съм искала да бъда единствен или самотен родител и затова някои неща от това да съм сама с момчетата са много тъжни и трудни
Не познавам друго по-самотно чувство от това да се тревожа сама за децата си. Нощите, в които будувах до детското креватче и проверявах челцето за температура, или дните, в които се тревожа дали ги възпитавам правилно, дали съм взела правилното решение за конкретна случка или нещо, което единият от двамата е направил.
Тези моменти са адски тягостни и самотни.
В такива моменти ми липсва бившият ми, липсва ми ролята, която му беше отредена в семейството ни спрямо децата. Трудно се понася тежестта да знаеш, че само ти си отговорен за бъдещето на момчетата.
Жизненият път на момчетата е маркиран с успехи и постижения, които остават в спомените им като важните моменти от детството им. От една страна чакам тези моменти с огромно нетърпение заедно с децата, също като всеки друг родител, но от друга - мразя всеки такъв радостен семеен миг, защото го празнувам сама и усещането за самотата в радост е като жило, което те жегва, въпреки смеха и приятните емоции.
Само моят глас похвали 4-месечния ми син, когато за първи път се засмя с глас и изгука, само моите ръце прегърнаха с гордост 9-годишния ми син, който завърши срока с отличен отгоре до долу в бележника.
Само един чифт ръце, моите, ръкопляскаха на рецитала на по-голямото момче в детската градина. Във всеки такъв радостен момент – на първата дума, на първата стъпка, първият път, когато си е обул сам обувките, първият път, когато сам е хванал лъжица... всички тези важни спомени са съпроводени от едно подсъзнателно напомняне за другия човек, който отсъства и който пропуска важните спомени на децата.
Самотните майки могат да ме разберат и без да обяснявам. Това е моментът, в който окончателно рухваш и сълзите потичат. Животът на самотната майка е тежък и труден, и ни помага да си поплачем понякога, за разтуха. Но когато плачеш сама, това само още повече подчертава фактът, че няма никой до теб, който да ти помогне, да те утеши, да забърше сълзите ти. Всеки път, когато някоя самотна майка плаче, тя сама попива сълзите си, осъзнала, че само и единствено от нея зависи да се вземе в ръце и да не се предава, защото просто няма друг избор. Няма кой да я прегърне и да я утеши.
Не обичам да моля за помощ. Един от страховете на самотните майки е, че не сме достатъчни на децата си, че им липсва нещо, което ние не можем да им дадем, и че ги лишаваме от нещо, от което имат нужда. Заради този страх самотните майки се опитваме да се справим сами с всичко, защото само така успяваме да продължаваме да вярваме, че ще се справим с майчинството и живота.
Обаче колкото и да се опитвам да съм силна, понякога просто не мога повече, и когато се случат такива моменти, нямам друг избор, освен да помоля за помощ. Макар част от приятелите ми да са готови и да искат да ми помогнат, да преглътна гордостта си и да призная, че не се справям, е горчив хап за преглъщане.
Няма родител на този свят, на когото да не му се случи поне веднъж да разочарова детето си, но за самотния родител моментът, в който не оправдава очакванията на детето си, е много по-болезнен, отколкото за семействата с двама родители. Дали е заради недостиг на време, пари или просто заради факта, че невинаги успявам да играя ролята и на двамата родители, нищо не боли повече от това да видя тъжното лице на детето си и да знам, че не мога да му дам това, което иска.
Оставям настрана това, че в такива моменти и събития обикновено детето може да научи ценен житейски урок (за смирението, търпението и маловажността на материалните неща например), просто понякога ми се иска да не им се налага да научават житейски уроци, които аз не съм готова да им обясня. Защото като тяхна майка понякога просто искам да ги видя щастливи.
Когато трябва да обясня на детето къде е другият му родител
За мен това е едно от най-най-трудните и тъжни неща като самотна майка – да трябва да обясня ситуация на детето, която дори аз не разбирам. Защо той спря да ни обича с брат ми? Аз ли направих нещо, че той повече не искаше да бъде част от нашето семейство? Не те понася ли? Някога ще си бъдем ли поне приятели?
Не знам, не знам, мило дете, не знам. Не знам как да ти обясня какво друг човек е мислел или чувствал и защо е постъпил така или другояче. Да гледам как детето ми се терзае с въпроси за отсъстващия си втори родител никога не става по-малко болезнено.
Скъпи мой мил бюст, драги ми гърди,
Когато пиша това, вие вече няма да сте сред нас в пълната си прелест. Пиша ви, за да ви благодаря за вярната служба и да ви кажа „извинявайте, ако има нещо.“
Мили мой бюст, съжалявам за това, на което те подложих в последните близо десетина години с двете бременности и цялото това кърмене и дъвкане. Много се извинявам, че ти се наложи да се увеличаваш 3 размера и после да се свиваш пак с 3 размера надолу, като някакво млечно йо-йо, което най-накрая тъжно ще се озове в размер 85У, където „у“ значи увиснали, а 85 е дължина в милиметри.
Съжалявам за взаимния ни страх, че ако откърмя още едно дете, вече няма да се налага да държа бебето пред/под гърдата, а направо ще те замятам зад гърба си към бебешкото кошче, докато шофирам, а бебето суче. Извинявам се за всичките стотици пъти, когато съм те подвеждала, че няма нужда да слагам подплънка за кърмачки и после и аз, и ти сме се червили от срам на някое обществено място, размазвайки с крак капките кърма, които капят от подгизналата блуза. Да, знам, че не това са имали предвид хората, като са измислили „Мис Мокра Фланелка“!
Извинявам ти се за всичкото мачкане, за бучките по време на кърменето, за запушения млечен канал, за напуканите и разранени зърна, за това, че първото дете те ползваше за дъвка понякога, за болезнената бучка, която изследвахме много обстойно. Съжалявам за онзи път, когато се пресегнах да дам биберона на бебето на задната седалка и така те притиснах с колана, че после имаше синини и охлузвания няколко дни. Извинявай и за онзи път, когато те изгорих с вряла вода, защото ми беше адски студено и не прецених температурата на водата.
Извинявай и за това, че след бременностите и кърменето двете ти зърна не са на едно ниво. Знам, че това те кара да изглеждаш леко депресиран, мили мой бюст, с леко цинично изкривена физиономия, в която едното зърно винаги е малко по-наперено и изненадано от другото. Наистина много се извинявам за това.
Прощавай, че те развявах преди и сега пак на различни обществени места и пред познати и непознати, обикновено захапан от бебето. И двамата знаем, че се опитах един път да покрия теб и сучещото бебе, но се съгласихме единодушно с теб, че задушаващо се бебе и изпотени гърди са по-голямото зло в сравнение с някой скандализиран извънземен минувач, който е бягал от час по Биология и едва сега разбира предназначението на женските гърди при човека (имало, значи, причина да се наричаме „млекопитаещи“...)
Най-вече те моля за прошка за това, че от две стегнати горди кълбета, вирнали носове напред към широкия свят, пълен с приключения, сутиени и лунни нощи в хладни чаршафи, се превърнахте в тъжни спукани надуваеми възглавници. И аз, като теб, обвинявам тъпата гравитация за това. Години наред за мен вие бяхте герои, мили мои гърди. Сигурна съм, че не ти е било лесно, драги ми бюст. Виждам те как си забил поглед в земята сега, потиснат и демотивиран, и направо ми се къса сърцето (за гърба няма да споменавам).
Съжалявам, че ще си спомняме времето, когато с теб спяхме по корем и ни беше удобно. Ще пазим този спомен наред с онзи, в който аз и ти, и бебето, и брат му, и котките спят по едно и също време, непробудно и никой не плаче, не суче, не рие котешка тоалетна в търсене на нефт, не ака, не мяука и не рита с крак по нас и изтерзаното ни, изтощено тяло.
Не, няма да споменавам онези еретични сатанински заклинания, които започват с „плас-„ и завършват с „-тична операция“, защото си ви харесвам такива, каквито сте, изхранили сте децата ми и винаги ще ви обичам такива, мили мои две чувалчета за картофи.
За да не ти става тъжно, ще ти припомня, че бюстът на зрялата жена не е измислен от природата да стои щръкнал напред или нагоре да подпира брадичката ѝ – гърдите са били измислени, за да не измрем като биологичен вид. Не забравяй, мили мой бюст, че ако е трябвало винаги да стърчиш напред или нагоре, и да си стегнат като ГМО грейпфрут, си щял да имаш кости, които да те държат. И ако все още ти е мъчно, че си поувиснал, че отдавна не изглеждаш като на 15 и с гравитацията вече не сте приятели във Фейсбук, се запитай дали днес, на твоите 37 гръдни години, ти харесва тялото на 15-годишно хлапе или тялото на 37-годишен зрял мъж. Нали?
Заради всичко това – моля те за прошка.
С обич,
Муша Буша
