„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
Никол Кънева реши да ни разкаже в стихове за дните с 2-годишната ѝ дъщеря и по този начин да напише и на нея едно своеобразно писмо, в което да запечата колко много я обича и колко е забавно, когато са заедно.
Мила, сладичка Катлея,
моя малка орхидея,
реших писмо да ти напиша,
но ще прегоря сладкиша,
И заради туй сега
бързи рими аз редя.
Ти си малък ураган,
от свойта майка овладян,
смях през сълзи всеки ден
щастие си ти за мен.
Във игрите си фурия,
всичко вкъщи е магия,
и излезем ли навън,
повече не хваща сън.
Вечно сме във кал и тебешири,
скачаме във локви като диви.
И от майка с дъщеря
се превръщаме във две деца.
Песните са ни любими,
а на танците сме ний богини,
Чуем ли за патенцето ритъм,
и усещам просто как политам.
Всеки ни се чуди и се мае,
как успяваме да си играем.
Ти си ми почти на 2,
а мама е магаренце почти на 32.
Върнем ли се вкъщи уморени,
сили нямаме, но сме засмени
от игрите ни напред-назад.
Манджа няма, нито хляб,
но сме толкова щастливи,
че можем да го караме на сини сливи.
Сгушваме се мръсни в тати
и разказваме му за игрите непознати.
Той ни гледа и се мае,
иска му се с нас да поиграе,
но е тъмно вече вън
и е време май за баня
и за сладък сън!
Като за финал, любима моя,
пожелавам ти пороя
от безброй усмивки и мечти
винаги в игрите и в живота ти гори!
Стъпвай смело занапред,
а аз ще бъда все така до теб,
защото няма сила на света,
която да пребори
на твойта майка любовта!
От мама ураган с любов за малката фурия
„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
Много сладко писмо до себе си пише Димана Георгиева, в което си съобщава в кратък осведомителен бюлетин най-важните неща с неподражаем вътрешен глас.
Димана, здравей!
Пиша ти от бъдещето. От онова бъдеще, в което на тебе много не ти са вярва. Ама на, ето та, оцеля! И да знайш, не само това, ами и си много по-добра, мъдра и смирена.
Вярваш или не, отърва се от ония 50 кг, дето ги наля, докато тъпчеше кифли и сандвичи за закуска. Даже на 35 години си по слаба, отколкото беше на 17. Знайш ли какво е яко да си S размер?! Ша видиш след 20 години.
Ся, първо тая любов, в която в момента гориш, умре. Тя си беше агония, ама ти още не го знайш туй. След нея друга идва… Тъй. По е спокойна и улегнала, ама и нея умори. Ти обаче я превърна в приятелство за цял живот, много се гордея с тебе. Абе, да ти кажа право каквото си поискаш, си го взимаш. Каквото си го мечтаеш, ти се случва. Късмет ли е, аз туй още не съм го разбрала. Вярно е, че после се чудиш за какво ти беше туй, аджеба, ама тъй са случиха нещата.
Не за друго, ама нали и изненади трябва да има. Най-важното щи са случи! Ей, ония мисли, дето са ти в съзнанието вечер, тайните мечти – ем, ша стане!
Каква вихрушка ща завихри, майко мила, цял живот ша си я помниш. Пълен хаос ша ти е животът, ама пък как щи приляга да си в него… Много ша ти е уютно.
Друго да ти кажа – професионално няма да прокопсаш. Ама криво-ляво ще избутаме до пенсия.
Иии, децата щях да забравя – ти си знайш отсега още. Имаш ги, както си искаш. Ама времената ся са други. Знайш ли колко трудно са гледат момичета, момчетата са по-кротки. Ти обаче „да са момичета“ – ето ти – два броя, после се чудиш що побеля на 30 години.
Друго да ти кажа – сетих са! Вземи и почвай да са мажиш с козметика за лицето, че то на 20 години са почва с тия неща. Мажи там – да сме красиви.
После вече бившият ти мъж ща учи да пържиш яйца. С омлета още не са справяш, ама пък каква пита месиш.
Ся, аз отивам да го танцувам тоя живот, пък ти 'земи се стегни малко и вкарай малко живец в себе си. Те нещата така или иначе щи са случат – не идеално, но много интересно. Дай си време, ша са изненадаш.
Ади, чао!
P.S. И спри да се тъпчеш с тия сандвичи, че знайш ли къв глад та чака...
Получихме писмо от едно момиче, което минава през голямо изпитание заедно с партньора си. Двамата се опитват да имат деца и знаят, че при тях няма да се получи с щракване на пръсти. Въпреки това са готови да положат всички усилия, за да станат родители.
Ситуацията обаче допълнително се усложнява от всички близки, които имат огромно желание да разберат защо това младо семейство все още няма деца. Някои хора могат спокойно и аргументирано да отговорят на тези въпроси. Други - не. И понеже никога не знаем дали човекът срещу нас е от едните или от другите, най-добре е да си траем, докато някой ден не решат сами да ни споделят.
Публикуваме апела на нашата читателка към всички приятели и роднини, които са готови да зададат нетактичен въпрос. Ще се учудите колко много ще помогнете, ако се опитате да си го спестите.
Скъпи роднини и приятели,
Вие, които сте загрижени за любимото ви младо семейство и трепетно очаквате те да си имат дете. Представяте си момента, в който ви го обявяват, и вече нямате търпение да ги прегърнете силно и да им зададете всички въпроси, които ви изгарят отвътре.
Не дебнете знаци дали дамата е бременна. Не търсете под вола теле. Не им казвайте „Кога?!?“ и „Хайде, време ви е вече!!!“. Не им показвайте нетърпението си, защото не знаете в колко дълбока рана, най-вероятно, изсипвате сол, и то с чувалите.
Уви, нещата не се случват толкова бързо, колкото младото семейство си е представяло и това е трудност, през която те двамата минават. Само те си знаят колко безсънни нощи са прекарали, плачейки, обвинявайки се, търсещи какъв е проблемът. Само те знаят колко трудно е било да се вземат в ръце и да спрат да си повтарят, че проблем има. Да повярват, че няма защо да бързат и че може би сега не е моментът. Да се опитат да се пуснат по течението и да не го мислят. Само те знаят дали всъщност действително няма някакъв проблем, с който се борят.
Моля ви, спомнете си го! Следващия път, когато ви се прииска да намекнете на младото семейство, че им е време за дете, или търсите знаци дали жената е бременна, защото се държи за кръста или защото е напълняла, или защото просто е решила да откаже цигарите. СПОМНЕТЕ СИ ГО!
Спомнете си и си прехапете езика. Бъдете милостиви! Защото една ваша дума може да коства цял ден неконтролируем рев, притеснение, нервна криза или паник атака. А по този начин изобщо не помагате на двойката.
А хората, независимо колко добродушно го правят, да спрат да се бъркат там, където не им е работата!
Пиша това писмо, след като прекарах цял ден плачейки и опитвайки се да се събера след поредния удар под кръста…
Благодаря ви за отделеното време.
Надявам се, че следващия път ще се замислите, преди да зададете любимите си въпроси.
Ако и вие искате да напишете писмо на някого, дайте ни го на maikomilabg@gmail.com – ние ще го пуснем вместо вас.
Вижте още по темата:
Гражданско обединение “Да запазим училището като средище за децата” изготви отворено писмо до председателя на 46-ото Народно събрание, министър-председателя, президента и омбудсмана, както и до председателите на парламентарните групи по здравеопазване, образование и тази за жалбите и петициите на гражданите и взаимодействие с гражданското общество. Копие от писмото е изпратено и до министрите на здравеопазването и образованието.
Основната цел на писмото, което всеки гражданин може да подпише на този линк, е присъственото обучение на децата да бъде приоритет при управление на епидемията.
Ето и пълния текст на писмото:
Уважаеми дами и господа,
Обръщаме се към Вас от името на Гражданското обединение „Да запазим училището като средище за децата”.
Ние сме общност от родители, учители, университетски преподаватели, учени и граждани, които смятат, че в условията на пандемия от COVID-19 българската държава системно пренебрегва и омаловажава потребностите на децата и жертва техните интереси.
С това Отворено писмо настояваме за спешна и съвместна реакция на ръководените от Вас институции, която да постави като основна цел запазването на присъственото обучение в предстоящата учебна година и да набележи мерки за ограничаване на здравните рискове за учители и ученици по време на присъственото обучение.
На 18. август 2021 г. се проведе изслушване на Министъра на образованието и науката (МОН) в Народното събрание.
В рамките на обсъждането в детайл бяха разгледани въпроси относно плана за провеждане на учебната година в контекста на епидемия от COVID-19 и съобразно Плана за управление на пандемията, разработен от Министерството на здравеопазването (МЗ). МОН предвижда четири различни сценария за работа, които би следвало да приоритизират присъственото обучение, съобразявайки най-добрия интерес на децата.
Изключително притеснени сме от дефицитите в този план и от прогнозата той изобщо да не бъде приведен в изпълнение.
При сегашния темп на разпространение на заболяването към 15-ти септември 2021 г. страната, или поне по-голямата част от нея, ще бъде в тъмночервената зона според критериите, определени от МЗ. Това означава, че учебната година или въобще няма да започне присъствено, или обучението от разстояние в електронна среда ще бъде въведено непосредствено след началото ѝ за по-голямата част от учениците.
Ние няма да приемем това.
Като съзнаваме, че българското общество е дълбоко разделено във вижданията си до каква степен и какви мерки за ограничаване на COVID-19 да се прилагат, ние смятаме, че децата вече поеха несъразмерна тежест през изминалите 18 месеца.
Настояваме осигуряването на продължително присъствено обучение да бъде поставено като основен приоритет при управление на епидемичната обстановка у нас. Основните ни мотиви да искаме това са следните:
1. Локални проучвания на неправителствени организации и детски психолози установяват, че децата у нас вече търпят тежки последици върху психичното си здраве и развитие в следствие на продължителната изолация - депресивни състояния, повишена агресия, понижена концентрация, апатия.
2. Специалисти алармират за специфична десоциализация при деца, както и за “пандемия от екранна зависимост”.
3. Педиатричната общност от месеци се опитва да привлече вниманието ни върху негативните ефекти от продължителното застояване върху физическото здраве на децата - намален дихателен обем, недоразвити бели дробове, увредено зрение, гръбначни изкривявания.
4. Все повече деца изпадат в риск от отпадане от образование. Други губят способността си да пишат на ръка, да предават съдържание със собствени думи или да решават проблеми в група, заради спецификите на обучението от разстояние в електронна среда.
5. Онлайн обучението ограничава художественото мислене на децата и тяхното въображение, което се стимулира, когато децата се виждат и разговарят на живо. Това свежда до минимум от своя страна способността за създаване и възприемане на текстове, съответно за четене на книги – отново ключови умения за детското израстване.
6. Онлайн обучението унищожава часовете по различните видове изкуства – музика и рисуване. Познаваме деца от музикални училища, които се отказаха да свирят на инструмент заради това, че две години не можеха да се срещат с обучаващите ги учители на живо.
7. Всички големи международни организации, имащи компетенции по проблемите на пандемията от COVID-19, взеха отношение по въпроса за затваряне на училищата, като ясно указаха на правителствата да осигурят максимално продължителен присъствен учебен процес.
Декларираме готовността си да дискутираме с всички ангажирани институции и експерти конструктивно и добронамерено условията, при които ще се осигури присъствен учебен процес. Настояваме това да се осъществи веднага - броени дни остават до 15-ти септември.
При продължаваща липса на реакция на нашите искания ще останем с убеждението, че бъдещето на децата отново се пренебрегва.
Няма да имаме друг избор, освен да предприемем протестни действия.
Какво бихте казали на тийнейджъра, който сте били, ако ей сега застане пред вас? Кристи МакКлейн знае точно какви са съветите, които ѝ се е искало да получи преди години, но не е успяла. Сега ги казва на дъщеря си с надеждата да са ѝ полезни.
Когато ти си тийнейджърка, картинката е съвсем друга. Аз минах през тийнейджърските си години както можех. И имаше много доброжелателни възрастни, които искаха да ме насочат в правилната посока, но често съветите им не бяха съвсем на място. “Бъди добро момиче.” “Стой далече от момчетата.” “Стига си се мусила.” “Не прави секс, преди да се омъжиш.” “Слушай родителите си.” “Прави каквото ти се казва.”
Разбирах всеки един от тези съвети, казани с добро, но не бях много сигурна как или кога да ги приложа. Исках да имам отговор на въпроса “защо”, който стоеше зад всеки от тях. Отговорът, който обикновено получавах, беше “Защото така казвам”. Откакто мога да пиша, съм писател и винаги съм търсела по-дълбокото значение. На всичко. Трябваше да разбера “защо” за себе си и така и направих.
Научих много уроци. Ако се бях вслушала във всички съвети, сигурно животът ми щеше да е друг и вероятно безкрайно скучен. По-долу следват няколко неща, които ми се искаше да знам по-рано. Ако мога да те науча на нещо, то би било да се уповаваш на тези неща и да ги възприемеш с цялото си същество.
Понякога сме толкова заинтригувани какво правят другите, че загубваме себе си. Остани концентрирана в себе си, в своите цели и в това, което те прави щастлива. Всичко друго ще си дойде на мястото, обещавам ти.
Никога не говори с лошо за себе си. “Храни позитивното, остави негативното да гладува.” Негативните мисли се разпространяват като горски пожар и ще унищожат душата ти. Винаги се обръщай към себе си като към най-добрия си приятел. Човек сам учи другите как да се държат с него и ако говори снизходително за себе си, те ще направят същото. Знам, че не е нито правилно, нито честно, но такъв е животът. Колкото по-рано разбереш това, толкова по-добре.
Помня, че майка ми често ми казваше “Каквото и да се случва, дръж главата си изправена”. Тогава не го разбирах много добре. Сега да. В живота ти предстоят провали. Ще падаш. Тежко. И няма да е лесно да се изправиш отново, но нямаш друг избор.
Ще се изправиш и ще се бориш, докато главата ти е високо горе. Често ще си единствената, която се бори на твоя страна, тъй като не всеки ще е наясно с битките ти, но това е нормално. Силна си и ще се справиш. И накрая, ако битката стане много тежка, помоли за помощ.
Това е обречена кауза. Колкото и да се опитваш, няма да успееш. Освен това ще изгубиш себе си, докато се опитваш да угодиш на всички. Знаем, че щастието идва отвътре и всеки е отговорен за собственото си щастие. Няма нужда да носиш товара на другите.
Един ден може и да се събудиш и да се зачудиш защо хората не се стараят да ти угодят, както ти на тях. Ще си изтощена и огорчена. И може и да се откажеш да даваш каквото и да е от себе си, защото не получаваш нищо в замяна. В този случай, виж точка 1, обичай се и търси собственото си щастие, всичко друго ще тръгне оттам.
Поставяй себе си на първо място. Като казвам това, нямам предвид да си егоист. Искам да кажа, че трябва да храниш духовното си благосъстояние и да не те е грижа какво си мислят другите за теб. Търси утвърждаването си вътре, а не отвън.
Никога не се страхувай да казваш какво мислиш по важни въпроси и теми, свързани добро и лошо. Светът понякога е ужасно шумен и все някой ще се опитва да говори върху теб. Не забравяй, че си точно толкова важна, колкото и човекът до теб, и мнението ти има същото значение. Не позволявай на “шумното говорене” да заглуши духа ти.
Важно ще е и да се образоваш политически и социално. Трябва да си наясно какво е мнението ти по тези въпроси, защото ценностите ти ще прелеят в отношенията ти и ще определят какъв човек си и какви хора ще допускаш в живота си. Никога не се страхувай да изразяваш мнението си и не позволявай на някой да те заглушава. Това, че си тиха не означава, че нямаш какво да кажеш.
Много често реагираме физически, ако нещо не е както трябва. Доверявай се на това усещане. Не го пренебрегвай. И ако не си съвсем сигурна какво означава, почакай малко и ще ти се изясни. Когато игнорираш подобни емоции, обикновено животът те води по опасен път.
Мисли за това като за начина, по който тялото ти иска да те предпази. На сърцето ти може и да му се спори, но по-добре слушай главата и интуицията си. И ако все още не си сигурна какво да правиш, говори с майка си. Има голяма вероятност да съм мислила по същия въпрос или самата аз да съм била в подобна ситуация.
Моментите, в които съм се чувствала най-зле, са били тези, в които съм унижавала някого. Много е лесно да мразим другите жени или да им завиждаме, защото ни се струва, че са по-такива или онакива.
Но истината е, че всяка от нас се бори с нещо. Ако утре можеш да си смениш мястото с някоя друга жена, няма да искаш. Това си е нашият път и колкото и объркано да изглежда всичко, винаги е пълен с красота. Просто трябва да искаш да я видиш.
Моментите, в които съм имала най-голям успех, са тези, в които съм подкрепяла други жени. Тази енергия се разпространява и преминава от един човек към друг. Ако ти е трудно да приемеш някоя друга жена, трябва да се запиташ защо. Да не би тя да има нещо, което ти нямаш? Повече ли се старае от теб? Спри да се сравняваш и запомни, че животът си е само твой. Колкото повече любов даваш на света, толкова повече ще се върне към теб.
Освен всичко друго, никога не забравяй, че си достатъчна. Спри да си казваш, че си много такава или онакава, или не достатъчно еди си каква. Това е рецептата за нещастие. Запали искрата в себе си без значение кой какво прави. Битките на другите са си само техни и не те касаят.
Имаш толкова много да предложиш на света. Не позволявай на никого да унищожи това. А, повярвай ми, ще има хора, които ще се опитват. Ще виждат искрата, която носиш, и ще искат да си вземат от нея, защото си нямат тяхна. Не им я давай току-така. Бъди нащрек и установи ясни граници, с които да се предпазиш.
Трябва сама да се пазиш, защото няма да има кой да го прави вместо теб. Ти знаеш кое е правилно и кое не, моето момиче. Уповавай се на това и продължавай да светиш!
Днес е Архангелова задушница.
Днес се навършва и една година и четири дни без Дарина и дъщеря ѝ Никол. Двете бяха застреляни от съпруга на 23-годишната Дарина Министерска и баща на едногодишната Никол Викторио Александров, за когото все още няма присъда. Майката на Дарина – Ваня Министерска, настоява тя да е доживотен затвор без право на замяна и моли всеки, който смята, че убиецът на дъщеря ѝ и внучката ѝ заслужава именно такава присъда, да подпише петицията. Ваня ще се погрижи подписите да стигнат до хората, от които зависи вземането на това решение.
Вероятно една петиция няма да спре следващия ревнив мъж да убие партньорката си. Няма да го спре нито закон, нито конвенция, нито ограничителна заповед. Но пък те ще помогнат на жената да се опита да се измъкне от насилника си, преди да е станало прекалено късно. И най-вече ще ѝ помогне обществената непримиримост към насилието. Извръщането на погледа и разсейването, докато някой вика за помощ или моли за милост на долния етаж, няма да свършат работа.
Затова Ваня иска да покаже на всички, чиято политическа воля трябва да се впрегне срещу насилието над жени и деца, и едно писмо, което преди няколко дни намира на гроба на Дари и Ники. Оставено е там с няколко цветя и едно плюшено слънчице от една анонимна жена, живееща в страх, но и с надежда, че може и да се измъкне от насилника си.
Публикуваме писмото без редакции и се надяваме жената, която го е написала, да намери сили в себе си и да се свърже с хора или организации, които могат да ѝ подадат ръка.
"Пиша това, защото имах нужда...
Една година откакто чух вашата история...
Но тя освен, че ме шокира, натъжи и потресе, ме промени.
Не исках да съм следващата жертва...
Съвпадение или не, в деня на вашето убийство бях в Надежда, денят на вашето погребение бях с децата в Северният парк...Оставих играчка и цвете за вас там и не спирах да мисля...
Защо? Но аз знаех вътрешно отговорът. Защото си мислиш, че във всяко семейство има кризи и кавги. Защото, започваш да търсиш вината в теб, да премълчаваш и да се променяш, но в един момент си смачкана, несигурна и зависима от човека до теб. А той това иска. Отделя те от семейството ти, от приятели и близки. Тогава защо не си тръгнеш!? Звучи логично и безкрайно просто, но не е ! Ужасно трудно е да повярваш пак в себе си и да събереш смелост и само, който го е преживял може да разбере. Ти, Дарина си била смела и силна, защото си казала " Стоп". Аз се опитвах, всичко беше на приливи и отливи и не знам дали съм се спасила все още ...Сложно е...
Как да вярваш на човека, който единият ден е прекрасен, а на другият е зъл и непознат. Чупи, крещи, посяга ти, а после съжалява... Гони те по пантофи пред блока, а след това твърди, че е в депресия и ще се самоубие!?
И ти си виновен за неговите състояния...Заплашва те с нож и после ТОЙ бил зле психически и емоционално съсипан, а моите чувства?! А тези на децата?! Това е жив егоизъм. Да, тези хора съществуват и са тук и сред нас!
Те се чувстват силни и безнаказани, защото избиват комплексите си върху жени и деца!
Мили Дари и Ники, бдете над живите, над другите майки и дечица!
много искам истинска справедливост за вас!
Много ми се иска това да не ви се беше случило!
Вие сте силни, чисти и завинаги заедно!
Господ ще възнесе справедливост!
Почивайте в мир, бъдете спокойни във вечният си сън!
Аз можеше да съм следващата жертва и още не съм застрахована от нищо! Но дойдох да ви "кажа" всичко това, защото ще ме разберете и ще ми олекне...
Светъл да е пътят ви!
Дъщеря ми е на годините на Никол! Когато си помисля за този и изгубен още не изживян детски живот, очите ми се пълнят със сълзи...
Не мога и да си представя как се изживява такава мъка и как се съществува след това... Безкрайно се възхищавам на близките ви, които не само, че превъзмогват мъката си, но и се борят за вас и за справедливост и защита на жертвите в тази объркана държава! Дано ги гледате отгоре и се гордеете с тях!
Сбогом, мили Дари и Ники, макар да нямах честта да ви познавам лично, вие докоснахте душата ми!"
Провокирана от текста ни "Писмо до всички, които се чудят кога ще имам деца", Мая Стойнова ни изпрати своето писмо, адресирано до всички онези свръхчувствителни по някои теми хора, които, според нея, може и да си поемат малко въздух и да не се вкарват в толкова филми, че някой някога нещо ги е попитал. Може би невинаги е с лошо.
Ей, Богу, в много политкоректен свят живеем. Харесва ми, че ставаме все по-възпитани и толерантни, но от някои неща направо вече се изприщвам, и едното е статии на тема “Не ме питайте кога ще имам деца.”
То не беше една, то не бяха две, и защо въобще ги чета, ще ме попитате. Еми, ей на! И на мен ми се иска някой път да съм по-мъдра, но толкова си мога.
Сега, първо да се обясня малко, за да няма недоразбрали. Аз имам едно дете и се пънАх да го зачена 3 години. Родих на 31. Вервайте ми, знам какво е да те питат.
И да, да имаш дете е най-хубавото нещо на света: умиляваш се като го гледаш как спи, всеки ден те разсмива по някакъв нов начин и въобще е готино да си произвеждаш готини хора (по собствените си критерии, поне). Пък и си мама. В смисъл, яко е да си мама. Аз съм “co-founder & CEO” на семейния ни бизнес, ама да си мама е по-яко.
Обаче, да имаш дете е и най-трудното нещо на света. Значи, късала съм коленни връзки (операция), чупила съм предни зъби (2 операции), загубих баща си преди няколко години, изкарвала съм шестица на изпит по висша математика, стартирала съм бизнес. Да имаш дете е по-трудно. Всъщност, ако събереш всичкото физическо и емоционално усилие, които горепосочените неща изискват, не съм сигурна, че ще се доближиш до майчинството. Трудно е и за мъжа, за двойката, за връзката. Честно казано, и аз се чудя понякога дали е за всеки.
Както и да е. Исках да ви кажа, че когато близки хора ви подпитват за децата, много е вероятно да имат предвид това:
– Деца се гледат трудно, затова ни се ще да ги родиш млада, пък и докато сме ние млади, да помагаме, за да минат нещата по-лесно.
– Деца се гледат трудно и е нормално да се колебаеш. Нека да го изговорим, може в разговора да намериш решението си.
– Деца се раждат и гледат по-трудно след определена възраст, притеснявам се да не би партньорът ти да те принуждава да чакаш, защото не е сигурен във връзката. Притеснявам се да не си губиш времето, да не се “примиряваш” с него.
– Откакто имам дете, ми липсваш като приятелка. Ще ми се и ти да имаш дете, та да може да си споделяме.
– Ако имаш някакъв медицински проблем, сподели, може да те насоча към правилния лекар или болница, или да те свържа с някой, който е минал през това.
Да, знам, ваше си е решението с кого по какви въпроси ще говорите. Но пък тяхно си е решението да питат. Ако не ви се говори, измислете си някакъв стандартен отговор (например, "Чудя се дали мое дете би преживяло зомби апокалипсиса") и си карайте живота. Ако пък ви се говори, говорете и без да ви питат.
Някак си много чувствителни станахме, пууу.
В топ 10 на най-ужасните и досадни неща на света е бебе, на което му растат зъби и по повода то милото плаче и се тръшка, вероятно защото избиването на тия пусти бивни не е най-лежерното нещо на света. И представете си едно такова ревящо човече плюс седмици без нормален сън, плюс съседи, които се оплакват какви родителите сте вие, че не можете да го накарате да спре да плаче. Пленително. И в тази ситуация на една млада майка не ѝ остава нищо друго освен да напише писмо да съседа, който държи бебето да бъде изключено от копчето или поне да му се намали звукът.
Два през нощта е. Седя в леглото и кърмя 4-месечния си син, докато въртя в главата си какво бих ви казала, ако ви срещна на стълбите в блока. Изпитвам известни затруднения да разсъждавам трезво, защото вече втора седмица се будя на всеки час през нощта.
Нищо чудно, че безсънието е използвано като вид мъчение. Когато мине тази фаза, най-вероятно ще мога да оцелея във всякаква ситуация.
Миналата нощ беше най-тежката. Вие решихте да блъскате по тавана в 3:30, все едно щеше да помогне. А тази сутрин със съпруга ми получихме имейл от агенцията, която менажира блока ни. Оплакали сте им се, че не може да спите от бебето ни. Предложили сте да го преместим в другата стая в апартамента, за да не се чува и да спите необезпокоявани.
Докато четях имейла, в мен се надигна смесица от емоции - срамът бързо прерасна във вина, после в раздразнение, гняв и накрая ярост - как си позволявате? Освен че ви съветвам детето ви да спи в една и съща стая с вас поне до шестия месец, за да намалите риска от синдром на внезапната детска смърт, ще ви попитам откъде накъде да местим детето в неговата стая по-рано, само за да ви осигурим по-спокоен сън? Защо вие не спите в другата си свободна стая в апартамента, като ви притеснява толкова много? Или пък да си вземете някакви хубави тапи за уши например?
Със съпруга ми сме напълно наясно колко е ужасно да ти се наруши сънят. Искрено съжаляваме за вас. Но истината е, че на момченцето ни му растат зъби, така че за съжаление няма какво да направим.
Не можем да му намалим звука. Не можем да го вразумим. Той е бебе. Бебетата плачат. Много. Можем да се постараем да се чувства сигурен, защитен и обичан. И в един момент сънят му ще се подобри.
А дотогава, моля, бъдете търпеливи и ни влезте в положението. Имах тежко раждане, с което едва сега започнах да свиквам, и не съм спала като хората от 4 месеца. И сега, заради вашето оплакване, на всичкото отгоре, се притеснявам и за шума, който вдигаме, когато единственото, върху което трябва да се фокусирам, е бебето.
Още едно нещо, за което да се притеснявам, а аз, като чисто нова майка, която се опитва да я кара ден за ден, просто нямам сили за това.
Моментът, в който ти кажат, че състоянието на детето ти е за ТЕЛК, е началото на история, изпълнена с огромно страдание, усилвано от отношението на всяка институция, която срещаш по пътя си. Една майка, пожелала да остане анонимна, ни разказва за сблъсъка си със системата, която „раздава“ онези проценти инвалидност, от които зависи колко държавна помощ ще получи човекът с увреждания. И за причината, поради която спира да се бори с нея.
Няма да разказвам историята от началото, тъй като е изпълнена с много болка и мъка. Ще започна от момента, в който ни казаха, че състоянието на сина ни е за ТЕЛК. Първо проучихме въпроса: каква е процедурата, какви документи се изискват, кои проценти за какво са и какво всъщност значи да имаш ТЕЛК. Оказа се, че всичко което получаваш, ако попаднеш под заветните 50%, е един лист, на който е записано това – тоест нищо. Не че ако ги минеш ще получиш кой знае колко!
Та, в крайна сметка понаучихме това-онова, събрахме доста епикризи, снимки, удостоверения, молби, заявления и каквото там още се иска и подадохме всичко в съответната служба. Оттам ни върнаха, защото не сме приложили ненадписан пощенски плик и марка, аз какво съм си помислила?!? Няма служителите с техните минимални заплати да ми ги купуват, за да ми изпратят писмото, с което ще ме уведомят кога и къде да се явим за преглед.
Добре, засрамено отидох до пощата, купих за 0,28 ст. необходимото и, чудейки се къде ли е държавата, се върнах отново да подам всичко. Подадох го от втория път и то успешно!
Започна чакането на едномесечния срок, който взе, че изтече без да получим въпросното писмо. Звънях безброй пъти да попитам какво се случва и вечният отговор (в редките случаи, когато някой благоволи да вдигне телефона) беше: „ама изчакайте си писмото, БЕ, госпожа!!!“.
Веднага след това ми затваряха, без да ме оставят да обясня, че едномесечният срок вече е изтекъл преди две седмици.
В крайна сметка, реших да отида на място и се оказа, че всъщност писмото е безследно изчезнало, но, благодарение на великодушието на служителката, го получих на ръка.
Пишеше да се явя след три дни в определена болница на преглед заедно с детето. Отдавам случилото се изцяло на късмета, но да продължим.
Заведох детето в болницата. Имахме час, в който да се явим – 9:30. Но още около 15 човека имаха същия даден час въпреки че бях с бебе на 6 месеца, чакахме до 12:30.
Когато ни приеха в кабинета, започна едно пуфтене и чудене какво му има: четат се документи, прелистват се страници, допитват се до Google. Започва да ми намирисва на подкупи, но твърдо решена, че няма да плащам за проценти, мълча и чакам.
Накрая председателят на комисията ме погледна с последна надежда в погледа и ми каза: „Госпожо, какво да Ви правим?“
Вече сигурна накъде отиват нещата, се усмихнах и отговорих, че всичко е в техни ръце. Синът ми получи 41%. Иначе казано – нищо. Попитах защо ми дават толкова, при условие, че в таблицата, регламентираща за кое колко се дава пише 50%. Отговориха, че съм в пълното си право да обжалвам тяхното решение пред по-горна инстанция – НЕЛК.
Примирих се и обжалвах. Пак чакане, пак разнасяне на документи, попълване на заявления и т.н. След около три месеца доживяхме преглед пред комисия на НЕЛК, където един не особено вежлив, но пък за сметка на това изключително директен доктор ни заяви в прав текст „на такова беличко детенце как да се даде над 50% без нищо“.
Ами, какво да ви кажа, в този момент се зачудих дали случайно не съм полудяла, за да тръгна да водя борба с български институции, за нещо, което уж се полага... Попитах въпросния господин „нищо ли е състоянието на детето“, той сви рамене и каза „айде от мен да мине, давам 44%“. Благодарих му и си тръгнах.
{Детето ми е без палец на лява ръка и липса на метакарпална кост. Лявата ръка в неговия случай е доказано водеща. Също така има скъсена лъчева кост на лявата ръка.
Неговият случай е изключително рядък, слава Богу не е и съпроводен от други заболявания. Реално, наистина е труден за класифициране, но по таблица сметките са:
40% за липса на палец и/или метакарпална кост, 10% за водещ крайник, още 10% за изкривяване на китката поради скъсената лъчева кост.
Последните 20% са по усмотрение на преглеждащия…}
Мина една година, ТЕЛК-ът изтече. Не получихме писмо, защото се оказа, че за лица под 18 г., не се изпращат нови уведомления дали и кога да се яви детето на преглед за подновяване на решението – трябвало да се следи от родителя.
След голямо чудене, подадохме наново молби, документи и т.н. На бързо ни назначиха дата за след 4 месеца.
За трети и последен път преминах през абсолютно същата ситуация. Пак кършене на пръсти, отново едно чудене и маене. Любопитството надделя в мен и взех, че попитах колко не му достига на това дете да вземе заветните 51%.
Изведнъж пред мен се оказаха срамежливи осмокласнички със зачервени бузки и палави усмивки – „е сега, ма моля Ви се, колкото прецените, все пак ще е с 3 години давност това решение“. Трябваше ли да смятам по Питагор или тангенс, така и не разбрах.
Покрай цялата история бях чувала какви ли не суми, а тези мои пусти принципи така и не ми разрешават да си извадя портфейла. Обясних им, че даже показах извадка от таблицата с процентите и заболяванията, пред тях сметнах, че нашия случай е тамън за 51% и не виждам смисъл да подкупвам длъжностни лица на заплата, за да си свършат работата.
Пред мен се разкри поредната трансформация - свенливите осмокласнички изведнъж вече бяха огнебълващи дракони, които се развикаха какво било това отношение и как аз съм била тази, която иска нещо от тях. И да, прави са! Искам от тях да бъдат реалисти, да напишат точно толкова, колкото се полага, а не да ми извиват ръцете. Тръгнах си преди да са се развилнели още повече, твърдо убедена, че ТЕЛК на дете в България се вади или за много тежки заболявания или с много тежки пликове.
А не след дълго гледам новини, майки, преборили се със системата да извадят полагащия се ТЕЛК на децата им, как биват пренебрегвани от политици, общество и прочие. Огорчена съм от системата, от липсата на човечност, от закоравели разбирания.
Загубих моята битка с ТЕЛК и НЕЛК и ви пожелавам никога да не ви се налага да се сблъсквате с тях! Но също така се надявам някога да бъде променена тази система, да бъде уважавано правото на децата в неравностойно положение и да не бъдат дискриминирани.
По темата:
Една от майките зад протеста „Системата ни убива“: Искам синът ми да има работа!
"Докато много сънародници в чужбина се оплакват, че не са получили писмо от Министерството на завръщането, заело се със задачата да прикани емигрантите обратно в родината, аз получих такова", хвали ни се Дарина Рангелова. И ни разкрива съдържанието на това толкова чакано от хиляди българи зад граница писмо!
Докато много сънародници в чужбина се оплакват, че не са получили писмо от Министерството на завръщането, заело се със задачата да прикани емигрантите обратно в родината, аз получих такова.
Писмото от Министерството на завръщането го получих сега, докато съм в България. Това е логично, защото едва ли знаят дори в коя държава живея.
Все пак се изненадах, че са ми открили адреса в България, не успяват обикновено. Ето, онзи ден си взех от една държавна институция две писма от миналата година и ми казаха, че “и те не знаят защо не са ми ги изпратили”.
Както и да е, това писмо го получих.
Рекох си, че не стига, че са разбрали, че съм в България за малко, ами и виж колко бързо са се спретнали да ме
убеждават да остана завинаги. Писмото се оказа, че не е баш за това, ама ме убедиха, де. Ето го и него.
Драга сънародничке,
Разбрахме, че сте се довлякла в България за ваканцията и искаме да ви поканим да се махнете колкото се може
по-бързо. Пренаселено стана от такива като вас. Не разбрахте ли, че през август нищо не може да свършите?
Служителят, дето знае какво да прави, днес излезе в отпуск, а пък този, дето утре ще се върне от отпуск, нищо
не знае.
Не стига, че сте дошла, ами сте довела и децата си. Ама... как може, бе. Искате да практикуват български език?
Ама, айде, моля ви се, няма нужда. Учете си ги там, в българските училища, тук всички градски лагери и
занимания са с изучаване на английски език.
А и, въобще, вие имате твърде много деца, цели три, и става страшна тарапана и много пречат. Вие сте свикнала да
си ги водите навсякъде, а то не може така - в градския транспорт може да нарушат комфорта на пътниците, в магазин
или аптека може да бутнат нещо и да го счупят, и продавачката ще трябва да чисти, нищо, че всичко е толкова просторно и измислено да е удобно за клиента.
Ама те, децата, не са клиенти, те са консуматори и ако може да им набавяте консумативите без тях. А и в парка
вашите деца много тичат и викат, а това не е добре за бабите на пейките. Децата тук само пречат. А и съседката извика полиция, че вдигате шум. Ами, да, само тук може да се вика полиция 58 пъти без причина и да не се санкционира телефониращият за щяло и нещяло. Нека си ви тормози, да видите на нас какво ни е.
А и какво да правите тук, като няма топла вода? Има профилактика и вместо да се махате, вие идвате. А то трябва
да се профилактира, къде се е чуло и видяло без профилактика. А като свърши профилактиката, ще спираме всичката вода, защото се ремонтира улицата.
В никакъв случай не искаме да оставате за постоянно, защото ще ви трябва ясла и училище, а места откъде? То не става така, като при вас - идвате и просто го записвате в най-близкото училище. Конкуренцията е жестока, защото тук образованието е на много високо ниво и си трябват изпити - колкото повече, толкова по-добре. Тука си има ред!
Както и в здравеопазването, така и съдебната система, социалната система и всичко друго е наред и работи като по часовник, а вие сега ще ми идвате да се възползвате без да сте си мръднали пръста.
Ще искате и да работите, пък ще вземе да поискате и да ви плащат. Я по-добре си работете там и пращайте пари
насам.
И сте решили да си подновявате документите баш сега и да правите опашки. Ама... правете си ги в посолството, също като тук, и те си имат ред, и всичко ще стане освен мнооого бавно, но и по-скъпо, щото... нали сте в чужбина.
Таксите не може да са еднакви за българите в България и българите в чужбина. А най-добре изобщо да не си подновявате българските документи, защото на никого не му пука.
Че и искате да гласувате - откъде накъде? Та вие не знаете какво става тук, ще ми гласувате. Казахме ви вече, че не искаме да ви чуваме и виждаме.
А може би сте дошли да друснете едно хоро? Няма нужда. Не знаете ли за инициативата на МОН, с подкрепата на Външно министерство, Агенцията на българите в чужбина, Министерството на културата и дипломатическите представителства? Инициативата се казва “Розите на България” и на 11 май българите показаха своя патриотичен дух и единство, като в 25 държави танцуваха право хоро на публични и оживени места.
Ето, във Вашингтон, хорото е било пред мемориала на Томас Джеферсън. Така се популяризира българското, стойте си там и идете на мегдана да им покажете що е то право хоро, а не да ни се връщате.
Хайде, тръгвайте вече. Вземете и мартеници!
Още по темата:
Децата с двойно гражданство и голямото завръщане в родната чужбина
