Това е въпрос, който може достойно да влезе в учебниците по философия. И той е от онези въпроси, на които с чисто сърце и лутаща се в блъскане за верен отговор глава, ще сложим звездичка. За да обозначим трудността и важността му.
Но понеже сме се събрали, за да ни е по-леко и да намираме заедно решенията на тригонометричните уравнения, които животът ни предоставя, ето ви един уникален вариант, който даже е безплатен. Някои от вас сигурно са чували за това възможно
защото то ще се състои за 13-и път. „Заедно в час“ отново организира Лятна академия – безплатна програма за ученици от 1. до 12. клас, която съчетава учебни занимания, практически дейности и развитие на ключови умения.
Академията ще се проведе от 27 юли до 7 август 2026 г. в 90 СУ „Генерал Хосе де Сан Мартин“ в столичния квартал „Люлин“. Заниманията ще бъдат всеки делничен ден от 9:00 до 12:30 ч.
За да се запишете, е нужно да попълните онлайн формуляр. Регистрацията е отворена до изчерпване на местата.
Още не сме свършили, скрол надолу
Целта на програмата е да подкрепи учениците да затвърдят знанията си, да наваксат пропуски и да повишат мотивацията си за учене в спокойна и подкрепяща среда. Тази година акцент се поставя върху развитието на умения за учене и социално-емоционални умения.
„След пауза от няколко години се радваме, че Лятната академия отново събира ученици и учители на живо. В 13-ото ѝ издание надграждаме фокуса не само върху знанията, но и върху уменията, които помагат на децата да бъдат уверени, мотивирани и активни в ученето. За нас е важно всяко дете да си тръгне с напредък, но и с усещането, че училището може да бъде място, в което се чувства добре и има смисъл да се развива“, казва Жаклин Мисирян-Дойчева, ръководител на програмата „Нов път в преподаването“.
Преподаватели в академията са учители с разнообразен професионален опит, които преминават интензивна подготовка преди началото на учебната година.
За поредна година благотворителната инициатива #steniskanabala осигурява стипендии за студенти без родители, помага на сираци или полусираци, за да продължат своето образование.
Тази година доброто няма един цвят и един дизайн, а е толкова различно, колкото са хората, които го подкрепят. Популярни артисти, брандове и общности дариха свои дизайни в подкрепа на студенти без родители – всеки със своя тениска, но с една обща цел.
Всеки може да помогне! Разгледайте тениските. Може „да отидете“ на бала с Графа, Веселин Маринов, с група „Остава“, NDOE, Nasimo или Desi Slava.
Дарители в #steniskanabala са както хора, които просто влизат в сайта и си купуват тениска, така и големи корпорации. До този момент, от своето създаване, инициативата е събрала общо 850 000 лева от 12 900 дарители, които са помогнали на 340 първокурсници.
Можете да прочетете регламента за кандидатстване за стипендия и да насърчите някое дете да се включи.
Можете да дарите сума чрез онлайн плащане или с банков превод към сметка:
IBAN: BG30 UNCR 7000 1522 1567 04
BIC: UNCRBGSF
при УниКредит Булбанк АД
Ако дарите 20 евро или повече, Мoto-Pfohe ще ви предостави символа на кампанията – тениска, с която да носите доброто навсякъде.
Вдъхновението идва от випуск абитуриенти от Пирот, който през 2013 г. отива на бала с тениска и дарява спестените средства на деца в неравностойно положение. На следващата година организаторите на #steniskanabala решават да развият и разширят тази инициатива, така че повече хора да могат да се включат и да помогнем повече.
„Вярваме, че достъпът до образование е изключително важен за всички млади хора, затова и набраните средства от #steniskanabala дават равен шанс на абитуриенти, загубили един или двамата си родители, да продължават образованието си във висше учебно заведение“, обясняват още организаторите.
Бъдете готини и добри – поръчайте си тениска и подкрепете кауза със смисъл!
„Децата не учат от хора, които не харесват.“ Мотивиращата мисъл на Рита Пиърсън е двигател в решенията на Диана Банкова, която от юристка се преквалифицира първо в учителка към „Заедно в час“, а след това и в директорка. За Диана да преподаваш е вид изкуство и е нужно да го владееш, за да пожелаят учениците да се учат точно от теб.
„Може да си най-добре подготвеният теоретично, да знаеш абсолютно всичко по своя предмет, да си страхотен специалист. Но ако не намериш начина, по който да привлечеш вниманието на учениците, няма как да предадеш знанието, което имаш.“
Диана Банкова е юрист по образование и почти 10 години е работила в държавната администрация. Трупа професионален опит и в различни неправителствени организации като доброволец. Работила е в сферата на трудовото право, защитата правата на служителите. „Пътят ми преди „Заедно в час“ е бил свързан с идеята, че промяната идва от нас, от това, което ние правим“, казва Банкова.
Като родител на три деца става свидетел на непроменената образователна система още от времето, когато тя е била ученичка. Разбира, че начинът на преподаване не отговаря на актуалните нужди на съвременните деца. Различни наблюдения натрупват желанието ѝ да допринесе за промяната. Окончателното решение да се преквалифицира идва след представяне на книга на ученик през 2017 г.
„Докато благодареше и разказваше как е събрал смелост на тази възраст да издаде своята първа книга, покани на сцената една учителка и каза, че това е човекът, който най-много го е подкрепял. В този човек аз разпознах един от моите учители в гимназията, който и на мен ми действаше вдъхновяващо. И реших, че ако 20 години по-късно един учител продължава да вдъхновява, искам и аз да имам принос в това.“
Още не сме свършили, скрол надолу
След като кандидатства за учител към „Заедно в час“, в продължение на пет години Диана пътува по около 150-160 км на ден между Враца, където живее, и Козлодуй, където преподава. Тогава тя е начален учител в СУ „Христо Ботев“. Признава, че когато се е съгласила и е подписала договора си, не си е давала ясна сметка какво означават 150 километра всеки ден, „но това, което ме задържа въпреки разстоянията, беше обещанието, което дадох на моите ученици и техните родители – че заедно ще извървим пътя. Беше екипът, в който попаднах в самото училище. Това, че работехме наистина много, смислено и в посоката, която аз си представях“, казва тя. Разбирането ѝ за преподаването е, че:
„Ученето е комплексна дейност, в която всички участват. Много по-важно е децата да се научат да мислят, да станат добри хора, а не толкова да могат да смятат всички задачи от учебника.“
Другото, което я задържа, е подкрепата на екипа на „Заедно в час“. Според данни на Синдикат „Образование“, публикувани през 2023 година, над 70% от младите учители не издържат в образователната система още през първата година на преподаване. Една от причините за това Диана Банкова вижда в усещането, че са сами – нещо, което тя твърди, че не познава, защото в „Заедно в час“ „винаги има човек, на когото да се обадиш, ако ти е трудно, и да получиш адекватна помощ.“
Въпреки подкрепата обаче срещу реалната възможност за по-ефективно обучение стои системата, която рядко проявява гъвкавост. Трудности в работата си Диана среща заради факта, че всякакви идеи, включително смислени и успешни, трябва да бъдат одобрени, за да се включат в учебните планове и програми. Има и теми, за които на учителя са му необходими например два учебни часа, за да ги преподаде адекватно, но в програмата е заложен само един час.
От друга страна, отбелязва Диана, очакванията на системата са, че децата трябва да постигат високи резултати на външните оценявания. Според нея обаче тази цел не кореспондира с изискванията за запаметяване и повтаряне на едни и същи действия. Онова, което според учителката би довело до резултатите, е развиването на умения за за критично мислене.
„Но това е свързано със съвсем друг тип преподаване – учениците да имат време да осмислят грешките си, време да пробват различни пътища за достигане до верния отговор.“
Учителите се сблъскват и с огромно количество документация, което попълват всеки ден. Такава дейност, казва Диана, отнема от времето, което могат да отделят за смислено планиране на уроците. Според нея именно спазването на тези нормативни изисквания понякога отказва част от учителите да излязат извън руслото на учебната програма.
Да може да повлиява повече на системата е една от причините Диана Банкова да избере да стане директор. „Аз не исках просто да бъда директор, аз исках да бъда директор на моето училище – СУ „Отец Паисий“ във Враца. Защото и най-добрият учител може да повлияе на една класна стая, на 20% от учениците, но не може да повлияе на процесите вътре в едно училище“, казва тя.
Голяма част от посоката на развитие на едно училище идва именно от директора, допълва Диана.
„Идва от ръководството, от това дали то има идея какво иска да се случи генерално в училището или просто хората са там, за да се изпълняват плановете и програмите и да се минава учебната година.“
А училището, в което е директорка, Диана описва като уникално, защото е едно от първите училища в страната, което съчетава общообразователната подготовка с преподаване на изкуство. Това според нея дава много по-голяма свобода и по-голяма възможност за развитието на учениците. Казва, че е намерила общ език и с преподавателите, които пък са повярвали в нея.
„Чрез изкуството можем да преподаваме всичко останало. Може да развиваме умения, може да изграждаме общност от хора, които да общуват помежду си и да намират общ език, а не просто хора, които да решат перфектно НВО-то в 7. клас.“
Още докато е в ролята си на учител, Диана Банкова има за цел да преподаде на децата най-вече човещина и самостоятелност. За нея е важно учениците да се справят и без помощта ѝ. Доказателство, че усилията за различен подход си струват, е това, че учениците ѝ продължават да я търсят и след като е станала директорка, а родителите им ѝ благодарят, че е мотивирала децата да ходят на училище.
„Това е един от проблемите на цялата образователна система – учениците ни всъщност не искат да ходят на училище. И нашата роля е да ги накараме да искат да са в училище“, казва тя.
На финала Диана се обръща към онези хора, които се колебаят дали имат място като учители и дали да кандидатстват за преподаватели към „Заедно в час“. Според нея критерият е дали вярват, че:
И добавя, че ако изпитват колебания заради предметното знание или практическото влизане в класната стая, екипът на „Заедно в час“ ще ги подкрепи и ще бъде до тях във всеки момент от пътя. Защото училището, казва Диана Банкова, не е само сграда:
„Училището е жив организъм. И децата са това, заради което всъщност би трябвало да сме в него.“
Математикът Федерико Ардила-Мантия израства в Колумбия, равнодушен към училището, но изключително талантлив по математиката. Проваля се в повечето предмети в гимназията в Богота, докато не получава предложение да кандидатства в Масачузетския технологичен институт (MIT). Федерико дори не знаел за съществуването на института. За негова изненада го приели и заминал да учи там със стипендия. С математиката се справял блестящо. Един от преподавателите му – теоретик със саркастичен характер, известен с това, че сравнявал аудиторията си със стадо крави – често поставял в домашните работи „отворени“ задачи, без да казва на студентите, че са невъзможни за решаване.
Никой дотогава не е успявал да ги реши. Ардила решава една от тях. По-късно получава бакалавърска и докторска степен по математика от MIT.
Отчасти поради интровертност. Но до голяма степен и културно – като латиноамериканец бил малцинство в катедрата и не се чувствал на мястото си. Никой не го отбягвал съзнателно, но въпреки това Федерико се чувствал сам. В математиката работата с други хора отваря нови пътища за учене и мислене. Но през всичките девет години в MIT Ардила работи в екип само два пъти.
Но след това, вече като преподавател, започнал да забелязва повтарящ се модел. Чернокожите и латино студентите, жените и онези, които продължавали към докторантури, разказвали сходни истории – за изолация, за безуспешни опити да се включат в учебни групи, защото никой не искал да работи с тях. Проучвания действително показват, че студенти от малцинствени групи в STEM често се чувстват откъснати от университетската среда, а жените в тези специалности редовно биват подценявани и омаловажавани, дори когато постигат по-добри резултати от мъжете.
Математиката като академична област е печално еднообразна – доминирана от бели мъже или с азиатски произход. И въпреки че математиците не се възприемат като въплъщение на мъжествеността, културата е агресивна. „Обидите са нещо нормално“, разказва Ардила. Макар този тон да е зададен от по-възрастните учени, по-младите преподаватели често го продължават. Андрес Виндас-Мелендес, един от бившите докторанти на Ардила, си спомня как като студент в Калифорнийския университет отишъл при съветник, за да получи подпис по математика. „Ти няма да станеш математик“, казал му съветникът. А докато Виндас-Мелендес излизал от кабинета, чул: „Не се излагай. И не излагай катедрата.“
За Ардила, вече професор в държавния университет на Сан Франциско, проблемът бил особено ключов: 60% от неговите студенти са от етнически малцинства, а почти половината – първо поколение в университет. Затова решил да направи това, което правят математиците пред трудни задачи – да започне с нещо по-малко.
Първата стъпка била да си представи каква би могла да бъде една различна математическа култура. За да избегне атмосфера на агресия и съревнование, той създал пространство, в което студентите да се чувстват добре и подкрепени, като въвел правило. Студентите поемали ангажимент да бъдат „активни, търпеливи и щедри“ – както към собственото си темпо на учене, така и към това на състудентите си. Професорът променил и нещо много съществено в начина си на преподаване. Математиците често използват фрази като „Това е очевидно“ или „Лесно се вижда“, които са демотивиращи за студент, който не намира задачата за лесна от първия път. В математиката сблъсъкът с трудни проблеми е неизбежен. „Едно предизвикателство много лесно може да стане отчуждаващ фактор за студента“, обяснява Ардила.
Особено важно било студентите да не бъдат обезкуражавани в началото – онова, което днес изглежда трудно, с времето може да стане ясно. Затова той изключил този тип изрази от преподаването си.
Той забелязал, че в час отговарят само няколко студенти. Затова, когато задавал въпрос, изчаквал да види три броя вдигнати ръце, преди да избере някого. Първата ръка винаги се вдигала бързо, понякога и втората. Третата обикновено се появявала след колебание. Тогава той карал студентите да отговарят в обратен ред. С времето те схванали тактиката му, но научили, че всички мнения са важни.
Семестрите започнали с няколко активни участници, завършвали с клас, в който отговаряли всички.
Той пускал музика в началото на занятията и после канел студентите да носят свой плейлист. В един курс по смятане възложил класическа задача – да се определи оптималната форма на консерва, която да е максимално вместима при минимално количество материал – и помолил студентите да донесат по една от вкъщи. Някои донесли хранителни продукти, свързани с техните култури: консерви с пържен боб, кокосово мляко. Други – модерни напитки като кокосова вода. Оказало се, че широките и ниски консерви с боб са най-ефективни, а високите и тънки кенове с кокосова вода – най-неефективни, макар да изглеждали по-обемни.
Упражнението довело до дискусия за култура, храна и пазар. Тогава Ардила осъзнал, че не е нужно да кара студентите да говорят за идентичността си пряко – достатъчно е да създаде среда, в която разговорите се случват естествено.
Общността се разширила още повече, когато Ардила организирал съвместни занятия между държавния университет на Сан Франциско и престижния Андски университет в Колумбия. Курсовете се водели онлайн на английски. И двете групи били впечатлени – колумбийските студенти от отдадеността на тези от Сан Франциско, а американските – от напредналата подготовка на колумбийците. Финалните проекти били по двойки и били реализирани „в целия испано-английски спектър“, както се изразява Ардила.
Много от студентите в САЩ били латино и говорели испански само у дома – сега за първи път използвали езика в научен контекст. Международните партньорства се оказали изключително продуктивни – още едно доказателство, че разликите могат да са източник на сила.
За да укрепи новата общност, Ардила организирал математическа конференция в Колумбия, която вече събира участници от 20 държави, основно от Латинска Америка. Експерти и студенти решават проблеми заедно, споделят идеи, подкрепят се – и танцуват салса. „Математиката е човешка“, казва Андрес Виндас-Мелендес, който днес смята Ардила за свой ментор.
В училищата най-добрите се определят от тестове и скоростта за решаване на задачи. Ардила решил да предложи различни пътища към успеха – като възлагал задачи с отворен край, по-близки до реалната научна работа. Така студенти с по-ниски резултати на тестове разкривали силни страни, които иначе оставали невидими. „Виждам студенти, които получават ниски оценки“, казва той, „но когато са дълбоко ангажирани в математиката, показват съвсем различно ниво.“
В един финален проект по геометрия студент с мексикански и индиански произход решил да изследва математиката на своите предци. Построил умалена реплика на храма Кукулкан в Чичен Ица – храм, в който по време на равноденствието светлината и сянката образуват „плъзгаща се змия“ по стълбите. Студентът открил математиката зад явлението и пресъздал светлинния ефект. Проектът бил на значително по-високо ниво от предишните му работи. „Когато студентите виждат себе си в учебния материал, работата им се променя качествено. Това е наистина трогателно.“
Математиката, казва Ардила, е лична и емоционална.
Проучванията показват, че чувството за приемане и принадлежност помага на хората да постигат по-високи резултати и да остават в областта си.
Сред студентите на Ардила резултатът е впечатляващ. От първите 21 участници в съвместния курс с Андския университет, 20 са продължили към следдипломно обучение. Половината са от държавния университет на Сан Франциско. 15 са кандидатствали за докторантура, а 14 вече са професори. Това е впечатляващо дори за елитен университет. За държавен университет без докторантури е изключително. От 200-те участници в програмата до момента, 50 са продължили към докторантура. Почти всички американски участници са жени или от недостатъчно представени малцинствени групи.
Още не сме свършили, скрол надолу
Урокът на Ардила с консервите е пример как различията могат да бъдат посрещани с уважение и истинска грижа. Той не карал никого насила да споделя. Вместо това създал среда, в която студентите могат да бъдат себе си – ясен знак, че са добре дошли. Чрез езика, правилата в клас, атмосферата на уважение, любопитство и взаимна подкрепа, той показал, че всеки има място да успее. Не настоявал студентите да разказват лични истории, но слушал с внимание и уважение, когато го правели.
Източник: The Atlantic
Ивелина Пламенова не е обикновена учителка по испански, защото от нея може да научите фрази, които ще ви послужат в живота, но може да не присъстват в конвенционалните методи на обучение. Тя преподава не само чужд език, а философията на един друг народ, който умее да живее бавно, да се изразява бързо и да пълни дните си с наслада.
Ивелина завършва средното си образование в Испания и затова я питаме за разликите между българската и испанската образователна система. А те се оказват огромни, защото докато единият народ почита сиестата и модерната мисъл, другият говори за религиозни добродетели и за „изкореняване“ на LGBT пропагандата в училище.
Повече за една образователна система, в която е позволено да пипнеш и да питаш, ще разберете от Ивелина.
Ивелина Пламенова. Снимка: Личен архив
С какво се различават испанското и българското образование?
Най-общо разликите са в отношението към провала, успеха, индивида и групата. В България по-често се оценява резултатът, а не процесът. Това се отразява и на увереността на учениците – там грешката е стъпка, а тук е петно.
В Испания се залага на ранно профилиране, докато у нас подхождаме с идеята „специалист по всичко“. По езиците и по математика учениците се разделят в групи според нивото си. Така разликите в знанията вътре в групата са по-малки и работата е по-ефективна. Говоря от личен опит – и като ученичка, и като преподавателка. Много е трудно, когато в един клас има деца с ниво по езика В2 и други с А2.
Позитивен ефект има и това, че учениците работят с връстници от други паралелки, не се капсулират в своя клас и се учат на работа в различни екипи. Работата по проекти и груповото учене са силно застъпени.
Испанските училищни екскурзии винаги са обвързани с учебни задачи. След всяка се прави проект за видяното и наученото. Никога не е само да идем да видим един град. Винаги имаме задача да откриваме нещо в него, да научим нещо.
Често са свързани с посещение на фабрики и запознаване с производствените процеси, а на финала всички имат възможност „да пипнат“. Например веднъж ни заведоха на оглед на апартамент, тъй като учехме техническо чертане и съвсем „на живо“ ни обясняваха за разпределението на апартамента и неговите предимства и недостатъци.
Испанците разбират, че ученето не се случва само в класната стая – то е навсякъде, където детето може да види, пипне и преживее знанието.
По какъв начин се оценяват учениците в Испания?
Оценяването е по десетобална система, но слабите оценки са от 0 до 5 – т.е. има нюанс в това колко не си подготвен. Така ученикът може да разбере какво му липсва.
В Испания учителите не се смущават да пишат оценки от 0 до 4, а 5 се пише, когато наистина е покрит 60% от материала. Може да ти кажат, че си се справил много добре и въпреки това изпитът да не е взет, защото като има скала на „недостатъчност“, могат да видят напредъка и да оценят усилието.
Слабата оценка не е наказание, а ориентир. Не знам защо в България всички треперим и да получим, и да напишем двойка. Повтарянето на клас също не се приема драматично.Това учи децата, че провалът е част от процеса, и ги прави по-уверени и устойчиви – нещо, което в България често губим заради страха от грешка.
Учебната година е разделена на три срока, което позволява по-честа обратна връзка и навременно коригиране на пропуски.
Основното образование е до 16 години, горе-долу като при нас, но след това изборът е по-гъвкав:
След това се държат матури, с които се кандидатства във висшите училища. Не се държат отделни изпити в университетите, а се влиза с матурите, като оценките от тях се пазят 2 години. Може да минеш изпитите и после да си вземеш една година почивка, преди да започнеш да следваш. Университетите също са насочени към развитието на екипната работа и проектно-базираното обучение.
Там има ли криза с образователната система и кои са най-наболелите проблеми, с които сте запозната?
Както навсякъде, и испанската система има трудности – недостиг на учители в някои региони, отпадане на ученици от уязвими групи, липса на мотивация. Въпреки това системата остава насочена към човека и към умението да се учи чрез опит, а не чрез страх.
Какво бихте пренесли от Испания в обучението в България, ако имахте възможност?
Със сигурност бих пренесла модела на ученето чрез екскурзии, профилирането и практическото обучение, но най-важното е липсата на страх. В Испания не можеха да повярват, като им казвах, че преди да замина да уча там, започвахме всеки час с „Клас стани, клас мирно!“. Няма да забравя как в България в университета един колега се обърна към доцентката с „госпожо“ и тя реагира толкова остро, че не е използвал титлата ѝ, че той силно се притесни и забрави въпроса си.
Уважението не е в използването на титли и страхопочитание и не изчезва, ако скъсим дистанцията – просто се превръща в доверие.
В Испания всички – както в училище, така и в университета, се обръщат на малко име към преподавателите и им говорят на „ти“. Останах много впечатлена, че испанските учители не се страхуват да казват, че не знаят нещо. Насърчаваха ни, както да не спираме да задаваме въпроси, така и да търсим и сами отговорите. Там научих, че незнанието не е клеймо и че е нормално и учителят да не знае нещо.
Друго интересно е, че освен класен ръководител, всеки ученик си има свой учител ментор, към когото може да се обърне при проблем.
Колко време сте учили в Испания и с какви предизвикателства се сблъскахте там?
Завърших 8. клас в България и заминах за Испания, без да знам и Hola (Здравей(те)!) В Каталуния се наложи да уча и каталунски (Ивелина е сертифициран преподавател и по каталунски език, бел. ред.). Посещавах програма за адаптация на чужди ученици до обед и часове по точни науки с испанци следобед с допълнителен учител за помощ. Предизвикателствата бяха много: два нови езика, различни правила и оценяване, носталгия и сблъсък с ксенофобия – всичко това в трудната възраст. Този опит ми помага да проявявам повече емпатия и разбиране към учениците си.
Един от проблемите в българското образование е, че начинът на преподаване и повечето теми, които се засягат, не отговарят на нуждите на учениците. Вие давате частни уроци, включително и на възрастни. Защо обаче се стига дотам, че да има нужда от допълнително платено обучение за учениците?
В българските училища класовете обикновено са много големи, а програмите – с малко практическа насоченост. Това оставя малко възможности за индивидуален подход. Най-осезаемо е при езиците. Децата започват да учат английски още от малки, но на различни места и с различни методи, затова нивото им силно варира.
В един и същ клас можеш да имаш ученици, които свободно гледат филми без субтитри, и други, които тепърва учат основите. В такава среда часовете често се превръщат в компромис – за едните са твърде лесни и губят интерес, а за другите са прекалено трудни.
При вторите и третите езици проблемът е друг – просто няма достатъчно часове. В училища, където се учат три езика, броят на часовете за втория е минимален, а за третия още по-малък – често нивото е толкова повърхностно, че прилича по-скоро на това „да си гледал няколко видеа в YouTube“.
Друг съществен проблем е фокусът върху теорията. Ние сме отлични теоретици – знаем граматиката с всичките ѝ изключения, но когато трябва да използваме езика на практика, се затрудняваме. В крайна сметка целта на изучаването на език е комуникацията, не всички да станат лингвисти.
Нужно е да има по-малки групи, за да може всички да говорят.
А на какви принципи се доверявате в преподаването, за да запалите интереса на учениците и на възрастните, които решават да опреснят нивото си на испански или да започнат да го учат в зряла възраст?
Частните уроци компенсират недостатъците на системата, но и ясно показват колко имаме нужда от по-гъвкаво и практично образование.
Опитвам се не само да запълня пропуските, а и да направя ученето лично и смислено – защо му е на човека езикът и в какви ситуации ще го използва. Разказвам им истории, анекдоти, показвам им културата и начина на мислене на испанците. Когато започнат да разбират света зад думите, езикът им оживява и започват да улавят и нюансите му.
Вие сте и сугестопедагог. Има ли място за методите на сугестопедията в училище?
Сугестопедията е учене чрез преживяване с любов, свобода, без натиск, в приемаща и подкрепяща среда, а всичко това става и със забавление. Този подход има терапевтично действие и дава много добри резултати. Той е философия и е приложим навсякъде.
А където се чувстваш приет, имаш мотивация да покажеш пълния си потенциал.
Коя е любимата Ви дума на испански?
Любимата ми дума на испански е arena – пясък. На един устен изпит трябваше да опиша картинка с дете, което прави пясъчен замък, а не знаех думата. Вместо това казах „малки камъчета на плажа“. Това ми беше голям урок – че винаги има начин, дори да не е най-прекият. На това уча и учениците си – понякога минаваме през Париж, за да стигнем до Рим, но важното е да продължаваме напред.
Още не сме свършили, скрол надолу
Работили сте и с деца със специални потребности. Коя е най-фрапиращата история, с която сте се сблъсквали?
Работих като логопед в дневен център за деца с увреждания и техните семейства в София. Няма да забравя болката на родители, които ми разказваха как ги гонят от детски площадки, защото децата им са „различни“.
Много е тъжно как от незнание хората могат да бъдат жестоки. В България сме свикнали с рамките и често отхвърляме различията във всяко отношение. Лишаваме се от богатството, което носи многообразието, страхувайки се от „опасното различие“. Някак културно ни е заложено, че различните могат да навредят – и това мислене силно ни ограничава.
А какъв е ефективният подход към деца със специални потребности?
Любов, безусловно приемане и голямо търпение. Когато приемаш детето, подкрепяш и поощряваш всяко усилие, винаги има резултати. Смятам, че при работата с деца, а и с възрастни, трябва да сме много присъстващи. Не сляпо да следваме плана, а да можем да реагираме и да адаптираме материала във всеки един момент. Да не забравяме, че работим с хора, които имат и емоции. Да бъдем сензитивни.
Имате ли наблюдения дали този подход е различен в испанското образование?
Испанците живеят в многообразие и възпитават народа си в приемане на различията.
Успяват да видят човека отвъд етикетите и печелят от това. Има много програми за адаптация и включване на хората със специални потребности.
За финал ни кажете някое изречение на испански, което обобщава според Вас народопсихологията им.
“El no”, ya lo tenemos, vamos a por el “sí.” Смисълът е: „Не“-то вече го имаме и без да правим нищо, но ако опитаме, има шанс да получим „да“. Да не спираме да опитваме. Не опитвай да спираш и не спирай да опитваш.
Ако изключим всички глобални и локални политически катаклизми, катастрофи и апокалипсиси, може би най-актуалната истерия за родителите на деца в 7. клас е новината, че в изпита по математика (т.нар. национално външно оценяване) от тази учебна година ще има интегрирани и природни науки. Паниката е повсеместна. Никой не е сигурен какво точно означава това. Министърът на образованието твърди, че нищо не се променя кой знае колко… Междувременно на сайта на МОН се появиха няколко примерни задачи, за да може да добие представа широката общественост какво, аджеба, ще трябва да могат да правят децата на изпита.
И точно за да коментира тези задачи, тяхната практичност и приложимост в „живия живот“, днес в Майко Мила е проф. Людмил Хаджииванов от Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика към БАН. С други думи, жив ядрен физик ни е дошъл на крака, за да каже какво мисли за така предложените задачи. И малко допълнителен контекст: самият проф. Хаджииванов е баща на Красимира Хаджииванова (съоснователка на Майко Мила), която е известна с „любовта“ си към математиката, и в този смисъл той е доста благосклонен към онази част от човечеството, която като види нещо в таблица или с формула, почва да дава заето.
Изключително слабите резултати на България в представянето по Програмата за международно оценяване на учениците (Programme for International Student Assessment – PISA) на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие е само един от сигналите, че българското образование се нуждае от обновяване. Част от слабостите, водещи до функционална неграмотност и непригодност към изискванията на стремително променящия се трудов пазар, очевидно се дължат на многогодишното неглижиране на преподаването в училище на природните науки. Повечето родители възприемат евентуалните промени с тревога, тъй като смятат, че и без тях учебните програми са претоварени, а и тези промени ще водят до необходимост от нови частни уроци.
„Подобни математически задачи има в момента, а през последните години правим крачки към разширяване на практическите задачи – тази година условно бяха 40%. Целта ни не е да затрудним учениците, а да ги накараме да учат с разбиране и да могат да прилагат знанията си – защото там се провалят, виждаме го и по изпитите PISA – не могат да превърнат условията на задачите в математически израз.“ Красимир Вълчев, „Защо, г-н Министър“, bTV
В тази обстановка задачата на Министерството на образованието и науката (МОН) съвсем не е лека и трябва да започне да се решава след внимателно обмисляне и по възможност без грешни движения, които биха могли да имат обратен ефект (като например съдебни решения). След публичните заявления по въпроса (част от тях ще видите в текста) отиваме на страницата на МОН, където е изложен
Съсредоточаваме се по-конкретно върху
По-долу ще разгледаме и коментираме въпросните четири типови задачи и техните решения.
Диаграмата представя разнообразие от хранителни „продукти“ на Императорския пингвин, обитаващ водите на Антарктида. Анализирайте я и отговорете на въпросите.
А) Колко процента от храната на пингвина са дрeбни безгръбначни животни? (Отговора напишете с число.)
Б) Колко процента от храната включва представители само на гръбначни животни? (Отговора напишете с число.)
Решение:
А) 100% - (45 + 25 + 15)% = (100 – 85)% = 15% от храната на пингвина са дрeбни безгръбначни животни;
Б) От тези четири групи главоногите и ракообразните са също безгръбначни, а единствено рибите са гръбначни животни и следователно отговорът е отново 15%.
Иван прекарва пролетната си ваканция на село при баба си, която много обича да чете. Той забелязва, че очилата ѝ имат само една леща. Баба му споделя, че е изгубила лещата, че има далекогледство, но не си спомня колко диоптъра са очилата ѝ.
За да ѝ помогне, Иван решава да използва знанията си по физика. Той знае, че далекогледството се коригира със събирателна леща и че ако успее да измери фокусното разстояние на лещата, може да изчисли оптичната ѝ сила 𝑃0 в диоптри (D) по формулата: 𝑃0 = 1/𝑓, където f е фокусното разстояние в метри.
Иван поставя на пътя на пряката слънчева светлина лещата от очилата и фокусира светлинния сноп в една точка. Измерва разстоянието от тази точка до средата на лещата и то се оказва 40 cm.
Пресметнете колко диоптъра са очилата, които трябва да носи баба му, когато чете.
Решение: Формулата за оптичната сила 𝑃0 на събирателна леща в диоптри (D), изразена чрез фокусното ѝ разстояние 𝑓 в метри (m) е дадена в текста на задачата, 𝑃0 = 1/𝑓 (обратна пропорционалност).
Тъй като 𝑓 = 40 cm = 0.4 m, следва, че 𝑃0 = 1/0.4 D = 2.5 D.
Коментар: Пресмятането се прави наум, няма никаква трудност. Неприятното е, че отново уж практическата насоченост на задачата е фиктивна. Една свръхелементарна задача е представена като едва ли не взета от живота – може би, но от живота преди няколко десетилетия, не сега. Съпоставянето ѝ с това съобщение от август тази година дори я прави да изглежда като гротеска: „Нови правила забраняват изписването на очила след преглед в оптика, ако не е извършен от офталмолог“.
Тоест в същия момент, в който Министерството на здравеопазването се кани да забрани дори на оптометристите да определят диоптър, МОН предлага задача за седмокласници, в условието на която Иван решава проблемите на баба си със зрението, изцяло пренебрегвайки тази забрана.
Най-смешното обаче е следното. Разбира се, Иван може да измери фокусното разстояние на единствената леща, останала върху очилата на далекогледата си баба, и оттам да изчисли лесно диоптъра ѝ. Някой може ли да обясни обаче как това би помогнало за определянето на диоптъра на другото ѝ око, лещата за което именно е загубена?
„И сега по време на външните оценявания учениците решават достатъчно практически задачи, свързани със скорост, път, време, с елементи на географията и др. Сега изначално ще бъдат заложени такива задачи, като няма да се иска наизустяване на нито една формула", твърди той. По думите му целта на новото съдържание на изпита е учениците да могат да решават практически задачи, тъй като се вижда, че трудно се справят с тях. Децата ще трябва да знаят какво е електрически ток, ват, волт, изчисляване на мощност, без да е нужно да наизустяват формули. Красимир Вълчев, цитиран от ClubZ
Известно е, че киселината в оцета реагира със сода за хляб и се отделя газ (CO₂). Този процес може да се използва за почистване на кухненски уреди. Чрез лабораторни измервания е установено, че:
Персоналът в една фирма иска да приготви смес за почистване и планира да използва 12 чаени лъжички сода. Колко пакета сода и колко бутилки оцет най-малко трябва да купи?
Решение: Ако за неутрализирането на 1 чаена лъжичка (5 g) сода са необходими 25 ml кухненски оцет, на 12 чаени лъжички (12 х 5 g = 60 g) сода съответстват 25 х 12 ml = 300 ml оцет. Значи, ще е достатъчен 1 пакет сода от 100 g, но ще трябва да се купят поне 2 бутилки оцет от 250 ml.
Коментар: Задачата е разбираема и проста, но изглежда изсмукана от пръстите. Става дума за продукти, които присъстват във всяка кухня с обща цена на обсъжданите количества около 2–3 лева и съставянето едва ли не на бизнес план, базиран върху 12 лъжички сода, изглежда доста комично.
Допълнителен коментар: Познавателната стойност на задачата е под въпрос – всъщност двете съставки имат и самостоятелно почистващо действие, като содата (слаба основа) разгражда мазнините, а оцетът (слаба киселина) разтваря минералните отлагания. Пяната, която се образува от получаващия се при реакцията въглероден диоксид, както и абразивните качества на кристалчетата на содата, спомагат за механичното почистване на съдовете. Тъй като на пазара има и други, по-големи, разфасовки оцет, може да се окаже по-разумно вместо две малки бутилки да се купи една голяма – или, в края на краищата, просто бутилка фабричен препарат за почистване, в частност на оцетна основа.
Министър Вълчев изтъкна и някои от проблемите на образованието днес, като според него един от тях е мотивацията за учене, най-вече на математика и природни науки и по-специално на физика и химия, където резултатите са най-слаби. „Имаме проблеми с учебните програми, с това, че учениците нямат време, препускат. Това възпроизвежда културата на заучаване. Един ученик, когато няма време да осмисли, той просто научава за следващия изпит и след това забравя.“ Красимир Вълчев, „Денят започва“, БНТ1
Вашето семейство планира да пътува до град Мумбай в Индия. Проучете климатограмата и запишете през кои месеци не бихте пътували, за да избегнете дъждове с над 300 mm валеж.
Решение: Ако въпросът е да се избегнат месеците със средно месечно количество валежи над 300 mm, очевидно не трябва да се ходи в Мумбай само през четирите месеца от юни до септември включително. През всички останали месеци на годината съответната стойност е под 100 mm.
Коментар: След като човек се ориентира кое какво е в климатограмата, до отговора на пръв поглед се стига без проблеми.
Допълнителен коментар: За съжаление, климатограмата е сбъркана, и то почти във всичко. Данните на най-горния ред трябва да се отнасят за географските координати на (някаква специфична точка от) Мумбай и за тях намираме 19°04′34″ N 72°52′39″ E (т.е., ако закръгляме, по-скоро трябва да е 19° с.ш. и 73° и.д.); третото число трябва да е средната надморска височина – 14 m. Разбира се, това няма отношение към отговора. Следващите две данни в правоъгълните кутийки трябва да са съответно средногодишната температура в градуси Целзий (26,4°С) и средногодишните валежи в милиметри (1850 mm) – в този ред. Редът, впрочем, кой знае защо е обратен на този в самата климатограма, в която валежите са градуирани от лявата страна, а температурите – от дясната.
В този момент обаче един наблюдателен ученик би забелязал веднага, че тези числа не съответстват на графиките в климатограмата. Да започнем от това, че валежите само през трите най-дъждовни месеца – юни ( > 500 mm), юли ( > 800 mm) и август ( > 550 mm) вече надвишават тази сума. Отделно от това и точките, отговарящи на средната месечна температура върху съответната графика, през 9 от 12-те месеца на годината са по-високо от отбелязаната средногодишна и това очевидно не може да се компенсира от по-ниската температура през зимните месеци декември, януари и февруари (но, да кажем, за това също не се пита в задачата.)
Самосъгласувани данни обаче могат да се намерят на един клик разстояние, например в този сайт. (виж фиг. 1) И можем да се запитаме защо инженер Ганев (събирателен образ на българския технически гений, бел.ред.) пак е пипал където не трябва. Това може да звучи и като заяждане, но не е, защото се отразява на отговора на въпроса в задачата.
Оказва се, че всъщност средните валежи в Мумбай през септември са 291 mm, т.е. по-малко от 300 mm. А тъй като данните в климатограмата са сбъркани, както беше отбелязано по-горе, не е съвсем ясно на какво точно трябва да се вярва. Най-лошото е, че от това могат да пострадат именно по-внимателните деца.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Представените задачи са само примерни и не следва да се възприемат като типови задачи, които задължително ще се включват във всеки тестов вариант за НВО в края на VII клас. Проверяваните знания и умения ще са съобразени с отделни очаквани резултати от ДОС за общообразователна подготовка и от учебните програми, като формулировките на съответните тестови задачи няма да следват един и същ типизиран модел и ще предполагат вариативност.“
Може би тези типови задачи трябва да се изпробват първо върху учителите на седмокласниците, преди да се включат в НВО. Без всякакви ангажименти, но с всички следващи от получените резултати изводи.
Не е редно търсената и необходима промяна в обучението по природни науки да се съсредоточава в изпита, вместо в начина на преподаване. Това не е и честно. Четирите примерни типови задачи са наистина елементарни от математична гледна точка, но както се вижда, спешните опити да им се придаде някаква природонаучна или полезна житейска окраска са, меко казано, не много успешни.
Например опитът с измерването на фокусното разстояние на събирателна леща трябва да може се направи в час с елементарна установка, при това трябва да има на разположение комплект от лещи с различни диоптри. За децата би било много полезно да пипнат такава проста апаратура с ръцете си. Изграждането на STEM кабинети и използването им по предназначение трябва да предхожда промените в изпитите. Ако не се поеме от училището в прогимназията, отговорността по ориентирането към новите изисквания ще бъде прехвърлена реално върху родителите – и съответно върху частните уроци.
Василена Динчева е учителка по математика. И преди от това изречение да ви е настръхнала косата, уточняваме, че тя не спада към класическия образ на преподавателя. В своя път разбира различни „алгоритми“ за професията. И старанието ѝ е да направи интересното и математиката възможни в едно и също уравнение.
Василена Динчева. Снимка: Личен архив
За втора поредна година преподава на осмокласници – възраст, която сякаш върви автоматично с възклицанието „Майко мила“. Василена обаче възразява с „Хубаво ми е!“.
От 2020 г. започва приключението си в класната стая като част от екипа на „Заедно в час“. Първо преподава в столичното 27 СУ „Академик Георги Караславов“, където ръководството и останалите учители я посрещат с подкрепа, за да започне с уверен старт. Сега е учителка в 31 СУЧЕМ „Иван Вазов“.
Василена е завършила НПМГ „Акад. Любомир Чакалов“, а след това записва специалност „Индустриален мениджмънт“ в Техническия университет в София. След дипломирането си обаче поема в съвсем различна посока – десетина години работи на кораб и опознава света.
А когато си разбрал толкова много за него, вероятно е по-лесно да влезеш в обувките и на учениците, тези малки вселени.
С Василена си говорим за математиката, образованието и как да стане то по-достъпно.
Кое в учителската професия Ви вдъхновява?
Най-голямо вдъхновение за мен са успехите на учениците ми, макар и с плахи и несигурни крачки. Техният талант и желание да учат мога да провокирам чрез проектите и задачите, свързани с математиката.
Вдъхновява ме, когато учениците си помагат, когато са мили един към друг и към мен. Усещането за успех след края на учебния ден е безценен.
Защо решихте да станеш учител по математика към „Заедно в час“?
Търсех общност с нова енергия и потенциал за промяна в обществото и образованието. Запознавайки се с моите обучители, с техните очаквания и изисквания към мен, нарасна още повече желанието ми да търся нови подходи и методи, с които да преподавам на децата, за да провокирам у тях желание да учат и да станат достойни и отговорни личности – истинска инвестиция за бъдещето.
На колко големи ученици преподавате и как привличате вниманието им към математиката?
Преподавам на ученици от 5. до 12. клас, като подходът ми е различен според възрастта. При петокласниците използвам реални житейски ситуации. За да научим какво са „квадратни метри“, измислям ролята на брокера и се учим да пресмятаме цената на апартаменти с различна квадратура.
С учениците от 8. клас работим по проекти с помощта на технологии като Canva, PowerPoint и Excel, което ги мотивира. При дванадесетокласниците акцентът е върху академичния успех и подготовка за университет, като индивидуализирам задачите според интересите им.
Защо трябва да знаем корен квадратен от 126, ако в магазина само 1+1=2 е достатъчно?
Познанията се градят стъпка по стъпка – след като знаем 1+1, следва да разберем 1 по 1, после корен квадратен и т.н. Натрупването на знания ни прави способни да решаваме сложни житейски проблеми.
Животът е сложен, а математиката ни дава инструменти да го разбираме по-добре и да посрещаме предизвикателствата по-подготвени и уверени.
Съгласна ли сте с промените на МОН, свързани с математиката? Нужна ли е втора задължителна матура?
Подкрепям идеите за промени, но смятам, че трябват повече практически задачи и учене на открито, а не просто увеличение на броя часове. Промени трябва да се въвеждат плавно, най-добре още от предучилищна възраст.
Рязкото увеличаване на учебното натоварване само може да доведе до повече стрес, както за децата, така и за техните родители. Балансът с изкуства, езици и спорт е също толкова важен, а времето, прекарано със семейството – безценно.
Вярвам, че образованието трябва да бъде цялостна дългосрочна стратегия, а не експеримент.
Защо математиката плаши учениците и родителите?
Страхът идва от неувереност и липса на познание, предавани от поколение на поколение. Често задачите не се представят по начин, близък до живота, което прави материала сух и неразбираем. За да преодолеем страха, е нужно да направим математиката близка, релевантна и значима, и трябва да покажем на децата нейната роля и място в живота.
Как да направим преподаването по-интересно?
Трудностите започват рано, особено с текстовите задачи, поради ниското ниво на четене с разбиране. В началните класове е важно да се учи повече чрез игра и опит, докато същевременно децата се насърчават да четат повече. Включването на родителите като активни участници в класната стая може да обогати процеса чрез реални примери как математиката е необходима, важна и полезна в много професии.
Мултидисциплинарни проекти като моята мечта да разгледаме Хеопсовата пирамида през призмата на различни науки също могат да стимулират ученическото любопитство и креативност.
Още не сме свършили, скрол надолу
Как се пишат учебниците и има ли проблеми с програмата?
Учебниците и програмата често се пишат без ясна дългосрочна визия и не са достатъчно свързани с нуждите на съвременното общество.
Липсва взаимовръзка с други науки и с реалния живот, което ограничава подготовката на учениците за бъдещето.
Какво е състезателната математика?
Състезателната математика е специализирана област, която развива у учениците аналитично мислене, изобретателност и умение за нестандартно решаване на сложни математически задачи извън рамките на стандартната учебна програма. Тя се фокусира върху подготовката и участието в олимпиади, турнири и различни математически състезания.
Каква философия влагаш в преподаването?
„Решавам задачи, следователно съм мислещ човек.“
Математиката ни предизвиква да мислим, а това е безценно.
За образованието в България пеем една и съща песен от десетилетия наред. Родители, психолози, та дори учители и директори в синхрон като при физзарядка повтаряме съчетания от думи – че качеството на обучението е „остаряло“, „неадекватно за съвремието“, „изморително“, „архаично“.
И дори не е нужно да вадим данните от матури, НВО-та, тестове и проучвания. Достатъчно е да погледнем в очите умората на децата, на които системата отнема желанието да ходят на училище. Не защото ги мързи. Не защото над българина тегне някаква прокоба на потиснатост и нищета, не защото нямаме гениални писатели за четене или преподаватели с усет.
От години дъвчем едни и същи казуси, които вместо да се решават, се задълбочават. Епохите на различните образователни министри, правителства, кметове и Янка Такева уплътняват проблематичните места така, че големите недъзи на обучението вече са заприличали на огромна бетонна стена.
Няма да вадя информация в числа. Нито ще попитам някой експерт колко ТОВА вреди и колко е полезно ОНОВА, което никой, от когото зависи, не иска да въведе. Но ще се запитам защо, ако образованието е организъм с болно сърце, все ни предписват я хранителни добавки, я ни пробутват нови чорапи, пък ако не се подобри състоянието, да кажем една молитва и да послушаме два химна.
Положението, и тук няма да ви изненадам, е Майко Мила! Стратегията по развитие на образованието малко напомня скеча на Камен Донев от „Улицата“, в който Даскала възпроизвежда пълния нонсенс: „Викам ти, дай две кила моркови, пък после, вика, мини в Сърбия и ми се обади по телефона, щото, казва жена ми, „Ами няма салфетки.“
През август 2024 г., като изстрел от упор, Законът за предучилищното и училищното образование беше осакатен по начин, който напълно опонира на целите в една европейска държава.
Веднага последва реакцията на Европейската комисия, която с писмо на еврокомисаря по равенството – Хелена Дали – поиска от тогавашния образователен министър Галин Цоков аргументация за приетите промени. Майкъл О'Флеърти, комисар на Съвета на Европа по правата на човека, настоя държавния глава Румен Радев да не подписва закона и да наложи вето. Разбира се, тук сме израснали под мотото „Абе ти ли ше ми кажеш на мене к’во да правя аз?“ и широкообхватната свободна европейска мисъл беше „арестувана“ с традиционно мълчание.
Всъщност, ако погледнем под повърхността на реформата, законът, който се обяви срещу „пропагандата на нетрадиционната сексуална ориентация“ и говоренето по тази тема в училище, е пълна безсмислица.
Първо, защото подобна „пропаганда“ е налична само в говоренето на упражняващите се по темата депутати. Аз лично повече пъти чух за „лесбийки, фингъринг и трибадизъм“ от трибуната на Народното събрание, отколкото да ми е известно в клас някой да коментира понятията. Сигурна съм, че за част от обществото това е чисто нова терминология.
И второ – защото този ялов опит за реформа на образованието надхвърля територията на училищната сграда. Да забраниш на хората да говорят за идентичността си и да отказваш да приемеш, разбираш и разговаряш с децата си, е само първата част от подреждането на големия пъзел. Под пластовете думи в променения Закон за предучилищното и училищно образование се крие крехкото начало на отнемане на свободата на словото.
И в обобщение – освен че силно притесниха редица младежи, техните родители и учители, реформите всъщност насъскаха обществото и доведоха до хиляди творчески постове и безспирно леене на един куп жлъчни метафори. Проблем наистина има. Но той не се разрешава с така характерния за преди 89-а метод с „темата е табу“ или „тихо, че какво ще кажат хората“.
Комуникация му е майката, но не с вадене на термини от контекста и замеряне с ЛГБТИ абревиатури пред телевизионните камери. Приемането е най-голямата реформа, за която тези, от които зависи, не са готови. Защото разбирането на другите май започваше от разбиране на самия себе си. Дали пък крадецът не вика „Дръжте крадеца?“
Няма и година по-късно мисълта на главните в образованието, макар и под физическата форма на друг министър (но пък същата Янка Такева), родиха гениалната идея за задължително обучение по религия, добродетели и подобни благи неща. Логично – запушили сме устите на гейовете, да излязат на първия ред послушниците!
Аз лично никак не съм против всеки човек да има обща култура за различните религии. Дори една умело измислена програма по темата ще е информационна сила срещу залитане по опасни секти и исторически паркове.
Но личното идентифициране с определено религиозно течение или пък липсата на такава божествена свързаност ми се струват строго личен избор в една по-зряла възраст, когато максимално ще бъдат изчистени рисковете от превръщането на проповедите в манипулация.
А и някак не ви ли се стори отчаяно драпането на образователния министър Красимир Вълчев? Така здраво се е хванало ресорното му ведомство за тези ценности, че изглежда като само̀ да иска да се убеди в смисъла им. В житейския си път съм разбрала обаче, че вина не се изкупува с молитва към Бога, нито доброто се избира с помирено разкаяние.
Ако е крайно пропита в обществото обаче, религията има една друга сила. Догмата е страхотен пътеводител за масата – за извайване на вина и фалшива харизма в нечий престъпен образ. Защото не чуваме ли най-много, че „оня там горе гледа“ и „Господ ми е свидетел“ от онези с дебелите вратове, чиито фенове си татуират Левски, Ботев и… Исус Христос по бедрата?
Да се водиш от определени канони сигурно не е толкова лошо. Но по нашите ширини религията сякаш се позамърси от корупционни фигури, които не спират да се кланят на Бога, може би в търсене на спасение за собствената си непростима вина.
Добродетелите само на думи могат много да замърсят езика. Но по-лошото е, че добродетелите САМО на думи очернят душата.
Може би някой някъде по етажите на властта е чул за думата cringe и се е вдъхновил да я приложи по най-криндж начин. Или ако трябва да е новина за най-прясната реформа в образованието: кметът на София предлага учебните понеделници да започват с химна на България и химна на Европа „с напомняне за историята и гордостта ни като българи, но и с поглед към общото ни европейско бъдеще.“
Но има и други изненади в криндж ънбоксинга – децата от 1. до 4. клас, още тананикащи си „тиииииииии сииииии земен раааааааааааааааай“, да се пораздвижат с китка упражнения и танци – ей тъй „за здраве и берекет“. Че защо направо не пренесем хорото, което заглушаваше постановките на Народния театър в двора на българското училище?
Не е ли лицемерно предложението да възпитаваме европейски ценности с ХИМН в страната с грандиозно ширещ се процентен дял корупция на глава от населението?
Чувството за гордост и принадлежност към дадена общност не идва с песен. Защото тук е „Не пей ми се“. Идеята за физзарядка звучи в тоналността на повтаряното от поколението ни „Клас стани! Клас мирно!“
Още не сме свършили, скрол надолу
Защо никой от взимащите решения не се вглежда в безсмисленото тъпчене с остарели за времето си познания? Защо образованието не е в тренда? Попадайки в училище, децата сякаш се връщат поколения назад. Класната стая става машина на времето, която вместо да отведе погледа към бъдещето, оре с плуга си в нивата на мълчанието.
Децата могат да ходят на училище с желание, ако срещат разбиране, ако виждат доверие, ако бъдат приемани… Ако зачитаме личните им граници и правото на почивка. Ако умеем да говорим сленга им. Ако знаем какво е модерно. Ако не ги съдим, а разговаряме с тях. Ако не забраняваме, а обясняваме. Ако даваме възможности, а не тръшваме врати.
Но качественото образование ражда умни и мислещи хора, които един ден се превръщат в гражданска сила. В опозиция на корупцията. В нация, непримирима към несправедливостта. В ярки личности, които са способни да реформират. В гласуващ електорат.
Дали е болно сърцето на образованието ни? Или съвестта на лекуващите го?
Дали може средното образование да се „избута“ до финала без частни уроци? И защо системата е такава, че преподаденото в клас не стига, за да се схване материалът, а основно дава пространство да се зубри? Николай Пеев е завършил гимназия съвсем скоро и с пресни впечатления към недъзите в образованието решава да създаде платформа за частни уроци. С него си говорим за последните промени на МОН, а неговата проекция за нивото на знания на учениците тук предлага един малко по-различен поглед.
С какво се занимавате, Николай? Как ще обясните работата си на дете например?
За по-възрастните съм предприемач с инженерно образование. За едно дете съм някой, чиято работа е да прави мечтите си истина. Точно това искам да предам на младото поколение – да пазят искрата в себе си, която ги кара да мечтаят, да създават и да постигат каквото си наумят. Завършил съм машинно инженерство в Шотландия, но вече от една година изживявам първата си мечта – да създам нещо смислено за младото поколение тук, в България.
Как решихте да създадете платформа за частни уроци?
В последните три години от инженерното ми образование съвсем случайно започнах работа като учител по математика и физика.
Толкова много ми трябваше работа, за да се издържам като студент, че като видях обява за учител, просто подадох документи. Нито знаех къде, нито на кого ще преподавам, присъствено ли е, колко е заплащането... За мой късмет се оказа, че позицията е на учител в най-голямата платформа за онлайн частни уроци във Великобритания. Първата година нямах никакви ученици и ми се наложи да работя какво ли не – доставки на храна с колело, чистене на автобуси нощна смяна.
В един момент обаче дойде първият ми ученик, а след това и вторият, и третият. И така в рамките на следващите 3–4 години имах 4000 часа уроци. Целият този стаж напълно промени виждането ми за британската и българската образователна система. Видях колко са натоварени децата и каква нужда имат от подкрепа от правилния за тях учител.
Каква е идеята на платформата и как работи?
Мисията ѝ е да направи качественото образование достъпно за колкото се може повече ученици. Правим го, като свързваме учители и ученици от всеки край на страната, а даже и на Европа, и им даваме виртуалното пространство, където да се срещат и развиват.
Предлагаме индивидуална помощ по всички предмети от учебната система за всички класове. Моделът на работа е следният: родител търси учител за своето дете, влиза в нашия уебсайт и се регистрира, индикирайки своите нужди и изисквания. След това вижда каталога с всички учители от нашия екип, които са най-подходящи за дадения ученик. Родителят избира преподавател по информацията в профила му, или понякога по наша препоръка, и запазва първи безплатен час с него. Пробните часове са най-важни, защото позволяват на всеки ученик да опита с двама преподаватели и да избере този, чийто стил на преподаване му допада повече.
Вярваме, че всяко дете има потенциал за развитие, но в стандартното образование никой няма право на избор на учител. Няма две деца с еднакъв стил на учене, както и няма двама преподаватели с еднакъв стил на преподаване.
Екипът ни в момента е с над 35 педагози и расте всяка седмица, което ни позволява да намерим най-подходящия учител за всеки ученик. Така процесът на работа е максимално ефикасен, а в редките случаи, когато се загуби връзката между двете страни, ученикът може да смени учителя си.
След първата безплатна сесия вече детето започва да има редовни уроци през платформата, като предлагаме виртуални класни стаи, качване на домашни и тестове, графично проследяване на прогреса на всеки ученик, а съвсем скоро и достъп до ИИ инструменти.
Защо в българското образование са нужни частни уроци?
В екипа си говорим, че частните уроци се превърнаха от нещо допълнително в нещо задължително. И въпреки че това е добре за дейността ни, събужда голямо недоволство у нас заради дълго продължаващата невъзможност на образователната система да запълни дупките си.
Без да навлизамe в политически дискусии и критики, фактите са, че в българската образователна система още от едно време съществува една свръхамбиция на родители, учители и на министерството. Плод на това е непрестанното увеличаване на учебния материал всяка една година. Темите по всички предмети в момента са поне с 15% повече, отколкото когато аз бях в последна година в гимназията през 2020-а. В момента преподаваме активно на ученици 10–12 клас и работата е много повече.
И когато завършвах, нещата бяха почти непосилни за нас, а с повечето ми съученици сме били на уроци от 5. клас.
В системата липсва дискусия какъв е реалният капацитет на един ученик и колко трябва да бъде натоварен, за да се развива добре в образователен, социален и личен аспект. Имам чувството, че всеки си мисли, че колкото повече материал се „покрие“, толкова по-успешен ще е един човек.
Като преподавател и като човек, който работи с учители по цял ден, знам, че това въобще не е така. Всеки човек има свой стил на мислене и на научаване и прилагане на информация. А и не всеки тръгва от едно и също място.
Сред основните причини наваксването и изравняването на темпото на учениците да е невъзможно е броят им в клас.
Докато материалът не бъде тестван с групи до 10–12 деца, което не е малко, той няма как да бъде адекватен и за по-голям брой ученици. Колкото повече се увеличат децата в една класна стая, толкова по-трудно е да се осъществи индивидуален подход. Това създава предпоставки за изоставане, несигурност и стрес.
Частните уроци дават онова, което липсва в държавното образование. Не казвам, че не може без тях. Но с очите си виждам, а и съм го преживял, че когато получиш цялото вниманието на някого, който все още има искрата в себе си, е като да си поемеш свеж въздух. Мисленето ти се освобождава, фокусът се сменя и започваш да растеш истински.
Започнах да ходя на частни уроци в 5. клас, за да мога да „издрапам“, и в 6. клас срещнах учителя, който ме изгради до началото на университета.
Почувствах се видян, изслушан, бях успокоен, че грешките ми са плод на стила ми на научаване и на мислене, а не на това, че не съм достатъчно добър.
Заобичах науките и математиката, от които бягах дотогава. Даже записах най-техническата специалност за висше образование.
И тук не става дума кой урок колко струва, защо системата не се справя и какъв е материалът. А за това да намериш някой, който да запали любопитство и жажда за знания у теб. Това е ценното на избора, който дават индивидуалните уроци. Особено при нас, където имаш възможността да опиташ и да смениш, ако не е твоето.
Учителите в държавните училища не са виновни. В екипа ни има прекрасни професионалисти с над 30-годишен стаж, които преподават в държавни училища. Имат хъс, носят искрата и искат да я предават на младото поколение. Масово обаче системата е изгасила тази искра в преподавателите и това рефлектира върху децата. Вярвам, че допълнителната индивидуална работа служи не само за запълване на пропуски в конспекта, а и за запълване на пропуски в мисленето.
Имате поглед към образованието в чужбина. Какви конкретни методи бихте приложили от западното образование в българската система, ако зависеше от Вас?
Покрай платформата имаме опит с различни образователни системи. Най-задълбочените ни знания са за системите на Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия, които имат съвсем малки разлики помежду си. Запознати сме как се развиват учениците във всяка възрастова група и какви проблеми имат. Тези системи не са перфектни. Българската система превъзхожда тази във Великобритания в преподаването на науките и математиката. Материалът е преподаден в по-голям обем, но в по-ранен момент и учениците при нас в 10. клас вече са покрили и усвоили теми, които на други места се появяват в 12. клас.
Изглежда, че учениците във Великобритания биват предпазвани от задълбочаване на знанията по определен предмет, което им изиграва много лоша шега в университета.
Главната разлика е, че учениците там могат сами да избират какви предмети да запишат в последните години от обучението си. Това до някаква степен предвещава по-добро усвояване на информацията поради доброволното записване за предмета. Получаваме коментари от ученици, че нещо подобно биха искали да видят и в България. В екипа смятаме, че във Великобритания този метод не е ефикасен, но за нашите деца тук би бил много подходящ. Защото на Запад забелязваме системни пропуски и липса на базови знания във всички предмети.
Учениците там нямат креативното и самостоятелно мислене, което е нужно, за да се направи съзнателен избор върху интересите и предметите, които искат да следват. Наблюденията ми са първо като студент и второ като човек, който е преподавал на ученици там в продължение на три години. Имам зад гърба си обучени 50 деца и около 3000 часа преподаване във Великобритания.
Децата цялостно вече нямат толкова много интереси в по-ранна възраст поради социалните мрежи – но това е друга тема.
Противоположно на повечето очаквания най-вероятно българските ученици имат в пъти по-богати знания, или поне по-добре усвоен материал от тези на Запад. Мисленето им има нужда от работа, разбира се, но някак си се отключва по-лесно. Ако нашите ученици имат възможността да изберат предметите, които ги вълнуват в 9. клас например, те ще могат ефикасно да използват тази силна основа. Нормално е в тази възраст всеки вече да гравитира към определена сфера и насилственото „тъпчене“ с материал, който не се изучава дори и през първата година в западен университет, е напълно излишно.
Свободата да решиш какво искаш да учиш ще се справи и с „Това за какво ми е да го уча“ и ще вкара кислород в системата.
Казвате, че българските ученици имат в пъти по-богати знания, но тестовете PISA например показват друго. Как стигате до този извод?
Наистина е вярно, че резултатите на България от тестовете PISA често са под средните за OECD (Organisation for Economic Co-operation and Development), но това по-скоро отразява уменията за прилагане на знания, а не тяхната дълбочина. От моя опит мога да кажа, че българските ученици – особено тези в силни училища или с частни уроци – често изучават по-сложен материал по-рано, особено в областта на математиката и литературата.
Образователната система насърчава задълбочено учене и запаметяване, дори ако това невинаги се превръща в добри резултати при решаване на практически задачи. Именно затова казах, че българските ученици понякога имат по-богати академични знания, макар и невинаги по-добри практически умения.
Какво мислите за актуалните реформи на МОН?
Радвам се, че нещата не са статични. Знам, че за да може нещо да се промени към по-добро, трябват три неща – желание, посока и търпение. Мнението по много от реформите е смесено, което е съвсем нормално в началото на промяна. Ако МОН се фокусира върху оптимизацията и адаптацията на всяка една реформа на база на резултатите, нещата ще се получат. Единственият проблем е търпението на хората и колко смени в системата могат да толерират, особено когато развитието на децата им зависи от това. Въпросите като религия, добродетели, дисциплина и ефектът на телефоните са добра отправна точка към разрешаването на проблемите в образователната система.
От една страна, часовете по религия и добродетели могат да бъдат нещо позитивно, ако бъдат преподавани по деликатен начин. Те могат да предложат базова морална и житейска рамка, за да знае едно дете как да се справя в различни ситуации. От друга страна, притеснението на повечето родители е в разликата в преподаването на тези предмети – което със сигурност ще е така – и това ще доведе до „промиване на мозъци“ или даване на грешна посока на тези деца.
Според нас тази рамка трябва да се създаде вкъщи, от семейството.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ако „час ПО религия и добродетели“ се смени на „час ЗА религия и добродетели“, нещата се променят коренно – и ние подкрепяме тази идея. Това ще означава, че се учи за различните религии без налагането на една конкретна. Това ще отвори светогледа и мисленето на децата, подготвяйки ги за реалния свят, където ще се срещат с много различни хора.
Казусът с оценяването на дисциплината е като кръпка на асфалт. Това ще превърне училищата в корпорации, ще създаде още недоволство и ще демонизира учителите допълнително.
Всякаква искра може да бъде загубена. Виждали сме как при интересно поднесена тема с любов към знанието и най-недисциплинираният ученик не може да откъсне поглед от дъската. Да бъдеш дисциплиниран означава да правиш нещо, независимо дали ти харесва, защото ти самият искаш да успееш и да си постоянен. Дисциплината е парадокс – прави́ това, което мразиш, но го прави́ все едно го обичаш. Тя не идва отвън, а отвътре. Наложената дисциплина се доближава до диктатура. При учениците в пубертета ще има голям сблъсък. Трябва да се подходи с любов, разбиране и искрено желание децата да успеят, а не със страх.
Като напълно дигитална платформа, темата за лишаването от телефони е точно в нашата орбита. В много училища във Великобритания се отнемат телефоните на учениците. Това, което се забелязва, са симптоми на абстиненция – децата нямат търпение да си наваксат времето на телефоните в края на деня.
Проблем ще бъде, ако това отнемане доведе до пълно игнориране на материала до момента, в който не получат устройствата. Според мен телефоните са инструменти, които трябва да бъдат използвани по правилния начин.
Например, ако ученик скролва TikTok по време на час, вместо учителят да му се скара, трябва да намери начин да извлече полза от това – да го включи в урока, да поговорят за тези социални мрежи, да даде думата на ученика по начин, който няма да го изложи или унижи, а да му даде възможност да изпъкне.
Шансът да се разсее след това е малък, защото хората обичаме инерцията – въпрос по въпрос и ставаш по-добър. Така се задържа внимание и се създава любов към предмет или учител – чрез адаптация, с учители с актуални познания за света на учениците и с малки победи.
Забраната на телефоните в училище сама по себе си не подобрява успеха или благосъстоянието на децата, сочи проучване на Университета в Бирмингам.
Учените установили, че по-дългото използване на телефона е свързано с по-нисък успех в училище, лош сън, проблемно поведение и липса на физическа активност. Въпреки това тези негативни ефекти се наблюдавали както в училища със забрана за телефони, така и в училища без такова ограничение.
Проучването, публикувано в списанието Lancet Regional Health Europe, установява още, че опитите да се ограничи употребата на телефони в училище не намаляват цялостното време, което децата прекарват на устройствата си през деня.
Тоест забраните трябва да бъдат част от по-широка стратегия за намаляване на използването на телефони от учениците.
Изследването е направено с участието на 1227 ученици в 30 средни училища в Англия в периода септември 2022 – март 2023 г. В него се казва, че: „Няма доказателства, че съществуващите ограничителни политики за телефони в училищата имат положителен ефект върху психичното здраве и благосъстоянието на подрастващите.“ Това проучване предоставя допълнителни доказателства за вредите от прекомерната употреба на смартфони и социални мрежи. Намаляването на тяхната употреба е важно, но също така трябва да се вземе предвид използването на телефоните и извън училище.
Д-р Виктория Гудиър, водещ автор на изследването, обобщава пред BBC. „Самите забрани очевидно не са достатъчни. Трябва да направим повече от това просто да забраним телефоните.“
Изследването призовава и за „по-холистичен“ подход към намаляване на използването на телефони сред учениците, включително съвместни действия в училище и извън него.
Джо Райри, директор на кампанията „Детство без смартфони“, определя резултатите от проучването като „донякъде изненадващи“. Той заявява, че достъпът до телефони през учебния ден вреди на концентрацията, на поведението и на психичното здраве на учениците.
Джо Райри изисква действия и от страна на родители, училища и правителство. Райри призова родителите например да отложат даването на смартфони на децата си.
Според него обаче е необходима по-строга регулация на социалните мрежи, тъй като учениците прекарват средно между 4 и 6 часа на ден на телефоните си – „страшно много време за едно дете“.
Към момента няма официална забрана да се ползват телефони в училищата в Англия въпреки няколкото политически предложения. Министърът на образованието Бриджит Филипсън отхвърли исканията за законова забрана на телефоните в клас, определяйки предложението на Консервативната партия като „ефектен, но неефективен ход“. Все пак тя заяви, че телефоните нямат място в класната стая.
Говорител на правителството каза, че учителите разполагат с ясни насоки за управление на използването на телефони в училище. Той допълва: „Нашият приоритет е безопасността на младите хора, като същевременно се възползваме от новите технологии.“
Освен това се посочва, че са необходими още проучвания, поради което е стартиран нов проект, ръководен от Университета в Кеймбридж, за въздействието на социалните мрежи върху благосъстоянието на децата.
Още не сме свършили, скрол надолу
Според информация на BBC само 1% от училищата позволяват на учениците да използват телефони по всяко време.
През февруари 2024 г. правителството издаде насоки към училищата в Англия с предложения как да „се ограничи“ и „забрани“ използването на мобилни телефони. Те не са задължителни, което означава, че училищата сами решават дали да ги следват, и въпреки че не се призовава за пълна забрана, се препоръчва учениците да не използват телефони по време на учебния ден.
Източник: The Guardian
