Приемната грижа не е лесен и за трите страни - дете, родител, институция - процес. Независимо в коя част на света и под колко строги (или не) регулации се случва. Разказвали сме неведнъж истории за приемни семейства у нас, а днес споделяме тази на писателката Джил Доусън, която разказва за The Guardian какво е да предложиш грижа и обич на 14-годишно дете в дома си без да си го планирал. И кои са най-важните въпроси, които социалните работници пропускат, за да те допуснат в системата.
Преди пет години 14-годишно момиче от училището на сина ми, което бях срещала само веднъж преди това (и много ми хареса – с тези нейни големи очи и дяволита усмивка) беше изпаднала в криза и в резултат на срив в семейството ѝ, дойде да живее при нас.
Не съм имала никакво намерение да гледаме и възпитаваме още едно дете. Живеехме с 14-годишния си син, а по-големият, на 25 години, от предишната ми връзка, вече живееше самостоятелно. Изведнъж, на 52, точно когато бях решила, че съм приключила с майчинството, имах „чисто нова дъщеря“. Тийнейджърка.
Попаднах в свят, който дотогава изобщо не познавах:
експерти от социалните служби, специалисти по психично здраве, обучения как се става приемен родител, семинари, посветени на осиновяването, наблюдения и проверки всеки месец… Да не говорим за домашните любимци, които нашата приемна дъщеря доведе със себе си: три плъха, гущера Беки, гущера Елиза, две морски свинчета, а по-късно и един много красив царевичен смок… Както и всичките нови неща, свързани с този животински свят, които не бях очаквала.
Имах изтощителен брой интервюта, след като решихме да кандидатстваме за приемно семейство. Въпреки че всички бяхме въвлечени в процеса, ми се струваше, че много повече върху мен пада отговорността да преминем успешно през теста за приемно семейство...
Странно е да разказвате живота си от раждането до настоящия момент на непознат, който си води бележки, опитвайки се да реши дали може да ви препоръча за приемен родител пред експертна група.
Осъзнах, че няколко пъти казах: „Исках да имам деца, да, но всъщност това, което наистина исках, беше да бъда писателка…“
Социалните работници ми зададоха доста любопитни и стряскащи въпроси:
„Има ли секс играчки в дома ви?“ „Можете ли да гарантирате, че няма порно на нито едно от устройствата, които притежава всеки член от домакинството?“ „Някога правили ли сте аборт?”).
Но не бяха заинтересовани от всякакви други неща за живота ми извън дома: нещата, които са от огромно значение за мен и са може би най-големият показател за това коя съм аз и каква съм.
Като се има предвид, че моята приемна дъщеря е добросъвестна и умна и още първия път, когато се срещнахме, каза, че се иска да работи в сферата на политиката, предположих, че е уместно да спомена професионалния си живот. Защото така бих могла да бъда някакъв модел за подражание.
Но не. Все едно бяхме в 50-те години на миналия век: цялото им определение за мен се свеждаше до това каква майка съм. А това беше усещане, което не бях изпитвала от доста време. Точно от 25 години, когато се роди първият ми син.
Спомням си малките му форми, спомням си го треперещ и крещящ в ръцете ми в болницата, докато си мислех: „Май не съм образец за майка... Ще мога ли да се справя с това?"
Откъде идва идеята, че има образец?? Тогава се утеших, като прочетох книгата Of Woman Born на Адриен Рич и реших, че това е единственото ръководство за майчинството, което ми трябва.
Вместо да бъдат определяни като майки или пък като бездетни, жените трябва да бъдат дефинирани според тяхната гледна точка за себе си, както всички хора, твърди Рич. И това, че жените стават майки, не означава, че са изолирани от социалния и професионалния свят. Вместо това Рич призовава за „свят, в който всяка жена е гений, който е изпълнителен директор на собственото си тяло“.
Ангажираност, чувство за хумор, съпричастност, доброта, въображение, устойчивост, гъвкавост - това са качества и умения необходими, за да бъдеш приемен родител. Но те не са присъщи по дефиниция на родителите. Можем да ги придобием и по време на професионалния или социалния си живот, а не само по време на мистериозното пътешествие, наречено майчинство.
Попитаха ме по време на едно от най-изморителните интервюта дали някога съм се грижил за дете, което не е мое? "Доведено" дете, например, което в крайна сметка е много често срещано преживяване. Поклатих отрицателно глава.
И тогава изведнъж се сетих за Конър - дете, за което се грижих след като завърших университета, години преди да се роди собственият ми син. Работих като домашна помощница в началото на 80-те за две различни семейства в Лондон. В едно от тях трябваше да се грижа за 5-годишно момче, чиято майка наскоро беше починала. Той беше много мил, рус и пухкав. И понякога спираше по средата на изречението, за да пита сърцераздирателно: „Къде е мама?“...
Веднъж ми каза: „В главата ми тече един филм и мама е в него.”... Опиваше се сам себе си да приспи, клатейки и удряйки главата си в леглото, а после рязко ставаше ококорен и викаше: "Мама е в стаята с нас". Въпреки че отдавна не се бях сещала за Конър, това изпитание - да бъдеш поканен във въображаемия свят на покосено от скръб 5-годишно дете - е незаличимо.
Последният ми роман - The Language of Birds, чието действие се развива 10 години по-рано от този случай, през 70-те, вдъхновен от убийството на Сандра Ривет, бавачка на децата на лорд и лейди Лукан, разказва историята на две млади жени, които идват в Лондон и работят като детегледачки.
Подобно на мен, основната им мотивация е да избягат от скучния си живот в малкото село, както и да кривнат от предписания маршрут на съпругата и майката към независимостта и предизвикателствата в големия град. Едното от момичетата е учило в училище за бавачки, но другото, Манди, изобщо няма идея за огромната отговорност, която носиш за емоционалното благополучие на децата - нещо, за което приемните родители са подложени на продължителен разпит.
Тези млади жени имат допълнителна мотивация да бъдат бавачки - осигурен подслон, може би и кола, редовен доход. Това, което много от тях не очакват, е колко интимно ще бъде преживяването; как веднага ще се потопят в емоционалната "супа" на семейството, за което работят.
В същото време на приемния родител се предлага постоянно наблюдение и ръководство от социален работник, както и обучения, но мисля, че реалната подкрепа идва от мрежите, които вече сте си създали, когато сте достигнали моята възраст.
Само колко се радвах, че бях по-възрастна, ставайки приемен родител. Енергията, партньора, с когото мога да говоря за емоционални възходи и падения, добрите приятели... - всичко това се оказа по-полезно от всяко институционално „обучение“ или подготовка за ролята.
Днес също така знам как, къде и кого точно да помоля за помощ - дали ще са специалисти по психично здраве, или приятели - това е нещо, което не исках да правя, когато бях по-млада.
В рамките на пет години, старанието да подготвя своята приемна дъщеря за зрелостта, ми помогна да правя същото за сина ми, неин връстник, много по-осъзнато. Това означава, че двамата сами перат дрехите си, могат да си приготвят прилична вечеря, да пазаруват и да се придвижват до различни места с велосипед (той) или с кола (тя), без да ни искат пари.
Вече не се възприемаме като приемни родители, а като същински supported lodgings providers - хората в Обединеното кралство, които с подкрепата на местната власт, предоставят на младежи на възраст между 16 и 21 години стая в дома си, грижа и напътствия как да направят преход към независим живот.
Всеки, достигнал зряла възраст, знае колко неща могат да се объркат по време на този преход. Децата и юношите, лишени от дом, постоянна подкрепа или сигурност, са още по-уязвими - 25% от бездомните хора в страната са прекарали детството си по този начин. Дъщеря ми, която сега е на 19 години, е сред едва шестте процента такива деца, които ще отидат в университет. Това място в университета е изяло нейна заслуга - тя е решителна, умна и трудолюбива - и ние не спираме да се гордеем с нея.
Да, грижата за дете, което задава въпроси, на които нямате отговори, или е преживяло загуба или травма, винаги ще бъде разглеждана като опит, който се налага да бъде строго тестван... Кошмарите на детето понякога проникват и във вашите. Онази първа връзка с Конър ми помогна да разбера, че имам кураж и заряд, които мога да използвам при спешни случаи. Той ме научи на онова, което открих и с дъщеря ми - че наистина мога да чувствам любов към дете, което не аз съм родила.
Но в крайна сметка, при всички въпроси, които социалните работници ми зададоха, за да определят моята способност да бъда приемен родител, любовта - най-важната дума - изобщо не се споменаваше.
По темата:
Ако някога сте виждали Диана Алексиева – в красива изгладена риза насред претъпканата улица “Шишман“, на малкия екран, в редакторската кабинка в тв студио или в изтънчена фотосесия за списание, едва ли бихте си помислили, че и на нея ѝ се налага да отправя реплики като „махни си пижамата от масата“ или да си удря главата във въпроси от рода на „защо в супата ми има супа?“.
Всъщност, имаме бегъл спомен, че сме я виждали в мъченически вид и с разчорлена коса единствено по време на работата ѝ за едно нищо и никакво на фона на майчинството риалити в Доминикана. През останалото време Диана винаги ни е изглеждала като вълшебница, която има нахалството да оцелява в калния и прашен център на София все едно минава през някакъв свой много подреден и приятен свят. Днес също толкова елегантно присъства в рубриката ни Жените могат всичко по ред причини.
Първо, лукаво я притиснахме да признае, че не може всичко да ѝ е толкова идеално, колкото изглежда. Второ, напук на амбициозното множество, хукнало да гради телевизионна кариера, Диди заряза своята, за да се отдаде – сам самин воин – на онлайн проекта Интервюто. Една от малкото платформи, в които може да видите хора, които не ги дават често по телевизора (а и да ги дават, на нея ѝ казват друго), хора с каузи, независими звезди, чешити и обикновени граждани (ами, да, ето ни и нас там).
И тъй като много я бива в ролята на питащия, сега нека да я разпитаме ние:
- Здравейте, Диана. Представете се съвсем накратко, за да можем после да Ви задаваме още глупави въпроси.
- Майка на две деца, журналист с частна практика, жена в разцвета на силите си.
- Какво ръководите, защото не се съмняваме, че ръководите нещо?
- Най-често ръководя опасни и коварни операции като "миене на зъби" два пъти дневно и "бърсане на уста" по време на хранене. Когато ми остава време, ръководя частната си практика под формата на сайта www.interview.to. А да ръководиш себе си хич не е лесна работа.
- Имаше време, в което бяхте телевизионна, музикална и всякаква икона. Това преди да станете мадона (демек, майка). Задоволете любопитството ни да ни разкажете колко ви е било весело тогава и какво сме пропуснали ние, обикновените хора?
- Много сте мили. Наистина беше ужасно весело, фактът, че не си спомням нищо конкретно от "тогава" го потвърждава.
- Майка сте на две страхотни деца. Едното даже е подходящо за зет на Елисавета и затова тя точи зъби. И все пак, да имаш деца променя всичко. Какво промени при вас, освен задължителната част с огромната любов и щастието?
- Така е. Както вече споменах, дори не си спомням какво е било преди да имам деца. Някои твърдят, че е било весело и безгрижно, а аз дори не разбирам смисъла на втората дума. Така де, прави сте. Огромна любов и щастие. Добре че са те, та да се справим с хроничното недоспиване, сополите, училищните проблеми, ваденето на трънчета от краката и ръцете. И още: "защо не мога да играя от пет до шест часа на ден на айпада", "искам да имам youtube канал", "Елена каза, че е по-красива от мен", "ще играеш ли с мен на тенис на маса?“ – вкъщи. за 10-ти пореден път. "Гладен съм" за 10-ти пореден път, но "защо в супата има зелено, лук, фиде, моркови и изобщо защо в супата има супа? няма да я ям". Вината, че храниш децата си с лоша храна, вината, че не ги водиш достатъчно на спорт, вината, че не си ги намазал с крем срещу слънце (пети път за деня) и още много видове вини. Ами, нищо не се е променило след майчинството, гледам. Същото си е.
- Остава ли ви време за Вас самата и какво правите през него? Имате ли сила да правите нещо или само лежите на дивана? Или седите в някой ресторант и отпивате от чашата си?
- Липсата на свободно време води до самоусъвършенстване - когато остана сама, мога едновременно да пия вино, да лежа на дивана, да гледам телевизия, да говоря по телефона, да пазарувам онлайн и да чакам лака на краката ми да изсъхне.
- Вашият мъж помага ли ви с домакинската работа и отглеждането на децата? Изобщо, как решавате проблема с домакинската работа? Нещо, което и двете в Майко Мила! силно ненавиждаме.
- Разчитам на правилното разпределение на труда. И съм се примирила, че с две деца къщата ми никога няма да изглежда като на хората с две деца по филмите.
- Как се променя професионално една жена, когато стане майка? Има ли вътрешни процеси, които поемат по друг път?
- Вътрешни или външни, след като родих децата си взех кардинални решения, свързани с професията ми. За добро или лошо. Реших, че не мога да си позволя да работя толкова интензивно колкото преди, защото не бих искала да изпусна порастването на децата ми. А когато вече имах дъщеря си, набрах смелост да започна нещо самостоятелно и стартирах проекта Интервюто.
- Важно ли е мъжът да подкрепя жена си в нейната битка за независимост и коя е най-важната подкрепа, която смятате, че една жена трябва да получи?
- Аз май тази битка не съм я водила. Или поне не съзнателно. Вярвам в равнопоставеността в една връзка и смятам, че трябва да я има по дифолт, а не да се извоюва в последствие. Но категорично смятам, че с колата се занимава той, а аз правя закуска на децата. Намирам го за справедливо.
- Променихте ли възгледите си върху битието на жените, които изморено минават с колички и чанти с продукти покрай Вас, откакто станахте майка? Смятате ли, че въобще има начин да се обясни колко е трудна и понякога истински обезкуражаваща майчинската задача?
- Да, съжалявам ги от все сърце. И да ви предупредя: "Децата не се раждат на пет." Това с недоспиването, коликите, кърменето, захранването, прохождането, ваксините, зъбките, проговарянето, градините, сополките, памперсите, пюренцата, бутането на колички с още три висящи торби на тях и малко колелце за разкош, потта, която се стича отвсякъде по вас, грозните дрехи, с които сте облечени, "защото са удобни", а и не ви дреме, всичко това ще ви се случи, преди детето да навърши пет. Незабравимо и неизбежно. Затова - винаги правете място на жени с колички и торби. Не знаете накъде ще ги избие!
- На какво искате да научите децата си? Освен, разбира се, да ви гладят дрехите и да си оправят идеално стаята всяка вечер. Имате ли желанието да знаят нещо за живота, което вие сте разбрала по трудния и суров начин?
- Като начало - това с "Добър ден", "Благодаря", "Моля" и "Довиждане" си е истинска кауза - толкова възрастни хора срещам, които още не се справят. И обичайните - да бъдат добри, умни, щедри. Упорити. Да свирят на пиано. Да карат колело. Да плуват. Последните три са все неща, които аз съм научила по трудния начин. Или още не съм научила. А иначе - бих искала да минават през живота леко, и все пак трудно за нещата, за които трябва да е малко трудно.
- И тъй като сме се събрали жени, не мога да не Ви попитам какво слушате в момента, кой сериал гледате и кой коктейл е актуален.
- В редките моменти, когато съм сама в колата, слушам Карла Бруни (да знам, че е кифленско, ама нали питате ), а иначе - с децата сме на вълна Ед Шийрън и Imagine Dragons. Сериали - "История на прислужницата", "Патрик Мелроуз", очаквайки новия сезон на "Аферата". "Коктейлът на лятото за мен е Аперол, малко е ретро, зная. Но нека го наричаме класика.
Случвало се е в Майко Мила! да си говорим, че нашият проект нямаше да е това, което е, ако не бяхме ние – две жени, със силен уклон към преработване и преяждане, и които са твърдо решени да направят всичко, което са си наумили. Е, не на всяка цена, но без да се отказват още на първата, втората и сто и шестата пречка.
Истински се радваме, когато срещаме и други жени, които се носят из живота с подобен устрем, и понеже работата и свободното ни време ни срещат с доста такива, в един момент решихме, че ще е важно и хубаво да ги познавате и вие.
Затова с вълнение, радост и три парчета шоколад в уста днес ви представяме новата ни рубрика „Жените могат всичко“.
В нея ще ви запознаем с жени, които могат наистина всичко. Или поне онова „всичко“, което ги прави по някакъв начин интересни в нашите очи – работата им, която им дава възможност да се издържат и да се развиват, интересите им, странните им хобита им и смелите им планове за живота. Това са жени, които идват от различни области на живота и доказват, че жените се справят успешно с всякакви ситуации.
Някои от тези жени ще са майки, други – не. Решихме, че не майчинството ще е обединителният фактор в рубриката ни, а комбинацията от техните качества, постижения и интереси, която ги прави успешни, самостоятелни, независими и много, много готини.
Ще ви ги представяме на порции и ще им задаваме съвършено откровени въпроси, а те ще ни дават също толкова откровени отговори. И ако се сещате за някоя интересна и впечатляваща жена, която смятате, че трябва да бъде представена, не се колебайте да ни драснете два реда, а ние ще се свържем с нея.
Защото жените наистина могат всичко и тук възнамеряваме да го докажем.
Започваме рубриката „Жените могат всичко“ с една невероятна особа, която е позната буквално в цяла България и на доста места извън нея. Талантлива, предприемчива и непрекъснато заобиколена от артисти, музиканти, автори и три деца – това е чудото, наречено Гергана Турийска (все ни иде да ѝ кажем Фурийска), майка на Аника и Пощенска кутия за приказки - литературен проект, стартирал през 2010 г.
В него всеки месец любители на късия разказ изпращат писма по зададена тема. Десет от историите се селектират и прочитат на живо. С текст може да участва всеки, като единственото изискване към авторите е да се вместят в три страници. Избраните произведения се прочитат от популярни личности — журналисти, писатели, музиканти, артисти и др.
Освен всичко това Гергана Турийска пише текстове на песни и пее в група, носителка е на наградата на списание "Грация" Жена на годината 2013 в категория "Култура" (за "Пощенска кутия за приказки") и стана част от класацията "40 до 40" на Дарик радио (следващите 40 млади лидери на България) със същия проект.
****************************************************
ГЕРГАНА ИВАНОВА КОЗЕВА, aka Турийска. Роднините ми викат Ани, защото съм била разкошно дете, което е отказвало да се казва така, както другите са решили. На 33 години съм, майка на Аника на 3 г. и на Пощенска кутия за приказки на 7 г. Мащеха на двама тийнейджъри - на 11 и 13 г. Щастливо омъжена и изложена на тежко всекидневно гурме. Глуповат фюрер. Родена да тъне в лукс.
Движа, бутам и догонвам Пощенска кутия за приказки през последните 7 години. Това е едно литературно събитие, което дава сцена на дебютиращи автори. Събираме се всеки месец по един-два пъти да четем. Хората се смеят, артистите се упражняват за истинските си занимания. Много е кабалистично. Иначе... преди джитках по радиа и телевизии, ама сега ми е по-яко.
По професия съм шивачка. Завърших Текстилния техникум със зор. Висше нямам. Бях кандидат-студент около 5 години, но никой не ме взе да се изуча. Седя си необразована, съответно - блажена.
Рядко излизам от вкъщи, освен когато трябва да отида да се лакирам и фризирам. После с лак и коса се прибирам да пусна пералнята. Офисът ми се помещава на горния етаж, над апартамента, в който живеем със семейството ми. Детската градина, училището, молът и магазините са на около 200 м. от нас, накъдето и да се завъртя. Разкошно е.
Иначе сутрин ставам към 8:30 часа, варя кус-кус, акам, споря с Аника за модните ѝ предпочитания. В 9 часа тръгваме към градината, тя реве, аз тичам обратно към офиса, за да отворя... ексела.
Пиша фактури, презентации, прахосмуча, не си вдигам телефона, Ясен (съпругът ѝ, композиторънт Ясен Козев, бел. ред.) фламбира, пишем проект по история за 7 клас, по английски за 5 клас, идва Ива Дайновска-Йочева (новата ми работна половинка), отваряме вино, срещи, срещи, складов софтуер...
Нататък един Господ знае как продължава един мой ден. Зависи колко приятели са “минали за малко” и са решили да останат до сутринта.
Най-много харесвам хората, с които работя. Всички са леко смахнати, но миришат хубаво.
Ексел.
Викат ми Маша на галено, по идея на Станимир Гъмов. И двамата са чудесни, будни деца, с активен ум и високо самочувствие. Разбираме се чудесно. Карам ги да хвърлят боклука. Знам че е гадно, но...
Истината е, че с Ясен се открихме точно когато бях приключила една шестгодишна връзка и си бях обещала да бъда single поне една година. Уви, устисках само три месеца. Ясен ме прецака. Но когато си влюбен наистина в някого, обичаш всичко негово.
Спомням си, че баба ми каза, че се вкарвам в проблем с разведен мъж с две деца, но не ѝ повярвах. Сега тя също обича Ясен и момчетата, и признава, че е била предубедена.
Преди да срещна съпруга си, никога не съм искала да имам деца. Не харесвах и чуждите деца. Ясен откри у мен неподозирани мои качества.
Хахахаххаха. Имам желание за четвърто. Само трябва да се разшири жилището и чак тогава. Макар, че на тая възраст вече... Може би догодина. Чакай да звънна на Ясен да се прибира!
Няма никакво сравнение с живота на заплата. Ако си добър мениджър на времето си и умееш да приоритизираш, предприемачеството е истинска свобода. Вярно, работният ми ден е сто пъти по- дълъг, нямам събота и неделя, нямам отпуск, болнични, но пък имам ресурса на цялата си креативна енергия.
Има време за всичко, наистина е въпрос на приоритети. Деля дена си на “двучаски”. Два часа за семейството, два за работа, два за мен и после пак два за тях, два за работа, два за мен... и така до вечеря.
Много е важно да си оставите лично време. Здравословно е както за вас, така и за близките ви и работата. Един прегрял и системно уморен човек (защото умората се натрупва), не може да бъде ефикасен и адекватен. Правете каквото искате в личното си време - спете, пазарувайте, ходете на йога, фитнес, яжте торта в ресторант, пийте. ВАШЕ СИ Е!
Работата не свършва. Всички ще умрем.
Да, подкрепя ме. Винаги може и повече, разбира се. Например, може да почне да простира.
ХАХАХАХА!! Всичко съм имала - краста, въшки, шарка и хемороиди. Имала съм кариес, пъпка и кашони с уиски. Но тези неща не ме промениха, останах си същия земен човек.
Хубавото при мен е, че с Ясен работим заедно. Много разчитам на него за издателството на Пощенска кутия за приказки. Взаимозаменими сме, което е печелене на време. Освен това е чудесен родител.
Pink Floyd forever! “Междузвездни войни”, а книги и актьори имам тонове любими, не ме карайте сега да изброявам, че ми е досадно....
Пуша.
Заповядайте на 24 ноември ще представим новата книга на Димитър Калбуров “1 кило риалити” в София лайв клуб. Билети за всичките ни събития има в мрежата на ticketportal.bg.
Вие вече ни познавате. Ние сме Майко Мила – онези две кукувици, наречени Красимира и Елисавета, които се стремят да ви забавляват, да ви развличат, да ви натъжават и изобщо – да ви накарат да реагирате. Понякога със смях, понякога с яд и дори понякога известна доза нехаресване.
Сега ще се опитаме отново да ви накараме да реагирате и да се включите активно в нашата кампания "Търся втора работа".
Но всяко нещо по реда си. Нека първо ви разкажем за нея.
Когато се заговори за проблемите около децата с увреждания, тяхната лична история е в центъра на всеки разговор - в Майко Мила сме публикували два изключителни текста по темата - Един протест, който трябва да чуете. Едно място, на което трябва да бъдете., както и Дете със Синдром на Даун? Не е това, което си мислите!
Но до всяко дете и неговата индивидуална съдба стои един човек, който неотклонно бди над него с огромни дози любов, търпение и самоотрицание. Човек, загърбил професионалните си амбиции, личната си свобода и предишния си живот в името на добруването на детето.
Неговата майка.
Всички тези жени - майки на деца с увреждания - заслужават вниманието ви поради ред причини. И нито една от тях не е, че търсят състаданието ви или милостинята ви.
Те искат да осигурят на детето си и на себе си достоен живот, който да не се различава от вашия – свобода на придвижване, умерена финансова сигурност, спокойствие, развитие на личността, успехи в професионален план, мигове на щастие, прекарани с децата.
Но реалността е друга.
Ние, майките на здрави деца, трудно можем да си представим какво емоционалното предизвикателство стои пред майките на деца с увреждане.
Ние, които треперим по цял ден дали детето ни няма да бръкне в контакта или да глътне някоя стотинка, не знаем нищо за живота на жените, които всекидневно спасяват живота на детето си.
Ние, които завистливо наблюдаваме дали съседчето няма да проговори месец преди нашето собствено дете, не знаем какво е да си наясно, че детето ти никога няма да проговори или ще говори толкова малко, че само ти, неговата майка, ще го разбираш.
Уви, нищо не спира до тук. Положението, в което живеят тези майки, не представлява единствено тежестта на вътрешната им борба. Изпитанията им едва сега започват.
Да кажем, че държавата не помага, ще е невярно. Тя пречи, озлобява, смазва, потиска и обезверява.
Но ние, от Майко Мила, вярваме, че ако си помагаме един на друг, ще можем да живеем достойно без всекидневно да се изправяме срещу гибелните механизми на администрацията.
Затова се замислихме - какво е това, което една майка много би искала да има? Разбира се, че независимост. Разбира се, че свобода. Да избира, да почива, да си направи подарък и... да работи.
Уви, когато си майка на дете с увреждане, ти се отказваш от много неща, но не и от стремежа да бъдеш свободен.
Този стремеж искаме да насърчим. Стремежа да научиш друга професия, която да започнеш да упражняваш, защото предишната вече не можеш. Да научиш нещо ново, да направиш нещо ново. Да бъдеш своя нов, по-добър и по-смел „аз“.
Ето на това е посветена нашата кампания „Търся втора работа“. На жените, искащи единствено шанс да работя друга работа, която могат да съобразят със специфичния си план-график за деня.
Затова създадохме сайта „ОлеМале!“, вложихме сърцата си в него и цялата кампания, труда си и труда на десетки други хора.
Това е сайт, от който можете да си купите предмет или дреха, изработени от майка на дете с увреждание. При покупката стойността на продукта отива директно при майката - вие заплащате както стойността му, така и доставката.
Така вие насърчавате свободната инициатива, помагате на тези жени да работят и се сдобивате с нещо прекрасно, изработено от най-добрите и мили ръце на света.
Или можете да дарите пари, които ще бъдат разпределени от нас за курсове за професионална преквалификация на някоя майка, или пък ще закупим материали, с които да помогнем на майките да изработват своите произведения.
Затова, ще се радваме, ако дойдете на сайта или Facebook страницата на ОлеМале!, възкликнете „Оле мале, какви страхотни неща правят тези майки!!“, а после купите подарък на някой свой близък или приятел.
Ние пък през това време ще разкажем на кого трябва да благодарим - това е впечатляващ брой хора, които жертваха време и усилия да ни помогнат.
Започваме с нашите спонсори "Ангелите на Korres" и Fisher-Price, които помогнаха кампанията въобще да се състои. След това - на агенция Noble Graphics, които направиха рекламния клип към кампанията с помощта на страхотния Стефан Иванов - забележителен артист в сферата на дизайна.
Благодарим още на студио Бръмбар, на актрисата от Народния театър Теодора Духовникова, както и на композитора Виктор Стоянов.
На всички вас и на всички други, въвлечени в процеса на създаване и реализиране на тази кампания - благодарим ви от сърце!
